Вера Коуи
Двойствен живот (17)

Глава седемнадесета

Нел се събуди късно сутринта, сред измачканите чаршафи, изпотена и задъхана, измъчена след поредния нощен кошмар. Трябваше нещо да се направи, на всяка цена, за да не полудее напълно. Отиде до банята, изми се, среса се, седна на леглото и посегна към телефона. Към един на обед, същия ден, тя подкара колата си на север.

От няколко години Маргарет бе преместена от психиатричната клиника в новопостроеното крило на голяма болница, предназначено за пациенти с тежки психични отклонения. Заедно с нея там бяха затворени още стотина неизлечимо болни пациенти от двата пола. С течение на годините нейното заболяване се влошаваше прогресивно. Напълно бе преустановила опитите си да разговаря с персонала — и без това никой не можеше да разбере странните фрази, които се изтръгваха с усилие от гърлото й. Сега само смучеше палеца си и се олюляваше на леглото. Люлееше се с часове. Но имаше и периоди на буйстване. След последното й посещение лекарите посъветваха Нел да преустанови визитите си — Маргарет вече не познаваше сестра си. Всъщност никого не разпознаваше, с изключение на една от санитарките, която се грижеше за нея — когато преминаваше поредният истеричен цикъл, Маргарет се вслушваше единствено в нейните думи. Този път Нел я завари в по-спокойно състояние на духа. Санитарката заведе Нел в стаята на Маргарет и там я завариха седнала до прозореца, с изглед към зеленеещите се тресавища на Нортумбрия, удобно излегната в любимия й шезлонг — люлеещ се виенски стол с широки облегалки за ръцете. Косата й, някога къдрава и дълга, сега беше късо подстригана, но все още личаха къдриците й. Беше облечена в зелена карирана рокля, напомняща за онези чували, в които селяните пренасят зелето, с квадратно деколте, без копчета, без колан, с къси бели чорапки и обувки без връзки или катарами. Не извади нито за миг левия палец от устата си, а в дясната си ръка нервно мачкаше бяла памучна кърпичка, олигавена от непрестанното поднасяне към носа й. Още от прага на полупразната стая сърцето на Нел застина. Маргарет винаги бе обичала да стиска нещо в ръце, най-често някоя кърпичка, по-рядко дреха или кукла. Дори понякога отказваше да си легне, ако не усеща в дланта си любимата си кърпичка.

— Ако я взема от ръката й, веднага ще се разплаче — обясни придружаващата санитарка. — Хайде, Маргарет, виж кой е дошъл при нас. — Но Маргарет не удостои Нел дори с бегъл поглед. Само продължи да се люлее монотонно, без да извади посинелия си палец от устата.

— Донесох й тези… — Нел извади от чантата си кутия шоколадови бисквити. — Преди да постъпи в онази клиника, много ги харесваше. Разрешавате ли да й ги дам?

— Хм… цялата кутия? Струва ми, че ще й дойдат много, но оставете сега само една бисквита. Щом са й любимите…

Нел се наведе към нея и прошепна:

— Помниш ли любимите си бисквити, Маргарет?

Никакъв отговор. Маргарет или не чу въпроса, или въобще не бе разбрала за пристигането на сестра си. Нел се огледа смутено към санитарката, който я посъветва:

— Не се притеснявайте. Това напоследък е обичайното й поведение.

— Нима вече е спряла да разговаря с вас?

— През последните пет години почти спря да говори.

— Но с какво се занимава тогава?

— Люлее се, смучи си палеца…

— Има ли апетит?

— Изяжда си всичко, но никога не й даваме нож или вилица. Слава богу, храни се добре. Вижте сама, никак не е отслабнала.

Санитарката бързаше да обиколи съседните стаи, затова донесе един стол за Нел и се извини смутено:

— Ето, моля ви, седнете тук, постойте малко при нея… може и да ви обърне внимание. Никой не знае как ще реагира в следващите минути. В тази напреднала фаза поведението на болните става непредвидимо, но не е изключено и да настъпят мигове на просветление.

Нел остана за час и половина при сестра си, но Маргарет нито веднъж не я удостои с поглед, нито пък престана да се люлее на удобния виенски стол, засмукала палеца си, зареяла очи към тресавищата в далечината. Накрая, напълно, обезсърчена, Нел се отказа да чака чудото и стана от стола си. Реши да поговори с някой от лекарите. Изчака пред кабинета, докато една от сестрите я покани вътре. Зад бюрото, отрупано с медицински картони, се надигна мъж на средна възраст, с бледо, уморено лице. Закашля с дълбока, остра кашлица, типична за всеки закоравял пушач.

— Вие сте сестра на Маргарет?

— Да.

— Мисля, че не сме се срещали досега.

— През последните години не съм посещавала вашата болница. Казаха ми, че било безсмислено. Но се обаждах по телефона поне два пъти месечно, за да узная дали не е настъпила промяна в състоянието й. — Продължи с доста по-отчаян тон: — Този път въобще не ме позна, дори не ме удостои с един бегъл поглед. Сега разбрах защо вашите колеги ме бяха посъветвали да не пътувам толкова дълго дотук — наистина нищо не можах да постигна.

— А от къде идвате?

— От Лондон.

— Разбирам… — Той хвърли един поглед на папката с медицинския картон на Маргарет, разтворена върху бюрото му, и заговори безцеремонно: — Относно състоянието на сестра ви… длъжен съм да ви предупредя, че е излишно да храните надежди за подобрение. Няма да излезе от това състояние, защото вече е преминала онзи неуловим предел, от който няма връщане назад. Няма да може да живее извън болничната стая.

— Казаха ми, че престанала да разговаря.

— Това е истина.

— Тогава не остава ли все пак някаква надежда? Какво я крепи?

— Не знаем точно, но предполагаме, че все нещо й дава сили, за да продължава да съществува — това е точната дума за нейното състояние. Но ще се нуждае от грижи, от придружител до края на дните си.

Нел за миг остана мълчалива, а после попита:

— Знаете ли, че беше изнасилена от баща ни?

— Да.

— Може ли да се дължи влошаването на състоянието й именно на това ужасно преживяване от далечното минало?

— Възможно е. Аутизмът^[1] е странно заболяване, за което все още знаем много малко. Не е напълно ясно какво причинява и какво утежнява това безизходно състояние на пациента. Сестра ви питае безкрайна ненавист към всички мъже, така че не е изключено да помни какво й е било причинено от мъжа, който е бил нейният най-близък човек. Бягството й в самотата и тишината се е оказало единственото средство за самозащита. При такава диагноза всякакви прогнози са крайно рисковани и никой колега няма да се ангажира с категорично мнение. Не мога да отмина и обстоятелството, че понякога, в напълно неочаквани периоди, тя изпада в ярост, изблиците й са тъй буйни и опасни, че се налага да прибягваме до усмирителната риза. Но след като изчерпи гнева си, отново става тиха, кротка и смирена, напълно безразлична към всичко около нея, както сама сте успели да се уверите. Но е така само до следващия протуберанс.

— Тогава какъв е смисълът да я посещавам?

— За да се успокоите, че все пак се полагат грижи за нея, а също и да проверите какво е физическото й състояние. Иначе с нищо не можете да й помогнете. — Той затвори папката.

„Нима това е краят? — отчаяно се запита Нел, докато се отдалечаваше бавно по дългите, бели болнични коридори. — Дано вечно се пържиш в пламъците на Ада, папа! Ето докъде ни докара и двете, защото винаги си вярваше, че никой не е по-умен от теб и само ти знаеш кое е позволено и кое — не. Дори и да е смъртен грях, ще се моля в молитвите си да не избегнеш вечното наказание!“

В гърдите й кипеше неукротим гняв. Почти половин час стоя вцепенена зад кормилото — не смееше да потегли, изплашена, че ще се блъсне в първия крайпътен стълб. Накрая натисна стартера, твърдо решена да направи каквото е необходимо, за да затвори завинаги тази мрачна страница от миналото.

