Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Lindsey
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Ивелина Димитрова. Илаян

ИК „Сафо“, гр. Ловеч, 1999

Коректор: Татяна Димитрова, Митка Ангелова

Технически редактор: Митка Ангелова

ISBN: 354-496-232-2

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

След подписването на отвратителния закон номер 154, който Илаян никога нямаше да забрави, тя започна все по-често да излиза с Оливер в града. Той й носеше постоянно вести от Ричард, който й пращаше поздрави, много я обичаше, но никога не я питаше защо го е напуснала и не иска ли да се върне. Илаян се чувстваше гузна и виновна спрямо него.

Народът, който я бе заклеймил, сега лека-полека започваше да я приема. Бавно, но безотказно, тя си възвръщаше доверието му. Беше се променила и не й беше трудно. Илаян бе жена, която от нищо не се боеше и нехаеше за морала и положението си. Почти не се прибираше в двореца. Пиеше с мъжете и се опитваше като тях да командва. Графинята обичаше този живот. Загърбила правилата на поведение, тя се забавляваше и правеше каквото си поиска без капчица страх. Беше установила, че не я интересува потеклото й, макар че като малка винаги мечтаеше да стане принцеса. Да, сега беше принцеса на просяците. Илаян се бе отказала да завладее Лашенжат, но искрено вярваше, че ще завладее сърцата на обикновените хора. Предизвикателно и дори нагло отвръщаше на презрителните намеци на високопоставените й приятели. Единствено вярна й остана контеса дьо Дари. Често ходеше с панталон и високи ботуши за езда, а с пистолета никога не се разделяше. Стачки, митинги, демонстрации — тя отново бе сред протестиращите хора.

Събуждането бе мъчително. Цялото й тяло бе изтръпнало от неудобната поза, в която бе спала, и от твърдия под в малката дървена барачка. Сковано се изправи. Студът се процеждаше покрай пролуките между гредите. Бе мъгливо и ледено утро и въпреки че август беше в разгара си, дъхът й замръзна.

Тръгна към голямата сива сграда, която приличаше на затвор. Беше сякаш като омаяна и главата ужасно я болеше. Долетяха приглушени гласове. Не разбра какво говорят. Ах, да не беше тази болка! Сега си спомни. Вчера тя беше във фабрика за оръжие, в която имаше стачка. Събитията от предишния ден изплуваха в обърканото й съзнание. Тя вдигна ръка и с пръсти оправи сплъстената си коса. Имаше желание да седне. Първо, още рано сутринта проведоха демонстрация, а там армията ги заплаши, че ще излови всички стачкуващи и ще ги избеси. После бе отишла на бал, ужасен бал. А след това — на съвещание да решат какво да правят и от него Оливер бе изчезнал. Тя бе пристигнала направо от бала, така както си беше с роклята от сребрист брокат.

След съвещанието беше останала да спи в бараката.

Сега отиваше при хората във фабриката. Те бяха спокойни, но под повърхността прозираше напрежение и страх от неизвестното. Тя беше гладна. На бала от притеснение не бе яла, а само пила. Умираше от глад, но когато видя изпитите физиономии и хлътнали очи, оградени от тъмни кръгове, не посмя да попита никой какво да хапне. Макар че с думите си, Илаян се опитваше да поотпусне хората, самата предчувстваше нещо ужасно и нервите й бяха изопнати. До обяд във фабриката бе все така тихо и в същото време ужасно напрегнато. Слънцето бе започнало да огрява напуканата земя и да възвръща августовските жеги, когато в галоп се появиха половин дузина конници. Графинята с вик позна един от предводителите им — Оливер. Той скочи от коня и я повлече към една далечна празна стая. Бързаше и въпреки това се усмихна пътьом на нелепата сцена — крехката графиня с измърсена бална рокля като някоя кукла сред брадясалите и кльощави стачници. Затвори вратата и й хвърли груб кожен панталон.

— Обувай го!

— Какво става? Оливер, нападат ли ни? — тя се подчини и послушно обуваше мръсната дреха.

— Да. Хиляди са. Няма надежда — хладният му глас постопи ужаса й и само кратките му, накъсани изречения издаваха бурята, бушуваща в него.

— Но какво ще правим? — този естествен въпрос смрази графинята и тя се почувства като глупаче.

— Побързай. Ще бягаш, ще отидеш при Ричард. Те знаят имената на всички, които са били във фабриката. Има предател. Ще бъдеш при Рими на сигурно място.

