Дел Браун
Оловния войник (9)

4.

Роуд Маунт Вернън, Нюкасъл, Калифорния

Четвъртък, 1 април 1998, 09:05 тихоокеанско време

Джон Мастърс се събуди в тъмнина и откри, че ръцете и краката му са оковани с тежки вериги, а главата му е пъхната в дебела качулка. Беше гол. Имаше ужасно главоболие, очевидно от газа, с който го бяха приспали. Качулката миришеше на бълвоч.

Имаше чувството, че лежи от часове. Тогава чу отваряне на врата и приближаващи се стъпки.

— Guten Morgen^[1], д-р Мастърс — поздрави един глас.

— Вие сигурно сте от главорезите на Таунсенд — каза Мастърс. — Пуснете ме да си отида, негоднико.

Удар с кожен камшик изплющя през лицето му.

— Към мен ще се обръщаш с майор или господине — озъби се Бруно Райнгрубер. — В мое присъствие ще се държиш като възпитай човек, а не като нахакан персонаж от комикс. И без подобни грубости положението ти вече е достатъчно ужасно.

— Майната ти — изкрещя Джон. — Веднага ме пуснете да си вървя! Помощ! Няма ли кой да ми помогне! Помощ! Някакъв проклет германец иска да ме убие!

— Sehr gut.^[2] Нека бъде твоята, Herr Doctor^[3] — каза Райнгрубер.

Няколко чифта ръце грубо сграбчиха Мастърс, свалиха белезниците и го натиснаха с лице към циментовия под. Извиха ръцете му зад гърба, отново го оковаха, вдигнаха го и го напъхаха в един варел, пълен с леденостудена вода. Той извика от шока, предизвикан от съприкосновението с нея. Водата стигаше до устата му, а отгоре сложиха тежък мрежест капак.

— От проведените по времето на Третия райх опити знаем, че човек може да преживее, потопен във вода около час — каза Райнгрубер. — Разбира се, тогава хората са били в по-лошо физическо състояние от теб. Ще се върнем след час да видим как си се справил.

— Защо правите всичко това с мен? — на пресекулки изрече Джон, тъй като зъбите му тракаха от студ. — Какво искате?

— О, докторе, можеш свободно да ми кажеш всичко, което мислиш — обясни майорът. — Но това ти агресивно поведение, несъмнено ни пречи да имаме цивилизовани отношения. Трябва да разбереш, че вината е изцяло твоя.

— Хей, швабско копеле, отнасяй се към мен като към човек! — изкрещя Мастърс. — Мамка ти!

— О, сега се сещам за нещо, което мисля, че трябва да ти съобщя — каза Райнгрубер. — Научих от мои източници, че твоят приятел и колега Патрик Макланахан е убит вчера в Сакраментския окръжен затвор.

— Какво? — извика потресен Джон Мастърс, вдигна рязко глава и се удари силно в капака. Главата му отхвърча надолу, той нагълта вода, закашля се, дъхът му спря. — Патрик мъртъв? Как?…

— Очевидно е раздразнил някой затворник, може би член на нападнатата от него рокерска банда.

— Имаш предвид онази, която вие нападнахте! — поправи го Мастърс. — Вие убихте онези рокери! И те са отмъстили на Патрик заради вас? О, господи, не…

— Голямо нещастие — каза Райнгрубер с престорено съчувствен тон. — Доколкото разбрах, ще го кремират вдругиден. Ако ни съдействаш, може би ще имаш възможност да му отдадеш последна почит.

— Почакай! — закрещя Джон. — Ти нищо не си ме питал! Не си ми казал какво искаш! Почакай!

Но Райнгрубер вече беше излязъл.

Джон вика за помощ, докато прегракна. Позата му бе ужасно неудобна, не можеше да си опъне краката. Натисна с глава капака, за да го отвори. Но той не помръдна. Не му оставаше нищо друго, освен да намери начин да се справи със студа. Това беше по-лесно. Разбира се, сега му беше студено, но нали след известно време топлината от тялото му щеше да затопли водата достатъчно, за да не настъпи хипотермия. Той задвижи тялото си напред-назад като перална машина и ледените иглички, които бодяха ръцете и краката му изчезнаха. „Негодникът — помисли си Джон — няма да ме бие! Главорезите на Таунсенд може да са хладнокръвни терористи, но не са чак такива зверове“.

Той спря движенията и установи, че може да диша по-бавно и много по-лесно и да държи лицето си над водата. Идеално. Няма смисъл да се мъчи да се освободи. Беше невъзможно. „Не се паникьосвай. Успокой се“ — каза си Джон. Той затвори очи, спомни си пътуванията си до Гуам, Австралия, Южна Калифорния…

Събуди се с писък, последва клокочене, от гърлото му като от гейзер изригна вода. Опита се да си поеме дъх и откри, че не може, дробовете му бяха пълни с вода. Изпадна в паника, започна да се бори с ръцете, които се опитваха да го дръпнат под водата.

— Спокойно, млади човече, спокойно — чу той един успокояващ глас. Отвори очи. Видя над себе си добродушен на вид сивокос мъж. — Не се плашете. Аз съм лекар. Ще ви помогна.

Той натисна стомаха на Джон и от устата му изскочи вода. Закашля се и откри, че отново може да диша.

— Ще се оправи ли, докторе? — попита един глас с английски акцент.

— Да, да, всичко ще бъде наред — увери го лекарят. — Не е стоял много дълго под водата. Студът е забавил дишането и пулса му, така че няма да има никакви увреждания на мозъка.

— Дойдохме точно на време… Извадихте голям късмет, майоре — каза гласът с английски акцент, а после остро заговори на немски.

Джон обърна глава. Райнгрубер гледаше безстрастно.

— Махайте се, преди да съм ви хвърлил във варела! — Англичанинът отиде при Джон. — Добре ли сте, д-р Мастърс? — попита той. На лицето му беше изписана тревога. Зъбите на Джон тракаха прекалено силно, за да може да отговори. — Донесете онези одеяла, докторе, веднага.

Той уви Джон в две големи одеяла, седна до него и му подаде купа пилешки бульон.

— Вие сте… вие сте Таунсенд, нали? — попита Джон, след като малко се постопли.

Докторът се въртеше наоколо и периодично му проверяваше пулса.

— Да, докторе. — Таунсенд видя в очите на пленника да се появява недоверие, после страх. Джон го гледаше изпитателно, но не успя да открие по лицето му друго, освен съжаление и загриженост. — Не се тревожете — каза англичанинът, — майор Райнгрубер си отиде… засега.

— Пуснете ме да си вървя — помоли Джон. — Кълна се, че няма да кажа на никого за вас, момчета. Ще платя какъвто искате откуп. Само ме пуснете да си вървя.

— Да не говорим за това сега — обади се лекарят. — Сега имате нужда от почивка, млади човече.

— Разбира се. — Таунсенд потупа успокоително Мастърс по рамото. — Ще говорим по-късно — обеща той и излезе.

— Това беше Грегъри Таунсенд, нали? — попита Джон. — Международният терорист?

Лекарят се засмя.

— Наистина е той. Но не е терорист. Този етикет му лепнаха различни журналисти в писанията си — каза той. — Нарекоха го терорист като Карлос Чакала или нещо от този род. Глупости.

— Наистина. — Джон присви очи. — Вие говорите глупости. Скроихте ми номер да спечелите моето доверие. Вие всичките сте главорези, като онзи садист, психопата Райнгрубер.

При споменаване името на германеца лекарят пребледня.

— Внимавайте, д-р Мастърс — предупреди го той. — Майорът е опасен човек, много опасен. Полковник Таунсенд се старае да го държи много изкъсо, но той е непредсказуем. Бъдете много внимателен с него.

— А Таунсенд е светец, вуйчо на майка Тереза, предполагам?

— Полковникът ви спаси живота, млади човече — смъмри го лекарят. — Той дойде точно навреме и видя какво беше направил Райнгрубер. Можехте да се удавите.

— Изглежда съм заспал. Хипотермия, предполагам?

— Да. Вие сте престояли във варела около деветдесет минути, от които може би три до четири под водата. За щастие, пулсът и дишането ви почти са спрели, преди да потънете. Полковник Таунсенд ви извади от водата и ви направи изкуствено дишане, докато се съвземете.

— О, по дяволите! — възкликна Джон. Големият международен терорист и контрабандист на оръжие бе спасил живота му? Това беше невъзможно, абсурдно… и все пак вярно. Сигурно са го делели секунди от удавянето. Той погледна объркан към лекаря. — А вие кой сте?

— Д-р Ричард Фокнър, специалист по вътрешни болести — отвърна лекарят. Той протегна ръка. — Напоследък работих в раковия институт „Дана-Фарбър“…

— В Бостън?

Фокнър кимна.

— Завършил съм Масачузетския технологичен институт. А вие къде сте учили?

— В медицинския факултет в Дартмут. Преди това в Дартмутския колеж. Аз…

— Не може да бъде! Аз също съм учил в Дартмут! Какво, по дяволите, правите тук?

— Грегъри… полковник Таунсенд преди година ми направи изключителна услуга — каза Фокнър. — Баща ми имаше дългове. Беше взел заем за лечението на майка ми. Бяхме заплашени, че ако не платим парите, ще убият мен, сестра ми, майка ми. Грегъри погаси дълга и ни спаси. За благодарност му помагам, когато мога.

— Но… Таунсенд е убиец, терорист…

— Нищо подобно — каза Фокнър. — Зная какво се говори за него, но ви уверявам, че това не е вярно. Той е професионален войник и почтен човек. За нещастие, склонен е да се свързва с неподходящи хора, например с майор Райнгрубер. Терористът е Райнгрубер. Ако не е Грегъри, целият щат да е в пламъци.

— Съвсем други неща съм слушал за него.

— Не вярвайте на лъжите, млади човече — посъветва го лекарят. — Но се пазете от германеца. Бесен е, защото Грегъри го смъмри пред вас. Грегъри ще ви защити, но вие трябва да му вярвате и да бъдете предпазлив. Разбирате ли? — Джон кимна. — А сега да излезем оттук и да ви намерим топли дрехи.

Все още озадачен и неспокоен Джон опита още една молба.

— Защо не ме пуснете да си вървя? — попита той. — Това може да се уреди. Ще го направим да изглежда, сякаш съм ви цапардосал по главата…

— Няма начин. Майор Райнгрубер положително ще ме убие — каза Фокнър. — Не. Най-добрият ни шанс е с Грегъри, повярвайте ми. Гарантирам с главата си. Имам основание за това. А сега по-добре да се махаме оттук преди Райнгрубер да ни е спипал самички.

