Вера Коуи
Двойствен живот (3)

Глава трета

Елизабет Уоринг пристигна на летището Хийтроу в Лондон с вечерния полет на конкорда и взе такси до центъра на града. Ръмеше леко и нощният въздух бе влажен, но ободряващ. Тя потръпна и се загърна в самуреното си палто. Въздъхна радостно, когато се прибра у дома и затвори външната врата зад гърба си. Още си спомняше как агентът по недвижими имоти й бе описвал къщата като „истинско бижу“, но всъщност беше ремонтирана странноприемница. Добре, че Лулу, нейната мургава камериерка от Карибските острови, се бе досетила да пусне централното отопление на максимална степен.

Остави чантата си в преддверието и отиде във всекидневната, за да провери съобщенията, записани от телефонния секретар по време на нейното отсъствие. Сред многото съобщения откри две от свои клиенти, които очакваха пътуване до Лондон в близките десетина дни и се надяваха да прекарат приятно времето си с нея. Единият бе доста щедър тексаски богаташ, а другият — не по-малко богат австралийски магнат. Елизабет се усмихна радостно и веднага им позвъни, за да потвърди ангажиментите.

Но последното позвъняване бе по-особено — оказа се, че е от нейния отдавнашен приятел Филип Фолкнър.

— Нали още не си преминала към лоното на вегетарианците? — весело заговори кадифеният му баритон. — Надявам се, като се върнеш в Лондон, да приемеш една скромна покана от стар приятел за тиха, интимна вечеря. Копнея да чуя най-новите ти истории, защото може да се окаже, че както е тръгнало, пред мен ще се отварят вратите само на твоя дом. Позвъни ми веднага щом се прибереш от Щатите. Умирам от нетърпение да науча всичко, което става с теб. Доскоро.

Останалите съобщения бяха скучни и делнични — напомняне от зъболекаря й за предстоящия преглед, подобно обаждане от очния лекар за нейните контактни лещи, трето позвъняване от магазина за химическо чистене — много съжалявали, но не били в състояние да отстранят петното от черната й рокля от копринен шифон въпреки многократните проби. Може би, ако им подскаже от какво се е получило това петно… Елизабет съблече бежовия костюм от жарсе и наметна любимия си пеньоар от тъмночервено кадифе, обу пантофките си и отиде в кухнята, за да приготви от любимия си чай „Ърл Грей“. Върна се във всекидневната и се настани зад писалището, отключи средното чекмедже и извади папка от червена кожа, от онези, каквито използваха счетоводителите. Погледът й набързо се спусна по колонките с цифри: червени — отляво за разходите и черни — отдясно за приходите — след което се вторачи в сбора под най-долната черта. Още пресмяташе какви промени би могла да очаква в баланса си през идния месец, когато телефонът прекъсна заниманието й. Грабна слушалката и радостно извика:

— Папа! Такава изненада! Не очаквах, че тъкмо днес ще ме зарадваш! Казвай по-бързо какво става с теб.

— Обаждам ти се, защото няма на кого да се оплача, освен на теб — сърдито заговори баща й със стегнатия си маниер на висш офицер. — Толкова отдавна не сме се виждали! Мога да се отбия при теб за предстоящия уикенд. Ще тръгна в петък, затова ще трябва някъде да пренощувам, а това не е разрешено в моя клуб и ще пренощувам при теб. Нали не възразяваш?

— Разбира се, че не… — Елизабет винаги можеше да промени плановете си, щом пристига баща й — събитие, което се случваше доста рядко. — Ще си прекараме чудесно, както през онези наши уикенди в миналото: без гости, без официалности, само двамата на масата пред традиционното неделно меню.

— Добре… но има нещо ново. Може да ми се наложи да помъкна със себе си и добрия стар Тигър. И той е остарял като мен, горкичкия, а няма да е много любезно от моя страна, ако го оставя на грижите на Мерсер.

Мерсер беше ординарецът на генерала, който винаги бе ненавиждал кучетата от всички породи. От своя страна Тигър се отплащаше на Мерсер със същата неприязън или както се казва „чувствата им бяха взаимни“, затова ординарецът и кучето в никакъв случай не биваше да остават сами.

— Добре, но ще го оставим да спи в кухнята — предупреди го Елизабет. — Няма да го пусна нито в спалните, нито във всекидневната, защото ръси косми навсякъде. Не искам да карам моята Лулу да чисти след него цяла седмица!

— Добре, ще се погрижим за това — уморено въздъхна генералът, което за Лиз означаваше, че може да избегне срещата с Тигър.

— Искаш ли да те посрещна на гарата?

— Ще бъде чудесно, ако те видя на перона. Реших да дам отпуск на Мерсер за този уикенд, защото искал и той да посети дъщеря си.

— С кой влак пристигаш?

— Тръгвам в три и петнадесет, а ще пристигна на гара Падингтън в пет без четвърт. Ще успееш ли?

