Ивелина Димитрова
Илаян (3)

Глава трета

Колкото по на север препускаше каретата, толкова по-мрачно ставаше. Към полунощ заваля ситен дъжд. Чувствата на Илаян бяха най-брутално потъпкани, нейната любов, първата й любов, чезнеше в мрака. Тя потрепери и заплака. А най-ужасното беше, че ги обичаше и двамата еднакво. Просто не можеше да разбере себе си. Мислите и чувствата й се бяха слели в едно и от крайно изтощение тя не можеше да намери сили да се съвземе.

Погледна навън — препускаха през гора и мрачните сенки на дърветата я уплашиха. Защо ли всичко се беше объркало, но всъщност, ако беше идеално, тя трябваше да се омъжи за един от двамата, а Илаян не желаеше да се омъжва въобще. Възмутена от себе си, тя се облегна, сви се в ъгъла и се опита да заспи. Но преживяванията от последните три месеца не я оставиха на мира и тя прекара една кошмарна нощ.

Люпи Доминико не беше голям град — просто малко провинциално градче с мирни безлични жители. То беше във владенията на Жан-Дави маркиз дьо Ламури, по-големия брат на Мари. Цялата власт беше в ръцете на този шестдесетгодишен побелял и пуснал шкембе бивш офицер от армията на краля. Църквата, кметството, законодателните органи — всичко беше под неговата власт. Гражданите се страхуваха страшно много, защото той управляваше наистина жестоко, не се различаваше много от сестра си и се водеше от омраза към целия свят, породена от незадоволената му амбиция да се издигне до министър на войната.

Затова и Илаян беше в такова мрачно настроение, че не забеляза красотата на блестящите покриви под розовата зора. Улиците, чисти и добре павирани, бяха все още пусти. Каретата се носеше по насипания с чакъл път към най-голямата и богата къща в града. Пред очите на Илаян се разкри арка, обрасла с лози, и тя с удивление забеляза, че домът поразително приличаше на този в Роулси. На прага стоеше възрастен служител, който й каза, че маркизът я чака в столовата. Тя беше капнала и страшно й се спеше, но си наложи да отиде и да се държи колкото може по-мило. Не искаше да се карат още от първия ден, сигурно вече е предупреден от графинята, поне да се опита да измени мнението му.

Влезе в просторна зала с камина и макар да беше краят на юли, там гореше огън. Грамадно кресло, покрито с кожи от вълци, се извъртя и тя се озова лице срещу лице с маркиза. Той наистина имаше свиреп вид. Поздрави я хладно и с леко мръдване на ръката си я покани да седне. Тя с любопитство гледаше лицето му, което някога може би е било красиво. Но ядът от тази пренебрежителна покана не я беше напуснал, тя въздъхна и попита:

— Да, маркизе, какво желаете?

— Виж, Илаян, ще говоря откровено. Мари може би се е държала много меко с теб — по устните на момичето пробяга усмивка, — но аз не смятам да търпя капризите ти. В града всички ме познават и ти няма да ме излагаш, ясно ли е! Сестра ми те е изпратила заради някаква любов, недостойна за положението ти, но не си прави илюзии, аз ще те излекувам за в бъдеще от необмислени авантюри. Ако трябва ще въведа телесни наказания, но ще стане това, което кажа!

— Какво? Защо ли графинята не ме изпрати в Бастилията! — очите й светнаха като на котка, тя скочи от стола и се затича към вратата.

Маркизът вдигна бастуна и със силен удар отново я върна на стола. Илаян притисна удареното си рамо, кораловите й устни се разтвориха, но тя сподави думите на възмущение и яд.

— Още не съм свършил! И така, госпожице, да сме наясно — редки излизания с придружител, никакви балове, но от друга страна не държа да те виждам, ще се храниш без мен, когато поискаш.

Илаян се загледа през прозореца. „Аз не съм диво зверче в клетка, не съм… По дяволите неговите привички и репутация.“ Пръстите й се впиваха в изкусната резба по дръжките на стола, стискаше ръце до болка. Почти не усети как се е качила в стаята си. И когато се отпусна върху снежнобялата бродирана завивка, се почувства толкова самотна и безсилна пред болката, която изпитваше, че се разрида. Сълзите просто заливаха пребледнелите й кадифени бузи. За да задуши стенанията, тя зарови глава във възглавницата, но усети, че се дави, въздъхна и се отпусна със стиснати юмруци.

 

 

Илаян беше успяла да се отърве от бавачката, която се мъкнеше все с нея по поръчение на маркиза, и заоглежда победоносно пазара. Неделният пазар беше нещо наистина чудесно, но ако искаше да се поразходи на спокойствие, трябваше да побърза, защото г-жа Смит сякаш беше от тайните разузнавателни отряди на кардинала. Илаян огледа с любопитство цветното множество около нея и изведнъж чу викове. Пришпори коня и прескачайки две кошници с яйца, се отправи по посока на шума.

— Ах, ти, подъл нехранимайко!

Дебел продавач на козунаци крещеше, шибайки с пръчка по ръцете и лицето десетгодишно момче с руса коса и слабо уплашено личице.

Детето плачеше и молеше за милост, но никой от тълпата не реагира — това беше нещо съвсем обичайно. Често се случваше да пребият някое хлапе, затова че е откраднало хляб или нещо друго, за да не умре от глад.

— Стига! — към събралите се зяпачи се приближи млад човек с обикновено, но елегантно облекло. — Казах стига! Вие ще убиете момчето! — повтори той, след като продавачът не промени заниманието си, а отвърна със злостна усмивка:

— Господине, ако всеки започне да граби, какво ще стане? Вие ли ще платите щетите, а? Това ще му е за урок!

— Вие сте луд, искате да обезобразите едно десетгодишно дете — възкликна възмутеният гражданин. — Стига! Аз ще платя — и той се опита да спре дебеланкото.

Момчето вдигна окървавеното си лице и в очите му се четеше нещо повече от благодарност и молба.

— Ей, още една крачка и ще повикам полиция, нещастнико! И двамата ще ви обесят за кражба! Внимавай, аз съм почтен гражданин!

— Хич не ме интересува кой си, надут глупак — и младежът пристъпи към бойни действия.

Илаян, която досега беше наблюдавала сцената с изгарящо я възмущение, не се стърпя.

— Спрете, по дяволите! Оставете пръчката и пуснете момчето!

— Гра-графиньо Ламури, но — заекна почтеният гражданин — аз, то се опита да открадне.

— Стига! Дайте хляба на детето и го оставете на мира — гласът й беше заповеднически, а изражението на лицето заплашително.

В следващия момент момчето с два хляба под ръка изчезна сред тълпата. Графинята хвърли една кесия на продавача и се обърна към човека, който единствен се бе притекъл на помощ на детето:

— Господине, наистина се радвам да видя, че още съществуват хора, които се борят за доброто и ненасилието.

Младежът, който досега беше с гръб към Илаян, се обърна. Като електрически ток тръпка премина към графинята. Той беше на около 21 години, рус, с тъмнокафяви очи, но нея най-вече я порази одухотвореността на това наистина красиво лице.

— Радвам се да се запозная с Вас — отвърна младият човек галантно и весело. — Аз съм Себастиян Шери.

— Приятно ми е, Илаян дьо Ламури — очите й не се откъсваха от него, после игриво се усмихна и подаде малката си ръчица за целувка, а когато устните му се допряха до дантелената ръкавица, цялата потръпна.

С присвити очи, кисело изражение и с възглавница между краката си Илаян в седеш по турски ритмично се клатеше на балдахиновото си легло. По дяволите, маркизът беше я заплашил, че ако се разхожда още веднъж сама на неделния пазар, ще има много лоши последици, а тя просто въздъхна облекчено, защото маркизът дори не беше чул за сцената със стиснатия продавач. Младата графиня прехапа устните си до кръв при спомена за лицето на детето — цялото в рани, с дивия израз на хванато в капан животинче. Мълчаливо се закле да се бори срещу жестокостта и се отпусна върху мекото легло. Мислите й отлетяха към Себастиян Шери и тя с трепет си спомни всяка подробност от живото му, загоряло лице, тънкия, малък нос, леко хлътналите скули, борбената остра брадичка. „Боже мой, Илаян, да се влюбиш в двама — добре, но в трима?“ — промърмори укорително тя.

 

 

Времето беше необичайно горещо за края на август, слънцето грееше като през юли, а дори и на сянка човек не намираше покой, нападнат от армия насекоми. Илаян уморено стана от пейката до реката и започна да се разхожда край парапета на моста, който свързваше градчето с красивия парк „Ландзор“.

— Здравейте, графиньо! — Себастиян любезно й целуна ръка.

— Вие — тя сякаш изгуби способността да говори. — Вие, какво правите тук?

— Възхищавам Ви се! — той отговори така просто и естествено, че тя не можа да каже: „Нима, ласкателю!“

— Графиньо, аз не се шегувам, Вие наистина сте прекрасна, и не само външно, Вашият характер всъщност е изключителен!

— Глупости, господин Шери…

— Приятелите ми ме наричат просто Шери.

— А аз ще Ви наричам г-н Шери. И знаете ли, че Вие почти не ме познавате, а говорите за характера ми!

— Ще се съгласите ли да се разходите с мен?

— Да, но само ако говорим за Вас. Откъде сте?

