Ивелина Димитрова
Илаян (6)

Глава шеста

Една четвъртинка от луната блестеше и звездите изглеждаха направо огромни. Беше необичайно топло за идващата есен, дърветата, все още зелени, шумоляха тихо и малката река ромолеше по камъните. Романтичка по душа, Илаян би седяла с часове на малкото дървено мостче, заслушана в гласовете на нощните птици, но сега сърцето й просто щеше да се пръсне от бързане. Тя въобще не видя тичащия човек и се блъснаха.

— По дяволите, пак Вие!

— Съжалявам, графиньо…

— Освен това сте много осведомен, отче — тя се облегна задъхано на парапета на моста.

— Ах, извинете. Аз съм Михаел — на оскъдната светлина очите й изглеждаха невероятно големи и блестящи, а носът тънък и малък. — Отец Михаел.

— Е, отче, не затварят ли вратите на манастира още в 9 часа вечерта?

Младият човек се изчерви, но после смело добави:

— Ами Вие? Желаете ли да Ви изпратя, г-це?

— През нощта с жена с такава репутация? Ще Ви разпопят, отче!

Той се усмихна чаровно и се облегна на парапета, а Илаян почти щеше да падне в рекичката.

— Внимавайте! — той я прегърна и устните им се сляха в целувка, а след секунда той беше изчезнал в мрака.

Илаян бързо се прибра вкъщи. „Боже мой, Роналд е прав, аз съм ужасна. Как мога да обичам толкова много…“ Тя пусна възглавницата и се обтегна на леглото само по прозрачна фланела, мрачно загледана в покрития с орнаменти таван. „Първо Люк, Роналд, после Шери, после… по дяволите, ах, Хуго, Оливер и накрая Михаел, отец Михаел! Това е недопустимо, ужасно, отвратително, но е истина. Истина е, че ги обичам страшно много, че ги обожавам всичките еднакво, дори има място за още един или двама.“

 

 

Сент Лашенжат беше разтресен от новината, че през най-охраняваното място е преминал човек. Било тъмна нощ и постовият видял само сянка, но Дюверноа, който бе решил да смаже бунта в зародиш, не прощаваше никаква небрежност. Командващият офицер, минавайки на проверка, също видял нещо, но когато започнали да търсят, никой не открил нищо. Кардиналът беше издал заповед за обесване на войничето. Първият министър използваше това убийство по-скоро като назидание, отколкото като наказание. Редът в столицата беше изключително важен за Игналия. Кралят, който добре знаеше могъществото и жестоките способности на своя министър, му беше дал пълна свобода при отстраняване на „враговете на трона“, защото с право се страхуваше за своята коронована глава. Но така негово високопреосвещенство успя напълно да подчини армията на своята власт и да спечели с добро или лошо повечето парламентаристи. С тази си сила той с радост обеси войника.

— Вие сте прекрасна, както винаги, между другото! — Дукът й помогна да слезе от коня. Разхождаха се по тихите алеи на Лажен. — Знаете ли, че приятел и защитник като мен никога няма да имате?

— Нима, значи съм най-самотният човек в империята.

Дюверноа се разсмя, но после твърдо рече:

— Грешите! И ще Ви докажа. Вие не прибрахте косите си, продължавате да се мъкнете с бунтарите, създадохте много неприятни ситуации, а аз си мълча, е?

— Е — Илаян се ядоса, дразнеше я задкулисната игра на кардинала и неговото вечно подигравателно високомерно държание. — Какво желаете, дук, та постоянно ми напомняте за тъмните страни на властта си?

— Вас — каза рязко той, но после смотолеви: — шегувам се, шегувам се, просто искам редът в държавата да се поддържа — гневно продължи той: — Графиньо, не смятате ли, че си позволявате прекалено много. След Люпи Доминико би трябвало да сте се отказали от налудничавата идея за преврат.

— И защо?

— Заради убитите! Никога ли не мислите за тях? Никога ли не чувствате болка и вина за смъртта на толкова невинни хора? А когато започне истинската революция, Игналия сигурно ще се удави в кръв! Вие сте млада, а не цените живота…

— Напротив, напротив! Точно за цената на живота се боря, за цената на убитите в Ролан, Шанте, в… нека да не изброявам! Вашите палачи…

— Моите палачи? По-полека! Добре, госпожице. Нека да забравим кървавата баня в онзи скапан град, но заради Вас преди два дни обесиха човек! Съвестта Ви как Ви дава покой?

— Моля, заради мен? — очите й хвърляха мълнии, тя почувства силна омраза към този безскрупулен политик и ядът я заслепи. — Вие издадохте жестоката заповед, а мен наричате убиец! Как смеете! Това е подло, подло! Вие, монсиньор, унищожавате десетки и се наричате благодетел, а аз, която се боря за свободата, съм убиец, така ли?

— Илаян! — изрева Дюверноа.

— Илаян ли?