Фокнър помогна на Джон да излезе от килера и го заведе в централната част на сградата. Мястото наподобяваше склад. От общото помещение се влизаше в редица малки стаи. Вратите на някои бяха отворени. В една от тях зърнаха Райнгрубер да почиства пистолет. Като ги видя, той стана. Очите му гледаха Мастърс с безгранична ненавист. За щастие, той не излезе. Фокнър отведе младия учен в стаичка без прозорци с легло, одеяла, лампа на пода и два стола.

— Тук ще бъдете в безопасност, Джон — каза лекарят. — Вратата се заключва. — Той извади съзаклятнически от джоба на сакото си един вестник. — Вземете го да се занимавате, по-добре го скрийте под одеялата. Не искам Райнгрубер да знае, че го имате. А сега трябва да вървя.

— Онова копеле ще ме потърси…

— Аз ще бъда отвън, а и Грегъри е наблизо — успокои го Фокнър. — Не се безпокойте. Разчитайте на нас. Грегъри ще ви освободи оттук, но ще трябва да вършите каквото ви каже и да му имате доверие. Разбирате ли? Ще направите ли това, Джон?

Какво друго му оставаше?

— Ще се опитам, докторе.

— Добре. Заключете вратата след мен. Когато поискат да влязат, трябва да отворите, но през останалото време ще си имате малко уединение.

Джон моментално заключи вратата, седна на леглото и се зави с одеялата.

„Това е лудост — каза си той. — Райнгрубер е луд. Дори онова, което казва Фокнър за Таунсенд да е вярно, що за глупак е, та да държи наоколо такива ненормалници? Спаси ми живота, за което съм му благодарен, но въпреки това има нещо странно. Все пак поне двама от цялата банда имат намерение да ме пазят от онзи луд.“

Той внимателно разгърна вестника. Бяха 3-та и 4-та страница от днешния „Сакраменто Бий“, доста поизмачкани, но все още можеше да се четат. Имаше статия за експлозията в Уилтън. Той зачете и се ужаси. Не можеше да повярва на очите си.

Репортажът бе посветен на така наречения от журналиста „терор на Оловния войник“. Сочеше се, че Патрик Макланахан е убил няколко жители на Уилтън, които подозирал, че са терористи. По погрешка взел къщата за убежище на производители на мет, докато всъщност тя е била наета от някакъв фермер, неговото семейство с три деца и семейството на брат му с четири деца. Патрик убил няколко души, включително три деца, после сложил експлозив върху бутилката с пропан до къщата и причинил огромна експлозия.

Джон беше потресен. Тяхното разузнаване беше съвършено, безпогрешно, точно… и все пак тук беше написано черно на бяло. Бяха направили ужасна грешка, бяха причинили смъртта на единадесет души. Имаше репортаж и на Ройтерс за нападението. И голяма редакционна статия за смъртта на Патрик в Сакраментския окръжен затвор. Очевидно Патрик, се твърдеше там, е издирил затворник от „Сатанинско братство“ и го е провокирал, което е довело до сбиване и до неговата смърт. Репортажът намекваше, че когато Патрик нападнал затворника, той вероятно не е бил на себе си, защото си въобразявал, че е още с костюма, който го прави неуязвим, и крещял през цялото време, че е невинен.

Джон сгъна вестника и седна на леглото, лицето му сякаш бе олицетворение на ужаса. Единадесет невинни хора бяха умрели по тяхна вина! Те бяха убийци!

 

 

— Хвана се — каза Фокнър.

Тримата заедно с Таунсенд и Райнгрубер наблюдаваха Мастърс по вътрешен телевизионен монитор. През почти незабележима дупка на стената една камера следеше стаята на Джон.

— Това с отпечатания на компютър вестник беше голяма идея. А и как повярва всички онези глупости, че съм лекар от Дартмут? Сега аз съм неговият най-добър приятел. Все пак не разбирам защо просто не измъкнете информацията със сила, полковник. Той е чувствителен като теменуга.

— Защото при най-малката болка ще припадне и тогава няма да имаме никаква полза от него — отвърна Таунсенд. — Престоят в ледената вода го размекна напълно. Наркотиците само ще замъглят съзнанието му, а ние се нуждаем от неговия ум. Това е единственият начин, по който трябваше да действаме. Той може да е гений в науката, но очевидно не е запознат с техниките на дезинформация, пропаганда и съпротива при разпит. Мастърс търсеше приятел и го намери във ваше лице, а скоро ще го открие и в мое. Неговият биологичен часовник скоро ще заработи по нашето разписание… това програмирахме, когато го убедихме, че е бил във водата деветдесет минути, а не петнадесет, както беше в действителност. И щом това стане, ще бъде лесно да получим необходимата ни информация.

Таунсенд отиде до стелажа и разгледа закачения костюм от БЕРП.

— Успяхте ли да откриете как работи? — попита той.

— Открих само как се включва и изключва захранването отвън и как се презарежда — обясни Фокнър. — В шлема има сензори, включват показаните на дисплея функции. Но още не мога да разчета кода. Е, може би ще можем да го научим от него. Смятам, че скоро ще ни сътрудничи.

— Не можем да сме съвсем сигурни — каза строго Таунсенд. — Методите, с които си служим не са всемогъщи. Разчитам на вас да разшифровате кода и да активирате костюма. По-добре се залавяйте за работа. Следващата психоатака ще обсъждаме, след като свършим с това.

Той се обърна към Райнгрубер:

— Gute Arbeit, Herr Major.^[4]

Майорът тракна токове и кимна отривисто с глава.

— Какво е положението на целта?

— Нормално, полковник — отговори Райнгрубер. — Заминаването е отложено поради експлозията в ранчото. Охраната е леко подсилена, но няма специални части.

— Може би е време да преминем към изпълнение на трета фаза от нашия план — каза Таунсенд. — Но трябва да сме сигурни, че оръжията не са пренесени или бракувани. Оръжейните системи трябва да са минали текущия ремонт и да са в предпусково състояние.

— Разбирам, Herr Oberst. Нашите информатори непрекъснато следят обектите.

— Много добре — каза Таунсенд. — Дръжте ме в течение. Можахте ли да получите потвърждение за смъртта на Макланахан? Вярно ли е, че е убит от член на „Сатанинско братство“ в Сакраментския окръжен затвор?

— Съвсем вярно, Herr Oberst. Беше потвърдено. Тази сутрин окръжният съдебен следовател е съобщил за неговата смърт. Представител на Министерството на правосъдието също е прегледал трупа.

— Но няма независим източник? Жалко — каза Таунсенд. — Е, сега не можем да рискуваме да се разкрием. Във всеки случай, дори да е жив, без костюма е обикновен инженер-конструктор.

— Не разбирам защо си губите времето с Мастърс и неговия костюм, полковник — каза Райнгрубер. — За нашите цели това не е съществено.

— Защото представлява друга възможност за печалба за нас — отвърна Таунсенд. — Не се тревожете, майоре. Това няма да се отрази на нашия график. Мастърс и неговите механични прибори са за развлечение, но костюмът може да се окаже полезен. Вашата задача е внимателно да наблюдавате обектите и да ми докладвате щом настъпи подходящото време.

 

 

Окръжна морга, булевард „Стоктън“ и „Бродуей“, Сакраменто, Калифорния

Същото време

— Добре дошли в ада, генерале.

Патрик Макланахан отвори очи и примигна от болка. Той видя срещу себе си усмихнатото лице на Хал Бригс.

— Къде съм?

— Мъртъв сте — отвърна Бригс. — Как се чувствате.

— Мъртъв! — Патрик опипа внимателно лицето си и трепна при докосването на счупения си нос. Бригс му помогна да седне на масата. — Какво се е случило?

— Това, което се случи, беше или най-голямата измама, съществувала някога, или най-странното стечение на обстоятелства, на което съм бил свидетел, генерале — каза друг глас.

Патрик се изненада, като видя началника на сакраментската полиция.

— Вие сте в окръжната морга, Патрик — каза Бригс. — Организирахме всичко, след като прослушахме записите и чухме капитан Чандлър да говори с Грегъри Таунсенд…

— Чандлър работи за Таунсенд? — възкликна Патрик.

— Така изглежда. Той е разбрал за дълговете му и го е принудил да отвлече Мастърс и да открадне костюма. Откакто вчера сутринта Мастърс беше пуснат от затвора, никой не го е виждал. Той не се е срещнал с шофьора си.

— Скрити камери на полицията са го снимали да влиза в една кола — добави Барона. — Не можахме да идентифицираме нито шофьора, нито пътника в колата, но смятаме, че единият е бил Чандлър… Аз уведомих вашия адвокатски екип за изчезването на д-р Мастърс и те се свързаха с приятелите ви Бригс и Уол в комплекса на летището. — Барона погледна военните подозрително и продължи с леден глас: — Тогава полковник Бригс сподели своя план да ви измъкне от затвора.

Патрик вдигна очи към усмихнатия Бригс.

— Спокойно, никой не се опитва да ви компрометира. Ние просто решихме да дадем на Барона вашите ленти с подслушаните разговори. После му съобщихме моя план и привлякохме и шерифа. Сержант Уол се преоблече като рокер. Как ви харесаха неговите татуировки? Вкарахме го на етажа да ви „убие“.

Патрик отново попипа носа си.

— Господи, как добре сте се справили. Съвсем убедително.

— Удоволствието беше мое — отвърна Уол, доволен от себе си.

— С помощта на малко боя и слаб нервнопаралитичен газ, който забави достатъчно дишането и пулса ви, за да минете за умрял, ние ви изнесохме оттам — обясни Бригс.

— Но Джон изчезна. Ако е в ръцете на Таунсенд, работата е лоша… Трябва да намерим него и Чандлър.

— Можем да открием Таунсенд — каза Патрик и неуверено се изправи на крака — чрез системата за проследяване на костюма. Предполагам, че Джон е отвлечен заради него.

— Още ми е трудно да си обясня всичко — каза Барона. — Създаденият от Джон Мастърс костюм прави облечения в него човек почти неуязвим. Джон е от вашия екип. Защо ще тръгва с човек като Таунсенд, който ръководи някаква тайна престъпна организация? Той е луд… Таунсенд беше свързан с Анри Казо. И ако неговата организация атакува града и рокерските банди, с каква цел го прави? Какво иска да постигне?