— Но…, а ти?

— Аз… оставам. Илаян, те ще убият всички или, което е още по-ужасно, ще ги замъкнат в подземията. Трябва да се спасиш. — Гласът му беше умолителен.

— Не, не те разбирам!

— Ние ще се защитаваме, но е безнадеждно, а ти…

— Искаш да избягам? — тя ревна вбесена, а мозъкът й най-сетне бе възприел предложението на разбойника. — Ти си луд! Аз никога няма да ви оставя!

— Илаян, те знаят, че си тук. Те ще…

— Не ме интересува — тя пак го прекъсна. — Как можеш да си помислиш аз да бягам! Ха! Та аз винаги съм се била наравно с мъжете, винаги съм била с вас. Как можа, умът ми не го побира.

— Намерил съм човек, който ще те преведе през обсадата. Любима, това няма да е бой, не ще да е битка, а клане. Клане! И тези, които умрат, ще са благодарни. Ти трябва да живееш!

— Но тогава да бягаме, да бягаме, — страх завладя обърканото й сърце.

— Ти ще се спасиш. Да бягаме! — възмутено извика той. — Да отстъпваме, да се уплашим. Ти луда ли си! — изведнъж млъкна смутено и после колебливо подзе — Трябва да бързаш,

— Ти си глупак!

Тя се хвърли на гърдите му и той страстно и с неподвластно на желязната му воля движение я притисна, така че щеше да я смаже. Устните им горяха в огнена целувка. Може би последната целувка.

— Любима, — той я отблъсна и се вгледа в чистото, нежно, но упорито изражение на графинята. — Трябва да бягаш…

Погали нерешително бузата й и ръката му с копнеж и мъка се спусна по прекрасната й шия и се впи в рамото й. Тя извива и покри с целувки загрубялата му космата китка. Сълзите й се смесиха с потта му.

— Стига. Тихо. Остави такива предателски мисли. Знаеш, че няма да стане. — Тя непреклонно клатеше глава и после се изправи сковано, но гордо. — Обичам те.

Един хлапак на около 14 години влетя в стаята и извика:

— Пристигнаха.

И двамата потрепериха и в единствения светкавичен поглед, който си размениха, всичко стана ясно. Илаян стоеше като тигрица готова да брани малките си с пистолет в ръка. Втурнаха се към вратата. Точно преди да започнат да стрелят, вече с дигнати пистолети, той чу дивия й вик:

— Тогава нека мрем! Смъртта е благодат!

Мъчителните часове на касапницата се губеха в изтерзания ум на Илаян. Оставаше само споменът, че това е истинско клане. Силите бяха неравни — един срещу десетки. Войниците безпроблемно убиваха зле въоръжените бунтовници. Армията просто връхлиташе като стадо лъвове върху и бездруго ранено животно. Илаян дори бе забравила за мъчителната болка, когато я хванаха.

Някакъв конник скочи отгоре й и завърза здраво китките й. После бясната езда до двореца съвсем разглоби смазаното й тяло. Тя се озова в една килия с други трима бунтовника. През пръчките на миниатюрния прозорец едва се процеждаше слабата светлина на залязващото слънце. Залезът на един ужасен ден. Залезът на една мечта, че ще постигнат нещо. След съсипващата битка щеше да дойде почивка, но не за дълго и не истинска. А графинята ужасно се нуждаеше да си почине, да се отпусне, да забрави всичко. Смъртта бе единствено така благодатна. Защо заедно със залеза не угаснеше и нейният живот.

Почти смазана, тя гордо изправи рамене и се ослуша. Досега не бе чувала нищо. Слухът милостиво я бе запратил в бездънна тишина, но сега писъци и стенания разбиха на милиони частици главата й. Мъчително пред очите й изникнаха ужасни картини. Нажеженото желязо в плътта на Ричард, в нейното рамо и още други такива спомени. Изведнъж вратата се отвори. Влязоха двама тъмничари и изведоха един от затворниците. Той гордо понесе униженията и само преди отново да затръшнат вратата, тя чу сподавения му стон: „О, господи!“ Настъпи мрак.

Дюверноа стоеше спокойно до камината и пушеше. Нищо не издаваше опънатите чу до скъсване нерви. Той подскочи, когато един военен влезе в кабинета и се поклони.

— Монсиньор, акцията е успешна.

— Прекрасно. Пленени?

