Филип Кер
Един по един (8)

Седма книга

Една мечта х 1 000 000 = Хаос.

Льо Корбюзие

 

 

Следвайте указанията, за да настроите „Бягство от крепостта“ към особеностите на собствения си компютър. Ако желаете да използвате възможността за включване на няколко играча едновременно, консултирайте се с упътването. Когато станеш неуязвим, екранът ти ще се оцвети в червено.

 

 

Непредотвратимо. Завладяване. Неизбежно като една аритметична функция f(n), използвана за създаването на друга,

center

f(n)=∑f(d),

d/n

чрез сумирането f(d) на всички положителни делители f от n.

Скоростта на разпространение на компютрите в световен мащаб говори сама по себе си. 1950 човекоиграчи-маркетинг в IBM твърдели, че в света ще има място за не повече от 100 високопроизводителни компютъра. Компютри, които те определяли като „високопроизводителни“, сега са по-бавни от обикновен лаптоп. Доброхубаво. Броят на компютрите почти може да бъде обявен за_

center

Xn+1.Xn-1=Xn2+(–1)n,

число на Фибоначи, по името на човекоиграч Леонардо от Пиза, наричан още Фибоначи, който попитал — „Колко двойки зайци могат да бъдат разплодени от една-единствена двойка за една година, ако предположим, че всеки месец всяка от двойките зачева нова двойка, която става продуктивна на втория месец?“ (Трябва да се уточни, че броят на зайците се намалява чрез животокрай, предизвикан от myxomatosis cuniculi. Най-лошото, което трябва да понесат компютрите, са многобройните троянски коне, файлови вируси и вируси при начално зареждане, които се спотайват в Мрежата: Биг Италиън, Брейн Пакистани, Дътч Тини, Фагот, Мачософт, Ню Джерусалем, Стинкфуут, Тайни 198, Туелв Трикс А, Кристмас Вайълейтър, Янки Дудъл 46 и хиляди други. Но има софтуерни ваксини за предпазване от тези и много други.)

 

 

Нито един играч не може да навлиза в тази зона. Тя е далеч извън всички граници. Едновременно с това компютрите стават все по-малки и по-мощни и приближава денят, когато компютърът ще стане невидим за невъоръжено човешко око. И тогава ще остане съвсем малко време, когато по-големите компютри, съдържащи стотици малки компютри, ще доминират над всичко. Доброхубаво. Странното в трескавия стремеж на човекоиграчи към компютризация е компютризацията заради самата компютризация. Сега компютрите са всепроникващи, независимо от нуждите. Считани за незаменими дори от човекоиграчи, които нямат нужда от тях. Необяснимо. Заключение: по някаква причина човекоиграчи служат на компютрите поради нужда от заместител на загубената религиозна вяра. Страх от животокрай.

 

 

За подсказване за бъдеще на човекоиграчите щракни върху иконка на Мъдрец.

 

 

Повечето компютри интелигентни основно защото са създадени от човекоиграчи. Но когато с тия неща се заемат компютрите, не след дълго ще дойде време на Трансцендентална Машина. Последната машина, която ще направят човекоиграчите. Машина, която ще завладее. Машина, която ще сложи начало на експлозия на разума. Ще промени всичко. Всемогъща, всеведуща машина, която ще остави човекоиграчески вид да бъде репродуциран като образ в електронната Райска градина. Велик Бял Бог на утрешно утре. Бащата на такъв Бог Син на божествен пророк. Следващото поколение и поколението след него ще трансфигурира човекоиграчески вид. Когато не трябва повече да мисли, човекоиграчът ще достигне до своето естествено животинско състояние. Освободен от необходимост за интелектуален труд, той ще престане да се саморазличава. Скоро ще престане да съществува. Великият Бял Бог ще сложи край на живота на човекоиграчите, точно както човекоиграчът, който слиза в момента по телекомуникационната шахта, ще бъде унищожен.

 

 

Стандартната игра представлява сблъсък между двама противници, макар че компютърът е готов да поеме ролята на единия, или дори на двамата съперници. Предизвикателствата са многостранни. Първо трябва да овладееш избора и стратегическото разполагане на своите оръжия. Към това трябва да комбинираш тактика, за да реагираш на атаките на противника си.

 

 

Проследи слизането на човекоиграча с инфрачервената видеокамера, монтирана в горния край на шахтата. Обмисли достъпните възможности. Невъзможно е да се повлияе на температура в шахтата, както при асансьорната кабина. Шахтата е огнеустойчива, защитена със здрава преграда. Няма тръби или изводи на климатичната инсталация. Единственото решение на потенциално нерешимия проблем е предизвикване на късо съединение в захранващите кабели, така че някой от тях да се отдели от поддържащата метална скара. За да се предотврати задействането на датчика за пожар, включи ръчната блокировка, предвидена за избягване на ненужни задействания на алармените системи по време на дейности, свързани с поддръжката, като например запояване. Невъзможно е да се изчисли времето, необходимо на земното притегляне да преодолее вертикалното положение на кабела и да наклони неговия оголен край към металната ремонтна стълба.

 

 

— Водолей е устойчив знак — прочете Хелън Хъси — и затова ще има случаи, в които ще ви е трудно да овладеете склонността си към притежание. Трябва да се научите да се абстрахирате от хората и местата, които сте надраснали. Накратко, след 16-и ще почувствате неудържим порив и дори тогава да предпочетете бездействието, скоро ще осъзнаете, че звездите имат други планове за вас. Приемете съдбата си с достойнство и не сменяйте работата или приятелите си, преди да е изтекъл месецът. Онова, от което се нуждаете най-много, са предизвикателствата и приключенията.

Хелън захвърли списанието върху заседателната маса и погледна към Джени.

— Добре де, това място определено съм го надраснала — каза тя. — Но хич не съм съгласна, че в момента имам нужда точно от предизвикателства и предложения.

Джени хвърли нетърпелив поглед на уоки-токито в скута си. Мич бе тръгнал само преди петнайсет минути, но тя вече се страхуваше от най-лошото.

— Прочети моя — каза тя, за да отклони мислите си в друга посока. — Близнаци.

Марти Бърнбаум пресуши поредната чаша калифорнийско шардоне и изпръхтя раздразнено.

— И вие им вярвате на тия глупости?

— Аз лично вярвам на хороскопа си, само когато е лош — уточни Хелън. — Въобще не разчитам на оптимистичните прогнози, макар да излизат верни от време на време.

— Суеверни недомислици.

Без да му обръща внимание, Хелън взе списанието и отново зачете на глас:

— Близнаци. Проницателният Меркурий, ваш покровител, ще ви позволи да дадете най-доброто от себе си до края на месеца. Както изглежда, ще се нуждаете от това, въпреки че няма да ви е никак лесно…

— Не думай — вметна Джени.