— От столицата — отговори Себастиян и хвана нежно ръката на момичето.

Илаян кокетно завъртя розовото си дантелено чадърче и се облегна на силното му рамо. Разходката предвещаваше да е чудесна.

Когато се завърна в замъка не беше прохладно, но Илаян замръзна на място.

— Графиньо, маркизът заповяда да отидете при него!

Илаян се прекръсти, целуна с треперещи устни медальона с лика на св. Богородица, който висеше на красивата й заоблена гръд. Открехна вратата на кабинета на маркиз дьо Ламури и с горда походка влезе.

— И така, очарователна, значи не спазваш моите забрани! — гласът му беше рязък.

— Не Ви разбирам, сър? — тя гордо вдигна брадичка и сви устни.

— Значи нормите не са и за теб! — той я удари с ръката си през устата.

— Как се осмелявате! — възкликна тя, но отстъпи назад пред озвереното му лице.

— Знаеш ли кой е Себастиян Шери? Тоя долен негодник! А да ти е известно, че той е революционер?

Илаян си пое рязко въздух. Революционер значи нещо страшно, нещо повече от убиец. Преди пет години имаше някакъв бунт и всички от участниците, избити жестоко, бяха наречени революционери. Илаян дори не знаеше смисъла на думата, но при вида на маркиза се разтрепери.

— Не знаех! Кълна Ви се!

— Е, за друг път да знаеш! — той вдигна бастуна и я удари силно, като разкъса кожата на брадичката й.

— Стига! Спрете! Как смеете! — момичето направи опит да излезе от стаята, но маркизът грубо я хвърли на едно канапе.

На излизане от кабинета той й каза хладно:

— Мари наистина те е държала много свободно, но това скоро ще се оправи!

Тя стисна зъби и впи нокти в тапицерията, за да не извика, след което отпусна глава и безпомощно заплака. Какво от това, че беше революционер, какво? Нали го обича! В края на краищата просто ще говори с него и всичко ще е наред.

Беше прекрасно септемврийско утро. Плодовете скоро щяха да узреят. Навсякъде се носеше ароматът на окосена трева. Листата жълтееха и настъпващата есен с палитра и четка с бои ги оцветяваше в червено, кафяво, охра и оранжево. Нивите, изоставени от жетварите, бяха смълчани. Между храстите паяци плетяха зимните си мрежи и отлитащи птици пееха песните си за последен път. Небето беше сиво-синьо и сякаш забулено в мараня.

Земята беше изсъхнала и сбръчкана като старица. Тази спокойна златна есен сякаш беше затихнала като пред буря. Природата умираше, за да се роди отново, но човек умре ли веднъж, повече не се съживява. Илаян беше гонена от лоши предчувствия за превратностите на съдбата и въздъхна. Конят прескочи няколко малки борчета и продължи в тръс. Тъй като времето беше захладняло, Илаян, която не беше излизала почти две седмици от замъка, се беше облякла с тъмносин вълнен костюм за езда. Косите й, с цвета на листата, бяха вдигнати на кок със синя кадифена панделка. Тя мрачно гледаше готвещата се за зимен сън природа. Есента винаги й навяваше тъга, в нея сякаш нещо умираше с падането на първите листа.

— Боже мой, графиньо, къде се изгубихте? — веселият глас на Шери я накара да подскочи. Тя нищо не каза и той я погледна загрижено, сви вежди и устата му се отпусна в гримаса. — Къде сте се одраскали така?

— Никъде — отговори глухо тя и с нервен жест опипа незарасналата рана на брадичката си, след това бавно попита: — Знаете ли, маркизът каза, че…

— Маркизът? Ах, да, чичо Ви! Каза, че съм негодник — той се усмихна накриво и после сериозно добави: — Вие заради мен ли пострадахте!

— Вас, Вас това не Ви интересува…

— Напротив! Интересува ме повече от всичко друго! Обичам Ви! — очите му, спокойни и сериозни, сега горяха като въглени.

Тя така дръпна юздите, че едва не падна от коня.

— Какво? Та ние не се познаваме!

— Напротив, Вие едва ли сте ме забелязали, но аз Ви видях в деня на пристигането Ви.

— И аз Ви обичам — добави тя след неловко мълчание, сведе глава и се загледа в някакво цветче, смачкано от копитата на коня.

— Аз трябва да Ви обясня кой съм и с какво се занимавам.

— Революционер! Но, моля Ви, първо ми обяснете тази дума?

— Маркизът ли Ви я каза? — още една тъжна усмивка пробега по устните му. — Вижте, целите на революцията са смяна на властта. Аз се боря срещу… как го казахте на пазара… а, да, срещу несправедливостта, насилието. Ние подготвяме въстание, което да смени управляващите ни тирани с добри хора.

— Първо, по-тихо, Шери, второ, обяснявате ми като на дете. Вие искате да завладеете властта, а надявам се, знаете колко опасно може да е едно такова въстание, нали!

— Илаян, скъпа, Вие сте прекрасно дете, а колкото за амбициите ни, те са народът да живее добре. След нашата победа ще има избори за ново събрание, за нови управници, които няма да управляват лошо. Аз бях в столицата Сент Лашенжат, но там почвата още не е готова за бунт, навсякъде са главорезите на кардинал Дюверноа и затова въстанието на всеобщото недоволство трябва да започне от провинцията. Ако завземем един по един градовете и обучим войска, ще можем да се отправим към столицата. Знаете ли, там мизерията и гладът са още по-големи от тук. Там нашите комитети ги разбиха и аз заедно с малкото оцелели се пренесохме да работим тук. Лошото е, че имаме една-единствена сграда, която…

— Шери! Стига! Не мислите ли, че аз мога да издам всичко на маркиза, ако не доброволно, то чрез сила. Какво ще стане с Вас? — в очите й, пълни с любов, играеха дяволити пламъчета.

Той протегна голямата си ръка и я сложи върху нейната.

— Имам Ви доверие, графиньо, и някога се надявам да работим заедно, защото Ви обичам, Илаян!

Минаха седмици и срещите им се зачестиха. Илаян се убеди, че може да обича трима мъже, а Шери й се доверяваше във всичко, но напоследък дългите им срещи с бурни революционни дискусии се превърнаха в романтични разговори за любовта. Искрата беше запалена и сега и двамата горяха в огъня на страстите, макар че Шери — романтичен бунтовник — дори не се беше опитал да я целуне. Той просто я поглъщаше с черните си като два диаманта, горящи очи.

Вееше лек северен ветрец и разклащаше къдриците на графинята, тя повдигна изваяната си главица и тихо каза:

— Страх ме е, Шери.

Той помълча малко, загледан в пустите поля и в далечната борова горичка — там се намираше комитетът, а на съвещанието утре той беше решил да заведе и Илаян.

— Вижте, Илаян, няма от какво да се боите — той придаде на гласа си весела нотка. — Вие не казахте на маркиза нищо, е, значи сте с нас! Все пак укриването на бунтовници е лоша работа.

— Още по-лошо е, ако започнеш да им съдействаш, нали, господине? Шери, аз от петгодишна съм убеждавана, че революцията е грях, че бунтовниците са негодници. Нима не разбирате, че защото Ви обичам, се опитвам да приема идеите Ви!

Той вдигна глава, хвана белите й рамене и допря устните й до своите. Илаян просто погълна тази целувка, чакаше я от много време, впи кораловите си устни и го обгърна с ръце в страстна прегръдка. Той я притискаше към себе си и нежно галеше златната й коса, но когато тя се опита да свали бежовото му сако, той внимателно я отстрани от себе си и промълви:

— Обичам Ви, обичам Ви! Аз се страхувам също — помълча малко. — Не се знае кога точно можем да се съберем безпрепятствено, лошото е, че сигурно ще се наложи да си изпращаме бележки.

— Аз ще трябва да вървя — плахо рече Илаян след час.

Влезе в замъка точно преди да завали. Свали ботите си и бавно се заизкачва по витата мраморна стълба. В същия момент влезе маркизът. Тя уплашено се обърна и се ужаси — той беше бесен, гласът му беше изтънял от яд и злоба, когато изкрещя:

— По дяволите! Значи си тук! — той се втурна към стълбата и я хвана за ръката, премазвайки пръстите й. Завлече я надолу по стълбата и я хвърли на пода. — Долно момиче, не намери ли с някой друг да се срещаш!

— Изяснете се, маркизе! — извика тя, изправяйки се.

Прехапа устни и потеклата струйка кръв ярко контрастираше с пребледнялото й лице, очите й светеха със зелен блясък като на дива котка, а косата й, разпуснала се, приличаше на лъвска грива.

— Как смееш! Връщам се от виконта, и той ми каза, че си се срещала с оня мръсник! За теб няма ли срам, жалка лигла! Заслужаваш да те удуша собственоръчно! — тежкият му ботуш я вкара в един от ъглите.

— Стигаа! Опомнете се! — изхлипа тя, когато той се приближи със стиснати юмруци. Илаян се изправи, държейки разкървавената си буза. — Долу ръцете! За разлика от Вас Шери никога не би ударил жена! Вие сте негодник!

