Ивелина Димитрова
Илаян (2)

Глава втора

Пет години по-късно. Имението „Роулси“ на графиня Мари дьо Ламури бе обсипано с прекрасните цветове на настъпващата искряща пролет. Нежният, свеж аромат на полски цветя и острият дъх на борове изпълваха кристалночистия, трептящ въздух. „Роулси“ — гордостта на тихата източна провинция, бе огромен парк, ограден със стотици акри благодатна стопанска земя. Климатът, мек и влажен, способстваше за разнообразие на цветята и дърветата, несрещано никъде в империята. Единственият недостатък на имението бе, че е отдалечено и пътят до столицата отнемаше повече от две седмици.

Иначе беше истински рай!

Полята, покрити с макове, синчец и рози, се давеха в първата пролетна мараня и безметежното, приспивно жужене на насекомите правеше още по-тягостна тишината. Слънчевите лъчи, ярки като през юли, заливаха нямата природа с бисерен, ослепяващ ореол. Поляните, озарени и яркозелени, постепенно преминаваха в храсталаци или в дюни. Храсталаците се издигаха в грамадни, прохладни и мрачни гори, а дюните, заобиколени от тръстика — в тресавища и ледени езера.

Гъстите шубраци с нацъфтели трендафили, шипки и люляци се огласяха от пронизителни крясъци на сойки и от вечното чирикане на врабчетата. Съседи на пъстроцветните, шумящи храсти бяха безмълвните, сякаш идващи от друг свят борове. Техният свят бе тишина, мрак и неподвижност, неизменяемост и остро контрастираше с яркия, крещящ и безкрайно подвижен пейзаж отвъд сенките им. Като огромни великани със зелени остри бради и кафяви груби дрехите се възправяха и в своя дом допускаха само мекия и хлъзгав мъх и дъхавите синеоки горски теменужки. Навътре, навътре в глухотата и ледената тъма, където едва най-смелите лъчи правеха искрящи пътечки към небето, струеше кристално, бълбукащо поточе). Неговият звънък глас и далечните нежни и весели птичи песни единствено кънтяха в дъбравата. Царството на застоя свършваше, гигантите оредяваха и се показваха озарените от светлината полянки. Сред полянките се появяваха пътеки, обсипани с дребен, снежнобял чакъл. Пътеките ставаха алеи и алеите водеха към неземно красиви градини.

Може би единственият сезон, който се отличава с невиждано богатство на багри, цветове, ухания, е пролетта. Именно през май в градините на графинята ставаше чудо. Ранните априлски, нежни и дребни цветя не бяха изгубили очарованието, а майските, завладяващи и поглъщащи всичко останало с красотата си, едва разцъфтяваха в най-безумните си краски. Първите цветя откъм гората бяха лалета — жълти, оранжеви, червени, лилави, небесни, черни, бели и шарени. След лалетата идваха снежнобелите кремове, издигаха се слънчеви, неувяхващи лилиуми. После перести карамфили смайваха с цветовете си, а далии, огромни и приличащи на слънца, се полюшваха от нежния ветрец. Парад на цветята, парад на красотата, парад на съвършенството бяха градините на графиня дьо Ламури. Царицата на цветята — розата, бе до самия замък. Алеите, оградени с безукорно подрязан чемшир, заобикаляха кръг от ниско окосена, тюркоазна трева, опасваща замъка, и се съединяваха в настлан с мраморни плочки път до портите от абаносово дърво, обковано с черна стомана, фасадата и многобройните, големи, светли прозорци бяха снежнобели, а покривът — много тъмнокафяв.

Замъкът бе триетажна, много стара сграда с гостна, бална зала, столова, хол, дневна и кухня на долния етаж. На втория етаж имаше будоари, кабинети, приемни и салони, а на горния етаж — музикална зала и стаи за гости, не че имаше такива. Безупречната чистота и натрапващото се съвършенство и богатство говореха за горделив и педантичен характер.

С такова впечатление оставаше човек, като види помпозния, но много изящен портрет над камината, в която дори сега гореше игрив огън (явен признак на богатство). На тъмен фон с пастелни тонове бе нарисувана 30-годишна жена в прекомерно пищна рокля. Заострената брадичка, изпъкналите скули и тънките устни още повече подсилваха впечатлението от безчувствените, стоманено сиви очи, които пронизваха, излъчваха високомерие дори от платното. Ръцете й, малки, сухи и тънки, бяха стиснати в скута — смирена поза, в която прозираше твърдост и воля. Дори в първа младост тази жена е притежавала самочувствието и безгрешната увереност, че всяко действие и нейна мисъл са съвършени.

Ако сега — петнадесет години по-късно — Мари-Луиз графиня дьо Ламури застанеше до портрета си, твърде малко хора биха забелязали значими разлики. И все пак гарваново черната й коса бе придобила сребрист оттенък и хармонираше със стоманените, ледени очи. Графинята бе отслабнала и кожата й бе станала съвсем бяла и суха.

Устните й — някога, далеч във времето, прецизно очертани, изискано малки и нежно розови — сега бяха белезникава цепка, откриваща зъби в бледо подобие на усмивка — ехидна усмивка. Бръчките, плъзнали като мрежа на паяк, правеха строгостта да изглежда жестокост, а високомерието — безсърдечие. Това бе господарката на „Роулси“, която притежаваше живота на над 200 слуги и на още стотици семейства, обработващи земите на имението. Тя беше Господ в този рай, за който бе жертвала младостта, шансовете си за изгоден брак и правото на любов.

— Това е истински ад! — стъклените врати на имението се отвориха и изхвърча девойка на около 15 години. Тази девойка беше ИЛАЯН!

Тя се огледа с уплашен поглед, с едната си ръка придържаше полите на млечнозелената си рокля, а с другата притискаше бузата си. В очите й имаше сълзи.

Тя блъсна портите и се затича към конюшните, намиращи се в лявото крило. Малките й дългопръсти ръце бързо оседлаха прекрасен вран жребец и галопирайки тя потегли към уханните гори. Чакълът под копитата свистеше като куршуми.

Графиня Мари-Луиз, леко олюлявайки се, се появи на портала. Очите й хвърляха мълнии, тънките й устни бяха стиснати. Цялата й осанка говореше за благородния й произход, но от изражението й лъхаше коравосърдечност.

Всъщност Мари-Луиз дьо Ламури беше една от най-красивите и богати дами на младини, дори се занимаваше с благотворителна дейност, но както тя самата твърдеше, сега бедняците са станали нагли и високомерни и все за революции и бунтове мислят. Дори вече съжаляваше, че осинови това момиче — в него имаше нещо диво и толкова непокорно. Мислите относно нейната младост отново се завъртяха в главата на графинята: баловете, които тя и брат й уреждаха; комитета за помощ на сираците, който ръководеше и в който се запозна с барон ла Жуме и не го забрави; онова малко розово пакетче, което взе и отгледа в къщата си. И все пак графинята се беше запазила за своите 45 години, сивите й очи още горяха с гордия блясък на аристократка, устните й, почти изчезнали от презрително свиване, не бяха изгубили съвсем цвета си, чертите й все още напомняха римски император.

Конят се носеше по алеята с голяма скорост, русите коси на Илаян се вееха над стройната й фигура, тя не обръщаше внимание на острия вятър, който мачкаше и разбъркваше плисетата на красивата й рокля. Слънцето безмилостно изгаряше снежнобялата й кожа, леко порозовяла от ездата. Сълзите на момичето, големи и блестящи, покриваха една не малка червена резка върху високата й овал на, леко издадена скула. Тя скочи от коня пред един чудно красив фонтан, намиращ се на кръгло място, покрито с малки камъчета, кръстопът на няколко алеи. Тя се облегна на един бор встрани с гръб към фонтана и заплака. Водата ромолеше тихо и нежно, чуваше се едвам доловимо шумолене на боровете, тя обичаше това място. Винаги когато се скарваха с графинята, идваше тук, събираше мислите си, успокояваше се и се заклеваше, че няма да помага на другите, дори някой да умира, тя няма да се бърка. Отпусна се на земята, покрита със сухи иглички, отпусна глава върху мъха и затвори очи, но не успя да преодолее болката, конвулсивно сви юмруци, потрепери и сърцераздирателно изхлипа.