— Засега не знаем — призна Макланахан. — Казаха ми, че Таунсенд и „Арийската бригада“ не са това, за което се представят, но моят информатор умря, преди да успее да ми каже нещо повече. Англичанинът е много опасен. Трябва бързо да установим къде е Джон. Там ще намерим и Таунсенд. Хал, необходим ми е един от вашите самолети „Пейв Хамър“ с обръщащ се ротор. Какво е положението с техния ремонт?

— Още не е започнал — каза Хал. — Сега завършват работата по изтребителите Ф-117 „Найт Хоук Стелт“. Вземете каквото ви трябва.

— Искам един МВ-22, годен да лети — отговори Макланахан. — На него ще монтирам локатор за откриване на костюма. Щом установим местоположението му, ще атакуваме.

— Почакайте, почакайте! — намеси се Барона. — Какви ги говорите? Преди всичко, Макланахан, вие няма да отидете никъде, особено със секретен въоръжен самолет. Ако изчезнете, ще ме вкарате в беля. Второ, не мога да ви разреша да използвате това специално подразделение на АПР без съгласуване и разрешение от съответните власти. Трето…

— Можете да спрете до тук — прекъсна го Макланахан. — В случай, че още не сте разбрали, шефе, ние сме поели тази операция и ще направим всичко, за да освободим нашия приятел и да върнем онзи костюм. Ако продължавате да пречите, ще ви затворим в някоя приятна и комфортна стая, докато завършим операцията. По-добре е да ни сътрудничите.

— Не си позволявайте да ме заплашвате, Макланахан — предупреди го Барона. — Аз рискувам кариерата си, за да ви помогна. Но не мога да стоя и да гледам безучастно как си присвоявате правото да действате от името на закона.

Патрик го погледна.

— Добре, господин началник. Ще си сътрудничим, доколкото това е възможно. Кажете ни какво искате да направим. Но няма да позволя нищо и никой да ми попречи да ги освободя. Това е твърдото ми решение.

Барона кимна. Той обясни какво трябва да направи Макланахан, за да изглеждат действията му като официално одобрена операция по прилагане на закона. После всички се заеха да звънят на различни агенции, да уведомяват, изискват и молят за сътрудничество и разрешение. Патрик обаче беше неуморим. Накрая получиха онова, което им бе необходимо.

— Искам да ви кажа още нещо, на вас, Макланахан, и на всички останали — предупреди строго Барона. — Трябват ми резултати и то веднага. Вече всички си сложихме главите в торбите. Можехме да предотвратим това, ако по-рано ми бяхте предоставили записите на Чандлър. Сега ще трябва да обяснявам не само защо Макланахан не е в затвора, ами и защо не е мъртъв. Давам ви двадесет и четири часа да приключите с тази история, а после отивам при окръжния и при главния прокурор да им разкажа всичко, пък да става каквото ще. Но ако това се отрази на кариерата ми, ще направя и невъзможното живи да ви изпека. Ако нещо се обърка, на мен ще ми натрият носа, но вас… Всички ви ще тикна в дранголника.

 

 

Изследователски комплекс, летище за реактивни самолети „Матер“, ранчо Кордова, Калифорния

Четвъртък, 2 април 1998, 06:49 тихоокеанско време

„Тези жестоки кучи синове — мислеше си Том Чандлър. — Това не съм очаквал. Някой трябва да им даде урок на тези гадняри.“

След като Чандлър чу, че някаква жена е дошла да види Джон Мастърс, си помисли, че тя сигурно е неговата съпруга или приятелка. Реши да измисли някакво извинение, може би да й покаже полицейската си значка, и да я отпрати. Но когато разбра, че е вицепрезидент на компанията, мина на друга вълна. Тя щеше да се окаже полезна като заложница, която да гарантира тяхната сигурност, докато избягат. Но хората на англичанина, след като научиха коя е, побързаха да уведомят Таунсенд в Нюкасъл и очевидно получиха някакви нареждания.

През затворената врата Чандлър чуваше писъците на Кадири да ехтят по коридора. Повече не можеше да издържа. Взе телефона и набра номера на Таунсенд в Нюкасъл.

— Ей, Таунсенд, нямам намерение още един ден да вися тук.

Той се обаждаше от кабинета на Макланахан. В другите стаи няколко души преглеждаха компютърните файлове. Отсреща, в кабинета на главния инженер, двама войници обработваха Хелън Кадири.

Когато Таунсенд научи коя е заловената от Чандлър жена, той заповяда да се отложи изтеглянето от изследователския център. Ако заплахите, мъченията или парите успееха да убедят Кадири да отключи обширните компютърни файлове, чрез Интернет той щеше да има достъп до хиляди фирми и правителствени агенции по целия свят. От Кадири се искаше да каже само паролата.

— Вашите хора ще убият жената — предупреди го Чандлър. — За бога, махнете ги оттук.

Таунсенд се вбеси.

— Кой сте вие, Чандлър, че да решавате какво да се прави и какво — не? Преди да напуснем мястото аз трябва да имам достъп до компютърните файлове. Нуждая се от този достъп.

— Не разбирате ли, че не можем да чакаме. Това е компания на Мастърс и Макланахан. Вижте какви са обвиненията срещу тях! Скоро тук ще нахлуят следователите на шерифството и на окръжната прокуратура — предупреди го Чандлър. — Ако сте забравили, трябва да ви припомня, че съм извън моята юрисдикция. Какво ще правим, когато тук се появят полицаите? Мастърс има договори и с Пентагона. Вероятно всеки момент ще дойдат от ФБР и от военното разузнаване.

— Тогава вие поемате Кадири. Обяснете й безизходната ситуация, в която се намира. Убедете я да ни сътрудничи. Кажете й всичко, каквото искате, но научете тази проклета парола.

— Така или иначе вие ще я убиете, нали? — попита Чандлър.

— След като науча онова, което искам, Кадири е свободна да си върви — каза Таунсенд. — Предпочитам да не убивам жени, но в името на моята организация съм готов на всичко. Сега вървете!

Чандлър остави слушалката. „Лъже — помисли си той. — В секундата, в която тези бандити получат достъп до файловете, Кадири ще умре… А вероятно и аз.“ В банковата му сметка на Каймановите острови го чакаха двадесет хиляди долара… Съвсем недостатъчно. За още сто хиляди му се струваше, че си заслужава да задържи окръжната прокуратура и шерифството далеч от комплекса, но след като видя на какво е способен Таунсенд, Чандлър разбра, че вероятно няма да доживее да вземе парите. Беше крайно време да се маха от това място.

Той набра номера на Сакраментското бюро на ФБР. Веднага след сигнала един глас с немски акцент попита: „На кого се опитвате да позвъните, Чандлър?“. Той затвори телефона. Мамка им! Хората на Таунсенд контролираха всички телефони. Явно времето, с което разполагаше беше по-кратко, отколкото се надяваше. Трябваше да уведоми някого, бързо!

Той погледна към телефона на писалището на Макланахан и видя бутон с надпис „Уенди“. Чандлър вдигна слушалката и натисна копчето. Беше директна компютърна връзка, която се задействаше от глас. Надяваше се да не е прекъсната и да не се подслушва. Той бързо изрече: „Говори Том Чандлър. Намирам се в изследователския комплекс на «Скай Мастърс» на летището за реактивни самолети «Матер». Хората на Таунсенд се мъчат да получат достъп до информацията в компютрите на компанията. Веднага изпратете някой тук, иначе Хелън Кадири ще загине. Тук има дванадесет души от хората на Таунсенд. Те са…“.

Вратата на кабинета се отвори.

— Вие! — извика един германски войник. — Спрете! Веднага оставете слушалката! Заповед от Oberst Таунсенд!

Чандлър се подчини. В лицето му беше опряно дулото на автомат.

Разбра, че времето му беше изтекло.

 

 

Маунт Вернън Роуд, Нюкасъл, Калифорния

Същото време

Таунсенд приключи разговора и затвори телефона. Със сигурност Чандлър се беше опитал да се свърже с някого и да ги предаде. Той нареди на лейтенанта да постави Чандлър под арест. Не след дълго щеше да се отърве от него.

Таунсенд влезе в залата. Райнгрубер го чакаше, готов да рапортува. Ричард Фокнър също беше там.

— Как върви, докторе? — попита Таунсенд. — Костюмът вече ми трябва.

— Още не съм съвсем готов, полковник — отговори Фокнър. — Но Мастърс вече сътрудничи пълноценно.

Райнгрубер също се съгласи.

— Много се бавите. До два часа искам демонстрация на открито, майоре. Ако Мастърс не е готов, приложете сила. Този костюм трябва да проработи за нас, преди да преминем към изпълнение на последната фаза от плана. Сега се връщайте и продължете, Фокнър. На работа, Фокнър.

След като той излезе, Райнгрубер предупреди Таунсенд:

— Може би закъсняваме, полковник. Нашите информатори ни съобщават, че се извършва последна проверка преди обектите да бъдат предадени. Вероятно тя ще завърши този следобед или утре сутринта. За двадесет и четири до тридесет и шест часа те ще бъдат готови за отлитане.

— Няма ли по-точни оценки, Herr Major?

— Съжалявам — отговори германецът. — Обектът се охранява много строго.

— Тогава веднага ще преминем към изпълнение на трета фаза при особена обстановка. Подгответе хората си, майоре. Начало на операцията нула две нула нула местно време. Инструктирайте подразделението в изследователския комплекс „Скай Мастърс“ да събере всички материали и веднага да се върне. Да доведат Кадири и да убият Чандлър.

— Много добре, Herr Oberst — каза Райнгрубер. — До два часа ще бъдем готови. Ще бъде славна операция. А какво ще наредите за Мастърс?

— Може би ще ни бъде полезен и в бъдеще. Вземете и него.

Таунсенд се отправи към стаята, където Джон работеше върху костюма.

— Как върви работата? — попита англичанинът. — Разбрах, че доктор Фокнър е имал малко затруднение с костюма.

— Добре върви, полковник — каза Мастърс. — Ричард бързо усвоява и е много търпелив.

— Но изглежда още не се е научил да използва системите така добре, както се надявах.

— За това е необходимо време — отвърна Мастърс. — Координацията за използване на очните ябълки за опериране с менюто на системата е сложна. Може да са необходими още един или два дни.

В този миг дотича задъхан един от лейтенантите на Райнгрубер. След него пристигна и самият майор, побеснял повече от когато и да било.

— Wir haben ein Problem, Herr Oberst^[5] — каза лейтенантът.

— Какво е станало?

Лейтенантът му подаде един портативен приемник.

— Тази сутрин извършихме рутинна електромагнитна проверка. И вижте какво намерихме. — Върху скалата на приемника осцилираше една стрелка. — Това е мощен УКВ спътников транслатор — обясни лейтенантът. — Проследяващ радиофар.