— Да. 120 души — младежът усети въпросителния и тревожен поглед и разбра без прошепнатото „А тя?“ — Графиня Ламури, баронеса Шаундънър е в подземията. Някакви заповеди?

— Но, разбира се. Не бива г-жа Шаундънър да остава там повече — рязко подзе министърът, после тихо добави: — Тя все пак е съпруга на г-н генерала и е с благородно потекло. Разбирате ме, нали?

— Мисля, че Ви разбирам — многозначително отвърна военният, но кардиналът не забеляза този нюанс — той беше щастлив.

Илаян седеше в полумрачната стая върху балдахиновото си легло със същите дрехи от битката. Всяко мускулче я болеше, а сковаността не й даваше дори да се намести по-добре. Мислите й бяха още по-мъчителни от физическата болка. Бяха освободили само нея. Защо я бяха откъснали отново от тези, с които се бореше, с които мечтаеше и живееше. Пак се беше появила ужасната разлика и облекчението, което изпита, когато вместо към залата за изтезания я помъкнаха към собствената й стая, се изпари, и я обзе тъга и гняв. Не само бяха разбити, победени, но я оставяха сама, без утехата на другарите й. Сама, без да може да сподели поне смъртта им. Имаше и още нещо, което съсипваше графинята — мисълта за Оливер. Не го бе виждала от мига, в който се хвърлиха в битката. Жив ли беше или мъртъв не знаеше. Тя хилядократно предпочиташе ужасната смърт с него пред самотата и неизвестността.

Но какво да се прави, човек винаги плаща. Тя никога нямаше да бъде като своите другари.

За да се отърве от мъчителната празнота, смазваща я от няколко дни, Илаян се сдобри с Роналд. Направи го така невинно и чаровно сякаш той я беше молил от часове за това. Вече бяха в градината и той я люлееше в бяла, лека люлка, обсипвайки я с комплименти.

— Прекрасна си! И направо се удивлявам как крехката ти, розова ръка е поваляла войници. Я ми разкажи пак за фабриката. Не мога да повярвам.

— Ласкаеш ме, Роналд, и го знаеш… — Илаян имаше нужда от неговите ласкателства.

— Нищо подобно — дяволито отвърна Рон.

— Напротив! Известно е, че съм хладнокръвен убиец.

— Не, Илаян, ти си просто прекрасно съчетание на красота и смелост. Игрива като котенце, нежна като цвете, в следващия момент си като нож и дяволски упорита.

— Уви, май си прав. Но, Рон, не люлей толкова силно!

— Точно там ти е очарованието, моя сладка, малка убийца.

— Не говори така!

— О, извинявай, ако съм те обидил. И аз, за да изкупя вината си, ще ти кажа една тайна — той се шегуваше, но изведнъж нежно и наистина развълнувано продължи: — Искам до гроб да бъда твой!

— И аз — сега бе моментът да му каже — О, Рон, ти си единственият, с който мога да говоря сега. Няма с кой две думи да си кажа. Не искам повече да се караме. Никога! Уморена съм, а съм сама, без подкрепа. О, господи, сама съм! И аз се страхувам. Роналд, ако знаеш колко се страхувам. Страх ме е, че всеки момент мога да се събудя в подземията, че въобще мога да не се събудя. Мога да умра! Смъртта не ме плаши, но това, че всичко може да отиде по дяволите, ме влудява. Не съм машина, а човек с чувства. Страхувам се, боли ме, но не мога да спра! Не мога да изоставя всичко като последен подлец. Не мога и не искам!

— О, любов моя, о, Илаян, ти не си като другите. Никога не си била като другите хора. Каквото и да стане, ти не се променяш, не отстъпваш назад. Нищо не може да те накара да забравиш или да оставиш започнатото. Ти си огън, камък, ти си изключителна. Никой не струва колкото малкото ти пръстче. Ти можеш да се страхуваш, да плачеш, но ще си останеш същата. Независимо от болката и мъката ще доведеш борбата докрай!

Думите му я окуражиха и те се целунаха — дълго и нежно, повече като приятели, а не като любовници. Графинята поседя няколко мига в обятията му, притаила дъх, и после отдръпвайки се, колебливо каза:

— Аз, аз всъщност не се боя толкова. От известно време съм по-спокойна и някак сигурна. Просто имам чувството, че нищо лошо не може да ми се случи. И знаеш ли, тази увереност идва от Дюверноа. Да, звучи кретенски, но е така. Казвам ти, така е. Наистина е малко глупаво да търсиш закрила от врага си, но кардиналът, мисля си, няма да позволи да ме убият.