— Извинявайте за безпокойството, но мога ли да Ви помогна с нещо, госпожице? — тя се обърна с такъв ужасен вид, че младият мъж в прости конярски дрехи отстъпи, а големите му топли кафяви очи сякаш молеха за извинение. — Графиньо, съжалявам, аз не исках да наруша спокойствието Ви!

— Аз не съм графиня! — остро отговори Илаян, веждите й въпросително се повдигнаха. — А Вие сте господин…?

— Люк Хансон, нима не знаете? Новият коняр на графинята — той се усмихна и пристъпи напред неуверено, — а сега желаете ли да станете?

— Да — рече замислено тя, присви очи и дългите й мигли затрептяха. — Е, господин Хансон, какво Ви е мнението за „Роулси“, гордостта на рода Ламури?

В очите й лумна зелен пламък, а на устните й се появи иронична усмивка — изражението й напомняше пантера преди скок. Розовите й плътни и сякаш изваяни устни се разтвориха и блеснаха два реда снежнобели, остри зъбки, тя се разсмя. Хансон се смути, защото магнитната сила на тази усмивка се запечати дълбоко в сърцето му. Той отговори сякаш на себе си:

— Тук е приятно, пък и при такава ездачка като Вас работата ще е удоволствие. Ще се прибирате ли?

Това бе нова атака, защото графинята беше поканила на чай своя годеник и не искаше Илаян да присъства. Тя вдигна поглед, впи го в честното лице на коняря и се замисли. Вярно е, че няма нищо благородническо в изражението му, но той е красив, искрен и… девойката се поколеба — той я гледаше с обич, цялото му държание, кестенявата му блестяща коса, мъдрата му усмивка излъчваха спокойствие и сигурност.

— Едва ли, графинята има гост и не иска аз да бъда там — промърмори Илаян смутено.

— Вие с графинята не се разбирате много, нали? А може би се бои да не очаровате госта! — Люк се усмихна очарователно, а присмехулният блясък в очите му не я обиди.

Продължиха да се разхождат. Залезът беше чудно хубав, а Илаян обожаваше залезите. Светлото зарево на хоризонта бавно потъваше зад тъмните очертания на далечните масиви. Последните отблясъци на кърваво залязващия слънчев диск сякаш бяха искрящи фойерверки, които се открояваха на тъмносиния небосвод. Двамата просто разговаряха и на Илаян й се доиска този миг да остане вечен.

 

 

Тази сутрин закуската, както винаги, беше безупречно сервирана. Бялата покривка върху елипсовидната маса в трапезарията, отрупана с ястия, блестеше, но мислите на момичето кръжаха далеч из полята, при Люк.

— Ще забравя ужасното ти държание само ако обещаеш никога да не се виждаш с г-н Магнилър — гласът на графинята беше строг.

Илаян отметна назад главата си и се усмихна — сигурно графинята си мислеше, че Роналд Магнилър е влюбен в нея. На Илаян й се прииска да види човека, който е успял да заблуди самата графиня Ламури.

В следващите дни Илаян и Люк яздеха често заедно. И днес дългата езда я беше уморила, скулите й, обикновено млечнобели, се бяха зачервили, ездитният й костюм отдавна се беше измачкал, а къдриците на дълбокото й деколте бяха прилепнали по нежната й заоблена гръд, но ездата с коняря й доставяше голямо удоволствие.

— Люк, Люк, спрете по дяволите! — извика тя шеговито.

— Естествено, мадмоазел — в гласа му имаше вълнение, но поради кадифената му мекота тя не го забеляза.

— Знаете ли, Илаян, че макар и да не сте истинска графиня, у Вас има нещо царско. Приличате ми на кардинал.

Тя се изчерви и извърна глава.

— Не бъркайте краля с кардинала и знаете ли, че се уморих и от ездата, и от Вашите вечни комплименти! Нека поседнем.

Седяха и гледаха тревата пред себе си. И изведнъж Хансон се наведе леко над нея и я целуна, всъщност то не беше целувка, а само леко докосване на устните. Илаян се дръпна уплашено, след което промърмори глуповато:

— Съжалявам, Люк, но графинята ме чака за обяд! — тя се метна на коня с ловко движение и препусна към замъка.

Люк я погледна стреснато и в очите му се появи болка.

На Илаян й се искаше да крещи, а само две сълзи се появиха в смарагдовите й очи и вятърът ги отвя. Мислите й й причиняваха страшна болка, тя никога не бе страдала от предразсъдъци, за да смята, че любовта с по-низш е грях, не се и страхуваше от графинята, но тогава защо, защо избяга?

Той я обичаше, тя го обичаше, за първи път в живота си срещаше любов, страхуваше се да не развали всичко. „Каква глупачка съм, трябва да се владея. О, Люк, Люк! Обичам те!“

А Люк продължи да живее с мисълта за Илаян и честите им срещи станаха повод за скандали с графинята. Тя смяташе, че Илаян се държи неморално, че връзката й е опозоряваща. Често младата графиня плачеше, заключена в стаята си, или правеше неуспешни опити да скочи от третия етаж.

Илаян яздеше из полето в очакване на Люк. Последния път той се бе опитал да я целуне отново. Тя чу тропот от конски копита, но позна, че не е Люк. Извърна се рязко, защото знаеше, че ако графинята разбере, че се е разхождала толкова далеч, ще си има неприятности. Беше непознат мъж на около 30 години с черна коса и красиво лице, с римски нос, високи скули, с тънки, изваяни устни. В изражението му имаше чар, но и едва прикрита хитрост. Той се усмихна, когато приближи, и тя откри, че усмивката му е както обаятелна и запленяваща, така и високомерна. Джентълменът се поклони и поздрави:

— Младата графиня дьо Ламури, ако не греша? — в гласа му имаше чуждестранен акцент и лек метален отзвук. — Не се учудвам, че Мари Ви държи в тайна, та Вие сте чудо на чудесата. Тя просто се страхува да не се влюбя във Вас, но това вече се случи.

— Не Ви разбирам — гласът й бе хладен.

Не беше коректно спрямо графинята да говори така и всъщност откъде я познаваше? Но неговата галантна усмивка я привличаше и спря въпросите на нежните й розови устни.

— Аз съм Роналд Магнилър. Вие сте прекрасната ездачка, видях Ви преди седмица да яздите с господин Хансон и оттогава… — думите му заглъхнаха и главата й забуча.

Ами ако той случайно споменеше за това пред графинята, тя се беше заканила, че ще я пребие. Илаян се уплаши и после се ядоса на себе си. Обърна се към събеседника си и му хвърли един ядовит поглед.

— Засегнах ли Ви? — усмихна се той подигравателно. — Страшно хубава сте, когато се ядосате. Да не би да мислите, че мога да спомена нещо пред графинята, тази вещица, но знаете ли, че падате под нивото си, като се срещате с един коняр?

— Вие наистина сте проницателен — обидено отвърна тя, — но отношенията ми с когото и да било са си моя лична работа. А освен това, ако графинята научи, че сте ме видели, а още повече какво сте казали, с Вашия годеж ще бъде свършено, г-н Магнилър. — Илаян се усмихна, защото Роналд й харесваше.

— Нима?! Вие също сте проницателна, а освен това аз искам да се омъжа за Вас, а Мари може да върви по дяволите!

