Дел Браун
Оловния войник (5)

Пролог

Портала, Калифорния

Септември 1997

Хората от този бизнес наричат метода „сипвай и бягай“, защото се работи с един от най-опасните и експлозивни химически процеси, които някога са практикувани. Но Бени Готвача беше майстор на това опасно и тайнствено изкуство.

Той смесваше в голяма стъклена вана около осем килограма ефедрин — стрити на прах диетични хапчета, разтворени в хлороформ — с токсичното, корозионно химическо съединение — течен тионилхлорид. Комбинацията веднага произвеждаше силно отровен серен диоксид, корозионен хлороводород и вещество, наречено 1-фенил-1-хлоро-2-метиламинопропан или за по-кратко хлоропсевдоефедрин. Наричат метода „сипвай и бягай“, защото, дори на открито и на разстояние от петдесет метра, само специален защитен костюм, изцяло покриващ тялото, и кислородна маска, осигуряваща поток от въздух под налягане, може да предпази човек да не се задуши от изпаренията на серния диоксид или да не получи тежко изгаряне от разяждащата киселина. Бени никога не използваше подобни предпазни средства, затова за него оцеляването се превърна в тест за бързо бягане без дишане на разстояние най-малко половин футболно игрище. Той го изминаваше с покрито с кърпа лице, тъй като, ако хлороводородът влезеше в съприкосновение дори с най-малката влага в очите или ноздрите, тя мигновено се превръщаше в солна киселина, която за броени секунди би разяла очните му ябълки.

Ако издържи теста, той ще стане с няколко хиляди долара по-богат. Ако ли не, ще живее достатъчно дълго, за да усети кръвта в гърлото си, докато дробовете му изгарят подобно на лист хартия хвърлен в огън.

Петдесет и четири годишният Бени, сух и немощен на вид, успя да стигне до края на гората, макар и напълно изтощен след спринта. Ваната беше наклонена така, че се виждаше как отровният газ струи от нея и се събира под навеса. Десет минути по-късно вятърът беше разнесъл изпаренията и той спокойно се върна и заразбърква сместа.

Охраната му — двама високи, мускулести, брадати, дългокоси здравеняци, с огромни бирени кореми, обути в ботуши с остри бомбета, подходящи за ритане на противници, и облечени в черни кожени жилетки, не можеха и да помислят за такъв спринт. Те седяха на безопасно разстояние, пушеха канабис и пиеха бира. И двамата бяха пълноправни членове на моторизираната банда „Сатанинско братство“, носеха нейната „униформа“ — кожена жилетка с монограм и етикет на гърдите с надпис „Братство“ и друг на гърба, на който пишеше „Оукланд“. Върху лявото им рамо беше татуиран знака на братството. Повечето от членовете на бандата бяха измежду най-опасните престъпници — изгонени или неприети от други банди като „Ангели от Ада“, или „Мотористи извън закона“ или „Братята“. Те бяха заклети расисти и дори неонацисти. Макар че пласираха наркотици между всички раси и в своите публични домове и клубове използваха за стриптийз негърки и азиатки, те никога не се сдружаваха с други, освен с бели. По улиците на Съединените щати имаше повече членове на „Сатанинско братство“, отколкото на „Ангели от Ада“ или на някоя друга моторизирана банда. Много малко от тези бандити попадаха в затвора. Причината беше проста: те се бяха заклели никога да не попадат живи в ръцете на полицията.

Бени свърши с разбъркването на сместа, хлоропсевдоефедринът се утаи на дъното на стъклената вана и той премина към втората, още по-опасна фаза. В голям стоманен резервоар Бени смеси хлоропсевдоефедрина с катализатор, наречен черен паладий, и със силен разтворител — хексан, затвори резервоара и го напълни с чист водород под налягане. Водородът щеше да се свърже с хлоропсевдоефедрина, за да се получи блестящият бял кристален прах — метамфетамин, най-често наричан спийд^[1], кранк^[2] или просто мет. За един ден квалифициран „готвач“ като Бени можеше да приготви — при условие, че оцелее по време на процеса — около десет килограма чист метамфетамин на стойност осем до дванадесет хиляди долара за килограм. Братството го пласираше из цялата страна в разфасовки от по половин килограм, като използваше или членове на бандата, които го пренасяха на своите мотори, или „мулета“^[3], за които това беше основен поминък.

