Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (3)

2

Бащата на Дони Куин беше работил като ченге в Чикаго, дядо му — също. Фамилията знаеше как функционира градът, за кого трябва да се погрижи, как се върши работа. А това никак не беше сложно: обръщаш внимание на важните персони, а през останалото време пълниш джобовете си по всички възможни начини. Дони насочи патрулката надолу по „Холмстед“ и зави наляво по „Рандолф“. Преди десет години районът беше задръстен с камионите на рибопреработвателните цехове, простиращи се на разстояние от пет пресечки. После се появиха предприемачите от центъра и светофарите включиха на зелено. Изчезнаха закононарушенията и проблемите с лицензирането. Всичко беше разделено на зони, подписано и подпечатано. Необявени за продажба имоти сменяха собствениците си за една нощ. След което започна строителството. Общината издаваше разрешения за строеж с лекотата, с която прословутата гъска си пълни гушата. Всъщност тя беше именно това — тлъста, лакома и доволна гъска, която с едната ръка прибираше тлъсти подкупи, а с другата сключваше абсурдни договори за съвместна дейност. Шибана, ама чудесна работа, усмихна се Дони.

Спря колата пред първия ресторант. Тук специалитетът беше суши — пет парченца риба, които струваха трийсет долара. Минаваше шест сутринта, но все още беше тъмно. Дони примигна с фаровете. Трийсет секунди по-късно от вратата излезе дребен латиноамериканец с червено сако на пиколо. Дони открехна страничното стъкло и пиколото пъхна книжен плик в процепа.

— За всичките шест — каза той и посочи останалите пет заведения надолу по улицата. — За този и следващия уикенд.

Дони намести шкембето си над колана и претегли плика в дланта си.

— И за другата седмица, нали?

— Si, и за другата — кимна пиколото.

— А откъде знаете колко ще изкарате през другата седмица?

— Знаем — отвърна пиколото и нетърпеливо потропна с крак.

— Ще видим — процеди Дони, вдигна стъклото и стъпи на газта.

Онзи уплашено отскочи назад. В огледалото за обратно виждане се видя как показва среден пръст, а после хуква обратно към топлината на ресторанта. Дони се ухили. Това му харесваше. Омраза, недоверие и добрата стара алчност: трите основни стълба, на които се крепеше системата.

Напъха плика във вътрешния си джоб. Ресторантите си плащаха за привилегията да паркират колите на клиентите си в страничните улички около „Рандолф“. В противен случай Дони и колегите му вадеха кочаните с талоните за глоби, имайки грижата цифрите в тях да бъдат наистина болезнени. Рекетът се вършеше на принципа „според заслугите“. Е, не съвсем… Фирмите, управляващи този бизнес, имаха задължението да предоставят точната бройка на колите, паркирани в района през уикенда. Но ако ченгетата преценяха, че бройката е занижена, или пък просто решаваха да вдигнат мизата, талоните за глоби отново влизаха в действие. Ако и това не проработеше, просто сменяха системата. Започваха безкрайни проверки на документите, вадеха се и дрегерите за алкохол — все безотказни средства за вгорчаване на нощния живот на клиентите. Дони отново опипа обемистия плик във вътрешния си джоб. По принцип не си падаше по авансовото плащане. Не че имаше нещо против, но то усложняваше нещата. Разкърши рамене, вратните му жили изпукаха. Сърцето му под пластовете тлъстина ускори ритъма си. Прокашля се да го успокои и за пореден път се запита дали Джо Шестте бири си даваше сметка колко стресираща е службата на патрулиращото ченге.