Като чу това, Илаян бързо избяга и се прибра в стаята си. Тя се повдигна от снежнобялата, копринена завивка, огледа се — стаята й винаги приличаше на затвор, защото графинята вечно я заключваше тук след наказанията. Но сега тя забрави всичко и си пожела Люк да влезе, като в книгите, да я вземе в обятията си и… о, не Люк, а може би Роналд? Боже мой, та аз не мога да се влюбя за една седмица, ей така, при това ние сме се виждали не повече от пет пъти — мислите й се въртяха като танц. Това й напомни, че вдругиден тя има рожден ден и графинята беше обещала да й направи тържество, все пак 16 години са важна възраст!

Беше последният ден на май, прекрасна сутрин, а на нея й се спеше, защото вчера вечерта до късно бяха стояли да слушат с Люк някакво птиче, което пее само веднъж в годината. Разтърка очи и без да иска, се одраска. Беше красив сребърен пръстен, с малък смарагдов камък, явно недобре изгладен. Тя се изправи, отиде до прозореца и дръпна завесите. Росата по боровете още не беше изчезнала, весел слънчев лъч надничаше над върховете им, птичките вече весело чуруликаха, а хладният ветрец довя уханието на разцъфнали рози. Тя погледна пръстена с любов и се замисли. После нежно го остави в кутийката. „По дяволите! Ако графинята разбере от кого е, ще ме обеси на собствената ми коса.“ Наистина Роналд беше станал прекалено дързък — това беше почти годежен пръстен.

Той беше и по-страстен от Люк, който се притесняваше, но всъщност и тя понякога не можеше да прикрие желанието си за целувка. С подобни розови мисли тя слезе на закуска.

Петнадесет минути по-късно, влизайки в трапезарията, прислужничката чу оглушителния шум от хвърлена стъклена чаша. Графинята замах на и удари такава плесница на Илаян, че тя залитна и се хвана за бюфета със сгърчени пръсти.

— Малка глупачка! Тържество ли, на теб ти трябва камшик! — Мари беше бясна. — Не стига, че постоянно си при оня въшлив коняр, а и отгоре на всичко си с претенции.

— Оо! Не смятате ли, че това си е моя работа, а Вие просто не спазвате обещанието си!

Графинята замахна с ветрилото си, но Илаян изчезна, взимайки една сладка със себе си. Тя плачеше, сълзите й се стичаха на малки струйки по кадифената й кожа. Защо, защо, а всичко изглеждаш толкова хубаво!

Цялата разправия започна за това, че не е писала на маркиз дьо Ламури от един месец, а сега вече тя нямаше да споменава на графинята за рождения си ден. Тя ядосано ритна един камък.

— По-полека, нали не искате да ме осакатите?

— Люк, ти ли си — тя моментално изтри сълзите си, — скарах се с графинята — ръцете й неволно се протегнаха към него и той я прегърна.

В очите й блеснаха игриви зелени искри и тя се затича волно като птичка, повличайки го след себе си. Правеше опит да забрави за провалената закуска и да се успокои от ласките му.

Полята ухаеха на омайниче и лайка, небето беше яркосиньо, а из въздуха се носеха мушици и пухчета от тополи. Поляните със своята необятност будеха желания да тичаш безспир. Илаян сякаш искреше, русите й къдрици, стигащи чак до кръста, се бяха разпуснали като воал. Люк се смееше и радваше до нея, но усещаше нейната болка и страдаше от предположението, че с графинята са се карали заради него. Малката графиня беше като ваза — толкова крехка и чувствителна, че той се закле никога да не я наранява и изоставя.

— Люк, знаеш ли, аз съм доста объркана, до известна степен и не знам какво да правя. Теб обичам… като приятел — гласът й издайнически потрепна, — но обичам и Роналд, може би, за да ревнува графинята. — Очите й потъмняха и тя се загледа мрачно в далечината.

— Не говорете глупости и не си играйте с огъня. Освен това човек обича от любов — тихо добави той.

— Люк, престани да ми говориш на Вие, пък и ти не ме познаваш! Аз съм егоистка.

Тя потрепери и искаше да стане, но той нежно я задържа с едната си ръка, а с другата постави главата й внимателно на меката трева, отпусна се до нея и я прегърна.

Накрая Люк проговори, за първи път преодолявайки стеснителността си. Думите му бяха топли и нежни, а когато каза „Обичам те“, сякаш светът изчезна. Тя се наведе леко над него и се опита да го целуне, той бавно се отдръпна и тя се докосна до тревата.

— Мирише на сено. — После рязко се изправи и се затича. — Люк, Люк, хвани ме, хайде, ако ме хванеш, и аз ще те обичам вечно! — викът й беше весел и закачлив.

Тя вдигна полите на копринената си бяла рокля и побягна. Бе чудно хубаво! Тичаха, падаха, ставаха, накрая Люк я настигна и я целуна, тя падна като сноп върху една купа сено, очите й се насълзиха, погледът й изгаряше от щастие и болка, но тя се овладя, завъртя се, за да му направи място, и се отпусна върху рамото му.

— Нека поседим малко, че скоро ще завали, пък и ако се забавиш, в замъка ще вилнее още по-страшна буря.

Когато се прибра беше пет часа, тя се качи в стаята си, изми се и се преоблече. Роклята й беше небесносиня с четири морскосини воланчета. Кадифен колан в морскосиньо и дълбоко деколте със сребристи дантелки подчертаваха красотата й. Цветът на роклята придаваше синкав блясък на очите й, който много отиваше със златните й коси. Влезе в гостната и почти изпищя — Магнилър седеше спокойно и пушеше в махагоновото кресло до камината. „Боже мой, графинята не е споменавала нищо, не съм виновна!“ Синьо-зелените му очи светнаха и заискряха. „Прилича на котарак“, с уплаха забеляза Илаян. Изведнъж чертите му се изкривиха в досада. Графинята вдигна поглед от пламъците в камината. Мълнии светнаха в очите й.

— Е, Илаян, няма ли да поздравиш госта? Г-н Магнилър, това е моята възпитаница Илаян, бъдеща графиня дьо Ламури — Мари сви устни от ревност, защото тази светлосиня рокля наистина много отиваше на момичето.

— Приятно ми е. Наистина съм очарован, — Роналд се усмихна иронично. — И защо, госпожо, сте крили това прелестно създание досега от мен? — Той целуна подадената му почти машинално ръка и се усмихна.

С присъствието си Илаян осуетява молбата му за по-бърза сватба, а той беше задлъжнял на комар. Какво пък, щеше да се позабавлява — графинята беше бясна от ревност; колкото до девойката, той почувства, че я обича все повече.

На Илаян й омекнаха краката — „Роналд луд ли е?“

— Радвам се, че Ви харесва, чудесно е да можеш да моделираш характера на някакво малко и невинно същество по свое подобие — каза графинята, просто за да каже нещо и защото Илаян имаше толкова уплашен вид, а това правеше и бездруго големите й бадемови очи обаятелни.

— Драга графиньо, защо не сте устроили празник, нали днес тази красавица навършва 16 години?

„О, жалък негодник, какво ли цели“ — ядоса се Илаян. Графинята зяпна: „От къде на къде той знае? И кой дявол го кара да мисли за тая лигла.“

Роналд продължаваше с комплиментите и на графинята й идеше да разкъса момичето. На Илаян й стана ясно, че той иска да накара графинята да ревнува и по този начин да ускори сватбата. „О, не си познал, господинчо, тя никога няма да се омъжи за някой, който ухажва друга жена, било то и собствената й дъщеря“ — злорадо си помисли Илаян и очите й светнаха като изумруди. Все пак той мислеше ли какво ще стане с нея, когато си тръгнеше, нали все се кълнеше в любов!

Най-накрая съдбовният момент настъпи. Едва след като Магнилър излезе от къщата, тя забърза към стаята си, не й се искаше скандалът да избухне сега. Но повелителният глас на графинята я накара да се върне в дневната. Мари беше бясна и се чудеше на кого да си го изкара. Беше се облегнала до камината, в едната си ръка държеше гъвкавата дръжка на мухоловката, а с другата нетърпеливо наместваше златния часовник на полицата.