— Дори ще бъда там преди теб!

Баща й изсумтя недоверчиво и издаде звук, наподобяващ кучешки лай, но всъщност така звучеше смехът му по телефона.

— Но после да не искаш да ти купувам балони за благодарност, че си ме посрещнала?

Елизабет се засмя, доволна, че застаряващият й баща все още не е изгубил окончателно чувството си за хумор.

— Е, папа, тогава до петък.

Но баща й искаше още да си поговорят.

— Имаш ли някакви вести от брат си?

— За последен път ми писа преди месец и половина.

— Аз пък не съм получил нито ред от него вече повече от половин година. Може ли да е толкова зает, или само се преструва?

— Наистина има много работа. Сам знаеш, че не им е леко на адвокатите на държавна служба. По цял ден търчат из канцеларии, министерства и съдилища.

— Знам само това, което пишат във вестниците — недоволно промърмори баща й, но прозвуча по-скоро като опит за оправдание. Елизабет отлично познаваше как се променя настроението му, особено когато се засягаха семейни въпроси. И в този миг си спомни, че следващата седмица е годишнината от смъртта на майка й.

— Кажи какво искаш да направя за теб? Няма да пожаля нито пари, нито време, за да те зарадвам, папа. Дори ще се опитам да го довлека на нашата семейна вечеря в събота.

— Няма да е зле. — Баща й се опита да заговори рязко и сухо, като офицер пред строя, но не му се удаде да я заблуди. Прекалено добре го познаваше, за да се хване на тази клопка.

— Но не разчитай много на това — предупреди го Елизабет. — Знаеш, че календарът му е гъсто изписан с часовете за предстоящите срещи.

Баща й отново изсумтя недоволно.

— Моля те, папа, не му се сърди. Забрави ли, че с нетърпение очаква да получи назначение като съдия?

— Добре. Тогава ще ме спасява от глобите за паркиране. Омръзна ми да ме глобяват всяка седмица като някакъв жалък емигрант.

— Папа, прощавай, но имам още много работа. — Днес Елизабет нямаше настроение да слуша поредната бащинска лекция за доброто старо време.

— Е, да, разбирам. — Гласът му прозвуча така, че тя се почувства виновна и лекомислено реши да смени темата, като му обеща, че ще го зарадва в събота с любимото ястие, обилно подправено с къри. — И то по твоята рецепта, папа — завърши тя.

— Сега пък и това ли трябва да изтърпя! Вече никой не може добре да приготвя месо с къри. Онзи ден Мерсер ми спомена, че всички сегашни готвачи са пълни некадърници. Всъщност цялата работа е в това, че той не обича тази подправка, нали не харесва нищо индийско…

— Е, до петък — прекъсна го Елизабет, постави слушалката и стана от стола. — О, господи — сепна се тя, — какво още трябваше да свърша днес? — И в този миг импулсивно взе решение, върна се при телефона и набра добре познатия номер.

— Гласът ти ми прозвуча доста унило, не мога ли сега да ти помогна да се отървеш от това кисело настроение? — попита тя, когато отсреща се обади Филип.

— Наистина никак не ми беше весело без теб. Защо никога не ме каниш да те придружавам в твоите разходки извън града, та дори и извън страната? Можеше да запазиш две места в самолета, в салона за първа класа, а пък аз щях да поема разноските за хотела.

— Ако си въобразяваш, че съм готова да изгубя един от дългогодишните си клиенти само защото един от най-старите ми приятели скучае и се чуди с какво да се залови…

— Защо ми се струва, че се опитваш, и то напразно, да се пребориш с желанието си да се срещнеш с мен още сега? — закачливо подметна Филип.

— О, скъпи! Нека да не започваме отново! Не си чак толкова самотен, нали?

— Напротив! Всички ме изоставиха и се усещам като захвърлена стара вещ.

— Горкият Филип! Слушай какво ми хрумна. Защо не прескочиш до мен на вечеря, в събота? Ще можеш да поплачеш на рамото ми.

— Не, скъпа, дори сълзи не ми останаха. Но пък ми останаха две бутилки от любимото ти шампанско, „Жеври-Шамбертин“. Толкова е хубаво, че наистина ти иде да се разплачеш!

— Но вземи само една бутилка, защото очаквам папа в събота.

След кратка пауза Филип изруга в слушалката:

— Ах, ти, пакостнице! Защо не ме предупреди по-рано?

— Не мога да му откажа това, Филип, точно сега никак не е удобно — утешително подхвана Лиз.

— Така ли? И защо, ако смея да попитам? — Филип Фолкнър умееше, както никой друг, да долавя и най-слабите признаци за влошаване на настроението й, дори и да се намираше на другия край на света.

— Е, това не е тема за разговор по телефона.

— Значи съм познал, че нещо се е случило с теб!

— Да, и ти ще бъдеш единственият, който ще го узнае.

— Добра или лоша е новината?

