Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (43)

42

Извървях шест пресечки, без да срещна жива душа. Близо до опожарения мол на „Уест Медисън“ най-сетне открих онова, което търсех: магазин за алкохол от веригата „Роузхил“. Димяща дупка зееше на мястото на входната врата. Вкарах един патрон в помпата, която ми беше връчил Маркъс, и пръснах на парчета остатъците от витрината. От страничния вход изскочиха трима хлапаци и хукнаха по улицата. Подът на магазина лепнеше, покрит със счупени бутилки. Касовият апарат беше опразнен. Трите машини за лотарийни билети бяха разбити. Вратичката на банкомата зееше. Под тезгяха открих бутилка „Ърли Таймс“, увита в амбалажна хартия. Отпих глътка уиски и седнах на пода с помпата на Маркъс напряко върху коленете си. Помислих си за Рей Сампсън и за другите двама, на които бях видял сметката — момчето на име Джейс и другия, когото не познавах, но неизвестно защо бях сигурен, че се крие точно в насрещния вход. Надявах се, че алкохолът ще прогони образите им от съзнанието ми. Половинлитровата бутилка танцуваше в лявата ми ръка. Посегнах с дясната, за да я спра. Отзад имаше тоалетна с огледало. Макар и малко неясно, отражението ми в него беше като на всеки гаден убиец. Измих си ръцете и подложих глава под студената струя. Излязох навън, счупих помпата и я хвърлих в контейнера за смет. Болницата „Кук“ беше от другата страна на магистралата, на около два километра и половина в източна посока. Извадих пистолета си, вкарах патрон в цевта и поех натам.

Част от сградите, покрай които минавах, вече бяха опожарени. Други стърчаха непокътнати и притихнали, а обитателите им наблюдаваха зад спуснатите пердета. На половин пресечка от „Кук“ попаднах на временната ограда, опасваща болницата. Пред портала в далечния й край се блъскаха хора. Жени бяха вдигнали децата си високо над главата, надявайки се това да им донесе предимство. Усилен от рупор глас ги съветваше да се приберат у дома и да чакат инструкции по телевизията. Друго съобщение призоваваше всеки, който се чувства болен, да се насочи към „червената зона“, каквото и да означаваше това.

Моли ми беше казала, че защитният костюм и маската със затъмнено стъкло ще ми свършат работа и като пропуск. Отбих се в един вход и облякох костюма. Една от бариерите се охраняваше от двама пазачи, настанени в малка будка. И двамата носеха защитно облекло като моето, а в ръцете си държаха пушки. Натиснах бутона на предавателя и се представих за учен от „Лаборатории Си Ди Ей“. Споменах имената на Моли и на Елън. Единият от пазачите ме огледа от главата до петите и ми махна да премина. Другият изобщо не отделяше поглед от тълпата зад мен.

Преодолях още две заграждения и най-после се озовах в спешното отделение на „Кук“. Първото, с което се сблъсках, беше миризмата. Причината открих на крачка от входната врата. Чувалите с мъртви тела бяха наблъскани на два реда в коридора. Тръгнах покрай тях, насочвайки се към вътрешността на болницата. По пътя си срещнах двама мъже в защитни костюми, които забързано прескачаха труповете. Аз вървях по-бавно, защото четях етикетите по чувалите. Три тела преди края на редицата спрях пред надпис, който гласеше:

Тереза Джаксън, афроамериканка,

32-годишна, „Уест Адамс“ 2302,

Чикаго, Илиной

Докоснах чувала с ръкавицата си и се опитах да си представя жената вътре. Само преди две нощи беше бинтовала ребрата ми в спешното отделение, спокойна и усмихната. А сега беше просто поредната жертва на смъртоносния патоген.

Продължих пътя си. Елън Бразил стоеше в дъното на коридора и гледаше през стъклото на някакво изолирано помещение. Вътре лежаха три трупа, всеки от тях на количка. И трите бяха в различна фаза на аутопсия.

— Взе ли още кръвни проби?