— Нима! И Вие ли, хубавице, ще участвате във въстанието? — питаше подигравателно той, а в същото време я блъскаше о стената и я удряше. — Да, той е по-различен с жените, той спи с тях! В Сен Лашенжат няма нито една девственица, знаеш ли! Долен развратник е той! — маркизът изпсува така, че графинята го блъсна, успя да се освободи от ръцете му и прошепна с искрящи от омраза очи:

— Негодник!

Мъжът отвори уста като риба на сухо, пребледня и с хрипкав глас й каза:

— Махай се, махай се, че ще те убия!

Макар да беше минало повече от седмица, Илаян имаше синини и рани по бледото си лице, кадифената й кожа беше загубила блясъка си, но красотата й привличаше с магнитна сила.

— Няма да дойда! Казах не! — тя се отпусна ядосано на плюшеното кресло.

Маркизът се приближи с ледено изражение и сложи огромната си ръка върху тънката й китка.

— Ще дойдеш! — гласът му беше хладен, но момичето долови нотки на жестокост, стисна устни и с достойнство се изправи.

Тропотът от колелата на каретата заглушиха задавените стенания на Илаян. Пред нея се разкри централният площад, направен от варовик. В центъра му се издигаше нещо като подиум, на който се изпълняваха присъдите над виновните. Жан-Дави маркиз дьо Ламури я беше довел тук, въпреки волята й, за да види как ще накажат един ратай, който не се беше подчинил на господаря си. Събралото се множество се отдръпна пред каретата и това осигури на маркиза и на хубавата му племенница добър изглед. Тълпата зарева възторжено, защото палачът и двама войници изведоха младо момче, голо до кръста, с уплашен вид. Те привързаха нещастника за нещо като маса и палачът замахна с дълга гъвкава пръчка, тя изсвистя като камшик и с ужасен звук се стовари върху гърба на момчето. Илаян като през мъгла чу, че наказанието е 50 удара с пръчка, тълпата така ревеше и с такъв ентусиазъм броеше ударите, но нищо не можеше да заглуши зловещия плясък, който се врязваше като нож в съзнанието на графинята.

Стенанията на младежа станаха сърцераздирателни и тя неволно закри лице и изплака с треперещ глас: „Нее! Нее!“ Маркизът й нареди грубо да мълчи, защото го излагала. На нея й се доповръща, гледайки разкървавения гръб на осъдения, и тя вдигна ръце, за да запуши ушите си, затваряйки очите си. Дьо Ламури, който явно се наслаждаваше на наказанието, хвана ръцете й и ги стисна здраво, след което със свободната си ръка хвана брадичката й и я извърна към подиума. Жестока усмивка озари лицето му, когато видя, че тя страда повече или поне колкото наказания. На тридесетия удар гърбът на човека се беше превърнал в кървава пихтия, но множеството се радваше като изгладняла глутница вълци. „Кой ли беше казал, че народът е като куче — като заиграе тоягата върху неговия гръб, завива от болка и проси милост, но на чуждите несгоди се радва и джавка като чакал, чакащ плячка.“ Мислите й бяха прекъснати от див вик, който се извиси над стенанията и животинските звуци на радост. „Смърт на палачите! Справедливостта не се защитава с камшик! Долу омразните негодници!“ Маркизът се изправи да види кой е този смелчага и Илаян различи сред групичката младежи, застанали от ляво на подиума, Шери. Те размахваха някакво знаме и крещейки се втурнаха към полицаите. Гласът на графинята й изневери и тя задавено прошепна „Шери!“ Маркизът изрева веднага:

— Убийте ги! Стреляйте, глупаци!

Излязоха още войници и откриха огън срещу бунтовниците. Илаян видя как момчето до Шери падна в локва кръв с дупка в гърдите и дъхът й спря. Тя за първи път виждаше как умира човек, у нея се надигна силно желание да е до Шери и да убива. Това желание, или по-скоро инстинкт, заля гърдите й с гореща, изгаряща вълна и тя усети как слепоочията й пулсират, очите й се ококориха и тя започна да се задушава. Маркизът с изненадано уплашен вид я пусна и тя почти мигновено пребледня и припадна. Той протегна ръка и по едва доловимото й дишане се успокои — тя беше жива. Въстаниците избягаха, а маркизът нареди хладно на кочияша: „Към дома.“ След по-малко от десет минути Илаян се свести, но продължи да лежи, обмисляйки план за действие — тя твърдо беше решила да се съюзи с Шери, дори ако беше самият дявол. Каретата рязко спря и тя видя как маркизът отиде да купи нещо от близкия бижутериен магазин. Графинята вдигна глава и се огледа плахо през прозорчето. Едва не извика — високият мъж отсреща с широкополата шапка, беше един от хората на Шери. Той бавно се приближи до ъгъла, край който беше спряла каретата, и подаде една бележка на младо момче, което внимателно криеше лицето си с дълъг черен плащ. Младежът прочете съдържанието на листа, поздрави своя събеседник и двамата се отдалечиха.

Духна силен вятър, плащът се разгърна и красивата млада жена, която се криеше под него уплашено се озърна.

Илаян я позна — Кети, Шери дори ги беше запознал.

Илаян се взря след двамата и изтръпна — бележката беше паднала, вятърът подух на и я отнесе точно пред стъпалото на каретата. Тя притаи дъх, отвори вратичката, наведе се и с едно мълниеносно движение я сграбчи. Сърцето й щеше да се пръсне, чувстваше се като герой от роман и замечтана в светлото бъдеще, едва успя да натъпче бележката в ръкава си преди маркизът да влезе в каретата.

— Ах, свестила си се, графиньо! — подигравателно отбеляза той.

— Съжалявам за сцената, която направих, сър — рече спокойно тя и маркиз Ламури повдигна учудено вежди, но си замълча.

Илаян буквално се хвърли в стаята си и скочи на леглото веднага след вечерята. С треперещи ръце извади бележката, прочете я и я препрочете. Днес от 23,50 часа, парола „Шери и Илаян“.

— Ха! Шери, Шери — тихо промърмори тя, — ама че парола.

Имаше още час и половина и се замисли с какво да се облече. В гардероба си беше открила някакви дрехи на маркиза. Тя извади доста запазени кафяв плащ и панталони и зелено елече на черни райета. Облече ги и се огледа в огледалото.

— Боже мой, не съм и предполагала, че маркизът е бил толкова слаб на младини.

Костюмчето наистина й стоеше прекрасно, подчертавайки гъвкавите й като на гръцка богиня форми.

След като вдигна косата си и нахлупи една кафява шапка, съвсем заприлича на мъж. Вярно е, че панталоните бяха до колената й и тя трябваше да сложи бели чорапки, които щеше да изцапа, но пък те отиваха много на бялата й риза.

Завърза връзките на велурените си кафяви боти и се отправи към прозореца. Часовникът на кулата на кметството удари 23 часа и тя стъпи на перваза. Дори и за безумно смелата графиня вторият етаж беше опасна височина.

— Ах, слава богу, не съм го счупила! — тя внимателно опипа коляното си, на което се бе подпряла при скока.

Тихо, с леките стъпки на дебнеща котка тя се приближи до конюшнята и взе един кон, опитвайки се да го накара да не тропа по калдъръма. Метна се на седлото и се обърна към огромната къща. На лунната светлина тя изглеждаше загадъчна и много красива. Арките и мраморните статуи на ангелчета излъчваха една мека синьо-виолетова светлина. Спокойствието и тишината объркаха Илаян — тя изведнъж почувства силно желание да остане в имението и да не се забърква в бурните революционни движения, но беше късно, пришпори коня и препусна през смълчаните поля. Звездите светеха и я мамеха в своя прекрасен свят, тревата тихо шумолеше, дърветата скърцаха със сухите си клони и тъмни сенки се гонеха на призрачната светлина. Илаян навлезе в гората, когато чу нечий твърд глас:

— Ще стрелям! Кой си!

— Шери и Илаян — каза тя машинално, скочи от коня и се запъти към къщичката.

За всеки непосветен в тайните на превратаджиите това беше просто дърварска колиба, а при нужда ставаше и оръжеен склад. Тя чу гласа на Шери:

— По дяволите! Тази бележка може да е в ръцете на врага и стига с тези ваши закъснения, а пък Вие, Антоан, трябваше вече да сте изчислили тази сметка.

До графинята стигна плахото извинение на Кети. Вратата се отвори и влезе красива жена с нахлупена шапка, а под развелия се плащ личеше гъвкавото й стройно тяло.

— Кой е за бога? — Шери широко отвори очи, момичето с рязък жест вдигна шапката си и се разпиляха, като златен водопад, копринени къдрици. — Илаян! — той се хвърли към нея, вдигна я от земята и я завъртя. — Слънце! Любов моя!

— Той наистина Ви чакаше всяка вечер! Радваме се да Ви видим сред нас, графиньо! — един старец пълнеше лулата си с долнопробен смрадлив тютюн.

— О, Жилбер, казвал съм ти тук да не пушиш. Да знаеш колко ни изненада, Илаян! Сега наистина ще победим! Но как разбра?

— Шери, няма нужда да се безпокоиш за бележката — тя внимателно я измъкна от джоба си и му я подаде. — Аз я открих случайно.

Шери изгледа строго Кети, но в погледа му имаше толкова любов и щастие, че девойката се усмихна очарователно като откри белите си зъбки.

— Добре, ще постигнем съгласие! Предавам се, Кети ще продължи да носи съобщенията. Да живее революцията!