Беше родена в едно от онези сиви предградия на Ню Касъл, и там, сред мрачните силуети на еднообразните миньорски къщи, беше прекарала първите седемнадесет години от живота си. Към града сега водеше нова магистрала. По Хай стрийт, някога тънеща в дрямка, сега се забелязваха десетки нови витрини, а в далечината, зад новопостроената станция на метрото — високи жилищни блокове, каквито по-рано нямаше там — на мястото на някогашните крайградски ливади. Но щом изкачи хълма, пред Нел отново се показа познатата гледка. Църквата, полицейското управление, редицата от посърнали тухлени къщички и накрая — нейното училище. На мястото на хотела „Джордж III“ сега се издигаше модерен супермаркет, но Уорик авеню си беше същото. Същите солидни, но мрачни сгради от края на миналия век, с миниатюрните градини пред фасадите им, макар че броят на звънците пред праговете се беше утроил — сигурен признак за нахлуването на тълпи от наематели. Само пред три-четири входа бяха паркирани овехтели автомобили. Но на номер 17 все още се мъдреше само един звънец, с една табелка, а до алеята се виждаше новичко „Волво“. Къщата беше пребоядисана, боята по дограмата блестеше примамливо, но сега беше бяла, а не черна, както я помнеше Нел от детството си. А някогашната оранжерия, стара колкото къщата, бе изцяло подменена в неовикториански стил. И в градината имаше доста промени. Нямаше и следа от алпинеума, нито от розариума на майка й, храстите покрай оградата бяха силно окастрени. Но сега поляната бе станала значително по-широка и стигаше чак до алеята към гаража, застлана с плочи вместо с едновремешния чакъл.

Някъде зад къщата излая куче и Нел чу острия писък на дете. Паркира до беседката в ъгъла на парцела и тогава чу нервния клаксон зад гърба си. Обърна се и видя през задното стъкло пощальон на кормилото на пощенската кола — бързаше да обиколи пощенските кутии по уличката, а тя му беше задръстила пътя. Зави полека надясно, към хълма, обърна там и се върна до беседката. С белосаните рамки на прозорците и касите на вратите къщата изглеждаше подмладена, олекотена, пък и завесите бяха сменени с по-светли, без мрежите за комари, които тя помнеше от най-ранно детство. През един от прозорците видя дори цветя в някаква ваза — баща й никога не позволяваше да късат цветята от градината му, а по чисто белите стени — много картини в пъстри рамки. „Всичко тече, всичко се променя — припомни си Нел древната мъдрост. — Но сега тук нищо не е останало от моето време, от времето, когато се утешавахме с Маргарет, ужасени от гнева на баща ни.“ Сигурно по лавиците в мазето са подредени безброй бутилки, нищо чудно и да е сменил лампите с луминесцентни, нали били по-икономични. А кабинета си е превърнал в лятна всекидневна. Няма я на вратата месинговата табелка, от която да си личи, че тук живее лекар. Напомняше й за белосан мавзолей. „Стига! Стига вече! — заповяда си тя. — Вече с нищо не можеш да помогнеш на Маргарет… Късно е. Безнадеждно късно. За Маргарет винаги е било късно, ако въобще с нещо съм могла да помогна. Много по-рано трябваше да й кажа истината, цялата истина! Може би само това би спасило нещастната ми умопомрачена сестра. Сега за цял живот няма да мога да се отърся от тази задушаваща вина.“

Стисна ръце около кормилото и мрачно присви устни. Не можеше да понася мъката, раздираща гръдта й. Нещо трябваше да се направи, за да изкупи малодушието си, за да спаси душата си. За Маргарет вече бе много късно, но още не бе късно да стори някому добро, да изтрие петното от челото си. Да, ще го направи, за да спаси други деца, напълно непознати, но изпаднали в същата мъртвешка хватка, от която нямаше измъкване. До края на живота.

Когато, след няколко дни, Марк Стивънс позвъни на вратата на къщата й, очите му се разшириха от изненада при вида на физиономията й, позната му отпреди единадесет години.

— Ели? — запита той, неуверен дали трябва да я нарича сега тъкмо с това име. Тя още веднъж бе успяла да го смае.

— Да. Това учудва ли те?

Последва я във всекидневната, а тя се завъртя пред него като манекен на подиума. Косата й напомняше птиче гнездо — толкова бе разрошена, а лицето й беше гримирано според последната мода — с подчертаване на очите, устните — начервени до блясък, а ноктите — дълги, с предизвикателен яркочервен лак. Отново се бе предрешила в съблазнително прилепнал черен костюм, по модел на Азедин Алайя, с доста къса пола. Обиците почти докосваха раменете й. Заедно с високите токчета на обувките, черното й трико — не можеше да си позволи чорапи при тази възкъса поличка — очертаваше великолепно стройните й бедра. Грабна от близкия стол палтото от сребърна лисица и го наметна на раменете си.

— Тази сребърна лисица ми е спомен от миналогодишното ми пътуване до Ню Йорк. Тогава там имаше шумни протести, организирани от техния фронт за защита на животните и такива палта се разпродадоха със значително намаление. Всичко, което съм облякла, е с американски етикети, и си личи, че е доста поизносено. Защото първата работа на Синди ще бъде да ме огледа от главата до петите. Никак не обичаше някоя да има по-хубави дрехи от нея. Сигурна съм, че в това отношение не се е променила. Ще ме затрупа с въпроси за магазините и бутиците в Лос Анджелис. И ще се изненада, но без да успее да прикрие злорадството, че не съм облечена по последна мода. На снимката видях, че носи часовник с инкрустиран диамант. А пък Ели ще се появи пред нея ето с този. — Тя протегна ръка към него и той видя познатия му вече „Риволи“, доста скъп модел на Жак Картие. — Но и той не е нов. Ще се опитам да създам впечатление, че не съм съвсем изпаднала, но не мога да си осигуря охолен живот като нейния. Но най-важното е срещата ни да изглежда случайна в нейните очи. Ако Синди заподозре, че я следя, веднага ще си науми, че съм решила да й отнема партньора — защото е ревнива до лудост. Тя трябва първа да ме познае. Ще е най-хубаво, ако успее да си спомни името ми. Какво ще кажеш?

Нел, преобразена като Ели, излъчваше решителност и целеустременост, но той за всеки случай се заинтересува:

— Но какво те накара да смениш решението си?

— Поразмислих върху предложението ти и накрая реших да го приема.

„С какво ли още ще ме изненада?“ — запита се той. Знаеше, че беше прекарала уикенда извън Лондон — няколко пъти я бе търсил по телефона, ала му отговаряше само секретарската й уредба. Може да е заминала някъде на тишина, за да се усамоти и размисли. Както и да е, сега й беше безкрайно благодарен, дори и да се окаже, че ще се оправдаят прогнозите на психиатъра Джери Пиърс.

— Знаем кои места посещава. За Синди става дума — започна той. — През ден се мъкне при фризьорката си — той спомена името на известно модно ателие в Уест Енд. Нел веднага се намръщи. — Какво има, нещо не е наред ли? — разтревожи се Марк.

— Там не е за моята кесия. Нали трябва да изиграя ролята на куртизанка, която напоследък няма доходни клиенти и го е позакъсала. А после къде ходи?

— До единадесет и половина седи под каската във фризьорския салон, даже използва времето, за да обядва набързо с един-два сандвича.

— Тогава най-добре ще е да се срещнем там. Слушала съм доста за този салон — след като влезеш при фризьорките, от приемната не могат да те видят. Но трябва да съм там малко след единадесет и половина. Да, така и ще направя. А сега си налей едно питие, докато се кача горе, за да се преоблека.

— Не… не го прави — бързо изрече Марк. — Остави ме да се порадвам на някогашната Ели… Искам да видя как ще изглеждаш в тази роля.

— Вече всичко съм обмислила — успокои го Нел. — Господи, тези високи токчета ще ме изтормозят! — Смъкна обувките си и боса се приближи до количката с подноса за напитките. — Знам си, че ще ме отрупа с десетки въпроси: как си, по колко изкарваш, къде беше, защо не се обади и все в тоя дух. И накрая, според твоя замисъл, след като задоволи любопитството си, ще й хрумне да ме завербува. — Върна се при него с чаша уиски, а той й кимна признателно. — Нали ми беше споменал, че момичетата в онези порнофилми не са от проститутки, събирани от уличния контингент?

— В никакъв случай! Те са, ако вземем предвид с какво се занимават, от по-висша класа.

— А с какви фигури ги подбират? Високи или дребни, по-слаби или по-пълни…

— Няма никакви ограничения, само се стремят да са по-красиви и съблазнителни. — Той забеляза как лека сянка пробягна по лицето й.