— Сега нищо няма да ти кажа, както няма да ти го кажа в присъствието на баща ми. Ще ти обясня по-късно, но при условие че с нищо не се издадеш пред баща ми. Ще се опитам да доведа и брат си на вечерята.

— Нима? Доколкото съм осведомен, напоследък той води доста напрегнат светски живот и всяка вечер е ангажиран, поне за месец напред.

Елизабет се разсмя, Филип винаги съумяваше да я изтръгне от меланхолията и отчаянието. Може би защото бе така погълнат от собствената си личност и на всичкото отгоре шокиращо циничен, но едновременно с това никой не можеше да й даде по-хладнокръвен и по-разумен съвет от него. Освен това винаги ставаше много весело, когато той и брат й се озоваваха на масата заедно. Брат й никак не бе доволен от приятелството й с Филип, защото му бе сърбал попарата като ученик от по-малък клас в Итън. Елизабет също се дразнеше от някои странности на Филип Фолкнър — може ли един мъж да обръща толкова голямо внимание на жилетките си, на гримирането, на цигарето си?

— Филип Фолкнър е изостанал от модата поне с четиридесет години — лаконично го бе охарактеризирал брат й преди време. — Той си въобразява, че може да се облича като някое денди от времето след Първата световна война, но още не е решил на кого да подражава. Кой разумен мъж ще се държи като него?

Но Елизабет бе харесала Филип от пръв поглед — той я очарова с умението си да се наслаждава на живота, гледаше на всичко с лекота и снизходителност, като че ли светът бе в краката му, понякога с насмешка, но редувана с пристъпи на философска отчужденост, и безпогрешно се събираше само с такива като него — „надушват се като краставите магарета“, презрително коментираше брат й. Филип нямаше никакви амбиции, за разлика от десетките мъже, с които Лиз се бе сблъсквала, и може в това да бе тайната, че тя и досега не бе срещнала по-приятен компаньон от него. Нищо чудно на това да се дължеше и странният факт, че си остана най-запазен от връстниците си. Когато бе по-млад, не едно и две женски сърца бяха разбити от пагубното влияние на обаянието му, макар и примесено с доста женствени елементи. Неотразимият му чар бе неговото най-силно оръжие и същевременно неговата зла орис. Ала красотата му бе започнала да увяхва, въпреки че полагаше сериозни усилия да се бори с неумолимия ход на времето… но поне се стремеше да живее така, както вярваше, че заслужава да живее един безупречен джентълмен. Това му вдъхваше сила и увереност да понася промените на света около него и да си остава все така приятен и очарователен.

Именно от него Елизабет научи как да се справя с трудностите, без да слиза усмивката от лицето й. Тъкмо сега се нуждаеше от мобилизация, защото не искаше да разтревожи до смърт баща си и брат си с мрачната диагноза, която бе донесла от Ню Йорк. Пък и те нямаха да я разберат така добре, както Филип, и не подозираха, че тя всъщност е една скъпо платена проститутка. Баща й си мислеше, че Елизабет живее с издръжката след развода си с Майлс Кокс-Уоринг (Елизабет реши да махне досадното Кокс от името си, защото означаваше на латински „бедро“ и можеше да събуди насмешливи асоциации сред по-образованите й клиенти). А брат й си въобразяваше, че тя все още се занимава с връзките с обществеността и медиите. Освен това той бе толкова зает с издигането си, че нито веднъж не си зададе въпроса защо не знае служебния телефон и адрес на компанията, към която работи сестра му.

Филип бе нейният учител по стил и обноски, пак той й помогна да започне като скъпоплатена куртизанка, като я запозна с богати и изискани мъже. А тя, на свой ред, следеше за всеки слух, пуснат по адрес на Филип, и при всяка от срещите им двамата се заливаха от смях, удивени от тъпотата, суетата и алчността на членовете на светското общество. Освен това Филип, който бе по-стар от нея и много по-обигран, й бе много полезен с обширните си познания. И той, и тя, произлизаха от един и същи социален слой: родът на Филип бе много древен, докато Елизабет можеше да проследи прадедите си до крал Хенри VIII. Баща й се пенсионира като бригаден генерал от кавалерията, а майка й бе най-малката дъщеря на дванадесети поред барон, чийто земи постепенно са били разпродавани, парцел по парцел, а парите — изхарчени. Харвил, родът на баща й, все още владееше къщата, която предшествениците им бяха обитавали през последните триста години, но имението на дядо й по майчина линия бе съвсем занемарено след продажбата на земите около него. Парите от наследството едва стигнаха, за да изпратят брат й в Итън и след това в Кеймбридж. Елизабет се омъжи, когато бе на двадесет и една, за богатия и благопристоен Майлс Кокс-Уоринг — симпатичен на пръв поглед, но всъщност отегчителен и склонен към напълняване. Ала през 1954 г. от всяка девойка се очакваше да сключи почтен и изгоден брак колкото бе възможно по-скоро, затова всички завиждаха на Елизабет Уоринг за бляскавата сватбена церемония в църквата „Сейнт Маргарет“, в Уестминстър, щедро платена от младоженеца. Всичко беше както се изискваше според строгите традиции, включително великолепния снежнобял булчински воал, шестте шаферки в рокли от тафта и пищния сватбен банкет в Дорчестър.