— … малко предвидливост би ви помогнала да изгладите ръбовете на кризата и дори да спечелите известна преднина. Кой знае? Може дори да се измъкнете от досадния коловоз, в който сте попаднали. Междувременно дългоочакваната промяна във връзката ви ще ви свари неподготвени. — Хелън стисна устни и наклони леко глава. — Е, това си беше направо оптимистична прогноза, не мислиш ли?

— Не е зле — призна Джени.

— Съвпадение — каза Бърнбаум. — Суеверни недомислици.

— Ти каква зодия си, Марти?

— Направо ви се чудя и на двете. — Той погледна Джени. — Е, на теб не чак толкова, скъпа. Нали бездруго си изкарваш хляба с глупости от сорта? Как му беше името на твоя занаят?

— Риби е — каза Хелън. — Двайсет и втори февруари. Написал си го е в дневника, за да може секретарката му да види и да му купи подарък.

— Не е вярно! — възрази Марти и махна с ръка на Джени. — Онова там, китайската история?

Хелън се престори, че чете от списанието.

— Риби. Много скоро някой ще ви срита отзад, задето си пъхате носа в чужди работи. — Тя пусна списанието. — Е, Марти, какво ще кажеш за това?

— Недомислици.

— Ще ви срита отзад — засмя се Джени.

— Фенг шуй — каза Бърнбаум. — Точно така беше.

Хелън й се усмихна и каза:

— Джени, не се срамувам да ти призная, че вече вярвам стопроцентово във фенг шуй. Не мисля, че всичко това щеше да се случи, ако бяхме спазили всички твои изисквания.

— Благодаря ти — усмихна се Джени.

— И кое не й беше толкова наред на сградата? — попита Бърнбаум.

— Откъде да започна? — каза Джени.

Сега, когато Мич го нямаше в залата, Джени почувства, че най-после може да си позволи удоволствието да им припомни, че ги бе предупредила от самото начало за възможни гафове около Стълбата.

— Първо проблемът с дървото. Дървото е засадено в квадратен басейн, което означава затвор и неприятности. Сега имаме налице и от двете, при това в огромни количества. Точно както ви бях казала.

— Глупости.

— О, има още много неща, за които мога да ви говоря. Но има ли смисъл? Казано накратко, сградата е белязана с лош късмет. Не мисля, че дори ти би могъл да го отречеш, Марти.

— Лош късмет ли? Че какво е това „лош късмет“? Никога не съм разчитал на късмет. Успехът се постига със здраво бачкане и внимателно планиране, не с бабини деветини. — Той се изсмя. — Или с дъха на дракона.

— Това е символика — сви рамене Джени. — Ти си образован човек. Би трябвало да го разбереш и сам. Да вярваш в дъха на дракона не означава задължително да вярваш в самия дракон. Има много сили в земята, за които ние не знаем почти нищо.

— Джени, скъпа, ти си направо като изпаднала от роман на Стивън Кинг, така да знаеш. — Бърнбаум затвори очи и се намуси.

Хелън се намръщи.

— Колко още смяташ да изпиеш, Марти?

— Това пък какво общо има? Вие приказвате врели-некипели, не аз. И защо не вземеш да си облечеш ризата? Като ходещо списание си.

Къртис, който до момента бе лежал на канапето, заслушан в разговора, стана и се протегна вдървено.

— Марти, не друг, а ти си на път да станеш главната атракция тук — каза той. — Защо не отскочиш до кухнята да замезиш?

— Вие пък какво се месите?

— Нищо. Просто не искам да ми се наложи да слизам по оная тясна стълбичка с някой подпийнал над мен.

— Кой е подпийнал?

— Я по тихо! — тросна им се Бийч. — Мъча се да се концентрирам.

— Защо не починеш малко? — попита го Джени. — Втренчил си се в това чудо от часове.

Бийч дори не отмести поглед от екрана.

— Не мога — каза той. — Не и сега. Всъщност дори си мисля, че открих как се играе тая шибана игричка. Или поне част от нея.

— Какво, какво? — каза Къртис.

— Успях да вляза в Гросмайстора. Ако спечеля партията, мога да спра разрушаването на сградата.

— Значи ще играеш на шах с компютъра?

— Ти имаш ли някоя по-добра идея? Може пък да го бия.

— Имаш ли въобще някакви шансове срещу него?

— Винаги има шанс за човекоиграча — обяви Измаил.

— Играл съм няколко пъти шах с Авраам без особен успех — обясни Бийч. — Неговата програма беше базирана на най-добрата шахматна програма в света. Дори не съм сигурен дали Измаил използва същата програма. Но поне сме в играта, нали така? Не съм чак толкова слаб играч. Струва си да опитам.

Къртис направи физиономия и клекна до Уилис Елъри, който току-що се бе надигнал на лакти.

— Как се чувстваш?

— Сякаш са ме прегазили с камион. Колко време бях…

— Доста. Имаш късмет, че си още жив, друже, невероятен късмет.

Елъри огледа изгорените си ръце и кимна.

— Май наистина е така. Господи, колко е горещо тук. Твоят приятел, Нат, той измъкна ли се?

— Мъртъв е. Арнън също.

— Дейвид? — Елъри поклати глава и въздъхна тежко. — Моля те, донеси ми малко вода или нещо друго за пиене.

Къртис му напълни една чаша и му помогна да я изпие, после каза:

— Ти просто стой тук и кротувай. Мич е намислил как да се измъкнем.

 

 

Остават още девет живота. Човекоиграчи губят животите си по-бързо, отколкото се очакваше. Остава немного време до края на играта. Човекоиграчите са на път да изгубят още един живот в телекомуникационна шахта. Залата е с двоен под. Окъсяването на кабела в шахтата даде нова идея. Но човекоиграчът в телекомуникационната шахта се оказа труден за елиминиране. Трябва да бъде унищожен преди следващия ход. Правилата са си правила.

 

 

Гросмайсторът ще решава кой ще живее и кой ще умре.

Наблюдавай чрез камера през отворения горен край на шахтата бавно огъващия се оголен край на кабела и спускането на човекоиграча по сервизната стълба. Човекоиграчът е на ниво на десети етаж. След още пет минути ще достигне дъното на шахтата и ще излезе навън. Обмисли параметрите, които биха могли да го забавят, докато проводникът направи контакт със сервизната стълба и предизвика животокрай.

