Ивелина Димитрова
Илаян (27)

Глава двадесет и седма

Тя тичаше по коридора, тичаше през двора и яхна по мъжки първия изпречил й се кон. От прозореца чу разтревожения глас на Дюверноа:

— Роклята! — „Изкуфял дъртак.“

Не й беше писано да язди дълго. Още след десет минути й се наложи да изостави умиращото, болно същество и да продължи пеша. Дори не си беше взела пистолета и не можа да спести мъките му. Продължи да се движи през високата метър и половина трева. Падаше, ставаше и тичаше. Цялата стана зелена и в рани.

Поляната на маргаритките бе на един хълм. За неин ужас, той бе заобиколен от блато. Илаян нагази в зловонната тиня. Студена застояла вода намокри глезените й и направи роклята непоносимо тежка. Тя продължи. Скачаше и затъваше, изгуби си едната обувка и събу и другата. Изкачи се по колене и лакти до върха и ги видя на стотина метра живи и здрави. Слава богу, още не си бяха пръснали черепите. С цял час бе закъсняла срещата им. Илаян се хвърли напред, крещейки. Те сякаш не я чуха. Тичаше, докато чувстваше, че силите я напускат. Видя как Михаел стреля, а Роналд след известна пауза му отвърна. Куршумът на отчето се заби в дървото, а въобще не успя да види какво е уцелил Роналд. Тя беше достатъчно близко, за да различи как Михаел отново стиска пистолета и бавно го вдига. Той се молеше! Рон го чакаше готов да отвърне на изстрела. Илаян скочи към свещеника и хвана яките му ръце.

— Моля те! Моля те! — и двамата не й обърнаха никакво внимание.

Те се ненавиждаха! За тези „стари сметки“ бе говорил разбойникът, а Роналд бе реагирал така странно при нейния разказ за спасяването й от отчето. Но тя нищо не забеляза, а трябваше. Ако умрат, смъртта им ще падне върху нея. Роналд беше стрелял. Но понеже тя беше пред отеца, увесила се на ръцете му, куршума мина през нея. Адска болка прониза рамото й. Илаян падна, държейки ръката на Михаел. Той залитна и я погледна с ужас. Тя му отвърна с поглед, пълен с истинско страдание. Хвана ръката й и вдигна глава. Роналд беше стрелял още веднъж. Разбойникът падна на земята до Илаян с дупка в челото. Типично в стила на Роналд! Започна да й прилошава. Последва още един гърмеж и Роналд отхвърча. Графинята не бе чула конския тропот, но някой се опита да я повдигне. Обърна я по гръб и тя видя проснатото тяло на Рон с дупка в гърдите. Това бе прекалено и тя изгуби съзнание.

Предполагаше, че е била в безсъзнание близо 20 часа, а когато се свести в малката къщичка, не беше сама. Мишел седеше небръснат до масата и я наблюдаваше.

— Мишел, би ли ми дал вода.

— Крайно време беше. Всичко навън ври и кипи.

Тя седна и усети как раната й запулсира. Сведе поглед, но бе добре превързана и кръв не течеше. Обаче видя роклята! Беше облечена в роклята на кралицата. В погледа й имаше нещо повече от ужас.

— Трябваше да те преоблека. Онези дрехи бяха в кръв, пък и за нищо не ставаха.

— Откъде я взе?

— Минах през двореца и кардиналът ми я пробута. Много е предвидлив!

— Сигурно адски се е зарадвал, като си я взел.

— Не ставай толкова рязко!

— А с телата какво направи?

— Погребах ги, макар че скоро ще има хиляди непогребани трупове — мрачно я осведоми.

— Какво става? Армиите ли?

— Да, битката започна.

— Последна битка, закъсняла съм. Да вървим!

— Точно за това дойдох — той се опита да я хване.

— Трябва да бягаме! Съсипах се от път и глад, но дойдох, за да те спася! Ако знаеш колко страдах, когато ви плениха, но сега ще избягаме заедно. Заедно!

— Ти луд ли си! Заедно ще се върнем в Сент Лашенжат! Да не мислиш, че ще го изоставя, че ще изоставя революцията. Аз отивам.

— Но аз дойдох за теб! Ти си луда. Няма какво да правим там. Трябва да бягаме. Моля те, Илаян.

— Не. Никога! — тя го блъсна и решителната й физиономия не даваше основание за съмнение. — Аз се връщам да спася каквото е останало от идеалите ни!

— Това е чисто самоубийство!

— Хайде, губим време, а аз трябва да бързам. Сбогом. Ще взема пистолета ти.

— Но… ти не можеш… аз те обичам!

— Мога! Всъщност ти, любими, след като ни изостави с Ричард, как така се престраши да дойдеш — простичко запита Илаян.

— Имай милост! Бях с армията на бунтовниците, докато…

— … не те изритаха като предател, след като разбраха кой си!

— Не е никак смешно. Аз идвам въпреки опасността, воден от любов, а ти ми отвръщаш с подигравки.

— Бедничкият Мишел — тя равнодушно подхвърли, — но няма как, или идваш с мен, или сбогом!

— Ти си абсолютно откачена, но…

Тя се стягаше и вече съвсем готова, тръгна към вратата.

— Но ще дойда с теб! Обичам те! — той си позволи една страстна целувка, преди да се отдръпне. — Ти си убиец.

— Тогава оседлай конете.

След като той излезе, тя грабна чашата с вода. „Убиец“ — думата отекваше като камшик в съзнанието й. „Не ми се живее!“ — това беше истината. Майка й се беше отровила! Защо и тя да не опита. Но първо я беше родила, а после… Дете — след всичко, което стана, сигурно е мъртво, пък и какъв живот ще му даде. Не живот, а смърт е необходима. Всичките й приятели, без Мишел, бяха мъртви. Изведнъж в съзнанието й като мълния блесна това, че Дюверноа бе предрекъл, че ще умре с тази рокля.

Обречеността я завладя. По дяволите, щеше да му направи това удоволствие! Изсипа зеленикавия прах до край и затвори смарагдовата капачка. Изпи чашата. Това е и така ще бъде!

Мишел я извика и те препуснаха под мрачното небе, в което обедното слънце се опитваше да си пробие път. Като мираж край нея летеше зелената гора. Може би я виждаше за последен път! Нямаше представа за колко време ще умре и дали ще се мъчи, важен бе резултатът.