— Графиньо Ламури, ще съжалявате заради думите си! Кълна се! — за миг в очите му се появи болка, но изражението му беше като на сфинкс. — Обещавам Ви да въведа комендантски час и хванат ли Ви, не търсете подкрепата ми! Край!

Той сложи шапката си и с резки крачки се отдалечи по алеята, оставяйки разтрепераната Илаян да страда в неизвестността на съдбата си.

 

 

Графинята тъкмо поставяше покривалото на леглото си, когато Роналд нахълта като тайфун.

— Успях! Сега съм ти настойник.

Тя залитна и се облегна на колоната на леглото. Той често й говореше за това, но тя мислеше, че е зла шега. Веднъж му беше казала, че това е нелепо, тогава как се беше осмелил!

— Каквоо! Ти си луд, по дяволите! — изкрещя тя.

— Знаех, че няма да се зарадваш, но така поне ще се налага да ми казваш къде чезнеш по цели нощи.

— Да, наистина ще се налага, но, Роналд, ти си ужасен! О господи, защо, защо? Втори маркиз дьо Ламури. Нее! — очите й се напълниха със сълзи.

— Хайде стига! Всичко ще си е просто същото, само…

— Просто — сложно! Не ти ли стига моята любов, тяло, сърцето ми, а искаш да ме притежаваш като вещ!

— Моля те, успокой се! — той се опита да я прегърне, но тя грубо го блъсна.

— Наистина си трогателен! Но ти искаш да ме владееш, да ме командваш, да завися от теб!

— Стига толкова!

— Разбира се — подметна тя иронично, — но това, което направи, е гадно, гадно и аз никога няма да бъда марионетка! Аз те обичах, Рон…

— Обичаше ме?

— Да, обичах те! Просто не те разбирам! Ти си подлец, подлец!

Той я удари изключително силно, замахна пак и втората плесница я запрати на леглото. Роналд излетя бесен от стаята.

— По дяволите! — извика Илаян и се отпусна върху възглавницата.

Този удар просто я беше сломил. Може би с Роналд вече не се обичаха? Не, тя го обожаваше. Сълзите й, като нажежени късчета метал, изгориха лицето й и разядоха душата й. Но колкото повече се убеждаваше в низостта на околните, толкова по̀ укрепваха и нейните собствени сили и тя с все по-голямо желание се включваше в приготовленията за борбата.

„Гори, а не тлей!“ — беше станало мото на графинята. Тя вече почти не мислеше и не чувстваше. Отдадена изцяло на революцията, разкъсвана от зачестилите скандали с Роналд и от страстната си връзка с Хуго, тя често се питаше дали чувствата й бяха дълбоки и истински, дали може все още да чувства? Започваше да действа като машина: революцията и революцията — само тя. Забрави да обръща внимание на нещо друго, смазващата сила на съдбата моделираше един твърд и безчувствено циничен характер от нежното и игриво дете. Тя беше като бунта и унищожаваше всичко в отминалата епоха — и добро, и лошо. Илаян се опитваше бясно да се защитава от тези промени. Чувствата й напираха, тя ги овладяваше, но не даваше на настоящето да премахне човешкото у нея. Какво беше виновна тя, че е влюбена в младия отец, който така смело и страстно я беше целунал.

Връщаше се от среща с Оливер и отупваше праха от карираната си рокля, когато го видя. Беше с гръб към нея, оправяше някакъв кон пред просторен обор, но дори и без да вижда лицето му, тя го позна и се затича към него.

— Отче, отче — тя приличаше на малко дете, което бърза да отиде при любимия Дядо Коледа. Разликата беше там, че хлапето го правеше с цел, а Илаян го направи импулсивно, просто загуби контрол над любовта си. Почти се хвърли на шията му.

— Вие? — попита той учудено, но в гласа му имаше нежност и любов.

— Приятно ми е да се срещнем! — смутено обясни тя.

— И на мен! Искате ли да Ви покажа манастира… или не, няма да е много умно — настъпи неловко мълчание.

Той хвана поводите на животното и го поведе към хамбара. Тя машинално го последва. Той отведе коня в най-тъмния ъгъл до купа сено.

— Обичам те! — каза му графинята без обяснения.

Илаян разкъса роклята си и остана гола. Един слънчев лъч проникваше през гредите, блестеше на големите й обици и озаряваше косата й. Тя трябваше, искаше да люби, животът беше кратък, почнеше ли бунтът или я хванеха, всичко свършваше. Неизбежна смърт! Искаше да обича, да бъде обичана, да навакса и за тогава.

— Дори и да горя в ада! — и той я пое в обятията си.

И самият Бог, ако видеше това опнато като струна тяло, тези форми, лице като на ангел, тези нежни ръце и изваяни бедра, обгърнали плътно тялото на Михаел, щеше да вземе забранения плод. Графинята беше просто олицетворение на красотата, а чувствата й — по-силни от ураган.

