Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (1)

Пролог

Според официалното разписание влаковете от Синята линия на чикагското метро минават на всеки седем до дванайсет минути до пет часа сутринта, а през останалата част на денонощието — на всеки три до седем минути. Но практиката показва, че преди шест често се налага далеч по-дълго, студено и дори опасно чакане на безлюдния перон. Уейн Елисън знаеше това по-добре от всеки друг, тъй като работеше като машинист на споменатата линия. И в момента закъсняваше, както обикновено. По-лошото беше, че това беше последният му курс и единственото му желание беше час по-скоро да се измъкне от гробницата, която по стечение на обстоятелствата се явяваше негово работно място. Лъскавата композиция фучеше по релсите, преодолявайки с лекота разстоянието между „Ласал“ и „Клинтън“. Елисън погледна индикатора, отчитащ десет процента над максималната скорост, после я увеличи още. Петнайсет процента. Колелата засвистяха по релсите. Композицията навлезе в дълъг и плавен завой и той се хвана за арматурното табло. В момента, в който скоростта сякаш излизаше от контрол, влакът изскочи с рязко разклащане от завоя и Уейн Елисън рязко намали скоростта. Наваксал закъснението, той закова на „Клинтън“. Оставаше само още една спирка до края на поредния му работен ден под земята.

Ехото от преминаващия влак разтърси стените на отклонението в тунела, намиращо се двеста метра по-нататък. Увитият в старо яке на „Булс“ скитник изсумтя, обърна се в леглото от кашони и се разкашля от прахта, нахлула в тунела. Крушката на стената завибрира в порцелановата си фасунга. Старата резба не издържа и крушката падна на стоманените релси. Вдигна се облаче бял прах, което за миг увисна във въздуха и изчезна в лекото течение — нагоре към невидимите вентилатори.