Във време на бедствие в града или окръга Конгресната зала в центъра на Сакраменто се преустройваше в команден център. За броени часове се инсталираха телефонни и радиовръзки, събираха се градските съветници, окръжната администрация и други служби.

Кметът на град Сакраменто, Едуард Сервантес, придружаван както повечето длъжностни лица в града след престрелката в „Сакраменто лив“ от цивилен полицай, влезе през страничния вход на конгресната зала. Нисък, мургав и красив, той беше адвокат и бивш законодател на щата, наближаваше шестдесетте и беше свикнал да започва деня рано. Тази сутрин с него бяха и помощниците му — началникът на полицията, Артър Барона и председателят на градския съвет.

Сервантес си свали сакото, разхлаби вратовръзката и зае председателското място на поставената на подиума в залата маса. Отдясно седяха други представители на градската управа — заместник-кметът, председателят на градския съвет, градският прокурор, началникът на противопожарната служба, директорът на службата за обществена безопасност, представители на градския съвет и Барона. Отляво бяха председателят на борда на окръжния инспекторат, Мадлин Адамс, шерифът и заместник-шерифът, окръжният прокурор, началникът на окръжната противопожарна служба и представител на окръжната служба за обществена безопасност. Бяха запазени места за представители на канцеларията на губернатора, на щатския пътен патрул, на главния прокурор на щата, на ФБР и други органи. Насреща имаше трибуна, прожекционен видеоекран и микрофони. Отляво бе поставена маса със закуски.

Всички членове на командния център вече бяха пристигнали. Сервантес се обърна към председателката Адамс:

— Да започваме. Бихте ли ни представили последните данни за положението, моля?

— Да, господин кмете.

Тя кимна към заместника на окръжния шериф и той отиде на трибуната. На големия видеоекран се появи карта на окръзите Сакраменто, Елдорадо, Плейсър и Йоло.

— В десет и тридесет и седем миналата нощ докладваха за експлозия и пожар в района „Рио Линда“, около улица „Е“ и магазина — започна заместник-шерифът. — Първите пристигнали на мястото на експлозията противопожарни поделения съобщиха за няколко запалени и разрушени от експлозията къщи и магазини. Взривът е засегнал жилищата в четири карета. Пожарникарите са открили останки от вещества — междинен продукт при производството на метамфетамини…

— Междинен продукт ли? — попита директорът на градската служба по обществена безопасност. — Какво е това?

— Казано с две думи производството на наркотика се извършва на два етапа. В края на първия етап се получава междинен продукт, който става изходен материал за получаването на дрогата — обясни заместник-шерифът. — Производството или притежаването на тези вещества е също такова престъпление, както и произвеждането или притежаването на мет.

— Жертвите изглежда са твърде много — продължи заместник-шерифът. — Според следователите само от този взрив са убити над сто души и ранени още толкова.

— Да не намеквате, че това по същество е наркопрестъпление? — намеси се кметът Сервантес. — Броят на жертвите е ужасяващ.

Капитан Том Чандлър отговори.

— Не, господин кмете. Не смятаме така, защото приблизително двадесет минути по-късно подобна голяма експлозия избухна и в района Оук парк. По сила тя беше сравнима с първата, разруши домовете в един квартал и повреди всички постройки в четири съседни. Загиналите също са много… — Той погледна бележките си. — В този случай имаме над сто и четиридесет мъртви и почти сто ранени. Няколко минути по-късно последваха други експлозии в районите Нортгейт и Леви Роуд. Очаква се броят на загиналите да е над двеста.

— Боже мой — въздъхна Сервантес, потресен от цифрите. — Какво е това? Серийно взривяване?

— Може би — отвърна Чандлър, — макар че не отговаря съвсем на схемата. Взривовете следваха почти един след друг по време, но на различни места. Серийното взривяване, дори извършено от група терористи, обикновено има за цел близко разположени обекти.

— Тогава какво е това? Война между банди? Неопитни производители на дрога?

— Може би всичко заедно, господин кмете — отвърна Чандлър. — Това не са единствените експлозии през тази нощ. Общо в града са станали четири взрива, в окръга — шест и още седем — в окръзите Елдорадо, Плейсър и Йоло. За подобни експлозии съобщават от Сан Франциско, Оукланд, Стоктън, Бейкърсфийлд и Лос Анджелис… Около тридесет мощни експлозии с брой на жертвите от няколко десетки до над триста души и много ранени.

— Какво, по дяволите, открихте?

— Навсякъде се повтарят две неща: следи от междинни продукти при производство на метамфетамин и голям брой убити, обикновено членове на рокерски банди — каза Чандлър. — Това говори за събрания на местни клубове, може би за инструктаж за производство на метамфетамини. Разположението на труповете на всяко място подсказва, че взривът ги е изненадал, което донякъде изключва нападение от външни сили. Убитите са стояли много близко до центъра на взрива, сякаш са наблюдавали или охранявали мястото. Не прилича на екзекуция или самоубийство — заключи Чандлър и продължи: — Докато всяка отделно взета експлозия може да се обясни със скрито взривно устройство или с грешка в експеримента, сходството й с другите взривове из целия щат изключва вероятността за инцидент. Два или три такива взрива в една нощ могат да се приемат за съвпадение. Но почти тридесет, макар и разпръснати на голямо разстояние, изключват такава вероятност.

— И в миналото сме имали експлозии на лаборатории за производство на метамфетамин — посочи окръжният началник на противопожарната служба. — Но сравнени с предишните, тези взривове са много по-мощни.

— Това е вярно — съгласи се Чандлър. — Експлозията на една стандартна инсталация може съществено да повреди или да запали двустайна къща или хамбар, или да разруши навес. Но тези експлозии разрушиха цели градски квартали и повредиха много повече. Това показва, че въпросните инсталации са неколкократно по-големи от обикновените. Освен това са и много на брой. Следователно някой произвежда големи инсталации за мет — достатъчно големи да разрушат или повредят наведнъж двадесетина къщи, но добре замаскирани, за да не могат да се открият. Положението е много сериозно. Ние се питаме колко още такива невзривени инсталации има?

— Някаква оценка колко метамфетамин може да се произведе с такива инсталации? — попита кметът.

— Трудно е да се каже, господин кмете — отговори Чандлър. — Предполагаме, че до десетина килограма и дори повече… Това прави най-малко четвърт милион долара на партида. Силата на експлозията подсказва, че при процеса е използван водород, който при смесване с кислород е силно експлозивен. Една малка инсталация за мет използва няколко кубически метра водород под налягане. Тези големи инсталации се нуждаят може би от двеста или триста пъти повече. А качеството на произведената по метода на хидрогенирането дрога е много високо. Продуктът може да се смеси с долнокачествени примеси за повишаване на печалбата и да се пласират огромен брой дози.

— Да обобщим. Какво е положението сега? — попита кметът.

— Критично — отговори заместник-шерифът. — Ние свикахме това заседание, защото нашите ресурси — и градски, и окръжни — са изчерпани. Сформирахме специални звена, всички детективи и патрули са прикрепени към групите за борба с наркотици. Назначихме действащи и дори пенсионирани пожарникари за охрана на местата на взривовете, защото там има опасни за здравето материали. Съседните окръзи не могат да ни съдействат, защото също са заети с разследване на подобни експлозии на тяхна територия. Всички болници в района са препълнени с пострадали. Положението наистина е бедствено, господин кмете, госпожо председател.

Адамс разпери ръце и погледна членовете на градската управа.

— Боя се, че без помощ отвън не ще можем да се справим със създалото се положение — каза тя. — Заместник-шериф Уилкинс, какво точно искате вие?

— Нуждаем се от хора за охрана и разследване на местата на експлозиите, както и от колкото се може повече патрули — отговори той. — Искаме незабавна помощ от Федералната агенция за наркотични средства, ФБР и бихме помолили губернатора да мобилизира Националната гвардия. Не ни достигат хора. Всички наши комуникации и съобщения могат да бъдат прекъснати.

— Извинете ме, госпожо председател, заместник-шериф Уилкинс, но аз не съм съгласен — намеси се началникът на полицията Барона. — Според мен засега не е необходимо да включваме много федерални агенции и определено е излишно мобилизирането на Националната гвардия. Поне, докато не си изясним пред какво сме изправени.

Всички лица в недоумение се извърнаха към Барона. Най-изненадан беше Том Чандлър. Той се приготви да се обади, но Сервантес го изпревари.

— Извинете ме, началник? — възкликна кметът. — Вие не желаете помощ за ликвидиране на тази ситуация? Питам се дали сте чули рапорта, който чух аз?

— Разбира се, че го чух — отвърна Барона. — Но според мен не ни е нужна помощ отвън, докато не си изясним точно с какво и с кого имаме работа.

— Бихме могли да използваме помощ при разследването на експлозиите, шефе — предложи Чандлър. — Обикновено в такива случаи се обръщаме за консултация към ФБР.

— Само при бомбени експлозии, капитане, не при избухнали лаборатории — възрази Барона. — Имаме четири отделения за борба с наркотици. И експлозиите са четири. Можем сами да се справим.

Различните ръководители започнаха оживено да приказват помежду си. Чандлър се възползва от прекъсването и отиде при Барона. Той се наведе над него и прошепна:

— Шефе, моите отделения вече са затънали до гуша с тези случаи… Хората ни не достигат. Някои от тях са заети с други разследвания извън нашето управление…

— Ще ги върна, капитане — увери го Барона. — А и ако тези експлозии са ликвидирали наркобандите, натоварването ви силно ще се намали.

— Обикновено при тежки случаи ние искаме помощ от ББН^[1] и от съседните окръзи — възрази Чандлър, — но сега те са толкова натоварени, че вероятно няма да се отзоват. ФБР и Националната гвардия трябва да помогнат…

— Аз няма да моля губернатора да изпрати войски по улиците на Сакраменто, за да свършат нещо, с което нашите собствени хора могат да се справят — сряза го полугласно Барона. — Няма да доставя такова удоволствие на онова копеле. Точка. Седнете, Чандлър.

Капитанът се върна на мястото си, пое дълбоко дъх и се опита да прикрие чувствата си. Той избягваше да вярва сляпо на слухове, но единственото възможно обяснение за нежеланието на Барона да извика външна помощ беше, че той се страхува да не навреди на политическите си амбиции. Явно целта му беше да покаже, че владее напълно положението.

Редът в заседателната зала се възстанови.

— Ваша работа, Артър — каза сухо окръжният шериф на Сакраменто, — но аз имам само три отделения за борба с наркотици, които трябва да разследват експлозиите на шест лаборатории и искам да използвам тази помощ.

— Ще представя искането ви и ще го отбележа като „спешно“ — обеща председателката Адамс, написа една бележка и я предаде на екипа си. — Господин Сервантес, имате думата, ако желаете да направите поправки в становището на градската управа. — Адамс видя ледения поглед на началника на полицията и колебанието на Сервантес, наведе се, така че Барона да не може да чуе. — Различните становища може да предизвикат проблем, Едуард — каза тихо тя. — Губернаторът може да откаже да извика Националната гвардия, ако една правителствена агенция иска, а друга не. Трябва да сме единни.

— Длъжен съм да подкрепя моя началник на полицията и градския съвет, Мадлин — прошепна Сервантес. — Искането на помощ отвън отнема контрола от нашите ръце. Ние изразходваме средства, но нямаме никаква полза от това. Вярно е, ще получим няколко безплатни съвета, но предпочитам да изчакам и да разбера какво точно ще ни трябва, преди да вдигна тревога.

— Мисля, че грешите, Едуард — предупреди го Адамс. — Поставете името си под искането, та овреме да овладеем положението. Повече сили по улиците ще бъдат своеобразна застраховка срещу възможността кризата да се повтори. Сигурна съм, че началникът на полицията е компетентен, но начинът, по който се отнася към това бедствие сочи, че е твърде горд… или арогантен.

Сервантес неохотно кимна. Отбягвайки обвиняващия поглед на Барона, той каза:

— След консултация с председателката Адамс, в дух на сътрудничество и с цел опазването на нашите ресурси, аз препоръчвам да се присъединим към искането за помощ от Националната гвардия и от щатските и федералните следствени агенции.

Том Чандлър въздъхна облекчено, благодарен, че този път Сервантес не отстъпи. Барона беше бесен. Е, майната му. Той щеше да продължава да изтъква колко е силен и можеше да бъде опроверган, само ако бандата терористи нахълта в собствения му кабинет.

Чандлър си даваше сметка, че неговите подчинени ще работят самоотвержено през следващите няколко седмици и се радваше на обещаната подкрепа.

Уилтън, южната част на окръг Сакраменто, Калифорния

По-късно същия ден

Когато Таунсенд или някой от хората му не се нуждаеше за нещо от него, Бени Готвача обикновено спеше до обяд. Беше легнал много късно през нощта и бе решил да се наспи. По някаква причина обаче се събуди рано и нещо го накара да включи телевизора. Онова, което разбра го ужаси. Експлозии на лаборатории за метамфетамин. Дузини. Страхотни експлозии, убили огромен брой хора, разрушили цели градски карета.

„Това сигурно са моите портативни хидрогенатори“, притесни се Бени. Той научи, че взривовете са станали на местата, където се намират клубовете на „Сатанинско братство“ — точно там, където Таунсенд се канеше да изпрати инсталации.

Бени се качи на колата си и подкара към ранчото на „Арийската бригада“. По пътя той слушаше съобщения за експлозии из целия щат. Напомняха на репортажите от войната в Персийския залив. Разрушенията бяха огромни. Нищо чудно. Три кубически метра водород, смесен с кислород и възпламенен с искра, можеше да разруши двуетажна къща, а при налягане експлозивната мощ се увеличава четиридесет пъти. Стоманената хидрогенаторна инсталация ще поеме част от взривната енергия, но чистият ефект ще бъде подобен на този от бомба, тежаща две или три хиляди килограма.

Бени намери Таунсенд, Райнгрубер и неколцина други в един от дървените хамбари. Упражняваха се в стрелба. Таунсенд си беше избрал малък 9-милиметров автоматичен пистолет „Калико“ — къс, лъскав, с огромен цилиндричен барабан отгоре. Англичанинът умееше да стреля равностойно с всяка ръка.

— Какво се е случило? — извика Бени, когато охраната го пусна да се приближи.

Таунсенд не му обърна внимание. Забравил от възбуда с кого има работа, Бени го сграбчи за рамото.

— Попитах ви, какво се е случило, Таунсенд?

Англичанинът отмахна ръката му без да се обръща, завърши стрелбата си — от тази внезапна намеса само един куршум не попадна в целта, останалите бяха точно в центъра — и свали защитните очила и наушници.

— Не очаквах да станете толкова рано, Бени. Бях наредил на шофьора да дойде да ви вземе по-късно.

За момент Бени почувства облекчение, явно Таунсенд не обвиняваше него за експлозиите. После се изплаши. Щом Таунсенд не беше ядосан или разстроен от експлозиите, значи е очаквал, че те ще станат. Той го погледна ужасен.

— Вие сте ги планирали?

Таунсенд свали празния барабанен пълнител от пистолета си, сложи нов и хладно поясни:

— Още от самото начало ние поехме два риска, Бени: наркотиците и „Сатанинско братство“. Да, производството и продажбата на дрога носи много пари, но хората, с които човек се сблъсква в този бизнес имат… много отвратителни характери.

„Говори с ирония — помисли си мрачно Бени, — казва, че хората от «Сатанинско братство» притежават неприятни характери.“

— Знаете ли, че при доставката на хидрогенатори членове на Братството убиха четирима мои войници? — продължи Таунсенд. — Ненавиждам хора, които не изпълняват своите ангажименти в една сделка. Майор Райнгрубер и неговите хора ще изловят оцелелите членове на Братството и ще им дадат добър урок.

— Да не би да се страхувате, че някой от Братството може да се опита да ви обере? — попита недоверчиво Бени. — Не може да сте взривили всичките хидрогенатори и с това да сте се лишили от възможността да печелите стотици хиляди долари на ден, само защото няколко момчета от клуба са убили ваши войници?

— Разбира се, че не, Бени — отговори Таунсенд. — По-скоро щях да ги убия.

От начина, по който го каза — толкова спокойно и толкова делово, космите по мършавия гръб на Бени настръхнаха.

— Всъщност съм много щастлив, че жертвите от наша страна са толкова малко. Ние бяхме в значително по-неизгодно положение. — Таунсенд се усмихна като видя уплахата, изписана върху лицето му. — Бени, вие сте интелигентен мъж. Кажете ми какво щеше да се случи с цената на метамфетамина в щата Калифорния, ако всеки ден на улиците се появяват допълнително над петстотин килограма чиста дрога? С добавяне на съответните примеси това се равнява приблизително на петдесет хиляди килограма на ден.

— Цената му щеше да падне — призна Бени.

— По-скоро щеше да се срине, както вие, американците, казвате.

— А сега какво? — попита Бени. — Вашият договор с Братството беше за две хиляди долара на килограм, независимо от цената на улицата.

— Но щом цената на улицата падне, как мислите, че щеше да реагира Братството? — попита Таунсенд.

— Те сигурно биха опитали да променят договора.

— Бени, Бени, моля ви, вие се заблуждавате и се опитвате и мен да заблудите — смъмри го Таунсенд. — Вие знаете не по-зле от мен, че Братството щеше да се откаже от сделката, да ни обяви война и да се опита да ни избие до крак. Естествено, щяха да задържат хидрогенаторите за себе си. А сега ми отговорете на следния въпрос: Тези експлозии отразиха ли се на търсенето на метамфетамин в Калифорния?

— По дяволите, не. Защо трябва да се отразят?

— Точно така — съгласи се Таунсенд. — Значи със същия пазар за метамфетамин, когато „Сатанинско братство“ е почти ликвидирано, какво предполагате ще се случи с цената на дрогата?

Бени си отговори наум и очите му светнаха. Таунсенд го забеляза.

— Виждам, че ме разбрахте, Бени. Сега е очевидно, че мексиканците и останките от рокерските банди ще се втурнат да запълнят вакуума — продължи Таунсенд. — Този, който пръв се настани в оголената пазарна ниша, ще спечели доста. Но много скоро отново ще се разрази битка за контрол върху бизнеса с мет. Тогава ние ще си стегнем багажа и ще си заминем.

— Не разбирам — призна Бени и поклати глава. — Да не би да ми предлагате да стана дилър на мет?

— Много повече — заяви Таунсенд. — Предлагам ви помощ както в производството, така и в дистрибуцията.

— Всичко при цена от…

— Само шест хиляди долара на килограм плюс химикалите, плюс десет процента — отговори Таунсенд. — За стока, която може да се продава между двадесет и шестдесет хиляди долара за килограм, аз смятам предложението за твърде добро, за да го пренебрегнете.

— Шест хиляди на килограм? Защо толкова малко? — попита Бени. — Заслужава два или три пъти повече.

— За нас е по-важно да поддържаме добри делови отношения с вас, Бени — поясни Таунсенд с израз, от който космите по врата на Бени отново настръхнаха. — Честно казано, вие знаете доста много за моята организация и последните й акции. Тъй като, ако ви убия, това ще бъде равносилно да убия кокошката, която снася златни яйца, аз реших, че е по-добре да се споразумеем честно, вместо да враждуваме. Съгласен ли сте?

— Мога ли да произвеждам всичко, което искам? Навсякъде, по всяко време?

— Под надзор на мои хора — да — обеща Таунсенд. — Но сега трябва да сме много внимателни. Аз не съм толкова наивен, та да мисля, че нашите офиси, лаборатории, складове и места за срещи не се следят от полицията. Допускам, че ранчото и другите имоти, които имам из щата, са под наблюдение. Досега имах късмет и не се срещнах с полицейски следователи, но след изминалата нощ няма никакви гаранции. Вие сте известен „готвач“ на метамфетамин. В щата експлодираха почти тридесет лаборатории за производството му. Полицията ще иска да ви разпита. Ако установи връзка между нас и двамата, които току-що бяха пуснати от ареста, и свърже всичко това с престрелката в „Сакраменто лив“, нашата операция много скоро ще бъде разкрита. Полицията няма да миряса, докато не намери и накаже… или ликвидира виновниците за убийството на нейните хора.

Бени кимна, че е разбрал.

— Спокойно, полковник, спокойно. Няма начин да ме свържат с вас — увери го той. „Този човек е като шахматист — помисли си Бени — винаги мисли няколко хода напред“. — Веднага се захващам за работа.

— Чудесно — одобри Таунсенд. — Ние ще ви доставим химикали, така че да започнете колкото се може по-скоро.

Бени отново получи същото ужасно усещане… усещане, че продължително, бавно се хлъзга към пропаст. Таунсенд явно беше самият дявол. Но парите… Исусе, сега, когато по-голяма част от „Сатанинско братство“ не съществуваше, парите от мет ще потекат като порой. А страхът от полицията ще е толкова голям, че най-малко няколко месеца никой, дори и мексиканците, няма да посмее да влезе в бизнеса с метамфетамин в Калифорния. Бени ще рине парите с лопата. А Таунсенд и неговата армия очевидно не се интересуваха от производството на дрога.