 

 

— Илаян, по дяволите, не може така! — изрева Роналд.

Тя дори и не помръдна. Седеше по турски с шаячен панталон и със зареян в прозореца, невиждащ поглед. Лицето й приличаше на лице на сфинкс.

— Сега пък свещеник! Ти си откачена, просто не ми се говори!

— Ами тогава да не говорим, налага се просто да замълчиш — процеди хладно графинята.

— Аз съм ти настойник, имам право да ти казвам какво да правиш! Настойникът…

— Никой не ти е виновен. Никой не те е карал да ми ставаш настойник.

Той леко я перна по бузата и разгорещено продължи:

— Повече никакви комитети! Ти знаеш ли какво рискуваш, ако Дюверноа разбере?

— По дяволите Дюверноа! Не ме интересува, ти също! Аз съм Илаян Ламури и ще действам така, както смятам, че е правилно!

— По-скоро, както желаеш!

— Ако така ти харесва, все ми е едно! — гласът й беше като лед безчувствен и монотонен.

Магнилър я хвана за раменете и я разтърси, после силно я блъсна в гардероба. Лицето й остана като камък, тя дори не се съпротивляваше, сякаш просто не беше там.

Той не издържа и я зашлеви точно когато Люк влизаше.

— Гадно копеле, как смееш! — никога не бяха го виждали ядосан.

— Люк, моля те, остави ни — тя се изправи и се опита да се усмихне.

Роналд застана зад нея и гневно викна:

— Изчезвай, Хансон!

— Още един шамар и ще ти смажа главата! — той тръгна напред.

Илаян излезе от вцепенението. Тя ги обичаше и двамата. Въпреки болката, въпреки всичко. Тя излъга — не й беше все едно, интересуваше я, и то много. Когато заговори, гласът й трепереше.

— Люк, отиди си!

— Не и преди да ти се е извинил!

— Как ли не, идиот такъв! Сега ще извикам прислугата.

Хансон не помръдна и Роналд се насочи към звънеца.

Тя скочи като дива котка и хвана ръката му. „По дяволите благородството!“

— Люк, умолявам те — в твърдия й поглед се появи искрица мъка и любов — върви си, нищо не е станало.

Той бавно тръгна към вратата и процеди:

— Ако още веднъж я ударите, ще Ви убия! — стараеше се да говори спокойно.

Едва след като стъпките на Люк заглъхнаха по коридора, Роналд изпсува.

— И така да продължим.

— Няма за какво повече да говорим — долетя категоричният й отговор. Роналд я погледна недоумяващо.

— Достатъчно бях ясна!

На изход е той хвана китката, оставяйки сини пръсти, но това вече не беше младата девойка, която се плашеше от заплахите му. Металният блясък в очите й го прониза, тя дръпна рязко ръката си и затръшна вратата под носа му.

— Любима, не може така — гласът на Михаел беше сериозен.

— Но нали се обичаме? Всички да вървят по дяволите! — тя откъсна стръкче зряла пшеница и го загледа умолително.

— Аз съм свещеник, моята любов е църквата!

— Не, любовта е за човешкото създание!

— Ти си богиня, не човек — той я обърна и прошепна: — Господи, Господи, прости!

Никой не можеше да устои на графинята, дори и самият Бог. Илаян впи сочните си устни и се превърна в любовта.

 

 

Само Дюверноа й липсваше! Илаян беше загубила окончателно своя подход към хората. Имаха открито събрание — пълен провал! Дойдоха десетки хора, за да чуят идеите на революцията, за да се включат в борбата за правда, а събранието се превърна в митинг в поддръжка на краля. Тези хора бяха роби, те не разбираха стойността на свободата, страхуваха се за дома си, а не за нерадостното бъдеще на своите деца. Те не разбираха духовната мизерия, не чувстваха нуждата от справедливост и бяха нарекли организацията младежка авантюра, необмислена глупост. Но това не я тревожеше, тълпата беше нищо, само при добър водач ставаше могъща.

Илаян мислеше и за това, че се беше скарала с Хуго. Вече от месец се виждаха по няколко пъти в седмицата и всичко вървеше чудесно. Тя не искаше да спорят, но той започна да ругае комитетите и графинята не издържа. Опита се да му обясни нейната истина, но той беше почти готов да я убие, като разбра, че и тя е „мръсна бунтарка“. Отърсил се от смущението и стеснителността си, Хуго беше изключителен противник. Неговият сарказъм просто съсипваше Илаян, тя се чувстваше обезверена и наранена, но най-вече я болеше, че той изведнъж въобще я забрави и само възмутено крещеше. Нито мъката в очите й, нито нежните думи можеха да го спрат. Стана й ясно — той обичаше повече монархията от нея. Мислите й се прехвърлиха върху борбата, ясно осъзнаваше, че с такива фанатици ще е изключително трудно, пък и вярата в победата й се струваше вече илюзия.

