Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (6)

5

Даниълсън се върна без куфарчето си, придружен от две жени. И двете надхвърлили трийсет, със сериозен вид на учени.

Първата беше висока над метър и седемдесет, дългокрака, с атлетични рамене, скрити под бяла престилка. Кожата й бе с цвят на кремав мрамор, прорязан от синкави нишки. Черната й коса се спускаше до раменете. Голяма уста, квадратна брадичка и въздълъг нос, който вероятно не харесваше. Дълбоко разположените й очи ме оглеждаха с хладно внимание. Не бях сигурен дали го прави с цел да ме покани на питие, или просто ме третира като опитен екземпляр в епруветка. Но определено ме разглеждаше.

Другата жена беше малко над метър и шейсет, закръглена, с къдрава червена коса, луничаво лице и с подозрително изражение. Устата й беше от онези, които се движат дори когато не говори, а очите й бяха опасно живи — две наелектризирани боровинки, потопени в чинийки с вряло мляко.

Изправих се. Даниълсън седна на един от столовете и махна към новодошлите.

— Кели, това е доктор Елън Бразил, която ще работи с нас по случая.

По-високата се изправи.

— Аз съм доктор Бразил, а това е моята асистентка доктор Моли Карълтън.

Докато се ръкувахме, Даниълсън нетърпеливо почукваше с пръсти по масата. После вдигна капачето на мобилния си телефон.

— Къде са? — попита той, изслуша отговора, изсумтя и прекъсна разговора. — Налага се да почакаме. — Говореше на двете жени, сякаш мен изобщо ме нямаше в стаята.

— Кого чакаме? — попитах.

Даниълсън не ми обърна внимание и аз станах да си налея кафе. Вдигнах каната и я разклатих пред очите им.

— Някой да иска?

Очите на Елън Бразил останаха вперени в купчината документи, които беше извадила от куфарчето си, а Моли Карълтън поклати глава.

— Не можем да пием кафе.

Добавих сметана в чашата си и я разбърках.

— Искате ли да знаете защо? — добави Карълтън.

Не исках, но тя ме гледаше наежено, сякаш се готвеше да се пъхне в ухото ми и да вземе проба от главния ми мозък. Прецених, че ще е по-добре да се включа в играта.

— Защо?

— Защото работим с живи патогени и всяка седмица ни изследват кръвта. Просто като предпазна мярка. Но кофеинът пречи на кръвните тестове. Позволени са ни ограничени количества млечни продукти, но не и сметана.

— Много интересно — рекох.

— Пием големи количества диетична кола, в която няма кофеин — добави с усмивка Карълтън.

Отвърнах на усмивката й и се настаних в далечния край на заседателната маса, по-близо до Даниълсън. Този тип си беше абсолютен негодник и на даден етап може би му харесваше да отстранява колегите си, ако станат неудобни, но все пак не работеше с вируси, които с едно издишване могат да ликвидират половината свят. Освен това не му проверяваха кръвта като на шибания граф Дракула.

— Кого чакаме? — повторих въпроса си аз. В същия момент вратата се отвори.

— Благодаря, че се отзовахте, господин кмете — изправи се с протегната ръка Даниълсън.

Джон Джей Уилсън му подаде два провиснали пръста, огледа внимателно двете жени и едва тогава обърна внимание на моя милост.

— Кели. Питах се дали и ти ще бъдеш тук.

Кметът се настани начело на масата. Зад него се изправи някаква сива фигура с безлично лице, която сякаш имаше единствената задача да наднича над рамото му.

— Това е Марк Рисман, началник на канцеларията ми и временно изпълняващ длъжността главен юрисконсулт — представи го Уилсън.

Сивото петно се насочи към ъгловото място и седна. Даниълсън посочи двете жени, настанили се вляво от него.

— Предполагам, че ги познавате, господин кмете — каза той. — Да започваме.

Моли Карълтън използва дистанционното, за да затъмни прозорците и да намали осветлението. Стената срещу мен оживя. Едва сега осъзнах, че я използват и за екран. По нея пробягаха няколко кадъра, после се появи изображението на черна кутия с размери трийсет на трийсет сантиметра. Елън Бразил се изправи и заговори:

— Това е наша разработка на уред за ранно биопредупреждение, наречен „Канарче“. Някои от вас вероятно знаят, че три такива уреда са монтирани по маршрута на Синята линия на метрото.