— Илаян, — тя си поемаше дълбоко въздух, гласът й трепереше от напрежение. — Знаеш ли нещо относно държанието на Роналд тази вечер?

— Госпожо, за първи път виждам този човек и…

— Сигурна ли си? — гласът на графинята беше леден, тя се приближи до момичето, хвана болезнено стегнато брадичката й и я повдигна, сивите й очи излъчваха злоба. След двубоя с погледи, който Илаян почтително изгуби, Мари попита: — А защо дойде, след като знаеш, че не бива да идваш в негово присъствие?

— Не знаех, че той ще дойде, кълна Ви се! Пък и от какво толкова се боите?

Графинята й удари плесница.

— Откачате ли! Смятате ли, че е честно? — гласът на Илаян трепереше.

— Малка лигла! Не стига, че си размяташ полите с оня коняр! Заслужаваш жива да те одера — очите на графинята щяха да изскочат от орбитите си.

— Мога ли да напусна стаята? — очите й бяха две ледчета.

— Не преди да се закълнеш тук, пред мен на колене, че няма да се виждаш повече с Люк Хансон.

— Мразя Ви! Вървете по дяволите! Никога! Никога! — кресна Илаян, опитвайки се да се освободи от желязната хватка и продължи, задъхвайки се: — С какво право, с какво право ми нареждате, Вие не сте ми майка, винаги сте ме мразили и сте се опитвали да ме унижите! Какво, за бога съм Ви направила? С Люк се обичаме! Той ме обича и аз го обичам и Вие няма да се бъркате там, а колкото до…

Илаян крещеше, очите й горяха като въглени, в този поглед имаше нещо диво, но изведнъж се сепна, защото кажеше ли за Роналд, той щеше да я убие.

Това беше достатъчно на графинята. Тя замахна с дръжката на мухоловката, удари с нея през лицето току-що изправилата се Илаян. Замахна още веднъж и още веднъж. Дръжката оставяше кървавочервени резки, които постепенно почваха да посиняват.

„Не, не, стига!“ — Илаян не знаеше дали крещи или този вик се мята само в пръскащото й се от болка съзнание. Ядът и гордостта разкъсваха девойката, виеше й се свят, повръщаше й се, но тя успя да се добере до леглото си. Беше кошмарна нощ. И то точно на рождения й ден. „Защо, защо?“ — плачеше тя в просъница. „Люк, Люк“ — Люк със своята лъчезарна, пленителна усмивка се появяваше и тя заспиваше, но после „Роналд, Роналд, кой дявол те караше да ми се сваляш?“ и кошмарът отново започваше, тя се мяташе в защита от пръчката. Около ден тя или не беше на себе си, или беше твърде слаба, за да стане.

Мина почти седмица преди отново да види Люк. Яздеше из полето, лятната жега беше непоносима и затова тя остави коня да попасе. Младото момиче винаги се чудеше какъв ли е климатът в по-южните райони и мечтаеше да пътешества из цялата страна. Тя вдигна поглед към ясно синьото небе и го видя. Той седеше на хълма и я наблюдаваше. Илаян протегна ръце и се затича към него. Викът й разсече знойния въздух: „Люк, Люк!“ Тя се притисна към него, не забеляза как чертите му се сгърчиха от болка, когато видя нараненото й лице, очите й с изумрудения си блясък и още блуждаещия й поглед от треската. Ръцете й се пъхнаха под коженото му изтъркано яке и го обгърнаха целия, той нежно я притискаше към себе си, галеше русите й коси и й шепнеше:

— Бедното ми пиленце, малката ми пеперуда! О, Илаян, обичам те, обичам те! — той по-скоро чувстваше, отколкото виждаше, че тя е като птица със счупени крила.

Тогава устните им се допряха в страстна целувка, цялата им любов се сля в едно. Тя забрави раните си и острата му небръсната брада и понечи да разкъса и ризата му, но той внимателно я отмести. Погледът му сякаш говореше: „Не сега и не тук.“ Хванати ръка за ръка, те продължиха да се разхождат.

 

 

Илаян седеше на мокрия пясък и гледаше към безкрайността. Бяха започнали летните бури и през ден валеше, а езерото Оксид беше едно от любимите й места през този период. Като малка по цял ден си играеше тук край дюните между тръстиките, това бе нейният малък свят, който тя владееше. Плажът, заобиколен от гори и скали, не беше голям. В единия му край имаше малък дървен мостик. Често, кой знае защо, в езерото се образуваха малки вълни, синьо-сивата, тъмна вода бавно се издигаше и бяла пяна обливаше сивкавия пясък. Бурята беше домъкнала много боклуци, пясъкът беше разкалян, а по водата плуваха борови иглички и тиня. Момичето не се страхуваше да изцапа светлолилавата си, кадифена рокля, бавно се отпусна на пясъка и се замисли. Внезапен шум я накара да се обърне — беше Роналд, пристъпващ бавно с провлечена стъпка. Направи гримаса, като видя незарасналите рани по лицето й. Тя стисна зъби, не бяха се виждали от рождения й ден.

— Съжалявам, не знаех, че така ще стане, бих удушил оная вещица, прости ми! — в гласа му имаше жар и любов.

— Не се и съмнявам, но ти по-добре говори с нея за чувствата ни! — тя отговори хладно и кратко.

— Илаян, обичам те! Нали няма да останат белези? — той протегна ръце и понечи да я прегърне, Но девойката се дръпна и се извърна рязко.

„Та това е нагло — дали щяло да остане белег, как си позволява!“

— Роналд, а ти защо се държа така, какво доказваше — тя избухна, но той успя да я прегърне и да задави думите й в целувка.

Страстната, всепоглъщаща целувка не приличаше на тази на Люк, неговият плам беше изместен от всеобхващаща сила и власт. За секунди се пуснаха, той въздъхна, а тя се отпусна в ръцете му, очите й излъчваха нескрито обожание. Целуваха се отново и отново, паднаха на пясъка сплетени, вълните мокреха разпуснатите й коси и се разбиваха на пръски около прегърнатите тела, една по-голяма вълна ги заля целите и Илаян бързо се изправи.

Беше мокра и хладният ветрец я накара да трепери.

Роналд се изправи и я загърна със сакото си. Бавно се разхождаха по плажа край дюните и навътре е тръстиката към горите. По небето като грамадни дракони се носеха големи, сиви облаци. Магнилър й разказваше най-различни историйки, тя се смееше.

Макар флиртът да й беше приятен, тя реши да поднови разговора за графинята, но Роналд увърташе, твърдейки, че това само ще усложни нещата, че няма да може да я вижда.

— Нима не разбираш, ти си непълнолетна, графинята може да прави каквото поиска.

Оо, беше й писнало да го слуша, тя се затича през поляната, но Роналд я настигна и я прегърна, ръцете му бяха като менгеме, наведе се и я целуна, но без да иска, засегна незаздравялата рана на рамото й и тя тихо изстена.

— Извинявай, извинявай, ще говоря с графинята — той тихо отрони, очите му бяха пълни с болка. Устните му се впиха в нейните…

Плажът стана място за срещите им, ден след ден, седмица след седмица те се срещаха, целуваха се и той й обещаваше. Но мина и краят на юни, а Роналд все отлагаше да обясни на графинята как стоят нещата. Това наистина беше необходимо, защото Мари ставаше все по-невъздържана, кавгите й с Илаян бяха все по-чести, а Люк сякаш отбягваше девойката, боеше се да не й навреди. Всъщност на Илаян й нямаше нищо, макар след последния скандал да остана в стаята си повече от седмица, тя просто беше бясна. „Какво си позволява, та аз не съм хлапе“. Унижението просто я изгаряше.