Метамфетаминът, чието производство е толкова опасно и токсично, та е трудно на човек да си представи, че е възможно безопасно да се търгува с него, е един от най-бързо разпространяващите се в страната наркотици. След забраната на продажбата на пиридоксина или на витамин B₆, които можеха да се купят във всеки магазин за хранителни продукти, неговата цена нарасна на двадесет до двадесет и пет хиляди долара за килограм. Взет вътрешно, обикновено смесен с кафе или алкохол, или смъркан, той предизвиква еуфория, чувство за невероятна енергия, повишена полова потентност, които продължават между два и дванадесет часа, последвани от отпуснатост и умора в продължение на един до три дни. При пушене или инжектиране стимулиращият ефект е по-голям и по-силно изразен. У наркомана се създава усещане за огромна сила, безгранична енергия и чувство на пълна неуязвимост. Братството и други престъпни моторизирани банди натрупаха огромни състояния от продажбата на този наркотик в западната част на Съединените щати.

За тази партида Бени използваше химикали на стойност малко над две хиляди долара. В щата Калифорния продажбата на по-голямата част от тези химикали е под контрол, но те можеха лесно да се доставят от Мексико или от други щати. Най-лесно се намираше най-важният компонент — ефедринът. От мексикански заводи се докарваха тонове диетични хапчета и дори цели камиони с ефедрин. Ако федералната Администрация за наркотици (АН) или Калифорнийското бюро за борба с наркотици (КБН) започнеха да си пъхат носа, Бени просто щеше да смени доставчиците. В САЩ имаше фирми, готови всяка седмица да доставят на Братството стотици кашони с диетични таблетки, а за двадесет долара момчетата бяха готови за секунди да откраднат от лавиците на магазина няколко килограма. Ако все пак закъсаше, Бени можеше да използва фенилаланин — аминокиселина, от която в магазините за хранителни стоки за двеста долара се купуват на едро към двадесет килограма. Той дори беше синтезирал хлоропсевдоефедрин от продаваните в китайските магазини за хранителни стоки корени на мауанг, а можеше и да си произведе от неконтролирани химикали фенил-2-пропанон — химическо съединение подобно на ефедрина. Ако не успееше да си набави необходимите химикали, с тези продукти Бени можеше да произвежда големи количества нискокачествен мет. Но такива затруднения рядко се случваха и бизнесът с мет процъфтяваше.

Бени приготвяше наркотика на открито, но тялото му, включително очите и белите дробове, носеше следи от безбройните произведени партиди. Вдишването дори на съвсем незначително количество тионилхлорид разрушаваше белодробната тъкан, а капка от него върху ръката разяждаше дупка с размерите на грахово зърно. Ефедринът водеше до загуба на телесна маса, сърдечна аритмия или тремор. Хлороформът бе известен като канцероген. Но Бени никога не мислеше за рисковете. Важни за него бяха само парите.

И този път той остана жив. Беше започнал да прави мет от лятото на 1973 г., когато заедно с един състудент, с когото работеха като разсилни в химическата лаборатория в Калифорнийския университет „Бъркли“, забъркаха една партида. Произведените в колби „Флорънс“ и газоохладители „Греъм“ няколко унции^[4] бяха достатъчни Бени и неговите приятели да се задоволяват седмици наред. Съвсем малко количество кранк, по-малко от нокът, създаваше халюцинации подобно на ЛСД и освен това предизвикваше ерекция, продължаваща с часове. А пуснато тайно в коктейла на приятелката за вечерта, я превръщаше в изгладняло за секс същество, чиято животинска похот можеше за една нощ да задоволи „керван“ от десет души.