Кардиналът приближаваше и тя се приготви за атака.

Вечните заплахи и острите като ножове думи. Той никога не променяше тактиката си на насилие, но този път беше по-конкретен — с нагла усмивка й каза, че иска отплата и чака награда за това, че я беше прикривал. Илаян наистина се уплаши. Тя мразеше този човек, защото я унижаваше, държеше я вечно в страх, най-цинично се подиграваше с идеалите й. Жестокостта беше негова тактика и хиляди хора умираха, проклинайки „черния министър“. Тя знаеше всичко това и очакваше с радост деня, в който всичко ще му се върне.

 

 

— Какво правиш?

— Това, което правят глупаците, Люк. Скриват си главата в пясъка и забравят всичко — тя хвърли още едно камъче в езерото около фонтана. — Просто не знам какво да правя. Идва зима и хората ще се затворят в къщите си като плъхове. Шери замина, а с оня Мишел не се разбираме много. Скарах се с Хуго и Роналд и просто имам чувството, че съм грешка на съдбата.

— Права си, че краят на ноември не е много подходящ, но всъщност Вие завладяхте Люпи Доминико, ако не ме лъже паметта, точно тогава. Има една поговорка, че тези, които се карат, се обичат, а за съдбата тотално грешиш.

— Благодаря, Люк. Трябвало е да станеш мъдрец.

Но ние с теб се обичаме и не се караме.

— Е, значи — той се засмя, — в природата съществува и разбирателство, а ти си страшен философ, тъй че просто избягвам споровете.

— Е, добре. Но, знаеш ли, имам нужда да поговоря с някого, да му обясня това, което на мен не ми е ясно. Има толкова неща, които ме объркват. Знам само, че не съм като другите, че не мога да не се боря за свободата, че не мога просто така да се откажа от всичко, че не мога да не обичам! Не знам дали е правилно да се бием, не знам дали въобще революцията е необходима. Страхувам се, Боже, колко се страхувам, че всичко може да е фалш, че народът или не иска борбата, или ще действа като ураганна вълна. А любовта? Нормално ли е да обичаш толкова много мъже, възможно ли е да ги обичам, не е ли грях? Има толкова въпроси, а аз все нямам време да помисля, после ще е късно. И сега е късно вече, няма връщане назад… докрай!

— Стига, стига! Къде отиде оптимизмът, ами силата, духът и смелостта, стегни се — тя беше свела глава и мигаше ускорено. Той се отпусна на пясъка и прегърна отслабналите й рамене. — Не говори глупости. Любовта никога не е грях, никога! Господ ни учи да обичаме, любовта е най-възвишеното чувство, котенце! Бог наказва омразата.

— Аз мразя Дюверноа!

— О, я го остави този негодник. Въобще не му обръщай внимание. Ти имаш толкова защитници, че той нищо не може да направи. И още нещо — революцията ще успее, сигурен съм.

— Благодаря ти — тя въздъхна. — Дали може някой да върне времето назад и дали аз нямаше да направя същото. Веднъж започнеш ли, продължи! — бодростта й беше почти истинска, след това брадичката й се разтрепери. — Люк, аз отдавна искам да ти кажа нещо. Ти си най-добрият ми приятел, не любовник, а просто другар. Ти си обикновен човек, не си нито гений, нито благородник, а единствен можеш да ме успокоиш, единствен си достатъчно мъдър и добър. Аз, аз… не зная как бих живяла без теб.

 

 

Препускаха. Конят на Магнилър изцвили и той едва не прегази един старец — ездачът вдигна ръка и замахна с камшика. Илаян стисна юздите и през зъби каза:

— Стига! Дай му пари веднага! Бездруго са мои — тя извърна глава.

Роналд хвърли няколко монети на просяка и дрипавият старец започна да се върти с опрени комично ръце на земята. На Роналд му се стори много забавно и той се разсмя. Илаян пришпори коня и препусна. Когато той я настигна, тя обърна към него приказно красивото си лице, зачервено от възмущение:

— Рон, той беше сляп!

— Глупости!

— Човекът, когото ти едва не уби, беше един сляп старец.

— О, боже. И какво от това? Или госпожицата има някакви морални принципи?

Тя излетя като стрела.

— Илаян!

— Махни се!

— Какво, по дяволите, казах. Това го говорят всички е Сент Лашенжат!

— Лъжеш! — тя изчезна сред бяло облаче прах.

 

 

Илаян лежеше блажено върху рамото на Хуго, при когото беше дошла да прекара неделята преди Коледа. Точно в деня, когато те заминаваха, в петък, войници бяха атакували пазара, търсейки бунтовници. Имаше ранени, щетите нямаше да се върнат, а още и преживяният страх.

— Хуго, искам да те питам нещо, но ти ми отговори честно. Одобряваш ли акта на парламента в петък?

— Той беше на полицията, но не ми се говори.