Една сутрин влезе камериерката и й съобщи, че графинята я чака на закуска. Този стар обичай отдавна беше пренебрегван, но малкото й розово право носле надуши опияняващата миризма на понички и тя реши да слезе. Закуската беше повече от превъзходна, тя се отпусна в креслото си и понечи да вземе чашата с кафето, когато графинята строго отбеляза:

— Не смятам, че по това време на денонощието трябва да се разхождаш по халат! Освен това не съм те извикала просто да ми правиш компания, а да ти обясня някои много интересни неща.

Веждите на Илаян се повдигнаха и тя се приготви за отбрана.

— Знаеш ли, че аз като господарка на Роулси мога да разполагам с телата на подчинените си и да правя с тях каквото поискам? Например мога да накажа някакъв си коняр просто така.

Звучеше адски грубо и цинично, но беше истина, девойката просто изтръпна.

— Но, но Вие нямате право! Законите…

— Оо, глупавичката ми, сега тези закони не важат, кралят ги отмени, затова аз ти предлагам да си представиш наказание от петдесет камшика за небрежност, да кажем, на Люк.

— А Вие какво ми предлагате, за да избегнем това — гласът й потреперваше, но беше като лед, ръцете й се впиха в покривката и тя стисна устни.

— Хм, радвам се, че ме разбра! Веднъж ти предложих подобна сделка, но ти отказа. Виж, ако не се срещате, нищо лошо няма да му се случи, ако ли не…

— Никога! И тогава Ви казах! Това е нечестно! — тя скочи от масата, но графинята с бърз като на пантера жест впи ръката си в нейната и я прикова към масата.

— Внимавай! Ти никога не си виждала бит с камшик човек, но ти обещавам, че няма да оживее! Представи си окървавени меса, нима си такава егоистка, помисли и за него.

— Да, да, съгласна съм — зъбите й тракаха, тя стисна до болка очи, за да скрие сълзите си и излетя от стаята.

На входа се сблъска с Роналд и му се овеси на врата ридаейки, почти не можеше да говори. Той нежно я прегърна и тръгнаха по алеята.

— Боже мой, боже мой! Какво има? Каквото и да се е случило, светът не се е свършил, ти си добре… — той я облегна на един бор, хвана ръцете й и ги покри с целувки:

— Тя, — Илаян хълцаше — тя ми забрани да се виждам с Люк, каза, че иначе ще го убие.

— Успокой се, успокой се — каза той и само защото винаги я ревнуваше от чаровния коняр, закачливо добави: — това трябваше да се случи!

В същия миг тя стисна зъби, очите й светнаха свирепо, тя го отблъсна грубо и се затича по алеята.

— Илаян, чакай, та аз само се пошегувах.

Настигна я и се опита да я прегърне, но тя се дръпна точно навреме, защото на стълбището се появи графинята. Девойката изчезна като бяла сянка между кипарисите.

— Какво й става на Вашата възпитаница?

Илаян реши да влезе в конюшнята, за да поязди, но се спря като закована. Люк разседлаваше някакъв породист, кафяв жребец. Тя винаги се възхищаваше от мускулите му, но сега гъвкавото му тяло я заплени, плавните му движения, зад които прозираше страшна сила, ловкостта му на пантера и блестящата му от пот кожа в полумрака на сградата излъчваха мъжественост. Той току-що беше яздил, очите му блестяха като два черни въглена и голото му до кръста тяло събуди страстно желание у Илаян, но тя се овладя и после напрягайки всичките си сили и потискайки болката в своето сърце, тихо избяга.

Излезе да язди, без да се замисля за времето. Думите бяха безсилни да се опише бурята, която се задаваше. Осеяното със звезди небе беше потъмняло, черни облаци покриваха небосвода и като страшен похлупак притискаха земята. От време на време мълнии като огнени езици се мятаха по небето. Свистящият вятър, събарящ дървета и камъни, пронизваше пелерината на младото момиче. В самата нея бушуваше още по-страшна буря и тя бе безпомощна да се пребори с урагана на мислите и чувствата си. Студена вихрушка я шибна в лицето и събори качулката й, разпилявайки златните й коси. Девойката потрепери и пришпори коня, блеснаха мълнии и тя се уплаши. „Хайде, хайде, Атрас! Ще се прибираме“ — прошепна тя и конят препусна в галоп, но точно пред тях едно огромно дърво беше ударено от гръм и падна в момента. Можеха да го заобиколят, но конят заотстъпва стреснато и препусна в обратна посока, тя ловко дръпна юздите и тогава се появи кълбовидна мълния. Многоцветната топка се приближи, хвърляйки искри около себе си, жребецът сякаш побесня, изправи се на задните си крака и тя изпусна юздите. Той препусна и момичето едвам се задържа на седлото. Животното галопираше по неравните камъни и от друсането на нея й прилоша. Небето сякаш се отвори и като вик от преизподнята се разнесе гръм и една светкавица подпали и откърти дървото пред тях. Грамадният бор рухна на земята и се превърна в ужасна огнена преграда, но конят го прескочи и се насочи към ръба на скалите. Илаян чак тогава се съвзе от ужаса.

— Не! Не! Не! — гласът й кънтеше в безкрайната пустош. — Атрас, върни се, върни се! — Краката й бяха излезли от стремената и тя се носеше върху жребеца като по чудо.

Люк я забеляза, тъй като пелерината й се беше развяла и се белееха ризата и панталоните й. „Какво ли ще каже графинята, ако разбере, че Илаян е с панталон“ — замисли се Люк. Той беше разбрал, че Илаян се е скарала с Мари и е излязла с кон в това бурно време. Малко по-късно той вече галопираше като бесен из полето. Препусна към бялата точица и прескочи горящия бор.

— Илаян! Илаян! Спокойно!

— Люк! Люк! Внимавай! Почвата е ронлива! — тя извърна глава и впи поглед в него, приличаше й на видение; защото вече се беше примирила с мисълта за смъртта — една погрешна стъпка на подивелия кон, и щеше да полети в бездънната пропаст.

Люк извърна коня си и й подаде ръка, за да се прехвърли на нейния, но той препусна и се наложи Люк да го последва. Яздеха по самия ръб на пропастта и изведнъж блесна отново мълния, конят му отстъпи, пръстта се отрони и задните крака на жребеца потънаха. Графинята затвори очи и изкрещя:

— Нее!

Мъжът загуби равновесие, но после се хвана за някакъв корен. Животното правеше отчаяни опити да се измъкне от пропастта. Люк успя да се изправи, отблъсквайки коня и със светкавично движение хвана юздата на Атрас и се метна отгоре му. Илаян се отпусна върху мощните му гърди. Той овладя жребеца и препусна нагоре по склона, а неговият кон беше паднал в пропастта. Точно тогава се изля дъжд, водните струи бяха неудържими, през пелената от вода нищо не се виждаше. Пороят изгаси пожарите, но и принуди двамата да се скрият под гъстите клони на един огромен бор. Илаян обви с ръце шията му и той я постави на земята — на мекия мъх и сухите борови иглички. Думите бяха излишни — той просто я желаеше. Тя се изправи и впи устни в неговите — бяха мокри и имаха сладникав вкус, но бяха топли и страстни. Целувката я замая, ръцете й с несигурни движения разкъсваха ризата му и се впиваха в меката му кожа. Страстните целувки на Люк се спуснаха бавно към гръдта й, пелерината падна, мократа блуза с къдричките увисна на един клон на бора и целувката отново я погълна, всичко друго изчезна и те сякаш бяха в рая, никога не се беше чувствала така прекрасно. Топлите му силни ръце, кестенявата му мокра коса, която тя галеше, тялото му, създадено сякаш за нейното, всичко това беше земното щастие, тя просто знаеше, че той я обича.