Таунсенд не се нуждаеше от повече обяснения.

— Съберете хората си и веднага излизайте! — заповяда той.

После извади автоматичния си пистолет „Калико“.

Мастърс видя смъртнобледото лице на Таунсенд и замръзна.

— Много умно, докторе. Представяте се, че сте с промит мозък, за да имате достъп до костюма и да активирате проследяващ радиофар, нали?

Джон Мастърс застана зад объркания Фокнър. Нямаше смисъл да се преструва.

— Слушайте, Таунсенд — каза той. — Достатъчно дълго съм работил с истински военни, за да съм наясно с всички тези техники за обработка. По дяволите, щом единственият начин да оцелея беше да ви накарам да повярвате, че сте успели да ми бръкнете в мозъка, заслужаваше си да опитам. — Той погледна подигравателно Фокнър. — А вие сте завършили в Дартмут, а? Кракът ви не е стъпвал там, нещастнико. Дори едно дете можеше да разбере, че вестникът е фалшив.

Таунсенд вдигна автоматичния си пистолет.

— Вашите приятели много закъсняха, за да могат да ви спасят, докторе — каза той. — Вас и вашата приятелка Хелън.

Джон побледня.

— Какво казахте?

— Нима съм забравил да ви съобщя? — попита Таунсенд. — Да, доктор Хелън Кадири е моя гостенка. Един неочакван подарък. Тя ще бъде моята застрахователна полица. Ако приятелите ви се опитат да ме преследват, тя ще умре. Колкото до вас…

Страхотен взрив разтърси стаята и стената зад Мастърс падна. Трусът събори тримата мъже на пода. Когато шумът от експлозията затихна, те чуха бръмчене на мотори. Мастърс се сви зад Фокнър, за да се прикрие.

— Ти, мръсно копеле! — изкрещя Таунсенд.

Той се подпря на лакът, издърпа ударника и стреля, но отвън нов тътен накара пода да потрепери и куршумите му не попаднаха в целта. Таунсенд поднови стрелбата. Костюмът предпазваше Фокнър и свилият се зад него Мастърс, докато един куршум не улучи лекаря в главата. Още един снаряд удари сградата. Канонадата не затихваше.

— Herr Oberst! Хеликоптери! — извика Райнгрубер. — Трябва бързо да се махаме!

Таунсенд скочи на крака, сложи нов пълнител и побягна.

— Не забравяйте, докторе — извика той, — че държа Кадири. Кажете на приятелите си да се оттеглят или тя ще умре!

 

 

Самолетът МВ-22 „Пейв Хамър“ профуча над хълмистия горски терен. Пилотът включи монтираната в шлема му система за автоматично насочване на 20-милиметровото самолетно оръдие, обърна глава и натисна спусъка. Тази система имаше и виртуална мрежа за прицелване с монтираните под корпуса на самолета ракети с лазерно насочване. След като се обозначи целта с поглед и се натисне бутонът, компютърът я улавя и я осветява с лазерен лъч. Едно натискане на копчето и ракетата се отделя от конзолата на самолета, следва лазерния лъч и директно поразява целта.

— Разпръскват се! — извика вторият пилот на МВ-22. — Един хеликоптер отлита на северозапад, а няколко автомобила се насочиха на запад. Искате ли да тръгнем подир тях?

— Не! — извика Макланахан. — Трябва първо да освободим Джон Мастърс! Кацнете до сградата, откъдето идват сигналите.

Минути по-късно се присъединиха на около десетина метра от главната сграда в ранчото сред хълмовете на Сиера Невада.

Първи слязоха полицаите от специалните части и поеха охраната на площадката за кацане.

Подполковник Хал Бригс, въоръжен с автомат „Узи“, влезе в къщата. Следваха го командирът на Калифорнийския магистрален патрул, полицаи от групата за борба с безредици, насилия и тероризъм, заместник-началникът Томас Конрад, един сержант, представител на областното шерифство. Сержант Крис Уол и Патрик Макланахан осигуряваха охрана отзад. Три отделения на АПР се построиха в редица и започнаха да претърсват ранчото. Не откриха никакви следи от престъпниците. Тъй като се боеше от скрити бомби и мини, веднага след като завърши оглеждането, Бригс извика отделенията.

Той се изненада като видя Джон Мастърс да тича като обезумял и да наднича от стая в стая.

— Джон! — извика Бригс и наведе пистолета си надолу. — Какво, по дяволите, правите тук?

— Трябва да намеря телефон! Трябва веднага да намеря телефон! — изкрещя той.

Бригс го хвана.

— Пуснете ме, дявол да ви вземе!…

— За какво, по дяволите, става дума, докторе?

— Хелън! Отвлякоха Хелън! — Гласът му се пречупи. — Трябва да я намерим!

— Джон! — извика Патрик Макланахан, който ги беше настигнал. — Боже мой, Джон, добре ли си? Какво е станало с Хелън?

— Отвлякоха я — повтори Джон. — Таунсенд и Чандлър я отвлякоха. Не зная как, не зная къде е, но я отвлякоха.

— Ще я намерим — успокои го Бригс. — Не се тревожете. Ще преобърнем целия щат, докато не я…

— Не! Не бива! — изкрещя Мастърс. — Таунсенд каза, че ще я убие, ако се опитате да се намесите.

— Точно затова трябва да търсим — каза Бригс. — Така или иначе те ще я убият. Трябва да я намерим, преди да са се опитали да й сторят нещо.

— Не! — извика Джон. — Не можем да поемем такъв риск! О, боже, аз съм виновен. След като излязох от затвора й се обадих… казах й, че искам да я видя. Сигурно е дошла в Сакраменто.

— Джон, ще направим всичко възможно — каза Бригс. — Ще я спасим, каквото и да ни струва. Освен ако не са я убили вече. Съжалявам, човече… Обещавам да направим всичко, което можем…

Слушалката микрорадиостанция на Патрик избръмча.

— Генерале, обаждам се от Центъра за секретни операции на „Скай Мастърс“ — каза гласът.

Патрик го позна. Беше шефът на секретния отдел на техния център в Блайтвил, Арканзас.

— Има спешно повикване за вас от д-р Макланахан. — Чу се ново бибипкане, след това покана: — Говорете, доктор Макланахан.

— Патрик, ти ли си? — попита Уенди.

— Уенди, как си? — каза Патрик. — Детето добре ли е?

— Всичко е наред, Патрик — отвърна жена му, но той долови в гласа й страх. — Слушай, преди няколко минути получих съобщение по компютъра ми. Беше от Том Чандлър, онзи капитан от полицейския участък в Сакраменто.

— Какво? Обаждал ти се е Чандлър? За какво?

— Каза, че е в изследователския комплекс на летище „Матер“ — отговори Уенди. — Помоли веднага някой да отиде там, иначе Хелън ще умре. Каза още, че в комплекса има дванадесет души от хората на Таунсенд, които търсят достъп до информацията в компютрите на компанията.

— Хелън е на летище „Матер“? Веднага отиваме там… благодаря ти, любима. — Патрик се обърна към Бригс. — Съберете всички на борда, Хал, веднага! Чандлър и Хелън Кадири са на летище „Матер“. — Той предаде по радиото заповедта всички екипи да се върнат на МВ-22, после уведоми кабината да се приготвят за отлитане. — Джон, къде е костюмът?

— Ей в тази стая — каза Мастърс и заведе Патрик в помещението, където лежеше тялото на Ричард Фокнър.

Двамата свалиха костюма, качиха се на борда на самолета и излетяха.

 

 

Изследователски комплекс, летище за реактивни самолети „Матер“, ранчо Кордова, Калифорния

Няколко минути по-късно

— Ja, Herr Oberst! Разбирам. След петнадесет минути излитаме.

Командващият офицер затвори секретния клетъчен телефон и заповяда на всички да се качат на хеликоптерите и да се подготвят за отблъскване на нападателите. След това изтича в стаята, където разпитваха Хелън Кадири. Тя беше още в съзнание, завързана за един стол, с качулка на главата. Нямаше видими рани, но лейтенантът знаеше, че има много начини за измъчване на един пленник, без да остават следи. Върху екрана на портативния компютър на писалището до нея имаше съобщение за грешка, което означаваше, че опитите за достъп до секретните файлове на „Скай Мастърс“ са безуспешни.

— Качете я на хеликоптера! — заповяда лейтенантът. — Вземете и компютъра.

Той извади пистолета си и тръгна по коридора към стаята, където беше затворен изменникът Чандлър. Нареждането беше категорично: незабавно да се ликвидира.

Лейтенантът отключи вратата и спря. На стола зад писалището се бе отпуснало тялото на Томас Чандлър, ръцете му бяха заключени с белезници зад гърба, очите втренчени в тавана. По врата му се стичаха кървави струйки и образуваха червена локва върху плота на бюрото. Очевидно някой друг вече бе свършил черната работа… може би войникът, който беше оставен да го пази… Лейтенантът се обърна и вдигна мобифона до устните си…

Чандлър стовари с всичка сила металния стол върху главата на германеца, после повтори и потрети, докато го уби. Трикът бе подействал безотказно. Беше използвал скрит ключ за белезници — имаше няколко у себе си и знаеше как да си служи с тях, дори с ръце зад гърба. После отвори цветния принтер в офиса и сипа червено мастило върху врата си и върху писалището, за да изглежда сякаш е с прерязан врат.

Побърза да вземе пистолета на офицера и изскочи навън. Вратата към бетонната рампа беше отворена. Чандлър не знаеше какво точно става, но бе съвсем сигурен, че е време да излезе и ако трябва да загине, но да не допусне онези нацисти да избягат със заложницата.

„Единственият начин, по който може би ще мога да изкупя вината си — помисли си той — и да не прекарам следващите десет години в затвора, е да започна да си върша работата.“

Войниците бяха напуснали постовете си и тичаха към площадката за излитане, където два хеликоптера „УХ-1“ вече развъртаха витлата си. Чандлър видя двама от германците да влачат Кадири през алеята. Той се прислони зад вратата на рампата, вдигна пистолета, прицели се и стреля.

Войникът отляво извика и падна, притиснал ръка към гърба си. Другият се обърна към Чандлър и откри огън с автомат, но изстрелите бяха неточни. Чандлър стреля бързо няколко пъти, за да го накара да пусне жертвата си и после, когато куршумите засвистяха до външната врата, се хвърли назад в тунела. Легнал по корем, той надникна през вратата. Войникът държеше Хелън пред себе си, използвайки я като щит, и проверяваше състоянието на другаря си.