— Ураа! Да живее въстанието! Да живее Шери! — извика Кети.

Илаян се отпусна без сили на едно столче, дълбоко затрогната от веселия нрав на хората и от неугасващата им жажда за борба. В гърдите й се надигна изгаряща вълна с цвета на кръвта на загиналото на площада момче и тя усети как мускулите й потръпват, готови за битка. Очите й се насълзиха и тя гордо каза:

— Кълна се да дам живота си за революцията и за доброто на родината!

— Клетвата, клетвата! — развикаха се възторжено всички.

— Илаян трябва да се закълнете над Библията!

Шери сведе черните си блестящи очи и се усмихна, трябваше да работят тази вечер, сцената на площада беше негова грешка и трябваше да сменят тактиката, а и пристигналите оръжия от границата…

— Стига, стига! Трябва да се изчисли сметката, да направим нов списък и да поговорим за необходимостта от изчакване, а на следващия съвет, той ще е скоро — около 23 септември — Илаян ще се закълне. О, забравих да Ви представя: Илаян, това са Антоан, Кети, Ханс, Лисин.

— Приятно ми е.

Илаян се чувстваше на седмото небе от щастие, точно тези луди глави и смутители на реда в името на справедливостта, но и на трудната и почти невъзможна цел да свалят краля, я правеха силна и смела. Тя беше една от тях, те щяха да я заобичат и нейната млада кръв закипя за бойни подвизи.

Мина седмица и Илаян отново трябваше да излезе. Едва часовникът удари 24 часа, и тя скочи от прозореца, прокрадна се покрай плета и като зловеща сянка се плъзна нагоре по улицата. Там я чакаше Шери, който не искаше да рискува тя да се удари в тъмнината. Леко я повдигна и тя се метна на седлото пред него. Препуснаха в мрака, лекото монотонно тропане под копитата на коня я успокои и тя отпусна глава на неговото рамо. Шери зарови лице в косите й и нежно я целуна по врата, пусна юздите и я прегърна. Илаян извърна глава и го попита:

— Какво правите! Да се пребием ли искате!

— Не! А на първия въпрос отговорът е…

Той страстно впи устни в нейните, всепоглъщащата им целувка продължи, докато конят послушно спря пред къщичката в гората. Когато влязоха, на масата вече беше простряна картата на страната, а върху нея имаше една стара, леко скъсана, но запазила блясъка на позлатения си кръст Библия. От двете й страни бяха поставени черен пистолет и революционното знаме. То представляваше нежен, копринен плат с небесносин цвят и с изрисувани червено сърце, корона и шпага, доколкото Илаян можа да ги различи. Тя постави ръка върху Библията и вдигна искрящите си очи. От другата страна на масата стоеше Шери, явно развълнуван.

— Повтаряй след мен: Кълна се да принадлежа изцяло на революцията, да отдам живота си за доброто на Игналия, да се боря за справедливостта!

Гласът му, тих и тържествен, изпълни одименото помещение и закънтя, сякаш беше в божи храм, слушащите с нямо възхищение и страхопочитание следяха думите. Илаян, впила поглед в неговите горящи очи, чувстваше топлия му дъх и изпадна в транс; тя повтаряше думите механично, едва доловимо, но твърдо. Момичето се превърна в изгаряща огнена страст и забрави всичко — желаеше само него, но подсъзнателно думите му се врязваха в душата й и накрая имаше чувството, че Шери и революцията са едно неделимо цяло.

— Да не предателствам, да помагам на другарите си, да убивам, лъжа и крада само в името и за благото на страната, защото това ще са благородни престъпления. Дори когато обичам, на първо място да слагам Игналия.

Постепенно мислите на Илаян се избистриха и тя усети революцията с цялата й сила и отговорност — вече не беше малко дете със свободен дух и голямо обичащо сърце. Тя се замисли върху всяка дума и я скъта дълбоко в сърцето си. „Родината над всичко!“ — ечеше вътре у нея, защото обичайки един човек, ти само него даряваш с щастие, а когато обичаш страната си и се бориш за нея, ти ощастливяваш цял народ. Когато Илаян произнесе; „Заклех се в името на революцията!“, почувства с такава сила магнетизма и невъзвратимостта на настоящето, че се уплаши, но гръмкият вик на събралите се събуди у нея диво желание да се бори до последен дъх, да умре в името на нещо велико. Тя потърси с поглед Шери, сега бяха свързани навеки, или може би не с него, а с революцията. Отпивайки от шампанското, очите й се насълзиха — дали от тръпчивия му вкус, дали от новото и разтърсващо като ток чувство, че е на гребена на вълната, която ще помете злото и старите разбирания и окови.

Откакто беше постъпила в комитета, вечната тема беше оръжието — защо го няма, а ако го има, кой да го превози и дали този човек е честен. През последните две безсънни нощи Илаян направо бе получила торбички под очите. Тя се отпусна върху овехтелия дървен стол и погали мекия син плюш на панталона си. С Шери преди седмица бяха ходили да й ушият този костюм. Когато за първи път се показа на приятелите си, всички останаха очаровани.

Копринена риза във виолетово, с кокетно плюшено синьо елече, което подчертаваше красивата й гръд; дълъг панталон от същия цвят и материя разкриваше изваяните й слаби крачета и изключително тънката й талия; велурена шапка; високи ботуши с блестящи катарами и прекрасно развяващо се наметало завършваха разкошния тоалет. Всички бяха така запленени от красотата й, че никой дори не попита за сметката. Илаян се откъсна от спомените си и с досада погледна дьо Франсоа, който възмутено викаше, махайки с ръце. Всички пушеха, с изключение на Шери и маркиз Франсоа. Задушаваше се, поне и тя да можеше да пуши. И, по дяволите, маркизът отново отхвърляше решението: „Колите да преминат през мечия проход:“ Тя не издържа и избухна:

— Но, маркизе, нали се разбрахме! Няма ли най-сетне да свършите! Имаме толкова друга работа. Предполагам, че имате собствен пистолет, защо непрекъснато се противите колите да заминат за другарите ни в Бера?

— Аз, за разлика от Вас, госпожице, не само имам пистолет, но мога и да стрелям с него, а Вие…

— О, Франсоа, стига!

— Не, нека се надстрелваме, господине!

— Сега!?

— Сега! Навън!

Излязоха точно когато луната се показваше от облак. Разбраха се за правилата — Антоан щеше да хвърли към небето монета и един от състезателите щеше да направи опит да я простреля. Маркизът джентълменски отстъпи на Илаян да е първа. Тя не държеше за първи път в ръцете си пистолет, с Шери много пъти бяха обсъждали това огнестрелно оръжие, той я беше учил как да се прицелва, как и кога да натисне спусъка, но никога не беше стреляла, защото един изстрел се чуваше на голямо разстояние. Сега обаче нямаше защо да се безпокоят — през нощта всички звуци се притъпяваха. Антоан хвърли монетата, тя проблесна за миг, момичето стреля и малкото късче мед падна на земята. Беше простреляна точно в средата. Една силна ръка прегърна Илаян и нейният горд поглед срещна изпълнените с възхищение и любов очи на Шери. Маркизът също стреля и улучи, но едва ръбчето на монетата и Илаян беше призната за победител.

 

 

Беше последният топъл ден — средата на октомври, поляните оголели и мрачни, горите пусти и някак празни, само боровете мълчаливо вдигат върхари, за да достигнат гонещите се облаци по небосвода. Шери и Илаян се дуелираха, той я учеше на основните положения, а тя се опитваше да му покаже висше майсторство. Шери хвърли шпагата и се затича към нея, паднаха на тревата и той я целуна. Илаян, която беше изгубила дуела, се измъкна и запъти към близката горичка. Тъмнорозовата й рокля се вееше зад нея и една дантела се закачи за токчето на бялото й ботушче, тя залитна, но продължи да тича. Боровете бяха толкова стари и огромни, че клоните им започваха на три метра от земята, тя се опита да се скрие зад едно дебело стебло, но Шери я изненада, скочи към нея, тя се подхлъзна и те се затъркаляха на земята. Тънките й ръчички обгръщаха шията му, нежните й устни поемаха всяка целувка, а тялото й се притискаше към неговото с непреодолим копнеж. Боровите иглички се полепиха и се заплетоха в косата й, голите й рамене се одраха в някакъв изсъхнал клон, но Илаян просто не можеше да се откъсне от Шери, а и не искаше. Единственото й желание беше тази прегръдка да продължи вечно. Шери обгърна с ръце талията й, притисна я към себе си и после я отблъсна внимателно. Изправи се, олюлявайки се и възкликна с яд и болка:

— Обичам те! О, колко те обичам!

— Но, но тогава защо, какво? Аз те искам! Още тук — гласът й беше умолителен, очите й учудени, бяха пълни с болезнен копнеж.

— Не мога, Илаян, страх ме е, не знам — гласът му замря, — аз никога не съм спал с жена.

Илаян сведе глава с тъжна усмивка и промърмори:

„Ах, така значи, маркизе.“

— Да, знам какво казват за мен — отговори тихо той.