— Най-доброто, което мога да предложа, е сутиен 36В. — Нел прехапа долната си устна. — Почакай за минута.

Чу стъпките й нагоре по стълбите, но преди да успее да изпие уискито си, Нел вече беше готова за демонстрацията.

Тя слезе по стъпалата и се появи пред него само по бикини — две скромни триъгълничета от черна коприна, като долното се впиваше безмилостно в прореза между изпъкналите й задни части. Марк веднага се възбуди. Тялото й беше слабо, но съблазнително, а извивката между талията и ханша й бе най-сладката, която някога беше виждал. Гърдите й бяха твърди и високи, а тазът й принуждаваше мъжете инстинктивно да стискат пръстите на ръцете си.

— Ще мога ли да спечеля приемния изпит? — попита го тя с дяволита усмивка. — Защото, ако пропадна още на първия тур, планът ни ще се провали. Трябва да изглеждам физически привлекателна и същевременно доста опитна в леглото.

Гласът й прозвуча загрижено, а той, захласнат, не можеше да откъсне замечтания си поглед от тялото й.

— Не мисля, че ще имаме някакви затруднения — пресипнало заговори Марк, изгубил способността си да разсъждава. Усмивката й го омагьосваше, но, за щастие, тя гъвкаво се извърна и отнесе това непоносимо съблазнително тяло отново на горния етаж, като го остави да се съвземе, физически и душевно. „Това — предупредително си рече Марк — няма да излезе на добро. Забрави ли, че тя е скъпо платена куртизанка? А ти си висш служител от полицията. За тебе жена като Алисън. Да, но какво да сторя, като желая Нел? Искам я до обезумяване… За бога, събери си ума! Ако тази история приключи благополучно, вземи я такава, каква то е — естествено, без да забравяш да си платиш…“ Но самата мисъл за това го отвращаваше. Не искаше да прави това с нея. Не можеше да се задоволи само със секс. Искаше много повече, искаше я цялата. Само че не такава, каквато бе сега. Всичко трябва да се махне от нея, да се изчегърта веднъж завинаги. Като мъртва кожа. Всички страдания, болки, чувство за вина, омразата към детството си.

Част от нея бе умъртвена още в детските й години, но той копнееше да я върне към живота. Не искаше Клео, нито Ели, нито пък Елеонор. Искаше само Нел, истинската Нел, за да я скрие някъде далеч, много далеч, където баща й да не може да я уязви.

Тя отново слезе по стъпалата, преоблечена този път в джинси и раздърпана блуза. Изглеждаше на седемнадесет, защото бе изчистила лицето си. „Тя е като хамелеон — каза си той. — Колко жени ми показа до днес? Създава ги като че ли от въздуха. И това й доставя удоволствие. Както ми каза Джери, различни самоличности с абсолютно различни функции. Но само едната от тях е надарена със сърце и аз искам именно нея.“

Сепна се, като усети, че тя го гледа озадачено.

— Да не би да ревнуваш? — леко се усмихна тя.

— О, не, извинявай… бях се увлякъл в плановете си как да организирам всичко — смутено излъга той.

— А няма ли да е по-добре първо да поговоря с нея по телефона? Да я изслушам, да се опитам да узная нещо за плановете й? Може и да не ме познае. Тогава ще се наложи аз да направя първия ход. Всъщност, този вариант повече ми допада. Умът на Синди, ако въобще има такъв, рядко е ангажиран с нещо извън нейните проблеми. От особена полза може да се окаже необикновено силното й любопитство. Тя има слух като на котка. И обожава клюките. Ако съумея да посоля разговора ни с някоя по-соленичка история и спомена имена, за които е чела в жълтата преса, тя веднага ще ме притисне да й разкажа всичко още по-подробно. Но всичко ще зависи от нейното настроение. Тя трябва да поеме инициативата, нали така е по плана?

— Това ще бъде най-доброто за нас. Оставям тази грижа на теб, защо си ненадмината артистка.

Признанието му я въодушеви.

— Успях дори и теб да измамя, нали? Такъв опитен полицай, с дългогодишен стаж…

— Не е чак толкова дълъг — протестира Марк.

— А откога си в полицията?

— Вече стават осемнадесет години. Постъпих в полицията веднага след като завърших следването си в Кеймбридж през 1972 г.

— Така ми се искаше да мога да уча в университет… — В гласа й се долавяше копнеж, примесен със завист.

— Но какво ти попречи да следваш?

— Баща ми настояваше да не се отделям от дома ни. Майка ми почина твърде рано, а имах по-малка сестра, за която нямаше кой друг да се грижи. — Настъпи пауза. — Тя беше… тя е психично болна, от аутизъм. Сега е в една от специализираните болници.

Той кимна разбиращо. Най-после го бе допуснала до най-скъпите на сърцето й тайни.

— И така — продължи Нел, — в четвъртък ще се появя във фризьорския салон към единадесет и тридесет. Щом зърна Синди, ще импровизирам. Искаш ли да я питам нещо по-специално?

— Не. Само да възстановите връзката си — това е задачата за този четвъртък. Надявам се тя да ти предложи следваща среща.

— А какво да правя, ако иска да види къде живея?

— Засега не й давай истинския си адрес. Ще й подхвърлиш, че сега не си сама в къщата — при теб се е преместил новия ти сутеньор. Дори и в Щатите не можеш да играеш соло — там е пълно с агенции за момичета на повикване или както те ги наричат — колгърлс. Ако Синди реши да те провери — не забравяй, че Тони Панакулис е извънредно подозрителен тип — ще позвъня на един колега от нюйоркската полиция, с когото бяхме заедно на курса в Лос Анджелис. Той ще ти осигури необходимото прикритие. Бъди максимално предпазлива. Трябва да създадеш впечатление, че някакви неприятности са те принудили да се върнеш от Калифорния. Намекни, че тамошните власти са искали да те депортират, но избягвай да го признаваш пред нея. Помоли я да те запознае с промените в обстановката, какви са възможностите, да те осведоми къде се плаща най-щедро. Важно е да проявиш най-жив интерес към отговора на последния въпрос. Защото сега си изпаднала в беда, затова искаш за кратко време да изкараш колкото е възможно повече, без да чакащ с месеци някой по-щедър милионер.

Нел кимна разбиращо, но погледът й си остана странно замъглен. Мислите й бяха заети със сценария за бъдещите й действия, с най-малките подробности — походката, жестовете и мимиките, които бе решила да използва…

Той чу гласа си, странно далечен, сякаш принадлежеше на друг:

— Напълно ли си уверена, че искаш да се заемеш с тази рискована операция? — Внезапно Марк разбра, че дълбоко в себе си не желае да я намесва в опасната игра. С негодник като Панакулис никой не можеше да предвиди изхода. Сигурно е натрупал внушително състояние от своя бизнес и нищо няма да го спре, за да отстрани от пътя всеки натрапник. Мисълта, че Нел доброволно се подлага на смъртен риск, за да проникне в бърлогата на Тони, го изпълваше с тревога, макар че бе преживял в полицията много по-опасни ситуации. Тя беше способна, интелигентна, бързо съобразяваше и можеше да се справи с всеки мъж, дори и ако се наложи да рискува всичко. Най-малко тя ще се остави някой да я подлъже, успокои се Марк. И ако изиграе добре ролята си, той щеше да получава безценни сведения, от първа ръка, към което се беше стремил безуспешно от десетина месеца насам. Чрез нея ще има шанс да щракне белезниците около китките на тези, които досега винаги се бяха изплъзвали, защото винаги се намираха анонимни, но много влиятелни покровители, за да смажат съдебната машина.

Нел сигурно бе доловила нещо в напрегнатия му поглед, защото побърза да го прекъсне с решителен тон:

— Вече е късно да ме питаш за това, не си ли съгласен с мен? Да не би още да се съмняваш в способностите ми? — Сега гласът й стана студен като лед.

— Тъкмо сега никак не се съмнявам, че ще се справиш. Искам само да променя живота ти. Никак не ми харесва, че съм принуден да те изпратя сред тези лешояди. Ако по някакъв начин се доберат до истината…

— Но нали ми каза, че Реза Доминициан още не се е върнал в Англия?