— Парламентът, или по-скоро Дюверноа, е издал заповедта — тя не можеше да се примири с монархическата ориентация на Хуго. — Моля те отговори ми.

— Да — той окончателно се разсъни и се дразнеше от метежническите й позиции — Илаян, разбери, че това е все едно да се хване прокажен.

— Така ли? — Хуго както винаги беше изключително прям и груб на тази тема. — Нима с цената на човешки живот трябва да се хване този прокажен.

— Нямало е жертви! — каза ледено той.

— Имаше! — тя си спомни безжизненото тяло на Тровоа, Мишел го скри, за да не би полицията да тормози семейството му. — Страхът и нервите не се връщат, нали?

— Радвам се. Крайно време е да им се покаже къде им е мястото!

Тя скочи и започна да се облича.

— Радвай се, че малко време ти остана!

— Върни се в леглото — тя оправи косата си и той я хвана за ръцете. — Имам нужда от теб.

— И аз, но аз се нуждая и от справедливост!

— По дяволите! Скапаната ти революция да ни развали почивката.

— Аз съм готова да умра за скапаната революция! — тя си оправи пантофката. — Извинявай, Хуго. Аз започнах нещата, аз сгреших, но просто не издържах. Не мога!

— Не можеш да си тръгнеш! — изкрещя той.

— Напротив! Но след седмица ще се видим. Ще ми простиш ли, аз съм една глупачка.

— Не! Заминавам за имението си утре.

— Но защо, бароне?

— Така реших! Или сега, или никога.

— Никога — каза тя и излезе.

Хуго дьо Лансел бясно натискаше звънеца, викайки: „Не я пускайте!“, докато каретата й потъна в мъглата.

 

 

Графинята току-що беше спряла да плаче, когато се появи първият министър. След галантния поздрав той се отпусна на стола срещу нея и отпи глътка портокалов сок.

— Изключително топла зима. В края на декември да седим в градината. Много полезно за революцията, нали?

— Кое, зимата ли? — попита разсеяно Илаян.

— Надявам се, знаете какво ми дължите? На пазара Ви бяха видели в немного почтена компания. Доста компрометиращо, нали?

— Благодаря Ви, дук.

— Сигурно може и по друг начин една жена да се отблагодари на мъж.

Тя се стресна: „Какво иска този звяр в червено?“

— Желая Ви от деня, в който Ви видях! — обясни кардиналът.

Тя стана смъртно бледа.

— Шегувате се!

— Напротив! Нима, графиньо, няма да се намери между любовните Ви истории място и за мен?

— Не! — каза неволно тя и изтръпна.

— Не? Помислете какво значи това! Ако не приемете… съветвам Ви да приемете. Така ще имате сигурна защита, няма да Ви тормозя повече за бунта. Нямате друг избор. При това Вашата репутация е лоша. — „Това страшно ще я подобри, няма що.“ — Нима не разбирате цената на това предложение! Това е просто…

— Но моите чувства, монсиньор. Аз съм жив човек — гласът й трепереше, от това се страхуваше най-много.

— Отказвате! — Дюверноа наистина се ядоса. — Значи така, можете да обичате оня надут монархист Лансел, мерзавец като Магнилър, коняр и разни отрепки, а мен, благодетеля си, не можете. Чудесно! Значи мен ще мразите!

— При стеклите се обстоятелства аз — зъбите й тракаха, съдбата й висеше на косъм, — аз просто не знам как да приема честта. Аз наистина не съм достойна…

— Спестете си извиненията! Вие сте неблагодарница, Илаян, но рано или късно ще сте моя!

— Стига! Вие сте кардинал! — тя запрати една чаша по близкото дърво. Ръцете й трепереха, но погледът й беше студен.

— Лигла! — вдигна бастуна си, но спря.

С разширени от ужас очи Илаян изчезна зад близкия храст.

На алеята се появи Михаел, който беше чул края на разговора. Със свити юмруци той се приближи и поздрави хладно кардинала. Дюверноа винаги се дразнеше от този изключително дързък и недисциплиниран монах.

— Монсиньор, случайно чух Вашите думи към тази млада дама и съм потресен! Моля Ви да й се извините — опитваше се да говори спокойно.

— Не Ви разбирам.

— Много добре ще разберете, ако се разчуе за отхвърленото Ви предложение.

— Тази Ви наглост ще Ви струва живота — дукът беше побеснял. — Вас пък какво Ви засяга?

— Аз много уважавам, ценя и…

— Какво и…? — попита нетърпеливо дукът.

— … и обичам графинята!

— По дяволите! Тази мръсница има някой за всеки ден, или може би за всяка нощ на годината!

— Да, а Вие съжалявате, че не сте достатъчно чаровен, за да се вместите в списъка!

— Довиждане и приятен ден!

— Желая Ви всичко добро, Ваше високопреосвещенство.