Птиците весело пееха из поляните. Беше късен следобед и слънцето с жарките си лъчи беше успяло да изсуши тревата. Грамадните борове се извисяваха до самото синьо небе. Природата беше свежа и капчици като малки перли блестяха навсякъде.

Люк леко докосна синьото петно над веждата й.

— Това можеше да е дупка от пистолет, а не синина! — весело отвърна Илаян, графинята твърде малко я притесняваше в момента. После сведе глава и едва чуто промърмори: — Страх ме е, че…

— Ако Мари научи за срещите ви с Магнилър, ще се случат много неприятни събития, нали? — Люк продължи: — Нима той не смята, че е джентълменски да се разяснят нещата?

— Знам, знам, Люк, но той… — гръдта й потрепери и тя въздъхна. Той хвана нежно ръката й, малките й тънки пръстчета се свиха на юмрук в неговата груба и силна ръка. — Оо, ако знаеш от кога го моля!

— Илаян, знам, че не е моя работа, но вие спахте ли заедно?

— Какво!? Люк, ти, ти… Това не е честно!

— Знам, но ти знаеш ли какво ще стане, ако се разбере? При нас е различно, аз съм прост коняр, който може да умре при злополука или да бъде убит за непокорство.

— Не съм! — кресна тя. — Успокой се! Стига, Люк, стига!

— Но той е благородник, нещата са коренно различни — гласът му се разтрепери, но той продължи: — В края на краищата той лъже графинята! Виж, Илаян, ако те обича, той трябва да се разбере с Мари.

— Престани! — тя изпищя и пришпори коня, изчезвайки от погледа му. Защо я нарани! И тя знае, че Роналд постъпва нечестно.

— Илаян, Илаа-ян! — викът му беше остър и пронизителен. — Съжалявам, извинявай! — Думите му бавно заглъхнаха в пустошта и Люк препусна безцелно из полята.

 

 

Мъглата бавно се вдигаше, когато тя се появи.

— Извинявай, че закъснях. Графинята не ме пусна по-рано.

Илаян скочи от коня и повдигна полите на млечнокафявата си рокля от мокрия пясък. Роналд нежно я прегърна, но тя потрепери. Настроението му се развали — сигурно пак ще врънка да се обяснят на графинята.

— Миличка, знам колко некоректно постъпвам, но трябва да се изчака, разбираш ли, тя… — отново започна с ласкавите си обяснения.

— Не некоректно, а подло! Роналд, ти май не си наясно, че ако тя разбере, преди да сме й казали, ще е ужасно опозоряващо и няма да се видим никога повече!

— А иначе да не мислиш, че тя веднага ще ни сгоди?!

— Не, но ти си пълноправен гражданин и имаш своите права.

— Престани! Ти си истински дявол! Не ти ли стига, че те обичам повече от всичко на земята, другите нямат значение — той нежно обви голите й, закръглени и бели като слонова кост рамена и се заигра с бежовите къдрички на роклята й.

Тя го отблъсна твърдо и пристъпи по мостика. Старите дъски тихо поскръцнаха под тафтените й малки пантофки. Мрачният й поглед беше зареян някъде в губещите се в мъглата очертания на отсрещния бряг. После тихо проговори и думите й сякаш го удариха:

— Но обичаш най-много себе си, нали, слабохарактерен глупак!

Той грубо сложи ръка на рамото й и със сила я извърна към себе си — никой друг не беше се държал така нагло. Тя залитна при рязкото движение, но запази равновесие.

— Как… — тя съскаше, очите й се присвиха и стисна ръце в юмруци до побеляване на кокалчетата. — Оо, не, не, Роналд, пръстенът, пръстенът ми е паднал във водата. Графинята ще ме убие, кълна ти се! — очите й се разшириха от ужас и тя с уплашен поглед гледаше към мътната, застояла вода.

Макар да беше юли, езерото беше леденостудено поради проливните дъждове. И изведнъж тя продължи:

— Оо, моля те, извади го от водата!

— Какво, ти ненормална ли си!? В тези ледени води, в тази мръсотия, аз не съм риба — Роналд направо се шашна.

— Но иначе с мен е свършено! Моля те, моля те! — тя се надвеси над студеното, мрачно езеро.

— Как изглежда — попита той притеснено, навеждайки се до нея.

— Има голям смарагд точно с цвета на очите ми, като на сатаната — тя се усмихна тъжно. — Нали така казва Мари. Имам го от раждането си и ми е много скъп, моля те, извади го!

Тя вдигна очи и забеляза конник, препускащ по плажа точно към тях. Още в далечината го бе познала — беше Люк. Тя рязко се изправи, Магнилър проследи погледа й и понеже ездачът се беше приближил, той позна Хансон.

— По дяволите! — изръмжа Роналд, но Илаян го стрелна с такъв убийствен поглед, че той се въздържа от повече коментари.

Умът й трескаво работеше: Люк знаеше къде и кога се срещат, но защо идваше, защо се беше облякъл толкова официално? Тя за първи път го виждаше с костюм: бежово сако, бежови панталони, бяла риза и всичко блестящо чисто и изтънчено. Илаян с удоволствие отбеляза, че е прекрасен.

— Добър ден! — той скочи от коня и пристъпи напред грациозно. — Желая да разговарям с г-н Магнилър!

— Аз пък ще Ви бъда благодарен, ако ни оставите на мира! — отвърна Роналд с досада.

Илаян разбра — Люк искаше да накара Роналд да направи това, което трябваше да стори преди месец. Тази постъпка беше колкото благородна, толкова и глупава, че дори и повече. Ако се скарат, ще бъде ужасно, пък и след загубването на пръстена наистина животът й ще загуби смисъла си. Мисълта за смарагда отново накара лицето й да придобие уплашен вид. Тя пристъпи към Люк и нежно сложи ръка на гърдите му. Той тъкмо се готвеше да отвърне на Магнилър по ужасен начин.

— Люк, хайде да оставим този въпрос за после — очите й умоляваха така, че и камък би се съгласил. — Знаеш ли, падна ми пръстенът със смарагда в езерото.

— Със смарагда? — Люк повтори отчетливо, той прекрасно знаеше стойността и значението му за Илаян.

Той свали сакото си и скочи в мътно зелените води.

— Дано не изплува — промърмори Магнилър.

— Ти наистина си слабохарактерен — каза бавно тя, подчертавайки всяка дума.

После го изгледа злобно. В очите й, въпреки мрачния поглед, имаше малко пламъче, което сякаш шепнеше: „Скочи.“ На него му се поиска да я блъсне в леденостуденото езеро, но вместо това хвърли само цилиндъра и бастуна си и се гмурна, ловък като змиорка. Дълго време никой не се показа, но после водната стихия ги пусна и те по-начесто си поемаха въздух. Гмуркаха се повече от половин час. Изморени, мокри, треперещи и мръсни, те вече не се гмуркаха заради пръстена, дори не и заради младата графиня, а заради мъжката си чест и достойнство. Илаян се наведе, взе шепа вода и безизразно се загледа в нея, шепнейки: „Грях ли е да обичам двама?“

Изведнъж Роналд се показа с победоносен вид. Лицето му, покрито с водорасли, светеше.

— Виж, пръстена! — извика той гордо.

Мъничкият проблясващ предмет беше наистина красив. Сребърен и тънък като халка, а ограденият с по-малки камъчета смарагд сякаш искреше. Графинята нежно целуна Роналд, а после реши да прегърне и двамата, но те едновременно и еднакво възмутени извикаха: „Ще се намокриш!“ Тя се разсмя със звънкия си смях, подобен на ромон на планинско поточе, и се метна на коня си.