— Това е така, а освен това ние го следим неотстъпно, но Панакулис при всяко положение ще те подложи на старателна проверка.

— И ти се тревожиш дали версията ми ще се окаже достатъчно убедителна, така ли? — Тя смекчи тона си. — Разбери, че професията винаги ме е задължавала да си пъхам носа в какви ли не неприятности. Рискувала съм дори повече отколкото ти в твоята полицейска работа. Колко пъти са се заканвали да ми отмъстят, колко разправии съм преживяла, само ако знаеш… един от клиентите едва не ме удави, а друг се опита да ме удуши…

— А ти какво направи? — запита Марк, смаян от дрезгавия й смях.

— Ухапах го. Едва не го осакатих за цял живот. И докато се гърчеше, успях да избягам. Ако усетя нещо нередно, веднага ще взема мерки.

— Сигурна ли си, че ще успееш?

— Винаги се доверявам на инстинктите си.

— И аз съм като теб.

Спогледаха се и се усмихнаха един на друг.

— Е, тогава да се залавяме за работа — каза Нел.

 

 

В четвъртък сутринта Нел се поразходи по отсрещния тротоар, докато най-после видя как Синди Люис се появи величествено от кремав „Ролс-Ройс“ и изкачи стъпалата пред фризьорския салон. Едва тогава Нел прекоси улицата и я последва. Във фоайето неволно я побутна, извини се и се отправи към гишето, за да си запише час. Синди беше посрещната на гишето с усмивка, запазена само за специалните клиенти, които не пестят бакшишите. Взеха палтото й от норка, но не им даде чантата си от крокодилска кожа — имитация, веднага я разпозна Нел, защото беше прекалено голяма и лъскава — преди да се отпусне в удобното кресло, за да изчака личния си фризьор да се заеме с нея. В този миг попитаха Нел какво предпочита — може би ще приеме чаша кафе?

— Нищо не се е променило тук отпреди два месеца! — кисело промърмори Нел. — А ми препоръчаха този салон като най-добрия в Лондон! Дори и при Кенет не съм чакала толкова дълго! — С крайчеца на окото си долови, че Синди се вторачи в нея, за да прецени тоалета й, фризурата й, чантата й от истинска крокодилска кожа. Извърна се, уж все още вбесена, за да позволи на Синди да огледа лицето й, докато тя сведе поглед към часовника си, истински „Картие“.

Видя, че Синди се надигна, но не спря да се оплаква, докато си проправяше път към изходната врата сред тълпата от чакащи клиентки, докато не чу зад гърба си:

— Извинете ме… но… случайно да се казвате Ели Литъл?

Нел се обърна и я изгледа недоумяващо.

— Някога аз наистина бях Ели Литъл. — Гласът й прозвуча леко надменно, дори смразяващо. — Познаваме ли се?

Синди винаги бе таяла дълбоко в себе си скрито страхопочитание към интелигентността и културата на Ели, макар че често се опитваше да я иронизира. Затова сега я заговори смирено:

— Не ме ли помниш? Казвах се Синди Люис. — Приближи се към Нел и прошепна едва чуто: — Забрави ли онова време, когато и двете бяхме в екипа на Мики Шонъси?

Нел се замисли за миг, колкото да опресни паметта си.

— Боже мой! — извика тя. — Синди Люис! Трябва да са минали повече от десет години, откакто…

— Единадесет — услужливо уточни Синди. — Скоро ще станат дванадесет.

— Да, да, благодаря ти.

— И какво те накара да се домъкнеш тук, в този фризьорски салон?

— Ами, още в Ню Йорк чух, че той бил най-добрият в цял Лондон, защото, нали знаеш, свестни фризьори лесно не се намират, но не могат да ме приемат днес, защото не съм си запазила час…

— Остави тази работа на мен — поверително й кимна Синди. — Аз ще ги оправя. Идвам тук по три пъти седмично. Само гледай как ще ги подредя.

Синди тръсна глава и с наперена стъпка се отправи към гишето, но се досети за нещо, спря се и се обърна към Нел.

— А под какво име се подвизаваш сега? — попита я Синди.

— Лайтъл… Илейн Лайтъл — отговори Нел с подчертано американски акцент.

Синди повдигна вежди, щедро подсилени с черен молив — което напомни на Нел как Синди навремето ги бе обръснала, за да ги изрисува наново — преди да избъбри недоволно:

— Много е шик, но за мен ти завинаги ще си останеш Ели, Ели Литъл.

След като й напомни кой кой е в тази игра, Синди се запъти към гишето, за да демонстрира новопридобитото си влияние.

Нел тихомълком се оттегли към редицата от столове, за да изчака уреждането на въпроса.

След минута Синди се върна при нея.

— Ще те вземат — ухилено заяви тя, а Нел се постара да имитира колко бе впечатлена от влиянието на бившата си колежка.

— Господи, та ти си страхотна! Но щом като каза, че преди си била Синди Люис, сега как се казваш?

— След като се омъжих, смених фамилията си и сега съм мис Панакулис. — Нел веднага запомни първата лъжа на Синди, защото, според сведенията на Марк Стивънс, Синди не беше омъжена.

— Нещо ми звучи познато, но… — намръщи се Ели.

— За Тони Панакулис, не го ли помниш? Онзи, който въртеше общ бизнес с Мики?

Лицето на Ели просветна.

— Да, да, разбира се, сега си спомних! Но той още ли…

— Нека да не говорим тук за това! — рязко я прекъсна Синди. — Слушай какво ще ти кажа — продължи тя с по-висок тон, — нека да обядваме заедно. Знам едно ресторантче, където винаги пазят маса за мен. Ще си побъбрим на спокойствие. Какво ще кажеш?

— Ще бъде чудесно — съгласи се Ели.

След като измиха косата й с прекалено гореща вода, при това с неподходящ за косъма й шампоан, и я натъкмиха криво-ляво в някакво подобие на модерна фризура, Нел с облекчение се измъкна от салона. Явно довечера ще й се наложи сама да я измие в банята си още веднъж. Но това бе цената, която трябваше да заплати, за да разиграе сцената на „случайната“ среща със Синди.

Ресторантчето се оказа гръцко, завряно сред криволичещите улички на Сохо. Синди бе посрещната от келнерите с раболепни усмивки.

— Собственост е на Тони — сподели тя с Нел. — Той притежава и половината от фризьорския салон, където се засякохме. Работата е в това, че Кени, официално регистрираният собственик на салона, е брат на един от най-старите приятели на Тони.

— Не е чудно, че си толкова вътрешна там — любезно се усмихна Ели.

— А какво става около теб? Май се връщаш от Щатите, познах ли?

Ели й разказа историята си, а от завист и възхищение очите на Синди се разшириха дотолкова, че Ели се изплаши да не изскочат от орбитите си.

— А пък аз от пет години се влача все с Тони…

— Нима си се отказала от занаята?

— Тони не го одобри. Разбира се, той още поддържа цяла конюшня с млади кобилки, но аз съм извън играта.

— Доколкото си спомням, той беше във филмовия бизнес…

Синди побърза да смени изражението на лицето си с възможно най-безразличното от репертоара си.

— Занимава се с какво ли не — смотолеви тя. — Но по-добре да ми разкажеш още нещо за себе си. Хареса ли ти в Щатите? Винаги съм мечтала да прескоча отвъд океана, но на Тони не му се понрави тази идея. Може би защото преди години си е опитал късмета, но с янките не му провървяло. Така че май ще се размина с тази мечта. Кажи ми нещо повече за Ню Йорк! Как ти се видя? Или Калифорния? Прилича ли на това, дето ни го показват по телевизията?

Поглъщаше с възторг думите на Ели за живота й в САЩ, за състоянието, което можела да спечели една колгърл от средна ръка само за две-три години, ако не попадне в лапите на гадните цивилни ченгета, на които законът позволявал всякакви хватки.

— Като те гледам, нищо чудно да си спечелила доста — сухо отбеляза Синди, като плъзна преценяващ поглед по дрехите и аксесоарите на бившата си колежка.