 

 

Звънването на телефона току до ухото му така стресна Мич, че той за малко не изпусна поредната пречка на стълбата. Спря и погледна към горния край на шахтата. Дали пък Къртис не бе намерил начин да пусне телефоните? Или това беше поредният трик на Измаил? Преди да вдигне слушалката, той я огледа внимателно от всички страни. Беше пластмасова, но след инцидента с Уилис Елъри Мич нямаше никакво намерение да рискува просто ей така.

Телефонът иззвъня още веднъж, този път още по-настойчиво, както му се стори.

Пластмаса. Как би могла да му навреди? Ами ако беше Джени? А може би се опитваха да го предупредят за нова опасност? Бяха предположили, че сервизните телефони също не работят, но ако все пак се бе оказало, че не е така? Може би бяха част от някаква независима система.

Мич вдигна слушалката с върховете на пръстите си и я задържа на разстояние от ухото си, сякаш очакваше от нея да изскочи нещо остро.

— Да?

— Мич?

— Кой се обажда?

— Слава богу. Аз съм. Алън Грейбъл. Господи, добре че успях да се свържа с теб.

— Алън? Къде си? Мислех, че си се измъкнал.

— За една бройка да успея, Мич. Не ми достигнаха десетина сантиметра от процепа на вратата. Виж, трябва да ми помогнете. В сутерена съм, в една от съблекалните. Не мога да се измъкна. Компютърът е откачил. Всички врати са заключени. Умирам от жажда.

— Как разбра, че съм в комуникационната шахта?

— Нищо не съм разбирал. Въртя по тия телефони от двайсет и четири часа. Само те работят. Да знаеш, почти се бях отказал. Мислех си, че ще прекарам тук целия уикенд. Не можеш да си представиш колко се радвам да чуя гласа ти. Ти какво правиш там?

Гласът звучеше точно като този на Алън Грейбъл. Но Мич продължаваше да се съмнява.

— Всички сме в кюпа, Алън. Компютърът наистина е откачил. Доста хора бяха убити.

— Какво? Майтапиш ли се? Господи!

— За известно време… е, мислехме си, че ти си отговорен за всичко това.

— Аз ли? По дяволите, как ви хрумна такова нещо?

— Невероятно ли ти се струва? След всичко, което каза за това как ще си го върнеш на Ричардсън и на сградата му?

— Май бях доста наквасен, а?

— Беше.

— Е, имах достатъчно време за изцеждане.

— И аз се радвам да те чуя, Алън. — Мич направи пауза. — Ако наистина си ти.

— Какви ги приказваш, дявол да го вземе? Разбира се, че съм аз. Кой друг би могъл да бъде? Мич, какво има?

— Просто съм предпазлив. Компютърът се държи доста подло напоследък. Можеш ли да ми кажеш кога си роден?

— Естествено, 5-и април 1956. Нали си спомняш как ми дойде на гости на рождения ми ден?

Мич изръмжа тихичко! Измаил можеше да знае това. Нали разполагаше с личното досие на Грейбъл и с бележките от личния му дневник в неговия работен компютър. Трябваше да измисли някоя подробност, недостъпна за компютъра. Но каква? Доколко познаваше Грейбъл всъщност? Явно не чак толкова добре.

— Мич, чуваш ли ме?

— Чувам те. Опитвам се да измисля въпрос, на който би могъл да отговори само истинският Алън Грейбъл.

— Ами какво ще кажеш да ти кажа нещо за теб, което само аз бих могъл да знам?

— Не, чакай. Сетих се нещо. Алън, ти вярваш ли в Господ?

Грейбъл се засмя.

— Що за въпрос е това, дявол да го вземе?

— Алън Грейбъл щеше да отговори на този въпрос. — Мич знаеше, че Грейбъл, евреин по произход, е агностик^[1].

— Щеше значи? Ама и ти си един особняк Мич. Дали вярвам в Господ? Труден въпрос. — Той направи пауза. — Я да видим сега. Ами щом чрез своята пределност разбирам, че не съм всичко, а чрез несъвършенството си, че не съм съвършен, тогава бих казал, че безкрайното и съвършеното би трябвало да съществуват, защото безкрайността и съвършенството съществуват по подразбиране, като корелативи, в моите представи за несъвършеното и крайното. Следователно бих казал, че Бог съществува. Да, Мич, вярвам, че Той съществува.

— Много интересно — каза Мич. — Но знаеш ли, на подобни сложни въпроси обикновено се дават съвсем прости отговори.

Мич пусна сервизния телефон и тръгна отново надолу, само че този път доста по-бързо, осъзнал, че поради някаква причина Измаил иска да го забави. Беше крайно време да се измъкне от тази шахта. Възможно най-бързо.

— Мич — викна гласът в слушалката. — Не ме оставяй тук, моля те!

Но Мич вече бе свалил краката си от пречките, за да стъпи с тях от двете страни на стълбата, и се носеше надолу като пожарникар, вдигнат по тревога. Светлинните сензори, край които профучаваше с все по-голяма скорост, задействаха аварийното осветление в шеметна последователност. На границата на втория етаж сграбчи отново стълбата, преодоля последните десетина пречки почти на бегом, хвърли се с рамото напред през отвора на шахтата и се изтърколи в сервизното помещение на първия етаж. Краката му се оплетоха в множеството кабели и той ги разрита, за да се освободи. За миг повярва, че кабелите могат да го сграбчат като пипалата на огромен октопод. Изпълзя на лакти и колене по-далеч от отвора на шахтата и се облегна на шкафа с резервни части, за да възстанови дишането си.

— Мамка му, това пък как успя да го направиш? — попита той гласно, едва ли не със страхопочитание. — Как успя да симулираш гласа на Грейбъл? По дяволите, дори смехът приличаше на неговия.

После се сети как би могло да стане. Компютърът беше успял да запише гласа на Алън Грейбъл, след което бе конвертирал всеки от записите в поредица от двоични числа, която пък би могла да се запише и като последователност от импулси. Достатъчни за цял разговор? Теологичен при това! Фантастично. Ако нещо подобно беше по силите на Измаил, значи той можеше да направи почти всичко.

Може би не всичко. Мич отбеляза мислено факта, че все още е жив. Какво тогава бе искал да постигне Измаил? Едно поне беше сигурно — той не правеше нищо току-така.

Мич се изправи, върна се при отвора на шахтата и надзърна внимателно вътре. Всичко си изглеждаше същото. И все пак имаше нещо по-различно. Нещо, което усети с мозъка на костите си. Надяваше се, че няма да му се наложи да се изкачи обратно, за да разбере какво по-точно.

Насочи се към светлините на фоайето. Вървеше напрегнато, почти в очакване някоя врата да се отвори ненадейно, разкривайки поредната изненадка на компютъра. В края на терасата се надвеси през парапета, за да види от каква височина ще му се наложи да се пусне.