Бени протегна ръка.

— Приемам сделката, полковник — заяви той.

Таунсенд отново се усмихна с ужасната си усмивка, прехвърли пистолета в лявата си ръка умишлено бавно, така че Бени да не пропусне да го види — и стисна подадената му ръка.

Докато Бени излизаше да разгледа как върви подготовката на новата лаборатория, Райнгрубер се приближи.

— Омръзнаха ми тези алчни идиоти, Herr Oberst. Ние рискуваме живота си, докато истинските пари си стоят и чакат да ги вземем.

— Търпение, майоре — успокои го Таунсенд. — Продължавайте да наблюдавате целта и докладвайте за всяко движение. Ако в скоро време местните власти не реагират малко по-решително, може би ще се наложи да преминем към изпълнение на третата фаза от нашия план. Но подозирам, че, както обичат да казват американците, кризата скоро сама ще достигне връхната си точка.

Щаб на Специално следствено управление, алея „Беркът“, Сакраменто, Калифорния

Понеделник, 16 март 1998, 08:02 тихоокеанско време

Капитан Том Чандлър влезе в конферентната зала две минути след започване на сутрешната оперативка и седна в ъгъла. Скрил лице зад чашата си с кафе той огледа присъстващите.

Неговите хора изглеждаха като пребити. След десетте дни с дванадесетчасови смени, включително и през почивните дни, те имаха пепеляв цвят на кожата и личеше, че са изтощени.

Оперативката се водеше от лейтенант Дийна Уайлър. Тя отговаряше за операцията.

Чандлър беше чул слухове, че Уайлър е бременна. Но той не й беше предложил по-лека работа, защото изпитваше остра нужда от хора. Тъй като тя не му беше казала за своята бременност, излизаше, че поема отговорността за всяко евентуално увреждане на плода.

„Мамка му! — изпсува наум Чандлър. — Ако нещо се случи с бебето й, защото се излага на дявол знае какви въздействия по местата на взривовете, цял живот ще се чувствам виновен. Никога няма да си простя.“

— Рапортът за предварителните разследвания на експлозиите е готов — започна Уайлър и раздаде папки на присъстващите. — За осем часа са експлодирали общо двадесет и пет лаборатории за метамфетамин. Лабораториите изглеждат еднакви: всичките са били хидрогенатори с капацитет деветдесет до сто и осемдесет литра.

— Господи, толкова много? — възкликна някой.

— Искате ли още невероятни неща? — продължи тя. — Какво ще кажете за липсата на следи от складове за химикали? Никакви сметища, никакви складови навеси, пълни със суровина, никакви отвлечени камиони. С толкова много водород под налягане в реактора вие знаете, че огненото кълбо ще бъде голямо и с висока температура. Но в миналото ние винаги сме намирали край местата на експлозии огромни сметища, пълни с такива химикали, а и надземната експлозия не може да унищожи едно подземно или погребано сметище. Край някои от местата наистина има сметища за химикали, но те не са използвани скоро. Остава изводът, че или процесите са били изключително чисти и химикалите прибрани преди започване на производството, което е много малко вероятно, или суровината е докарана заедно с лабораториите — заключи Уайлър. — На някои места намерихме останки от ремаркета и тегличи, и други такива принадлежности. Смятаме това за изключително важна следа. Предполагаме, че се отнася за големи, преносими автономни реактори, монтирани на ремаркета.

Уайлър изчака един момент казаното от нея да бъде осмислено и продължи:

— Сега за жертвите. С изключение на малкото на брой обикновени граждани в тези експлозии са загинали седемдесет процента от членовете на рокерската група „Сатанинско братство“. Всички трупове са намерени на повече от петдесет метра от мястото на взрива. Това означава, че всички на по-малко от петдесет метра вероятно са се изпарили в мига, в който лабораториите са избухнали. Ето защо можем да говорим за три, четири, дори пет хиляди жертви, момчета, може би дори за осемдесет процента от членовете на „Сатанинско братство“ в щата Калифорния.

— Боже мили! — възкликна някой.

— Е, тогава за какво седим сега тук? — обади се друг. — Да отидем в бара на Сами да се почерпим. Или още по-добре в кръчмата на Макланахан.

Том Чандлър се изправи на крака.

— При тези експлозии са убити седемдесет и три деца… Не искате ли да поканите и техните родители да се почерпят заедно с вас? — попита той. Предложилият честването млъкна. — Онзи, който е направил това, не е избил рокерите на Братството заради нас… Съсредоточете проклетите си мозъци върху непосредствената задача: В най-скоро време да намерим виновника за случилото се и да го хвърлим в дранголника.

— Не го схващайте като неуважение към пострадалите невинни граждани, капитане — поясни един от сержантите. — Но ние работим дванадесет, шестнадесет, а някои от нас дори двадесет часа на смяна и сме скапани.

— Шефът разчита на нас да се справим със случая — каза Чандлър.

Стон на възмущение се изтръгна от полицаите в конферентната зала.

— Е, стига сте хленчили — каза Чандлър. — След това съвещание имате свободен цял час. Но имам предвид един час, не час и половина и не вкъщи… След това излезте на улицата. Притиснете вашите информатори…

— Тайните информатори се разпръснаха, капитане — каза един от полицаите. — Улиците са празни.

— Не приемам извинения, искам резултати — контрира го раздразнен Чандлър. — Открийте ги, поговорете с тях. Ако трябва им предложете повече пари, но измъкнете сигурна информация. И ме дръжте в течение. Очевидно операциите по проследяване на Братството са приключили, но изяснете кои наблюдения трябва да продължат и защо. Ако някои лаборатории или убежища на Братството не са хвръкнали във въздуха, искам да организирате наблюдение. И не забравяйте да се обадите в ББН и на останалите агенции за текуща информация. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Някакви въпроси?

— Да — обади се един сержант. — Носи се слух, че плащанията за извънредни часове са орязани. Каква е истината, капитане?

Чандлър пое дълбоко дъх и погледна сержанта в очите.

— През първите две тримесечия ние с лека ръка изчерпихме бюджета си. От утре се въвежда гъвкаво работно време до четиринадесет часа, което по-късно задължително ще се компенсира. Извън него никакви допълнителни часове няма да се признават, така че не искайте и не си правете труда да ги вписвате в картоните си. Ако всичко това продължи твърде дълго, може да се наложи до второ нареждане целият персонал да премине на дванадесетчасови смени.

— Без заплащане на извънредни часове! — почти в един глас се възмутиха полицаите. — Това е подигравка, капитане!

— Чуйте ме. Всички трябва да правим жертви, докато не заловим престъпниците — каза уморено Чандлър. — Намираме се в извънредно положение. Подновете наблюденията, претърсете улиците, съберете повече информация и извършете арести. Точка! — Томас Чандлър знаеше, че с тези си приказки няма да разпали голям ентусиазъм сред полицаите, но нямаше какво друго да им каже. — Нещо още да искате от мен?

Този път нямаше никакви питания, само гневни физиономии. Чандлър се обърна, почувствал ледените ядни погледи на полицаите зад гърба си.

Дийна Уайлър триеше очи в очакване мърморенето да престане.

— Добре. Сега слушайте внимателно — започна тя и извади листа с бележките си. — Прегледах рапортите от вашите наблюдения и ги съпоставих с местата на експлозиите. Получава се следната картина: странно е, че все още нищо не се е случило в новата лаборатория на „Розали“ и в клуба „Боби Джон“, тъй като те са известни убежища на Братството. Мисля, че е време отново да се посетят тези две места. И двете са все още цели, нали?

Сержантите кимнаха.

— Разузнаването съобщава, че в двора на къщата в „Розали“ има куче пазач. Има признаци, че отново са се заловили с производство и продаване на дрога. Тази нощ подновете наблюдението. Същото се отнася и за клуба „Боби Джон“ — продължи Уайлър. — Информацията сочи, че клубът отново е отворен и работи след инцидента с газовата граната. Искам да зная кой влиза и кой излиза оттам. Трябва да разбера кои членове на Братството все още дишат и да бъдат доведени на разпит. Не мисля, че ще имаме някаква трудност да получим писмена заповед за обиск дори само по информация, получена чрез подслушване на телефон, така че запишете такава информация и аз ще ви помогна да се подпише — предложи Уайлър.

Тя се приближи до масата и погледна предупреждаващо полицаите.

— И още нещо, момчета и момичета. Престанете да гледате като пребити кучета, дявол да ви вземе. Сигурна съм, че капитанът ще бъде щастлив да сравни ден по ден неговите извънредни часове с вашите, а той няма нито гъвкаво работно време, нито извънредно заплащане, нито профсъюз, пред който да се оплаче. Целият град, целият окръг е изморен. Преди отново да се сърдите заради удължената смяна или за задължителното гъвкаво работно време, помислете за невинните хора, които могат да бъдат убити или ранени при нови експлозии, за нещастниците, които спят под навеси или на улицата, защото жилищният им блок е разрушен. Разбраха ли ме всички? — Не последва никаква реакция. — Сержанти, до два часа искам да видя вашите планове за наблюдение. Спомнете си защо сте избрали да носите тази значка и не забравяйте, че вашият град е в беда. А сега на работа!

Клуб „Боби Джон“, булевард „Дел Пасо“, Сакраменто, Калифорния

Събота, 21 март 1998, 01:45 тихоокеанско време

За това време от годината нощният въздух беше доста топъл. Чувстваше се първият полъх на пролетта. Задната врата на клуба „Боби Джон“ беше отворена. Охраняваше я едър младеж.

По алеята идваше фигура. Беше мъж в кожени дрехи, с мотоциклетна каска в ръка. На главата си имаше обикновена тъмна плетена вълнена шапка с дупки само за очите, така че лицето му не можеше да се види.

Полицията беше монтирала камера върху осветителния стълб на булевард „Дел Пасо“ да следи предната страна на клуба, но задната се наблюдаваше от двама полицаи в каравана. Когато се появи новодошлият, камерите зажужаха и наблюдаващите нагласиха микрофона с насочено действие — да чуят по-добре разговора.

— Къде ти е моторът? — попита пазачът, когато човекът се приближи.

— Счупи се и го оставих на улица „Калвадос“ — отвърна непознатият. — Трябва ми телефон.

Той тръгна към вратата, но двуметровият бабаит, който я пазеше, опря пръст в гърдите му — недвусмислен жест да спре.

— Виждал ли съм те тук, приятел?

— Разбира се. Идвал съм.

Пазачът забеляза, че коженото яке е съвсем ново. То определено не изглеждаше да принадлежи на рокер, който е карал мотоциклет през влажната, нечиста сакраментска зима. Не носеше кожени гамаши или панталони, а някакъв тъмносив работнически комбинезон.

— Имаш ли значка, или нещо друго, брат?

— Не.

— Тогава си търси телефон на пешеходната алея, откъдето дойде. Клубът е затворен.

— Телефонът там е развален.

— Нашият също. Хващай пътя.

Непознатият се обърна, сякаш се колебаеше дали да си тръгне, после спря и отново заговори на бабаита.

— Е, добре. Моторът ми не е развален. Всъщност нямам никакъв мотор. И никога през живота си не съм карал мотор.

— Не ме интересува. Разкарай се.

— Истината е следната — продължи непознатият. — Искам да ти задам няколко въпроса за Джошуа Мълинс. — Той видя как едрото, грубовато лице неочаквано се напрегна. — Виждам, че знаеш за кого става дума.

— Изчезни, ненормалник.

— Мълинс е от Братството — продължи непознатият. — Той също е от бандата, която участва в престрелката в „Сакраменто лив“…

За човек с неговия ръст бабаитът беше много бърз. Той блъсна натрапника, пресегна се и взе парче галванизирана стоманена тръба, с която залостваха задния вход, когато барът не работеше. Непознатият полетя назад и падна тежко по гръб. От замаяния му поглед изглеждаше, че си е ударил главата.

— Ти влизаш в чужда собственост, нещастнико — изрева бабаитът. — А си пристъпил, а си мъртъв.

— Този човек трябва да е луд — каза един от наблюдаващите от фургона полицаи, докато слушаха размяната на любезности, и се засмя. — Или може би е някой глупак, който се вживява в ролята на полицай.

— Ако се опита да влезе със сила, онзи ще му счупи главата — отговори партньорът, му. — Не мислиш ли, че трябва да повикаме патрул преди човекът да пострада или да загине?

— Прав си. По-добре е да си вържем гащите — съгласи се другият полицай. Той взе портативната си радиостанция, извика централния диспечер и му предаде да изпрати патрул в алеята. — След десет минути са тук — съобщи полицаят.

— Ако бабаитът започне да го удря, ние ще трябва да направим нещо.

— Стой си мирно и чакай патрулната двойка.

Другият полицай свали бинокъла. Умът му трескаво работеше.

— Следствието смята, че Мълинс е един от хората, които са участвали в обира, нали? Няколко дни по-късно го намериха мъртъв, така ли е?

— Така мисля.

— Това появи ли се във вестниците?

— За Мълинс ли? Да. Той беше охранител или нощен пазач в „Сакраменто лив“, един от изчезналите охранители.

— Писаха ли, че е бил член на „Сатанинско братство“, или че е участвал в обира?

— Да, разбира се… или поне аз мисля така — отвърна другият полицай, без да проявява голям интерес към въпроса.

— Аз пък не мисля така — възрази неговия партньор.

— Е, и?

— Тогава, ако във вестниците не е имало съобщение, откъде този човек знае, че Мълинс е бил член на Братството и е участвал в обира. Не са много дори полицаите, които знаят това, всъщност само онези от следствието и бандитите. Как може един любител да знае?

— Как, по дяволите, бих могъл да ти кажа? — отвърна раздразнено партньорът му. — Просто гледай и снимай. Имам достатъчно неща, за които трябва да мисля.

Непознатият се изправи на колене, гърдите му се повдигаха, дишаше тежко.

— Ето какво е положението — каза спокойно той. — Ти ще ми кажеш всичко, което искам да зная за Мълинс, и аз ще си отида. Ако ли не, ще ти счупя главата, ще вляза вътре, ще счупя още някоя и друга глава и ще разруша това място.

— Слушай, глупако, давам ти последна възможност — каза бабаитът. — Ставай и разкарай оттук дебелия си задник или ще счупя тази тръба в тъпата ти глава.

Непознатият стана, взе шлема си и направи няколко крачки към пазача.

— Последната възможност е за теб — отвърна той. — Мълинс е работил тук за един човек с чин майор. Говори се, че приблизително една седмица преди грабежа Мълинс се е срещнал тук с майора или с някой от неговите хора. Разкажи ми за него. Кой е той? С немски акцент ли говори? Как изглежда?

— Не толкова зле, както ще изглеждаш ти, скапаняк, ако веднага не се разкараш — заплаши го бабаитът и вдигна тръбата.

С фалшиво движение той замахна към главата, но в последния миг извъртя тръбата назад и замахна към лявото коляно на непознатия. Ако беше кола, ударът би направил вдлъбнатина. Бабаитът зина от изненада, когато тръбата отскочи от крака на човека, сякаш от бетонен стълб.

— Какво говори той, какъв германец? — попита вторият наблюдаващ полицай. — Той каза, че майорът е бил германец.

— Да… чух за майора, но това го нямаше в рапортите. И никога не съм чувал за никаква връзка между Мълинс и някакви германци. Какво го кара да мисли, че майорът е бил… Ооох, по дяволите, той го удари право по коленете! По-добре да кажем на патрула веднага да дойде. Изглежда бабаитът се опитва да счупи коленете на този нещастник.

— Но на него нищо му няма… — Двамата полицаи се втренчиха невярващи. Човекът все още стоеше прав. Никакви рокерски кожи не можеха да го защитят от удар като този. — Сигурно не го е ударил, само е замахнал да го изплаши…

— Удари го — възрази първият полицай, но гласът му прозвуча неуверено, не бе сигурен дали наистина е видял онова, което стана.

Партньорът му свали от очите си бинокъла.

— Отивам да поговоря с този човек — заяви той.

— Никъде няма да ходиш! Не разбираш ли, че ще разкриеш нашето наблюдение, човече…

— Този приятел знае за майора и за срещата му с Мълинс — обясни вторият полицай и отвори вратата на караваната. — Той знае много повече, отколкото се полага на един цивилен. Ако е полицай, тогава той се опитва неслужебно да измъкне от него нещо важно или да го изнуди и ние сме длъжни да го спрем. Освен това аз искам да разбера как можа да понесе такъв удар и да остане прав.

Вторият удар беше наистина страхотен. Силен, бърз, отгоре, насочен право в главата. Патрик Макланахан го отклони с лекота с лявата си ръка и спука тръбата. Токовият удар, предизвикан от схватката, изпрати мощен енергиен поток по цялото му тяло.

Патрик злобно се усмихна. Проблемът с токовия удар в костюма не беше отстранен, но сега това му беше безразлично. Всъщност беше доволен. Приливът на енергия му действаше като наркотик…

Всичко стана като на забавен кадър. Бабаитът гледаше Патрик, сякаш е някакво излязло от дълбините на океана чудовище, после сграбчи тръбата с две ръце, вдигна я над главата си и се засили да удари. Патрик не му позволи. Той просто пристъпи напред и заби десния си юмрук в гърдите му.

Охранителят носеше бронежилетка, която пое част от удара и вероятно му спаси живота. Гръдната кост и ребрата от лявата страна се счупиха и притиснаха левия му бял дроб. От устата и носа му бликна кръв и той се свлече на земята. Патрик усети как видът на кръвта още повече усили неговия гняв и жажда за…

… за какво? Той не беше сигурен какво иска: отмъщение, информация? Или просто да се разтовари от разочарованието и горчивината, които изпитва. Да нарани някого. Да ги накара да се страхуват от него така, както той и семейството му се страхуваха. Той щеше да…

— Спрете! Полиция!

Патрик се обърна. По алеята откъм улица „Ан“ тичаше цивилен със закачена на верижка на врата му полицейска значка. Дясната си ръка държеше зад гърба, вероятно стискаше пистолет. Той вдигна златната си значка на детектив.

— Спрете! Искам да говоря с вас.

Патрик свали плетената шапка и си сложи каската. В момента, в който последната част от костюма му отиде на мястото си и беше активиран, през тялото му премина мощен енергиен импулс. Той беше настроил защитната система на специален режим, така че това му позволи да свали каската и все пак да остане защитен. Сега, след като я сложи и комплектува системата, към дисплеите и слушалките потече информация и той се почувства абсолютно жизнен и силен.

— Веднага свалете шлема! — заповяда детективът.

Патрик стоеше на мястото си, без да мърда.

Полицаят вдигна пистолета си.

— Казах да свалите шлема, да вдигнете ръце зад врата и да се обърнете!

— Не съм въоръжен — отвърна Патрик.

Сега гласът му беше електронно усилен от апаратурата в шлема.

— Направете каквото ви заповядах, човече. Свалете шлема и вдигнете ръце зад врата. Веднага! — За негова изненада непознатият просто се обърна и тръгна към задната врата на клуба „Боби Джон“.

Полицаят прибра пистолета си в кобура — човекът беше невъоръжен, а той не можеше да стреля по невъоръжен човек, особено в гръб.

— Исусе! Дейв, ела тук и ми помогни — каза полицаят на партньора си, който слушаше по насочения микрофон. — По-добре предай 245 и може би 187, извикай някаква помощ и линейка… Мисля, че копелето уби бабаита.

Патрик влезе в салона. От кухнята се появи един рокер и се спусна към него. Патрик стегна лявата си ръка и го удари по лицето. То се размаза, сякаш рокерът се бе ударил в подпорна греда. Вратата, която Патрик търсеше, затворена и охранявана при предишното му посещение, беше надясно, заключена. Той се върна в кухнята, после се засили и използва раменете си като таран. Вратата изхвърча от пантите.

Вътре двама рокери се забавляваха с няколко полуголи момичета. Патрик разпозна в единия от тях човека, който се беше изправил пред него със счупената бирена бутилка — същият, който рани Джон Мастърс, който знаеше за Мълинс и майора. Едно момиче беше коленичило между краката му. Другите се пръснаха из салона и затърсиха дрехите си. На табла за сервиране се виждаха бели прахчета — кранк или кокаин.

— Кой си ти, твойта мамка? — изрева рокерът.

— Търся майора — отвърна зловещо Патрик през шлема. — Кажи ми къде е майорът и тази нощ ще те оставя да живееш.

Рокерът се пресегна към пода до стола, където бяха панталоните му и извади 9-милиметров „Глок“.

— Никога не съм убивал някого без преди това да го смеля от бой — каза той и се засмя.