Бени напусна „Бъркли“ през 1974 г., но не защото го спипаха да произвежда мет в университетските лаборатории. Всъщност някои от най-добрите му клиенти бяха по-младите професори и асистентите. С многократни прекъсвания той работи почти шест години върху бакалавърската си дисертация по философия, но му беше предложена много по-съблазнителна работа от преподавателската или изследователската кариера: да прави мет за Оукландския клуб на „Сатанинско братство“. В продължение на три години Бени ръководи построяването на единадесет големи лаборатории за мет от Орегон до Невада и Бейкърсфийлд и обучи близо половината от членовете на „Сатанинското братство“ в Северна Калифорния да работят с тях. Почти сам, той осигуряваше на Братството достатъчно пари, за да плащат хонорарите на армията от адвокати, които защитаваха неговите членове на шумни съдебни процеси през 80-те години.

Сега, повече от две десетилетия по-късно и след като бе произвел безброй партиди метамфетамин, Бени все още имаше знанието, търпението и усещането — и, което е много важно, все още можеше да тича — така че си оставаше най-добрият в производството на наркотици. Освен това произвежданата в Америка дрога, за разлика от евтината мексиканска, никога не е била толкова ценена, колкото днес, така че бизнесът процъфтяваше. Бени беше в него и нямаше намерение да го изоставя.

Той внимателно огледа всички фитинги и люкове на реактора. Проникването на кислород през най-малкото неуплътнение на резервоара можеше да възпламени водородния поток под налягане и да предизвика експлозия, чието огнено кълбо щеше да изглежда като гъбообразен облак от малък ядрен взрив. После провери налягането в реактора. Продължаваше да пада, което означаваше, че хлоропсевдоефедрина все още поемаше водород. Още около час и процесът щеше да завърши. Имаше още няколко часа работа — да промие метамфетамина с етер, да го изсуши в сушилня, направена от няколко кофи и гумена бъркалка, след което щеше да събере кранк на стойност около сто и двадесет хиляди долара. Сега двамата мотористи никакви не се виждаха — вероятно спяха след бирата. Бени спокойно се отдели от хидрогенатора и се отправи към дърветата да си почине и да изпуши една цигара.

Ключът към най-важната втора операция, процесът на хидрогениране беше реакторът. Промишленият половинлитров каталитичен хидрогенатор „Пар“ с кожух и бъркалка струваше почти двеста хиляди долара и имаше производителност само около половин килограм мет. На всичкото отгоре, което беше по-лошо, реакторът имаше вид на лабораторна апаратура, а това винаги привличаше вниманието на ченгетата. Затова Бени сам конструира лабораторията си за мет, като специално я проектира да бъде портативна, да не прилича на лабораторна апаратура и да може да произвежда значително по-големи количества от реактора „Пар“.

Знаменитата подвижна лаборатория за мет, която Бени беше докарал в най-отдалеченото ранчо на „Сатанинско братство“ по Западния бряг, беше една от най-добрите, построени от него. Основният химичен процес протичаше в сто и осемдесет литров реактор, направен от стар съд за печене на кафе, който се захранваше от голям бензинов генератор и притежаваше апарат за парно компресиране и вакуумиране. Инсталацията беше монтирана на ремарке и приличаше на машина за асфалтиране. Така беше сигурно, че няма да привлече вниманието на полицията. Реакторът беше няколко пъти по-голям и доста по-добър от реактора „Пар“, а струваше само петдесет хиляди долара. Това беше неговата гордост и…

— Здравейте.

Бени се обърна. На не повече от десет метра зад него, а може би дори и по-близко, стояха двама души. „Господи — помисли си Бени — тези приятелчета стъпват тихо като диви котки!“ Първият беше млад, слаб и рус, с превръзка през едното око, докато другото искреше блестящо синьо. Носеше дълго черно кожено палто. Вторият, грамаден като хокеист, тъмнокос и силен на вид, стоеше няколко крачки по-назад и вляво от първия, в отбранителна позиция…

Разположението на мъжете подсказваше, че пистолет ще изскочи от десния джоб или изпод дясната страна на палтото на първия мъж, а вторият ще прикрива лявата. Бени беше гледал достатъчно дълго въоръжени професионалисти — главно ченгета — за да знае какви позиции заемат при опасна обстановка.

