Робин Дехарт
Нейният разбойник (2)

Глава 2

Грифин Хартуел вдиша свежия лимонов аромат от косата на булката си, докато я настаняваше пред себе си на гърба на коня. Маската, която носеше, дразнеше кожата му и предизвикваше сърбеж, но той не смееше да я свали. Все още не. По тази причина бе принуден да се справя с този физически дискомфорт.

Бе изгубил един нелеп облог, вследствие на което се бе озовал тук, насред пътя, преструвайки се на крадец. Възнамеряваше само да открадне някое не особено ценно бижу, което да върне на собственика му веднага щом се прибере в Лондон. Но с проклетия си късмет бе спрял каретата, в която пътуваше собствената му годеница, и която го бе помолила, не, тя бе помолила един разбойник, да я отърве от брак, обречен да бъде прекалено скучен, че да го понесе. Бе го нарекла скучен. Може би въобще не беше лош късмет, а цяла благодат, защото тя можеше да отнесе молбата си към някой истински разбойник. Така поне можеше да се убеди, че е в безопасност.

Грифин не пропусна иронията в цялата ситуация, но бе решен да се наслади на момента. Не трябваше да се съгласява с молбата й да я вземе със себе си, но осъзнаваше, че не бе имал особен избор. Репутацията й бе съсипана в мига, в който се бе озовала сама в гората заедно с един разбойник, и тъй като глупавата й прислужница бе припаднала, а кочияшът и лакеят й бяха завързани, те бяха безпомощно сами. Той и годеницата му.

Бе съсипал репутацията на бъдещата си съпруга. Едва не се изкикоти.

Разбира се, така или иначе щеше да се ожени за нея, убеждавайки родителите й, че вярва на историята, че не е била обезчестена. Но това щеше да сработи само, ако тя се защити. А както изглежда, тя нямаше истинско желание да стане негова съпруга. Намираше го за скучен. И праволинеен. И тук имаше ирония, дори по-дълбока от първата. Само се преструваше, че е скучен и праволинеен, за да предотврати по-нататъшен скандал. Когато за първи път я бе помолил за танц, нямаше представа, че не е представена както трябва в обществото, и че присъства на бала единствено като придружителка на по-малката си сестра. Но вълната от шок, която разтърси обществото, бе предизвикана от факта, че същата вечер той танцува с нея неведнъж, а цели четири пъти.

Тя бе изключителна. Чаровна, умна и прекрасен събеседник. Смехът й се появяваше леко и внезапно, и бе напълно непресторен. Тя бе естествена и не бе като красивите, празни черупки, които представляваха повечето момичета на брачния пазар. Аналис бе различна и той си изгуби ума по нея.

Изглежда бе успял да я убеди, че преследва земите й, щом Аналис вече не бе грам заинтересована от него. Макар да можеше да се закълне, че отношението й в началото не бе такова.

Заобленото й задниче се притисна към вътрешната част на бедрата му, изпращайки тръпки на желание по тялото му. За нея щеше да бъде невъзможно да язди на една страна, както правеха дамите, затова той я нагласи пред себе си, поставяйки я в същата поза, в която бе и той. Аналис Пети бе привлекателна жена. По тази причина бе отишъл при нея на бала в Дрейпър. Беше я зърнал предишния ден да пазарува на „Бонд Стрийт“, когато бе насочила справедливия си гняв към лейди Хенуик и бе дала на матроната материал за поне няколко следобеда, прекарани в клюки. Жената сама си го изпроси. Бе умишлено груба със сестрата на Аналис. И все пак, поведението на Аналис беше шокиращо. Тя го бе заинтригувала, бе толкова различна от останалите дами в обществото. Затова, когато на следващата вечер я видя на бала, не успя да устои на желанието да я покани на танц. Реши да я ухажва и да поиска ръката й заради скандала, който се бе разразил, но истината бе, че това силно привличане все още съществуваше.

Бе прелестна с огромните си кафяви очи, широката си уста, медени къдрици и закръглена фигура. Грифин обичаше извивките й. Макар модните дрехи да не разкриваха много, той бе сигурен, че бедрата й са сочни и краката й са изваяни и красиви, точно като едрите й гърди. Докато на някои момичета им се налагаше да се стараят много, за да изпъкнат предимствата им, фигурата на Аналис просто крещеше да й бъде обърнато внимание. И той можеше да си представи всеки милиметър от нея и точно какво ще направи в първата им брачна нощ. Тя си заслужаваше чакането, заслужаваше жертвата, която бе направил, като не се наслаждаваше на компанията й през последните няколко седмици.

Ако Аналис не се омъжеше за него, майка му сама щеше да му избере съпруга. Тя му бе дала краен срок и макар да бе прекрасен човек, съпругата, която щеше да му избере, нямаше да бъде по негов вкус. Щеше да избере някоя хубавка, сладка и скромна и той щеше да изживее живота си в пълна скука. Точно такъв, какъвто явно Аналис очакваше да бъде живота й с него.

Очевидно имаше само една възможност. Разбойникът, който току-що я бе отвлякъл, трябваше да я убеди да се омъжи за скучния си годеник. И въобще нямаше да я отведе в Лондон. Мястото, на което се намираха сега, бе идеално. В края на имота му имаше малка колиба, която щеше да им подсигури подслон за през нощта.

По това време на годината колибата бе празна и се използваше единствено по време на сезона за лов на фазани. Перфектно място, където да починат и да се скрият, докато настъпи сутринта и я изпрати към Кент. Към сватбата им.

Трябваше да я убеди, че прави грешка, бягайки от годеника си. И трябваше да го стори, докато криеше самоличността си.