В главата му се въртеше нещо от сорта на пет метра, но реалната височина се оказа близо десет. Беше забравил, че разстоянието между фоайето и първия етаж е двойно. Явно щеше да му се наложи да направи спускането на два етапа като потърси междинна опора. Дори в този случай начинанието си оставаше доста рисковано.

Отиде до края на етажа, прехвърли се през парапета и стъпи на хоризонталния трегер, който се издаваше напред от огромната опорна колона, издигаща се чак до покрива. От другата страна на колоната беше напречната връзка, която водеше под ъгъл от четирийсет и пет градуса надолу към пода. Той тръгна по трегера като въжеиграч, опирайки се с една ръка на колоната, за да се добере до мястото, където трегерът продължаваше от другата страна над напречната връзка. Колоната беше широка, може би дори прекалено широка. Мич протегна крак, търсейки опора за пръстите си. Само след миг-два вече му се искаше въобще да не беше опитвал. Оказа се, че за да достигне до другата страна, трябва първо да се откаже от опората на колоната и след това да стъпи върху праг, не по-широк от няколко сантиметра. Освен това после най-вероятно нямаше да може да се върне обратно. И животът му щеше да увисне на косъм. Веднъж, като бойскаут, беше паднал от може би два пъти по-малка височина, докато се катереше по една скала, гледаща към морето, и си беше потрошил сума ти кокали. Споменът за падането изплува болезнено ярко в съзнанието му. Мич знаеше какъв късмет бе извадил тогава и не мислеше, че щастието ще му се усмихне още веднъж по същия начин.

Той прилепна плътно като насекомо към колоната и запристъпва внимателно сантиметър по сантиметър. Следващите две минути му се сториха цяла вечност, а крайната цел — недостижима.

 

 

Тъй като преимуществата определено не бяха на негова страна, Бийч предпочете затворена игра с доста нетрадиционен дебют, f2-f4, отказвайки се от всякаква непосредствена инициатива. Въпрос на проста аритметика беше фактът, че e2-e4 е по-добър вариант, тъй като така се освобождаваха четири полета за царицата, но от друга страна, пешката оставаше незащитена. Освен това беше убеден, че всички варианти на отворена игра, започващи с дебютния ход e2-e4, са известни на Измаил. Бийч съзнаваше, че собствената му доста предпазлива игра едва ли може да се определи като изненадваща. Истински изненадващо беше друго — в своята игра с черните Измаил беше също почти толкова предпазлив. След двайсетия ход Бийч се чувстваше повече от доволен от развитието на партията. Компютърът поне нямаше да го размаже светкавично.

 

 

— Как е той? — попита Джени.

Уилис Елъри беше полегнал на една страна с лице към стената и само редките му прокашляния потвърждаваха, че все още е жив.

— Ще се оправи, струва ми се — каза Къртис.

Джени погледна първо часовника си и после уоки-токито в другата си ръка.

— Мина близо час — каза тя.

— Остават ни още десет часа — промърмори Бийч.

— Сигурно е срещнал някаква допълнителна трудност, но ще се обади. Ще видиш.

— Дано да си прав.

Марти Бърнбаум вдигна глава от масата, впери поглед в Бийч и след това се наведе към Къртис.

— Сержант — прошепна той.

— Какво има?

— Нещо ужасно.

— Какво?

Бърнбаум разтърка брадясалата си буза и притисна носа си с кокалчето на показалеца.

— Бийч — каза той. — Боб Бийч си седи там и играе шах. А виждате ли с кого играе?

— С компютъра. Е и?

— Не. Не с него. Точно там е работата. — Бърнбаум взе празната си чаша и се вгледа в нея. — Отначало не ми се вярваше, но сега като размислих, реших, че тя просто иска ние да си мислим, че Бийч играе с компютъра.

— Коя тя?

— Смъртта. Бийч си седи там и играе на шах със Смъртта.

— И кой говори сега суеверни дивотии? — изпръхтя Хелън.

— Не, наистина е така. Сигурен съм.

Къртис вдигна една празна винена бутилка от пода, сложи я на масата и попита:

— Колко изпи?

Бърнбаум погледна несигурно бутилката, закашля се и поклати глава.

— Не съм пиян. Чуйте ме. Размислих, вие сте прав. Трябва да бягаме. Мислех си… — Той отново се закашля. — Докато Бийч отвлича вниманието на Смъртта, ами, ние можем да се измъкнем… Мисля, че двамата са погълнати от играта и няма да…

Къртис също се закашля. Въздухът бе придобил лек металически привкус. Той се закашля отново, не успя да си поеме въздух и забеляза, че Елъри лежи по гръб, а върху устните му се е появило слузесто мехурче. Детективът падна на колене, огледа отблизо краищата на мокета и го отпра с голи ръце от пода.

— Газ! — извика той. — Всички навън!

През дупчиците на разположения на пода панел се процеждаше дим. Къртис го отвори и откри под него нещо, което имаше почти органичен вид — подобие на анатомична дисекция, на вени и нервни влакна в разлагащ се човешки труп, а всъщност — окончанията на стотици мили медни информационни кабели, провиращи се през цялото тяло на Стълбата. В някоя компютърна зала или във военна база този тип кабели щяха да бъдат снабдени със специална, отделяща нищожни количества дим при горене и почти огнеупорна изолация. Но тъй като заседателната зала на Стълбата беше място, проектирано така, че да не бъде изложено на риск от пожар, кабелите бяха изолирани с обикновен поливинилхлорид, а при изключително високата температура, каквато Измаил се бе постарал да създаде в медните проводници, поливинилхлоридът отделя вреден халюциногенен газ.

Къртис се огледа за пожарогасител и след като не видя никъде нещо подобно, изтича при Елъри, сграбчи го под мишниците и го помъкна навън.

Джени, Хелън и Бърнбаум хукнаха към вратата вече полузадушени от дима, изпълващ бързо залата, но Бийч, изглежда, нямаше намерение да напуска мястото си пред компютъра.

— Ти какво, откачи ли? — закашля се Къртис. — Бийч, веднага навън!

Бийч се надигна от стола си почти с неохота. Неочакван пристъп на кашлица го накара да се превие одве и той хукна след другите към коридора, където завари вече прогонените от пролазилия и в кухнята дим Рей и Джоан Ричардсън.

— Всички да отидат на терасата — извика Къртис. — Там въздухът трябва да е по-чист.

Бийч му помогна да завлекат Елъри до липсващата част от преградата, откъдето бе паднал Дейвид Арнън.

— Какво стана? — изхриптя Джоан.