Бени носеше черната си кожена жилетка, онази с монограм, който изобразяваше червен прилеп, и с черно-червен етикет на гърба с надпис „Оукланд“. Тези знаци символизираха, че е кандидат за приемане в „Сатанинско братство“. Той не караше мотор и затова никога нямаше да стане пълноправен член, но повечето хора не знаеха това. Бени се надяваше, че след като двамата мъже видят тези символи, ще разберат посланието: „Веднага изчезвайте!“.

— Здравейте, господине — каза отново мъжът. — Мога ли да отнема една минутка от времето ви?

Акцентът беше определено английски, гласът звучеше строго, със стоманени нотки и макар да нямаше официалния тон на ченге, беше доста властен. Може би беше военен.

— Вие се намирате в частна собственост, господа — каза Бени с възможно най-грубия си и недружелюбен тон, подражавайки на всички бандити, с които се беше срещал. Къде ли, по дяволите, бяха двамата му пазачи? Защо помътеното им съзнание не се разбуди от звука на неговия гневен глас? — Разкарайте оттук скапаните си задници, преди да ви се е случило нещо.

По-близко стоящият мъж вдигна ръце с обърнати навън длани, но Бени забеляза, че прикриващият го дори не помръдна. Да, жестът на англичанина беше предназначен да демонстрира добронамереност, но в очите му се таеше заплаха. Този човек не беше свикнал да се примирява, още по-малко да отстъпва.

— Не желаем никакви неприятности — каза извинително англичанинът. — Дойдохме да ви направим делово предложение, което, сигурен съм, ще намерите за много привлекателно.

— Кои сте вие?

— Прощавайте, господин Рейнолдс. — „О, по дяволите — помисли си Бени — той знае истинското ми име.“ — Пропуснах да ви се представя. Казвам се Грегъри Таунсенд.

Старият Бени, който двадесет години беше работил в тясна връзка с някои от най-жестоките и откачени рокери в света, преглътна с мъка от страх. Преди няколко години в Съединените щати вилнееше човек, който ужасяваше обществото повече, отколкото перспективата за термоядрена война с Китай или със Северна Корея. Бившият белгийски командос Анри Казо, станал международен контрабандист на оръжие, преброждаше страната надлъж и шир. Пътя му бележеха силни експлозии. Той разрушаваше дори въздушни лайнери в някои от най-големите летища. В опитите да го спрат беше ангажирана армията на САЩ. Бе изградена въздушна защитна мрежа от радарни самолети, реактивни изтребители и ракети земя-въздух.

Казо изглеждаше непобедим, докато един ден не намериха тялото му на сметището в Западна Вирджиния със седем черни дупки от изстреляни от упор куршуми, разкъсали вътрешностите му. Нямаше никакви улики. Страницата с историята на Анри Казо и с терора, на който бе подложил Съединените американски щати, беше прелистена с облекчение.

Съществуваха най-различни предположения кой е убиецът на Казо — дали човек от ФБР, или наказателен отряд за преследване на опасни престъпници, дори се допускаше, че е тайна група на ЦРУ за борба с контрашпионажа. Но може би най-вероятният подбудител и организатор на убийството беше оцелелият член на бандата на Казо — неговият помощник Грегъри Таунсенд, бивш британски командос от СВП^[5], от много години издирван от Интерпол. И сега пред Бени стоеше убиецът на страшилището Казо.

„Не изглеждай нервен! — каза си Бени. — Запази спокойствие.“

— Значи вие твърдите, че сте Таунсенд? Глупости. Чух, че Таунсенд е мъртъв, ликвидиран е заедно със смахнатия си шеф. Застрелял го е правителствен наказателен отряд.

Човекът разтегли устни в ужасяваща усмивка.

— Наистина — каза той. — Да, бедният Анри. Той беше почти луд. Но ви уверявам, че аз съм Грегъри Таунсенд и, както сам виждате, съм жив.

— С какво ще докажете, че сте Грегъри Таунсенд?

