Вера Коуи
Двойствен живот (1)

Глава първа

Мъжът зад бюрото се изправи и го заобиколи, за да поздрави пациентката си, която медицинската сестра въведе в кабинета. Тя пое ръката му, усмихна му се, но той улови напрегнатия й поглед, насочен към кафявата папка върху бюрото зад гърба му.

— Седнете, мис Уоринг. Ще изпиете ли с мен по чаша чай?

— Не, благодаря ви. Предпочитам двойно уиски, ако… ме очакват лоши новини. — Гласът й бе плътен, гърлест и властен. Глас на жена, привикнала на възхищението на околните. Седна на стола пред бюрото и кръстоса стройните си крака, отпусна в скута си чантата от крокодилска кожа, сгъна отгоре й ръкавиците си и уморено добави: — Добре, докторе, карайте направо. Вече съм прекалено стара, за да търся с какво да се самозалъгвам. Каква е диагнозата и какво мога да очаквам?

„Корава жена! — помисли си с възхищение опитният неврохирург. — Жалко, много жалко… Та тя е истинска красавица, в разцвета на живота си.“ — Но лекарят бе прекалено опитен, за да изпада в сантиментални размишления.

Тя го бе помолила за истината и той бе длъжен да й я съобщи, защото бе очевидно, че с такава жена не може да си позволи да говори със заобикалки. Освен това бе изтърпяла изследванията, без да охне — не една, а две биопсии. Сега той трябваше да произнесе окончателната й присъда, защото вече разполагаше с всички данни от скенера.

— За съжаление, диагнозата се оказа точно тази, от която се опасявах. Имате тумор, който не подлежи на лечение чрез оперативна намеса, защото е разположен в такава част на мозъка — не искам да ви затруднявам със сложните медицински термини — където е прекалено опасно за скалпела на хирурга. Освен това се оказа доста надълбоко и достъпът се усложнява неимоверно. Прогнозата е, че ви остават една, максимум две години.

Не сваляше тревожния си поглед от изящното й лице, стараеше се да я гледа сурово и строго, така, както тя бе пожелала, като че ли не тя, а той имаше нужда от опора в този трагичен миг.

— Очаква ли ме внезапна смърт?

— Не. През по-голямата част от периода силите ви постепенно ще отпадат, като по-значително влошаване се очаква през последните три месеца. Ще започне с нарушения в зрението, в слуха ви и в движенията ви, а когато патогенните процеси напреднат, ще изпаднете в кома.

Дълго време тя не намери сили да каже нещо. Най-после от устните и се отрони само една дума:

— Разбирам. — Ала гласът й не издаваше да е изгубила самообладание, дори не се долавяше вълнение, само прозвуча някак си странно приглушен и унесен.

Той се надигна и се приближи до масичката в ъгъла, отрупана с бутилки. Взе една чаша, за да й налее двойна доза от своето „Джони Уокър“, с черния етикет. Пациентката пое чашата и попита с удивително хладен тон:

— Да се надявам ли, че и това питие е включено в хонорара ви? — Отпи от уискито. — Е, поне ми оставихте достатъчно време, да изкарам още пари и да ви платя за изследванията и консултациите.

— Този път не ме радва мисълта за хонорара, който ме очаква — възрази лекарят. За миг се поколеба, но реши да продължи: — Вашите думи ми напомниха нещо. Кой ви изпрати при мен? В Лондон има десетки специалисти, мои колеги, които са много добри в тази област.

— Да, така е, обаче имам причини, поради които не желая да се консултирам с някой от тях. Първо, вие сте англичанин, а аз винаги съм харесвала всичко английско. Второ, привлече ме фактът, че сте решили да се отървете от онези мошеници от Националната здравна служба и да се заемете с частна практика. Отдавна съм се научила да ценя най-много елитните професионалисти, особено частно практикуващите.

Неврохирургът не можа да сдържи смеха си.

— Дойдох при вас, защото установих, че всички, с които вече бях разговаряла, единодушно потвърдиха: вие сте един от най-добрите в професията си, а вече разбрахте колко ценя професионализма. Колегите ви считат, че ако някой сред тях е способен да сътвори чудо, това сте именно вие. Те не знаеха, както и аз съвсем доскоро не подозирах, че в моя случай не могат да се очакват чудеса…

— Ако бяхте дошли при мен преди половин или преди една година, аз бих ви казал същото. Има някои видове мозъчни тумори, пред които, засега поне… ние, лекарите, сме напълно безпомощни. Може би след двадесет години… или дори след петнадесет… но днес… — Той красноречиво вдигна рамене.