— Но когато бях едва 12-годишен, дойдоха войници и изнасилиха сестра ми. Не си спомням как стана, но бяхме сами в една тиха улица, те бяха пет, а аз дори не се опитах да я защитя! Тя беше на твоите години, Илаян, хубава и много плаха. Спомням си как през сълзи зад едни варели гледах лицето й. Кълна ти се, никога няма да го забравя! Тя, знаеш ли — гласът му пресекваше, — после умря от раните, от срама, от болката и нямаше съд! Обещах, че ще се боря срещу тези зверове, и ще го направя! Часът още не е настъпил, но след година, две. Аз, аз просто се страхувам да не нараня някого, прости ми, аз тогава не я спасих.

— О, не, Шери, ти си бил дете, те са щели да те убият! — тя се хвърли на врата му и горещите й сълзи се стичаха по гърдите му, прониквайки до сърцето му. — Аз те обичам, обичам, обичам! Все ми е едно дали ще се любим, аз те обичам, защото си ти, любими!

 

 

Илаян вдигна пръскащата й се от болка глава от каменния, зацапан с въглища под и погледна през вратата — като в мъгла видя милото лице на Мари, нежна и отзивчива девойка, отскоро прислужничка на маркиза. Когато лицето изчезна в мрака, тя си помисли, че отново е припаднала. Опита се да се раздвижи, но китките и глезените й бяха вързани жестоко с въже, усети леденостудения под и чувствата започнаха да се връщат в замръзналото й тяло. Голите й рамене се опираха в земята и тя осъзна, че лежи на мръсния под само по корсет и дантелени гащички. Отпусна безсилно глава, чувстваше тялото си като чуждо, вонеше отвратително и тя зарови малкото си носле в сплъстените си къдрици. Спомените я връхлетяха болезнени и изгарящи. Маркизът предполагаше нещо, но беше в негов стил първо да наказва, после да доказва вината. Последните седмици Илаян се връщаше много късно вечерта или по-скоро много рано сутринта, а той страдаше от безсъние. Гневът й беше толкова силен, че ушите й забучаха, а кръвта в слепоочията започна да пулсира, почти беше готова да вика, когато вратата се отвори, появи се стройна мъжка фигура и — Илаян тихо извика — беше Шери. Той отстъпи крачка назад и се хвана за дръжката — наистина Илаян представляваше ужасна картина, младежът затвори вратата и се спусна към нея.

— Шери, по дяволите, ами ако някой те види! Ох, по-внимателно! — той разкъсваше въжетата около извитите й отзад ръце.

— Спокойно, спокойно. Мари, с която Доминик поддържа връзка, ми каза, че си тук. След малко ще си свободна — тя вдигна посинелите си китки и обви шията му, той целуна изранените й крака и прошепна: — Боже мой, боже мой! Хайде да се махаме от това отвратително място!

— Не, Шери! Сега си мой и аз те желая! Забрави всичко, помни, че сме само двамата! Обичам те!

— Но, скъпа! Тук?! — той страстно отвърна на целувката й и двамата се отпуснаха върху твърдия под.

Той внимаваше за раните й, но за Илаян не съществуваше нищо друго, освен тялото му, ръцете му, устните му и върховният миг, в който душите им се сляха.

Нямаше нищо по-красиво — нейното бяло, мраморно тяло, вплетено в хватката на любовта с неговите бронзови мускули. Лежаха още известно време на земята, след което станаха. Той й беше донесъл рокля и успяха да излязат незабелязано от дома. Затичаха се по поляните, държейки се за ръцете. Слънцето като божи знак разкъса облаците и ги заслепи. Илаян и Шери сякаш светеха и се носеха в друг свят, косите им, дрехите им, лицата им излъчваха ослепителна, снежнобяла светлина. Отпуснаха се на една купа неприбрано сено и магията започна отново. Тя чувстваше влажните му устни и гладкото трептящо тяло, той — свилените й коси, топлите сълзи и гъвкавите форми. Наистина беше чудо. Илаян спокойно лежеше на рамото му и бавно рече:

— Ти беше просто, просто прекрасен! Сестра ти, ако ни вижда, сигурно се радва. Обичам те!

Той целуна гръдта й и когато вдигна очи, в тях Илаян видя да трепкат като бисери две сълзи.

Тя се върна вечерта вкъщи и се удиви колко много хора са се събрали в двора на имението. Приближи се и тълпата уплашено се отдръпна. Тъкмо се канеше да се повдигне на пръсти, за да вижда по-добре, когато пред очите й се разкри ужасна картина. Всъщност тя не разбра каква беше кървавата маса с обезобразеното лице и с парцалите наоколо. Илаян се олюля и с писък избяга в гостната. Лицето й, смесица от ужас, отвращение и един страшен въпрос, накара маркиза, изправящ се срещу нея, да се усмихне злорадо.

— Приятен апетит, графиньо.

— Кой, какво, какво е това? — заекна тя, отпускайки се на един стол.

— Нима не позна вярната Мари? — очите й се разшириха страшно. — Виждам, че това име ти говори нещо. Е, нея я разкъсаха с коне за неподчинение.

Колкото и да се владееше, момичето отвори малиновите си устни и се хвана за дръжката на стола, за да не падне.

— Но това, това е подсъдно! Вие, Вие…

— Както казах, тя е разкъсана за неподчинение и нарушаване на реда в господарския дом — той забиваше една по една думите със задоволство, след което разряза една ябълка с такова настървение, че Илаян потрепери. — Ето така постъпвам с опърничавите, надявам се, си го разбрала! Верен човек я е видял, че влиза в твоята килия, не можеш да отречеш, нали? Е, сега може да разправя за добродетелите си на Господа!

Той се изсмя грубо и повтори думата „добродетели“ още по-цинично.

— Да, тя отричаше да е имала съучастник — промърмори той на излизане от стаята — И разбери, аз съм господарят тук!

Младата графиня се затича по стълбите и коленичи пред разпятието в стаята си.

— О, господи, защо, защо? Защо допусна това да се случи! Толкова ли съм грешна, че позволи това! — тя се задави от ридания и опря глава в скрина, сплитайки ръце за молитва.

На следващия съвет отиде по-рано, за да поговори насаме с Шери, който винаги подраняваше. Ужасната гледка я преследваше като кошмар.

Намери го да седи облегнат на един бор, мрачно загледан в земята.

— Шери, скъпи! Знаеш ли, с Мари, която ни помогна, се случи…

— Зная, зная — гласът му беше хладен, — това е жестоко, зверско и аз…, но, Илаян, не плачи.

Тя беше отпуснала глава на гърдите му и плачеше безмълвно. Тази сцена просто го съсипа и той бавно каза:

— Тя те мразеше!

— Глупости, глупости! Тя направи всичко за нас, а после не те е предала! Ах, колко е жестока съдбата!

— Грешиш! Тя искаше да ни намерят заедно. Мари отдавна е влюбена в мен, но наистина има жестока съдба. Тя е подготвила капана, намерила е разни слуги да се мотаят наоколо, но вместо мен са видели нея. Ирония на съдбата!

Илаян го блъсна и се отдалечи с бързи крачки, но той веднага я настигна.

— Скъпа, аз не исках да те нараня!

— Извинявай, Шери, аз просто… Понякога ме заболява от злите действия на хората! — тя се отпусна уморено върху мъха и закри лице.

Шери не можеше да разбере дали плаче, но почувства цялата крехкост и доброта на нежното същество в краката си.

 

 

— О, здравей, Жилбер — гласът му беше бодър — Как си?

— Добре, а ти? Как е Илаян? Знаеш ли, Шери, боя се, че благородниците нещо забравиха за нас! Грабят, бият…

— Не се тревожи! Пък и в плана съм предвидил една-две мирни демонстрации.

Две седмици по-късно, към средата на ноември, Илаян седеше сама в огромната гостна и със злобно недоволство гледаше как дървата изгарят в камината. Донесоха й закуската и сутрешните вестници. Винаги разглеждаше вестниците от средата към началото и от средата към края, но като стигна до първата страница, едва не изпусна вестника. Статията беше озаглавена „Мирна демонстрация“, тя блъсна яйцето и се зачете. „Сред демонстрантите беше забелязано 15-годишно русо момче с поразителна красота (предполага се, че е далечна родственица на една от височайшите особи в града).“ Илаян, буквално казано, изля врялото кафе върху халата си, ръцете й се разтрепериха, устните й побеляха, с нервен жест тя смачка вестника и го хвърли в огъня. Маркизът щеше да я убие. „По дяволите, аз не исках да участвам! Трябва да отида в издателството.“ Тя се облече аламинут, но се опита и да се нагласи, за да има по-голям успех молбата й. Разбъркани мисли се гонеха в главата й — знаеше, че да спре един от най-големите вестници е невъзможно. И все пак тя изхвърча със зеления си костюм от тежко кадифе и се запъти пеша към издателството — нямаше време да оседлава кон.

Точно тогава, като самия сатана, изникна маркизът. На Илаян краката й се подкосиха — от джоба му стърчеше „Утрото на новостите“, той беше бесен, а по устата на коня му беше избила пяна. Той замахна с камшика и тръгна към нея, тя отстъпи, сякаш видяла змия, и потрепери от гневния му крясък:

— Ще те убия! Но сега имам друга работа! — вдигна камшика и само благодарение на ловко вдигнатата й ръка не й обезобрази лицето.

Тя падна и конят я прескочи, препускайки в посока към издателството.