Но още през първата брачна нощ тя изпита горчивината от прибързания си избор — половите сношения с Майлс се оказаха дотолкова разочароващи, че тя реши още от следващата нощ да поиска отделни спални. Две години по-късно избяга от дома си с един млад французин, учител по ски, който успя да я научи как люби истинският мъж. Съпругът й, подтикван от майка си, се реши на постъпка, доста смела за края на петдесетте години — заведе дело за развод, като цитира името на любовника й, ала Елизабет, след като размисли и си припомни някои странности в поведението на Майлс, го заплаши, че ще го изобличи като хомосексуалист. Той на бърза ръка изтегли документите за развода, предпочитайки да го обвинят в най-стандартна изневяра — за целта намери някаква проститутка, завлече я в хотела в Уортинг и така неимоверно облекчи развода им, но бе забравил да съобрази, че брат й, със своите връзки във всички съдилища, ще успее да уреди нечувано щедро обезщетение за поруганата чест на сестра си.

Най-добрите години за нея бяха шестдесетте. Живееше само за да се наслаждава на всеки миг, преследваше неуморно насладите, след като се бе убедила, че не е редно да се изпълва с презрение към секса само заради разочарованията от нощите си с Майлс Кокс-Уоринг. Случваше се и с други мъже да остане незадоволена, ала винаги успяваше да си намери партньор по свой вкус. С открито сърце, с радостна усмивка посрещаше всеки следващ ден, уверена, че я очакват нови приключения, харесваше всичко и всички около себе си, но без да се влюбва истински, докато най-после, през лятото на 1963 година не срещна Хосе-Луис де Сантос на игрището за поло в гвардейския клуб. Това бе една от онези прищевки на съдбата, от които винаги губим дъха си. Тя винаги бе харесвала мъжете и обожаваше ласките им, но досега нито веднъж не се бе влюбвала така страстно — още не я бе докоснал, а тя вече боготвореше земята, по която той стъпваше. Никой не можа да разбере какво чак толкова откри тя в този професионален играч на поло, с крака, леко изкривени от непрекъснатото стоене на седлото, който твърдеше, че е аржентинец и говореше испански с напълно неразбираем акцент, какъвто е бил на мода в Испания може би през XVIII век. Претендираше да е аристократ и за целта сам бе прибавил благородната частица „де“ в името си, но всъщност той бе роден като гаучо — поради това яздеше превъзходно и бе ненадминат в играта на поло. Но в същото време се славеше като съвършен лъжец и страстен ухажор, особено към по-богатите и по-издигнатите в обществото жени. Носеха се слухове, че бил несравним любовник. За Лиз Уоринг, вече преживяла десетки леки флиртове, срещата с него се оказа съдбоносна — оттогава насетне тя не погледна друг мъж.

Той й причини адски страдания. Не спазваше никакви обещания, не връщаше заемите си, изневеряваше й безброй пъти, без да обръща внимание на плачовете й.

Но тя явно си бе изгубила ума по него. Родителите й смаяно вдигаха рамене, брат й не можа да повярва, когато узна за безразсъдното й опиянение.

— За бога, Лиз, този тип е измет и нищо повече! Всички го знаят, само ти си ослепяла и оглушала. Не разбираш ли, че той е само едно жиголо? Готов е да се продаде на всяка развратница, която ще вдигне залога, и след като се разделиш с последния си грош, той няма да те погледне повече. Та той те използва, при това по най-безсрамен начин! Ти си му позволила да се намъкне в къщата, която Майлс купи за теб, при това съм готов да се обзаложа, че никакъв наем не плаща, освен това ти го хрантутиш и обличаш. Нима нямаш капчица достойнство?

— Предпочитам да имам него.

Той отчаяно разпери ръце и се втурна навън. Напусна красивата къща на Кадоган скуеър, която според клаузите на делото за развод оставаше на нея, но само след два месеца Лиз я продаде, за да плати комарджийските дългове на Хосе-Луис. Майка й получи сърдечен удар и никога не успя да се възстанови напълно. Когато тя умря, бащата на Лиз горчиво укори дъщеря си като егоистична и жестока, интересуваща се само от своя любовник, от „онзи женкар и прахосник“. Но след пет години отношенията между Лиз и Хосе-Луис се влошиха до неузнаваемост. Една нощ той закъсня повече от обичайното, а щом се прибра, веднага й заяви, че я напуска, за да върне в Южна Америка. Нямал друг изход, защото изгубил огромна сума на карти, а съперникът му бил от онези мрачни типове, които не прощават, ако някой се опита да ги измами.