— Не е необходимо да се извинявате. — Тя махна с ръка, преди да постави очилата си. — Ще мога ли да продължа да работя… поне за известно време? — попита рязко тя.

— Бих ли могъл да получа някакви обяснения за каква дейност става дума?

— Аз съм в… в областта на връзките с обществеността. Главно по линията на развлеченията и забавленията. — Тя го удостои с поглед, предразполагащ към откровеност. — Аз… често съм принудена да отпускам напрежението, натрупало се в деловите мъже, които, както е известно, непрекъснато са подложени на страхотен натиск.

— Тогава не виждам причина да не продължават да ползват услугите ви като специалистка за отпускане на напрежението поне за следващите няколко месеца. Може понякога да се почувствате отпаднала, дори е възможно например да ви се схване китката… или да се появят празноти в паметта ви, или за миг да изгубите равновесие, но това може да остане незабелязано. Предполагам, че поне през първите шест месеца няма да имате сериозни оплаквания.

— Докторе… не мога да се откажа от професията си. Колко време още ще мога да продължа да се занимавам с нея?

— Вероятно до началото на периода, когато няма да можете да задържите дори една чаша в ръката си.

— А какво ще ми кажете за секса?

— Какво по-точно ме питате?

Тя сведе поглед.

— Докторе, трябва да ви призная, че имам доста активен полов живот. Според вас, колко месеца още ще мога да продължавам по този начин?

— Дотогава, докато не настъпят смущения в координацията на двигателния апарат. Тогава ще се променят възприятията ви. Ще реагирате по друг начин на заобикалящия ви свят, ще отслабнат сетивата ви, ще започнете да губите усет за реалност, дори може да се стигне дотам, че да не знаете какво вършите. Но тези изменения ще настъпват постепенно. Ще доловите първите признаци, сигурен съм в това, но за щастие ходът на промените няма да е бърз и ще имате време, за да се подготвите.

— Да се подготвя… — Пациентката отново потъна в размисъл. Свали очилата си, стана и се доближи до прозореца. Слънцето клонеше към залез и вече се появяваха светлините на Ню Йорк, за да го подготвят за настъпващата нощ. Загледа се надолу, към рекламите на Пето авеню — виждаха й се замрежени от височината на тридесет и четвъртия етаж. — И така, казахте ми, че ми остават една, максимум две години. Ще поемете ли риска да ми съобщите някакъв по-точен срок?

Той се замисли.

— Общото ви здравословно състояние е превъзходно, мускулният ви тонус и вътрешните ви органи се оказаха напълно в ред, но като се вземе предвид…

— Възрастта ми?

— О, личи си, че сте полагали много грижи за себе си. — Опитният лекар тактично отклони въпроса й.

— Е, и това е утеха! — засмя се тя и отново се обърна към прозореца. — И така? Ще ми кажете ли нещо по-конкретно?

Той разпери ръце. От двадесет години практикуваше в САЩ, но все още не бе забравил уроците по медицинска етика от университета.

— По-вероятно е да имате още две години пред себе си.

Жената с облекчение пое дълбоко дъх.

— Да, това явно е по-добрият вариант… пък и аз се надявах именно на него.

„Да, тя наистина е забележителна жена! — помисли си лекарят. — Четиридесет и шест годишна е, поне според медицинския й картон, но никой не би й дал повече от тридесет и пет. Да, разбира се, парите вършат чудеса, плюс многочасовите грижи за тялото — нещо, което се подразбира при всяка жрица на добре платената любов. Жалко, много жалко, защото тя наистина е удивително красива, все още без бръчки, със слаба, стройна и нежна фигура, без видими признаци за отпускане на тялото, които са неизбежни с приближаване на петдесетте… Защо винаги става така? Защо първи напускат живота най-симпатичните хора? Защо остават да съществуват личности, които са много по-недостойни, по-несъвършени? Готов съм да се обзаложа, че тази жена няма да се предаде много лесно, но за съжаление, диагнозата е неумолима. Дано не се окаже, че най-мрачните ми прогнози ще се сбъднат…“ Опитният лекар отдавна бе разбрал, че някои пациенти по-бързо се примиряват с жестоките диагнози, но има и такива, които никога не приемат суровата преценка за състоянието им. Затова очакваше с вълнение реакцията й. Тя му изглеждаше като принадлежаща на първата категория, от онази по-разумна половина на човечеството, която може да приеме съобщението, че играта е безвъзвратно загубена.