— Да, не мога да се оплача, отначало работата потръгна добре, но после попаднах на един негодник и изгубих повечето пари. — Разказа й старателно подготвената си версия за срещата си с мъжа, който опропастил живота й. — Всичко започна в един нощен бар. Отбих се само за да си направя удоволствието, а не по работа, нали разбираш? Той се лепна за мен, през цялата нощ не ме остави дъх да си поема… но беше наистина неотразим мъж… и накрая ме заведе в някакво помещение зад бара. В левия си ботуш — беше през зимата — бях скрила осем хиляди долара, но той явно е знаел, че доста момичета използват ботушите вместо сейф, защото бързо откри парите и ми ги взе всичките, до последния цент — представяш ли си, а на всичкото отгоре извика портиера и ме обвини, че съм го обрала. Извикаха полиция, а ченгетата на бърза ръка ме обявиха за нелегално пребиваваща… защото нямах зелена карта… пък и с нищо не ми помогна, че съм омъжена за онзи подлец, който ме доведе в Щатите, защото се оказа, че си имал жена и две деца в Чикаго. И така се озовах на самолета за Лондон, туристическа класа, за да не се охарчат! Представяш ли си, аз, която винаги съм летяла в първа класа! И ето ме тук. Сега едвам свързвам двата края — за щастие, когато ме арестуваха, не бях си взела диамантените обици, така че ги продадох на другия ден след завръщането ми в Лондон и криво-ляво още се справям. Но трябва някъде да се приютя, за да се заловя отново за работа. Толкова дълго ме нямаше, че съм си изгубила всички връзки. Не знам откъде да го захвана, към кого да се обърна…

— А с какво си решила да се заемеш? — попита Синди.

— Готова съм на всичко, след като няма друг избор. В Щатите играх в няколко филмчета, плащаха доста щедро, но сега съм решила да се върна към предишната схема, която изпробвах в Щатите още преди две години и половина. Ще си наема малък, но кокетен апартамент, ще си подбера по-изискана клиентела и ще вдигна цените!

— А сега къде си отседнала?

— При един стар приятел, който беше много известен в занаята, но вече се е оттеглил.

Синди кимна разбиращо, но си пролича, че трескаво обмисля нещо.

— Тони има доста имоти — рече тя накрая, — но не пуска случайни наематели. Ако си спомни, че си била едно от момичетата на Мики Шонъси, може и да склони, но първо трябва да го попитам за мнението му.

— Е, зависи и какво може да ми предложи… — Ели държеше Синди да е наясно, че вече доста неща са се променили и няма да се задоволи с квартира като някогашната бърлога на Мики. — Ако искам да натрупам повечко пари, трябва да си намеря приличен апартамент, нали разбираш?

— Всички апартаменти на Тони са само в най-хубавите квартали, като Уест Енд например — гордо заяви Синди. — Моят Тони вече играе само на едро.

— Нима! — Ели се постара възклицанието й да прозвучи напълно спонтанно, след което сви рамене, за да покаже, че щом е изтекла толкова много вода, нищо чудно и Тони да се е променил. — Радвам се, че се е измъкнал от средната класа.

— Остави това на мен — тръсна глава Синди и се ухили самодоволно. — Само ми дай телефонния си номер.

Ели й даде номера на Елеонор.

— Ще ти звънна до два-три дена — обеща Синди, записа номера в тефтерчето си със златната си писалка и подчерта името „Ели“.

— Какъв късмет, че попаднах на теб! — въздъхна Ели. — Но сега трябва да бързам. Тръгнала съм да навестя един стар приятел, който лежи в болница. — Нещо й подсказа, че не е разумно да споменава името му пред Синди — тя се ужасяваше дори само от споменаването на думата СПИН.

— Познавам ли го? — заинтересува се Синди.

— Съмнявам се. Той не е от старата ни тайфа, не е от нашата черга. Запознах се с него доста по-късно.

— Бивше гадже?

— Не. Само добър стар приятел. Като казвам стар, не се шегувам, защото наближава седемдесет.

— О… — Интересът на Синди се изпари моментално.

— Искаш ли да те откарам с колата? — попита тя, когато излязоха от ресторантчето и пред тях безшумно паркира ролсът, очевидно повикан от келнера.

— Не, благодаря. Искам да напазарувам по пътя до болницата. Така ми беше приятно да се видим отново, Синди, и много се радвам, че изглеждаш в чудесна форма. — Добави още няколко порции подсладяващ сироп. — Честно казано, ти се уреди най-добре от всички нас. — Синди не закъсня да се понадуе и размаха визоновото си палто, преди да го наметне на раменете си. На лявата й китка проблесна златна гривна.

— Забрави ли колко пъти ти повтарях, че един ден ще изплувам от блатото?

— Да, досещам се — съгласи се Ели, като си спомни колко често й бе пожелавала тъкмо обратното.

— Е, вече и това няма значение. Ще поразпитам тук-там, за да открия нещо подходящо за теб — поверително й прошепна Синди. — Но не ти обещавам нищо стопроцентово, нали разбираш?

— Приемам с благодарност всякакви полезни съвети — отговори Ели, като се постара да изглежда напълно искрена.

Шофьорът, нагизден в лъскава ливрея, почтително отвори вратата на лимузината пред нея и Синди не се сдържа да се похвали:

— Не всичко се постига само с много ум, нали съм права? — Вратата се затвори зад нея и тя се усмихна благо, махна с ръка, досущ като кралицата майка, след което ролсът потегли безшумно.

Нел шумно издиша, за да разсее тежкото ухание на „Пуасон“ — Синди никога не пестеше парфюма, и пое към спирката на площад „Пикадили“, за да се качи на автобуса за Уестминстър.

 

 

Филип я изгледа недоверчиво.

— А мога ли да те попитам каква роля си избрала да играеш днес?

— На колгърл, на която напоследък не й е провървяло.

— Разбира се, това никога няма да се случи на Клео. А може ли да попитам защо се спря точно на тази… хм… незавидна роля?

— Не — отсече Нел и без да мигне, издържа недоволния му поглед. — Всичко ще узнаеш, но само когато настъпи подходящият момент. Както се казва, все още не му е дошло времето.

— Аха… значи има все пак някаква тайна?

— Ако помислиш, може и сам да се досетиш.

— Може би трябва да съм ти благодарен за тази възможност да се позабавлявам, като се има предвид, че в болничната обстановка нямам никакви развлечения.

— Няма ли признаци, че се канят да те изпишат?

— След всеки преглед лекарите си дават вид, че съм в добро състояние. През последните две седмици нито веднъж не прегледаха дробовете ми, но аз не забравям как преди петнадесет дни един от тях се изпусна пред мен и спомена на колегата си, че е открил нещо обезпокоително в левия бял дроб. — Продължи с по-лекомислен тон, като че ли не се касаеше за неговото състояние: — А другият предложи да започнат да ми дават кислород.

Нел го изгледа тревожно. Сега лицето му бе по-бледо от друг път, беше отслабнал, изглеждаше изтощен и анемичен, но очите му бяха все така будни и живи, а гласът му — ласкав и убедителен. За да забрави за неприятните медицински проблеми, Филип побърза да смени темата и я попита за последните клюки навън. Тя замълча, изплашена за него, а той предусети настроението й и изгуби търпение:

— Защо си губиш времето да идваш тук и да седиш до леглото ми, ако не ми носиш някакви новини от света извън тази скучна бяла стая?

— Идвам само за да те видя, Филип.

— Много добре знаеш в какво състояние съм. Умирам и това е всичко. Но поне имам до себе си теб — единствено ти ме посещаваш, за да облекчиш страданията в залеза на живота ми. Но щом не можеш да ми разкажеш за някакви нови събития от големия свят навън, тогава ще е по-добре да не се измъчваш тук повече и да се прибереш у дома. И не идвай, освен ако не възникне нещо интересно, което да си заслужава да го обсъдим. Само ми изпрати книгите, за които те помолих, защото сега нямам с какво друго да убивам времето, докато чакам то да убие мен. Но не ми носи повече грозде, защото и на него се наситих.

— А не искаш ли да ти донеса някакви сладкиши?

— Не, недей. Ето, виж този шоколад — така си стои от миналата седмица. Искам само едно — ако научиш нещо интересно, да ме посетиш и да ми го разкажеш до най-малките подробности.

— Обещавам. Само изчакай една седмица.

— Е, какво друго ми остава?