— Ах. Да доказвам! — Англичанинът бръкна в джоба на палтото си, а Бени си помисли: „О, по дяволите, добре се насадих“. Таунсенд извади от джоба си снимка. — Ще ви покажа това само защото много се нуждая от вашите услуги, господин Рейнолдс.

Той подхвърли снимката към Бени, който я хвана във въздуха, без да изпуска от поглед англичанина и охраняващия го мъж. Погледна снимката и се смръзна.

Беше Таунсенд, коленичил на приличащо на сметище място. В ръцете си държеше труп. Челото на мъртвеца беше частично разкъсано и лицето не можеше да се разпознае, но тялото до кръста беше голо и се виждаше голяма многоцветна татуировка, обкръжена с дупки от куршуми. Татуировката представляваше емблемата на Белгийските парашутнодесантни войски „Червени барети“, където някога Казо бе служил.

Снимката се стори позната на Бени. Приличаше на онази, която няколко таблоиди и списания бяха публикували заедно със съобщението за надупченото от куршуми тяло на Анри Казо. Там, разбира се, Таунсенд го нямаше. Пистолетът, който държеше на снимката, беше браунинг девети калибър. Именно с такъв, според ФБР, е било извършено убийството.

— Бедният Анри — каза отново англичанинът. — Можехме да станем много богати, ако не бе го обзела манията да воюва с американското правителство. Ненормалник.

— И-су-се! — възкликна Бени. — Вие сте убили Анри Казо…

— С неговата смърт, разбира се, умря и ужасът, сковаващ деловите ни партньори — каза Таунсенд, взе снимката от ръката на вцепенения Бени и я прибра в джоба си. — Нашият мръсен счетоводител се раздрънка пред ФБР и Интерпол, точно преди да го пратя по дяволите, така че всичките ни банкови сметки веднага бяха конфискувани. Сега се опитвам да събера най-доброто, останало от организацията, и да привлека нови хора. Затова съм тук днес. Дошъл съм да ви предложа голям пост при нас.

Всемогъщи Исусе! Бени разбра, че новият крал на международната престъпност му предлага да влезе в организацията му! Той не знаеше дали това е капан или е шансът на живота му, но досегашният му опит подсказваше да бъде предпазлив.

— Вие сте в нелегалния бизнес с оръжия, нали? — попита Бени. — Не разбирам нищо от тези неща.

Таунсенд махна пренебрежително с ръка.

— Оръжейният бизнес вече не е така привлекателен както преди, господин Рейнолдс — каза той. — Сега има прекалено много оръжия. Свободно може да се купи всичко, дори тежка артилерия, най-съвършени самолети, бойни моторни превозни средства. Не, не става дума за оръжия, господин Рейнолдс. Те не са основна стока в нашата търговия. Имам предвид метамфетамин, господин Рейнолдс. По официални данни продажбите му само в Калифорния възлизат на над двеста милиона долара годишно. Това е почти чиста печалба, без каквито и да било проблеми с вноса. С правилна политика на производство, дистрибуция и поддръжка, продажбите за цялата страна съвсем лесно могат да надхвърлят половин милиард долара годишно. Вие сте Бенджамин Рейнолдс, известен като Бени Готвача от мотоциклетния клуб на „Сатанинско братство“. Преди повече от осем години сте били съден за незаконно производство на дрога и за притежаване на забранени за продажба вещества. Тогава получихте присъда от четири години. Но вече почти двадесет години вие правите мет и обучавате членове на Братството на същото. Следователно вие сте много интелигентен и съобразителен и заслужавате значително повече от онова, което получавате в момента. Бих желал да поемете ръководството за построяване на хиляда портативни лаборатории за мет. Ние ще станем „Макдоналдс“ в света на метамфетамина. Какво ще кажете, господин Рейнолдс?

— Хиляда лаборатории за мет? — възкликна Бени. — Хиляда портативни лаборатории за мет? Шегувате ли се?

— Хиляда лаборатории като тази само за начало, уважаеми господине — каза Таунсенд и посочи портативната инсталация на Бени. — Аз предвиждам създаването на такива лаборатории във всеки окръг и провинция из целия цивилизован свят. Вие ще ръководите тяхното построяване. Аз ще…

— Това не може да стане, Таунсенд, или дявол ви знае кой сте — прекъсна го Бени. — Да не би да искате война с Братството? Само се опитайте да се намесите в техния бизнес и ще последва кървава баня… вероятно за всички вас.