В същия миг другият рокер вдигна оръжието си и стреля от ъгъла на стаята. Патрик политна назад и се удари в насрещния ъгъл.

Първият рокер дрезгаво се засмя, като видя как натрапникът падна на пода.

— По дяволите, добро изпълнение — каза той и за всеки случай също стреля. Бутна жената настрани. — Обличай се, кучко, след броени минути тук ще е пълно с ченгета. Изчисти кокаина, занеси таблата в кухнята и я сложи на мивката. Беше самозащита. Запомнете го, пачаври такива. Човекът нахлу тук и заплаши да…

— Мамка му! — изкрещя другият рокер.

Всички се обърнаха и ужасени видяха, че непознатият се надига от пода. По тялото му нямаше нито една дупка. При изстрел с пушка от по-малко от десет метра на гърдите му трябваше да има дупка колкото тенисна топка.

— Търся майора! — прокънтя металически глас.

Момичетата грабнаха дрехите си и побягнаха, пищейки, ужасени от този… призрак. Вторият рокер стреля отново, но ръката му така трепереше при вида на неумиращия човек, че от пет метра не улучи. Той хвърли револвера и побягна.

— Хей, задник — извика без полза другият рокер, — върни се и скалпирай този приятел!

Той изпсува, прицели се и стреля със своя „Глок“. Натрапникът се завъртя, ударен в гърдите, но този път не падна. Още един изстрел и още един. Все още не падаше. Беше ясно, че куршумът го е засегнал, защото спря и се преви, сякаш щеше да припадне от болка или шок, но след това се изправи и продължи да се приближава.

Патрик сграбчи дясната китка на рокера и стовари върху нея стоманения си юмрук. Чу се хрущене от счупена кост и пистолетът падна на пода. После замахна и го удари по лявата ключица. Отново се чу звук от счупване на кост, рокерът падна на колене и запищя.

— Търся майора — заяви Патрик. — Кажи ми къде е или ще те убия.

— Не зная къде е, човече, кълна се…

Патрик отново замахна и счупи и другата му ключица.

— Следващият път ще ти счупя гръдната кост — заплаши го Патрик и заби пръст в гърдите на рокера. — След това ще ти прекърша врата, а после ще ти счупя черепа. През останалата част от живота си няма да живееш, а ще вегетираш. Сега говори. Къде е майорът?

— Не зная, кълна се — отвърна задъхан рокерът, лицето му бе изкривено от болка.

— Кой контактува с Мълинс? Майорът ли се срещна тук с него?

— Никога не съм го виждал. Един от неговите хора, от неговите лейтенанти е идвал тук, но аз не съм го виждал. Мълинс ми каза, че ще се срещне с майора на ранчото в Уолтън. Не зная къде е, кълна се в Бога!…

— Германци ли бяха?

Рокерът кимна.

— Да, да, Мълинс каза, че не искал да има работа с никакви шваби, но те му платили добре!

— Къде в Уолтън е това ранчо? По кой път?

Никаква реакция. Човекът беше припаднал. Патрик го пусна на пода и се отправи към бара. Той знаеше, че при първите изстрели постоянните посетители са се разпръснали като плъхове при пожар, но трябваше да намери другия рокер. Ако беше приятел на този човек, той може би знаеше за…

— Полиция! Не мърдай! — Патрик се обърна. Двама цивилни полицаи с провесени на вратовете златни значки бяха заели позиция зад задната врата, насочили към него, доколкото можа да види, много големи автоматични пистолети. — Горе ръцете! С лице към стената! Веднага!

Патрик включи системата за вътрешна проверка. Енергията в батерията беше още в зелената зона, но щеше да изкара не повече от два часа. Той беше облякъл костюма преди по-малко от час. Сигурно имаше повреда в индикатора за резервна енергия. Може би костюмът щеше да издържи, ако тези полицаи изпразнят оръжията си в него, но не повече, защото енергията щеше да спадне на резервно или дори на аварийно ниво. Тогава нямаше да му остава нищо друго, освен да се предаде.

— Не съм въоръжен — каза Патрик на полицаите. Той вдигна ръце с обърнати навън длани да се вижда, че са празни. — Отивам си. Не стреляйте. Ако стреляте, мога да ви нараня, а не искам.

— Млъкнете и се обърнете с лице към стената! — изрева единият от полицаите.

Патрик тръгна към вратата с вдигнати ръце.

— О, мамка му — промърмори вторият, — няма да спре. Чух изстрели тук… Дали да не застреляме този тип?

— По дяволите, той няма пистолет — отвърна първият полицай. — Не виждам никакво оръжие.

Той отново извика на човека да спре, но онзи продължи да върви.

— Мамка му — отново изпсува партньорът му и сложи пистолета си в кобура. — Прикривай ме! — извика той и се спусна към Патрик като футболен бранител на решителна среща.

Чу се глух удар. Блюстителят на закона беше блъснал непознатия в стената, но сега лежеше неподвижен с лице на пода. Човекът се изправи на крака, спря за секунда, сякаш да възстанови равновесието си, повдигна ръце и тръгна към вратата като внимаваше да не настъпи изпадналия в безсъзнание полицай.

— Не мърдай! — извика другарят му и се прицели с 9-милиметровия си „Зиг“. — Спри веднага или ще стрелям!

Беше решил да стреля. Партньорът му беше повален. При следващата крачка на Патрик той изстреля три куршума — два в гърдите и един в главата. Патрик падна по гръб. И изпищя.

Полицаят сграбчи портативната си радиостанция и с трепереща ръка включи микрофона, държейки пистолета насочен към гърчещото се тяло.

— Централа, тук едно-девет, стрелба, полицай ранен, полицай ранен, нападателят убит, изпрати помощ и линей…

Полицаят спря по средата на думата, онемя, когато видя как човекът с шлема се изправи, подпря се за момент на стената и тръгна към вратата.

Този път куршумът го улучи в торса, но той само леко залитна назад към стената, изблъска полицая от пътя си и се заклатушка по алеята. Ръката, която блъсна служителя на закона, сякаш беше железен прът. Но бе така зашеметен, че странният непознат можеше да използва и перо.

— Света Богородичке! — промълви полицаят.

Тръгна след човека навън, от дулото на пистолета му още излизаше дим, прицели се, но на алеята имаше хора, затова свали оръжието и пусна предпазителя. Непознатият си проби път през тълпата, затича се и изчезна.

Разкъсван между желанието да го преследва и задължението да помогне на падналия си партньор, полицаят отново взе радиостанцията и включи микрофона: „Централа, тук едно-девет, 245 подозрителен…“. По дяволите, как ли щеше да се изтълкува това? Той току-що беше съобщил, че нападателят е убит, а сега, че тича по улицата?

— Нападателят побягна на запад по алеята зад клуб „Боби Джон“, насочвайки се към улица „Феърфийлд“. Към всички, 245, подозрителен с черно кожено яке, тъмен гащеризон, раница на гърба и с мотоциклетен шлем, закриващ лицето. Изглежда не е въоръжен, но е опасен.

От булевард „Дел Пасо“ Патрик свърна наляво по улица „Феърфийлд“, включи ракетните двигатели в ботушите си, скочи на покрива на една изоставена двуетажна печатница, после спря за нова проверка на системата. Батерията се беше разредила до критично ниво.

Патрик набра на дисплея в шлема си команда за търсене, която се предаде по частната сателитна система. На екрана му се появи малко червено изображение с указание за посоката и разстоянието до целта. Там се намираше Джон Мастърс. Той бе в специално оборудвана кола „АМС Хамър“. И костюмът на Патрик, и колата имаха сателитни навигационни приемо-предаватели, за да може всеки от тях да вижда и да следи местонахождението на другия. Сега Мастърс беше съвсем наблизо, кръстосваше из района и се стараеше да не изглежда подозрителен, както може да изглежда една такава кола посред нощ на улицата.

Използвайки ракетните двигатели Патрик скачаше от покрив на покрив, докато стигна до шосе „Арден“. Той почака на покрива на една жилищна сграда, докато „Хамър“-ът се приближи. Тогава скочи от покрива и се приземи точно до един изплашен мъж, който излизаше от колата си на паркинга. Патрик не му обърна внимание. Петнадесет секунди по-късно, когато ракетните двигатели се бяха презаредили, той направи нов скок до колата на Джон, която се движеше бавно по шосе „Арден“. Колата спря, Патрик отвори вратата и се вмъкна вътре, а Джон натисна газта и джипът полетя с максимална скорост.

След като пресякоха реката и тръгнаха по Шестнадесета улица на юг към центъра на града, Джон попита:

— Как беше?

— Страхотно! Просто супер! — каза Патрик и свали шлема.

Като си спомни ужасеното лице на Патрик след демонстрацията, Джон се страхуваше от онова, което можеше да види този път, но Патрик изглеждаше нормално.

— Всичко работи чудесно! — каза той.

В задната част на „Хамър“-а имаше портативен бензинов агрегат. Патрик го включи, взе един кабел и пъхна единия му край в агрегата, а другия в контакта в долния ъгъл на раницата си. Макар че без шлема не можеше да следи нивото на енергията, той знаеше от изпитанията, че ще са необходими тридесет до шестдесет минути за презареждане на захранващото устройство.

— Тази вечер свършихме добра работа, нали? — попита Джон, надявайки се да получи потвърждение. — Намери ли онова, което търсеше?

— По дяволите, не можах… Но ще действаме според плана! — отвърна Патрик. — Получих немалко информация, но ми е необходима още. Следващата стъпка може да ни донесе ключа как да се справим с тези момчета.

— Наоколо изглежда има много ченгета…

— Ще действаме според плана, Джон — повтори Патрик. — Ако всичко се провали, ще се срещнем на летището, както се разбрахме. Аз мога да се скрия в хангара или отгоре на кулата.

Джон замълча. Трябваше да изпълнят плана.

Район „Розали“, квартал Елдър Крийк, Сакраменто, Калифорния

Малко след това

Понякога са необходими дни за намиране на най-доброто място за наблюдение. Идеалното място е достатъчно близко за фотографиране със средно мощен телефотообектив на всеки влизащ или излизащ в сградата, но не чак толкова, че да прави впечатление. Дори и по-отдалечена, караваната трябва периодически да се мести, за да не бъде разбита от крадци или вандали.

Макар че работата се състои единствено в седене, чакане, гледане и слушане, наблюдението е трудна, неприятна, изтощителна работа. В зависимост от обстановката и случая наблюдаващите полицаи понякога се сменяват за хранене или за кратки почивки. Но много пъти те остават затворени цели осем часа.

Но най-лошото на наблюдението, дори само след два дни, е ужасната миризма. Добре че вече малко полицаи пушат вътре, но все пак една затворена каравана бързо се изпълва с различни миризми — на всякакъв вид бързи закуски, на пот, размесена с дезодоранти и парфюми, миризми от неуплътнени тоалетни съдове и други по-неприлични за споменаване аромати. Излизането от фургона всъщност правеше положението още по-лошо. Прекарали два часа затворени, независимо колко е лошо вътре, ченгетата свикват, но след като излязат навън да поемат глътка чист въздух или да пуснат една вода, връщането във вонящия, задушаващ, клаустрофобичен автомобил става непоносимо.

Районът „Розали“ се намира между Шестдесет и пета улица и булевард „Стоктън“, на север от Елдър Крийк Роуд. Застроен е с общо взето красиви крайградски или полуселски къщи. С чисти дворове, красива външност и прясна боя някои от тях демонстрираха гордостта на собствениците си, но повечето бяха заети от наематели и от години не бяха нито ремонтирани, нито боядисвани.

Къщата северно от обекта на наблюдение беше много красива постройка с поддържана моравка отпред и добре подрязани храсти, все още завити със зебло срещу зимния студ. В двора имаше табелка с надпис: „Продава се“. Причината за продажбата навярно бе съседната паянтова къща — едноетажна изгнила дървена постройка с изпопукана гипсова мазилка и мръсен двор, огрян с туфи кафява трева. Оградата беше от бодлива тел, тук-там разкъсана, ръждива. В двора обикаляше голямо силно куче, което при най-малък повод свирепо лаеше. Някои от прозорците бяха със спуснати завеси, други — със заковани от външната страна железни решетки.

Подозираше се, че „Сатанинско братство“ използва тази къща за производство или дистрибуция на дрога, но отделът за борба с наркотиците не можа да намери достатъчно солидни доказателства. Полицията използва всички възможни трикове: спираше превозните средства, които наскоро са били на това място, с надежда да намери в тях дрога, проследяваше честите посетители, с надежда да залови някой излязъл от къщата пласьор. Никакъв резултат. Съседите бяха много наплашени, за да сътрудничат на полицията. Наблюдението не беше непрекъснато и накрая го преустановиха, защото не можеше да се оправдае пред капитана разходът на време, нито да се защити пред някой съдия тезата за вероятно престъпление.

Но къщата определено беше на Братството и навярно в нея имаше лаборатория за мет. Така че след последните взривове наблюдението беше подновено. Дори и през „слабите“ дни там вероятно се пласираше метамфетамин за няколко хиляди долара седмично и, ако някой искаше да ликвидира местата на Братството за продажба на дрога, къщата сигурно беше едно от тях. Тази информация беше достатъчна на Дийна Уайлър да заповяда подновяването на наблюдението.

Последните три часа на тази дванадесетчасова смяна бяха наистина кучешки. Кафето в термосите беше изстинало, сандвичите тежаха в стомасите като олово, забавяха циркулацията на кръв и действаха като големи таблетки приспивателно. Караваната беше студена, седалките миришеха на плесен, гумените накрайници на окулярите на 180-милиметровите фотоапарати бяха хлъзгави.

Тази вечер до къщата се приближиха няколко души, но всички бяха изплашени от булдога. Един посетител успя да изкара навън един от обитателите. Наблюдаващата група направи няколко хубави снимки на едрия, приличащ на рокер мъж с дълга и гъста черна коса, с брада и с кожена жилетка на голо. Големият микрофон с насочено действие долови проведения между двамата разговор:

— Какво имаш, човече? — попита посетителят с груб, дрезгав глас.

— Какво ти трябва? За смъркане ли? Имам точно това, от което се нуждаеш.

Бяха до телената ограда, но се виждаше, че обитателят не желае да стои дълго на открито.

— Какво, по дяволите, е това? — попита гневно купувачът. — Тук почти нищо няма.

— Ти на кой свят живееш бе, копеле? На улицата няма никаква стока. На Братството му таковаха мамата. Това е, приятел. Искаш ли или не?

— Ти направо ме обираш, човече.

Наблюдаващият през непрозрачното отвън стъкло полицай се намръщи.

— По дяволите, такъв разговор може да се води и за закупуване на сладкиши — промърмори полицаят. Той знаеше, че дотук в техните думи нямаше нищо, което да послужи за пред съда. — Хайде, момчета, преминавайте към сделката.

Предаването стана и полицаите направиха снимки. Торбичката с бяла кристална пудра изглеждаше като малко бяло петънце, незначителна част от нормалния размер на сак за доставка на мет.

— За такава сделка в съда ще ни се изсмеят — каза наблюдаващият полицай. — Трябва ни нещо голямо, момчета. Това символично количество няма да свърши работа.

— На улицата почти няма наркотици — каза примирително друг полицай. — Никой не смее да държи голямо количество. Всички се страхуват, че онзи, който премахна Братството, може да подгони и тях.

— Ще трябва да изчакаме още една седмица, когато по-смелите готвачи отново ще се заловят за работа — каза първият полицай, когато купувачът си тръгна, а продавачът се прибра в къщата. — Засега не се случва нищо съществено.

— Ето още един човек — прекъсна го полицаят с камерата. — По дяволите, сигурно съм уморен. Дори не го видях да се приближава. — Той вдигна очи от окуляра, разтри ги, после отново загледа. — Среден ръст, около метър и седемдесет, добре сложен, облечен е в кожени дрехи — яке и панталони. Как, по дяволите, могат тези хора да носят такива неща? С шлем на главата. От онези, които закриват цялото лице.

— Не чух мотор — отбеляза другият полицай. — Обикновено тези „Харли“ се чуват през три карета.

— Не виждам мотор.

— Няма мотор? — Сега всички се заинтересуваха. — Какво прави той?

— Той… ох, той се насочва право към предната врата. Големият булдог добре ще си закуси… Кожените дрехи няма да го спрат.

Те чуха свиреп лай и ръмжене.

— Човекът сигурно е постоянен посетител. Кучето трябва да го познава.

— Това куче… о, по дяволите, изглежда то ще се хвърли върху него! Прескочи през оградата, глупако!

Булдогът се спусна, разтвори уста, на светлината от предната веранда блеснаха зъби, насочиха се право към лявата китка на новодошлия… захапаха я и веднага я пуснаха. Те видяха как кучето разтърси глава, отново излая, заръмжа и се хвърли към левия глезен на непознатия. Повтори се същото нещо — кучето захапа и веднага пусна. От мястото си полицаите забелязаха, че човекът държи в дясната си ръка пакет. Трети скок и този път кучето увисна на лявата ръка на човека. Тежкото тяло го повлече наляво и надолу, но тогава съвсем равнодушно, сякаш удря комар, непознатият шляпна кучето по главата. Чу се силно скимтене и булдогът падна на земята. Странно. Ударът дори не изглеждаше силен.

— Кучето е безпомощно! — възкликна един от наблюдаващите полицаи. — Ха! Никога не съм виждал булдог така да подвие опашка! Какво използва този човек срещу него! Невропаралитичен спрей?

— Може би боздуган — отвърна друг полицай.

— Не видях в ръцете му спрей. Късметлия копеле. Може да е дрогиран. Ще почувства болката, след като премине действието на наркотика. Може би си струва да арестуваме този приятел и да разберем как го прави.

— Това хич не ме интересува — каза отговорникът на групата. — По интересно е какво има в раницата на гърба? А, остави една торба до предната врата. Ръцете му са празни. Може би е някаква доставка.

— През предната врата?

Страхотна експлозия разтърси караваната. Полицаите политнаха назад, силната светлина временно ги заслепи.

— Мамка му, какво, по дяволите, беше това? — извика един от тях и започна да трие очите си. — Бомба ли се взриви?

— Очевидно! — съгласи се друг полицай.

Изглежда тя избухна, преди да успее да се отдръпне. Той пипнешком намери портативната си радиостанция, надявайки се, че е включена на подходящия канал, защото, ако не беше, не можеше да види копчето за превключване.

— Централа, Специално отделение четири-четири, изпратете подкрепление, групи за обезопасяване на взривоопасни обекти и пожарникари. Имаше бомбена експлозия девет-две-седем. Предайте на всички отделения ситуация девет-девет-четири, повтарям, ситуация девет-девет-четири.

Сержантът, отговарящ за този сектор от южния район, взе радиостанцията си и повтори призивната 994, напомняйки на всеки, който отговори да използва процедурите за бомбена заплаха: никакво ползване на радио, МТД, или клетъчни телефони на разстояние под две карета от мястото на събитието.

Минаха няколко дълги минути преди полицаите в караваната да се съвземат. Когато накрая погледнаха през биноклите, те видяха непознатия да лежи по гръб, изхвърлен на около пет метра от взривната вълна.

— Изглежда е ударен право в лицето — заключи един полицай. — Надявам се в линейката да има лопати… ще са им нужни…

Той млъкна и се втрещи. Не можеше да повярва на очите си. Непознатият, който беше поставил бомбата, се изправи на крака и тръгна към къщата.

През звукоусилвателната система Патрик чу лая на кучето и дори стъпките му по калната трева в задния двор, но не го видя, когато го захапа за китката, след това за глезена, а после се хвърли към пръстите на лявата му ръка. Не почувства болка, но се изплаши. Единственото, което искаше да направи, беше да отвори челюстите на булдога, но звукът, който чу, когато другата му ръка удари бедното животно беше ужасен. Кучето изквича и падна на земята, от ушите му потече кръв.

— Негодници — изруга в шлема си Патрик, — изпращат кучета да се бият вместо тях!

Той се помъчи да потисне обхваналия го гняв, хвърли пълната с експлозив раница до вратата, включи късовълновия канал на детонатора и натисна ключа.

При експлозията, само на няколко крачки от него, светочувствителното забрало на шлема му моментално потъмня, за да не го заслепи блясъкът, в костюма му започна циркулация на студен въздух, за да отнеме топлината от взрива. Но взривната вълна го блъсна назад, той падна и когато отвори очи, яростта, която се беше породила в главата му, разтърси цялото му тяло. Той размърда ръцете си, след това краката, после тялото… всичко беше наред, никъде не чувстваше болка. Направи бърза проверка на системата: батерията вече се беше изтощила наполовина — оставаха му още четири часа. Преди да се приближи до вратата, бяха шест. Значи взривът е източил много енергия. Проверката показа, че всичко останало е нормално.