Роналд със странно изражение се вглеждаше в зелените й очи.

— Илаян, искам да ти кажа нещо. Нещо важно. Кардиналът, независимо от всичко, е звяр.

— На мен ли го казваш? — тя се усмихна криво.

— Не, изслушай ме. Той наистина е жесток и безскрупулен, но това не е най-лошото. Имам усещането, че той иска теб. И ако не те притежава, ще те унищожи. Не знам дали си спала с него, не ме интересува, но и след това ще те смаже. Той наистина е звяр, егоизмът му ще те разбие. Моля те, пази се.

— О, Роналд, ти лошо момче, ревнуваш — предизвикателно и развеселено се разсмя Илаян. Въпреки че усещаше истината в думите му, тя не искаше да я приеме, не я допускаше.

— Виж, Илаян, мисли си, каквото искаш, но имай едно на ум. Аз ти казвам истината. Той е твоето унищожение, пази се!

— О, скъпи, хайде да не се караме.

— Разбира се. Какво искаш да правим сега. Нека да отидем и да опитаме всички видове сладолед. Последния път, май преди година беше, се забавлявахме много.

— Но аз вече не съм малко момиченце — възмутено, но щастливо извика графинята и лукаво допълни: — Но нямам нищо против, ако сладоледът бъде сервиран в твоята спалня, Рон!

 

 

Илаян се срещна с Оливер. Разбойникът дойде в двореца и успя да се уговори със смутената графиня за среднощна среща след две седмици. Той не уточни дали ще бъде любовна или делова среща, но на нея й бе ясно, че ще съчетава и двете. Първо се предвиждаше сигурно съвет, а после… Ламури бе обзета от мечти. Изпълващото я със страст очакване я направи непредпазлива и тя се съгласи да прекара нощта с Роналд, въпреки че генералът си бе вкъщи. Само по атлазен, черен пеньоар, тя доприпка до неговия апартамент и почука на вратата. Когато кокетно оправяше къдриците си от тъмнината край една колона изникна дребна фигура. Подаде й малко сгънато листче и отново моментално изчезна в мрака. Все пак Илаян като че ли успя да познае вярната свръзка. Тя машинално сви хартията в юмрука си. Вратата се отвори и Роналд я задуши в прегръдките си и я удави в поток от целувки. Неусетно тя беше вече на леглото и тръпнеше под милувките му. Думите му почти не достигаха до опияненото й съзнание. Тя знаеше само, че изпитва върховна наслада и че се усеща прекалено слаба да мисли въобще и да се съпротивлява на неговия плам. Тя и не искаше. Твърде дълго се бе опивала от този начин на живот, за да се откаже дори от най-лудите му игри. Роналд бе най-прекрасния й любовник, той бе неотразим, и графинята въобще не се питаше откъде е придобил тези направо омагьосващи умения. Само понякога се чудеше дали има връзка и с други жени, но тя не вярваше на слуховете. След първите страсти настъпи нежен и почти блажен момент. Тогава графинята се досети за бележката. Измъкна се от копринените чаршафи въпреки протестите му и я взе от пеньоара си. Преди да я разгърне, обясни накратко за какво става дума.

— Но, живот мой, сега ли точно намери да четеш излиянията на друг — той се показа изпод завивките и в очите му, освен дяволски пламъчета проблесна отчаяност. — Аз ревнувам! Веднага прибери тази бележка, иначе ще те разкъсам на парчета. Знаеш, че мога да го направя и тогава няма да мислиш за никой друг — той закачливо я заплашваше.

— О, стига, Рон. Тази записка е делова, известно ти е. Не се усмихвай! Наистина отношенията ми с Оливер са от съвсем друго естество, но в конкретния случай не е така.

— Но нима е толкова спешно, че дори в този прекрасен миг пак намесваш разните там стачки.

— О, не бъди глупак! Логично е записката да се унищожи възможно най-бързо. Тя не само компрометира, но дори заплашва и подателя, и получателя. Аз дори направих грешка. Трябваше да я прочета веднага.

Тя започна да я разгръща, но Роналд се наведе и с устни се опита да я изтръгне от ръцете й. Под развеселено, ядосания й поглед попаднаха първите три думи: „Важно! Внимавай! Утре!“

— Роналд, по дяволите, това е много важно. Престани да се държиш като хлапак. Остави ме!