— Ако остана тук, с мен е свършено. Нямам друг изход… — Млъкна, погледна я набързо и продължи: — Е… има някаква надежда да се измъкна, ала всичко зависи от теб.

— Какво мога да направя? Знаеш, скъпи, че за теб съм готова на всичко! — Мисълта, че го губи, изглежда, още не бе стигнала до съзнанието й, защото добави: — Ако си решил да се върнеш в Аржентина, аз ще дойда с теб. Може би ще си намеря някаква работа.

— Не. Не мога да те накарам да се лишиш от семейството си, от приятелите си…

— Никой в моето семейство вече не желае да разговаря с мен. А приятели… да, освен Филип, нямам си никого. Така е, откакто сме заедно, любими, и то само защото аз го пожелах.

— Но ти никога не си била в Аржентина. Никак не искам да се връщам там, но ако се наложи, предпочитам да съм сам. — Замисли се и след малко продължи: — Ако се наложи… Ти, само ти можеш да ме спасиш.

— Но как? Вече привършвам парите… продадох всичко, което си струваше. Какво, по дяволите, трябва да направя, за да намеря тези проклети пари?

Той се обърна към нея и за пръв път схвана какво я бе смущавало в израза на лицето му още от първата им среща — странната безизразност, сякаш зад това гладко лице нямаше душа и никога не е имало. В следващия миг тя се досети — искаше от нея да продава тялото си. Но го попита, за да е напълно уверена в кошмарното си предположение.

— Какво още мога да продам? — прошепна тя.

— Не да продаваш… — сърдито й се сопна той. — Предпочитам да говорим с какво може да се търгува.

— Какво да се изтъргува? — машинално повтори Лиз, пронизвана от най-жестоката и безмилостна болка, която някога бе изпитвала. „Кажи го! — мислено му заповяда вцепенената жена. — Ще те накарам да го кажеш, копеле проклето! Ще ги кажеш тези думи или аз ще призная, че съм полудяла!“ Усети колебанието му и от облекчение й притъмня пред очите. „Няма да го каже! — щастливо си каза тя. — Не може да се реши, защото това не е за казване. Защото ме обича, още ме обича!“

— Той ще изгори разписката за дълговете ми, ако прекараш нощта с него.

От тези думи Елизабет се вкамени.

— Така ли! Значи говорим чисто и просто за едно по-скъпичко изчукване, така ли? — изкрещя тя. — Значи е от ония с тлъстите пачки в джобовете. Колко му дължиш?

Хосе-Луис промърмори нещо неясно.

— Не чух! Колко, повтарям, колко?

— Десет хиляди лири. — Сега бе негов ред да настръхне, готов да се развика в безпомощна ярост. О, колко добре познаваше тя всичките му номера, колко дълго се бе оставяла да я омайва с тях! „Защо — мълком крещеше тя, — защо, господи, защо?“

— Той сигурно счита, че аз заслужавам тази цена. Да не си ме похвалил пред него?

— Той просто те намира за изключително привлекателна.

— Това важи за още много мъже. Но никога не съм срещала кандидат да ми плати десет хиляди лири за една-едничка нощ. По-добре ми кажи името му. Не бих се продала на сляпо дори и за тази внушителна сума.

Той й каза името му, тихо, почти колебливо, сякаш се опасяваше, че някой ги подслушва.

— О, да, той наистина е страхотно богат… с този нефт как няма да е богат. Че какво са десет хиляди лири за мъж като него, след като наскоро плати почти цял милион за някакъв кон?

Хосе-Луис потръпна, сви рамене, но отново стана нетърпелив, а тя, гледайки го вече с други очи, разбра, че той въобще не се е съмнявал, че ще успее да я убеди. Сделката с тялото й вероятно дори е била уредена още там, върху зеленото сукно на масата, при това идеята не е била на онзи шейх, тъпкан с петродолари, а на нейния любим. „Исусе Христе! Любов ли? Как съм могла да обичам този негодник, този боклук? Брат ми се оказа прав, но аз не посмях… или не исках да му повярвам. И сега, какво да правя? Защото повече няма да мога да го понасям. Изгубих най-хубавите си години заради него, похарчих всичките си пари, скъсах с приятелите си, с най-близките си хора…“ Искаше да скочи и да го халоса в лицето, искаше да одере тези очи, да разкъса гладката му мургава кожа, да види как ще рукне кръвта му. Но не, това бе невъзможно — кръвта му бе прекалено студена, за да покапе от раните му. Но странно, когато заговори, гласът й звучеше спокойно:

— Би ли ми обяснил подробностите около тази малка сделка?

— Ще отидеш… аз ще те заведа… в къщата му в Болтънс. Ти ще останеш там, а аз ще си тръгна с чека.