Експлозията беше избила вратата, бе съборила част от стената, електрозахранването в къщата бе прекъснато. На проникващата отвън светлина Патрик видя, че се намира във всекидневна. В дъното беше кухнята. Вътре беше същинска кочина… Експлозията, разбира се, също бе допринесла за безпорядъка, но изглежда и преди нея мястото не е било годно за живеене. Навсякъде имаше разхвърлян боклук, по стените бяха написани със спрей нецензурни изрази.

От врата вляво се появи висока, стройна фигура, облечена в черни дрехи с военна кройка. На главата си носеше плетена шапка с отвори само за очите и носа. Човекът беше въоръжен. Насочи автомата си към Патрик и стреля. Три куршума го улучиха и той се олюля назад. Не го заболя, само почувства силните електрически удари, които преминаха през тялото му. „По дяволите — изруга Патрик, — мислех, че проблемът е отстранен!“ Електричният ток замъгли зрението му, той се препъна в парчета отломки и се свлече до стената.

— Strib, du Teufel!^[2] — изруга командосът, насочи автомата към главата на Патрик и отново стреля.

Този път Макланахан усети съприкосновението на куршумите с шлема — но това беше като любовна милувка в сравнение с електричния заряд, който прониза тялото му. Болката беше остра, но, странно, тя дори му достави удоволствие.

Командосът замръзна, когато го видя да се надига от пода.

— Wer bist du?^[3] — извика той.

Патрик се нахвърли върху него и го събори на земята. Хвана с две ръце главата му и я удари в пода. Той смъкна плетената шапка и видя под нея младо, красиво лице да го гледа ужасено.

— Откъде взе наркотиците? — попита Патрик през електронния шлем.

— Drogen! Ich weiss nichts!^[4] — отвърна войникът. — Lass mich loss!^[5]

— Кой си ти, по дяволите? — попита Патрик. — Германец ли си? Deutsch? За майора ли работиш? Kommandeur? Der Major?^[6]

[ * Кой е командирът ти? Майорът? (нем.). — Б.пр.]

По израза върху лицето на войника разбра, че беше попаднал в целта.

— Къде е майорът? — Патрик напрегна паметта си да си спомни нещо от немския… вече петнадесет години не беше го използвал. — Vere… не, по дяволите, wo ist der Major^[7], проклетнико?

— Няма да говори! — отвърна войникът на развален английски, мигновено измъкна с лявата ръка нож от ботуша си и удари Патрик в гърдите.

Патрик хвана китката му, но не успя да спре удара, само го забави… Острието се придвижи няколко сантиметра към костюма, докосна го и го проби.

В шлема му прозвуча предупредителен сигнал. Ножът прониза тънката памучна подплата на костюма и достигна до тялото. Разтърсен от електричния удар, в паника, Патрик извика и се извърна настрана. Германецът се възползва от мигновеното отпускане на хватката, скочи на крака и побягна.

Костюмът не работеше… ножът успя да го прободе! Патрик опипа скъсаното място. Беше малко, по-късо от няколко сантиметра… Как, по дяволите, БЕРП можеше да го защитава срещу бомбени взривове и куршуми, а не успя да го предпази от елементарен удар с нож?

Патрик даде команда за проверка на системата. Той с облекчение видя, че всичко функционира. Значи едно срязване на тъканта БЕРП не поврежда цялата система. Беше му останала енергия за още няколко часа.

Трябваше да хване германеца, да му изкара душата, ако се наложи, но да научи всичко за майора. Патрик включи сензорите за виждане при слаба светлина и тръгна, но спря по пътя към кухнята. На пода, потънал в кръв, лежеше труп… Беше едър човек с дълга, права коса, ръцете и раменете му бяха покрити с татуировки, главата — надупчена от куршуми. Вероятно от автомата на командоса? Какво правеше един германски войник тук, в къщата на „Сатанинско братство“? Майорът също беше германец. Значеше ли това, че има работа с чуждестранна група терористи? Какво ги свързваше с рокерите? Дали терористите бяха предизвикали взривовете из целия район на Сакраменто и сега търсеха оцелели членове на Братството. Най-после някаква следа.

Патрик чу в задната част на къщата детски плач и се насочи натам. Откри една малка спалня вдясно, от която се носеше такава воня, че дори защитата на костюма му не можа да я премахне. Наоколо бяха разхвърляни отпадъци и боклук. Имаше и някакви химикали, вероятно за производство на дрога. След целия този хаос той съгледа малко гнезденце от мръсни одеяла и изцапана възглавница, където се търкаляха няколко празни консервени кутии. Явно тук спеше малко дете. „Какви животни — каза си Патрик. — Да оставят едно дете да живее така като… това е нечовешко.“

Банята вляво беше почти разрушена от експлозията. Детските ридания идваха оттам. Патрик бутна остатъците от счупената врата и намери вътре съвсем мъничко момиченце, почти затрупано с парчета мазилка. Сигурно беше на не повече от две или три годинки. Изоставено, слабо като вейка, то беше мръсно и парцаливо като цялата къща. По главата си то имаше кървави ожулвания.

— Спокойно, миличко — ласкаво каза Патрик. — Аз ще ти помогна да излезеш оттук.

Детето запищя — протяжен, див, пронизителен писък, очите му широко се отвориха, малкото телце се разтърсваше от ужас. То отчаяно се опитваше да се измъкне от отломките. Без да обръща внимание на писъците, Патрик го измъкна и внимателно го сложи върху изхабения килим в коридора.

На дисплея в шлема си той набра диспечерския УКВ канал на клиника „Дейвис“, който беше открил, когато посещаваше Пол.

— Моля ви, изпратете линейка на Шестдесет и пета и улица „Розали Хайтс“ — предаде Патрик. — Отнася се за момиченце, приблизително на две годинки, с рани по гърба и главата. Приехте ли? Край.

— Съжалявам, но това е диспечерски канал и е само за служебно ползване. Ако ви е необходима спешна медицинска помощ, обадете се от някой телефон на 911.

— Слушайте, диспечер, аз съм в полуразрушена къща на „Розали“. Тук има мъртъв пласьор на дрога и малко момиченце, ранено при експлозия. Детето може би ще припадне — отговори Патрик. — Полицията вече е тръгнала насам. Незабавно изпратете линейка.

Патрик завърши разговора и се обърна към вече загубилото съзнание дете. До пристигането на медицинския екип трябваше да се опита да окаже първа помощ.

Неочаквано Патрик чу вик:

— Мръсно копеле! Измитай се оттук!

Нещо го удари по главата. В стаята бе влязла полугола жена, стиснала алуминиева щека. Не можеше да определи възрастта й. Може би беше млада и дори хубава, но от дрогата лицето й беше набръчкано, изпито, покрито с рани, косата й висеше рядка и без блясък.

— Гадно копеле! Остави ни на мира! — изкрещя жената и отново замахна.

Патрик се остави да го удари по дясното рамо.

— Това твоя дъщеря ли е? — попита той. — Детето твое ли е?

— Върви на майната си!

— Как можеш да оставиш собственото си дете да живее на такова място? — извика Патрик. — Как можеш да я сложиш да спи в стая, където се приготвя дрога?

— Ако много ти харесва, вземи я! — извика жената. — И без това само плаче и по цял ден повръща! Пръждосвай се!

Тя пристъпи по-близо и отново замахна да го удари. Патрик извъртя лявото си рамо и леко я бутна. Жената политна и падна, сякаш я бе блъснал камион, изпищя, с мъка се изправи на крака, хвана се за разбития, окървавен нос и се оттегли в спалнята.

Патрик пренесе припадналото дете в дневната. В един ъгъл намери някакви дрехи и зави крехкото телце на момиченцето. Дишането й, слава богу, изглеждаше нормално… Може би беше припаднала от страх и не беше в шок. Той затърси възглавница да повдигне главата й.

— Сакраментско полицейско управление! Не мърдай!

Патрик се обърна. Двама мъже в джинси, маратонки и якета стояха на порутения вход с насочени към него автомати.

— Направете каквото ви се казва, господине — обади се втори глас.

Други две, вече униформени, ченгета се бяха прилепили към стената зад вратата, водеща към кухнята.

Патрик се обърна към тях с ръце до тялото и обърна навън дланите си, за да покаже, че не носи оръжие.

— Детето е ранено — обясни той. — Извиках линейка. Някой трябва да му окаже първа помощ.

— Казах да не мърдаш и да вдигнеш високо ръце да ги виждам, нахал — заповяда единият полицай.

— Не съм въоръжен. Опитвам се да помогна на това дете. Пострадало е при експлозията…

— Обърни се към стената с вдигнати ръце и разкрачен. Веднага!

Патрик имаше чувството, че го обгръща мъгла. Той се обърна към стената. Въпреки че го беше яд на Чандлър и Барона, да се подчинява на полицията беше в кръвта му. Още от ранна детска възраст беше възпитан в това.

— Тук има труп — извика един от униформените. Сигурно беше намерил в кухнята убития рокер. — С много огнестрелни и прободни рани.

Един от цивилните полицаи видя кръвта по тялото на Патрик.

— Ти ли го уби? — попита той.

— Не — отвърна Патрик. — Преди мен тук беше един мъж. Вероятно войник или командос. Говореше немски. В спалнята има и една жена. Възможно е да има и още хора.

— Ще проверим.

Двамата униформени тръгнаха с извадени пистолети към спалните. Цивилният попита:

— Ти ли сложи бомбата до вратата?

— Да.

— Арестуван си. Имаш право да мълчиш.

— Вие наблюдавате тази къща — каза ядосан Патрик. — Защо не я нападнахте? Защо останахте безучастни?

— Откъде знаеш, че сме я наблюдавали?

Патрик погледна ченгетата.

— Пред очите ви се извършва продажба на дрога, а вие…

— Застани с лице към стената! — изрева ченгето и блъсна защитената от шлема глава на Патрик в стената.

— Това е той! — разнесе се писък.

Беше жената. От носа й още течеше кръв. Извеждаха я от спалнята с белезници на ръцете. На раменете й бяха наметнали одеяло.

— Той ме удари и се опита да ме изнасили! Отблъснах го, а той грабна дъщеричката ми и каза, че ще я убие.

Когато жената влезе в дневната, тя видя проснатия върху пода мъж и изпищя.

— О, господи, мъжът ми! Убил е мъжа ми! Това кръвожадно копеле е убило моя мъж!

— Хайде, спокойно, госпожо — каза един от униформените полицаи. — Хванахме го. Той е арестуван.

Едно от ченгетата сграбчи лявата китка на Патрик и я изви назад. Патрик се опита да се освободи, но разбра, че както при атаката с ножа, костюмът от БЕРП е безполезен при плавно прилагане на сила. Ако натискът не е рязък или много силен, той не се задейства.

— Отпусни си ръката, приятелче! — заповяда полицаят. — Не се съпротивлявай, че ще стане по-лошо.

Партньорът му пъхна пръсти под брадата на Патрик и натисна. От острата болка пред очите му се появиха звезди. Друг се опита, макар безуспешно, да го ритне отзад, в сгъвката на коленете, за да го повали. Патрик разбра, че те скоро ще преодолеят съпротивата му и след секунди ще му сложат белезници.

— Не ме докосвайте — предупреди ги той, стараейки се да не избухне и гласът му да звучи спокойно. — Не искам да се конфронтирам с вас. Ще си отида доброволно, само не се опитвайте да ме нараните.

— Тогава престани да се бориш и сложи ръце зад гърба си — заповяда един от полицаите.

— Не е необходимо да ми слагате белезници! — извика Патрик. — Аз ще си отида мирно. Пуснете ме!

Той си даваше сметка, че силите му се изчерпват и скоро ще бъде в тяхна власт.

— Не се притеснявай, приятелче. Белезниците са за твоя защита. Ще ги свалим веднага, щом се уверим, че ще ни сътрудничиш. Няма да ги държим дълго и ако престанеш да се съпротивляваш, няма и да ти убиват. Успокой се, приятелче. Белезници слагаме на всеки заловен от нас. Такъв е редът. Не се паникьосвай. Ще ги сложим преди още да си разбрал. Никой не иска да те нарани…

— Тогава ме пуснете и аз ще направя всичко, което вие…

— Пуснете го! — извика някой.

Силна струя парализиращ спрей удари предната част на шлема му. Защитната система се задейства, но малко облаче газ успя да се промъкне в шлема. Той се изплаши. Четиримата го хванаха и го дръпнаха назад. Той падна тежко по гръб. Една ръка стисна гърлото му, нечие коляно го срита в слабините, опитаха се да му свалят шлема…

Когато Патрик падна на пода, токовите удари, затихнали през последните няколко минути, отново го разтърсиха с пълна сила. Той извика, дълбоко от гърлото му се изтръгна усилен от електронната апаратура рев. Единият униформен полицай получи удар с коляно в диафрагмата и само благодарение на бронежилетката ребрата му останаха здрави. Той извика, но продължи да се бори, докато Патрик не го удари пак. Двамата цивилни го държаха за ръцете, дърпаха го надолу с цялата тежест на телата си и затрудняваха движенията му. Единственото, което му оставаше, беше да удари с глава едното ченге, после другото. От носовете им рукна кръв, но те продължиха да го държат здраво, докато с голямо усилие не успя да освободи дясната си ръка. Това му стигаше. Едно леко шляпване по лицата и двамата паднаха на пода. Почувстваха се като ударени с железен тиган. Четвъртият полицай нанесе на Патрик няколко удара по главата и го ритна в гръдния кош, но сякаш блъскаше в тухлена стена. Не удържа и пусна арестанта. Като видя, че не може да се пребори със сила, ченгето измъкна пистолета си и го насочи към Патрик.

— Не мърдай!

Патрик послушно вдигна ръце. Той поиска нова проверка на системата и видя, че енергията се изчерпва бързо… Оставаше му само за един час, но не бе ясно дали ще стигне и за толкова. Вече не беше сигурен дали костюмът ще го предпази от нови изстрели. Време беше да се маха.

— Добре — каза Патрик, — ще ви кажа истината, момчета. Аз съм на ваша страна. Взривих вратата и влязох тук, защото знаех, че къщата е под наблюдение, но според закона не можете да влезете без причина или без да сте видели, че действително се извършва престъпление. Ако не се опитвате да ме арестувате, нищо няма да ви сторя.

— Добре, добре, няма да те докосваме — каза ченгето. Все още държеше пистолета си изваден, но го премести в лявата ръка като знак на доверие. — Щом казваш, че си на наша страна, няма да те закачаме. Само отговори на няколко въпроса, съгласен ли си? Трябва да ти напомня, че имаш право да мълчиш, да не отговаряш на никакви въпроси, преди да дойде адвокатът ти. Разбра ли какво ти казах?

— Да.

— Добре — продължи полицаят. — Ние просто си вършим работата. Ако си невинен и това може да се докаже, тогава всичко е наред. Но трябва да ни съдействаш. Защо като начало не си свалиш шлема?

— Как ли пък не — отвърна Патрик. — Опитвате се да ме забавите, докато пристигне подкрепление. — Той включи вградената в шлема радиостанция на полицейския канал. — Вече са тръгнали две полицейски отделения, както и пожарникари. Съжалявам, но трябва да вървя.

— Не се опитвай да си тръгнеш, приятелче — предупреди го ченгето. — Заподозрян си в убийство. В тази раница изглежда носиш оръжие. Удари другарите ми и едва не ги уби. Ако се опиташ да бягаш, ще бъда принуден да стрелям, за да те спра. Ако трябва дори ще те убия, но не искам да се случи това. Просто си остани на мястото. И не мърдай.

Патрик отново провери системите: оставаше енергия за четиридесет минути — по-малко, отколкото очакваше, но все пак достатъчно, за да се махне.

— Още веднъж ви казвам — обърна се той към полицая и направи няколко крачки. — Не съм ваш враг. Не се бийте с мен. Хората, които предизвикаха взривове из целия щат, тях трябва да преследвате, не мен. Ние трябва да работим заедно.

— Не мърдай — остро го предупреди полицаят. — Арестуван си. Не мърдай или ще стрелям!

Трябваше да се махне оттук час по-скоро. Патрик включи ракетните двигатели в ботушите си и се устреми към избитата от взрива предна врата. Този път куршумите го улучиха в дясното рамо, усети всеки удар като бодване с електрически остен в главата и сърцето. Блъсна се в рамката на вратата, завъртя се и стъпи тежко навън.

Пред къщата се беше събрала малка тълпа. Една жена изпищя.

— Полиция! — чу той зад себе си. — Всички да се махнат от улицата! Ти там! Не мърдай! Остани на мястото си!

На не повече от десет метра пред него, скрит зад отворената врата на полицейската кола, имаше друг полицай. Запалените фарове бяха насочени право в очите на Патрик. Той се отдръпна наляво да заобиколи колата. Полицаят стреля два пъти. Макланахан падна, тълпата изкрещя от ужас, но с още по-ужасен рев посрещна изправянето му на крака.

На дисплея в шлема му светнаха предупредителни сигнали. Боже мой! Енергията беше спаднала до критично ниво. По принцип системата трябваше да сигнализира при спадане на нивото един час предварително. Той не беше получил предупреждение за презареждане или за напускане на боя. Може би костюмът се беше повредил и губеше енергия с главоломна бързина. Индикаторите показваха, че му остава за още тридесет минути, но при скоростта, с която се изчерпваше при всеки изстрел, тя щеше да стигне само за две-три минути.

— Не мърдай! — извика униформеното ченге, което току-що беше стреляло в него. — Лягай на земята! Веднага или ще стрелям!

Неочаквано се чу кратко изсвистяване на компресиран въздух и Патрик изчезна.

— Ето го! — извика някой.

Всички се обърнаха. Беше се приземил до противопожарната кола на около тридесетина метра от мястото на сблъсъка.

Патрик побягна по Шестдесет и пета улица и изчезна.

Санто Порте, Калифорния

По същото време

— Излиза, че сте бил прав, полковник — каза Райнгрубер, когато Грегъри Таунсенд влезе в командния център. — От Сакраменто получаваме нови рапорти за нападения над къщите на Братството в града.

— Вашите войници налице ли са, майоре? — попита Таунсенд.

— Ja, Herr Oberst^[8] — отговори Райнгрубер. — Всички ударни групи се обадиха, че се връщат.

— Знае ли се кой стои зад тези нападения? — попита Таунсенд, докато сядаше пред телевизорите. — Мексикански наркобанди? Други рокерски банди?

— Нямаме точни данни — отвърна германецът. — Съобщава се за няколко ранени рокери и за един загинал. Полицията е водила кратки престрелки с нападателите, но няма съобщения за арести. Една от нашите групи обаче докладва за контакт със странно облечен полицай или таен агент. Изглежда е носел бронекостюм с доста необичайни характеристики. В сблъсък с него един от моите хора е бил сериозно ранен.

Таунсенд беше заинтригуван.

— Нова военна технология на въоръжение в полицията? Или може би е експеримент? — разсъждаваше той. — Трябва да получа колкото се може повече данни за този костюм. Къде са хората ви, които са видели този човек?

— Ще се върнат след няколко часа, Herr Oberst.

— Искам да говоря с тях веднага щом пристигнат — каза Таунсенд. Той се замисли за момент. — Това е добър признак. Може би полицията е претоварена и дори изплашена. Сигурно разни банди се опитват да се наместят в търговията с дрога в града или да си отмъстят. Или някои разгневени граждани, искащи нещо да се направи, излизат по улиците. Изглежда, че градът започва да се бунтува, майоре. Някакви съобщения от района на целта?

— Все още нормална дейност, полковник — отвърна Райнгрубер. — Заминаването, изглежда, ще бъде след седмица.

— Скоро няма да имат друга алтернатива, освен да ускорят заминаването си — каза Таунсенд. — Това ще стане през следващите няколко дни. Пригответе хората си за тръгване.

Патрик Макланахан се беше скрил между два контейнера за смет, съвсем близко до булевард „Стоктън“, когато Джон Мастърс се появи със своя „Хамър“. Той се отправи натам, когато забеляза на сателитната си проследяваща система, че Патрик не помръдва от няколко минути. Макланахан разкопча каишките на шлема си и се вмъкна на задната седалка.

— Как мина? — попита Джон.

Патрик не отговори.

— Приборът в костюма, който поддържа връзка със следящата система, работи идеално. На картата се отбелязваше всяко твое движение, всяка твоя стъпка.

Патрик продължи да мълчи.

— Наоколо е пълно с полицаи — добави Джон. — Мислех, че ще тръгнем по обратния път, на изток, към шосе „Флорин-Пъркинс“.

— Искам да се махнем оттук — каза Патрик.

— Навсякъде е пълно с полицаи…

— Видях на монитора, че са много — отвърна Патрик. — Ограждат зоната между булевард „Стоктън“ и Шестдесет и пета улица. Карай на запад към Тридесет и седмо авеню и ще се измъкнем. — Патрик все още беше обзет от изгаряща ярост. — Джон, знаех, че Сакраменто има проблеми, но никога не съм допускал, че са толкова големи — продължи той. — Наркотици, изнасилвания, терор… невероятно. Като при война.