— Та на тая хартийка без друго пише, че е важно, не ми напомняй. Но той утре ще има много време да ти обясни всичко. Е, хайде, остави я! Ти си като ученичка на първия си изпит. — Той я дръпна за ръцете и я накара отново да забрави всичко.

Изведнъж на вратата се почука или по-точно заблъска. Двамата скочиха ужасени да търсят дрехите си. Роналд тихо и забързано й даваше указания, приличащи на заповеди, как да мине в съседната стая и през балкона да избяга в коридора. Едновременно и двамата замръзнаха. Това, което чуха, накара кръвта от лицето на Илаян да се оттегли и косите й да се изправят. Роналд се разтрепери.

— Отворете в името на закона! — грубият глас на побеснялия Шаундънър винаги я бе ужасявал.

Макар че от известно време не се боеше от съпруга си, сега се вкочани от страх. Хваната на място като прелюбодейка! Прелюбодеяние! Ако не я пребие със собствените си ръце, той би направил всичко възможно да я осъдят на най-тежкото наказание. Следващите му гневни думи я накараха да се отпусне на една табуретка, неспособна да прави каквото и да било. С див поглед на притиснато до стената животно тя потърси подкрепа от Роналд, но той изглеждаше по-зле от нея.

— Зная, че Илаян е вътре. Отваряйте, да не разбия вратата и да стане по-лошо!

Трябваше да действа и то незабавно. Късно е да се измъква през балкона, особено при глупавото суетене и мърморене на Роналд. Прозорецът! Оттам щеше да се спаси, въпреки че е на четвъртия етаж. Вдигна пеньоара си и без да дава обяснение се насочи към разветите завеси. Само се обърна да кимне на уплашения си любовник. А той целият треперещ, бе взел бележката и я хвърли в огъня. Важната бележка! От нея може би зависеше нечий живот, може би собствения! „По дяволите!“

— Ти си луд! Кретен! — Тя се нахвърли върху парализирания Роналд. — Знаеш ли какво направи? Уби ме! Унищожи другите заради себе си. Себичен глупак и страхливец си, Магнилър! — Илаян нападаше паднал човек, но се наслаждаваше на трагичната му физиономия.

— Негодник! Нали ако умирам, ти няма да ми се притечеш на помощ! Не от страх, не! И какво, ако генералът ни види заедно, какво? Той и бездруго знае, а си още жив! Уви! Аз не давам пукната пара, ако ме види. Не ми пука! — цялата стая кънтеше и умоляващият поглед на Роналд само влошаваше нещата. — Мислиш ли, че ме е страх?

И възвърнала напълно самообладанието си и смелостта си, тя отвори вратата. Роналд се хвърли към нея. Генералът залитна напред, а четиримата войници с него стояха с опулени очи. Пред тях в оскъдно атлазено облекло, безсрамно разголена и адски предизвикателна, като богиня, като войнствената Атина Палада, стоеше Илаян.

— Добър вечер, г-н барон.

След хладния й поздрав Шаундънър едва се сдържа да не я убие, но дори не я удари, защото го заля страшно отвращение.

— Г-жо, последвайте ме! — Той я повлече за ръката и се обърна към смаяните си хора. — А вие се погрижете за г-н Магнилър. В тъмницата. — Беше безупречно вежлив, но с истински яд стисна демонстративно юмрук.

Поведоха полумъртвия Роналд и дори право да се оправдава не му дадоха. Шаундънър я изблъска в стаята й и затръшна вратата. Силите й, поддържани от яростта, я напуснаха. Тя си бе отмъстила! Но уплашеният, пълен с объркана болка, поглед като на загубено дете на Роналд не облекчи мъката й и тя още по-сломена осъзна, че сега генералът има право да я смаже. С истински ужас разбра, че само се моли по-бързо да свърши. Страхуваше се не от физическата болка, а от гаврата, унижението и неговия груб цинизъм.

— Е, какво ще каже за оправдание прелюбодейката?

— Нищо.

— Тогава и от теб ще остане нищо.

Графинята изгуби съзнание по-бързо, отколкото очакваше. Никога не беше я бил така жестоко и с толкова зверска наслада. Той наистина се радваше на болката й, сякаш си отмъщаваше. Но защо й връща, след като въобще не я обича?