 

 

Впила поглед някъде далеч в тръстиките, тя мислено си повтаряше, че е графиня и че нейната гордост стои над всичко. И въпреки всичко тя продължаваше да чака, небесносинята й копринена рокля се беше изцапала с рохкава пръст, краката я боляха от дългото стоене на едно място. Тръстиковата й шапка с голяма сребристосиня панделка беше се изхлузила назад, притискайки гъстата й коса и снежнобялото й лице беше останало незакрито под палещите слънчеви лъчи. Единственото хубаво нещо, което се беше случило от седмица насам, бе, че дъждовният период беше отминал. Но мислите на Илаян съвсем не се занимаваха с промяната във времето. С Люк отново бяха говорили за Роналд и тя го беше изслушала докрай, макар че думите му я изгаряха като огън. Наистина ли Роналд просто желаеше да се позабавлява с нея, а да получи парите и титлата на графиня Мари? Ах, ето че се появи. Яздеше черен кон, безупречно изгладеният му костюм излъчваше изящество и вкус. Лицето му, спокойно и непроницаемо, сега имаше весел вид.

— Извинявай, че се забавих, бях при Мари.

Той я притисна към себе си и Илаян се почувства безпомощна, отпусна ръце върху гърдите му и погали малкото му джобче с кърпичката. Тя се вкамени. Кърпичката беше поставена по страшно красноречив начин — беше обърната обратно и краят й беше сгънат навътре. Това беше стара народна традиция в южните части на страната, въведена от маркиз дьо Травоа заради многоженството, което означаваше, че мъжът ще се ожени след по-малко от седмица. Илаян имаше чувството, че ще откачи, главата й се пръскаше от болка. Тя с достойнство го отблъсна и се опита да се овладее.

— Знам, знам какво си мислиш — Магнилър беше разбрал още щом остана вкаменена, — но нямах друг избор! Виж, след като се оженя, графинята ще умре и цялото й наследство ще премине в наши ръце.

— Млък! Ти си луд! Как смееш! Да знаеш, че ми се повдига от теб!

Тя почти не можеше да си поеме въздух от страшно стегнатия корсет. Цялото й тяло трепереше. Чертите на лицето й се бяха изострили, а скулите — изскочили. Той протегна ръка, но тя се отдръпна като от прокажен. Гневът й се разтопи под палещата болка, тя забърза към коня си, защото ако се разплачеше пред него, щеше да се самоубие. Роналд я настигна, ръцете му я обвиха и той я целуна така страстно, че Илаян успя само да прошепне: „Ти си гаден!“ Неговата целувка обсеби всичко, и съзнанието й, и сърцето й, и болката. Тя се опита да се освободи, но ръцете му топло и нежно я притискаха, бяха като менгеме. „По дяволите, не знаех, че е толкова силен“ — помисли си Илаян и се отпусна в прегръдката му.

Точно тогава изскочиха два врани коня иззад тръстиките, но двамата не ги забелязаха. Илаян се усети и отблъсна Роналд чак когато чу гневния глас на Мари-Луиз дьо Ламури.

— Илаян! Г-н Магнилър! — очите й светеха със зверски пламък.

— Графиньо, аз, аз… — гласът на Роналд потрепери, той заекваше и сякаш се беше превърнал в уплашено кученце. — Аз, аз просто минавах оттук и не знам как стана, младата графиня, тя, тя искаше…

Думите му заглъхваха и после отекваха като шум от куршуми; тези куршуми се забиваха в Илаян, тя отвори уста да изпищи, очите й го бяха зяпнали с невиждащ поглед.

— Марш вкъщи, че… — Мари вдигна камшика си и я удари жестоко, момичето падна на земята, после Ламури продължи с подигравка: — А от Вас чакам по-смислено обяснение, когато не сте така уплашен!

— Но, но това е чистата истина — той дори не се наведе да помогне на Илаян да се изправи, а само говореше объркани глупости.

На Илаян й се доповръща страшно. Тя се изправи със свити до кръв устни.

— Роналд, млъкни! — процеди тя.

— Казах ти, вкъщи! — Мари отново изкрещя и я удари.

Илаян се сви от болка, олюля се и залитна. От очите й капеха сълзи и тя не издържа.

— Стига с този театър! Графиньо, нима не Ви е ясно всичко и без лигавите обяснения на Магнилър! Аз го нападнах! — тя тръсна глава и се метна на коня си.

Вече дори не плачеше, гледаше безцелно в огледалото. Цял ден беше стояла заключена, защото се съмняваше, че ще остане жива, ако излезе навън. Светът й беше станал безразличен. Сълзите й се бяха свършили, раните зараснали. Изведнъж завесата се раздвижи. Прозорецът се открехна и влезе Магнилър. Тя се изправи бледа като стената и се отдръпна, сякаш виждаше змия. Той коленичи и целуна дрехата й. „О, не!“ — мълком се възмути Илаян.

— Боже мой, боже мой! Аз съм животно, животно! Направих опит да се самоубия, но пистолетът ми засече. Аз съм влечуго, Илаян, ти го знаеш, но не мога да живея без теб. Обичам те, по дяволите! — той се задави. — Убий ме, удари ме, но ми прости! Прости ми!

— За какво да ти прощавам? — гласът й беше хладен и безжизнен.

Той вдигна поглед и тя потръпна. Очите му умоляваха, устните му я привличаха и тя закри лице и заплака. Роналд се изправи и внимателно я притисна в обятията си, говореше й успокоително и нежно, ръцете му я ободряваха. После той разкъса нощницата й и обсипа с горещи целувки бялата й трепереща плът. Тя се отпусна опиянена и той я занесе до леглото й. Когато се любеше с Люк върху мъха и боровите иглички, тя сякаш изгаряше, докато с Магнилър всичко приличаше на танц — най-красивия танц, който беше танцувала.

Той тихо пушеше и пускаше клъбца дим, а тя щастливо се беше излегнала на рамото му.

— Знаеш ли, аз написах бележка, в която обяснявам всичко. Така няма да има повече кавги и спорове. Утре ще говоря с Мари и всичко ще се оправи — каза той бавно.

Тя с треперещи пръсти разтвори сгънатото листче. Роналд имаше ясен, красив почерк. Бележката лъхаше на роза, но Илаян се интересуваше само от съдържанието. Тя го погълна бързо и после отпусна ръка с облекчение. Когато се обърна, в огромните й зелени очи проблясваха сълзи и сякаш в тях се отразяваше самата любов. Той нежно я прегърна и каза:

— Глупачето ми, ти наистина не можеш да повярваш още колко много те обичам!

Тръгна си точно преди да се пукне зората и тя остана на прозореца, загледана в розовите отблясъци на пристигащото слънце. Тъкмо се обличаше, когато по вратата се почука, или по-скоро заблъска.

— Илаян, казах да отвориш! — гласът на Мари трепереше. — По дяволите, някой да разбие тази врата, вие чувате ли!

Ледени тръпки полазиха по тялото на девойката — ами ако графинята знаеше, че Роналд е бил тук. Дали той й е казал всичко? Обърканите й мисли сякаш замръзнаха. Бележката! „О, боже!“ Тя посегна към шкафчето и я видя — той я бе забравил. Малките й пръстчета обхванаха листа и тя се насочи към прозореца. Искаше й се да избяга, да намери Роналд и да не се връща никога повече тук. Изведнъж вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха графинята, един прислужник и една млада камериерка.

— Илаян, тук е имало някой! Как можа така да се опозориш! — просъска Мари. — Кой беше?

— Защо не потърсите?

— Попитах нещо! Кой беше тук! — изрева графинята.

— Като знаете толкова, защо тогава питате? — гласът на Илаян беше рязък.

Мари замахна и я удари с опакото на ръката си. Илаян залитна и посегна да се хване за обкования със слонова кост ръб на леглото, но изпусна бележката.

— Какво е това? Дай ми я!

— Не! — девойката отвърна хладно.

„А защо ли не?“ — изведнъж се запита тя. Листът беше предназначен за графинята, но тя щеше да я убие, ако Роналд не й я връчеше сам. „Защо я забрави, защо не идва?“ Тя се уплаши, защото графинята беше бясна. Но външно се приготви за война: стисна зъби, очите й се присвиха и тя прехапа устни.