Тя се извърна от прозореца, смайващо елегантна в костюма си от „Шанел“, с прецизно подредена фризура, с лице, на което биха завиждали доста от нюйоркските фотомодели. „Хм, според данните в картона й тя се е посветила на някаква агенция за връзки с обществеността — замисли се лекарят. — Не знаех, че така се нарича вече тази така деликатна професия. Но нали най-важното изискване при тези дами си остава дискретността…“

— Благодаря ви за откровеността, докторе — рече тя. — Дойдох при вас, защото ми бяхте препоръчан като един от най-откровените специалисти в Ню Йорк. И се оказа вярно. Обичам тази страна, но не одобрявам манипулациите с истината, на които станах свидетелка. Ще отлетя обратно за Лондон в сряда, затова ви моля дотогава да ми изпратите в хотела сметката за прегледите. — Усмихна се тъжно, но в израза на лицето й не се долавяше сянка на отчаяние. — Очевидно не ми остава много време, за да уредя всичко.

Елизабет Уоринг остави портиерът да се погрижи за таксито, докато се оглеждаше разсеяно в стъклената стена. Всичко наоколо й се струваше неясно, с размазани очертания. Машинално промълви пред шофьора на таксито адреса на едно от изисканите заведения на Трето авеню, но не усети кога стигнаха пред вратата от потъмнял махагон. Потъна в дискретния полумрак, седнала до масата в ъгъла, и едва тогава осъзна къде се намира и какво възнамерява да прави — искаше само да се напие до забрава.

Но и този път й помогна вроденото й чувство за самодисциплина. Сведе поглед към скъпия си часовник — модел „Риволи“ на Картие — и видя, че вече бе седем без четвърт. Главата й бе леко замаяна от силното питие, но все още можеше да разсъждава разумно, макар че именно от мислите си искаше да избяга и за тази цел се бе скрила в този полупразен бар. „Хайде! — каза си тя и изпъна раменете си. — Нали имаш ангажимент в девет! Време е да потегляш оттук и да се залавяш за работа!“

Върна се в апартамента си в хотела, взе един хладен душ, като постепенно охлади водата до леденостудена и остана под струите, макар и трепереща, докато повече не можеше да издържи. После си приготви онзи коктейл, за който баща й, преживял не една или две мъчителни сутрини след невъздържани празненства с другите офицери от полка си, твърдеше, че е способен да съживи дори и мъртвите. Потръпна, когато първите глътки опариха гърлото й, протегна ръка към електронния часовник на нощната масичка, нагласи часа за събуждане, изпъна се в леглото с кралски размери, но остана в него само четиридесет минути. Когато тихият звън я стресна, тя отвори очи и стана. Сега съзнаваше отлично коя е тя, къде се намира и защо е тук, в този огромен и шумен град.

Щом се показа от вратата на разкошната лимузина „Кадилак Севиля“, която портиерът почтително държеше отворена за нея, Елизабет разкопча черното си палто и забърза към стъпалата пред входа на къщата, без да погледне назад. След себе си остави само лек полъх от скъпия си парфюм. Влезе във фоайето, облицовано с мрамор, смъкна черното си палто и опъна червения си костюм, за да намести пайетите, блестящи като диаманти, огледа черните си чорапи и обувките си от аленочервен сатен. Гъстата й руса коса беше пристегната с червена копринена панделка, а от ушите й висяха обици с великолепни диаманти.

Икономът се приближи към нея, поклони й се, и с кимване й подсказа да го последва. Поведе я по стъпалата към горния етаж, разтвори пред нея двукрилата врата, изчака я да влезе, излезе в коридора и безшумно затвори вратата след себе си. Зад масата в отсрещния ъгъл, осветена от нощна лампа, седеше мъж в тъмносин копринен костюм, имитиращ моряшка кройка — мургав брюнет, който трепна още в мига, когато тя се появи на прага. Зад масата имаше подвижна масичка с бутилки, чаши и кофичка с лед. Останалата част от стаята тънеше в приглушен мрак — стените бяха покрити с черно кадифе, сред което едва се очертаваше силуетът на широкото двойно легло.