Кардиналът изчезна, хапейки сивите си мустаци от ярост.

Илаян, която едва не се сблъска с Роналд, го помоли да седнат на една близка пейка, така че тя, напрягайки слуха си, да може да чуе нещо, защото видя Михаел при кардинала. Магнилър не преставаше да говори и въобще не обръщаше внимание на шума.

— Ти въобще слушаш ли ме?

— Разбира се, скъпи — изчурулика тя и после добави: — Ще мога ли да отида в къщата, защото не се чувствам добре.

Завари отеца наблизо, седнал и пиещ портокалов сок. Мълчаха и се гледаха в очите.

— О, Михаел, ти си страхотен, направо невероятен!

— Сигурно не съм първият, на когото го казваш.

— Да — мрачно отговори тя.

— Това за мен няма значение, Илаян! Аз те обичам такава, каквато си, и не ме интересуват другите! По дяволите Дюверноа.

— Наистина това беше направо шамар. Но, любов моя, той ще те убие!

— Вдругиден е Бъдни вечер. Съмнявам се, че по празниците ще нареди на някой да ме убие. А след това ще трябва да изчезна.

— О, не! Ще ми липсваш ужасно, кълна ти се! Аз наистина те обичам изключително много!

— Докажи го.

Устните му се впиха, той се облегна на дървото, а тя с треперещи ръце галеше русите му коси и мощни рамене, топлите му устни се спуснаха надолу към гърдите й. Зад храста се появи Роналд, пребледня страшно и се отдалечи, твърдо решен да си отмъсти жестоко.

Нощта преди Бъдни вечер Илаян беше на опера с Роналд. Тя го чакаше вече цели две действия, когато той се появи с мрачна усмивка и се наведе да й прошепне нещо:

— Твоят отец ще получи заслуженото си!

Тя извърна поглед от красивата певица, която с мелодична ария оплакваше смъртта на своя любим.

— Какво искаш да кажеш с това? — стараеше се да говори спокойно.

— Ще бъде бит с пръчки — зловеща усмивка озари красивото му лице.

Тя се опита да изтласка ужаса си, стисна зъби и попита:

— Колко? — трябваше да знае всичко. — Кога, къде?

Нямаше време да чувства, налагаше се да действа.

— Утре сутринта в 6 часа, около 40 удара. Не си прави илюзии, заповедта е лично на Дюверноа, а той влезе в катедралата.

Тя въздъхна, четиридесет не бяха толкова много, но сигурно кардиналът, Илаян въобще не се беше съмнявала, щеше да направи и друго, за да унищожи Михаел. Реши: „Няма да успееш.“ Тя скочи и на вратата на ложата хладно му каза:

— Убеден ли си!

В 11 часа през нощта беше убийствено студено. Графинята се загърна с пелерината си и сложи качулката на главата си. Въздухът се превръщаше в облаче пара, тънките боти бяха неподходящи за замръзналия сняг, но тя тръгна пеша. Не беше далеко, пък и чакането на карета щеше да я забави. Трябваха й голяма дипломатичност и чар, на които беше способна, но страхът не й даваше да се съсредоточи. Боеше се от кардинала вече не на шега, той беше имал наглостта да я заплаши и със затвор, ако не спи с него. Илаян чувстваше, че това не са празни приказки и той можеше да направи каквото поиска. А сега тя отиваше право в ръцете му. Нещо я караше да не спира, просто не можеше да не го направи. Силата и доброто у нея бяха толкова могъщи и неизчерпаеми, че дори и да умираше, тя щеше да продължи напред заради любимия или заради някаква цел. Тя имаше изключително изострено чувство за справедливост. То я водеше през целия й досегашен живот, то беше бензинът на машината от сила и твърдост. То и свободата бяха нейна съдба!

Илаян влетя в божия храм и застина. Беше неописуемо красиво! В мига зазвуча орган и момичето потрепери. Силата на музиката я погълна, стана мъничка нота и заедно с неповторимата мелодия тя литна към Господа. Злато, бисери — сякаш самият рай. А картините, картините бяха неотразими, като живи хора те я наблюдаваха и проникваха в мислите и в душата й. Тя потръпна — дали Бог я укоряваше? Дали не трябваше да си върви? Не, не — разумът надделя над страхопочитанието, което изпитваше, и тя се огледа за Дюверноа. Пред погледа й, на два метра разстояние, попадна картина на Исус Христос. Илаян отстъпи назад смаяно, качулката й падна и с разпуснати коси тя приличаше на Дева Мария. Но очите на Спасителя сякаш я укоряваха, мъдрият поглед в тях беше помрачен от нещо. „Два, коя съм аз, та се опълчвам срещу монарха, даден ни от Господа, срещу самия Бог се опълчвам!“ — помисли си тя. Чувстваше се толкова малка сред този огромен и красив храм.