 

 

Досега Нел не бе стъпвала в тази кръчма, зад гърба на Скотланд Ярд — тихо, уютно заведение, тънещо в полумрак, без музика и с прилично разредени маси. Тя пристигна преди него, поръча си джин с тоник и разтвори днешния „Ивнинг Стандарт“. Никой не й обърна внимание, макар да бе единствената жена в заведението. Черният й костюм от крепдешин я правеше незабележима, полата й бе с прилична дължина, почти до коляното, а токчетата на скромните й черни обувки не надминаваха два инча (5.6 см). Нямаше други бижута, освен дребните перлени обици. Косата й бе спретнато прибрана във френски бретон. На съседния стол Нел остави чантата си за документи от черна кожа. Огледа неколцината посетители — предимно полицаи, изморени след напрегнатия ден в службата, отбили се да отдъхнат с чаша в ръка. В този миг Марк разтвори двете крила на вратата и се загледа към нея, но примижа за миг, преди да я познае: „Отново е сменила маскировката си!“ — се четеше на учуденото му лице.

— И те ли са камуфлаж? — посочи той към очилата на носа й, с плътни рогови рамки.

— Не, те са истински. Използвам ги, когато искам да почета, а осветлението не е достатъчно.

— Значи онези контактни лещи не са били само за маскировка?

— Още по едно? — посочи той към празната й чаша.

— Да, моля.

Той поръча за нея още един джин с тоник, а за себе си — бира.

— И така… как мина?

— Нямаше никакви проблеми. Тя веднага ме позна, но аз се бях постарала да изглеждам като Ели, за да опресня паметта й, обаче една нова Ели, доста по-добре облечена и изискана. Тя не отрече, че външността ми доста се е променила, а аз й признах, че съм посещавала клиника за пластична хирургия, което всъщност е истина.

— А повярва ли на версията за Щатите?

— Да, но по-важно е не Синди, а Тони Панакулис дали ще повярва.

— Според теб, ще успее ли планът ни?

— О, да. Тя не пропусна да се похвали с влиянието си върху него, с положението си в тяхната среда, с тоалетите си, с бижутата си. Въобразява си, че Тони е в ръцете й, и то само защото той е пожертвал малка част от парите си за нея.

— А ти? Как се чувстваш ти след първата среща с нея?

— Уверена съм, че ще се справя — отвърна тя без колебание. — Побъбрихме си непринудено, като стари познати, без тя да прояви подозрителност към мен — не мисля, че си задава въпроса защо се появих така изненадващо след толкова дълго отсъствие. — Нел се радваше като дете на успеха като актриса — това бе първото й участие в заплетените криминални разследвания, още повече че имаше за слушател един толкова обигран професионалист. — Синди е от онези суетни същества, които примират от щастие, ако намерят пред кого да се похвалят с богатството си. И ако използваш умело тази нейна слабост, ще измъкнеш всичките й тайни.

Обаче от лицето на Марк не изчезна загриженият израз.

— Сигурна ли си, че нищо не е заподозряла?

— Да, абсолютно. И за какво да ме подозира?

— Защото Панакулис е маниакално мнителен. Той и Доминициан се срещат редовно, но винаги отделно пристигат и по същия начин се разотиват, като мястото на срещите им никога не се повтаря. Панакулис е грък, от остров Кипър, но прилича на сицилианците по недоверието си, което питае към всички около себе си. Ако Синди е успяла да спечели доверието му, това наистина може да означава, че влиянието й не е за подценяване, защото са малцина хората, с които този потаен грък е успял да се сближи.

— Засега ще изчакам, за да се сдобия с повече доказателства. Синди винаги е преувеличавала ролята си и доколкото я познавам, при първата ни среща тя ми е разказала доста украсена версия. Според мен, ако не ме лъже паметта, Тони Панакулис винаги е предпочитал блондинките може би защото той е брюнет. Синди не е блондинка по рождение, но преди не беше изрусена.

— А той ще те познае ли от пръв поглед?

— Да се надяваме, че няма да си спомни за мен. Между другото, и аз не го познавам отблизо така, както познавам Синди. — „И не желая да го познавам“ — каза си тя наум и крадешком погледна към часовника си.

— Да не би да те задържам? — Думите му прозвучаха по-хапливо, отколкото възнамеряваше, защото тайно в себе си Марк се бе надявал да вечерят заедно.

— Повече не мога да остана. Тази вечер имам ангажимент — отвърна студено Нел.

За нея това бе само една констатация, но на него се отрази като леден душ. Думите й сломиха надеждите му за вечерта. Остра болка прониза сърцето му.

— О, така ли! — Това бе единственото, което си позволи да каже, но тя всичко разбра и в зениците й проблесна мълния. Отмести охладнелия си поглед от него и прибра ръцете си, за да изпъне рамене в официална, студена поза. Сега отново му заприлича на Клео.

— Когато поех ангажимента да сътруднича, мистър старши детектив — започна тя с безизразна интонация, — нищо не бе споменато за това, че нямам правото да се погрижа за себе си. Аз съм такава, каквато съм. И те съветвам да се примириш с този факт. — Грабна чантата и ръкавиците си от масата, преди да стане от стола си. Той веднага я последва. — Ако се наложи да ти докладвам нещо във връзка с разследването, ще ти позвъня.

Кимна студено, както правеше, когато се сбогуваше с непознати или с незначителни личности, преди да се отправи към вратата на заведението, оставяйки след себе си уханието на скъпия си парфюм.

Идеше му да скочи, да я стисне за раменете, да я раздруса с все сили, да изкрещи в лицето й, че никъде няма да я пусне!

Кучка! Проститутка! Курва! Обидните епитети кръжаха в пламналия му мозък като разярени оси, устремени към красивото й, несмутимо лице, чиито очертания се размиваха пред замъглените му очи.

„Е — каза си той — получи си заслужен урок. Крайно време беше… Вечно си въобразяваш само най-хубавото, а в живота никога не става така. Както в романите и филмите… Защото тя никога няма да се промени, никога, нито заради теб, нито заради някой друг! Трябва да проумееш горчивата истина и да се простиш с илюзиите си!“

— Всяко зло за добро — въздъхна мрачно старши детективът, изпразни чашата си на един дъх и отиде до бара за още една, но този път си поръча двойно уиски. Колата си бе оставил в служебния паркинг на Скотланд Ярд, защото до кръчмата се стигаше пеша за десетина минути. — И без това прекалено много емоции вложи в тази история — упрекна се Марк. — Тя няма да ти обърне внимание, няма да се откаже от лесния, охолен живот заради някакъв си полицай, и няма значение с какъв ранг си! Нещата няма да се променят само защото ти желаеш нещо, напълно различаващо се от действителността. Длъжен беше да го знаеш. Забрави ли думите на майка си: „Между желанията и реалността винаги има огромна разлика, Марк…“.

Тези думи отново насочиха мислите му към мис Алисън. „Да — тръсна глава Марк, зашеметен от уискито, — Алисън олицетворява всичко онова, което Нел никога няма да приеме. Тя просто е създадена за теб. Слез на земята, Марк, и се огледай. Винаги ще има жени, които ще останат недостъпни за теб. Нел Джордан е тъкмо от онази опасна порода, която може да съсипе кариерата ти, защото при първия удобен случай най-близките колеги няма да пропуснат възможността да те компрометират заради любовта ти към една пропаднала проститутка… Използвай я само като информатор. Справи се с този заплетен случай и пред теб ще се отворят всички врати. И не след дълго на вратата на кабинета ти ще блести табелката «Главен директор Стивънс». Да, трябва да си събереш ума. И да помниш, че за теб е Алисън, а не някоя друга.“ Бръкна във вътрешния си джоб и напипа листчето, на което беше записал телефона й.

 

 

— Съжалявам — рече той по-късно, разбрал, че е извършил най-непростимото престъпление за мъж, озовал се внезапно в женско легло, но беше прекалено измъчен, за да се съобразява с правилата на добрия тон.

— Няма нищо. Случват се и такива неща…

— Но не и с мен!

— Дори и когато си пил прекалено много?

Той замълча, но сподавената му въздишка го издаде, че признава вината си.

— Да, знам, че съм избрал неподходящ момент.

— Защо имаш толкова измъчен вид? Заради проблемите в службата?

— Да. — Не посмя да й каже цялата истина. — От този заплетен случай ме боли главата. — „И сърцето…“ — мислено продължи Марк.

