Дел Браун
Оловния войник (10)

Епилог

Сакраменто, Калифорния

Понеделник, 1 юни 1998, 10:15 тихоокеанско време

— Градът изглежда се връща към нормалния си живот — каза Уенди Макланахан на своя девер.

Брадли спеше на задната седалка между нея и Патрик. Пол бе дошъл да ги изпрати до летище „Матер“, откъдето щяха да излетят за Сан Диего. Всички бяха радостни, че последните няколко месеца са вече зад гърба им.

— И да, и не — отвърна Пол, а електронно синтезираният му глас прозвуча по-естествено от всеки друг път. — Наистина изглежда така, но много от старите проблеми не са решени. Според мен неприятностите тепърва предстоят. Рокерските банди набират сили и всяка от тях ще се стреми да запълни оставената от „Сатанинско братство“ празнина. Производството на метамфетамин още не се е разраснало, но се боя, че мексиканците бързо ще навлязат в него. Ще мине доста време, докато се възстанови нормалният живот.

Уенди поклати глава.

— Аз все още не мога да повярвам, че някой може да причини толкова много смърт и опустошения, само за да отвлече вниманието от един обир…

— Безполезно е да търсим рационално обяснение за неговите действия — каза Патрик. — Таунсенд беше най-лудият човек след Анри Казо… дори по-луд и от него. И той щеше да продължи, ако не беше ти, братко.

— Целият окръг ти дължи голяма благодарност за онова, което двамата с Хал направихте при язовира, Патрик — каза младежът. — Ако бяха взривени и другите шлюзни врати, човешките жертви щяха да са много повече. Сакраменто имаше късмет.

— По-добре, че хората не научиха какво точно се случи на язовирната стена — замислено изрече по-големият брат. — И без това името ми прекалено често се появяваше в сакраментските вестници. Ще ми се да се прибера у дома и да оставя града на твоите грижи.

— Радвам се, че се връщам в Сакраментската полиция — продължи Пол. — Не съм си и мислил, че някога ще го кажа, но наистина съм задължен на Барона.

— Така е. И двамата сме му задължени. Той оцени нашите усилия и ни помогна. Но ти трябва да продължиш да работиш като полицай. Градът наистина има нужда от теб. — Патрик видя тъжната усмивка на брат си. — Зная какво си мислиш — добави той. — Смяташ, че новата ти служба не може да ти замени улицата. Не забравяй, че отново си в списъка на действащите полицаи, все още носиш значката на татко и все още помагаш на обществото. А Сакраменто наистина се нуждае от твоята помощ.

Пол извади значката от джоба си и я стисна в ръка.

— Сигурно си прав. Пък кой знае? Може би на новото си място ще мога да докажа, че протезата и изкуственият глас не са проблем за полицейската работа.

Гласът му прозвуча по-весело.

— Какво ще стане с Том Чандлър? — попита Уенди. — Знае ли се вече?

— Има смекчаващи вината обстоятелства, защото Чандлър все пак спаси Хелън — отговори Пол. — Но го очаква затвор. Струва ми се много се е променил. Извади късмет, че остана жив. Колко много свестни хора загинаха от ръката на Таунсенд.

Когато наближиха отклонението към летище „Матер“, видяха група разтревожени хора. Виеха сирени, един мъж тичаше откъм брега с чувал в ръце. Полицаите се наведоха да се предпазят, след като крадецът извади от панталоните си пистолет. Уенди погледна към своя съпруг и към девера си. По лицата им прочете какво мислят: „Костюмът е в багажника. Захранващият блок е зареден. За минута мога да го облека…“.

Крадецът явно се уплаши, защото вдигна ръце във въздуха да се предаде и моментално беше арестуван. Братята с облекчение се отпуснаха на седалките.

Патрик заговори, сякаш в отговор на безмълвния въпрос на Пол:

— Да, Хал Бригс и неговите хора все още се интересуват от технологията БЕРП. Но преди да я предложим на някого, искаме да премахнем дефектите. А Джон предпочита да я даде на авиокомпаниите за защита на багажните отделения на самолетите.