Гласът й прозвуча приглушено, а лицето й беше скрито зад прозрачна маска.

Един от лаборантите вдигна глава и кимна.

— Занеси ги в лабораторията по най-бързия начин.

Тя обърна гръб на импровизираната морга и ме видя.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм — рекох. — Кели.

Елън направи крачка напред.

— Как успя да се промъкнеш тук?

— Направих си една малка разходка в забранената зона.

Погледнах към телата на масите. Две бяха на мъже. Единият приличаше на заспал, а лицето на другия беше покрито с кръв. Тялото в средата принадлежеше на млада жена със снежнобяла кожа и дълга черна коса.

— Съжалявам за сестра ти.

— Кой ти каза?

— Моли.

— Това е Ана — кимна към стъклената преграда тя. — Вземаме някои проби от нея.

— Съжалявам.

— Чух вече. Ела с мен.

Елън ме преведе през къс коридор и ме вкара в една празна стая.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — рече тя и махна към една маса за прегледи. — Костюмът ти получи ли някакви пробойни, докато беше навън?

— Бях изложен на външно влияние, ако това имаш предвид.

— Това имам предвид. За колко време?

— Почти през цялото време. Поне два часа.

— Влизал ли си в други сгради?

— Да, но там имаше само мъртъвци.

Тя отвори някакъв остъклен шкаф.

— Тази зона на болницата е прочистена и запечатана. Това означава, че въздухът непрекъснато се контролира и хората могат да свалят предпазните си костюми. Но ти ще останеш в тази стая, докато те изследваме.

— Какво ще ми изследвате?

— Ще ти направим предварителен тест с антигени за евентуално заразяване. Продължителността му е двайсетина минути.

— Ще ми вземете кръв ли?

Тя кимна. Аз съблякох защитния костюм и навих ръкава си. Елън я пристегна с гумен маркуч и приготви една спринцовка. Напълни една епруветка с кръв, после още една.

— Как е Моли? — попитах.

— Какво й е на Моли?

— Простреляха я, докато бяхме в един влак метрото.

Елън надписа епруветките и излезе, без да каже нито дума. След няколко минути се върна със снопче хартия върху клипборд.

— Докато изследваме кръвта ти, трябва да попълниш няколко декларации — поясни тя.

Поех клипборда от ръцете й. На първия лист имаше три реда, изписани с флумастер:

Моли е добре.

Федералните още те издирват.

Може да ни наблюдават. Зад мен.

Погледнах Елън, после изместих очи към някакъв кабел на стената. Проследих го нагоре до малка дупка на тавана. От нея ми се усмихваше обективът на камера с размерите на карфица. Написах един въпрос, придружен с име и телефонен номер. Елън пое клипборда и кимна. После си поговорихме глупости в продължение на пет минути и тя излезе, за да направи тестовете.

Останах да чакам в стаята. Бяхме само аз и камерата. Червената тетрадка на Маркъс все още беше в джоба ми. Измъкнах я и я разтворих. В долната част на листа бе нарисуван син микробус. Задните му врати бяха отворени, във вътрешността му бяха подредени червени туби с бензин. На следващата страница няколко мъже без лица пушеха цигари, наобиколили празни географски карти. Рей Рей стоеше недосегаем в дълъг коридор. По-напред попаднах на няколко портрета на Корееца. Усмихнат над чорапа си, от който вадеше банкноти. Проснат мъртъв на пода в магазина си. Вдигнал глава към часовника на стената. Затворих тетрадката. На корицата беше изписано името на Маркъс. Телефон нямаше. Пъхнах я обратно в задния си джоб и се запитах защо всъщност ми я беше дал.

Четирийсет и пет минути след излизането на Елън вратата отново се отвори. Бях почти сигурен, че ще видя Джеймс Дол в компанията на двама-трима агенти от Вътрешна сигурност с белезници в ръце. Но вместо тях се появи Рейчъл Суенсън със застинала усмивка на лицето и връзка автомобилни ключове в ръце.