— Аз предлагам не война, а сливане със „Сатанинско братство“, господин Рейнолдс — каза уверено Таунсенд. — Благодарение на вас клубовете на Братството в Северна Калифорния контролират четири пети от производството на мет в Съединените щати. Братството обаче е дезорганизирано, разцепено е на фракции. Предлагам да ги обединим. Братството ще произвежда метамфетамин и висококачествен кокаин и ще се занимава с разпределението. Аз и моите нови съюзници ще контролираме събирането на приходите, сигурността и спазването на правилата. Братството се нуждае от вас да наглеждате производството. Ако вие се съгласите да се присъедините към мен, вярвам, че моторизираните банди ще ви последват.

— Може и да ме последват, а може да поискат да ви гръмнат — каза Бени. — Никой от Братството не ще приеме да работи с външен човек, особено с чужденец. Те ще воюват с вас така, както вие бихте се били с агентите на ФБР. Кой ще им попречи да ви премахнат и сложат край на цялото ви начинание? Кой ще сплоти всички играчи в тази игра? Вие? Вие и вашата армия ли, човече?

— Аз… и някои бивши военнослужещи от германската армия — отвърна Таунсенд. Той посочи с ръка към човека зад него. — Запознайте се с майор Бруно Райнгрубер. Той е събрал сто души от най-добрите офицери и войници и заедно с тях се съгласи да участва в операцията. Майоре, запознайте се с Бенджамин Рейнолдс, или както го наричат, Бени Готвача.

Германецът изпъна ръка в хитлеристки поздрав и чукна токове според устава, след което възстанови стойката си на телохранител и заоглежда отново пространството около тях. Бени отбеляза, че човекът е огромен, висок най-малко метър и деветдесет, тежеше не по-малко от осемдесет килограма и беше як като скала. Колкото до нацисткия поздрав, това не беше нещо ново. Повечето членове на „Сатанинско братство“ бяха отявлени неонацисти. Неонацизмът беше част от митологията на „престъпника моторист“, проява на скитническия манталитет да бъде различен и свободен. Рокерски банди се подвизаваха в Холандия, Англия, Германия, дори Австралия. И повечето бяха неонацистки.

Но от всички тях „Сатанинско братство“ имаше репутацията на най-голяма и най-опасна. Ако човек оцелееше в процеса на посвещаването и станеше пълноправен член на Братството, той бе обезпечен за цял живот. Тогава получаваше каквото пожелае — дрога, приятели, оръжия, жени. От него се искаше единствено да кара мотор, да живее с братята си и, разбира се, да убива, да сплашва, да произвежда и продава наркотици, да открива публични домове и да всява страх, което е традиция за Братството.

— Майор Райнгрубер и неговите хора споделят убеждението на „Сатанинско братство“, че обществото е заразено от расова нечистотия и боледува. Те смятат, че тази зараза трябва да се премахне с всички средства — каза Таунсенд, сякаш се чувстваше задължен да обясни нацисткия поздрав на германеца. — След края на Студената война се появиха много симпатизанти на нацизма. Те бяха потискани от западногерманското правителство, но сега неонацисткото движение процъфтява както там, така и тук. Майор Райнгрубер и неговите хора са много добри в осигуряването и поддържането на реда.

— Тогава той наистина добре ще си пасне с братята, ако преди това те не ви претрепят, разбира се — каза Бени.

— Майор Райнгрубер вярва, че дори „Сатанинско братство“, наред с редица други арийски групи в Съединените щати, е отслабено и разделено от правителството, жертва е на расовата нечистотия — заболяване, което той и неговите хора са се заклели да изкоренят — продължи Таунсенд. — Ние не предлагаме помощ… ние възнамеряваме да вземем нещата в свои ръце. Имаме собствена армия. Наричаме се „Арийска бригада“. Бойци сме на новия ред. Ключът за нашия успех са клубовете на Братството в Калифорния. Когато ги присъединим към нас, ще изискваме подчинение от всички останали.