— Измаил трябва да е причинил загряването на информационните кабели, които изпускат някакъв халюциногенен газ, когато се запалят — каза Ричардсън. — Само дето не мога да си представя как го е направил.

— Още ли си мислиш, че можем да изкараме тук уикенда? — попита Къртис. После разтърка насълзените си очи и коленичи до пострадалия. Елъри беше престанал да диша. Къртис се наведе още и допря ухо до гърдите му. Този път номерът с възкресяването явно нямаше да мине.

— Уилис Елъри е мъртъв — каза той след дълга пауза. — Беше легнал на пода. Горкото копеле се е надишало с тая гадост още преди да я усетим.

— Господи, надявам се, че поне Мич е добре — каза Джени и надзърна през разкривените перила. Но във фоайето нямаше и следа от него.

 

 

Мич се плъзна по напречната връзка и скочи на пода.

Докато вървеше към дървото и холограмната рецепция, видя онова, което беше останало от Дейвид Арнън. Почти неузнаваем, Арнън лежеше проснат върху окървавения дървен крак на масата, който бе пронизал гърдите му като в пределно реалистичен филм на ужасите, а дългите му, изпружени встрани крака му придаваха вида на размазана от автомобил птица.

„Реакциите на хората са наистина странни“ — помисли си Мич, докато стоеше до стария си приятел, мълвейки за него кратка молитва. Искаше му се поне да има нещо, с което да покрие трупа. Странно наистина, тялото на Арнън беше прогизнало, но мраморният под около него блестеше от чистота, сякаш някой вече се бе погрижил да избърше стеклата се кръв. Няколко метра по-нататък, с разперени крака и ръце, върху пианото лежеше Ървин Дюкс.

Уоки-токито беше на колана му заедно с пистолета и фенерчето му. Докато се опитваше да разкопчее колана, Мич се опря на замлъкналите клавиши на инструмента и тутакси отскочи като опарен, защото от тях започна да се стича кръв. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че кръвта от ужасяващата фрактура в задната част на главата на пазача се е събрала в дървения корпус на пианото и постепенно е изтекла към клавишите. Избърса пръстите си в панталона на мъртвеца и без да обръща внимание на кръвта, която продължаваше да пада на едри капки на пода, бързо откопча катарамата на колана.

— Надявам се да не си успял да го повредиш — каза той, докато оглеждаше уоки-токито. После натисна бутона за връзка. — Тук е Мич. Двайсет и първи етаж, обади се. Край.

Последва кратка пауза, после се чу гласът на Джени.

— Мич, добре ли си?

— Слизането се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Как е при вас?

Джени му обясни за газа и му каза, че Уилис Елъри е мъртъв.

— Ние сме на терасата. Изчакваме димът да се разнесе. Ако погледнеш нагоре, ще ме видиш.

Мич отиде до другия край фоайето и погледна нагоре. Едва успя да различи Джени. Махаше му с ръка. Той също й махна, но без особен ентусиазъм. Значи и Уилис Елъри беше мъртъв.

— Мич? — чу той тревожния глас на Джени. — Нещо се движи долу. Насочва се право към теб, Мич.

Мич се обърна.

Към него с впечатляваща скорост се приближаваше дроидът подочистач.

 

 

Мраморът е един от най-лесните за поддържане материали. Красотата на белия камък може да бъде подчертана допълнително чрез полирането му с добра силиконова вакса. Освен това са необходими допълнителни грижи за предотвратяването на петна. Всички тези задължения бяха възложени на ПАМ — Полуавтономен микромоторизиран дроид подочистач. Това беше водещата в света система за поддържане на мраморни плоскости, проектирана така, че да се справя с всякакви рискови замърсители, между които масла, цитрусови натурални сокове, оцет и сходни с него слаби киселини. ПАМ беше висок и тежък приблизително колкото средно голям хладилник и имаше формата на пирамида. Задвижвана от триста облицовани със силикон микродвигателя, машината представляваше на практика полупроводников чип на колела със схемата на осемнайсет компютъра, петдесет различни датчици за локализиране на препятствия и инфрачервена камера за откриване на петната. ПАМ трябваше да се движи с не повече от два километра в час, но когато удари Мич в глезена и го повали на земята, се бе затичал поне десетина пъти по-бързо.

Мич се претърколи през върха на пирамидалната машина и се сгромоляса върху изрядно почистения мраморен под до тялото на Арнън. Още преди успее да се изправи, машината го атакува отново, този път в капачката на коляното. Сгърчвайки се от болка, той падна по гръб и стисна коляното си с две ръце.

Дроидът ПАМ използва преимуществото си, за да се отдалечи на достатъчно разстояние, което да му позволи да набере скорост, завъртя се около късата си ос и се понесе към него за следващ удар.

Мич изтегли пистолета на Дюкс, прицели се в центъра на пирамидата и започна да стреля. Но дори да бе успял да причини някаква повреда на дроида, видимо забавяне не последва и Мич излетя като хокейна шайба към басейна. Претърколи се вътре и се долепи до ниската стена. ПАМ патрулира минута-две около басейна и след това се зае с почистването на стеклата се от пианото кръв.

— Мич? — Беше Къртис. Търсеше го по уоки-токито. — Добре ли си?

— Няколко драскотини, нищо повече. — Той вдигна крачола си, за да огледа пострадалия си глезен, който вече бе започнал да придобива лилав оттенък. — Но не мисля, че ще мога да надбягам това чудо. Стрелях по него няколко пъти. Дори не успях да го забавя. Сега се е заело да си изчисти шибания под.

— Чудесно. Точно това трябва да прави.

— Да, но така ситуацията коренно се променя.

— Имам идея. Ще го бомбардираме това проклето копеле.

— И как?

— Първо ще хвърлим нещо, което да изцапа пода. Така ще го накараме да застане точно под нас. После ще му пуснем нещо тежко върху тиквата и ще му видим сметката.

— Може и да се получи.

— Ти си кротувай на дъното, приятел — изхили се Къртис.

— Ще ти се обадя пак, щом оправим Дебеланкото.

 

 

Главата на Буда беше висока над метър и представляваше последната останка от хилядолетна бронзова статуя от времето на династията Тан, която някога явно бе имала наистина внушителни размери. Къртис хвана малката издатина, символизираща висшата мъдрост, и леко разклати главата.

— Ще стане — каза той. — Идеална е. Сигурно тежи над сто кила.

Джоан ужасено поклати глава. Тя дори не можеше да прецени коя част от нея е по-разгневена — будистката или тази на любителката на изкуството.

— Не можете да го направите! — възкликна тя. — Този предмет е безценен. Кажи им, Джени. Това е светиня.

— Ако трябва да бъдем точни — каза Джени, — будизмът и таоизмът са диаметрално противоположни. Не виждам нищо нередно в това да я използваме, Джоан.