— Хелън Кадири — извика Чандлър като продължаваше да държи на мушка войника. — Дръпнете се! Бързо!

Той се страхуваше, че тя е твърде слаба, за да действа, но Хелън го чу и намери достатъчно сила да се изтърколи встрани. Още с първия изстрел Чандлър повали врага и изтича при нея.

— Хайде! — извика той. — Ще се опитам да ви изведа.

Стрелба от тежка картечница изрови земята на не повече от пет крачки от тях. Огънят идваше от един хеликоптер. Чандлър стреля два пъти натам, вдигна Кадири и побягна към хангара. Остави я на земята зад постройката и се опита да достигне един автомат, изпуснат от войниците, но нов откос го накара да се отдръпне назад и да потърси укритие. От хеликоптера слязоха двама души и тръгнаха право към тях. Чандлър се прицели, натисна спусъка, но пистолетът само изщрака. Той го хвърли, преметна едната ръка на Кадири през рамото си и побягна по рампата зад хангарите. Това беше техният последен, техният единствен шанс.

 

 

— Хванах един от хеликоптерите на мушка! — съобщи по интерфона пилотът на МВ-22 „Пейв Хамър“. — Искам разрешение за стрелба.

— Не! — извика Джон Мастърс. — Хелън може да е в някой от тях.

— Закарайте ме точно над водещия хеликоптер — поиска по радиото Макланахан. — Извадете от строя перката на втория хеликоптер. Задръжте го на земята, но не го унищожавайте.

Когато МВ-22 пикира над хеликоптерите, Патрик се подаде през лявата врата, стъпи върху левия плаз и се подпря на ракетната конзола. Точно в подходящия момент той скочи право върху въртящите се перки на първия хеликоптер.

Костюмът БЕРП го предпази да не бъде накълцан на кайма. Тялото му се хлъзна по въртящия се диск, удари края на витлото над пилотската кабина и излетя във въздуха.

Витлата на хеликоптера се извиха като палмови листа при ураган. Едното се счупи, другите провиснаха толкова ниско, че се удариха в земята, а после в опашката. Разбалансиран, възелът на главния ротор се откърти от главината и се разби. Трансмисията заскърца на високи обороти, после също се разпадна. Тя изхвърча от турбината на двигателя като снаряд, изстрелян с голяма сила.

Патрик се приземи до стоманения стълб на една от осветителните лампи в комплекса. От ужасните токови удари цялото му тяло пламна в огън. Задъха се от болка и се опита да отпусне мускулите си. Надяваше се енергията да се разсее, но колкото повече се стараеше да се отпусне, толкова по-силни ставаха електрическите вълни.

Не смееше да помръдне, мислеше, че е нарязан на парчета. В паметта му се беше запечатала картината на устремени към лицето му въртящи се витла. После всичко престана. Отвори очи и видя хангарите, лампите и сивото облачно небе. Беше жив.

Патрик се изправи и се огледа. От двете врати на повредения хеликоптер излизаха войници, някои от тях придържаха ранените си другари. МВ-22 „Пейв Хамър“ кръжеше точно над втория хеликоптер. 20-милиметровите куршуми за секунди разбиха на парчета опашната перка на втория хеликоптер и той стана неизползваем.

Войниците започнаха да стрелят по МВ-22.

— Хал! Обстрелват ви от земята! — предаде Патрик по радиото в шлема си. — Веднага се махнете!

Когато МВ-22 се премести, той включи ракетните двигатели в ботушите и се вряза в групата стрелци с пълна скорост, помитайки ги като загубил управление камион.

Чу викове „Halt!“^[6] и женски глас, който крещеше: „Помощ!“. Отново задейства двигателите и полетя в посоката, откъдето идваха писъците. Видя двама войници да гонят Том Чандлър, който носеше една жена на рамо. Тичаше към оградата зад хангарите. Войниците стреляха предупредително във въздуха, но Чандлър не спря. Единият продължи да тича подир него, а другият коленичи и се прицели.

Патрик се опита отново да включи двигателите. Още не бяха се презаредили. Той затича към коленичилия войник, като същевременно викаше с електронно усиления си глас: „Чандлър! Залегни!“. Капитанът се обърна, бутна Кадири на земята до оградата и извади пистолет. Най-после индикаторът в шлема светна. Патрик включи двигателите и с летящото си тяло като с таран удари точно навреме коленичилия войник. Другият видя пистолета на Чандлър и залегна.

Патрик се изправи на крака, провери дали противникът му е мъртъв и се насочи към втория войник. Но беше много късно. Чандлър падна, точно когато Патрик удари човека и го извади от строя.

Макланахан се затича към Хелън, която лежеше полузамаяна.

— Хелън! Аз съм Патрик! Добре ли сте?

Тя отвори очи.

— Патрик? — Беше зашеметена. — Патрик! Аз… мисля, че съм добре. — Тя обърна глава към Чандлър. — Той ми спаси живота, проклетникът. Как е?

Патрик го огледа. Беше улучен в горната част на гърдите и в лявото рамо.

— Не е добре, но е жив — каза Патрик, отпра един крачол от панталоните на Чандлър и затисна с плата раната на гърдите, за да спре кървенето. Чуха се сирените на приближаващи полицейски и пожарни коли. — Трябва да го изнесем оттук. Вие също имате нужда от лекар.

МВ-22 кацна на рампата зад втория повреден хеликоптер. Патрик носеше Чандлър на гръб, Хелън накуцваше след него, когато зад тях се появиха полицейските коли. Полицаите изскочиха бързо и насочиха пистолети към Патрик.

— Оставете го долу — прозвуча заповед. — Ръцете над главата!

— Полека, по-спокойно! — намеси се командирът на пътния патрул Томас Конрад.

Той изтича напред, следван от Мастърс и Бригс.

— Пуснете го, момчета. Той е от нашите.

После посочиха към Чандлър, когото Патрик все още държеше на ръце.

— Този мъж закарайте в болница. През цялото време да бъде охраняван. Дамата също има нужда от лекарска помощ. Почакайте…

Конрад измъкна нещо от джоба на Чандлър и го пъхна в дясната ръка на Патрик.

— Вземете — каза той. — Вие заслужавате това много повече.

Беше златната капитанска значка на Чандлър.

Джон Мастърс се спусна към Хелън. Свали сакото си и внимателно я зави.

— О, господи, Хелън — не преставаше да повтаря той. — Добре ли си? О, Хелън, толкова съжалявам…

— Добре съм, Джон, наистина съм добре — успокои го тя и леко му се усмихна. — Аз… Сигурно изглеждам ужасно, но не съм ранена.

— Красива си — увери я той. — Но си преминала през истински ад и трябва веднага да те откараме в болница.

Полицейският лекар го отмести и помогна да сложат Хелън на носилката. Когато я понесоха към линейката, тя се пресегна и го хвана за ръкава.

— Не ме оставяй, Джон — промълви Хелън.

Той хвана ръката й и тръгна до нея.

— Няма, скъпа — обеща й той. — Никога вече.

Усещането за щастие го изпълни и завладя цялото му същество.

— Ти, непослушно момиче, ти още ме обичаш.

— Да, лошо момче — радостна усмивка озари лицето й. — Наистина е така.

 

 

Изследователски комплекс, летище за реактивни самолети „Матер“

Няколко часа по-късно

Хал Бригс си помисли, че това е най-необичайната гледка, която някога е виждал. Патрик Макланахан седеше в своя кабинет, пиеше кафе и работеше на компютъра, от раницата на гърба му излизаше кабел, включен в контакта на стената. Беше в костюма от БЕРП и изглеждаше като някакво странно същество — получовек-полумашина, двете съставки на което се допълваха взаимно.

Денят беше много дълъг. След престрелката с хората на Таунсенд изследователският комплекс беше залят от служители на шерифството, следователи, агенти на ФБР. Тъй като Таунсенд много обичаше да използва скрити бомби и мини, целият комплекс трябваше да бъде евакуиран, докато се извършат проверките. След това започна нашествието на журналистите — правеха интервюта, агенциите една подир друга вземаха изявления от всички участници.

— От дванадесетте войника, които Чандлър е съобщил, че са тук — каза Бригс на Патрик, — ние хванахме седем, полицаите — двама. Остават още трима. Не е лошо за един ден работа.

— Аз не се безпокоя за тях, ще ги заловят. Аз търся Таунсенд и Райнгрубер — каза Патрик, седнал пред терминала си.

Той замислено въртеше в ръка седемлъчната златна звезда на Чандлър.

— Боя се, че ще трябва да чакаме и да чакаме — каза Бригс. — Таунсенд вероятно има още цяла дузина убежища в района, за които не знаем нищо. Може да бъде навсякъде. А ако е умен, отдавна е изчезнал.

— Не вярвам — замислено продума Патрик. — Таунсенд цели нещо друго тук. Засега няма никакво разумно обяснение на престъпните му действия. Най-напред организира въоръжен грабеж, за да се включи в производството на дрога, но по-късно взривява всички лаборатории за мет. Напада това място, но изглежда го прави просто за да не изпусне една благоприятна възможност. Той е контрабандист и търговец на оръжия, не на дрога. Какво цели всъщност?

— Не виждам нищо, което представлява интерес тук.

— Навремето Анри Казо беше разработил няколко много сложни схеми за прикриване на истинските си цели — посочи Патрик. — Може би Таунсенд прави същото.

— Но за какво? За Казо се предполагаше, че си отмъщава на Съединените щати — каза Бригс. — Мислите ли, че Таунсенд иска да отмъсти на Сакраменто? За какво? Това няма никакъв смисъл.

— Може би просто не можем да вникнем в начина му на мислене — допусна Макланахан. — За нещастие това не ни помага да предвидим какъв ще бъде следващият му ход.

— Вижте, нека сега оставим това на ФБР — каза Бригс. — Моите шефове в АПР настояват да им обясня защо участвам в цялата акция. — Патрик продължи да разглежда компютърните файлове. — Какво правите с този компютър?

— Опитвам да разбера какво са търсили хората на Таунсенд. Очевидно те са отваряли всички наши страници в Интернет, мъчили са се да получат достъп до мрежата на нашата компания, търсили са пароли, съобщения, дневници, бележки — все неща от този род. Трябва да открия какво са търсили.

— И какво е то според вас?

— Смятам, че са искали да научат къде потребителите ни съхраняват своите пароли — обясни Патрик.

— Можете ли да разберете дали са проникнали във вашата система?