Илаян за десети път този ден сменяше превръзките на ръката си, а тя не преставаше да кърви. „Не, не може да е вена, все пак това беше камшичен удар!“ — мислеше си момичето.

— Любима! — гласът на Шери я накара да се обърне с разширени от ужас очи.

— Какво правиш? Ако те хванат! — тя с неловко движение се опита да прикрие окървавената си ръка зад гърба си и смутено се изчерви.

В очите му проблеснаха мълнии и той рязко издърпа ръката й отпред.

— По дяволите! Маркизът скъпо ще ми плати! Аз още тогава се заклех! — той вдигна големите си очи, пълни с болка. — Илаян, страшно се безпокоях след онази статия.

— Е, както виждаш, аз съм добре! Пък си и заслужава да видиш маркиза бесен. Само дето огън не бълваше! — тя се усмихна.

— И къде е сега този доста почтен господин? — Шери се възхити от силната й воля.

— Оо, изкупува броевете на „Утрото на новините“, а после ми е обещал, че ще ме убие.

— Скъпа, аз, ако искаш, мога…

— О боже, не! Нали си ме учил, че революцията е по-важна от всичко, а иначе обричаш всичко на провал!

Той се наведе и страстно целуна успоредните кървави линии, оставени от камшика. В коридора се чу шум от стъпки и Шери ловко се измъкна през прозореца.

Есента беше отминала и зимата наближаваше. Илаян се разхождаше с тъга из запустелите полянки. Мислите й бяха мрачни — вечно на нож с маркиза, пък и последните събития от политическия живот бяха нерадостни. Всички от комитета искаха въстание, а тя се страхуваше, в паметта й се беше врязала сцената край ешафода и не можеше да я забрави. Не искаше да ги разстрелят, и най-вече Шери. В този момент се появи той, по-мрачен и от нея, по-мрачен и от дъждовен облак.

Започна без предисловие.

— Антоан е хванат. Утре ще го разстрелят!

— Трябва да се направи нещо! Къде е затворът?

— Ти наистина си чудесна, но можем само да се въоръжим и да отидем на самия площад. Ще бъде опасно — той сведе глава, страхуваше се тя да дойде с тях.

Очите на Илаян заискриха, тя гордо вдигна глава и рече:

— Шери, аз ще дойда с вас! Не се опитвай да възразяваш, ако ме обичаш! — гласът й беше твърд, той вдигна глава и се усмихна. Тихо пророни:

— Наистина си чудесна, неземна! Обичам те!

На другата сутрин, облечена в светлосиния си костюм, тя изчезна след закуска, без дори да се осведоми къде е маркиз Ламури. Пристигна на уреченото място с тръпнещо сърце, среднощните й вълнения се бяха изпарили пред жарката страст и сега тя смело крачеше до Шери със зачервени от вълнение бузи. Дадоха й два пистолета, после се целунаха. И тя, и Шери имаха чувството, че това е последната им целувка. Бавно тръгнаха към площада, той я хвана за ръката и после очите им се срещнаха за миг.

Хората, както обикновено готови със сатанинска радост да гледат подобни сцени, бяха изпълнили площада и ревяха възторжено. Трибуните бяха пълни с аристокрацията на Люпи Доминико, която мълчаливо, но с интерес, следеше как петима полицаи с щикове напред водят 16-годишен младеж. Тълпата зарева възторжено, тръгна към бесилката и вълните от хора спомогнаха за безопасното заемане на предни позиции. Шери съжали, че даде съгласието си тя да дойда още в мига, когато качиха затворника на ешафода. Очевидно беше, че с дълги и жестоки мъчения са се опитвали да изтръгнат информация от него. Главата му беше разбита, русата коса слепена от кръв, дрехите разкъсани и по младото му тяло личаха следи от изгаряния и разтягане.

— Аз съм говедо! Наведи се, по дяволите, не гледай! — прошепна Шери и чак сега му просветна, че при престрелката тя може да види и по-ужасни неща, че може да бъда убита.

Шери потрепери — той я обичаше безкрайно, не се съмняваше. Но цяла нощ бе зает да измисли плана на действие, по-нататъшните задачи на комитета, кое е най-добро за революцията. Планът беше изключително прост — откриват огън колкото може по-безразборно, всяват паника и в объркването шестима се качват на платформата, обезвредяват войниците и побягват със затворника. Останалите ги прикриват и после всички се разпръскват и се скриват. Шери не се притесняваше за акцията, но той знаеше, че след нея ще има масови арести и побоища, обесените ще са повече от зяпачите и въпреки всичко той се съгласи със спонтанното желание на другарите си да освободят Антоан. Шери твърдо беше решил, че това ще е сигнал за бойни действия, това ще е началото. Ако трябва, още същата нощ ще направят опит да завземат града. Младият човек беше в Люпи Доминико повече от половин година и не можеше да се примири със загубите в Сент Лашенжат, той се беше заклел, че ще се върне с победа и смяташе да осъществи своята свята цел. Най-лошото беше, че би било добре да нападнат замъка на маркиза, за да имат сигурно укрепление. Всъщност красивото имение някога е представлявало крепост и Шери го разглеждаше и го проучваше още преди Илаян да дойде. Там щяха да могат да отблъснат всеки удар и да организират добра централна атака срещу кметството. Неприятното беше, че Илаян не желаеше никакви бойни действия, които окачествяваше като прибързани и пагубни за революцията.

— Антоан Берг е осъден на смърт чрез обесване. Нека Бог изцели душата му. Започнете!

Гласът на съдията разруши мислите му и той даде сигнал с едно леко кимване на главата. Пет минути по-късно, точно когато палачът надяваше въжето на врата на Антоан, избухна взрив от гърмежи и куршуми. Тълпата, имайки чувството, че се стреля отвсякъде, изпадна в ужас и безцелно се забута към уличките, извеждащи от площада. Аристократите на Люпи Доминико се разпищяха и почетните трибуни изпаднаха в паника. Един от последните останали на почетните балкони беше маркиз дьо Ламури. С мъртво бледо лице той гледаше към площада, ококорените му очи бяха втренчени към красива блондинка на площада. Синият й костюм беше обагрен на едно място с кръв. Маркизът посегна към колана си, където обикновено държеше револвер, но днес беше пропуснал да го сложи, изруга и влезе в кметството. Илаян наистина беше малко одраскана, но се биеше рамо до рамо с Шери. Групата, която освободи Антоан, изчезваше в някаква уличка и сега следваше най-трудното — да се изтеглят всички. От кметството изскочи цяла дузина войници, наоколо хвърчаха гилзи и куршуми и Илаян слушаше като в транс наставленията на Шери. Някъде в мъглата тя виждаше войници, жени, дебели мъже и паднали на паважа хора в локви кръв. Изведнъж тя се събуди, усети болка в рамото, тежестта на пистолета и гадната воня на кръв и на умрели. Точно под платформата лежеше безформеното тяло на Франсоа, беше намушкан с шпага. Още преди да успее да сподави вика си, някой я изтегли назад и тя се затича, следвайки бързите стъпки на Шери. Влязоха в тиха уличка, но чуха кънтенето от тежките ботуши на полицаите. Той я прехвърли през някаква ограда и скочи след нея в запустял двор. Чуха се изстрели, тежкото тупване на нечие тяло на тротоара и чаткане на подковани обувки. Настъпи тишина, Себастиян погледна през оградата и видя само локва кръв, бяха отнесли тялото. Може би с часове се влачиха по дворове и улички, чувайки стрелба, викове и конски тропот. Бяха почти на полето, когато Илаян падна на земята, едва дишайки. Лицето й, изцапано със сажди, беше сгърчено от болка, от синьото й костюмче бяха останали само тъмно сиви дрипи, ръцете и краката й бяха изранени, а от раната й на рамото струеше кръв. Шери не бе по-добре от нея: изцапан, опръскан с кръв и изподран, с револвер в ръка се наведе над нея.

— Спокойно, спокойно. Тук вече можем да си починем, тук сме в безопасност — той се зае да превързва раната й.

— Шери, ние ги изоставихме — гласът й трепереше — там на площада имаше още от нашите, те продължиха, а ние?

— Който остана на площада е вече мъртъв — мрачно рече той, — но всичко това значи начало на бойни действия.

— Зная.

— Какво?

— Зная това, Шери. Винаги съм го знаела, още когато се заклех. Каква революционна организация ще сме, ако не вдигнем въстание. Рано или късно това щеше да се случи, а обесването на Антоан беше поводът — той отвори уста да каже нещо, но тя с повелителен жест го спря и продължи: — Аз не възразявам и не само защото те обичам, а защото така е правилно, така трябва за доброто на страната. Аз ще те следвам навсякъде и ще се бия заедно с теб.

— Любима! — той я притисна до себе си и почувства, че не той, а тя трябва да оглавява организацията.

Час по-късно Шери носеше лекото телце на Илаян — в съня си тя имаше вид на петгодишно момиченце. Привечер тя се събуди и се заслуша в долитащите до нея гласове, последните думи на Себастиян я накараха да изтръпне. Тя притаи дъх и наостри уши.

— Трябва да нападнем най-късно утре дома на маркиза, иначе след по-малко от седмица ще сме унищожени.

— Ние загубихме 20 човека, но за това клане тъпкано ще им го върнем! Всички ранени заловиха и сега горят и палят целия град.