Илаян боледува дълго и мъчително. Не идваше в съзнание дни наред. Всъщност генералът бе престанал да я измъчва само защото след страшен удар в главата той си помисли, че е мъртва, и със стенание напусна стаята. Тези дни бяха един жив кошмар за Илаян. В краткотрайните й проблясъци тя бе така жестоко измъчвана от угризения на съвестта, че мечтаеше за черните си припадъци. Дойде в пълно съзнание една сутрин, точно два дни преди срещата с Оливер. Събуди я поднасяната ароматна закуска. Очите й се изпълниха с учудване — носеше я Дюверноа.

— Слава богу! Жива сте — радостта му бе безгранична, но тъй като Илаян съвсем не изпитваше същите чувства, не забеляза.

— Монсиньор, какво правите тук? — внезапна срамежливост като на невинно девойче я заля. Бе само по батистена нощница и придърпа завивките.

— Как какво? Грижех се за Вас. Лекарите не вярваха, че ще оживеете, но аз вярвах. Исках да вярвам, макар че смъртта и живота се бореха за Вас. Е, животът…

— Уви.

— Не говорете така!

— И защо? Да беше победила смъртта.

— Млъкни! Благодари на Бога, че си жива.

— Бог? По-скоро на сатаната, дук!

— Престани! Който страда повече приживе, отива в рая. Говоря глупости.

— Рай, да върви по дяволите. Грижа ли го е някой кога ще страда, приживе или след това. Нали все ще страда. А Вие, кардинале, страдали ли сте някога въобще? Изпитвали ли сте такава болка, такава мъка, че да призовете сатаната?

— Пази боже! — душата му се гърчеше, но той се прекръсти.

— О, не се притеснявайте! Аз съм толкова грешна, че колкото и да страдам, вратите на рая ще са затворени за мен. — Тя вдигна големите си очи с мрачен блясък и въпреки раните, лицето й светеше с божествена, зловеща красота. — А между впрочем как е г-н Магнилър, монсиньор?

— Значително по-добре от Вас. Той е имал късмет, че не е попаднал на съпруга Ви — едва доловима усмивка пробягна по тъжното му лице. — Май е по-добре тъмничарите, отколкото съпругът да съди.

— Генералът бе абсолютно прав. Аз съм прелюбодейка. Може би само честта ще го спре да не ме даде под съд.

— Престани да се самообвиняваш. Освен това — кардиналът забързано заговори, седна на леглото и й посочи таблата — искам да ти кажа и нещо друго. Само яж. Знам, че познаваш много добре страданието и болката. Но и аз съм страдал. — Ако не беше огънят в очите на Дюверноа и развеселеността на графинята, всеки би помислил, че й се изповядва и че са си разменили ролите. — Подлаган съм на такива жестоки мъчения, че се моля нито ти, нито някой друг да ги изпита. Ще ти разкажа една история. Вярвай ми, моля те! — Илаян усилено дъвчеше и само кимна. — Когато бях може би на твоята възраст, аз имах свой манастир. Кралят ми го беше подарил заради една… услуга — тъмна сянка премина по мраморното му чело. — Но този прекрасен манастир, някъде в твоя край, ми навяваше повече от ужасни спомени. Болката там беше толкова силна, че се наложи да го напусна. Тогава започна войната. Сигурно си чувала, беше точно когато си се родила. Исках власт и тъй като явно не можех да я получа посредством манастира, реших да стана военен изповедник. Още тогава добих много знания за военното дело. Има два начина за издигане — военен и религиозен. И аз избрах първия, макар че бях свещеник. Но въпреки че се издигнах, платих много скъпо. Войната продължи цели 14 месеца. Първите 5 месеца работих съвестно и смело — оттам дойдоха и успехите. Но после ме хванаха и цели 9 месеца бях пленник. Освободиха ме чак месец след примирието. Това не бяха хора! Беше най-страшният период от живота ми. Враговете ни най-много мразеха духовните лица, тъй като цялото зло идело от тях. Можете ли да си представите на какво бях подложен — горчивите спомени отново върнаха студената вежливост на кардинала. — Само искам да Ви кажа, че повечето белези нося и днес и никога не съм виждал толкова изобретателни за мъчения хора. О, Илаян, слушате ли? — графинята, отместила таблата, леко спеше.

Той въобще не се разсърди на неуважението й. „Ама че съм глупак. Тя е твърде слаба, а аз я съсипвам с моите ужасни приказки. Сигурно самото ми присъствие я тормози, както ме мрази. О, господи!“