— О, така ли? Ще ми бъде много интересно да видя как ще го направите — каза Бени, като се опита гласът му да звучи като на именития терорист пред него. — Какъв сте вие, Таунсенд? И вие ли сте нацист?

— Аз съм боец и офицер — отговори Таунсенд след неприятна краткотрайна пауза. — Моята работа е да водя армии и да планирам кампании. Майор Райнгрубер и неговите хора са моята нова войска. Много скоро „Сатанинско братство“ и другите арийски групи в Съединените щати, а не след дълго и в целия свят или ще бъдат част от моята армия, или ще бъдат изтребени. Толкоз. А сега, какъв е вашият отговор, господин Рейнолдс? Мога ли да разчитам на вас?

Тъй като тези хора явно не можеха да бъдат сплашени, Бени реши да прибегне към друга тактика.

— Вижте, Таунсенд, или дявол ви знае кой сте, тук има двама много яки и жестоки трепачи, чиято работа е да не допускат идването на неканени гости. Те се отнасят доста сериозно към задачата си. Затова ви предлагам…

— Ей, вие, гадняри! — чу се вик зад тях.

Двамата охранители на Бени от „Сатанинско братство“ най-после се бяха събудили. Той не се доверяваше много на ума на тези братя, но те бяха свикнали да се бият и обичаха оръжията. Бени се надяваше, че няма да има престрелка около реактора за хидрогениране… най-малката искра можеше да вдигне всичко във въздуха.

Рокерите се размърдаха и посегнаха към оръжията си. Германецът направи леко движение и разтвори палтото си, но Таунсенд вдигна ръка.

— Nicht^[6] — каза тихо Таунсенд и се обърна към Бени: — Тези мръсни копелета да останат на мястото си. Майор Райнгрубер няма да им позволи да се доближат до нас. Ние ще си отидем, но преди това искам да чуя вашия отговор. Да или не… Ще се присъедините ли към мен?

— И ако не се присъединя, какво… ще ме гръмнете? Вие или вашият германски приятел?

— Ако не се съгласите, ще се окажете на губещата страна в неизбежната война между нас и всеки, който се изправи на пътя ни, включително и „Сатанинско братство“ — каза Таунсенд. — Засега дори да кажете „не“ ще ви оставя жив като знак на вярата ни във вас. Но ако не се присъедините към мен в тази война, господин Рейнолдс, значи сте против мен и ви гарантирам, че няма да живеете дълго. Можете ли вече да ми дадете отговор?

Бени не беше сигурен колко от казаното от този човек е истина, но си даваше сметка, че възможността да получи куршум в главата или от англичанина, или от германеца беше повече от реална. По-добре да декларира преданост пред непосредствената заплаха, а подробностите да остави за по-късно…

— Добре, добре, съгласен съм. Не зная как, по дяволите, очаквате със сто души наемници да се справите с пет хиляди братя, но съм съгласен. — Бени се обърна към своите телохранители. — Хей, момчета, останете по местата си. Тези приятели са…

Всичко стана само за няколко секунди, но Бени го видя като на забавен кадър.

Съвсем определено рокерите посегнаха за оръжията си — една пушка с къса цев и един пистолет. За тези тъпанари нямаше значение, че Бени стои на огневата линия. А и бяха далеч за точна стрелба, разстоянието беше доста над тридесет метра. Ако изобщо разсъждаваха, те вероятно се надяваха да изплашат натрапниците с един изстрел в земята или няколко над главите им.

Германецът ги взе на мушка преди те да вдигнат оръжията си. Той измъкна малък картечен пистолет изпод палтото си и натисна спусъка три пъти. Първите три изстрела не улучиха никого, но рокерите замръзнаха. Не побягнаха, не потърсиха укритие, нито се хвърлиха на земята, просто се вцепениха. И тогава станаха лесна мишена. Следващите изстрели попаднаха право в тях. Рокерът с пушката натисна спусъка секунди преди безжизненото му тяло да полети назад.