— Ние сме с теб!

— Защо да не нападнем кметството, там имаме по-голям контрол?

— Вярно е, но нямаме достатъчно хора за това. Освен това замъкът е лесна плячка по две причини: едната, че е слабо охраняван, втората, че е по-отдалечен от града, което позволява и да го задържим в наша власт. Там ще е прекрасен център, от който ще можем да предприемаме бойните си действия. От друга страна, той е добре укрепен и ние ще можем лесно да го защитаваме. Не забравяйте, това значи война и при сгоден момент ние също ще нападаме.

— Но дали графинята ще се съгласи, това е нейната къща? Ще се наложи може би да убием маркиза.

— Илаян е с нас, тя ще разбере, нали, Шери?

— Аз…

— Никакво „аз“ — тя рязко се изправи от канапето до печката, одеялото падна и тя остана само по една дълга мъжка риза. — Да сме наясно, революция — да, но този дом няма да се пипа!

— Ама Вие се бихте с нас! Маркизът Ви тормози.

Всеки изказваше глупавото си мнение, а тя дори не си правеше труда да им отговаря. Очите й бяха впити във високата фигура на Шери, опряла се на масата, по устните й играеше саркастична усмивка и тя мълчаливо питаше.

— Виж, Илаян, аз вече изложих причините за това напад… за тази акция и ние стигнахме до извода, че това е най-доброто.

— Точно така! — разнесоха се няколко гласа.

— Не се и съмнявам — рече подигравателно тя и с котешка стъпка приближи до масата, — но дори и не помислихте за мен, за моето скромно мнение, когато се отнася за дома ми. Шери, ти дори…

— Илаян, чакай! Днес говорихме по този въпрос и ти каза, че си съгласна.

— Да, но не и за замъка! Защо не нападнете някое друго имение? Защото не желаете да стане открито, трябва ви някой заден вход, а аз ще играя роля на ключалка!

— Илаян!

— Само през трупа ми!

Тя се доближи до печката и мрачно загледа пламъците. Изведнъж сърцето й се сви от болка, защо трябваше да се кара, да унижава Шери! Трябваше да откаже спокойно. Цареше гробна тишина, когато тя се обърна с наведен поглед и плахо прошепна:

— Извинявайте, сгреших. Съжалявам, но ще изляза на чист въздух.

Мъката, която витаеше из въздуха, когато излезе навън, сякаш се кондензира в сълзи от студа. Две бисерчета се отрониха от очите й и някой обгърна раменете й — Шери беше изхвърчал мигновено след нея. Когато заговори, гласът му беше уморен и тъжен:

— Илаян, аз не знаех, че ще реагираш така. Е, естествено, не очаквах, че ще приемеш с готовност. Ти сигурно… като помислиш сега.

— Стига, Шери! Аз вече мислих! Страх ме е, нима не разбираш! Те ще разрушат дома, ще го убият! — зъбите й тракаха.

— Кого?

— Маркизът! Той се държи достатъчно зверски, за да го мразят, но аз не искам да умира. Не искам да умира никой! Знам, че не може, но аз ги наблюдавах днес при сражението. Те се биеха, стреляха, мушкаха подивели, озверели, аз, аз… — гласът й заглъхна и след това почти извика: — Те не бяха хора! Аз не желая това да го има в къщата! Те са прости селяни, ще унищожат всичко, ти не разбираш, ти си от Сент Лашенжат!

Юмруците й стискаха ревера на сакото му, а тя беше опряла глава на гърдите му. Сърцето му биеше лудо, дишаше на пресекулки, започна хладно:

— Ти не разбираш! Всяка революция, всяка нова власт унищожава всичко от старата! Всичко! Има и жестокости, и доброто понякога се смазва, дори и самата революция може да се унищожи. Съжалявам!

Тя се отдръпна и те се гледаха известно време в мрака. Зелените й очи святкаха като на хванато животинче в капан. Тишината почти удави думите й:

— Прав си. Аз съм глупачка. Ще продължа да съм с вас, но сега искам да си ходя, не мога да вляза при тях.

— Извинявай, аз бях груб. И все пак, ако после размислиш, утре в четири часа следобед ще те чака човек пред църквата. Ти ще трябва да отвориш задния вход в 10 часа вечерта и да запалиш фенер, ние ще се появим към 10.50 часа. Ако си съгласна, кажи на човека. Лека нощ, Илаян!

Унищожител, унищожител — като ритмичното тропане на конски копита тази дума отекваше в главата й. Тя щеше да руши, да смачка всичко — и доброто също. Никога, никога! Онази тълпа, която викаше за или против осъдения, тя щеше да пусне у дома си, същите хора щяха да държат съдбата в свои ръце, а тя графиня Ламури, макар и не истинска, щеше да им помага. Зави й се свят. „Това няма да стане. Кълна се, че ще се боря за революцията, но няма да й дам да помете цяла епоха.“ Като удари с камшик отекнаха думите на Шери, че революцията може да се самоунищожи. Самоунищожи, самоунищожи — графинята се отпусна и заспа.

Тя се събуди с болки в цялото тяло. Облече копринения си халат и слезе да закуси. Разбра, че маркизът цяла нощ го е нямало и никой не знае къде е. За секунди й мина налудничавата идея, че може да са го убили, но после се успокои.

Тъкмо слизаше към балната зала, когато вратата се отвори и се появи самият Жан-Дави маркиз дьо Ламури. Лицето му беше бяло като платно, очите му горяха, а отдалеч миришеше на алкохол. Беше още с ботуши, с камшик и шапка. Илаян се уплаши — той никога не пиеше.

— Къде беше вчера около 11 часа?

— Тук — тя с яд почувства, че гласът й трепери.

— Наистина — той иронично се усмихна, приближи се към нея и грубо смъкна халата от белите й рамене. На едното от тях имаше дълга червена ивица. Той се изсмя: — жалко, че не е жив, така щеше да е вечно!

— Радвам се, че сте в такова добро настроение, сър. Аз ще Ви напусна.

— О, не! Сега започва да става весело — той стисна с все сила ръцете й. — Пази боже! Тези малки ръчички държаха пистолет и стреляха, убиваха, унищожаваха — той й удари шамар и тя извърна пребледнялото си лице.

— Да, очарователна, знаеш ли колко са убитите деца на площада? 10, а хората общо около 80, и то заради един негодник. Това ли ти е благородството! Ти стреляше до тях, до убийците, до тези селяци! Не знаеш ли, че народът е зверски жесток — той се усмихна сатанински, виждайки как тя става бяла като платно. — Да, това е тъжната истина, ти си едва на 16 години, а вече убиваш — това е моралът на революцията!

С подигравателен смях той вдигна ръка и я удари с камшика през лицето. Тя дори не направи опит да се отбранява, само отстъпи крачка и се вкамени — не знаеше от кое я заболя повече от камшика или от смеха.

— Морал! И Вие ми говорите за морал — иронията в гласа й накара маркиза да трепне. Тя си припомни ужасите на сражението, обезобразеното лице на Франсоа и смелостта й се върна. — Вашият морал, този, от който хиляди са безимотни, други, които гният по затворите…

Той я удари няколко пъти с камшика и тя падна, плюейки кръв. Почти през цялото й лице имаше резки, а устата й беше разбита.

— Затворите! Какво знаеш ти за тях? Но се надявам скоро да научиш! Излязла е хайка, всички ще ги заловят, а аз ще предам и тебе, ако преди това не те убия. Е, аз ти говорих за морал, но явно това не ти влияе. Добре, тогава бъди сигурна, че Шери до 24 часа ще е на въжето. Хванаха го!

— Лъжете!

Той замахна.

— Повтори!

— Лъжете!

Той не спря, докато не остана без дъх. Халатът беше разкъсан, цялото й тяло беше в жестоки рани и все пак тя се усмихна.

— С насилие нищо няма да направите, маркизе!

— Ще направя така, че да предадеш оня негодник, ако искам.

— Вие сте луд! — очите й горяха с леден блясък. — А колкото до Шери, той има такава армия, че ще ви го върне тъпкано!

— Нима! — той се изсмя. — Знаеш ли, един от неговите хора го предаде и тази нощ май войниците ще се разходят до гората, до дърварската къщичка.

— Шегувате се, не, не е вярно! — тя прехапа устни, защото той я удари.

— И така, хубавице, утре ще направим една разходка до Кървавия площад, май така ще го кръстят поколенията, и ще погледаме как твоят красавец ще бъде разкъсан с коне, например.

— Грешите! Дори той, аз, всички да умрем, процесите не могат да се върнат, с вашата деспотична власт е свършено — тя се изправи, очите й се бяха превърнали в две цепки, горящи от омраза, от цялата й стойка лъхаше страшна сила. — Знайте, революцията ще победи! Рано или късно, но по-скоро рано! Ще молите за милост, но се надявам никой да не Ви спести униженията, на които ме подлагате! Плюя на Вас!

Тя наистина го заплю, маркизът изтрезня моментално и замах на.

— Мръсна лигла! Сега ще молиш за прошка и ще викаш: „Стига“. Долу, на колене! — той я блъсна.