— Не! — хладно го отряза Лиз, изпълнена с ледена решителност. — Ще отида сама, без теб. И никакви чекове. Искам ги кеш. Да се броят на приносителя, нали така се казва? Аз съм тази, която ще изработи тези пари или поне се предполага, че ще си ги заслужа. Искам да ги видя, да ги пийна, да ги поддържа в ръката си, преди да ти ги донеса.

Той се намръщи.

— Или ще бъде моето, или се оправяй сам! — Този път повиши тон, заговори необичайно рязко, но може би най-лошото бе, че той веднага склони и отстъпи. „Нима съм била способна да говоря с такъв властен тон!“ — учуди се тя и сподави смеха си, защото усещаше, че ако сега се разсмее, ще последва ужасен пристъп на истерия.

В гърдите й се надигна такова отвращение към него, че сама се изплаши от промяната. Ала й прилоша от презрението, което изпитваше към самата себе си. „Бях чувала за хора, готови да продадат родната си майка за чаша уиски, но той е първият мъж, който се кани да продаде жената, на която се е клел в любов, и то заради дълг на покер!“ Тази изгаряща мисъл се запечата в главата й като жигосана.

След една седмица дълга черна лимузина спря пред хотел „Кремърн Гардънс“, където бяха отседнали, и Елизабет се настани сама на задната седалка, а шофьорът подкара към Болтънс. Върна се точно след час и щом се показа на прага, Хосе-Луис нетърпеливо подскочи.

— Е, как мина?

— О, добре, даже много добре. Той е очарователен мъж, и при това доста надарен.

Стори й се, че усмивката му помръкна, но се оказа, че е било само за миг — в очите му проблесна зле прикрита алчност.

Елизабет метна палтото си на канапето.

— Ще се срещна отново с него. Следващата седмица, за по-малка такса, разбира се. Ти не си способен да поставяш по-скромни изисквания при заплащането, а с такъв приказно богат арабски шейх това създава доста лошо впечатление. И защо ме излъга, че ставало дума за дълг от игра на покер? — Говореше бавно и апатично, изглеждаше напълно спокойна, дори равнодушна и примирена. — Ти сам си ме предложил на него, това е цялата истина. Забелязал си, че той ме е харесал, и си решил да извлечеш по-тлъста печалба.

Тя се завъртя на токчетата си и опънатата й ръка неочаквано се стовари върху лицето му с такава сила, че плесникът й изплющя като удар с камшик. Аржентинецът политна назад и се стовари върху шезлонга зад гърба му. Върху зачервеното му от удара лице се появи израз на пълна изненада.

Тя се приближи към шезлонга и се наведе над него с гневно лице и пламтящ поглед.

— Ти, алчно, егоистично копеле! Ти си въобразяваш, че можеш да играеш ролята на сводник и да си пълниш джобовете, така ли е? — Засмя се горчиво. — Не и за моя сметка! Ако реша да печеля пари като проститутка, тези пари ще бъдат мои и само мои! Ето ги, тези проклети пари! — Размаха пред лицето му пачката с банкноти. — Аз ги спечелих, а не ти! Никой мъж няма да пипне парите, които ще спечеля с пот на челото си или с разтваряне на краката! Ти си само един мръсен парцал и нищо повече! Вън от къщата ми! — Той скочи на крака и вдигна ръка, за да я удари. — Стой! Не се опитвай да ме докоснеш! Филип!

Вратата се отвори и влезе Филип Фолкнър заедно с още един млад мъж с атлетическа фигура.

— Вън! — изкрещя Елизабет на доскорошния си любовник така рязко, че той изтръпна от страх. — Вън от моя дом, вън от моя живот! Само една дума… само една дума да си отронил по мой адрес и ще изпратя в полицията сведенията за историята между теб и онази седемнадесетгодишна дъщеря на един от най-прочутите английски лордове. Ясно ли ти е какво ще ти се случи след това?

Черните му очи проблеснаха яростно и с див поглед огледаха двамата мъже, застанали зад гърба й. Обсипа я с невъзможни за разбиране испански ругатни, но страхливо отстъпи назад, докато накрая се добра до страничната врата и хукна надолу по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Чудесно се справи! — изръкопляска Филип. — Обзалагам се, че няма да забрави този добър урок!

Ала Елизабет се свлече в шезлонга, закри лицето си с ръце и избухна в неудържим плач.

— Моля те, Лиз, недей да плачеш… стига, Лиз… Мислех, че вече никога няма да те видя обляна в сълзи.

— И аз така си мислех, но се оказа, че съм се лъгала… Какво щях да правя, ако не бях споделила с теб за този отвратителен сводник? Ами за Лусинда Коулпорт?

— Стига, Лиз, умолявам те, спри да плачеш! Моля те… измокри този великолепен костюм, ето… почакай, ето, вземи моята кърпичка. Робин, дали да й налеем една чаша бренди?