— Уред за ранно предупреждение? — повторих аз и погледнах към кмета, който дори не трепна. Даниълсън направи знак на Бразил да продължи.

— Става въпрос за прототипи — поясни тя. — Бързам да ви предупредя, че надеждността им все още е проблематична. В тази връзка бих искала да добавя някои разяснения…

Тя огледа присъстващите.

— „Канарчето“ осъществява непрекъснат мониторинг на околната среда чрез вземане на проби от въздуха, които влизат в контакт с човешки кръвни клетки тип В, модифицирани да реагират на някои патогени. Споменатият уред може да идентифицира трийсет различни патогена в рамките на три минути след улавянето им във въздуха, включително антракс, чума, дребна шарка, туларемия и ешерихия коли.

Даниълсън се размърда на стола си и се наведе напред.

— Разполагаме ли с видеонаблюдение?

Бразил докосна екрана. „Канарчето“ изчезна, заменено от видеоматериал, показващ една от спирките на градското метро. Перонът беше пуст, с изключение на купчина сребристи сандъци в средата. В ъгъла се появи фигура на човек, облечен в бял защитен костюм, която прекоси перона с някакъв уред в ръка.

— Това е излъчване на живо от спирка „Клинтън“ на Синята линия — поясни Бразил. — Преди три часа общината я затвори за извършване на ремонтни дейности, а само час по-рано едно от нашите „канарчета“ регистрира присъствие на патогени на около двеста метра навътре в тунела.

Усетих как ме побиват студени тръпки. Преди четири часа! Огледах се и изведнъж си дадох сметка, че съм единственият участник в съвещанието, който продължава да стои прав.

— Сядай си на задника, Кели! — процеди Даниълсън. — Изпратихме съобщение до общината точно десет минути след като получихме данните!

Погледнах Уилсън, който кимна.

— Доктор Бразил вече обясни, че става въпрос за прототипи — добави Даниълсън. — А те имат недостатъци, един от които е, че понякога се задействат от съединения на фосилни горива — бензин, моторно масло и други боклуци, които се срещат във всеки тунел на метрото. Ние отдавна го очаквахме и ето, че то се случи.

— Всъщност какво точно се случи? — попитах аз.

— Фалшива тревога — отсече Даниълсън. — Вероятно резултат от някакви изпарения на петролни деривати.

— Петролни деривати? — вдигнах вежди аз и се обърнах към Уилсън. — И вие ли мислите така?

Кметът се размърда на стола си и се прокашля.

— Ние сме силно загрижени за сигурността на гражданите на Чикаго — отвърна той. — Тя е нашият основен приоритет.

Рисман се беше надвесил над куфарчето си. Бях готов да се обзаложа, че в него е включен диктофон, който записва всяка дума от разговора. В залата със сигурност имаше и друга записваща апаратура.

— Мистър Даниълсън помни, че аз изразих загриженост за тези устройства още при тяхното монтиране — продължи Уилсън. — Тогава смятах, че вместо подобни уреди може би ще бъде по-добре да затворим цялата мрежа на метрото и да изпратим експертни екипи за проучване на състоянието на тунелите. Но мистър Даниълсън не беше съгласен с подобен подход.

Отпуснат на една страна в стола си и с притворени клепачи, Даниълсън замислено докосваше с пръст устните си.

— Днес общинската управа ще публикува специално изявление, в което изразяваме своята загриженост и желанието си да предупредим гражданите за тази потенциална заплаха — натъртено добави Уилсън.

— Вече обсъдихме този въпрос, господин кмете — обади се Даниълсън, после скочи от мястото си и закрачи напред-назад, прокарвайки пръсти през оредялата си коса. — Публикуването на подобна информация ще предизвика огромна паника. А това ще бъде проблем не само за вашата общинска полиция, а и за хората, които разследват случая.

Даниълсън се спря зад гърба на кмета, който седеше неподвижно като огромна жаба, която не мисли за нищо друго освен за скорошната си закуска под формата на безгрижна муха, бръмчаща на сантиметри от главата й.