— В момента в Арканзас правят проверка и вероятно скоро ще ни кажат — отвърна Патрик. Той извика няколко достъпни по Интернет програми и ги запрелиства. — Ако съдим по онова, което са направили на Хелън, терористите не са могли да влязат в системата. — Той замълча, отдаден на сериозен размисъл.

— Нищо не разбирам — призна Хал Бригс. — На мен ми дай пистолет и хеликоптер и за един ден ще реша всички проблеми на света. — Все пак любопитството му надделя и той надзърна над рамото на Патрик. — Открихте ли нещо?

— За нашата мрежа нищо, но открих нещо друго — отвърна Патрик. — Погледнете това.

Хал разгледа екрана.

— Странно — зачуди се той. — Какво означава КАПР? Име на град? Мислите ли, че Таунсенд е отишъл там?

— Не — отговори Патрик. — КАПР е съкращение от Калифорнийска агенция за природни ресурси. Тя извършва проучвания за използването на земята, водата, въздуха… По дяволите, вижте.

— Нищо не разбирам, Патрик — каза Бригс и поклати глава. — Това също се отнася до природната среда, нали? Бюро за мелиорация? Защо може да ги интересуват такива неща? — Патрик прелисти следващата страница и някаква идея се оформи в ума му. — Ей, това тук е язовирът, нали? — попита той. — Езерото Фолсъм? За какво им е притрябвало?

— Няма значение! — извика Патрик. — Наредете МВ-22 веднага да се приготви за отлитане! Трябва да отидем на язовира!

Той натисна бутона на принтера, направи едно копие на схемата и изтича на стартовата линия.

 

 

Езеро Фолсъм, петдесет километра северно от Сакраменто, Калифорния

Няколко минути по-късно

— Това е резюме от съдебното решение на процеса във връзка с врата №3 на езерото Фолсъм отпреди няколко години — предаде Патрик по интерфона. Двамата с Хал Бригс седяха в задната част на самолета на път за големия бетонен язовир. — Затварящите механизми на един от преливниците са се счупили и половината от водата се е изляла в Американ ривър. Каньонът на реката е поел тази вода…

— Значи предполагате, че Таунсенд се кани да взриви шлюзните врати на преливниците? — заключи Бригс. — По дяволите, защо не взриви язовирната стена?

— Тя е бетонна, с дебелина може би десет метра. Колко динамит ще е необходим според вас?

— Вероятно хиляди килограми ТНТ.

— Сигурно смятат, че с много по-малко работа и експлозив ще успеят да повторят инцидента от 1995 г., като разрушат подпорите — каза Патрик. — Съдебният доклад, който са измъкнали от Интернет, обяснява точно къде трябва да поставят взрив, за да бъде залята по-голяма част от центъра на Сакраменто. От дъждовете и топенето на снеговете сега язовирът е пълен догоре.

— Все още не разбирам — каза Бригс. — Защо Таунсенд ще прави всичко това? Да не е полудял?

— Не зная — отговори Патрик. — Но най-напред трябва да го спрем.

— Някога да ви е минавало през ума, че това може да е уловка? — попита Хал. — Дали Таунсенд не е въвел тази информация в компютъра, за да я намерите и да го търсите там? Ако това е насочване по невярна следа?

— Не ни остава нищо друго, освен да продължим, Хал — каза Патрик. Той сложи шлема, активира системата, след това включи радиовръзката. — Пуснете ме на язовирната стена — предаде той на пилота по командния канал. — Слезте колкото се може по-ниско и внимавайте за далекопроводите с високо напрежение.

— На радара вече ги открихме — отговори пилотът.

Големият самолет се спусна над пътя в близост до огромния язовир. Патрик излезе от дясната врата на товарното отделение. Той виждаше ясно водната повърхност. Оставаха й няколко десетки сантиметра, за да достигне горния край на язовирната стена. Нямаше съмнение — ако язовирът бъде изпуснат, той моментално щеше да залее Сакраменто.

Патрик се приземи на пътя, прехвърли се през защитния парапет и скочи на тясната пътека върху язовирната стена. Тя минаваше над преливниците — двуметрови бетонни улеи, които се спускаха сто и петдесет метра надолу към дефилето на Американ ривър. Всичките бяха сухи. Това означаваше, че целият отток от езерото е отклонен към електроцентралата.

Под пътеката се виждаха горните краища на осемте шлюза. Огромните стоманени врати с поддържащи подпори в средата, бяха закрепени върху релси, монтирани на бетонни стълбове от двете страни на преливника. Всяка имаше по две огромни вериги, които при нужда я повдигаха. По този начин водата се пускаше да тече по преливниците и се намаляваше водното налягане върху подпорната стена на язовира.

С помощта на инфрачервения скенер в шлема си Патрик огледа веригите и задната страна на вратите. Всичко изглеждаше нормално. Той мина по пътеката и огледа горната част на шлюзните врати. Дотук всичко беше наред.

— Още не откривам нищо — свърза се Патрик по радиото с МВ-22. — Вие, момчета, виждате ли нещо?

— Все още не — отговори Бригс. С инфрачервения скенер на носовата част пилотите преглеждаха повърхността на язовира. — Слизаме колкото е възможно по-ниско, но далекопроводите ни пречат. Ще бъде трудно, но ще се опитаме да се мушнем между тях и водата. Съобщихме да изпратят инспектори хидроинженери и хора от Националната гвардия за охрана на язовира. След около петнадесет минути са тук.

— Разбирам — каза Патрик. — Ще опитам да сляза до вратите, Хал. Така както са конструирани, взривяването на веригите ще блокира отварянето им.

— Правилно — одобри Хал. Той препрочиташе компютърната разпечатка, когато МВ-22 започна маневрата над далекопровода. — Според съдебния доклад отварянето на шлюзната врата през 1995 г. е станало поради неизправност на една от огромните релси. Това е причинило изкривяване на подпорните скоби. Те предотвратяват отварянето на шлюзната врата към преливника. Когато обаче се изкривят, водното налягане натиска вратата навън. Проверете скобите на всяка шлюзна врата. Ако бях на мястото на терористите, там бих поставил взрив.

— Разбирам — каза Патрик.

Той погледна надолу. На около двадесет метра под него, на нивото на релсите, по които можеха да се движат шлюзните врати, имаше друга пътека. На Патрик му мина през ума да скочи на по-долната пътека, но ако не я улучеше, щеше да падне от сто и петдесет метра в реката под него.

— Хал, върнете се да ме вземете — предаде Патрик. — Много далече е за скачане на по-долната пътека.

— Тръгваме — отговори Хал.

Патрик включи ракетните двигатели и с лекота скочи на пътя. Той видя МВ-22 да се издига и да се насочва към него, маневрирайки над далекопровода под високо напрежение.

В този миг от долната пътека към небето се изви един огнен език и се заби право в десния двигател на самолета. Двигателят се разпадна, от него изригна надолу пламтящ стълб от запалено гориво. Патрик чу левия двигател да реве на максимална мощност, машината зави надясно, разминавайки се на няколко метра с по-долната пътека.

— Уил! — извика Патрик. — Издигайте се!

— Овладяхме го! Овладяхме го! — отговори един от пилотите.

Патрик не позна кой е, защото гласът бе станал писклив от напрежение. Докато наблюдаваше, самолетът се плъзна надясно, едва разминавайки се с далекопровода над клисурата пред язовира.

МВ-22 обаче имаше напречна трансмисионна система, която позволяваше единият двигател да върти и двата ротора, и докато падаше към клисурата, те се завъртяха. Самолетът все още продължаваше да пада, но пилотът го управляваше. Той дръпна назад контролния лост и самолетът кацна във водата, на няколко метра от скалистата брегова линия, плъзна се по скалите, завъртя се към насрещния поток и спря. Дясното крило и дясната кабина останаха потопени в реката.

— Ние сме добре! — предаде по радиото Хал. — Напускаме самолета!

Облекчението на Патрик се замени с ярост, която избликна от гърдите му и го изпълни с омраза. Той използва инфрачервения скенер да определи местоположението на терористите на долната пътека — един от тях още държеше нажежения до червено гранатомет, така че лесно ги откри — и включи ракетните си двигатели. Прелетя над парапета на пътя и се издигна във въздуха. Терористите бяха на почти петдесет метра под него в тъмнината.

Стовари се върху човека с гранатомета. Терористът падна тежко, но Патрик също загуби равновесие. Токовите удари го стреснаха със силата си. В този миг по гърба му забарабаниха куршуми, след това по шлема, после по гърдите. За секунди двама терористи пред него и зад него изпразниха пълнителите на автоматичните си оръжия. Костюмът запази живота му, но електрическите импулси почти го подлудиха. Докато се мъчеше да се задържи на крака, войниците презаредиха и отново откриха огън. На дисплея светна предупредителен сигнал — енергията спадаше бързо. Той изтича напред, хвана стрелеца пред себе си, блъсна го с глава, счупи челюстта му, събори го… Право в гърдите го удари противотанкова ракета, изстреляна от около двадесет метра от пътеката. Патрик излетя назад и нагоре и падна зад предпазния парапет на пътеката върху шлюзна врата №5.

Когато отвори очи, провери системите на костюма. На индикатора в шлема се появи надпис „АВАРИЙНО!“. Това обясняваше защо не бе почувствал нови токови удари. Инфрачервеният скенер не работеше и той се отказа от него. Чувстваше тежест, сякаш върху гърдите му е седнал слон. Успя да се претърколи на ръце и стана, мъчейки се отчаяно да възстанови равновесие. Но беше жив, по дяволите, беше жив!

Една ръка хвана долната част на шлема и натисна главата му назад. Той я сграбчи, но с изненада откри, че няма сила да я отмести. Тогава почувства острието на нож да прониква под гръдната кост.

— Е, добре, генерал Макланахан — каза един глас със силен немски акцент. — Двамата отдавна искаме да се срещнем. Аз съм майор Бруно Райнгрубер. Знам, че от известно време ме търсите. Съжалявам, че не успях да убия брат ви или вашия приятел д-р Джон Мастърс, но сега ще се постарая да не ви разочаровам.

Патрик удари със свободната си ръка Райнгрубер, но не постигна никакъв ефект.

— Изглежда костюмът ви вече не работи, генерале — каза Райнгрубер.

Той леко натисна острието на ножа.

— Ако моят човек казва истината — продължи майорът, — вашият костюм няма да се активира при постепенен натиск. Така че ще ви убия елегантно и бавно…

Ножът проникна през тъканта. Охлаждащата течност от системата започна да излиза със свистене.