— Не, не си мисли, че плача за него — изхлипа Лиз и избърса очите си. — Глупости, за него не ми е жал! Плача за своя погубен живот, за това, че съм била глупава, лекомислена и безгрижна. Колко хора ми повтаряха, че той е негодник, но нито веднъж не ги изслушах докрай. И ти ми го каза, и папа, и брат ми…

— Струва ми се, че си изпаднала в криза, но това е съвсем естествено, когато се разочароваш от любимия човек. Зная какво ти е, защото и аз съм го преживял, при това неведнъж. Разбирам те, помня как и аз бях заслепен, знам какво означава да изпаднеш в плен на сляпото обожание. Всеки от нас трябва да го преживее поне по веднъж, иначе не може да твърди, че е живял истински.

— Никога, никога няма да позволя да се повтори това, никога!

— Ех, Лиз, тепърва ще поумнееш — снизходително прошепна Филип и я погали по главата.

— Не! Стигат ми житейските уроци! Знаеш ли колко изкарах тази вечер? Няма да повярваш! Десет хиляди лири стерлинги! — Лиз се изсмя горчиво. — И ще ти кажа още нещо. Оказа се, че се забавлявах през цялото време. Бях превъзходна в леглото, дяволски добра! Заех се със задачата си с жар и съм сигурна, че и той е останал доволен. — Изсмя се още веднъж. — Защото ми даде бакшиш. Виж… — Зад тлъстата пачка се показа още една, но по-тънка. — Още хиляда лири!

— Не съм и очаквал, че струваш по-малко — вежливо кимна Филип.

— Това ме задоволява напълно, защото ми компенсира част от разходите за… за онова…

— Да, разбирам за какво намекваш.

— … така че ще мога да си платя дълговете, обаче тези тук… — Тя му подаде по-тънката пачка. — … са за теб. Много съм ти задължена, Филип. Но на проклетото аржентинско копеле никога няма да му простя! Не подозирах, че се занимава и със сводничество. Отначало повярвах, че наистина е изгубил парите на покер.

— Едва ли. Той никога не е искрен. — Филип кимна, когато видя изненадата, изписана на лицето й. — Да, повярвай ми, не се шегувам. След като изхарчи твоите пари, той се е замислил откъде да спечели още и се е досетил, че може да се опита да изнуди стария Хю Коулпорт.

— Тя наистина ли е забременяла?

— Опасявам се, че е бременна. Според слуховете сър Коулпорт грабнал камшика и здравата напердашил този аржентински гаучо, защото е имал дързостта да заяви, че ако му се плати по-щедро, ще се погрижи да възстанови неопетненото й име. Както е тръгнало, има изгледи да го изгонят отвсякъде.

Филип говореше с тон на човек, напълно доволен от себе си, особено след като неочаквано получи хиляда лири стерлинги.

— Ще приема този подарък, защото сега нямам право да бъда претенциозен, още повече че донякъде и аз имам принос за спечелването им. Сега и двамата сме ангажирани в сферата на услугите, но ти — с тялото си, а аз — с полезни сведения и съвети. — Погледите им се кръстосаха. — Да… мога да ти намирам изискани и надеждни обожатели…

— Клиенти, нали това имаш предвид?

— Е, добре, нека да бъдат клиенти. При комисионна за запознанството… да кажем, десет процента?

— Съгласна съм!

Стиснаха си ръцете, както е прието при всяка сделка.

— Ето, видя ли, скъпи? — обърна се Филип към красилия млад мъж зад него, който досега не успя да се намеси в разговора. — Ето какво се получава, когато някой осъзнае възможностите си. — Не е зле да запомниш този урок: никога не отхвърляй лекомислено предложенията, с които ще те отрупат хората, защото не знаеш дали после няма да съжаляваш.

Лиз, потънала в мисли, внезапно тръсна глава и вдигна очи към Филип:

— Какво ще кажеш за една дузина? Имам предвид само десетина клиенти, не повече. Ще ги посещавам по домовете им, за да не се налага да пръскам много пари за обзавеждане. Толкова много похарчих досега за тази къща, но мебелировката все още не е каквато би трябвало да бъде за една…

— Робин, скъпи, не зле да се оттеглиш. Събра ти се прекалено много за млад и невинен мъж като теб. Не е нужно всичко да знаеш. По-добре слез долу и ме почакай в колата. Няма да се бавя. — Изпрати му въздушна целувка. — Ще се наложи да се погрижа, и за него… — Обърна се към Лиз и въздъхна. — Той е толкова очарователен… — Сви рамене и продължи с делови тон. — А сега да поговорим за твоята бъдеща дейност…

 

 

Лиз се сепна. Трябваше да се върне от спомените си в настоящото, защото чу последните думи на Филип:

— … ще дойде ли?

— Извинявай. Не чух последните ти думи.