— Радвам се, че си цял, Мак — каза Мастърс. — Бях се разтревожил.

Той продължи на юг по булевард „Стоктън“. Пред тях блеснаха фарове и синя, въртяща се лампа. Вероятно беше първият полицейски контролно-пропускателен пункт. Джон зави надясно по Тридесет и седмо авеню, надявайки се, че не са привлекли вниманието на полицаите. Не след много бяха извън всякаква опасност.

— Как мина, Мак? — повтори въпроса си Джон. — Защо не се яви на уговорената среща?

Патрик пусна генератора в задния край на колата, взе кабела и го включи към захранващия блок в раницата. Блокът не се зареждаше, системата беше напълно изключена.

— Костюмът се повреди — отвърна той. — Един нож го проби. Захранващият блок се изтощи три или четири пъти по-бързо от нормалното. Имах късмет, че се измъкнах. — Патрик пое дълбоко дъх и подпря глава на облегалката. — Мисля също, че раних едно малко момиченце — добави той.

— Какво? О, не, Патрик! За бога, как се случи?

— Бомбата! — обясни Патрик. — Бомбата, която използвах да разбия предната врата, разруши част от банята, където е било момиченцето.

— Държали са дете в помещение, където правят и продават дрога? Лошо ли е ранено? Извика ли линейка?

— Да — отговори Макланахан. — Кървеше, беше малко шокирано, когато ме видя, изпищя от ужас. — Джон въздъхна облекчено. Мисълта, че са причинили смъртта на дете би била непоносима. — Джон, трябваше да видиш къщата. Същински вертеп. Детето спеше в спалнята, която са използвали за производство на наркотици. Усетих миризмата на химикалите. Спеше върху смет, ядеше хвърлени по пода остатъци, дишаше изпарения, от които дори възрастен може да загуби съзнание. Беше ужасно…

— Патрик, всичко е наред — успокои го Мастърс. — От казаното излиза, че ти си спасил живота на това дете. Не ти си го държал в тази къща. Те са го сторили. — Мастърс замълча, колебаейки се дали да попита за онова, което силно го вълнуваше. После се реши. — Какво стана с костюма? Как се повреди?

— При удар с нож — отвърна Патрик. — Борех се с един, по всяка вероятност командос. Той извади нож. Хванах го за китката, но не можах да го удържа. Беше много силен. Острието само се допря до костюма и го проби. Веднага след това нивото на енергията рязко спадна, но системата продължи да действа. Открих, че ченгетата могат да се борят с мен и да ме надвият. При бавни движения защитата на костюма не се активира. Едва не ме арестуваха.

— Може би такава е природата на материала БЕРП — разсъждаваше на глас Джон. — Ние не сме правили изпитания с малка или бавно проникваща сила, а само със силен удар. Същата характеристика на костюма, която дава възможност за свободно движение, е причина при бавно проникваща сила да не се активира електрореактивната колимация.

— Значи бомбен взрив няма да ме убие — заключи Патрик, — но ако някой бавно натиска игла за плетене, с лекота ще стигне до сърцето ми.

— Би трябвало да можем да коригираме това — каза Джон и настръхна при мисълта, породена от последните думи на Патрик. — Трябва да можем избирателно да втвърдяваме определени части от костюма. А какво стана с нивото на енергията?

— Падна след пробиването — отговори Патрик — и особено след неколкократните попадения.

— Попадения?

— На куршуми — поясни Патрик.

Джон преглътна с мъка.

— Колко на брой?

Патрик се замисли.

— Може би дузина за около шест минути. Плюс няколко удара с бейзболна бухалка и ухапване от булдог. Него също едва не убих.

Джон забеляза, че той разказваше всичко така безстрастно, сякаш четеше надписи в археологически музей за отдавна минали събития.

— Значи трябва да повишим малко енергийния резерв — каза Мастърс. — Още не са отстранени онези токови удари в костюма, нали?

Не последва никакъв отговор.

— Патрик, сигурен ли си, че си добре?

Приятелят му продължи с малко променен тон.

— Знаеш ли какво направих, Джон? Когато хвърлих взрива до вратата, аз не се скрих. Просто останах там и изчаках да избухне. Мислех си, че ще бъде добре, ако този взрив ме убие. Ако оцелея — пак добре, ще изпълня тази мисия. Не зная защо постъпих така. Може би съм искал отговор от съдбата, потвърждение, доказателство, че постъпката ми е правилна. — Патрик дълго мълча, но Джон чувстваше напрежението, нарастващата му ярост.

— Тези мерзавци — продължи гневно той. — Те убиват, тероризират, тровят, малтретират дори собствените си деца… Искам да ги избия до крак.

После малко по-спокойно добави:

— Получих известна информация къде може да е убежището на майора. Когато влязох, в къщата имаше един германец, командос. Мисля, че беше отишъл там да премахне оцелелите членове на „Сатанинско братство“. Рокерът от „Боби Джон“ ми даде информация за убежище в Уилтън. Искам да отида там. Тази вечер. Още сега.

— Патрик, знаеш, че не можеш да отидеш сега — възрази Джон. — Нашият успех днес се дължи на доброто ни разузнаване и подготовка. Сега не сме подготвени. Трябва да съставим план. Освен това костюмът ти е повреден, не може да се зарежда, а и навсякъде е пълно с ченгета и войници от Националната гвардия. Единствената причина досега да не са ни спипали е, че по улиците има много коли като нашата и затова не правим впечатление.

Патрик дълго мисли.

— Прав си — съгласи се най-накрая той. — И трябва да включим и ченгета. Досега май се бия повече с ченгета, отколкото с престъпници. Това не е хубаво. Да поправим този костюм и да се подготвим за следващия ни ход.

Щаб на Специално следствено управление, алея „Беркът“, Сакраменто, Калифорния

Малко по-късно

— Какво, по дяволите, става? — избоботи Артър Барона, докато влизаше в кабинета на Чандлър.

Костюмът на капитана беше измачкан. Той държеше телефонната слушалка и се опитваше едновременно да слуша информацията, която му предаваха и гневния глас на началника си.

— Преди малко ме вдигнаха от леглото — продължи Барона. — Някакъв негодник полицай от отдела за борба с наркотиците убивал цивилни и разбивал домове и магазини? Вярно ли е? Кой е той? Искам отговор на тези въпроси! Сега!

Той излезе с трясък от кабинета и отиде в конферентната зала.

Чандлър затвори телефона и последва Барона.

— Говорех със заместник-началника Орман, шефе — каза той. — Заповядал е Хомисайд да поеме разследването.

— Какво, по дяволите става при вас? — кресна Барона. — Някакъв човек, вероятно полицай, в бронекостюм с пълна бойна екипировка взривява къща, убива човек и едва не причинява смъртта на едно малко дете? Друг, със същата екипировка, нахлува в клуба „Боби Джон“ и почти убива трима посетители? Нашите полицаи дори не се опитват да го арестуват и той избягва пеша!

— Информацията ви е неточна, шефе — възрази Чандлър.

Той подробно описа двата инцидента със странния нападател в бронекостюм, който, изглежда, обикаля из града с „Хамър“ и преследва търговци на дрога и членове на рокерски банди.

— Какво знаете за този „Хамър“?

— Един свидетел твърди, че малко след инцидента в клуба „Боби Джон“ на пътя „Арден“ заподозреният се е качил в „Хамър“.

— „Арден“? Та това е през няколко карета от булевард „Дел Пасо“.

— Човекът се движи бързо — каза Чандлър. — Той има някакви двигатели в ботушите, които му позволяват да скача…

— Или не е един, а са няколко — изрази съмнение Барона. — Да не е някой от вашите хора?

— Наредих да се извърши проверка на личния състав на цялото управление — отговори Чандлър. — Не мисля, че е така, но за всеки случай правя пълно разследване. Всеки човек трябва да даде точен отчет къде е бил снощи. Мога да ви уверя, че не е никой от тях.

— А какво ще кажете за себе си? — попита Барона. — Вие къде бяхте снощи?

— У дома с жена си, шефе — отговори раздразнено Чандлър.

Това не беше вярно. Всъщност той беше при една приятелка, но ако се наложеше, съпругата му щеше да потвърди, че си е бил вкъщи. Тя се примиряваше с неговите лудории.

— О, разбирам, очевидно Орман мисли, че аз съм тайнственият човек. Сякаш през тези дни не съм имал нищо по-добро за вършене, освен да тичам по трико и да чупя глави. Това са глупости. Бях си у дома.

— Добре, Том, добре — омекна Барона. — Да продължим. Какво казват свидетелите?

— Описват лицето, вероятно мъж, висок метър и седемдесет, метър и седемдесет и три, средно тежък, облечен с плътно прилепнали тъмносиви дрехи, приличащи на водолазен костюм, говори с електронно усилен глас и носи малка раница, по размери и форма подобна на парашут за спортни скокове, но по-тънка — отговори Чандлър като поглеждаше в бележките си. Той замълча, после добави: — Нашите полицаи докладват, че дрехите на заподозрения вероятно са някакъв нов бронекостюм, плод на високи технологии. Неколцина от тях рапортуваха, че са стреляли в него, но той е останал невредим.

Барона попита нещо, но за момент Чандлър се разсея. Висока технология, висока технология… това му напомняше за нещо, което неотдавна беше чул. Какво беше то? Чандлър не можеше да си спомни…

— Чандлър! А какво знаете за оръжията?

Капитанът трепна и излезе от унеса.

— Според рапортите няма никакви оръжия, само една чанта с взрив, която, според моите полицаи, наблюдаващи къщата в „Розали“, заподозреният оставил до вратата.

— Значи излиза, че е някой доброволец, гражданин, грижещ се за безопасността, който броди из улиците на града, за да убие с експлозиви и последните останки от „Сатанинско братство“… — каза Барона. — Сякаш онзи, който е заложил взривни устройства в машините за дрога, се опитва да довърши работата си като избие до крак оцелелите.

— И на мен така ми изглежда, шефе — съгласи се разсеяно Чандлър. Той се мъчеше да възстанови спомена за чутото преди време. Отмъщение… висока технология… войник… какво, по дяволите, беше? Усети как мисълта му се изплъзва и добави огорчено: — А Орман прехвърля случая на Хомисайд.

— Искам да знам резултатите от вътрешното разследване във вашето управление. Трябва да сме сигурни, че не е бил някое смахнато ченге.

— Гарантирам, че не е — каза Чандлър. — А дори да е, съвсем скоро ще го хванем.

— Погрижете се това да стане по-бързо, Чандлър — каза Барона. — Намерете го и го хвърлете в пандиза. Който и да е той, искам да го видя на топло.

„Браво на теб, шефе — каза си наум Чандлър, когато Барона излезе. — Ти ми отне разследването, сякаш съм отстранен от полицията, но ако заловя този човек, си готов да обереш лаврите.“

Той прегледа бележките си. Беше невероятно… прекалено невероятно, за да го каже на шефа: човекът бе неуязвим за куршуми. Облечен в дрехи, които му позволяват свободно да се движи, сякаш са от найлон, но мигновено стават твърди като стомана при удар. Той може да скача тридесет метра на дължина и десетина на височина. Възможно ли е да е някаква шега, номер на неговите полицаи, за да прикрият действията на група доброволци. Изглеждаше като научнофантастичен филм, превърнал се в действителност.

А ако е вярно, този човек би могъл да бъде суперполицай… или суперкошмар за всички тях.

Път „Суон Крийк“, залив „Гренит“, Калифорния

Четвъртък, 25 март 1998, 02:13 тихоокеанско време

Жени. Не можеш да живееш с тях, не можеш и без тях…

След всички изживени от Том Чандлър неприятности през последните два месеца, точно сега Кей искаше от него да се разведе с жена си и да се ожени за нея. По дяволите. Чандлър беше доволен, че си тръгна.

Пое с колата си от жилището на Кей, край езерото Фолсъм, към дома. Буйните води от топящите се снегове в планините на Сиера Невада, заедно с продължителните непрекъснати дъждове бяха напълнили догоре езерото, което се намираше на около шестдесет километра източно от Сакраменто. От стоманените шлюзове редовно източваха вода, но нивото продължаваше да се повишава.

Чандлър обичаше езерото. Като дете той бягаше от училище, въртеше педалите на велосипеда си повече от четиридесет километра, за да може да скита тук на воля. Край езерото се люби за пръв път, край него по-късно срещна първите си две съпруги. То можеше да изглежда като бушуващ океан или като изсъхнало пустинно речно корито с малък поток по средата. За Том Чандлър това нямаше значение… езерото винаги щеше да го привлича.

Той караше по неосветен път без отклонения, когато усети силен удар, воланът трепна надясно, последван от гадно шляпане на спукана гума. „Мамка ти!“ Досега не беше сменял спукана гума, но щеше да мине най-малко половин час, докато пристигне пътна помощ. На всичкото отгоре беше със служебна кола, а Чандлър не искаше никой да научи, че използва кола на полицията за посещение при приятелката си. Продължавайки да псува, той отби встрани от пътя, спря колата, взе фенерче от жабката и слезе да огледа повредата.

Беше се навел над спуканата гума, когато върху главата му се стовари дебела гумена палка. Не изгуби съзнание, но пред очите му светнаха звезди и ръцете и краката отказаха да се подчиняват. Посегна да извади личното си оръжие, но някой изви ръцете му зад гърба и измъкна пистолета му от кобура. После ръце в ръкавици го завлякоха зад ниските храсти в пясъчните дюни край пътя и го хвърлиха с лице надолу. Един ботуш натисна врата му.

— Добър вечер, капитан Чандлър — поздрави весел глас с подчертан английски акцент.

— Кой, по дяволите, сте вие? — извика полицаят. — Не знаете ли, че съм ченге? Веднага си свалете крака от врата ми!

— Кой съм аз е без значение, капитан Чандлър — отговори гласът. — По-важното е, че аз съм вашето спасение.

— Моето какво?

— Вашето спасение — повтори гласът. — Тук съм, за да ви помогна да се справите с всичките си проблеми. Престанете да се съпротивлявате и аз с удоволствие ще ви обясня. Ако продължите да се борите, ще бъда принуден да туря край на полицейската ви кариера, да не говорим за живота.

Чандлър разбра, че няма избор. Никой, освен Кей не знаеше къде се намира, а тя едва ли щеше да го потърси по-рано от утре. Той преустанови усилията си да се освободи.

— Много ви благодаря — каза англичанинът и ботушът се вдигна от врата му.

Чандлър седна на влажния пясък. Виждаше силуета на мъжа, но тъй като в очите му светеше фенерче, не можеше да различи чертите на лицето му.

— Трябва да ви кажа, капитане, че вие сте противен човек — продължи англичанинът с подигравателно неодобрение. — Не искам да ви съдя, но вие, изглежда, допускате пороците ви да надделеят.

— Никога по-рано не съм бил удрян по главата от някого, който да разсъждава за моя морал — каза язвително Чандлър.

— Все пак съм прав, нали? — В гласа на англичанина вече не се долавяше никаква ирония. — Имате дълг от няколко хиляди долара, които дължите на разни лихвари и на букмейкъри. И просто не знаете, как да се изразя, по какъв начин да вържете двата края.

— Кой, по дяволите, сте вие? Блюстител на морала? Праведен изобличител?

— Аз съм човекът, който поне отчасти може да реши проблемите ви — отговори англичанинът. — Какво ще правите с хората, от които сте вземали заеми, си е ваша работа. Но дълговете ви от хазарта могат да изчезнат още тази нощ.

— И какво ще искате срещу това?

— Нещо съвсем просто — информация. Всичко, което знаете за обикалящия из този град мъж със странен костюм. И всичко, което знаете за костюма. Разбрах, че костюмът има някои интересни свойства, които много ме интересуват.

— Не зная нищо за никакъв костюм — отвърна Чандлър, — и който ви е говорил за някакви особени свойства, ви е излъгал.

Гумената палка отново се стовари върху тила му, не така силно, както преди, но достатъчно, за да го накара да извика.

— Престанете да се държите непочтително, капитане, или ще оттегля предложението си завинаги — каза ядосан англичанинът. — Аз слушах полицейските рапорти по радиото. Вашите хора съобщиха, че мъжът скача на десет метра височина и почти двадесет на дължина. Те казаха, че тази личност носи бронекостюм, който при удар ставал твърд като стоманена броня, а след това се превръщал в обикновена тъкан. Това не е обикновен бронекостюм. Както и да е, капитане, аз го искам.

— Не отговарям за този случай… той е прехвърлен на друг колега — отвърна Чандлър. — Но чуйте, може би можем да разменим информация. Случайно да знаете нещо за някакви терористи в този район, вероятно германци? Един от тях може би е майор?

Гумената палка го натисна толкова силно по врата, че полицаят се изплаши да не му разкъса трахеята.

— Предлагам ви помощ за решаване на вашите финансови проблеми, капитане, но нямам никакво намерение да ви стана доносник — отвърна англичанинът и се приближи. — Направих ви чудесно предложение. Станете мой сътрудник и ще живеете. Ще можете да играете комар, да развратничите и, когато решите, да плюете на полицейската си кариера. Ако ме ядосате обаче, ще се погрижа преди смъртта си да наблюдавате екзекуцията на жена ви и на вашите приятелки. Още не съм съвсем сигурен какво най-много цените във вашия жалък живот, но ви уверявам, че ще го науча. Когато се срещнем следващия път, най-добре е да ми предоставите информация, иначе ще съжалявате, че сте се родили.

Натискът върху гърлото му престана, точно преди Чандлър да умре от липса на кислород. Той падна на пясъка разтреперан, опита се да си възвърне хладнокръвието, пое дълбоко дъх през нараненото си, сякаш посипано с пясък гърло.

„Сега поне имам извинение за късното си прибиране у дома“ — помисли си Чандлър.

Изследователски комплекс, летище „Матер“, ранчо Кордова, Калифорния

Петък, 27 март 1998, 00:52 тихоокеанско време

Летището за реактивни самолети „Матер“ имаше две писти — едната дълга четиристотин метра, другата двеста, и двете широки петдесетина метра. Площадката за приземяване на стария дежурен самолет на Стратегическото военно командване, наречен „Коледно дърво“ — от въздуха той наподобяваше на елха — беше дълга само седемстотин метра от края на рампата до мястото, където пътят за рулиране се съединява с писта 22, лявата. Тя дори не беше истинска писта, защото по нея имаше стръмен спад. Но беше повече от достатъчна за самолета, който сега се намираше на нея.

Прякорът му беше „Скайуокър“^[9]. Пренесен на части на борда на един от транспортните самолети на фирмата „Скай Мастърс“ от завода производител в Арканзас, той беше доставен на летището за реактивни самолети „Матер“ и сглобен в един от хангарите, наети от изследователския комплекс „Скай Мастърс“. „Скайуокър“ приличаше на писия, с дълги, скосени под ъгъл крила, и с голям източен корпус. Обвивката му беше от фибростомана — композитен материал, по-здрав от стоманата, но прозрачен за радарите, така че самолетът беше невидим за тях. Имаше два малки, високоефективни реактивни двигатели и достатъчно гориво за непрекъснат полет няколко часа.

Техническото име на „Скайуокър“ беше ВАВРН — съкращение от високо издръжлив апарат за въздушно разузнаване и наблюдение. Той притежаваше почти половин тон сложни сензори за работа при всякакви атмосферни условия и съобщителна техника. Можеше да снима обекти с размерите на заек от височина неколкостотин метра при всякакво време и да предава картини на наземна станция или команден самолет.

Под прикритието на тъмнината и на лекия пролетен дъждец „Скайуокър“ се придвижи към края на площадката за приземяване на „Коледно дърво“. Едно натискане на бутона и самолетът се понесе напред, и преди да достигне разширението в края на пистата, излетя по програмирания маршрут. „Скайуокър“ направи остър завой наляво от сградите над летището и продължи да се издига в югозападна посока. Беше снабден с малък приемо-предавател, подобен на тези в леките самолети, който щеше да изпрати код 1200, за да го „видят“ диспечерите на въздушния трафик и да помогнат на летящите в този участък самолети да го избегнат. За всички останали на земята обаче, беше невидим.

Това беше третият полет на „Скайуокър“ от пристигането му на летище „Матер“ в началото на седмицата. През първия си полет в продължение на шест часа той фотографира по-голяма част от окръг Сакраменто — около хиляда квадратни километра. Вторият беше използван за точно определяне на конкретни местоположения на заснеманите обекти и за сравнения на снимките, което щеше да покаже активността на всяка от набелязаните цели.

Този трети полет не беше с разузнавателна цел, а за наблюдение. Целта беше точно определена. Сега „Скайуокър“ щеше да се използва като наблюдател в предстоящата нощна мисия.