Ехото от кратката стрелба още продължаваше да звънти в ушите на Бени, когато отвори очи и видя Райнгрубер да тича към падналите, за да провери дали дишат. Очевидно единият все още даваше признаци на живот. Райнгрубер го довърши с изстрел в главата. После германецът пусна един куршум в другия, просто за сигурност.

— Sie sind tot, Herr Oberst^[7] — каза Райнгрубер.

— Sehr gut, Major^[8] — отвърна уморено Таунсенд. — Искаше ми се да избегнем това. — Бени отбеляза, че той дори не бе се пресегнал към своето оръжие. — Сега обаче, господин Рейнолдс, предлагам да скрием вашите дебели приятели, преди да са дошли някои любопитни зяпачи. — Стреснатият Бени не обели нито дума, когато го отведоха при двата трупа. Изстрелите на Райнгрубер бяха уцелили точно средата на торсовете на рокерите, отклонението не беше повече от три или четири сантиметра. — Няколко мои хора патрулират в гората — каза Таунсенд и извади от джоба си мобифон. — Ще им се обадя да…

— Чакайте! — извика Бени. Той се обърна към ремаркето с хидрогенаторния реактор и ужасен хвана лявата ръка на Таунсенд. — Газ! Мирише на газ! Изстрелът с револвера трябва да е пробил хидрогенатора! Спасявайте се!

Тримата мъже хукнаха с всичка сила срещу вятъра, далеч от инсталацията и тичаха, докато Бени не усети, че не може да направи нито крачка повече. Той се строполи зад едно дърво на около двеста метра от хидрогенатора. Таунсенд и Райнгрубер дори не бяха се задъхали.

Таунсенд предаде по мобифона няколко заповеди на немски, явно предупреди хората си да стоят далеч от хидрогенатора и да се скрият, но да не го изпускат от очи. След това се обърна към Бени.

— Добре си потичахме, господин Рейнолдс. Но за какво, по дяволите, беше необходимо всичко това?

Бяха се подслонили зад големи дъбови дървета, но и тримата паднаха, повалени от взривната вълна. Обгърна ги адска топлина, изсушаваща, изсмукваща всяка влага. Отвориха очи. Тревата и дърветата наоколо бяха почернели, дори косата на Райнгрубер беше опърлена. Ремаркето, хидрогенаторния реактор и двамата рокери се бяха превърнали в черни топки по средата на изпепелената поляна. Всички стърчащи предмети в диаметър от сто метра около хидрогенатора, дори дървета със стволове до десет сантиметра в диаметър бяха повалени.

— Много добре — каза Таунсенд и огледа мястото на експлозията. — Чудесна площадка за хеликоптера, който ще дойде да ни вземе.

— Леле, лабораторията ми! — извика Бени. — Най-добрата ми лаборатория, човече! Петдесет, шестдесет хилядарки превърнати в пушек! Ремаркето ми, химикалите, продукта…

— Ще трябва да ви дадем повече оборотен капитал, нали, господин Рейнолдс? — изрече спокойно Таунсенд, сякаш ставаше дума за бутилка хубаво вино. — Ще започнете най-малко с един милион долара. Това ще ви позволи да построите първите десет реактора плюс достатъчно средства за текущи разходи.

— Откъде, по дяволите, ще намерите един милион долара, Таунсенд? — извика Бени. Това беше лудост. — Ще трябва доста да се потрудите, за да съберете толкова пари. Ще ви отнеме години, човече.

Сякаш изневиделица между дърветата се появи хеликоптер и се спусна на обгорената площ пред тях. Таунсенд изчака шумът от двигателите да затихне.

— След месец ще възстановим производството, господин Рейнолдс — отговори твърдо той. — И от сега нататък се обръщайте към мен с „полковник“. Аз ръководя моята организация като военно поделение и дори цивилните в нея трябва да се подчиняват на установения ред. И още нещо: колкото по-малко въпроси задавате, толкова по-добре. Последвайте майор Райнгрубер, намерете си място в хеликоптера, затегнете предпазните колани и затворете проклетата си уста.