Катедралата „Свети Петър“ беше олицетворение на Сент Лашенжат и тя усети, че самият град се съпротивлява на промените, които тя искаше да направи.

Той беше столицата на традициите, на нормите. Апостолите мълчаливо я упрекваха, че тя беше нарушила законите, благочестието, че бе обезпокоила стария ред.

Но Илаян беше готова да им извика, че са консервативни — те, великите, които бяха запазили вярата и каноните през вековете, а тя беше една песъчинка на съдбата, но песъчинка, която щеше да направи тайфун.

Кардиналът я беше видял още щом влезе и просто замръзна, не чуваше хора, не виждаше иконите и не чувстваше Бог. Остана само тя — учудена и запленена, уплашена и мъничка, изключително мъничка и уязвима.

Той я гледаше с възхищението, с което Илаян слушаше органа.

— Здравейте, Илаян — тя подскочи. — Харесва ли Ви храма, аз направих някои промени?

— Добър вечер. Да, харесва ми. — „Значи и него не обичат апостолите, е, имаме нещо общо“, тя дори и не предполагаше колко си приличат с дука. — Монсиньор, аз дойдох…

— Знаете ли на какво ми заприличахте, когато влязохте? — той се усмихна чаровно, сякаш не я беше чул.

— Г-н кардинал, аз дойдох с молба при Вас — започна тя твърдо.

— Да, да, знам — Дюверноа се ядоса, че тя го прекъсва. — Сигурно за онзи непокорен свещеник.

— Ваше преосвещенство, аз най-горещо Ви моля.

— Преди да кажете каквото и да е било, трябва да знаете, че той е нарушил всичките си клетви и аз можех да го предам на инквизицията. Това е направо милост.

— Но защо тогава не се смилите напълно? Отменете наказанието, моля Ви! — гласът й, тих и нежен, потреперваше от истинско вълнение, очите й, големи като на сърна, се навлажниха.

— Не е възможно — на кардинала му беше неприятно, че й отказва, и изведнъж се сети. — Но аз мога да направя и невъзможното. Само кажете „Да“ на чистата любов на един министър.

— Не! — тя отстъпи назад. „Точно чиста?“ — Но, монсиньор, как може да осъдите един монах на бой, след като самият Вие ми предлагате любов. Не смятате ли, че това е странно, ако не е нечестно!

— Осъждам го за лошо държание — мрачно й каза дукът. — Вие нямате нищо общо.

— Нима! Аз пък знам защо го наказвате и смятам, че ме засяга.

— Какво? Вие знаете! — той пребледня. — Достатъчно! Няма за какво повече да говорим. Бъдете благодарна, че е жив!

— Това е изключително подло, сър!

— А от Ваша страна е изключително нагло да дойдете тук и да ме молите за любовника си! При това свещеник!

Илаян рязко се обърна и се затича към грамадната, обкована със слонова кост врата.

— До утре в 6 часа, ако искате, елате пред Сонитата.

Болките й в корема се усилваха, но тя продължаваше да бяга. Беше 24 часа, но тя беше сигурна, че има някой в запустелия хамбар. Трябваше да има! Влезе като фурия и се хвърли към Шери. Той отсъстваше за два дни и сега се беше върнал.

— Шери, трябва да ми помогнеш! Кажи „Да“, моля те. Моля те! — тя се задъхваше.

На вратата се появи Пиер Мишел със сънена физиономия, като оправяше косите си.

— Шери, изслушай ме! Мишел, донесете ми нещо за пиене, ако обичате. — Тя се отпусна уморено на един стол. — Скъпият Дюверноа е наредил да набият Михаел с пръчки тази сутрин!

— Ах, този мръсник! — ядоса се Шери, докато се опитваше да си спомни кой е Михаел. Напоследък отсъстваше и не знаеше много за новата любов на графинята.

— Шери, моля те, трябва да го спасим!

— И Вие какво предлагате? — гласът на Мишел беше подигравателен.

— Оставям плана на голям стратег като Вас! — тя отпи на големи глътки от алкохола.

— Моля ви, не се карайте. — Шери разпери ръце, след това бавно и мъчително започна да обяснява: — Илаян, миличка, ние сме в безизходица. Всички са по домовете си и празнуват. Навсякъде сноват войници. Как можем да рискуваме. Това би било началото на борбата, а ние не сме подготвени. В този студ сме безпомощни. Няма къде да се скрием, нямаме хора, градът ще въстане против нас и всички ще умрем. Нямаме право да правим това!

— Революцията иска жертви — беше лаконичното изказване на Пиер.

— Знам — безжизнено отвърна тя, но след това рязко скочи. — Отказвате! Но нали се борим за човека, за…

— За хората, съкровище, за хората, а не за човека.

— Шери видя как тя посърна, устремът й изчезна и се сви като малко попарено от студ цветче. — Ако искаш да опитаме само ние — аз и ти!