— Слушате ли ме, господин кмете? — гневно повиши глас Даниълсън.

— Нашата позиция е изложена в споменатото изявление, агент Даниълсън. Днес сутринта затворихме метрото и очакваме да вземете необходимите мерки за отстраняване на опасността, каквато и да е тя.

— Като междувременно не забравихте да се подсигурите от всички страни! — язвително отбеляза Даниълсън.

— Ние в Чикаго не работим по този начин — доволно се усмихна кметът, напълни чашата си с вода и отпи една глътка. Даниълсън се тръшна на стола. Брадичката му отчаяно клюмна, опирайки в гърдите.

— Може ли да погледнем още веднъж видеозаписа? — посочих екрана аз. — С какво се занимавате вие, защо сме се събрали тук?

Даниълсън дръпна една папка от масата и зачете.

— Дванайсет минути след първите показания разпоредих на доктор Бразил да започне проучванията си.

— И? — погледнах го в очакване аз.

— С това се занимаваме и в момента — отговори Бразил.

— При цялото ми уважение, това се е случило преди четири часа.

Даниълсън шумно затвори папката.

— Доктор Бразил не е длъжна да ти дава обяснения, Кели! — отсече той.

— Приеми го като репетиция за явяването ви на изслушването в Конгреса — отвърнах с равен глас аз.

Уилсън дискретно се прокашля от председателското място на масата.

— Основният ни приоритет беше да изведем хората от метрото, без да създаваме паника — предаде се Даниълсън. — За късмет беше рано сутринта и успяхме без проблем да запечатаме съответните тунели. „Канарчето“, засякло патогените, беше демонтирано и в момента е подложено на обстоен преглед. Тези машинки не са като проклетите паркометри, Кели. Нуждаят се от доста по-голямо внимание.

— Тогава защо съм ти аз?

— Ето първата ти разумна приказка за цялата сутрин. Доктор Бразил ще оглави малък екип от специалисти, който ще влезе в тунелите. Надявам се, че почвените проби ще потвърдят, че става въпрос за фалшива тревога. В допълнение тя ще монтира друг прототип, настроен така, че да запечата всички тунели и да открие евентуалното присъствие на патогени.

— И?

— Искам ти да слезеш заедно с екипа и да му осигуриш нужната защита.

— Защита срещу какво? Нали вече сте запечатали метрото?

— В тунелите ще бъде монтирано голямо количество скъпа техника. В голямата си част тя е собственост на доктор Бразил и нейния екип. Искам там да присъства и човек, който знае как да им пази гърбовете.

— Във ФБР и общинската полиция на Чикаго има много такива хора.

— Вече ти казах, че става въпрос за обикновена проверка — въздъхна Даниълсън. — Допуснем ли долу някое чикагско ченге, още утре цялата работа ще цъфне на първа страница на „Трибюн“. За съжаление същото важи и за федералните агенции в града.

— А ти вярваш, че аз ще си държа устата затворена, така ли?

— Всъщност да — стисна устни Даниълсън, после се извърна към Уилсън. — Господин кмете, ще ви се обадим в момента, в който получим потвърждение, че метрото е чисто, а ние сме готови с графика за възстановяване на движението. Ако всичко върви по план, композициите ще тръгнат още преди час пик в края на работния ден.

Даниълсън огледа за последен път лицата на присъстващите.

— О, и още нещо. Никой освен хората около тази маса и екипа на доктор Бразил не знае подробности за предстоящата операция в тунелите. Ако все пак изтече някаква информация за нея, ние веднага ще открием извършителя и ще се справим с него бързо, безшумно и абсолютно безмилостно. Ясно ли е?

Бразил и Карълтън кимнаха, а Уилсън само махна с ръка и се изправи. Единствено аз останах на мястото си. Отпих глътка кафе и се замислих. Всички участници в току-що приключилото съвещание знаеха повече от мен. Много повече. Но въпреки това ме искаха с тях, очевидно с желанието да се включа в играта им. Ами хубаво, ще се включа. Просто за всеки случай — ако тези гении нещо са се объркали и изведнъж се окаже, че действително имат нужда от човек с пистолет…