— Още малко и Оловния войник вече няма да ни безпокои. — Германецът говореше злокобно, докато острието проникваше през костюма, през памучното бельо и достигна до гърдите му. Патрик извика. — Auf Wiedersehen^[7], генерале.

Ножът проби кожата му…

Но не всички системи на костюма бяха безжизнени. Газовите акумулатори на ракетните двигатели бяха напълно заредени. Болката се засили и Патрик се закашля вътре в шлема. Точно когато ножът прониза кожата и се заби в плътта, той концентрира останалата в костюма електроенергия, опря крака в шлюзната врата и включи двигателите. Те изтласкаха Патрик заедно с вкопчения в него Райнгрубер нагоре в пространството.

Германецът изкрещя, когато полетяха над преливника към Американ ривър. Ужасен до смърт, той се държеше здраво за Патрик и при падането в леденостудената вода неговото тяло пое главния удар.

Силният поток понесе Патрик по течението. В шлема имаше достатъчно въздух да диша, макар че студената вода проникваше през направения от ножа срез. Захранващият блок в раницата го теглеше надолу. Той отчаяно затърси скобите, намери ги и откачи раницата от гърба си. Шлемът му изскочи над водната повърхност. Зарита с крака, заразмахва ръце и установи, че е достатъчно силен да се държи над водата. Откачи и шлема, и го свали. Студеният влажен въздух никога не му се беше струвал толкова приятен. От нахлулата в костюма вода краката му започнаха да се схващат, но дишаше, беше жив.

Сега накъде, къде е най-близкият бряг? Тогава чу вик: „Патрик! Насам!“. Беше Хал Бригс. Светлини осветиха реката, насочиха се към него. Бригс бе видял боя на пътеката и бе открил Патрик в разпенената вода. Минути по-късно го измъкнаха от водата и му оказаха първа помощ.

— Проверете язовира, Хал — с мъка каза Патрик през тракащите си зъби. Лицето му беше побледняло, ръцете, устните и краката трепереха неудържимо. — Проверете язовира!

— В момента точно това правят, Патрик — увери го Бригс, докато го пренасяха в линейката. — Вече намериха няколко мини. Вие бяхте прав, Таунсенд щеше да взриви шлюзните врати.

— Кажете им да потърсят Райнгрубер — каза припряно Патрик. — Щом аз оцелях при това падане, може и той да е жив.

— Не се безпокойте за това, Патрик — успокои го Бригс. — За тази нощ вие свършихте каквото трябва. Оставете останалото на Националната гвардия и на ФБР…

Огромни огнени светкавици осветиха небето зад тях. Секунди по-късно се чу силен грохот, трясък от чупеща се стомана, бучене на отприщена вода.

— Експлозии на язовира! — извика някой.

На светлината на прожекторите видяха парчета от шлюзните врати да летят във въздуха. Една от тях се откъсна от язовирната стена и се запремята във въздуха като подхваната от вятъра карта за игра. През отвора бликна воден стълб като масивен страничен гейзер.

По скалите и чакъла затичаха обути в ботуши крака, затръшваха се врати на коли и камиони, превозните средства се изтегляха по пътя, далеч от реката, от водната стихия, която помиташе всичко по пътя си.

 

 

Авеню „Уат“ и булевард „Елкхорн“, Сакраменто, Калифорния

Малко по-късно

„Това, което става, дами и господа — каза говорителят по радиото, — е терористичен акт от голям мащаб. Четири от осемте шлюзни врати на язовира Фолсъм са разкъсани от взривове. Ето какво знаем досега: След получаване на информация за възможни саботажни действия полицията и ФБР отиват на язовира Фолсъм. Поделения на шерифството обезвреждат няколко експлозива поставени на язовирната стена, но не успяват да открият всички и те избухват, вероятно взривени чрез часовников механизъм или дистанционно. На местата на експлозиите язовирната стена се е напукала.

Водната лавина се движи със скорост приблизително десет километра в час. Очаква се да достигне града след по-малко от три часа. Всички живеещи в застрашените от наводнение ниски райони в близост до Американ ривър незабавно да се евакуират.“

Кола с емблемата на Националната гвардия наближи портала на военновъздушната база „Макклелан“ откъм булевард „Елкхорн“ и пътникът на предната седалка изключи радиото. Следваха я три други коли. На портала беше истинска лудница. Четирите коли се наредиха на дългата опашка от военни и граждански товарни автомобили, опитващи се да влязат в базата. Охраната преглеждаше набързо военните коли, така че четирите автомобила влязоха без всякакви трудности.

Една от колите се отдели и се насочи на изток, спря пред караулното помещение на охраната. Другите се отправиха към самолетните писти и хангарите. Четирима войници в пълно бойно снаряжение заеха стратегическите места на пътищата, водещи към хангарите.

Грегъри Таунсенд и осемнадесет негови войници слязоха от останалите коли и взривиха централния комуникационен център и трафопоста, прекъснаха електрозахранването на по-голяма част от базата. Това не засегна захранването вътре в хангарите, но деактивира охранителните системи около тях. Хората на Таунсенд разрушиха портала и се отправиха към хангарите.

Те бяха осем, но англичанинът имаше за цел само четири, онези от западната страна. По негов сигнал войниците взривиха едновременно външните им врати и нахлуха вътре. Те бързо неутрализираха охраната като ликвидираха нейната въоръжена съпротива.

Пред Грегъри Таунсенд и неговите войници се намираха четири изтребители бомбардировачи Ф-117А „Найт Хоук Стелт“. Тези необичайни на вид самолети с корпус, напомнящ пирамида, с къси остри крила и тънки, високо стърчащи опашки, бяха ветерани от войната в Персийския залив. Всеки беше извършил повече от тридесет полета и бе останал незасегнат от силната иракска противовъздушна отбрана. Макар че можеха да пренасят само два тона и половина бойни средства — обикновено две еднотонни бомби с лазерно насочване — и бяха на повече от петнадесет години, те все още бяха в добро състояние. И понеже на практика бяха невидими за радара и неуязвими за повечето модерни противовъздушни системи, тези изтребители бяха най-смъртоносните военни самолети в света…

И сега те принадлежаха на Грегъри Таунсенд.

Докато войниците зареждаха самолетите с гориво, Таунсенд и четирима опитни военни пилоти се изкачиха по специалните стълбички, конструирани за изтребителите Ф-117, вдигнаха капаците на пилотските кабини и започнаха предстартовата проверка. Тя вървеше бързо.

Пилотите нямаха за задача да се подготвят за бойна операция. Те просто трябваше да се уверят, че има достатъчно гориво за прелитане на неколкостотин километра до едно изолирано летище в Невада, където щяха да заредят. След това ги чакаше полет до Южна Африка, където една нетърпелива международна армия от търговци чакаше да започне търга на столетието.

— Докладвайте готовност за рулиране към стартовата линия — заповяда Таунсенд.

Когато всички пилоти заявиха, че са готови, вратите на хангарите бяха отворени ръчно. По пътя за рулиране до стартовата линия се бяха разположили войници.

— Освободете спирачките! — заповяда Таунсенд.

В този момент единият пилот видя нещо да се движи отдясно. Като изневиделица точно пред неговия хангар се появи войник в пълно бойно снаряжение и шлем. Носеше нещо приличащо на две големи торби от груб вълнен плат. Той ги остави на асфалта, после се пресегна с лявата си ръка и хвърли едната под носовия колесник на самолета.

— Nein! — извика пилотът. — Какво правите? Освободете пътя!

Пилотът се взря в препятствието и разбра, че на пътя му не бяха хвърлени торби… бяха тела! Войнишки тела. Този… този непознат беше хвърлил тела под колелата, за да му попречи да се придвижи!

— Тревога! Противник! — вдигна тревога той. — Спрян съм! Не мога да продължа!

— Номер четири, включи на пълна мощност! — изкомандва Таунсенд, който от кабината си не можеше да види какво става. — Незабавно тръгвай! Всички други да преминат на максимална скорост!

Пилотът дръпна клапите на максимална мощност, опитвайки се да премине през телата на мъртвите си другари. Противникът не се виждаше, скрит под носа на Ф-117. Секунди по-късно германецът почувства четири силни удара. Самолетът се разтърси и спря. Пред очите му противникът отново се появи и взе личното оръжие на мъртвите войници. Той стреля в няколко от гумите.

Стъписан, пилотът върна клапите обратно, отвори капака и скочи от самолета. Той видя как нападателят спокойно отиде до самолет номер три. Германецът се наведе, взе автомата М-16 от мъртвия си другар и стреля от петнадесет метра. Нямаше начин да не улучи… Човекът обаче не падна. Дори се обърна да го погледне, докато куршумите отскачаха от него, после продължи напред.

И тогава пилотът разбра, че това е той. Оловния войник. Беше жив! Смятаха, че са го убили при експлозията на язовира, но той беше жив!

Оловния войник достигна третия Ф-117 и изстреля няколко куршума в лявото колело на главния му колесник. Външната гума се спука, но самолетът продължи да се движи. Докато пилотът на самолета гледаше смаян, фигурата с шлема скочи петнадесет метра над предното стъкло на кабината и стъпи на лявото крило.

Пред очите на пилота Оловния войник пусна един празен пистолет в отвора на левия двигател. Засмукан в турбината, той за секунди направи на парчета компресиращите лопатки, които полетяха на всички страни, пробиха хидравличните тръбопроводи и разбиха целия двигател и част от лявата страна на корпуса.

Първите два самолета бързо се отдалечаваха. Оловния войник се прехвърли върху дясното криво на повредения самолет, скочи на земята и се затича към отдалечаващите се изтребители. Щом ракетните двигатели в ботушите му се презаредиха, скочи. Падна точно върху кабината на втория самолет. Без да има за какво да се хване, при бързо нарастващата скорост на рулиране на самолета той заудря стъклените панели на кабината. Левият му юмрук ги разби с лекота, той влезе в пилотската кабина, удари с глава дисплея над таблото за управление и се пресегна към пилота.

— Той е на моя самолет! — изкрещя германецът по радиото, отдръпвайки се от протегнатата към него ръка.

Оловния войник не успя да го достигне, затова дръпна лоста за катапултиране, после включи реактивните двигатели на ботушите си и изскочи от самолета. Пилотът изхвърча заедно с катапултната седалка през счупения капак на кабината. Той излетя стотина метра нагоре в нощното небе. Парашутът му се разтвори, но преди да успее да направи някаква маневра, пилотът падна на пистата за рулиране. Стартирането на катапулта автоматично прекъсна притока на гориво към двигателите, самолетът продължи по инерция напред, удари се в оградата на основната писта и спря.