— Попитах те дали ще дойде брат ти. Обикновено се старае да избягва срещите с мен по всички възможни начини. Затова не очаквам сега да промени отношението си…

— Е, много добре знаеш на какво се дължи неприязънта му към теб! Ти го ужасяваш. Така е било, откакто се познавате, нали? Но на твоя въпрос ще отговоря с „Да“, и той ще присъства на вечерята, но аз ще се постарая всичко да бъде спокойно. Той не е виждал папа от доста време насам, а аз отлично зная как да напипам болното му място, така че ще го накарам да се почувства виновен… — Лиз остави слушалката, но не се върна към листата върху бюрото, изписани с цифри. Остана загледана през прозореца, с невиждащ поглед, зареян в миналото.

Филип, въпреки циничното си отношение към живота, се удиви, когато узна, че напоследък тя непрекъснато мислеше откъде да спечели още пари. Никога през живота си Лиз не се отличаваше с пестеливост. Живееше на широка нога, поръчваше шампанското с каси, избираше от най-скъпите труфели — черните, по две хиляди лири за килограм, а за дрехите пръскаше над петдесет хиляди лири годишно, плюс още пет хиляди за обувки. Бижутата й бяха само от прочутата фирма „Маккой“, на чиято реклама гордо се виеше надписът: „Доставчик на Нейно Величество“. Неизменно избираше една и съща марка за автомобилите си — не признаваше нищо друго, освен червените мерцедеси, при това от спортните модели. Сменяше ги ежегодно. Къщата й бе променена до неузнаваемост след намесата на осем декоратори от най-висока класа. Чантите й бяха само от „Хермес“, а за фризурите й се грижеше самият Майкъл Джон.

Редовно посещаваше санаториумите, в които имаха достъп само съпругите на най-богатите бизнесмени, при това само в периодите, когато замисляха да сменят съпруга си с някой още по-богат и освежаването на чара на всяка от тях бе задължително — „Голдън Доор“ в Калифорния, „Шръблендс“ в Англия, „Грийнхаус“ в Арлингтън, Тексас или клиниката на Бирхер-Бенер в Цюрих. Понякога Лиз се усмихваше многозначително, защото срещаше съпруги на видни свои клиенти, които нямаха представа как е спечелила тя парите, с които заплащаше привилегията да споделя с тях сауната или залата с ваните за хидромасажи. Всъщност по какво се различаваше тя от тези алчни създания, за които най-важното бяха чековите сметки на съпрузите им? Когато пред погледа й се изпречваше поредната петдесетгодишна дама, която дължеше богатството си на досегашните си четири брака, Лиз се изпълваше с презрение — никога не бе харесвала алчните и стръвни особи, за които зестрата е най-важно о достойнство на мъжа. С такива жени не умееше да се сприятелява — очите им трескаво оглеждаха бижутата на своите конкурентки, а умовете им бяха заети само с търсене на най-новите, най-оригиналните тоалети, докато подлагаха телата си на неимоверни страдания, за да смъкнат още някой килограм или да прикрият няколко бръчки. Омъжени курви, това бяха те, които се продават досущ като нея, но в замяна искат и още нещо — околните да се съобразяват с лицемерно надяната маска на благоприличие. Всяка от тези хиени размахваше пред очите на съседките си венчалния си пръстен, за да прикрие факта, че не се отличава много от обикновените проститутки.

Не се стесняваше от положението си и от професията си, защото знаеше, че от нея няма по-добра. Един мъж можеше да харесва или да не харесва Елизабет Уоринг, но не можеше да отрече превъзходството й. Ала на всичко това скоро ще се сложи край… Веднъж усети, случайно, че китката й е безчувствена, след това залитна и едва не се препъна, и то върху съвсем гладкия под в преддверието, а сетне започна да вижда двойно някои предмети. Тогава отиде при лекаря си — французин, който прекрасно знаеше с какво се занимава пациентката му и я преглеждаше два пъти годишно. Той й постави зловещата диагноза, но Лиз не му повярва. Как е възможно да има мозъчен тумор, и то от злокачествените, от онези, които не подлежат на операция? Тя, която винаги се е радвала на желязно здраве, която не помни някога да се е простудявала? Може ли да е истина това, господи!

„Не е справедливо!“ — идеше й да изкрещи. Не че се страхуваше от смъртта, а защото безкрайно обичаше живота. Не вярваше в задгробния живот, смъртта бе краят на всичко, вечният сън, а на всичкото отгоре онзи американски лекар й описа най-старателно как точно ще се случи при нея — постепенно ще изпада във все по-дълбока кома, от която никога няма да се събуди… Като вариант за приключване на земния път не е чак толкова зле. Няма да има болки, лекарят й се заклел в това, но през последните месеци ще се нуждае от болногледачка, защото няма да може сама да се грижи за себе си. Може би най-силно я вбесяваше мисълта, че ще бъде напълно безпомощна. Ако вярваше в неумолимия Бог, както вярват евреите, щеше да се утешава с мисълта, че е наказана заради греховете си, но тя отказваше да повярва в злокобната орис, дошла свише. Животът е такъв, какъвто си го създадеш сам ти, и никой друг не може да го управлява.