Морякът енергично се изправи и пристъпи към нея, но тя се отдръпна, решила да го подразни, за да удължи началната фаза. Протегна му ръка, но брюнетът неочаквано напъха дясната ръка в джоба си, измъкна няколко монети и ги пусна в дланта й. Тя опря крака си в стола му и бавно започна да смъква полата си, за да му разкрие черните си чорапи и жартиерите си с черни волани, преди да скрие монетите там, където коланът се впиваше в гънката над лявото й бедро. Някъде от мрака пред нея долетя сподавеният му стон.

Мургавият моряк се приближи към старомодния грамофон — модел отпреди Първата световна война — и в полутъмната стая се разнесоха жарките тонове на оригинално аржентинско танго. Те танцуваха, плътно притиснати, вплитащи бедра, без да откъсват очи от лицата си, накланяйки се, изправяйки се, с грациозни извивки и страстни прегръдки, с потръпвания и олюлявания. Когато музиката замлъкна, мъжът бе възбуден до неузнаваемост. Грабна ръката на партньорката си и я притисна към чатала си. Тя се усмихна потайно, изпълнена с обещания, след което нежно се извърна от него и подканващо му предложи тялото си.

Той мигом се долепи до нея, с треперещи пръсти смъкна дългия цип на прилепналата й пола. След броени секунди тя остана само по черните чорапи и колана с жартиерите. Морякът коленичи, докато тя се извърташе към него, обхвана с ръце бедрата й и зарови лице в гънките й — там, където се сливаха изваяните й бедра. Тя зарови дългите си пръсти в черната му коса, после ги плъзна по раменете му, подканвайки го да се изправи. Без нито една дума, само с поглед, му посочи към неясните окончания на двойното легло, отрупано с възглавници. В този миг изгасна светлината от лампата, висяща над масата, но се задейства втората, за да залее леглото със златисто меки лъчи. Морякът и жената неусетно се озоваха в просторното легло, за да се отдадат на ласките и страстите си по всички възможни начини, познати на хората от хилядолетия, докато сгряващата светлина обливаше смуглите им тела. Нито веднъж не си казаха дори една дума. В притихналата спалня се разнасяха само нейните охкания и неговите стонове, задъханото им дишане, шумът от допира и търкането на заморените им тела, докато накрая масивното легло се разтърси от необузданите му конвулсии и страстните й гърчове. Тогава светлината изгасна напълно. Иззад завесата от черно кадифе се понесоха сплетени въздишки, хлипове от радост и неземно щастие… Най-после заглъхна и последното охкане, след което тихо се затвори вратата на притъмнената спалня. За миг настъпи пълна тишина, след това се чу шумоленето на копринените чаршафи, отвори се и се затвори другата врата. След половин минута от ново светнаха лампите около масата. Жената, останала сама в спалнята, бързо се облече, оправи косата си, освежи червилото си по устните. Накрая наметна черното си палто и двойната врата пак се разтвори пред нея. Отвън, с лек поклон, очакваше появата й невъзмутимият иконом. Но този път, преди да я поведе надолу по мраморните стъпала, той й подаде дълъг бял плик. Пред външната врата, на метър от последното стъпало, бе паркирана огромна черна лимузина.

Лимузината спря под навеса пред входа на хотел „Риджънси“ на Парк авеню. Тя затвори вратата след себе си, облегна се на дръжката и разклати във въздуха червената обувка на десния си крак. „Нещо ме стяга дясната обувка“ — тихо промърмори тя. После отвори белия плик и преброи банкнотите от по петдесет английски лири. Оказаха се двадесет.

— Скъпият стар Алфонсо… — усмихна се тя и вдигна вежди. — Защо нямам още време за него…