— Надявам се, че Джон ще осъществи желанието си — каза Пол и се усмихна. После попита: — А ти? Какви са плановете ти, Патрик?

— Отивам си у дома. Имам син, за който да се грижа, и, разбира се, ще помисля и за бъдещето — отвърна Патрик. — Генерал Самсън от „Дриймланд“ все още ми предлага място на заместник-командир в „Хай текнолъджи аероспейс уепънс сентър“. До октомври трябва окончателно да реша дали да приема предложението. Но Джон и Хелън в момента се нуждаят от помощ, за да възстановят компанията.

Мисълта за двамата учени накара Уенди да се усмихне.

— Чудесно е, че сега отново работят заедно — каза тя. — Радвам се, че са щастливи.

Патрик кимна, но очевидно някаква мисъл занимаваше ума му.

— Братко, има нещо, което отдавна се каня да ти кажа…

— Няма нужда, Патрик — отвърна Пол. — Мисля, че се досещам какви задачи си изпълнявал през изминалите няколко години… Но и аз искам да ти кажа нещо. Зная колко обичаш Джон и компанията, но съм убеден, че ще си много по-щастлив във Военновъздушните сили, където ще вършиш онова, което си правил цял живот. Ти си генерал. Иди в твоята база, където и да се намира тя, застани пред твоите войници, командвай ги и ги води. Ти не си толкова стар и все още можеш от време на време да летиш с реактивни самолети, но не по-малко важно е да предадеш своя опит на онези ентусиазирани млади мъже, които са готови да служат на родината. Ти просто трябва да ги научиш как най-добре да изпълнят дълга си.

Патрик погледна недоумяващо брат си.

— И как, по дяволите, се извъди толкова умен, малкия?

— Опитвам се да ти подражавам, братко — отвърна Пол. — Просто се старая да приличам на теб.

Самолетът излетя за Сан Диего. Пол Макланахан караше по главен път 50, когато клетъчният телефон позвъни. Той го вдигна и каза:

— Здравей, Джон.

— Здравей, Пол — отвърна Мастърс. — Тръгнаха ли?

— Да.

— Какво каза Патрик?

— Нищо определено — отговори Пол. — Мисля, че ще приеме работата във Военновъздушните сили. Ще се постарае да бъде добър баща. Много иска това. Вероятно ще работи при теб още няколко месеца, но през октомври ще постъпи при военните.

— И аз така мисля — потвърди Джон. — Слушай, има някои нови неща, с които можем да подобрим твоята протеза. Ще бъда при теб следващата седмица. Ще ти отнема само няколко часа. Няма да отсъстваш от работа.

— За какви неща става дума?

— О, мисля, че ще ти харесат — отвърна Джон. — Малко по-добър външен вид, някои функции за контрол на оръжието, които искам да изпробвам.

— А какво става с костюма? — попита Пол.

— Ще донеса най-новата модификация — каза Мастърс. — Подобрих защитата срещу бавно проникване, вече има по-добър контрол на разхода на енергия.

— Добре — съгласи се Пол. — Разполагам с информация за съживяване на производството на мет в щата. Имам чувството, че Оловния войник отново трябва да се появи.

— В Националната агенция за борба с наркотиците има една работа, която мисля, че може да бъде идеална за теб — каза Джон. — Чувал ли си за тази агенция?

— Разбира се — каза Пол.

Националната агенция за борба с наркотиците беше федерален, щатски и местен орган. Служеше като център за обмен на информация и там се изучаваха новостите в нелегалната търговия с дрога, и се разработваха тактики за обединяване на усилията на армия, полиция, прокуратура за постигане на по-ефективни резултати. НАБИ формираше група от най-изявените личности в тази борба, която да провежда контраоперации на територията на Съединените щати.

— Горя от нетърпение да започна — заяви Пол.

— Ти само ми дай дума и ще бъдеш в списъка — каза Джон Мастърс.

— Имаш думата ми, Джон — каза новият Оловен войник. — Имаш думата ми.