Щаб на Специално следствено управление, алея „Беркът“, Сакраменто, Калифорния

Същото време

Страничната врата неприятно изскърца, преди да се затвори. Изглежда група наблюдаващи полицаи пристигна да докладва. Том Чандлър смяташе да влезе и да изслуша рапортите, да демонстрира, че все още е на служба, след това да се прибере и отново да осмисли всичко станало през последните шест часа. Тъкмо ставаше, когато се почука.

— Влез.

Вратата се отвори. Чандлър усети как гневът го завладява. Пред него стоеше… той. Носеше тъмносив, приличен на водолазен костюм, шлем, покриващ цялото лице, раница, апаратура.

Човекът влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Чандлър побърза да извади автоматичния си пистолет „Зиг Зауер Р226“ и да го насочи към непознатия. За момент и двамата мълчаха.

— Значи вие сте Оловния войник. Знаете, че момчетата от моето управление ви наричат така, нали? Ние ви издирваме. Кой, по дяволите, сте вие?

— Приятел — отвърна човекът с променен от електрониката глас.

— Какво искате?

— Да ви дам информация.

Чандлър примигна от изненада, но продължи да държи пистолета си насочен.

— Защо сте с това облекло? Защо сте скрили лицето си?

— Миналата седмица в къщата в „Розали“ имаше един немски командос — съобщи човекът, без да отговори на въпросите на Чандлър. — Той уби рокера, не аз. В клуба „Боби Джон“ ми казаха, че Мълинс бил нает от немски терористи да помогне за обира в „Сакраменто лив“. Онези двамата със счупените крака, които пуснахте, са германци. Това е връзката, която търсите…

Чандлър не се интересуваше от теориите на Оловния войник.

— Арестуван сте, приятелче — каза той. — Издирваме ви за убийството на онзи рокер плюс опит за убийство на мои полицаи и няколко цивилни, за разбиване и влизане с взлом, за телесна повреда, тежко хулиганство, нахлуване в чужда собственост.

— Няма да позволя да ме арестувате — каза твърдо човекът. — Вашите полицаи вече се опитаха. Можете да стреляте в мен, ако искате. Това няма да ме нарани. Но, както казах и на полицаите, аз не съм убил онзи негодник, рокера. Макар че, след като видях при какви условия държи детенцето, ми се щеше аз да бях му светил маслото.

— Така ли? — попита Чандлър. — Слушайте, господине, всичко това ще се наложи да кажете на съдията. Арестуван сте. Обърнете се с лице към стената и сложете ръце зад гърба.

— Вижте, Чандлър, вие нямате никаква причина да ме арестувате — отвърна Оловния войник. — Казвам ви истината. Не искам да се бия с вас… Опитвам се да ви помогна. Ще направя всичко, което е необходимо, за да ви докажа, че съм на ваша страна. Само не се опитвайте да ме арестувате.

— Хайде, стига глупости — каза Чандлър и прибра пистолета си в кобура. — Моите момчета ми казаха, че можете да бъдете хванат.

Пресегна се и с бързо движение сграбчи дясната китка на човека. Беше упражнявал различни хватки, за да бъде готов в случай, че го срещне.

Оловния войник замахна с лявата си ръка и леко перна Чандлър. Ударът беше лек, но на Чандлър се стори, че ръката му е попаднала между броните на сблъскващи се автомобили. Той инстинктивно се дръпна и простена от болка.

— Проклятие! — изруга Чандлър и отново измъкна пистолета си, отстъпи крачка назад и се прицели. — Обърнете се, ръцете зад гърба!

— Не си хабете патроните, Чандлър — посъветва го Оловния войник. Той взе от писалището един нож за разрязване на книги, хвана го с две ръце и го заби в гърдите си. Острието се изви и се счупи. Хвана една сребърна писалка и се удари с нея по ръката. Писалката се разчупи на две.

— Когато се убедите, че не можете да ме нараните, ми кажете, Чандлър — посъветва го човекът.

— Добре, добре! — извика капитанът. — Стига толкоз. Не е необходимо да изпотрошите всичко на бюрото ми.

Трябваше да го задържи, докато дойде помощ…

— Сега какво, Оловни войнико? Главата ми ли ще счупите, или ще се отърва само с няколко фрактури, като онези рокери?

— Не — отвърна непознатият. — Дойдох да ви кажа, че преследвам бандитите, виновни за насилията в този град. Мога да го правя и без ваша помощ, но предпочитам да работим заедно.

— Кой сте вие, та да мислите, че ще приемем вашето предложение? С какво информацията ви е толкова ценна? Защото сте облечен в този специален костюм, който ви прави неуязвим, и трошите глави на гангстери?

— Не сте длъжен да ми вярвате — каза Оловния войник. — Просто ви съобщавам какво смятам да правя. Бихме могли да работим заедно. Вие ще ми давате информацията, от която се нуждая, а аз ще правя всичко онова, което според Конституцията вие нямате право да вършите.

— Искам да ви кажа нещо, приятелче. Чух последните новини за вас — изрече Чандлър, молейки се някой от неговите хора по-скоро да се появи. — На вас Конституцията също ви забранява редица неща. Всъщност вашите действия се наричат „нарушение на закона“. Продължавайте и ще бъдете изправени пред съда да отговаряте точно както и престъпниците, които преследвате.

— Проблемът с вас, доброволците, е, че не мирясвате — продължи Чандлър. — Желанието ви да чупите глави никога не ви напуска и скоро губите контрол. Какво си мислите? Че можете да загърбите закона ли? Какво ви дава право да рушите домовете на хората и магазините?

— Не ме интересува какво вие или някой друг като вас мисли, Чандлър — отвърна неканеният гост. — Аз имам сила сам да го направя. Ще работим ли заедно, или само ще слушате съобщенията по радиото и след това ще събирате сведения за станалото?

— Да работим заедно? Какво, по дяволите, имате предвид като предлагате „да работим заедно?“ — попита Чандлър.

Той свали пистолета си, но не го прибра в кобура.

— Как, по дяволите, ме виждате да работя с вас? И ако се съглася, кого сте набелязали като първи обект, нахалнико?

— Един от рокерите каза, че Мълинс отишъл да докладва в едно ранчо в Уилтън — отговори неканеният гост. — Мисля, че там ще намерим германските терористи. Търся човек с английски акцент, който може би също работи с тях.

Гърлото на Чандлър пресъхна, сякаш посипано с пустинен пясък. Мамка му, този тип знаеше и за англичанина? Дали беше невероятно съвпадение, или търсеха един и същи човек? И ако беше последното, дали беше възможно да обединят силите си срещу него и да заловят и англичанина, и германските терористи? Може би… Но няма какво да се заблуждава. Този тук бе не по-малка напаст от снощния му нападател.

— Очаквам, че в Уилтън ще има около дузина лаборатории за дрога, скрити на различни места — каза Чандлър. — Всичките ли смятате да атакувате?

— Надявах се да получа някакви по-точни сведения от вас.

— Не знаем нищо повече — призна Чандлър. Това не беше съвсем вярно. Но наблюдението беше изключително трудно, защото тези ферми бяха много големи, а постройките в тях — отдалечени от пътя. — Освен това въпросното ранчо е в окръг Сакраменто, не в града. Имате ли някакви цели в града?

— Защо вие не ми посочите такива? — попита неканеният гост.

— Защото не съм сигурен, че искам да рискувам значката и кариерата си, за да ви помогна — призна Чандлър. — Ако ви дам информация и вие отидете и извършите престъпление, това ще се тълкува като заговор и подстрекателство. А и, доколкото зная, организацията им е доста добра.

— Вие сте малко параноик, нали? Е, добре, аз ще отида и сам ще намеря престъпниците. А за вас ще пишат на първите страници на хумористичните вестници, Чандлър.

— Почакайте! — извика Чандлър. Мамка им, къде са тези типове? — Как мога да установя контакт с вас.

— Не ме търсете… аз ще ви потърся.

Чандлър последва човека до страничната врата… и за свое облекчение видя, че се появиха светлини на фарове. Полицаите му най-после се бяха върнали.

Оловния войник също ги забеляза и се насочи към главния вход. Вратата му бе разбита и Чандлър разбра, че неговите хора вече знаят за това. След секунди трима от тях се приближиха с извадени пистолети. Другите се промъкнаха към страничната врата. Капитанът отново вдигна пистолета си.

— Обкръжен сте — каза той. — Предайте се!

Неканеният гост вдигна ръце.

— Не нося оръжие — произнесе електронният му глас.

— Това е той! — извика един от полицаите. — Това е Оловния войник! Човекът, който беше в клуба „Боби Джон“.

— Чандлър, вашите полицаи не могат да ме заловят — предупреди го спокойно Оловния войник, — а ако открият огън тук или се опитат да ме държат, някой може да пострада. Моля да наредите на полицаите си да се оттеглят. Ако ме пуснат, няма да нараня никого.

— Капитане, той е заподозрян в убийство — съобщи един от полицаите. — В къщата в „Розали“, която наблюдавахме, и освен това рани един полицай.

— Зная, по дяволите, зная! — извика Чандлър на хората си. — Но вие видяхте какво може да направи той. Смятате ли, че е възможно да го хванем?

Полицаите замълчаха. Те разбраха какво иска да им Чандлър, осъзнаха, че им е необходима много по-голяма помощ или повече огнева сила, но не искаха да го признаят.

— Пуснете го да си отиде — каза Чандлър.

— Но, капитане…

— Казах да го пуснете. Нямаме избор. Оставете го на мира, докато не измислим как можем да го задържим.

Полицаите останаха неподвижни, а Оловния войник се обърна към Чандлър.

— Благодаря ви, капитане — каза той. — Аз искам да работя с вас, не да се бия. Трябва да ми повярвате, че съм на ваша страна ще ви го докажа. Само почакайте. Аз ще поддържам връзка с вас.

Оловния войник спокойно излезе. Полицаите гледаха как той притича през паркинга, сякаш прелетя над ниските едноетажни постройки и изчезна.

— Всемогъщи боже! — възкликна потресен един полицай. — Никога не съм виждал такова нещо. Кой, по дяволите, е този тип?

Чандлър заповяда на всички да отидат в щаба и да напишат рапортите си, без да пропускат и най-малките подробности за човека, когото наричаха Оловния войник. Докато пишеха, той се върна в кабинета си. Държейки счупения нож за разрязване на хартия, Чандлър набра един номер. Беше от службата за компютризирана аудиопоща. Не бе се осмелил да проверява адреса. Англичанинът сигурно щеше да намери съобщението.

— Обектът преди малко беше тук — издиктува Чандлър. — Казва, че е открил едно от вашите убежища и е по следите ви. Мисля, че тази нощ ще тръгне към Уилтън. Хванете го лично, ако можете. И си искам парите, проклетнико.

Уилтън, Калифорния

По-късно същата нощ

— Посока две-три-нула… районът е чист… тръгвай — предаде Джон по секретния УКВ канал.

Намираше се в „Хамър“-а, на няколко километра от целта им. Терминалът в колата показваше комбинирана картина от предаваните изображения от специалния разузнавателен самолет „Скайуокър“, който летеше над мястото, и спътниковите данни за проследяване, изпращани от Патрик.

На кадрите от самолета се виждаха няколко места, където личеше, че неотдавна е било копано. Можеше да се предположи, че терористите са заровили мини около ранчото Уилтън. През последните дни там кипеше оживена дейност, влизаха и излизаха коли, идваха и си отиваха хора. Навсякъде се виждаха оръжия, патрули кръстосваха имението. Всичко това беше много подозрително.

Скокът с реактивните двигатели в ботушите беше малко дълъг, но той отведе Патрик между две окръжности от наскоро разкопавана пръст. Патрик огледа района.

Беше на около двеста-триста метра от къщата, където, изглежда, се извършваше цялата дейност.

— Вече не виждам патрулите — предаде той по радиостанцията.

— Най-близкият патрул е на около стотина метра — отговори Джон. — Завий наляво в посока едно-осем нула, районът е…

Съобщението на Джон беше прекъснато от пушечен залп. Стреляха тежки огнестрелни оръжия. Дъжд от куршуми се изсипа на няколко крачки от Патрик. Той включи двигателите и скочи към къщата точно преди да проехти следващият залп.

— По дяволите, Джон — предаде Патрик, когато се приземи. — Този път прилича на петдесети калибър.

— Стрелбата идва от един ров, с азимут около седемдесет и пет градуса — докладва Джон. — Оръжието трябва да е скрито в подземен бункер или сграда.

В предаваните от самолета образи той не можеше да види оръжието или стрелящия, но виждаше приличните на ярки блясъци припламвания и нагорещените до червено куршуми, които се забиваха в земята.

Патрик се обърна наляво и скочи. Стрелецът се опита да го проследи във въздуха и той откри мястото на огневата точка. Беше в голям кладенец. Патрик се приземи точно отгоре, хвърли експлозива и затича към къщата. Секунди по-късно оглушителен взрив разтърси нощта и бетонното съоръжение, заедно с хората в него, изхвърча във въздуха.

— Чакай, Патрик! — извика Джон. — Внимавай къде стъпваш!…

Беше много късно. Преди да скочи към къщата, Патрик стъпи на мина. Експлозията го изхвърли във въздуха, завъртя го като парцалена кукла, попаднала във въздушен вихър. Той падна тежко и остана неподвижен.

— Патрик! Чуваш ли ме? Патрик! — Джон засили увеличението на камерите и видя Патрик проснат на земята, без да дава признаци на живот. В следващия миг от двора пред къщата излязоха два джипа, пресякоха моравата и се насочиха към него. — Патрик! Два джипа се приближават! Чуваш ли ме? Патрик! — Отново никакъв отговор. — Ако ме чуваш, Патрик, стани! — извика Джон. — След тридесет секунди те ще са при теб!

Сложили очила за нощно виждане, трима германски войници слязоха от джиповете на двадесетина метра от мястото, където мислеха, че е противникът им и продължиха пеша. На десет метра те ги свалиха, за да не ги заслепи блясъкът от собствените им оръжия и откриха огън. После отново ги поставиха и продължиха напред да открият трупа, но там нямаше никой.

Зад тях изсвири клаксон. Те се обърнаха. Ярката светлина от фаровете на един от джиповете ги заслепи. Войниците бързо свалиха очилата за нощно виждане. Един от тях изпсува, вдигна автомата си и стреля във фаровете. Изстреля почти цял пълнител, докато ги улучи.

— Изтървахте ме! — извика зловещият електронен глас.

Войникът насочи автомата си по посока на гласа.

— Nein! Nein! — чу се вик, но много късно.

Заслепен от силната светлина, стрелецът откри огън към мястото, откъдето беше дошъл гласът, и покоси двамата си другари.

Патрик провери системите на костюма. Досега работеха идеално, макар че нивото на енергията беше спаднало наполовина, след като стъпи върху мината.

— Имам енергия само за още около три часа — предаде той по радиото.

— Слава богу, че си добре — отвърна Мастърс. — Искаш ли да се изтеглиш и да презаредиш? Мога да следя района и да ти съобщя, ако някой се опита да се измъкне.

— Не, ще продължа — отвърна Патрик. — Просто ще се старая да пестя енергия.

Двамата охранители останали в постройката на ранчото, чуха и видяха огъня от стрелбата, но не можеха да се свържат по радиото с другарите си.

— Patrouille zwei, berichten!^[10] Ликвидирахте ли нарушителя! Патрул две, докладвай! — викаше единият охранител.

— Някой се връща — каза другият. — Патрул три се връща!

През браздите подскачаше бързодвижещ се джип. Първият охранител извика:

— Wo wollen die hin?^[11] — Джипът караше с максимална скорост право към къщата. — Това е той! Това е Оловния войник! Открийте огън!

Охраната откри огън с автомати по джипа. Едната гума гръмна, колата за момент се отклони, после продължи в първоначалната посока. Тя експлодира, преобърна се и удари една постройка в двора близо до къщата.

— Къде е той?

В колата нямаше никого. Един бърз оглед около къщата показа, че нападателят е изчезнал.

— По-добре да се свържем с лейтенанта — каза един от охраната, свали празния пълнител и сложи нов.

В този миг към тях се спусна фигура с шлем и ги събори като изстрелян с ракета таран. За секунди те бяха обезоръжени.

— Wo is der Major?^[12] — попита Оловния войник. — Wo ist der Englander?^[13]

— Върви по дяволите!

Патрик чу по радиото гласа на Джон Мастърс.

— Ей, засякох няколко коли. Идват към вас, движат се много бързо. Как е положението?

— Тези момчета не искат да говорят — отвърна Патрик. — Тук има много оръжие, включително ракетомет… Обзалагам се, че такива са използвали при престрелката в „Сакраменто лив“. Можеш ли да се свържеш с шерифството?

— Вече го направих — предаде Джон. — Ще отида по-далеч на запад, настрана от новопристигналите. Обади ми се, ако намериш нещо. Ще те предупредя, когато дойдат посетителите ти.

Патрик завърза пазачите с найлонови въжета и се зае да претърсва района около ранчото. Веднага попадна на златна жила.

— Джон, открих нещо — съобщи той. — Хамбарът е пълен с химикали. Цели варели. Етер, ацетон, тионилхлорид, фосфорен-3-йодид… О, по дяволите, бутилки с водород! Ако избухнат, половината окръг ще хвръкне във въздуха. По-добре предупреди шерифството да изпрати специалисти по работа с опасни материали… тук има отрова, достатъчна да умъртви десет хиляди души.

— Прието — отговори Мастърс. — Действам.

Патрик чу шум отляво и бързо се завъртя. За своя изненада видя мършав дребен човек с найлонов сак на гърба да тича колкото му крака държат по главния път. С един скок го настигна.

— Я! — ахна човекът. — Кой, по дяволите, сте вие?

— Не е ваша работа — каза Патрик и дръпна найлоновия сак. — По-важно е вие кой сте?

— Никой не съм! — извика дребният човек. — Пуснете ме да си вървя.

Патрик го бутна леко по гърдите, но човекът тупна на земята.

— Попитах ви кой сте?

— Счупихте ми гръдния кош! — изхленчи мъжът.

— Ще ви счупя и главата, ако не ми отговорите!

— Аз съм Бени Рейнолдс. — Въпреки болката, мъжът успя да се изправи на крака и извика: — Трябва да се махнем оттук.

— Какво правите на това място?

— Работя. Работя за Таунсенд и „Арийската бригада“. Слушайте, нямаме никакво време…

— Таунсенд ли? — каза Патрик. — Господи, накрая мозайката се нареди. Имате предвид Грегъри Таунсенд, английският терорист, търговецът на оръжие?

— Вече ти казах, тъпанар. — Гласът му внезапно изтъня. — Исусе, трябва да се махаме оттук! В хамбара има заложени бомби.

— Какво?

— Не задавайте тъпи въпроси, глупако… бягайте!

Патрик не се поколеба. Той сграбчи Рейнолдс и включи двигателите. Макар че човекът не тежеше много, скокът беше само двайсетина метра, но за производителя на дрога беше впечатляващ.

— Майчице! — възкликна той. — Страхотно! Вие можете да летите!

Бяха необходими няколко секунди двигателите да се презаредят.

— Добре, сега говори! — заповяда Патрик. — Къде е Таунсенд? Къде е майорът?

— Измъкнаха се преди може би двадесет минути — каза Рейнолдс. — Не зная накъде. Вие влизахте в хамбара, нали?

— Да.

— Тогава, ако бързо не се махнем поне на един километър оттук, сме мъртви — каза Рейнолдс. — Положително сте задействали поне един ключ. Таунсенд постави няколко скрити детонатора за взривяване на бомбите. Пускайте вълшебните си двигатели и да изчезваме!

— Още не мога — отвърна Патрик.

Двамата тръгнаха бързо по пътя, Патрик полуносеше, полувлачеше Рейнолдс. Включи секретния комуникационен канал.

— Джон, напускам — предаде Патрик. — Взех и един пленник.

— Прието — отвърна Джон. — Тръгвам към теб.

Патрик грабна Рейнолдс и включи двигателите… Точно преди да се приземи от първия скок, зад тях се чу страхотна експлозия. Бомбата със закъснител в хамбара експлодира и взриви бутилките с водород. Изригна огромен огнен облак.

Ударната вълна ги повдигна от земята и ги захвърли на още тридесет метра. Паднаха от другата страна на пътя в един гьол, пълен с кална вода, точно когато бялото горещо огнено кълбо премина над тях като цунами. От високата температура водата около тях се изпари и гьолът се превърна в черна дупка.

Защитната система на костюма се включи, отведе остатъчната топлина от кожата на Патрик и го предпази от обгаряне. Но Рейнолдс беше незащитен. Доколкото можа, Патрик го покри с тялото си, но когато огненото кълбо премина над тях, дрехите на Бени пламнаха, косата му се овъгли, кожата му се зачерви, след това потъмня и се обели като изгоряла хартия.