Илаян сякаш си беше отхапала езика, тя хапеше устни и стискаше юмруци, но дори не извика. „Боже мой! Човек свиква. Нее! Нее!“

Едва три часа след като маркизът изхвърча като бесен, тя успя да стигне до стаята си. Почти не можеше да ходи, тялото й беше схванато и когато се отпусна в билковата вана извика от болка. „Никой не ме е бил така и на никого повече няма да позволя“ — мърмореше си тя, докато се обличаше. През тези жестоки и просто разкъсващи три часа тя беше взела решение да пусне бунтовниците у дома. Маркизът не заслужаваше милост. Точно когато часовникът удари четири, тя пристигна с пелерина с качулка и с ръкавици. Позна Кети и с последни сили каза: „Да.“ Седя на една пейка, докато момичето изчезна от погледа й. На отиване тя беше водена от целта да направи необходимото, да зарадва Шери, но вместо да почувства облекчение, с това „да“ върху раменете й се стовари страшна тежест. Тя бавно се изправи и пътя на връщане й се стори двоен. В стаята си влезе на четири крака и си удари главата в шкафчето, защото просто не можеше да я наведе, с всяка крачка болката се усилваше, макар тя да си мислеше, че това е невъзможно. Отпусна се на земята и заплака. Заболя я още повече и тя продължи да плаче — сълзите я пречистваха от греховете на революцията и на любовта.

Към 10 часа тя отключи вратата и запали фенера. Влизайки във фоайето, маркизът отвори отсрещната врата и й се усмихна.

— Маркизе!

— Вие изглеждате чудесно, графиньо. Наистина, Илаян, понякога ти се възхищавам — усмивката му беше подигравателна, но гласът му беше искрен.

Качиха се и седнаха в столовата. Тя беше много неспокойна и от време на време поглеждаше часовника, но Ламури сякаш се беше задълбочил да изучава искрите в камината и не я забелязваше. Накрая проговори:

— Сгреших. Знаеш ли и аз греша понякога. Не трябваше да изпращам сега отрядите в гората — той се ухили, а тя трепна. — Сгреших и с теб, явно боят ти е бил малко, щом като можеш да ходиш — той се разсмя, — но надявам се поне от бунтарските ти убеждения съм те отървал.

— Наистина ли? — започваше да се ядосва. И бездруго беше нервна, а отгоре на всичко той й досаждаше.

— Внимавай! — в очите му блеснаха мълнии. — Утре или вдругиден Шери и останалите ще увиснат на въжето, а може и теб да предадат, но… аз ще се опитам да те запазя.

— Защо? За да имате удоволствието да ме довършите Вие?

— Може би.

— Но не си правете илюзии! Вече няма връщане! Може би след 5–6 години, но народът ще се вдигне и тогава се молете да не сте жив! Нима не разбирате, че масите със или без водач все някога ще избухнат!

— Ако избухнат поне се надявам да ги водиш ти!

— Какво? Вие се шегувате!

— Съвсем не, Илаян, говоря сериозно. Аз те изучавах през цялото време и макар че ти си прототип на хората, които мразя и презирам, у теб има водачески талант, достоен за възхищение. Ти си родена за водач!

— Нима!?

— Народът е като вълна при морска буря. Отприщил вълнолома, той може да залее всичко. Необходим е Нептун, който да го контролира — каза с тъга той, — или е необходима хубава жена — изсмя се. — Не, извинявай! Ти наистина ставаш за командир.

Тя го гледа известно време втренчено и безизразно.

— Ако се подигравате, ще съжалявате. Аз ще помагам на революцията и никой няма да ме спре. Но за водачеството грешите, Шери е…

— Я стига! Той може да желае да пожертва живота си, но не знае как да го стори. Той е романтичен глупак. Дръж и се обучавай — кресна той и й хвърли тежка книга, така че разрани с ръба й китката й. — Докато ти стреляше насам-натам, аз попрочетох нещо дори за вашата революция.

Тя разгърна кафявата книга „Бунтове, заговори и революции“ на Кленотан. Зачуди се какво прави тази книга в ръцете на такъв заклет монархист като маркиза, но беше ядосана заради Шери и язвително каза:

— Вие сте толкова влюбен в монархията, че сте забравили да мислите! Тази акция имаше важни цели и не ще остане без последици. „И много скоро ще ги видите, глупако“ — помисли си тя с усмивка.

— Да, ще има последици. Сега не един, а 20 човека ще са обесени. В книгата пише, пък то е и всеизвестно, че в името на мнозинството можеш да жертваш дори и най-близкия.

— Оо, това беше повод, повод, маркизе!

Чуха се викове, крясък, изстрели, тропот от тичащи хора, които стигнаха до трапезарията, маркизът излезе с шпага в ръка. Сърцето на Илаян биеше до пръсване, по челото й избиха капки пот и тя със залитане отиде в другата стая, а оттам в коридора. Беше задимено, факлите хвърляха само тъмни отблясъци и наоколо се чуваха стенания. Тя се затича покрай вратите, викайки Шери. Изведнъж беше заслепена от ярък пламък: завеси, картини, мебели — всичко гореше. Димът, остър и лютив, я задуши. Зави й се свят — това ли й беше обещал той? Чуха се дрънкане на шпаги и викове за помощ. Дръпна една от димящите завеси и видя маркиза, обграден от четирите страни най-малко от 8 мъже. Възрастният човек се отбраняваше майсторски за годините си, но многобройните противници, атакувайки го с тройни железни свещници, скоро го повалиха на земята. Лицето му беше в кръв, на много места по ризата му се образуваха червени петна. Един от мъжете взе окървавената перука от главата му с върха на шпагата си и я развя като боен трофей. Главата на Ламури беше разбита и въпреки това той се опита да стане. Всички замахнаха и с боен вик го приковаха към паркета, който беше придобил цвят на червено вино. Маркизът изпсува и противниците му започнаха да го ритат. Илаян им викаше да спрат, но те сякаш бяха изпаднали в зловещ екстаз, факлите осветяваха лицата им странно и чертите им бяха зверски изкривени. Тя се затича да ги разбута, когато задавеният от кръв маркиз промълви:

— Предателка! — гласът му беше хрипкав, а очите му изцъклени. — Бъди проклета, Илаян, ти и революцията! Умри в нея, но любовникът ти преди това!

Още един удар, и Жан-Дави дьо Ламури беше мъртъв. Тя отстъпи назад, сълзите й напираха, цялата трепереше, но дори не извика, езикът й, твърд и изгарящ, беше залепнал за небцето. Шери й беше обещал съд за маркиза. Чувстваше се излъгана, използвана както с Роналд. Тя се обърна и побягна по стълбите към градината. Точно тогава с ожулено чело и с още димящ пистолет се появи Шери. Той видя грозната картина, изруга и се готвеше да даде някаква заповед, когато забеляза да изчезва русата й главица зад някаква завеса.

Той изкрещя и се затича към нея. Илаян бягаше с последни сили и когато излезе на чист въздух тя загуби равновесие, опря се на красивата медна ограда и повърна в един оголял розов храст. Един млад човек я хвана и й подаде нос на кърпичка.

— Аз идвам от имението — тя позна гласа на Жули, кочияша на графиня Мари дьо Ламури от имението Роулси. — Разбойници ли нападат?

— Не, революция — глухо отговори тя и после плахо попита: — Ти защо си дошъл?

— Графинята умира и нареди веднага да Ви заведа при нея. На смъртно легло е и иска да Ви види, Илаян. Моля Ви, елате!

— Естествено, че ще дойда веднага — рече твърдо тя и добави: — Вие почакайте до каретата, аз след секунди ще дойда.

В сянката на бора се беше появил Шери. Той се приближи бавно и после я притисна до себе си.

— Трябва да се върна, графинята умира — тихо и студено каза тя.

— Илаян, аз съжалявам! Не трябваше да стане така. Повярвай ми, съжалявам!

— Няма защо, Шери — нежно и спокойно отвърна тя. Една бисерна сълза попи в ризата му. — Ти не си виновен. Аз знаех, че ще стане така… маркизът беше прав, аз съм глупачка. По-добре е, че заминавам.

— Не, Илаян, умолявам те! Любима…

— Стига, успокой се! Скоро ще превземете града и ние все някога ще се видим. Графинята ми е като майка и ще бъде престъпление, ако не отида. Нали искаш добри и благородни хора за делото. — Тя се усмихна лъчезарно, но сведе ниско глава.

Точно в този момент някой изкряска, че маркизът завещава всичко на младата графиня.

— Ето, виждаш ли, ти трябва да продължиш с тези средства — той замлъкна виновно. — Илаян, как ще живееш в тази глуха провинция, след като си се борила — той погледна замечтано израненото й лице, — страдала си, а после да захвърлиш всичко. Не, не може!

— Може, скъпи, и аз ще го сторя. Аз трябва да помисля за себе си, за революцията.

Тя се повдигна на пръсти, обви с ръце главата му, устните им се допряха и страстно се впиха едни в други, той я притискаше до себе си, а тя галеше и мачкаше косите му. Той я прихвана през талията и я стисна до болка. Илаян и бездруго имаше рани и болезнено извика. Опря мократа си буза на гърдите му и тихо каза:

— Трябва да вървя. Прости ми! Аз ще те обичам, ще те обичам винаги, винаги! Никога не ще те забравя!

— Любима, аз също — гласът му секна и той потрепери.

— Обичам те, Шери! Ще се видим някога в името на революцията!