Тя помълча около три минути, които му се сториха цяла вечност, преди да продължи:

— Знам, че си доста амбициозен, Марк, но искаш да направиш прекалено много за кратко време. Не се съмнявам, че ще постигнеш това, което желаеш. Само те моля да бъдеш малко по-търпелив, това е всичко.

— Опасявам се, че търпението не е сред моите добродетели.

— Е, никой не е съвършен.

— Но се радвам, че ме разбираш така добре — призна й той.

Тя се усмихна уморено.

— О, да. Мога да бъда всякаква — любезна, мила, внимателна, изпълнена с разбиране. — Безучастно сви рамене. — Притежавам безброй добродетели, не го ли знаеше досега?

Алисън отметна одеялото и протегна ръка към японското си кимоно, с което още веднъж му даде възможност да се възхити на стройното, изваяно тяло, на стегнатия й корем, на гладките й бедра, на високите й гърди. Погледът му трескаво обхождаше всички извивки по тялото й. И в този миг си припомни как в слабините му се бе надигнало безумно горещо желание, докато Нел слизаше по стъпалата в дома си само по черни бикини. Защо не изпита нищо подобно с Алисън. Какво толкова липсваше на Алисън, защо вместо за нея, непрекъснато мислеше само за Нел? Протегна ръка, за да я докосне плахо по пръстите. Тя се извърна, сепната от допира, и го изгледа недоумяващо — старши детективът седеше на ръба на леглото й, напрегнат като пружина.

— Нещо не е наред ли? Да не би да съм казала нещо неразумно…

— Не, аз ти наговорих доста глупости… — Отново преглътна истината, но какво друго му оставаше?

— Защо? Според мен заслужаваш златен медал — успокои го Алисън и се протегна блажено. — Да, определено се справи чудесно. — Той нищо не й отговори, загледан във фините капчици пот по тялото, в пулсиращата артерия на шията й. — Не си ли съгласен с мен, че нищо не отпуска така бързо напрежението в телата ни, както сексът?

— Вероятно затова е най-приятното нещо на този свят.

Тя порозовя от смущение, преди да го попита:

— Все пак… наистина ли ти беше приятно?

— Да. — Всъщност не я излъга, каза си той и отново се почувства неудобно. Беше държал в ръцете си тялото на Алисън, беше възнаграден с целувките и ласките на Алисън, но в сърцето си, вместо с нея, бе преживял мига на сливането с Нел. Искаше да достави наслада на Нел, искаше да чуе нейните въздишки и стенания. „Ох, нито съм първият, нито пък последният — помисли си той. — И защо в леглото загубваме разума си? Кой беше казал, че нощем всички котки са сиви?“ Но щом погледът му попадна върху зачервеното лице на Алисън, отново изпита угризение. Съжаляваше я, но това го измъчваше — винаги, когато ставаше неискрен, се притесняваше. Припряно се надигна от леглото. — Ще взема един душ и ще потеглям. Утре ме чака много тежък ден…

Но преди да си тръгне, Марк отпусна ръце върху раменете й.

— Благодаря ти — нежно промълви той.

— За какво?

— За това, че те заварих тук.

Тя шеговито му козирува:

— Винаги на своя пост, мистър старши детектив!

Заключи вратата след него и се замисли. Не му призна най-важното — дълбоко сподавеното огорчение, инстинктивното усещане, че е свирила втора цигулка в неговия оркестър — нима ползата от женската интуиция не е многократно по-малка от огорченията, които ни носи? В мига на своята кулминация, между гребена и падината, между две вълни на наслада, той беше извикал непознато име. Име, което се запечата с три огнени звука в паметта й — Нел! Алкохолът е безмилостен хирург, отстраняващ всичко излишно, за да разкрие истинската ни същност. Такъв стрес Алисън никога преди не бе преживявала. Това име трябва да се е спотайвало дълбоко, много дълбоко в сърцето му, за да изплува едва сега. Усещаше се пред него разголена не само физически, но и в преносен смисъл. Той се оказа добър любовник — страстен, умел, чувствен, знаеше как да достави наслада на партньорката си, преди да поиска своя дял… но шестото й чувство не я излъга, защото горчивият опит я бе научил да разграничава плътските преживявания от размислите. Разбра, че той върши едно, обаче мисли за съвсем друго и докато се стараеше да я задоволи, сърцето му оставаше безучастно. А нейното остана дълбоко наранено. Особено при сбогуването им — той й стисна ръката, усмихна й се топло и толкоз. С нея беше приключил. Завинаги.

Тази нощ той я бе любил страстно и нежно, което доказа старата мъдрост — третият опит носи късмет. Не можеше да го упрекне, че е бил безучастен. Той й бе отдал всичко от себе си, и то така, че нямаше никога да успее да го забрави. Но всичко това не беше предназначено за нея, а за непознатата жена, която се нарича Нел…

 

 

Синди й позвъни още на следващия ден.

— Говорих с Тони и ако искаш да си побъбриш с него, ще се наложи да му разкажеш с какво си се занимавала след скъсването с Мики, защо си се върнала от Щатите и все в тоя дух.

— Защо е всичко това, Синди? — запита Нел с леден тон. — Аз вече не съм оная уличница за два шилинга, която си спомня Тони. Надявах се, че ще му обясниш разликата.

— О, да, направих го. Даже доста се постарах. Но нали го знаеш какъв чешит си е моят Тони? Тук не ти е Холивуд. Тони е длъжен да бъде предпазлив, и то много предпазлив, а тъй като си е подозрителен по природа, към всеки нов участник в играта се отнася с едва скрито предубеждение. Никому няма доверие и сега ти се обаждам само защото склони да се види с теб. Казах му, че си станала парче от класа и изглеждаш тъкмо като онази, която той търси за новия си филм. Снимките трябвало да започнат час по-скоро. Ако реши, че лицето ти подхожда за „ролята“, работата ти е вързана в кърпа.

Нел усети, че Синди вече е нарисувала във въображението си прекалено розова картина, но нали тя винаги преувеличаваше постиженията си. Пък и коя нормална жена би носила толкова дълги нокти? Само Бог знае какво си мисли Тони Панакулис за нея, каза си Нел, но вече бе късно да се отказва от опасната игра.

— Къде и кога ще се срещнем? — Гласът й, внезапно пресипнал от вълнение, едва не я издаде.

— В клуба на Тони в Сохо, онзи, с надписа „Къщата на орхидеите“. Утре сутринта, в единадесет.

— Ще бъда там.

Окачи слушалката и се замисли дали да се обади на Марк Стивънс. Реши да не го прави. Единственото, което сега имаше значение, бе изходът от предстоящото „прослушване“. Затова се качи на горния етаж — длъжна бе да се подготви старателно за новата си роля.

„Къщата на орхидеите“ се оказа стриптийз клуб, празен и отблъскващ по това време на деня — вътре бе полутъмно, задушно, отвред вонеше на цигари и на евтин одеколон. Чистачката вяло тътреше изподрасканата прахосмукачка по зацапания мокет — Нел така и не успя да отгатне какъв е бил първоначалния му десен. Избледняла завеса, също с неуловим цвят, закриваше входа към залата, фоайето беше издокарано с фотографии на голи красавици — всичките до една младички платинени блондинки, копия на Мерилин Монро. Мъжът, който зад бара подреждаше цигарите и пурите, се обърна към нея:

— С к’во мога да ти услужа, миличка?

— Имам среща с мистър Панакулис в единадесет. Името ми е Ели Литъл.

— Почакай само една минутка.

Той заобиколи барплота и се шмугна зад завесата. Чистачката хвърли бегъл поглед към Нел и отново се приведе над шумната прахосмукачка.

— Оттук, скъпа — кимна й мъжът, надникнал иззад завесата. Нел го последва. Залата се оказа тясна, пълна с маси, със скамейки покрай стените и малка сцена в дъното. Мокетът беше в още по-окаяно състояние от този във фоайето, а свещниците във формата на бутилки от Кианти създаваха отблъскващо впечатление. Нел премина след водача си покрай масите към вратата в дъното на залата, до сцената. Мъжът я отвори и обяви пристигането й:

— Мис Литъл е тук.

Нел мина покрай него и той затвори вратата зад гърба й.