Всичко свърши така бързо, както започна. Докъдето стигаше погледа му, Патрик видя обгоряла растителност. Къщата в ранчото и другите постройки около нея бяха разрушени. От другата страна на пътя, на повече от километър горяха други постройки. Земята около него се беше втвърдила и тлееше. Той провери системите — костюмът все още функционираше, макар че консумираше енергия с огромна скорост. За по-бързо разсейване на топлината Патрик свали шлема.

— Добро изпълнение, летящо момче. — Патрик се изненада, че Рейнолдс е още жив. — Едва не ме убихте.

— Опитайте се да се успокоите. Ще направя всичко възможно да ви закарам бързо в болница.

— Никога не съм бил в болница и нямам намерение да отивам, приятелче — каза Рейнолдс. — По дяволите, сега разбирам как се чувстват сьомгите, когато ги слагам да се пържат в тигана. — Той погледна Патрик. Лицето му едва се виждаше на слабата светлина от огньовете. — Изглеждате ми добро момче. Виждал съм ви и по-рано, нали?

— Не зная — отвърна Патрик. — Може би по телевизията. Имаше някакво предаване, когато брат ми беше в болницата. Пол Макланахан, един от ранените полицаи. Майорът от организацията на Таунсенд ли е?

— Да. Наричат себе си „Арийска бригада“ — поясни Рейнолдс. — Макар че не вършат много нацистки глупости, освен когато има посетители.

„Това е интересна подробност“ — помисли си Патрик.

— Те ли организираха онзи обир в „Сакраменто лив“? — попита той. — А експлозиите из Сакраменто тяхно дело ли бяха?

— Да. Таунсенд… Какви безсмислици върши — каза Рейнолдс. — Убиват полицаи, за да откраднат достатъчно пари за построяването на хидрогенатори за мет, след това ги дават на рокерите, после ги взривяват. Стотици хиляди долари, хвърлени на вятъра. Казва ми, че може отново да започнем производство тук, на ранчото, след това слага скрити бомби и взривява химикали на стойност още много хиляди долари. Луд копелдак. Знаех си, че трябва да стоя далеч от него.

— Къде е сега Таунсенд? Къде мога да го намеря?

— Не зная — отговори на пресекулки Рейнолдс. Дишаше трудно. — Единственото място, на което някога съм бил досега, е това. — Той гледаше Патрик, но очите му бяха безжизнени, с отсъстващ поглед. — Хей, човече, съжалявам… съжалявам за брат ви и за онези полицаи — каза тихо той. — Никога не съм имал намерение да наранявам полицай. Исках единствено да си върша работата…

Патрик разбра, че човекът искрено се извиняваше. Въпреки това почувства отвращение.

— Предполагам, че с бизнеса ви е свършено — каза Патрик, но в следния миг разбра, че Рейнолдс е мъртъв.

Няколко минути по-късно пристигна Джон Мастърс. Беше развълнуван като дете в Дисниленд.

— Ох, Мак, видя ли онази експлозия? — попита той, когато Патрик се качи в колата, пусна генератора и включи кабела към раницата. — Приличаше на гъба, като онези на старите снимки от надземните ядрени опити в Невада! Колко близко беше до взрива?

— На около петдесет метра.

— На косъм… ужасно! — възкликна Джон. — Ей, къде е твоят пленник?

— Умря — отвърна Патрик. — Не видя ли трупът му да лежи там? Пламъкът от взрива го обгори. Но преди да умре ми каза… бил е натоварен с производство на дрога и с построяване на лаборатории от банда, наречена „Арийска бригада“.

Патрик разказа на Джон за видяното в хамбара на ранчото.

— На мен ми се струва, че вече всичко трябва да е свършило — каза Джон. — След като основните му цели са се провалили, този Таунсенд трябва да се е насочил към планините.

— Не съм сигурен. Това, което Рейнолдс ми каза, ме озадачи. Виж, той сподели, че Таунсенд е организирал престрелката в „Сакраменто лив“, за да намери пари за построяване на хидрогенетори за метамфетамин. После дал апаратурата на бандите… след това ги взривил. Сделката е щяла да му носи стотици хиляди долари месечно. Защо ще жертва всичко? После Рейнолдс е заведен тук и натоварен отново с производството на дрога? Не виждам никакъв смисъл. Трябва да има някаква друга цел. Рейнолдс каза, че Таунсенд и неговата група не действат като неонацисти, освен когато около тях имало някой извън тяхната организация. Питам се какво ли може да означава това?

— Най-вероятно, че този Таунсенд е луд — каза Джон. — Може би си мисли, че ще изгуби контрол над Братството, ако не избие всички. Може би иска да придобие известност сред престъпния свят, знаеш, нещо от рода capo di tutti capi^[14]. Или може би е някаква тактика за вдигане цената на дрогата, след което да започне собствено производство и да направи повече пари. Знае ли човек?

Патрик изостави темата. Тръгнаха по шосе „Дъглас“ на запад, към източния вход на летище „Матер“. Пътищата бяха напълно безлюдни. Те завиха по дългата алея, която водеше до охраняваната врата. Спряха, Джон извади клетъчния телефон и набра номера на караулното помещение, за да им отворят външната врата. Линията беше заета.

— Заето ли дава? — изненада се Патрик. — Не ми изглежда естествено. По-добре остави на мен…

На прозорчето откъм Джон се почука. Доста се изненадаха, когато видяха Том Чандлър. Дулото на автоматичния му пистолет бе опряно в стъклото. Той направи кръгово движение с пистолета и Джон неохотно отвори прозореца.

— Добър вечер, д-р Мастърс — поздрави капитанът. — Много сте закъснели тази вечер. — Той погледна към задната седалка и видя Патрик Макланахан. Беше в костюма на Оловния войник. — Добър вечер, господин Макланахан… или по-скоро, генерал Макланахан. Виждам, че тази вечер сте били много заети.

— Вървете по дяволите, Чандлър — изруга Патрик.

— Спокойно, генерале.

Началникът на ССУ махна с ръка назад, от шубраците излязоха няколко служители на шерифството в пълно бойно снаряжение и заобиколиха „Хамър“-а. Едновременно с това по пътя се появиха дузина полицейски коли със запалени сигнални лампи и виещи сирени.

— Играта свърши, момчета. Арестувани сте. Имате право да не говорите. — Той извади един лист. — Това е заповед за обиск на този комплекс, за арестуването ви и за конфискуване на костюма. Този костюм е смъртоносно оръжие и в името на безопасността на полицаите имаме право да използваме всички средства, с които разполагаме, за да изпълним заповедта. Няма да се поколебаем да ви убием, ако се съпротивлявате. Д-р Мастърс, излезте от колата. Генерал Макланахан, останете там където сте.

Полицаите от специалните части за борба с безредици, насилия и тероризъм отвориха вратите на „Хамър“-а и насочиха автоматите си към Патрик. Взеха шлема от седалката до него.

— Целете се само в главата, момчета — нареди Чандлър. — Добре, генерале. Направете необходимото, за да дезактивирате този костюм и го свалете.

Патрик нямаше избор. Той свали ръкавиците си, след това изключи захранващия блок. Чандлър го хвана за рамото и го смъкна от „Хамър“-а.

— Ръцете на колата! — заповяда той и започна да обискира Патрик.

— Как ни намерихте, Чандлър? — попита Патрик.

— Не подценявайте способностите ми като полицай, генерале — отвърна Том Чандлър. — Може да съм канцеларски плъх, но все още знам колко прави две и две. Когато след погребението шефът влезе в болничната стая на брат ви, вие разказахте какво смятате да правите. Спомняте ли си? Казахте върху какво работите, устройствата, които можете да доставите на управлението. Барона вероятно е забравил този разговор, но аз го помня. Тогава обаче не му отдадох необходимото значение. Дори когато се появихте в моя кабинет, си помислих, че сте просто разгневен, разочарован роднина, който е пил прекалено много. Но по-късно разбрах, че тогава просто сте ме разигравали. Под носа ни изведохте Пол от болницата. Това изискваше организация и ресурси, и обучение. Тогава си дадох сметка, че сте много повече от разгневен брат и бивш барман. И подозренията започнаха да се оформят. Очаквах, че ще намерите някой рокер и ще го разстреляте. Но после направих малка справка, обърнах се към приятели във ФБР и открих, че вие имате военна подготовка… научих дори за вашата служба в гранични войски. Тогава вие станахте обект на специално внимание от моя страна.

След кратко мълчание Чандлър продължи:

— Разкрихте се с онези две атаки миналата седмица, Макланахан. Моят лейтенант ми докладва за две важни места, над които трябваше да се установи наблюдение. Два дни по-късно на същите места се появи един загадъчен човек в костюм, който го прави неуязвим. Твърде очебийно съвпадение, за да е случайно. Подслушвали сте Управлението? Или сте подкупили някой детектив? По дяволите, напоследък те наистина са много раздразнени и на драго сърце могат да ви дадат информация. Вие застрашихте този град, Макланахан. Нарушихте закона.

— Така ли? С какво? С преследването на убийци, крадци, търговци на дрога, на хора, малтретиращи деца…

— Значи си присвоявате ролята на съдия, съдебни заседатели и палач, така ли? — попита Чандлър. — Вие убихте човек, Макланахан…

— Не съм — възрази Патрик. — Казах ви, че го уби облечен в черни бойни дрехи човек, който говореше немски. На лицето си имаше маска на командос. Двамата мъже със счупени крака, заподозрени, че са участвали в престрелката в „Сакраменто лив“, които вие пуснахте… те също са германци. Това не е съвпадение, Чандлър!

— Тези германци ли сложиха бомбата пред вратата на къщата?

— Е, добре, бомбата сложих аз, но не съм убил рокера в къщата и не съм се опитвал да изнасиля онази жена. Аз обаче видях сделката с дрога, както я видяха и вашите полицаи. Видях също, че онова дете е в опасност…

— Вятър и мъгла, Макланахан.

— Всеки честен гражданин щеше да постъпи като мен — възрази Патрик. — Действах по най-добрия начин при средствата, с които разполагах. Може да е бил незаконен, може дори да е бил погрешен от някаква гледна точка, но със сигурност е бил подходящ. Семейството ми беше заплашено от тези влечуги, които причиниха и поддържаха целия хаос в този град. Бяха убити много невинни хора. Аз имах възможността и куража да действам и направих нужното.

— Звучи ми като признание, момчета — каза Чандлър. — Поставете ръце зад гърба. — Патрик изпълни нареждането и Чандлър щракна белезниците. — Честно казано, генерале, очаквах малко по-голяма съпротива. Генерал от Военновъздушните сили, със собствена частна охрана и със специален костюм, който би могъл да използва и да ми пречупи врата… Наистина очаквах борба.

— Искам да говоря с адвоката си — каза спокойно Патрик.

— Добро момче… това вече е друго нещо — похвали го Чандлър. — Но според мен ние вече имаме достатъчно основание да ви тикнем в затвора за дълго време. Да тръгваме.

Кабинетът на кмета, Сакраменто, Калифорния

Понеделник, 30 март 1998, 07:47 тихоокеанско време

Тази сутрин репортерите от всички местни и от няколко национални телевизионни и радиостанции бяха готови да предават на живо от кабинета на кмета на Сакраменто. С Едуард Сервантес бяха полицейският началник, окръжният шериф на Сакраменто, полицейският капитан от Специално следствено управление и окръжният прокурор на окръг Сакраменто.

Кметът се изкашля и започна:

— Приятно ми е да съобщя, че във връзка със създадената сериозна обстановка в града и окръга бе арестуван опасен престъпник. Благодарение на усилията на Сакраментското полицейско управление, ръководено от Артър Барона, и на капитан Томас Чандлър от Специално следствено управление бе ликвидирана една много опасна заплаха.

— Тази сутрин беше задържан под стража Патрик Макланахан на четиридесет и една години. Арестуван е също Джонатан Колин Мастърс, на тридесет и седем години. Мастърс е президент на компания за космически технологии и отбранителни оръжия. Позволете ми да помоля окръжния прокурор госпожа Скара да конкретизира обвиненията срещу арестуваните.

— В събота сутринта Патрик Макланахан беше доведен в Сакраментския окръжен затвор, обвинен в убийството на Джоузеф Бролин, който се е занимавал с незаконно производство и продажба на дрога — започна окръжният прокурор Джулиан Скара. — Макланахан е обвинен също и в опит за убийство на петима полицаи от Сакраментското полицейско управление, трима цивилни граждани и едно дете. Извършител е на четири нападения със смъртоносно оръжие; разбиване и влизане с взлом; три опита за нанасяне на тежки телесни повреди и за взривяване на запалителни устройства на територията на окръга. Мастърс се обвинява в съучастие в убийство и в подпомагане и подстрекателство за извършване на престъпление.

— На Макланахан и Мастърс беше предявено обвинение тази сутрин в Сакраментския върховен съд пред съдията Ричард Ротшилд — продължи тя. — И двамата не се признават за виновни. Техен защитник е адвокат от Сан Диего. Мастърс е пуснат под гаранция в размер на един милион долара. Макланахан е задържан в Сакраментския окръжен затвор. Мастърс няма право да напуска окръг Сакраменто.

— Ако бъде признат за виновен по всички обвинения, Макланахан ще бъде осъден за повече от три престъпления, при което се предвижда минимум двадесет години затвор плюс задължителни допълнителни седем години за всяко обвинение в опит за убийство на полицай — заключи Скара. — Искаме хората от окръг Сакраменто да бъдат наясно, че няма да толерираме правораздаватели самодейци. Това е цялата информация, която имам засега. Благодаря.

Скара отстъпи настрана.

Полицейският началник Барона на свой ред зае мястото си пред микрофона.

— Не мога да коментирам повече случая от съображения за опазване на следствената тайна, но бих желал да отбележа един много важен момент: Този град няма да позволи подобна опасна самоинициатива. Градът и окръгът Съкраменто имат най-добрите сили за сигурност в страната. Ние не се нуждаем от неупълномощени лица, независимо кои са те, да вземат в свои ръце опазването на реда и да рушат мира с омраза и насилие.

Ние сме правово общество и няма да позволим на никого, без значение какъв е неговият произход или лична мотивация, трагедия или съображения, да си присвои правото да прилага закона. Макланахан и Мастърс, ако бъдат признати за виновни в престъпленията, в които са обвинени, ще бъдат наказани най-строго в съответствие с наказателния кодекс. Аз призовавам гражданите на този окръг да не се влияят от подбудите, които могат да изтъкнат заподозрените в оправдание за стореното от тях. Щом са нарушили закона, те трябва да понесат предвиденото от кодекса наказание. Благодаря.

Сакраментски окръжен затвор, улица „И“, номер 651, Сакраменто, Калифорния

Четвъртък, 31 март 1998, 08:15 тихоокеанско време

Заместник-шерифът поведе Патрик Макланахан към стаята за свиждане. Придружи го покрай редицата кабини с телефонни слушалки, чрез които затворниците се свързваха с посетителите от другата страна на плексигласовата бариера, до най-отдалечената. Патрик беше с бяла, твърде тясна за него тениска, с надпис на гърдите и на гърба: „ЗАТВОРНИК, САКРАМЕНТСКИ ОКРЪЖЕН ЗАТВОР“. Носеше торбести сини джинси и много широки платнени обувки. Заместник-шерифът вървеше между него и затворниците, но това не попречи на неколцина от тях да се обърнат и да го изгледат заплашително, мърморейки гневно под нос.

Джон Мастърс чакаше, облечен в костюм и вратовръзка. Когато Патрик влезе в кабината, Мастърс го погледна стреснато. Той вдигна слушалката. Изслуша записаното на лента предупреждение, че разговорите могат и да се записват.

— О, господи, Патрик! — възкликна Джон. — Какво е станало с лицето ти?

Патрик внимателно опипа резките на подутите си и ожулени бузи и уста.

— Имах малка разправия с едни — каза той.

— Добре ли си? — Патрик кимна. — Ако тук не могат да те защитят, ще помоля адвоката да уреди да те прехвърлят на друго място…

— Сега съм изолиран.

— Слава богу.

— Това означава, че само една уста от всеки три може да ме плюе — каза Патрик с иронична усмивка. — Сега те само ме заплашват, че ще ми откъснат топките, но не могат да се опитат да го сторят.

— Патрик, как можеш да се шегуваш в такъв момент?

— Ще се оправя, Джон — успокои го Макланахан. — Половината от тях мислят, че аз съм убил техните приятелчета, другата половина се страхуват, че ако ми сторят нещо, моите близки навън ще си отмъстят на семействата им. Това е част от живота в бандата… Тормозейки ме, те показват на другите членове, че са силни. Ще се справя.

Лицето на Джон стана пепеляво, беше му трудно да повярва чутото. Патрик посочи с пръст микрофона, за да го предупреди, че разговорите могат да се подслушват.

— Говори ли с Уенди?

— Да — отвърна Джон, потвърждавайки с кимане на глава, че е разбрал знака. — Тя е добре. Безпокои се за теб.

— Как е Брадли?

— Чудесно — увери го приятелят му. Той се усмихна и добави: — Много хора от твоето… твоето семейство ми се обадиха. — Той подчерта думата семейство и Патрик го разбра. — Много са разтревожени за теб и ще направят всичко възможно да излезеш оттук с неопетнено име.

— Това е чудесно — каза Патрик. — Помоли ги да говорят с Уенди и да я уверят, че всичко ще се оправи. Много скоро ще изляза оттук. С нетърпение чакам да разкажа истината пред съда. Среща ли се с някого от адвокатите ни?

— Почти цял час разговарях с Хенри Фулър от юридическата фирма, която ни защитава — отговори Джон. — Те са поискали полицейските рапорти. Смятат, че съществува голяма вероятност да оборим всички обвинения. По-късно тази сутрин някой от адвокатите ще говори с теб. — Джон погледна малко смутено после добави: — Донесох парите, за които помоли миналата вечер, но ми ги взеха. Казаха, че трябва да ги впишат. Получи ли ги? — Патрик поклати глава. — Господи, Патрик, това е истински кошмар.

— Всичко ще се оправи, Джон — успокои го Патрик. — Просто кажи на Уенди и на семейството, че съм добре.

— Бъди спокоен, Мак — каза Джон, гледайки безпомощно как отвеждат Патрик.

Един едър, жесток на вид затворник стана от мястото си, когато Патрик минаваше, блъсна се в него и изпсува гадно, преди полицаите да го върнат на мястото му.

Пред входа на затвора чакаха репортери, затова изведоха Джон през задния изход, който граничеше с гаража. Тежката желязна врата се затвори зад него. Той внимателно пристъпи напред и се заоглежда за колата на компанията, която трябваше да го вземе. Заваля. Отначало само ръмеше, след това дъждът се усили.

„Човече, изглежда животът точно сега е решил да ти се подиграва — помисли си той. — Патрик е в затвора, обвинен в убийство; проектът «Войник на двадесет и първото столетие» е компрометиран, може би дори провален; компанията се носи безцелно като кораб без платна. Дори Хелън Кадири я няма да те тормози…“

Хелън. От много дни за първи път се сети за нея и тази мисъл го сгря. Никога досега Джон не бе се почувствал истински самотен. Винаги беше заобиколен от хора: първо в академията, после в правителствените среди, след това в компанията. Сега всички го бяха изоставили. Той се нуждаеше от Хелън. Искаше я. В миналото тази идея би предизвиквала у него смях, по-късно стана невъзможна, а сега бе единствената, която го владееше.

Той извади от джоба си клетъчния си телефон — собствено производство — миниатюрен прибор, който се закача на ухото, улавя звуковите вибрации в черепа и ги предава по безжичен път. Джон използва гласови команди да набере домашния й телефон в Сан Диего и попадна на телефонния й секретар.

— Хелън, обажда се Джон — каза той, след като си пое дълбоко дъх. — Не зная дали си научила последните новости, но аз съм в Сакраменто. Току-що ме пуснаха от затвора под гаранция. Патрик е задържан. Ние…

Канеше се да й разкаже всичко и да опише обстоятелствата, но разбра, че не може да продължи… Сърцето му не му даваше да използва отново компанията, не можеше да си позволи да бъде толкова егоистичен.

— Хелън, нуждая се от теб — каза накрая той. — Разбира се, и компанията се нуждае, но аз се нуждая повече. Необходима ми е твоята подкрепа, твоите напътствия, твоята дружба. Не зная къде си, но, моля те, ела в Сакраменто. Няма да те виня, ако не дойдеш, но те моля, не ме изоставяй сега. Аз… аз те обичам, Хелън. Може би изглеждам като най-големия глупак на света, но пет пари не давам. Обичам те. Чао.

Джон свърши разговора и свали слушалките. Малко по-късно от другата страна на улицата се чу клаксон. Той се огледа и видя една ръка да му маха. Най-после колата му. Водачът не му беше познат, а стъклата бяха тъмни и не можеше да види кой е вътре. Джон пресече улицата и приближи. Изненада се като видя на предната седалка Том Чандлър.