Старият джентълмен бе неин предан клиент и винаги се придържаше към същия сценарий, неизменен през последните единадесет години. Обличаше се като моряк — напомняше му за годините на неговата младост, когато бе сменял пристанищата на четири океана. Пристанищното момиче в плътно прилепнал червен костюм наподобяваше стила на Клара Боу, кинозвезда от онова сладко, но безвъзвратно отминало време. Всеки път те повтаряха едни и същи жестове, сплетени в страстна пантомима, траеща цял час, а тя имитираше безпогрешно проститутката от кейовете на Рио, останала като неувяхващ полъх от младостта му. Морякът не можеше да забрави пламналия й поглед, несподеления си копнеж — тя се бе оказала твърде скъпа за бедняшкия моряшки джоб, в който се търкаляха само няколко монети. Именно тогава, преди много-много години, той се бе заклел, че ще има безумно много пари, достатъчни, за да купи всичко, което си пожелае. Да купи всяка жена. Но сега си бе останал само с парите. Съпругата му отдавна бе мъртва, последва я и синът им, а дъщеря им се затвори зад стените на католическия манастир в Сао Паоло. Елизабет Уоринг го посещаваше четири пъти годишно в някое от най-оживените пристанища — Ню Йорк, Хонконг, Лос Анджелис… И винаги пликът се пълнеше с банкноти по петдесет лири, но се случваше да бъде придружен със скъп екзотичен накит. Един път й подари изящни обици с разкошни диаманти, които тя носеше при всеки от следващите им сеанси. А сега, след като се прибра в апартамента си на деветия етаж, тя ги смъкна от ушите си и ги остави в протегнатата си длан.

— Безкрайно съжалявам, но трябва да ви сменя, и то с онези дрънкулки от „Бътлър енд Уилсън“ — унило прошепна тя. Стисна обиците в дланта си и усети как острите, ръбове на диамантите се впиха в кожата й. — Две години, максимум две… — За миг й се прииска да закрещи, да заскубе косите си, да раздере дрехите си, но това бе глупаво… не, още не всичко е загубено, все още й предстои толкова много…

„Елизабет Уоринг, ти винаги си била костелив орех — упрекна се тя, — забрави ли колко усилия ти костваше да осигуриш заможните си старини? Забрави ли за чековете и банковите си сметки? Бог ми е свидетел, че познавам десетки мъже, един от друг по-могъщи и влиятелни, в този жесток свят, където царуват парите и само парите! Продай тези обици, продай и сапфирената огърлица… да, тъкмо така ще постъпя, но няма да им взема кой знае колко. Нали имам разкошна къща и вила край Лондон, и две коли, безброй дрехи, нали залагам всяка година на конните състезания в Чемпни. Но въпреки това няма да мога да се справя без минимум петдесет хиляди лири годишно — иначе няма да мога да поддържам нивото, с което вече съм свикнала и от което не мога да се откажа за нищо на света! — Наведе се и свали червените си обувки. — И тези обувки струват хиляда лири стерлинги, защото са ръчна изработка, плюс две хиляди и петстотин за дрехите, за бога, това е страхотна разпродажба! Не, скъпа моя, ти трябва да инвестираш повече от половин милион, за това трябва да намериш нещо изключително, без никой да знае за това, иначе ще изгубиш всичко!“

Елизабет се изправи, разкопча ципа на полата си и я остави да се плъзне надолу. Разкърши рамене, усетила за миг някакво странно схващане, завъртя главата си, уморено въздъхна и наметна пеньоара си.

От известно време бе забелязала, че вече не е така енергична, както преди години. И ако искаше да бъде честна пред себе си, длъжна бе да си признае, че и духовната й енергия бе спаднала. След всяко завръщане в дома си мускулите на раменете и шията й бяха сковани и напрегнати, сякаш бе носила огромна тежест на плещите си. Отпусна се на леглото, събу чорапите си — от чиста коприна, по седем лири чифта — после стана и се изправи пред голямото огледало зад тоалетната маса, вперила поглед в умореното лице в отражението.

Личеше си напрежението в израза й, макар да го прикриваше с умението, натрупано от дългогодишната си практика. Имаше нужда от многочасов, ободрителен сън, за да забрави за всички тревоги.

Смъкна колана с жартиерите и си припомни за монетите, които бе напъхал в него застарелият моряк. Оказаха се пет дребни златни монети — от онези, които през 1924 година в Бразилия се обменяха срещу пет щатски долара — с тях по онова време бяха плащали моряците на пристанищните момичета.

— Как са преживявали тогава с по пет долара на сеанс? — запита се тя. — А сега старият Алфонсо е толкова богат, че надали сам знае колко има в банките…

Захвърли чорапите, после щеше да ги изпере — на нито една прислужница не позволяваше да се докосва до бельото, което използваше при сеансите си. Но сега бе решила да се изтегне в удобното меко легло и да спи, само да спи. Ала преди това бе длъжна да се отбие в банята.

Отпусна се във ваната, заобиколена от съскащите мехурчета, и си припомни с горчивина, че я очаква сигурна смърт от тумор в мозъка.

От тази ужасяваща мисъл Елизабет започна истерично да се смее, но накрая смехът й се задави в неудържим плач.