— Дай я! — заповеднически каза Мари, но Илаян само поклати глава.

С рязко движение Мари изви ръката й, стисна я, докато малкият юмрук на Илаян побеля, и издърпа бележката. Блъсна я към леглото и започна да чете омачкания лист. По челото й имаше капки пот, а очите й горяха като два въглена. Графинята замахна жестоко и сякаш загуби контрол над себе си. Илаян дори и не помръдна при падането си беше ударила главата и сега й се виеше свят. Но графинята беше полудяла, слугите избягаха с викове, а момичето вдигна ръце, за да предпази лицето си. В този момент запъхтян влезе Роналд и веднага съжали, че е дошъл. Скочи към Мари, обгърна я с ръцете си и твърдо каза:

— Каквото и да е направила, не заслужава толкова жестоко наказание.

— Наистина ли? — графинята попита саркастично и го отблъсна. Хвърли бележката в лицето му, присви очи.

— Е, г-не, това предполагам, е Ваше? А аз просто се опитвам да потвърдя становището, че съм жестока, ревнива вещица!

Той вдигна бележката и погледна Илаян. Тя приличаше на горско животинче, попаднало сред жестоки ловци. Очите й, влажни от сълзите, бяха неимоверно големи, по лицето, раменете и ръцете й имаше белези; цялата свита на кълбо като котенце, тя излъчваше гореща, пламенна молба. Очите му се свиха при гледката, но той тръсна глава и спокойно попита:

— Не Ви разбирам, за какво говорите? — Илаян го гледаше с благодарност, тя се беше изправила и очакваше защита от него, но той продължи: — Нима мислите, че е моят почерк? Толкова малко доверие ли имате в мен?

Графинята го изгледа презрително, но човек обикновено вярва в това, в което иска, и възмутеният тон на Магнилър й подейства успокоително. Илаян би се удивила на възможностите на този човек да убеждава, но сега й прилоша. Тя вдигна ръка към устните си и пристъпи назад. Широко отворените й очи излъчваха невероятно удивление и болка, но графинята се направи, че не я забелязва.

— И така, г-н Магнилър, аз ще отложа сватбата за две седмици заради вчерашния инцидент, а бележката — Мари се обърна хладно към момичето, — бележката, която си написала сама, за нея ти…

— Нее! — брадичката й трепереше, ръцете й се впиваха в синята плюшена завеса, до която се беше добрала. — Роналд ти си жалък лъжец, а Вие сте достатъчно глупава, за да се оставите на този негодник да Ви баламосва!

С два скока на пантера се озова до вратата и когато Магнилър се опита да я хване, тя задавено извика:

— Махни си мръсните ръце от мен! — и изчезна.

От коридора се чу сърцераздирателният й плач. Люк с бързи крачки прекосяваше гостната, когато я забеляза. Кръвта нахлу в главата му: „Илаян, дете, какво иска графинята? Да я осакати или да съсипе живота й!“ — и той се затича да я прегърне, но тя го блъсна грубо и избяга през главния вход. Слънцето блестеше и замъгли насълзените й очи, и тя почти невиждаща се метна на някакъв кон, ръцете й трепереха и тя изпусна юздата. Конят на Роналд по инерция я отведе в галоп до плажа и се спря. Момичето различи някаква висока скала, от която би могла да се самоубие, и се опита да слезе от коня, но катарамата на пантофката й се закачи за стремето и тя падна по гръб с крак все още закачен за коня. Отпусна лице в дългите си разпилени коси и пръстите й задълбаха в пясъка. „Той просто е донесъл бележката, за да ме залъже, а аз легнах с него дори и преди да ми я покаже.“ Тя избухна, в ридание — не само любовта й, но и нейната гордост беше потъпкана. „Не бива заради такъв негодник да умирам!“ — тя се отблъсна с досада от студения пясък и изправи гордата си осанка.

Люк видя накъде препусна Илаян, оседла коня си и с огромна скорост препусна след нея. Намери я ходеща по плажа със скръстени ръце, опитвайки се да събере мислите си. Въобще не го погледна и когато той я прегърна, тя се опита да се изплъзне като змиорка.

— Причиняваш ми болка! — гласът й беше леден, но казваше истината. Под тънкия халат дори и вятърът драскаше раните й.

— Илаян, Илаян! Роналд е алчен глупак, нима не го разбираш! — гласът му беше тъжен и тих.

— Какво искаш да кажеш! — тя настръхна и с ужас усети, че не може да се отърве от глупавата си любов към Роналд, лицето й се сгърчи, тялото й се сви. О, как го мразеше и го обичаше в едно и също време.

— Стига! Не си заслужава да страдаш заради него! Помисли за достойнството си!

Той я хвана за ръцете и я разтърси, зъбите й изтракаха и тя зарови глава в якето му. Сълзите й безмълвно се стичаха по красивото й, но изранено лице, докато той й говореше.

Роналд напусна замъка секунди след Люк и дори не обърна внимание на графинята. Той наистина обичаше Илаян и сега тази любов надделя над неговите користни подбуди към Мари и над страха му да не се опозори. Предполагаше, че Илаян е при дюните и за по-малко от десет минути стигна там.

— Какво желаете? Тя тъкмо се успокои! — гласът на Люк беше хладен и обвинителен. — Защо я съсипвате с Вашите гадости, та тя е просто дете!

Думите му удариха Роналд като с камшик, но той се съвзе и пристъпи напред.

— Така ли, господин коняр, нима само Вие имате чувства! Илаян, как лягаш с него, не ти ли мирише на кон? Представете си какъв позор — млада дама с такъв любовник. Ако се случи нещо, нима ще се омъжиш за него? Ха! — той се изсмя подигравателно и после вдигна глава. — Аз поне мога да й създам семейство!

— Нима, Вие, жалък нещастник! — Люк я пусна и пристъпи напред, размахвайки юмруците си.

Роналд свали сакото си. Изведнъж, сякаш Илаян се върна към живота, погледна ги ужасена — две грамадни канари, но все пак Люк беше по-едър. Като сянка се промъкна помежду им и опря белите си ръце на гърдите им.

— Но полудяхте ли! Но, но това е глупаво и двамата знаете, че мразя насилието, по дяволите! — лицата им останаха каменни и омразата и настървението не изчезнаха. — Умолявам ви, стига! Иначе ще се самоубия! — тя изкрещя и се затича към коня.

Люк остана мълчалив, загледан към мрачната езерна вода, а Магнилър се затича към нея, настигна я при един от конете и обсипа ръцете й с целувки.

— Съжалявам? Аз го обидих! Аз…

— Запази комплиментите си за после, когато се ожениш.

— Илаян, о, как ми се иска никога да не те бях срещал! Нима не разбираш, че аз съм страхливец, а ти си единствената, която обичам, но ти си просто фурия! Ако имаше случайно война, ти би била главнокомандващият, а аз просто един дезертьор! — той се опита да я целуне, но тя се извърна и каза мрачно.

— Не разбирам!

На пътеката стоеше конят на Мари и пръхтеше уморено. Черните й коси се бяха разпуснали, лицето й беше като на сфинкс, само очите, светещи и присвити, свидетелстваха за някакъв живот. Въпреки мрачния си вид тя никога не беше изглеждала така красива. Запазила самообладание, тя каза с достойнство:

— Хансон, Вие сте уволнен и ще се постарая за дълго да не получите работа, а Вие Магнилър ми се махайте от очите — крайчетата на устните на графинята се извиха в усмивка, когато видя реакцията на Роналд, — и ако още веднъж Ви видя, кълна се, че ще наредя наистина да ви обезобразят! Илаян, ти отиваш при брат ми, той ще те обуздае, аз ще му напиша писмо!

И тримата гледаха втренчено праха зад отлитащия кон.