Тони Панакулис седеше зад бюрото си в стаята без прозорци, осветена от настолна лампа със зелен абажур. Изтегнат в люлеещия се стол, поставен така, че краката му да докосват ръба на бюрото, той оформяше ноктите си с пиличка. На Нел тази сцена й напомни преживяното преди повече от десет години. Къдравата му коса още бе черна като гарваново крило, но сега си личеше, че я боядисва — нали притежава половин фризьорски салон, спомни си Нел. Очите му — дребни късчета обсидиан, гледаха мрачно и неподвижно, без да мигат, а лицето му и сега й напомняше за презрял плод. Това впечатление се създава най-вече от устата му, реши тя, защото беше прекалено широка, с месести устни. В добавка тенът на лицето му беше болезнено блед, очевидно не се бе показвал често на слънце. Носеше костюм от светлосива коприна, яркожълта риза и виолетова вратовръзка. Ръцете му, дребни, но подпухнали, бяха не по-малко отблъскващи от лицето му. На малкия си пръст бе напъхал масивен златен пръстен, с едър диамант, малко по-нагоре на китката му лъщеше златен „Ролекс“, 22 карата, а на другата му китка проблясваше златна гривна.

Нел подуши въздуха, без да издава трепкането на ноздрите си, и усети, че той още използва същия одеколон, но което беше много по-важно — той съвпадаше с одеколона на Реза Доминициан.

— Седнете, мис… Литъл — покани я той и посочи към дървения стол пред бюрото. И досега не бе успял да се справи с гръцкия си акцент, въпреки че живееше от доста години в Англия.

— Благодаря. — Нел се настани, кръстоса крака, а копринената й пола се дръпна от коляното към бедрото й. Носеше масивни златни обици, в тон с брошката на левия ревер на костюма й. Беше подбрала обувки и чанта от кафяв телешки бокс. Върху катарамата на чантата се виждаше емблемата на „Шанел“.

— Да — започна Тони Панакулис, след като я огледа внимателно, без да бърза, — виждам, че си изминала дълъг път.

— Но вече всичко свърши — хладно отбеляза тя.

— Разкажи ми как стана това.

Нел му сервира историята във варианта, който бе разказала на Синди, но за разлика от нея, той я отрупа с въпроси. Интересуваше се по-специално от опита й като първокласна куртизанка. Единствената му реакция по време на разказа й бе, когато му споменава по колко е изкарвала на сеанс.

— Излиза, че способните момичета могат да изкарват много пари — замислено промърмори той.

— Да. Но по-добре е, ако едно момиче работи за своя сметка, а не за някоя агенция. — Изчака няколко секунди, за да обмисли думите й. — На високо ниво никоя от нас не прибягва до сутеньори. Способните жени са доста известни и нямат нужда от посредници.

— Харесва ти да печелиш много пари?

— Харесват ми парите, които аз съм си ги спечелила.

— А тогава защо сега идваш при мен и търсиш откъде да изкараш още?

— Защото изгубих осем хиляди долара. И защото Синди ми предложи да се кандидатирам за една от твоите… постановки. Досега не съм се занимавала с подобна дейност. В Щатите е пълно с млади надежди, които са готови да се заемат с това срещу съвсем скромни суми, поне в началото. А освен това този бизнес там се контролира от хора, с които не бих желала да рискувам. От онези, които понякога биват застреляни на задните седалки на лимузините си или докато са на стола на бръснаря си. — Погледна го право в спотаените му черни очи. — Ако не бях закъсала за пари, нямаше в този момент да съм тук, на този стол. Но ако нещо не се окаже така, както сме се разбрали със Синди, пръста няма да си помръдна. Все още имам познати в този град и мога да се заема с мъже, готови да плащат за нещо… по-специално.

— Като какво например?

— Е, това са мои професионални тайни.

— За никакви тайни не може и дума да става, ако се заловиш да работиш за мен. — Изрече го спокойно, но решително. Обаче опитният слух на Нел долови някакви слаби вибрации в тона му. Стори й се, че зърна нещо дълбоко в черните му очи. Реши да блъфира.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем. Желая ви успешен ден, мистър Панакулис.

Ръката й вече беше на дръжката, когато чу гласа му зад себе си:

— Не бързай толкова. Нека поговорим още малко. — По движенията на устните му тя се досети, че Тони се опитва да изобрази помирителна гримаса. — Не съм свикнал да имам работа с куртизанки от такава висока класа. — Гласът му прозвуча доста саркастично.

— Синди ти е обяснила доста точно с какво се занимавам — процеди Нел, едва сдържайки гнева си. — Крайно време е да се простиш с илюзиите, че още съм онази третокласна уличница, която трепереше от юмруците на Мики Шонъси. Отдавна се разделих с Мики и повече не поддържам контакти с хора като него.

— Това и сам мога да разбера. — Спусна краката си на пода и прибра пиличката за нокти в джоба си. — Но мисля, че най-напред трябва да видиш какви филми произвеждам. Те отдавна вече не са от най-долнопробно ниво. — Приближи се до нея с котешка стъпка. Оказа се, че е по-нисък с цяла глава, още повече че тя носеше обувки с високи токчета. — Ще уредя прожекция специално за теб. Според мен, ще останеш изненадана от това, което ще ти покажа.

Прожекцията се състоя в салона в съседство със залата на стриптийз клуб. Седалките бяха широки и удобни, цветният филм — задоволителен. Личеше си, че операторът е бил професионалист, макар на екрана да се редуваха само сцени с отвратителни перверзни сюжети. Но след като актьорите смъкнеха дрехите си и се заемаха, разгорещени, със съществената част от „сценария“, зрителите забравяха за всякакви морални критерии. Сцените се пресъздаваха извънредно убедително и артистично. Една от тях я порази, въпреки че трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се издаде пред Тони — той седеше на стола до нея и ръката му уж неволно докосна нейната точно когато на екрана се показа мраморната колонада пред фасадата на къщата на Реза Доминициан.

— Е, как ти се струва? — попита Тони Панакулис, когато лампите светнаха.

— Не мога да отрека, че съм впечатлена. — Това бе самата истина. Очевидно не бяха пестили разходите по създаването на филмите, защото всеки кадър беше грижливо изпипан и съвършен в техническо отношение.

Явно беше, че Тони също бе изминал дълъг път от времето, когато тя бе работила за Мики Щонъси. И си личеше, че сега е на върха на кариерата си. Потвърдиха се опасенията на Нел, че Тони бе успял да се утвърди в бизнеса с порнографски филми, от който се печели неимоверно много. А зад гърба му навярно се спотайва Реза Доминициан и другите му покровители, богати като петролни шейхове, но алчни да прибавят още и още пари към сметките си в швейцарските банки.

За нея Тони си оставаше все така отблъскващ — и като личност, и като сутеньор, но сега още повече се затвърди убеждението й, че трябва да използва познанството си с него, за да помогне на Марк да го тикне зад решетките, където отдавна му беше мястото. Ако не бе подтиквана от това свое непоколебимо решение, Нел за нищо на света не би се приближила и на километър до този отблъскващ тип, с непоносимо мазни устни. Обаче изнасилванията на невръстни деца — това не беше шега, тук не оставаше място за личните предпочитания, вкусове или капризи. Това за нея бе въпрос на съвест, който не можеше да отмине с лека ръка. Пък и какво друго й оставаше на този свят, освен да отмъсти за поруганата си невинност, за опустошеното си детство, за безнадеждно погубения живот на Маргарет? Сега поне можеше да се възползва от опита, придобит с годините, посветени на превръщането във високоплатена и извънредно умела куртизанка. Неслучайно се бе прочула далеч извън пределите на Англия като най-добрата изпълнителка на сцени с най-необуздана сексуална фантазия!

Не, няма право да се отказва. Тя ще изиграе своята роля. След този разговор това й стана напълно ясно. За да смажат полицаите това отвратително влечуго, тя бе готова да му изнесе такова представление, от което да му изскочат очите от орбитите.

Усети неприятния му дъх, защото главата му се приближи към рамото й, но си наложи да остане неподвижна, докато той се ухили цинично в лицето й и зашепна доверително:

— Ти си като родена специално за главната роля в бъдещия ми филм. Ще получиш роля, пред която ще бледнее историята на лейди Чатърлей. Искам да направя една честна, неподправена версия на този шедьовър. Какво ще кажеш за ролята на лейди Констанс Чатърлей?