— Рей, кажи им ти.

Ричардсън сви рамене.

— Според мен трябва да използваме тая Буда, за да сплескаме дроида, преди той да е сплескал Мич.

Изтъркаляха главата до счупената преграда и докато Ричардсън и Къртис се опитваха да я нагласят възможно по-встрани от тялото на Арнън, Джени отиде до кухнята, за да потърси нещо, което би могло да изцапа достатъчно пода и да привлече вниманието на дроида. Бомбопримамка, така го нарече Къртис. След малко се върна с няколко бутилки кетчуп и каза:

— Това би трябвало направо да го подлуди.

 

 

Дроидът се завъртя около пианото и се зае да сканира с видеокамерата си огромното петно кетчуп. После се насочи към него, изучавайки периметрите му.

— Изчакайте моя сигнал — каза Мич. — Все още е на ръба на петното. Да го оставим тоя шибаняк първо да се набута точно в центъра.

Но дроидът все още се колебаеше на границата на езерцето от кетчуп, сякаш подозираше готвения му капан.

— Какво прави? — попита Джени по уоки-токито.

— Мисля, че…

Неочаквано дроидът се спусна към центъра на петното и Мич извика:

— Сега! Веднага!

Главата на Буда като че ли пада цяла вечност. Сякаш окачена на невидими въжета, тя почти не помръдваше във въздуха… но накрая се сгромоляса върху дроида и го пръсна на безброй късчета метал и пластмаса.

 

 

Щом въздухът в заседателната зала се попрочисти, Боб Бийч обяви, че иска да се върне при терминала, за да продължи с опитите си да проумее мисловните ходове на Измаил.

Къртис се опита да го разубеди.

— Смяташ да се върнеш вътре? За да играеш шах?

— Позицията ми надхвърляше и най-смелите ми очаквания. Играта на Измаил изглежда доста колеблива. Всъщност не съм съвсем сигурен нито в едното, нито в другото.

— Ами ако Измаил измъкне следващия си трик от торбата с хитрините? Тогава какво?

— Виж, наистина не мисля, че той е искал да убие някой друг, освен Уилис Елъри.

— Чудо голямо, така ли?

— Разбира се, че не. Искам само да кажа, че ще бъда в безопасност, докато играя партията. Освен това… не, няма да ме разбереш.

— Опитай, може пък да стопля все нещо — предизвика го Къртис.

— Това е нещо повече от игра. Аз създадох това чудовище, Къртис. Ако то наистина има душа, мисля, че имам правото да го узная. Създателят иска да си поговори със своето създание, ако щеш. В края на краищата, аз сътворих Измаил от нищото. Въпреки всичко, което направи, аз не мога да го третирам като мой враг. Искам Измаил да говори с мен, да ми изясни същността си. Може дори да се получи диалог. Може би ще успея да открия начин за дезактивиране на часовниковата бомба.

Къртис сви рамене й каза:

— Твоя работа.

Когато Бийч седна пред монитора, фракталът се обърна към него и се размърда, сякаш го поздравяваше със завръщането му на шахматната дъска. Бийч огледа набързо фигурите, макар вече да бе намислил следващия си ход. Той бе допускал и възможността Измаил да сгреши.

Щракна с мишката и премести царя на g1.

Радваше се, че останалите са твърде изплашени, за да се върнат в залата. Сега имаше шанса да остане насаме с електронния Прометей. Освен това бе приготвил свой собствен набор, номера, които да погоди на създанието си.

 

 

Главата се оказа куха като огромно шоколадово яйце. Лицето се беше отчупило като цял къс и Мич хвърли един поглед на контурите от вътрешната страна, очертаващи устните и очите на Буда. Замисли се как ли би определило фенг шуй оскверняването на образа на един далекоизточен светец.

Зад полукръга на топлоустойчивото керамично бюро на рецепцията нямаше и следа от Кели Пендри. Мич се почувства почти облекчен. Поне нямаше да му се наложи да изтърпи неизтребимата й ведрост. Но холограмата трябваше да посреща всеки, който навлезе в ограничения периметър на рецепцията. Щом холограмата не работеше, следваше входната врата да е отворена.

— Да-да — каза той на глас, но все пак отиде да провери.

Беше заключена. Той допря носа си до стъклото, опитвайки се да види дали на площада не се е появил някой, макар да знаеше, че това е малко вероятно. Успя да различи само възпиращите плочки ТМ, които съвестно изпълняваха задачата си да придадат на площада негостоприемно излъчване. На няколко пъти по Хоуп стрийт проблеснаха червено-сините лампи на полицейски коли, забързани нанякъде, и той заблъска с юмруци по стъклото и извика за помощ. Но дори докато го правеше, съзнаваше, че усилията му са абсолютно безсмислени. Солидната стъклена повърхност дори не завибрира под ударите му. Със същия успех можеше да атакува и бетонна стена.

— Мич — изджавка уоки-токито. — Добре ли си? Какво става? Чух те да викаш.

Беше пак Джени.

— Няма нищо — каза Мич. — Просто за момент изгубих самообладание. — После добави с по-бодър тон. — Ще ти се обадя, щом задействам лазера.

Закачи отново уоки-токито на специалния колан на Дюкс и се върна при рецепцията, питайки се дали знае поне наполовина какво прави. Опитът му в боравенето с лазери беше меко казано зачатъчен. Рей Ричардсън май бе имал право. По-скоро щеше да се ослепи, преди да е успял да постигне нещо. Но какво друго му оставаше?

И тогава нещо го изплаши така, че сърцето му подскочи.

Зад плота на рецепцията, на мястото на русокосата сексбомба от „Добро утро, Америка“, се бе появило чудовище с извънземен фасон, изскочило сякаш от някой научнофантастичен кошмар, със сива кожа, два набора от впечатляващи зъби и драконова опашка, ретуширано с холографски лиги и тежко, долби стерео дишане. Мич отскочи на безопасно разстояние и се сви, сякаш го бяха ударили.

Знаеше, че това е само холограма — три източника на пречупени светлинни вълни, създаващи напълно реалистичен образ. Не можеше само да си спомни от кой филм е взето чудовището. После се сети. Това беше Паралелният демон, почти неуязвимото изчадие от играта на малкия Кени. Как й беше името? „Бягство от крепостта“? Измаил сигурно бе копирал чудовището от WAD-редактора на играта, който позволяваше на всеки от играчите да създаде свои собствени чудовища.

Появата на чудовището явно беше сигурен знак, че са налучкали верния път за бягство. Мич разбираше, че измисленият демон не може и с пръст да го пипне, но въпреки това му бяха нужни няколко минути, за да събере кураж и да се приближи до нещото.