Оловния войник се изправи на крака и огледа района през инфрачервения си визьор. Беше много късно да достигне Таунсенд в първия Ф-117. Докато ракетните двигатели на ботушите му се заредят напълно, Таунсенд излетя в нощното небе. Онзи, на когото наистина искаше да отмъсти, се беше спасил.

— Е, генерал Макланахан — чу той по радиото в шлема си, настроен на аварийния УКВ канал. — Постъпката ви беше много доблестна. Но моите клиенти ще бъдат доволни и на един самолет. Лека нощ. Наслаждавайте се на остатъците от вашия град.

Неочаквано пред Оловния войник се появи една последна възможност. Хеликоптер „УХ-1“ с надпис „КАЛИФОРНИЙСКА НАЦИОНАЛНА ГВАРДИЯ“ кацна на площадката точно пред хангарите на Ф-117. Той беше дошъл според плана да вдигне няколко избрани членове от групата на Таунсенд. Войниците се затичаха да се качат. Оловния войник прелетя над пистите и когато натовареният хеликоптер се издигаше, той скочи и се хвана за десния плаз, после за куката за вдигане на товари, възседна плаза и се настани за пътуване. Пилотът дори не усети допълнителното тегло, защото вече беше включил на пълна мощност.

Хеликоптерът се насочи на изток. Той се издигна на пет хиляди метра, за да премине над планините на Сиера Невада. Оловния войник мобилизира всичките си сили, за да се задържи в студения нощен въздух, който свистеше покрай него с двеста километра в час. Два часа по-късно хеликоптерът пикира над стръмни канари и продължи на малка височина над пустинна долина. Появи се летище. Беше заобиколено от изоставени на вид военни хангари и промишлени постройки. Когато мина ниско над група дървени постройки Оловния войник скочи, като използва реактивните си двигатели да убие удара от падането.

Мястото имаше необичаен вид. Приличаше на изоставен град. Хангарите бяха достатъчно големи да подслонят най-големия военен или граждански самолет, но бяха празни и порутени. Той видя изкривени, ръждясали съоръжения, напомнящи нефтена рафинерия или голям завод. Земята беше покрита с кактуси, бял трън и дебел слой прах. Виждаше се дълга, неосветена писта и голяма площадка за кацане, осветена от сини сигнални лампи. Единствените други светлини идваха от една самотна сграда в северния край, над която се въртеше антената на летищния радиофар. На покрива се издигаха и няколко други радиоантени. Отпред растяха няколко хилави дървета, наблизо имаше цистерна за зареждане. Оловния войник се насочи нататък.

Един надпис показваше, че сградата е стационарен централен базов авиооператор — СБО — наречен „Авиосервиз Тонопа“. Той знаеше, че в най-южната част на щата, по средата между Рено и Лас Вегас има малък пустинен град Тонопа, Невада. Това трябваше да е той. От вида на летището предположи, че някога сигурно е било военна база.

Секунди по-късно хеликоптерът се приземи на площадката и терористите на Таунсенд слязоха. Скоро след това Оловния войник чу от сградата да долитат викове на немски. Бяха я завзели. Той надникна през един прозорец и видя ужасена жена, свила се пред мъж с пистолет в ръка.

Чу се приглушено изсвирване и по краищата на пистата светнаха бели лампи. В небето се появи един изтребител Ф-117, спусна се ниско и се насочи към дългата писта по посока на вятъра. Оловния войник включи инфрачервения си скенер, за да наблюдава кацането. Самолетът се приземи на самия край на пистата, придвижи се по нея и спря точно навреме в северния край. После зави по пистата за рулиране, достигна до площадката, направи пълен завой и отново се върна на пистата за рулиране, сега насочен на юг. Цистерната тръгна към него.

Първата грижа на Оловния войник беше заложницата, не Ф-117. Той се промъкна пред сградата и погледна през стъклената врата. Никой не се виждаше. Най-вероятно човекът с пистолета бе скрил жената зад паравана. Оловния войник се втурна вътре, включи реактивните си двигатели и полетя право към вратата и я събори. Точно срещу него бе терористът. Побърза да избие пистолета от ръцете му. Един удар с облечения в ръкавица юмрук и мъжът изхвърча навън.

— Сега всичко е наред — каза Оловния войник на изплашената жена. — Но терористите са завладели летището. Вие трябва тихо да излезете оттук и да телефонирате за помощ. Тук има ли телефон?

— Има един зад сградата — каза тя с треперещ глас.

— Предайте на полицията, че терористите, които откраднаха изтребителите „Стелт“ от въздушната база в Сакраменто, са кацнали тук да заредят, след което отново ще отлетят. После се скрийте, докато дойде помощ.

Жената отиде да телефонира, а той взе пистолета на терориста, надникна през вратата и излезе.

 

 

— Побързайте, дявол да ви вземе! — изкрещя Таунсенд.

— Помпата на тази цистерна е много бавна, полковник — отговори войникът. — Очевидно базата не се използва често, а цистерната още по-малко.

Таунсенд отново изруга. Поставеният на пост в сградата бе пропуснал втора петминутна проверка — положението ставаше тревожно. Хеликоптерът избухна в пламък, последван от експлозия. Зад сградата се чу пушечна стрелба, но миг по-късно престана.

— Прекъсвайте! — извика Таунсенд. — Пригответе се за отбрана!

Тишина. Къде са неговите хора? Той погледна към цистерната и видя четирима да лежат на земята. „Боже мой, кога е станало това?“

Таунсенд тъкмо сложи шлема си и завърши със затягане на коланите, когато по аварийния УКВ канал на охраната прозвуча глас:

— Таунсенд. Грегъри Таунсенд. Чувате ли ме?

Таунсенд бързо провери бутоните на таблото пред себе си и хвърли поглед на контролните уреди, но разбра, че ще бъде истинско самоубийство, ако се опита да излети. Той отвори капака на пилотската кабина.

— Оловния войник, предполагам? Радвам се, че сте дошли да ме изпратите, генерал Макланахан. Моите хора ми докладваха, че сте били убит от майор Райнгрубер. Изглежда са сгрешили.

— Както сам виждате съм тук. Но не съм дошъл да ви пожелая лек път и да ви махам за сбогом. Вие няма да отидете никъде, Таунсенд. Време е да платите за всички загинали и за злините, което сторихте.

— Ще ви кажа за какво ще платя, генерале — отвърна Таунсенд. — Ще ви предложа същата сделка, както и преди, само че по-добра: двамата с вас да станем партньори. С едно телефонно обаждане, генерале, мога да открия на ваше име сметка с десет милиона долара в някоя офшорна банка. Нещо повече, ще ви дам и половината от онова, което можем да вземем от продажбата на този самолет. Ще си разделим двеста, може би триста милиона долара. Само едно мое обаждане и парите са ваши.

Отговори му стрелба с автоматично оръжие. Гумите на левия колесник се пръснаха. После експлодираха гумите на предния колесник и самолетът легна върху асфалта на главините.

— Можете да изключите двигателите и да слезете, Таунсенд — каза Оловния войник. — Арестуван сте.

С гневни движения Таунсенд затвори дроселите, отвори капака на пилотската кабина, развърза коланите и излезе. Разтреперан от гняв той застана пред облечената в тъмно фигура.

— Жалко същество! — изкрещя той. — Вие току-що провалихте сделка за милиони и за двама ни.

— Там, където отивате, няма да са ви нужни пари, Таунсенд.

— Така ли смятате? — извика англичанинът. — Силни приказки за човек, който се крие зад електронен костюм. Страхливец! Свалете тези доспехи и излезте да се бием, като човек с човек. Или ви е страх?

Не вярващ на очите си, Таунсенд видя как фигурата свали от гърба си раницата със захранващия блок.

— Е, добре. Виждам, че все още ви е останало някакво достойнство, генерале…

Но изненадата не бе приключила. Когато Оловния войник разкопча и свали шлема си, Таунсенд видя не лицето на генерал Патрик Макланахан, а на неговия брат. Не можеше да повярва на очите си.

— Боже мой! Полицай Макланахан! Следвате стъпките на мъртвия си брат.

— Патрик е жив, Таунсенд — каза хладно Пол. — Майор Райнгрубер загина.

Таунсенд съумя да запази самообладание.

— И така да е, вие сте тук, а той не е. Двамата можем да постигнем делово споразумение. Готов съм да купя свободата си за десет милиона долара. Вие получавате изтребителя, арестувате всичките ми хора, включително онези, които убиха вашите колеги полицаи. Както разбрах, вие сега сте без работа, на мизерна инвалидна пенсия. Тук сме само двамата. Едно телефонно обаждане и на Каймановите острови на ваше име ще бъде открита тайна банкова сметка с десет милиона долара. Ще можете да станете адвокат или да прекарате живота си във фантазии в една страна, където никакъв закон не може да ви засегне.

— Аз имам още по-добра идея за вас, Таунсенд — отговори Пол. Той отиде до един от лежащите в безсъзнание войници и измъкна бойния му нож. — Ако вие ме убиете, запазвате вашите десет милиона долара и сте свободен.

Таунсенд се усмихна доволен и с театрален замах извади ножа си.

— Вие сте джентълмен, полицай Макланахан — каза той… и нападна със скоростта на кобра.

Боят изглеждаше приключил, преди да е започнал. Таунсенд се престори, че ще удари Пол по главата, после отклони ножа към лявото му рамо. Пол не направи никакъв опит за контраатака. Той просто вдигна лявата си ръка да блокира нападението. Но закъсня. Ножът на Таунсенд се заби до дръжката. Полковникът се засмя в лицето му и опита да измъкне острието… Откри, че здраво е заседнало…

… и преди да дойде на себе си от изненада, ножът на Пол се заби дълбоко в корема му.

Таунсенд падна на колене, хванал се за диафрагмата. Той наблюдаваше онемял как Пол Макланахан разклати големия му нож и го измъкна от рамото си. Нямаше кръв. Нито капка.

— Непонятно ти е нали, Таунсенд? — попита го Пол Макланахан.

Той свали ръкавиците си, отвори костюма отпред, вдигна левия си ръкав. Под него имаше алуминиева протеза. Движеше се като истинска ръка, но определено не беше човешка. Беше една от протезите на „Скай Мастърс“, прикрепена и активирана, без каквито и да било козметични подобрения.

— Това дължа на вас — каза той. — Вашата кръвожадна атака ми я даде. Изпитвах съжаление към себе си и не я исках, но се радвам, че вие ми помогнахте да променя решението си. Какво мислите за това, полковник?

Грегъри Таунсенд вече нямаше възможност да отговори.