Час и половина по-късно те спряха пред колибата. Вътре бе тъмно, но Грифин знаеше, че има завивки и свещи.

— Къде сме? — попита тя.

— Прилича ми на изоставена колиба — отвърна й. Слезе от коня, преди да й помогне, сваляйки я на земята. — Ще останем тук за през нощта. Прекалено късно е да яздим чак до Лондон.

— Това ли е бърлогата ти? Мястото, където криеш откраднатите неща? — попита тя със странна смесица от ужас и вълнение.

Той я отведе до вратата и се направи, че разбива ключалката, за да не й даде да разбере, че е напълно наясно къде е скрит ключът.

— Нямам бърлога — промърмори той.

— Е, мисля, че като крадец имаш нужда от бърлога, за да криеш откраднатото — заяви му тя. — Освен ако не си доста неумел в порочните си начинания.

Грифин бързо намери две свещи и ги запали. Меката светлина прониза нощта, осветявайки прелестната Аналис. Той срещна погледа й.

— Мога да те уверя, че даде ли ми се възможност, мога да бъда изключително порочен. — Бе си представял много подробно случващото се в този момент, с тази разлика, че в представите му това беше сватбената им нощ, тя бе облечена с прозрачна роба, медената й коса се спускаше по гърба й, а краката й бяха боси.

Сега тя стоеше пред него напълно облечена. Костюмът й за пътуване бе кафяв, с подходящи ботуши. Докато роклята й беше непокътната, това не можеше да се каже за прическата й, която бе в пълен безпорядък от ездата. Бяха останали само няколко фиби, държащи част от къдриците й, а останалите обграждаха лицето й. Той забеляза, че тя не носи нито наметало, нито някаква връхна дреха.

— Защо не носиш наметало в това студено време?

Младата жена задъвка долната си устна и сви рамене.

— Сигурно съм го забравила в каретата.

Той я погледна внимателно. Бе виждал Аналис разгорещена и смела, но не и разсеяна.

— Смяташ ли да си свалиш маската? — попита го тя.

Завъртя глава към нея. Нима го бе познала? Не мислеше така, но все пак бе възможно. Вероятно го бе издал гласът или очите му. Всяко от тях може да издаде самоличността му. Не бяха прекарали заедно много време, но тя го познаваше, бе стояла близо до него и го бе чула как говори. Той я погледна, търсейки признак, който да свидетелства за подозрението му, че го е познала, но стоическото й изражение не му подсказваше нищо.

— Освен ако не ми кажеш името си, не бих могла да отведа властите до теб — каза тя разумно.

Значи не го бе разпознала.

— Не, идеално ми е точно така, както съм.

Тя сви рамене.

— Много добре. — Обърна се, оглеждайки бавно колибата. Намираха се във всекидневната, в която имаше три дървени стола и износен диван. Тя потърка ръце и бе очевидно, че й е студено.

Грифин с лекота запали силен огън в камината. Пламъците сякаш оживяха и бързо започнаха да затоплят малката колиба.

Тя преглътна и го погледна.

— И тук ли трябва да спим? Заедно?

Очите й се разшириха, докато сядаше на зелено-кафявия диван. Сякаш сериозността на ситуацията едва сега привлече вниманието й. Чак сега осъзна, че се намира сама в изоставена колиба с опасен разбойник. Разбойниците бяха добре известни с това, че нападат карети и крадат скъпоценности и пари, и че се спотайват по пътищата в провинцията. И все пак тя не изглеждаше изплашена — нито сега, стоейки в колибата с него, нито когато го помоли да я вземе със себе си. В момента изглеждаше нерешителна, може би любопитна, но той не видя истински страх, изписан на прелестното й лице. Може би просто се преструваше на смела.

А трябваше да се страхува.

Предстоеше й да стане негова съпруга. Не можеше да й позволи да язди из провинцията и да се сприятелява с крадци и измамници. Ами ако не той, а някой друг бе спрял каретата? Ами ако истински разбойник я бе отвел със себе си? Може би трябваше да види пълната тежест на ситуацията, да се почувства притисната от собственото си безразсъдно поведение.

Направи крачка напред. Пръст по пръст издърпа ръкавиците си.

— Да, тук ще прекараме нощта. — Той прокара ръка надолу по бузата й. — Подозирам, че ще намерим хубаво легло в задната част на къщата.

Погледът й го проследи как кима към тъмния коридор.

— Съжаляваш ли вече, че поиска да дойдеш с мен? — попита той.

Тя си пое остро въздух, а после се насили да го изпусне плавно.

— Едва сега започнах да се примирявам, че репутацията ми е съсипана.

— Там, на пътя, не беше особено загрижена за репутацията си, докато ме молеше да те спася.

Тя скръсти защитнически ръце пред гърдите си. Вместо движението да прикрие извивките й, то само привлече погледа му към пълнотата на бюста й.

— Може би прибързах малко с молбата си. Но вече е прекалено късно. Репутацията ми е съсипана. — Тя вирна брадичка. — Да разбирам ли, че възнамеряваш да ме обезчестиш?

Той усети как устните му се извиват насмешливо. Затова побърза да й обърне гръб, за да скрие изражението си. Трябваше да й бъде ядосан, по дяволите, беше й ядосан, но тя доста го затрудняваше да остане в това състояние.

— Нямам намерение да те обезчестявам — каза й. — Ако те пожелая, ще те имам. — Погледна отново към нея и срещна погледа й. За момент почувства, че както той гледаше Аналис, своята годеница, така го гледа и тя и вижда Грифин зад маската.