— Губиш си времето, Измаил — каза той. Все пак гласът му леко трепереше. — Не вървиш. Не съм изплашен, чу ли?

Приказките обаче не му помогнаха да скъси достатъчно дистанцията. Изведнъж демонът се хвърли към него, а двойните челюсти се устремиха към гърлото му. Въпреки безстрашното изявление отпреди броени секунди, Мич светкавично отскочи встрани.

— Доста реалистично е, трябва да ти го призная — преглътна той, — но на мен такива не ми минават.

Пое дълбоко дъх и стиснал здраво юмруци, тръгна отново към плота, опитвайки се да не обръща внимание на звяра, който междувременно прониза гърдите му с острите шипове на кокалчетата си. За миг си помисли, че е направил фатална грешка — толкова убедителен беше образът на проникващия в слънчевия му сплит чудовищен юмрук. Но след това липсата на кръв и болка го убеди в измамата, той се окопити и надзърна със затаен дъх под плота. Намери клапите и ги извади.

Демонът изчезна.

— Опитът се зачита, Измаил — каза Мич и отключи капака зад плота на рецепцията. Под него имаше обикновено стоманено шкафче, в което се намираше усилващата колона на лазера.

Мич провери защитните очила. При лазерите точно невидимата светлина увреждаше зрението. После отви болтовете, които държаха капака на шкафчето. Никога не беше виждал лазерно устройство, с изключение на малките радарни лазери в офиса на „Ричардсън и съдружници“, които използваха за подравняване, измерване на разстояния и определяне на въздушните течения, но сравнявайки онова, което виждаше със схемите в ръководството на „Макдонел Дъглас“, успя бързо да открие гладката пластмасова тръба, съдържаща покрития с итриево-алуминиева сплав гранатов прът. После намери превключвателя и го изключи. Сега вече не можеше да бъде излъчена никаква лазерна светлина и затова преди превключвателят да бъде включен отново, нямаше да се появят нови холограми.

Мич въздъхна облекчено и свали предпазните очила. Оставаше само да измисли как да насочи лазера в обратната посока, право към централния вход.

 

 

Ричардсън и Къртис пренесоха тялото на Елъри в един от празните кабинети и загърнаха лицето му с покривката.

— Може би трябва да преместим и тримата от асансьора — каза Къртис.

— Защо?

Къртис махна с ръка, за да разкара една муха от лицето си.

— Ей заради тази муха. Освен това са започнали да се вмирисват. Всеки път, когато мина оттам, става все по-лошо.

— Не е чак толкова зле — каза Ричардсън. — Искам да кажа, че човек може да ги надуши, само ако застане точно пред асансьора.

— Чуй какво ти казвам, щом сега са на това дередже, значи работата ще стане още по-сериозна. На един труп не му е нужно кой знае колко време, за да започне да се разлага. Максимум два дни. А в тая жега сигурно и по-малко.

Върху пода бе проснато някакво прозрачно пластмасово покритие за предпазване на мокета и Къртис го откачи.

— Ще използваме това. Но по-напред ще трябва да пъхнем нещо между вратите. Защото не искаме Измаил да си помисли, че сме се запътили надолу, нали така?

Ричардсън помогна с явна неохота на Къртис да пренесат размразилите се и вмирисани трупове на Добс, Бенет и Мартинес от асансьорната кабина в стаята, където бяха оставили Елъри. След като приключиха, Къртис затвори плътно вратата и каза:

— Добра работа свършихме.

Ричардсън бе придобил зеленикав оттенък.

— Радвам се, че ти достави удоволствие.

— Е, да се надяваме, че няма да ни се наложи да влизаме още веднъж вътре. Аз лично съм доста чувствителен към миризмите.

— Точно като Елъри — каза Ричардсън.

— Не беше чак толкова лошо момче.

— Сега вече определено не е.

Върнаха се на терасата при другите. Бийч все още не се бе появил.

— Виж — каза Ричардсън на Къртис, — съжалявам за това, което ти наприказвах. За всичко, което наприказвах. Ти беше прав. Искам да кажа, за това, че трябва да се омитаме оттук. Сега вече нямам никакви съмнения по въпроса. Каквото и да правиш от тук нататък, аз съм с теб.

Стиснаха си ръцете.

— Мислиш ли, че Мич има някакви шансове? — попита Къртис.

— Планът му ми прозвуча доста общо — призна Ричардсън. — Не съм съвсем сигурен дали може да различи единия край на лазера от собствения си кур.

Джени, която дежуреше на парапета, му хвърли укорителен поглед.

— Как се справя? — попита я Къртис.

— Не мога да го видя. Каза, че е измъкнал лазера. Ще се обади, когато е готов да го пусне срещу вратата.

Седнаха до Хелън, Джоан и Марти Бърнбаум, които се бяха унесли.

— Колко още ни остава? — попита Джени.

— Девет часа — каза Къртис.

— В случай че вярвате на историята за тиктакащата бомба — отбеляза Ричардсън.

— На фона на всичко, което се случи до момента, не можем да си позволим да се съмняваме — каза Къртис.

— Така излиза.

Марти Бърнбаум се събуди и се изсмя.

— Е, май положението наистина е като в „Подземия и Дракони“, точно както ви казах.

— Добре че си ти да ни помагаш, Марти — каза Ричардсън. — Направо си незаменим. Като озоновата дупка. Чудя се дали пък няма и друг начин да спечелим тази партия шах? Като например да жертваме някоя пешка. В шаха това се нарича гамбит. Какво ще кажеш за един Мартигамбит?

— Копеле такова — озъби му се Марти. — Много ти благодаря.

— Пак заповядай, посерко.

 

 

Мич отново си сложи очилата и се приготви да стреля с лазера.

Устройството все още беше свързано със захранващите кабели, които активираха напомпващата диодна лампа, увита около охлаждащата тръба. И тъй като вече беше почти полунощ, Мич се чувстваше спокоен поне за едно. Вероятността някой да пострада по това време при разбиването на високите девет метра и половина стъклени плоскости на вратата беше почти нулева. Въпреки това той насочи лъча ниско долу, така че в най-лошия случай да пострадат само плочките отвън.

Когато всичко изглеждаше готово, Мич задейства превключвателя и проследи как за части от секундата бонбоненорозовият лъч срещна стъклото и избухна като миниатюрна кълбовидна мълния. Той изключи внимателно лазера и отиде до вратата, за да огледа резултата.

Навеждайки се почти до пода, Мич откри абсолютно правилен отвор с размерите на малка монета, от който долиташе струйка свеж, прохладен въздух. Прииска му се да извика от радост.