— Вие двамата сте нужни! Нима не разбирате, че сте необходими за бъдещето! Никъде няма да ходиш, Шери, ти трябваш на народа, а не на някакъв свещеник, който е извършил грях.

— Това е вече прекалено! — Илаян правеше неописуеми усилия да преглътне сълзите си и успя. — Няма нищо, господа, и без Вас мога да се оправя!

Снежната виелица я шибна през лицето, но тя продължи. След минути Шери я намери да се опитва да стане от хлъзгавия сняг. Имаше пълнолуние и бялата покривка блестете ослепително. Той наведе глава и видя в премрежените й потъмнели очи повече сурова решителност, отколкото мъка. Тя я беше изтласкала на заден план, далеч отвъд снежните преспи, отвъд болката от изтощение, от студа и страшната рана на любовта. Вече не знаеше защо кърви сърцето й — за отеца или заради отказа на бунтовника, но когато заговори беше ужасяващо спокойна:

— Но, Шери, в Люпи Доминико, на площада при първата демонстрация, вие бяхте само 5 човека, не помниш ли?

— Да, знам. Но трима от тях са по-студени и от снега. Тогава нещата бяха други, целите бяха да покажем, че съществуваме, да кажем на хората, че това е жестоко — той замълча. — Всъщност искахме да се бием! Но аз се промених. Завладя ме градът, организацията се разрасна, вече, който иска да е с нас, идва сам, аз се почувствах отговорен за всички хора, за победата. Сега е друго — трябва да внимаваме, не бива да рискуваме, ние сме изключително важни за историята и за народа! Вече не съм Себастиян Шери, а съм ръководител на Обединената революционна организация. Аз не принадлежа на този младеж, който беше в Люпи Доминико, а принадлежа на съдбата. И ти също. Дори ти повлия на мен и на събитията. Ако не беше ти, досега щях да съм се провалил. Аз те обичам, а ти си изтъкана от нежност и любов! В името на народа трябва да оцелееш!

— Грешиш! — тя стана и скоро се превърна в малка черна точка, а той остана сам сред бялата пустош, уверен, както обикновено, в правотата и безсилието на доброто.

Мрачните сенки на дърветата покриваха грациозната фигура на Илаян. Тя сложи ръка на устата си и извика като нощна птица. След секунда беше в обятията на Дик, помощника на Оливер. Илаян не можа да се овладее и горещите й сълзи обляха красивото й лице. Двамата разбойници се потрудиха доста, докато я разберат, и преди да се опомни, Оливер й подаде поводите на коня и револвер. Очите й светнаха и тя се усмихна така неземно, че разбойникът беше готов да умре за нея.

Затворът беше изключително добре охраняван. Тримата ездачи го обиколиха поне 10 пъти и едва не ги хванаха. Ако продължаваха, щяха само да влошат нещата, и те се отдалечиха.

— Илаян, сама виждаш, че няма надежда — тя мълчеше. — Онова копеле добре охранява затворниците си. — Оливер започна притеснено да подръпва юздите, накрая се престраши и виновно каза: — Аз трябва да съм в 4 часа в Шакти, а сега е вече 3 часа. Естествено, ако кажеш…

— Не! Ти направи повече от възможното — гласът й трепереше. — Благодаря ти и извинявай за всичко. Аз съм глупачка. Колкото по-малко хора обичаш, толкова по-добре.

— Глупости. В това е чарът ти!

— За теб — сълзите напираха да излязат и първите се появиха, малки и блестящи.

— За всички, които те обичат истински! Все ми едно за света. Дори и да беше проститутка, пак щях да те обичам, защото си ти!

Скоро остана сама на хълма да гледа изгрева на слънцето. То й се стори ужасяващо червено, като кардиналската мантия на фона на белия сняг, дори и зората беше удавена в кръв. Да, ако я беше послушал Шери, сигурно наистина щеше да стане кървава баня. Наблюдава наказанието без окото й да трепне, и с радост откри, че ако се стегне, може да минава без глупави сълзливи сцени. Тя мразеше да плаче, искаше да е силна и твърда. На Бъдни вечер спа в някаква странноприемница и за първи път се почувства самостоятелна и свободна. Тази нощ бе една от превратните точки в живота й, брънка от веригата на съдбата. Гордостта й от взетите категорични решения, от дързостта й, така изгаряща и успяваща, я превръщаше все повече в красив, но студен пистолет със смарагдова дръжка. Историята просто градеше камък по камък могъщата кула на характера й. Но помещенията на тази кула и патроните на пистолета си оставаха пропити с любов — нещо, без което това желязно момиче не можеше да живее. Някога тази любов разпукваше стените, излиташе и Илаян се чувстваше дете на светлината. С годините пистолетът щеше да засича и куршумът бавно остаряваше, а чувствата изстиваха. Но в тази коледна нощ красивата графиня все още беше онова чаровно момиче, което вярваше в обичта и в чувствата, а мислите понякога пренебрегваше.