— Здравейте, д-р Мастърс — поздрави го капитанът. — Ще приемете ли да ви откараме? — Той забеляза озадачения израз на Мастърс, който гледаше към непознатия шофьор. — Това е полицай Уилямс от моя участък. Днес реших да не карам сам. Нуждаете ли се от кола?

— Чакам да дойде моята. Благодаря.

— Д-р Мастърс, чуйте ме, зная какво изпитвате вие и Макланахан — каза Чандлър. Той продължи по-тихо, така че водачът да не може да чуе. — Не ме съдете строго, защото аз само си върша работата. Ще бъде по-лошо, ако явно ви толерирам. Ако по някакъв начин допусна да се разбере, че за мен вие и генералът сте герои, ще бъда отстранен от случая и тогава двамата ще се озовете сами сред акули.

— Вие наистина ли смятате, че Патрик е герой? Предната нощ казахте, че е престъпник.

— Да, мисля, че сте герои — каза Чандлър, — щом сте се заловили да изчистите града от такава измет. Това е проява на кураж, на истинска смелост. Но Макланахан и в затвора и градът, който вие с него се опитахте да защитите, иска да го накаже за назидание. Това не е право. Ние трябва да се борим заедно и да изготвим обща стратегия. Елате в моя кабинет да си поговорим. Можете да се обадите на вашите хора и да им съобщите откъде да ви вземат.

— Не зная…

— Хайде, докторе, хайде, аз правя всичко, което мога, за да се възползвате от всяка благоприятна възможност — каза Чандлър. — В случая Окръжната прокуратура няма да успее. Те притискаха мен и моите момчета, опитваха се да намерят дори най-малкото доказателство за вина. Не можаха. Но сега аз се нуждая от вашата помощ.

— Не трябва ли да извикам адвоката си?

— Това не е разпит, Мастърс — увери го Чандлър. — Няма да ви питам за нищо, което може да навреди на вас или на приятеля ви. Когато прецените, че съществува опасност нещо да ви навреди, можете да откажете да говорите. — Той видя, че Мастърс продължава да се колебае. — Добре, ако ще се чувствате по-добре, можете да извикате адвоката си да присъства на нашия разговор. Но пак ви казвам, това не е разследване. Всъщност тъкмо напротив… аз искам да поговорим за начините, по които двамата с Макланахан можете да излезете от тази каша. Повярвайте ми, в града има много полицаи, които са ви благодарни за направеното от вас.

— Наистина ли?

— Честна дума — увери го Чандлър. — Но те искат да чуят всичко от вас. Ще направите ли това заради приятеля си Патрик?

— Разбира се! — възкликна Джон. — Капитане, толкова се радвам, че се обадихте! Мислех, че сте повече загрижени да ни арестувате, отколкото да ни помогнете.

Чандлър отвори задната врата и Джон бързо влезе.

Тръгнаха по улица „И“ към шосе 5. Точно преди да достигнат магистралата се чу слабо жужене. Чандлър се обърна и видя Мастърс да вади от джоба си нещо, прилично на химикалка.

— Вашата химикалка ли избибипка, докторе?

— Това е пейджър — отговори гордо Мастърс. — Собствена конструкция. — Той погледна малкия течнокристален дисплей. — Шофьорът ми. Навярно се чуди къде съм. Ще му звънна да знае къде да ме търси. — Той извади клетъчния телефон. — Телефонния номер набирам на ръчния си часовник. Между него и слушалките има безжична връзка. А мога да използвам и гласови команди.

— Какви още други чаркове имате, докторе? — попита Чандлър.

— О, най-различни — отговори Джон. — Аз мога…

Една кола изскочи на платното и мина пред тях. Водачът рязко изви волана да избегне удара и промърмори: „Schweinehund!“.

— Вашият шофьор ругае на немски — отбеляза Мастърс. — Единственото, което зная на немски е: Ein Bier, bitte.^[15]

Шофьорът погледна уплашено към Чандлър.

— Немският език винаги звучи толкова грубо. Една хубава жена може да ти нашепва сладки глупости в леглото, но ако говори на немски, ще звучи така, сякаш иска да ти извади сърцето с вилица. Веднъж чух… — Джон изведнъж млъкна, като забеляза къде се намират. — Ей, не трябваше ли да се движим на север?

— Не — каза Чандлър. — Д-р Мастърс, дайте ми онзи клетъчен телефон и часовника.

— Искате да видите как работи?

— Не, искам да ги взема от вас — отвърна търпеливо Чандлър.

— Защо?

Чандлър се обърна и насочи към Мастърс пистолет „Зиг Зауер Р226“. Джон побледня.

— Д-р Мастърс, вие сте или много добър актьор, или най-наивният разсеян доктор по естествени науки, когото някога съм срещал. — Джон подаде с трепереща ръка слушалката, ръчния часовник и химикалката. — Ще се срещнем с някои мои приятели. Те много искат да говорят с вас.

Джон погледна очите на шофьора в огледалото за обратно виждане.

— Предполагам, че тези ваши приятели говорят немски, нали? А може би с тях е и един човек, който говори с английски акцент?

— Най-после картинката започва да ви се изяснява — отвърна Чандлър. — Обърнете се и сложете ръце зад гърба. Мисля, че приятелите ми не биха искали да знаете къде отиваме.

Мастърс изпълни заповедта и капитанът се пресегна и щракна белезници на китките му.

— Защо правите всичко това, Чандлър? — попита Мастърс. — Защо работите за тези лоши хора?

— Много просто, докторе, за пари — отговори Чандлър. — Те ми направиха предложение, което не можех да откажа.

— О, да… дълговете на комар — отбеляза Мастърс. — Колко бяха… тридесет, четиридесет хилядарки?

— Значи вие сте подслушвали кабинета ми! Управлението дори няма достатъчно пари да провери кабинетите ни за подслушвателна апаратура. Да, последния път, когато си направих труда да ги събера, бяха четиридесет хиляди за издръжка на бившата ми жена и детето, няколко просрочени плащания за покупки, направени с кредитни карти, за апартамент, кола и приятелка в Лас Вегас…

— Не забравяйте Кей в Гренит Бей — подсети го Мастърс.

— О, тя не е нищо в сравнение с Еди от Лас Вегас — каза спокойно Чандлър. — Затова го правя, Мастърс. И днес всички тези дългове се изчистват. Единственото условие е да доставя вас и костюма на Таунсенд.

— И костюма ли сте взел?

— Разбира се — каза Чандлър. — Полковникът иска да му покажете как се използва, може би да го попромените, за да му бъде по мярка. Нека не се заблуждаваме, Макланахан не е обикновен човек. Аз съм сигурен, че той има сили и издръжливост да носи този костюм, но ако сложите ръка на сърцето си, докторе, ще се съгласите, че една армия от оловни войници като Макланахан няма да прилича много на истинска армия.

— Вие сте голям глупак, Чандлър — отвърна Мастърс. — Как можете да обърнете гръб на вашия град и на вашата кариера? Всичките години служба в полицията нищо ли не значат за вас?

— Абсолютно нищо — призна Чандлър. — Всъщност през последните пет години видях как този град, всъщност целият щат се хлъзга надолу към дъното. За какво робувах толкова дълго?

Чандлър се развълнува.

— Един мой приятел се пенсионира след тридесет и една години служба в полицията. Той доживя да получи почетна грамота, но на нея бяха сбъркали името му. После стана жертва на нахлули в дома му престъпници. Изпадна в кома и две седмици по-късно почина. Никакво признание, никакво тържествено погребение. Когато го гледах в ковчега, видях себе си. Тогава реших да не допусна да ме сполети същата участ.

— Вашият приятел е станал нещастна жертва на престъпление — каза Мастърс. — А вие ще свършите като предател.

— Във всеки случай сам ще свърша със себе си вместо друг да хлопне надгробната плоча над главата ми — каза Чандлър.

— Мъдро решение — отбеляза Мастърс. — Да ви е минавало през ума, че аз изобщо може да не ви помогна?

— Доктор Мастърс, вие няма да помогнете на мен, а на себе си — поправи го Чандлър. — Щом ви доставя на Таунсенд, ще получа обещаните ми пари. Какво ще ви се случи след това зависи единствено от вас. Полковникът е честен мъж…

— О, сигурно. Той да не е онзи, с английския акцент, който завърза и заплаши да убие жената и детето на Патрик или е другият, който уби двама полицаи и рани няколко в престрелката в „Сакраменто лив“?

— Таунсенд може да е жесток към враговете си — възрази Чандлър, — но е верен на своите приятели. Той ме увери, че ако правите каквото ви каже, ще ви пусне.

— И вие ме наричате наивник! — възкликна Мастърс. — В мига, в който доставите мен и костюма, вие ще станете храна на червеите. Когато този кръволок полковник разбере как да използва костюма, следващият курбан ще съм аз. А ако започне да използва костюма, тежко и горко на Сакраменто. Вие го знаете. И аз го зная. Аз просто приех факта, че днес ще умра, Чандлър. Вие все още мислите, че довечера ще имате някоя гола мацка в леглото си. Простете се с тази илюзия. Вие имате пистолет. Убийте германеца и да се върнем в града.

— Желая ви успех — отвърна Чандлър. — Но аз вече получих предплата за моите услуги и не мога да разочаровам полковник Таунсенд. Съветвам ви и вие да не го разочаровате. Правете каквото ви каже и ще оцелеете. Действайте като герой и ще умрете, а вашата технология все пак ще отиде в неговите ръце.

Изследователски комплекс, летище за реактивни самолети „Матер“, ранчо Кордова, Калифорния

По-късно същия следобед

Посетителката вдигна слушалката на апарата за връзка с охраната на „Скай Мастърс“.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

— Да — отвърна тя. — Аз съм д-р Кадири, Хелън Кадири. Трябва да се срещна с д-р Мастърс. Не съм сигурна къде да го търся. Бихте ли ми помогнали да го намеря?

— Разбира се, д-р Кадири — отговори гласът. — Един момент, моля.

Последва тихо жужене и външната врата на пропуска се отвори.

Докато Хелън Кадири влизаше в стаята на охраната, дежурният взе мобифона и предаде: „Kontrolle, Wache drei. Eine Dr. Helen Kaddiri ist hier. Was sind Ihre Anweisungen“.^[16]

След няколко секунди пристигна отговорът: „Lassen Sie rein. Sie soil warten“^[17].

— Слушам — каза часовият. — Мога ли да видя някакъв документ за самоличност със снимка и пропуск на компанията, д-р Кадири?

Тя още носеше пропуска си — нямаше намерение да го върне преди юридически да се уреди нейното напускане. Подаде го на часовия заедно с шофьорската си книжка. Той ги прегледа набързо и ги върна. Мъжът натисна бутона и въртящата се вътрешна врата се отвори.

— Благодаря ви, госпожо. Моля влезте. Веднага ще дойдат да ви посрещнат.

Хелън мина през вратата. Посрещна я хубав на вид мъж в костюм и вратовръзка.

— Д-р Кадири?

Не го познаваше.

— Да, аз съм Хелън Кадири. Вицепрезидент на… — Тя млъкна, разбрала, че мъжът няма на рефера си идентификационна значка на „Скай Мастърс“. — Кой сте вие?

— Аз съм капитан Томас Чандлър от Специално следствено управление — отговори той. — Предишната нощ арестувахме д-р Мастърс и генерал Макланахан.

— Можете ли, моля, да ми обясните какво става?

— Разбира се — отвърна полицаят. — Вкарахте ли колата си вътре? Има ли някой с вас?

— Не, колата ми е вън и съм сама — отговори Хелън. — Къде е Джон?

— Той е пуснат под гаранция, както знаете — каза Чандлър. Двамата тръгнаха към сградата на изследователския комплекс. — Заедно с неговия адвокат ми помагат да разследваме дейността на вашата компания тук.

— В такъв случай мисля, че не трябва да разговарям с вас — каза Хелън. — Всичко, което имам да кажа, ще бъде в присъствието на адвоката на компанията.

— Д-р Кадири, зная с какво се занимавате вие, Макланахан и Мастърс — увери я Чандлър. — Аз съм тук да им помогна.

— Като ги арестувате?

— Според мен двамата са герои. Трябваше да ги арестувам, защото службата ми е такава. Но въпреки че са виновни за някои от нещата, в които ги обвиняват, аз мога да направя така, че те да получат възможно най-снизходителната присъда. Но не мога да сторя това самичък.

— Не трябва ли да присъства нашият адвокат?

— Това не е разпит — увери я Чандлър. — Няма да ви питам за нищо, което да навреди на някой от двамата. Вие можете да откажете да отговаряте на всички въпроси, които ви се сторят неудобни.

Кадири все още гледаше разтревожено.

— Ако не възразявате, капитане, бих желала преди да разговарям с вас да се срещна с Джон и с адвоката на компанията — каза тя съобразително. — Той не ми каза къде се намира, а само че… желае да бъда тук с него.

Чандлър погледна Кадири в очите и кимна.

— Д-р Мастърс спомена, че ви е извикал — излъга Чандлър. — Той мисли много за вас. — Чандлър помълча малко после добави: — Очевидно вие също мислите много за него, иначе нямаше да сте тук.

— Ние имаме някои различия — призна Хелън, — но… да, предполагам, че е вярно.

— Това е чудесно — каза Чандлър. — Наистина чудесно.

Те минаха покрай двама мъже в черни бойни униформи и с автомати в ръце, но Хелън почти не ги забеляза, нито обърна внимание, че не носят идентификационни значки на „Скай Мастърс“.

— Не съм сигурен кога ще се върне Джон — каза Чандлър, — но да отидем в кабинета на генерал Макланахан и да почакаме да се обади. Ако не се върне, можем да ви закараме в неговия хотел. Насам, моля…

Сакраментски окръжен затвор, улица „И“, номер 651, Сакраменто, Калифорния

По-късно същата вечер

Сакраментският окръжен затвор в центъра на града беше съвсем нова, модерна сграда. На всеки от четирите етажа имаше фоайе, заобиколено от двадесет и четири килии за не повече от шест затворника. Килиите бяха с метални врати с дебело стъкло в средата и с по един малък, тесен прозорец без решетка, гледащ навън. В центъра на етажа имаше караулка за пазачите. Фоайетата служеха за столова, в тях се провеждаха и събрания.

Динамиката в градския затвор допринасяше за създаване на напрегната атмосфера. В него задържаха затворници от момента на арестуването и предявяването на обвинението до осъждането, след което ги преместваха в по-големия затвор „Консумнес Корекшънъл“ на улица „Елк Гроув“ да излежават присъдата си. По такъв начин всички в затвора в центъра на града бяха невинни пред закона и главно в собствените си очи. Мнозина идваха от непоносима деспотична среда, често създадена от самите тях. У тези хора още бяха силни преживяванията от нараняването, унижението, възмущението, измамата на задържането, от хладното безразличие на обвинението, тормозеха ги неясните приказки за съдебни процедури, несигурното бъдеще, зависещо от продължаващия съдебен процес.

Това напрежение се чувстваше дори в мирни, така наречени нормални времена. Но нямаше нищо нормално в онова, което ставаше през тези дни в окръг Сакраменто. В затвора заплахата от възмездие и ескалиращо бандитско насилие, последвали смъртта на членовете на „Сатанинско братство“, повиши безкрайно много страха. Той беше толкова голям, че управата на затвора се видя принудена да увеличи броя на охранителите, кучетата и оръжията, но по закона за снежната топка това предизвика още по-голям страх.

Всъщност за Патрик днешният ден беше доста спокоен. В единичната си килия той не попадаше пред погледа на рокерите, неонацистите, расистите и другите чалнати, които му имаха зъб. Когато беше навън между другите затворници, той се стараеше да се държи настрана от тях. Обикновено един тъмничар наблюдаваше затворниците и се опитваше да предотврати възникването на проблеми.

Във фоайето на всеки етаж имаше десет железни маси, заковани за пода, а към всяка от тях по пет също заковани стола. Топлата храна се приготвяше в кухнята, сипваше се в картонени чинии върху пластмасови подноси и с големи колички се закарваше във фоайето. Приборите бяха от картон. Затворниците си вземаха порциите и си намираха място на масите.

С изключение на болните или много буйни затворници най-често нямаше предварително разпределение. Затворниците сами избираха къде да седнат — черни с черни, бели с бели, латиноамериканци с латиноамериканци. Обикновено имаше достатъчно места, за да могат враждуващите групи да седят разделени. Но дори когато мястото беше относително недостатъчно, затворниците знаеха, че храненето не е време за бой. Освен това, въпреки опасното ниво на напрежение затворът не беше със строг режим. Това бяха затворници, очакващи съд, но още неосъдени. Повечето се занимаваха със себе си и отбягваха да се забъркват в конфликти.

Патрик взе първия попаднал му поднос. Не искаше да изглежда придирчив за дреболии или да бави онези зад него. Сипа си чаша вода, взе кофичка с мляко от голяма вана с лед и шоколадови сладки с орехи. Намери си място между двама по-възрастни на вид мъже. Ястието беше така наречения бифтек „Салисбъри“ — парче месо, плуващо в мазен сос заедно с разварени моркови, мачкани картофи и парче хляб. Мъжете от двете му страни го погледнаха, но не казаха нищо.

Патрик остави блюдото си недокоснато, изяде сладките, изпи млякото и водата. Допълнително не се полагаше и той се огледа за някой, който би искал още една порция. Двамата възрастни мъже до него отказаха. Предложи и на другия от масата.

— Ей, искаш ли още малко?

— Остави ме на мира, мръсно копеле — озъби се затворникът.

Патрик съжали, че го попита. Човекът беше едър, с ниско подстригана пепелява коса. Явно бе бит — носът му беше счупен и изкривен, лицето ожулено. На ръцете си имаше татуировки и то правени не навън, а в затвора, от затворници с подострени химикалки…

Една от татуировките — най-голямата на лявата ръка — беше емблемата на „Сатанинско братство“. О, по дяволите…

Рокерът се беше навел над подноса си, бе го обхванал с ръце, сякаш го пазеше от крадец. „Сега моментът е подходящ да се махна от фоайето“ — реши Патрик. Той бързо стана.

— Ей! — озъби се рокерът и втренчи злобните си очи в него. — Ти! Кой си ти?

— Никой, шефе — отвърна Патрик.

— Мамка ти, ти си онзи — извика рокерът. — Знам те. Чух за теб. Ти си човекът, който обикаля и избива Братството.

Двамата възрастни затворници бързо се махнаха от масата. Рокерът се изправи. Очите му горяха. Патрик вдигна глава към кулата на охраната, но полицаите не гледаха към тях.

— Слушай, шефе — каза Патрик, — грешно си разбрал. Аз не съм убивал членове на Братството.

Рокерът избухна като вулкан.

— Да пукнеш, проклетнико! — изрева той, хвърли се към Патрик, събори го на пода, затисна го с тялото си и започна да го удря по лицето. — Това… е… за… Братството! — викаше той при всеки юмручен удар.

Другите затворници ги наблюдаваха.

— Стисни го за гушата! — насърчаваха го те. — Убий този проклет лъжец! Размажи го заради Братството!

Патрик почувства нещо топло върху лицето си и през замъглените си очи видя кръв върху юмруците и ризата на рокера. После противникът му сграбчи с огромните си ръце врата му. Като в мъгла Патрик чу свирка и по високоговорителната уредба съобщиха нещо за душене. Рокерът го стисна по-силно. Той почувства нечия ръка върху гърлото си, друга върху главата, силен натиск… и всичко потъна в мрак.

Бележки

[1] Бюро за борба с наркотици. — Б.пр. ↑

[2] Умри, дяволе! (нем.). — Б.пр. ↑

[3] Кой си ти? (нем.). — Б.пр. ↑

[4] Наркотици! Нищо не зная! (нем.). — Б.пр. ↑

[5] Пусни ме! (нем.). — Б.пр. ↑

[7] Къде е майорът? (нем.). — Б.пр. ↑

[8] Да, господин полковник (нем.). — Б.пр. ↑

[9] Skaywalker — небесен пешеходец (англ.). — Б.пр. ↑

[10] Патрул две, докладвай! (нем.). — Б.пр. ↑

[11] Къде иска да отиде онзи? (нем.). — Б.пр. ↑

[12] Къде е майорът? (нем.). — Б.пр. ↑

[13] Къде е англичанинът? (нем.). — Б.пр. ↑

[14] Босът на босовете (ит.). — Б.пр. ↑

[15] Една бира, моля (нем.). — Б.пр. ↑

[16] Контрола, пост три. Някоя си д-р Хелън Кадири е тук. Чакам указания (нем.). — Б.пр. ↑

[17] Пуснете я да влезе. Нека почака (нем.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дел Браун Оловния войник (8)

Метаданни

Данни

Оловния войник

Информация

История

Сваляне / Връзки

3.

Дел Браун
Оловния войник (8)