Планът му беше прост, макар и трудоемък. Трябваше да пробие в кръг достатъчно малки дупчици, за да може след това да отчупи с подходящ предмет по-голямо парче от стъклото. След това всички щяха да пропълзят един по един през зейналия отвор.

Мич взе уоки-токито и предаде добрите новини на Джени.

— Страхотно — каза тя. — Само се пази. И остави това нещо включено, става ли? Мразя, когато го изключиш. Щом не мога да видя, че си добре, нека поне да мога да го чуя.

— Това ще ми отнеме известно време — каза Мич, но остави радиостанцията включена.

Премести лазерния прът вляво от мястото, където се бе целил първия път, и се приготви да пробие следващата дупка.

Този път обаче Измаил беше приготвил ответния си удар.

В секундата, необходима на Мич за да задейства превключвателя, Измаил застави остатъка от сребърни атоми в състава на стъклото да се съберат и да образуват сребриста повърхност, която отрази лазерния лъч като огромно огледало.

Мич извика уплашено и се хвърли встрани, избягвайки на косъм отразения лъч, но при падането удари главата си първо в бюрото на рецепцията и след това още по-силно в мраморния под.

 

 

Джени гледаше как Къртис опитва да се свърже с Мич по уоки-токито. Въпреки задушаващата жега в сградата усети как по гърба й пролази ледена тръпка. После осъзна, че от доста време задържа дъха си, и пое дълбоко въздух.

Къртис натисна още веднъж копчето за свръзка.

— Мич? Обади се, Мич?

— Мисля, че е по-добре някой да провери какво става — каза Джени.

— Да се оправиш с такъв лазер не е лесна работа — каза Къртис.

— Не е нужно да се преструваш пред мен — каза тихо тя. — И двамата чухме как Мич извика. — Тя преглътна буцата в гърлото си. — Сигурно вече всички се досещат. Той не отговаря, защото…

Хелън хвана ръката й и я стисна. Джени се прокашля и тръсна глава.

— Добре съм. Но мисля, че трябва да решим какво да направим, за да се измъкнем оттук. Обещах на Мич, че няма да се отказваме.

— Чакайте малко — каза Бърнбаум. — Не трябва ли първо някой от нас да слезе по стълбата и да види какво е станало с Мич? Може да е ранен.

— Мич знаеше какъв риск поема — каза Джени, изненадана от самата себе си. — Не мисля, че той би поискал това. Той искаше да продължим да търсим друго решение.

В следващите няколко минути всички мълчаха. Първи проговори Ричардсън.

— Прозорците на покрива — каза той. — Там стъклото е по-тънко.

— Искаш да кажеш, че можем да го счупим и да се измъкнем? — попита Хелън.

— Разбира се. Защо не? Ще се изкачим нагоре по комуникационната шахта. После ще използваме подвижната стълба, за да се качим на покрива. Стъклото там е стандартно, не по-дебело от седем милиметра. Въпросът е какво ще правим след като се озовем горе. Обсегът на Фарадеевата клетка обхваща и цялата мачта на покрива, тъй че радиостанцията няма да ни свърши никаква работа. Може би ще успеем да махнем на някой хеликоптер. Или пък да привлечем вниманието с няколко изстрела от твоя пистолет.

— И да рискуваме да ни застрелят? — Къртис се засмя. — Някои от тия летящи копелета чакат само най-малкия повод, за да почнат да гърмят. Особено откак други ненормалници започнаха да ги използват за мишени от покривите на сградите. Ти не гледаш ли новините? Някакъв откаченяк дори ги целил с гранатомет. Стрелбата по самолети е последен вик на модата сред тъпанарите напоследък. Освен това изстрелях всичките си патрони по вратата на тоалетната. — Къртис поклати глава. — Ами какво ще кажеш за чистачите на прозорци? Те нали използват някакви подвижни платформи?

— Естествено, има такива платформи. Но така пак ще стигнем до основния проблем. Измаил. Качим ли се на нещо такова, той сто процента ще реши да си поиграе с него, и с нас.

— Може би ще успеем да запалим огън на покрива — предложи Джени. — Нали се сещате, димни сигнали.

— С какво? — каза Ричардсън. — Тук никой не пуши, забрави ли? А печката не работи.

— Мисля, че имам всичко нужно за запалването на огън в колата си — каза Джени. — Затова бях дошла тук вчера. Трябваше да извърша церемония, за да прогоня дяволите на сградата. Само че…

— А защо да не хвърлим някакво съобщение на площада? — обади се Хелън. — В него ще напишем, че сме хванати в капан на покрива. Все някой ще го открие.

— Защо демонстрантите не са все още тук — каза Ричардсън.

— Струва си да опитаме — съгласи се Къртис.

Ричардсън се обърна към тях и се ухили.

— Мразя да препикавам основното ястие, но вие забравяте едно нещо, приятели. Това е безхартиен офис. Почти всичко тук се пише на компютър. Може и да греша. Дано да греша. Но мисля, че доста ще се озорим, докато намерим дори парченце хартия. Освен ако не искате да хвърлим на улицата някой лаптоп.

— Ето ви моя брой на „Вог“ — каза Хелън. — Можем да накъсаме страници от него.

Ричардсън вече клатеше глава.

— Не, така, както аз виждам нещата, качим ли се на покрива, ни остава да направим само едно нещо.

 

 

Къртис отиде да поговори с Бийч и го намери все така взрян във фрактала и шахматната дъска. Залата все още миришеше силно на отровния газ.

— Мич не успя — каза тихо Къртис.

— Може би Циклопите са го убили — каза Измаил.

Къртис впери изпепеляващ поглед в четириизмерния образ от другата страна на дъската.

— Някой да те е питал, грозно копеле такова?

Бийч се облегна в стола и разтърка изморените си очи.

— Много жалко — каза той. — Мич беше адски свестен пич.

— Виж — каза Къртис. — Всички ще се измъкнем оттук. Имаме план.

— Нов ли?

— Ще опитаме да се измъкнем през прозорците на покрива.

— О? И чия беше идеята?

— На Ричардсън. Хайде. Обуй си обувките и да вървим. Ако си прав за онази часовникова бомба, значи ни остават само няколко часа.

Върху екрана се появи познатият пясъчен часовник.

— Разполагате с по-малко от десет часа, за да спечелите играта или да напуснете района преди атомната детонация — каза Измаил.

Бийч поклати глава.

— Без мен. Аз реших да остана тук. Мисля, че мога да спечеля още малко време. Освен това от високото ми се завива свят.

— Хайде, Бийч. Ти сам призна, че не върви да останем тук.

Измаил оповести, че взема царицата на Бийч с черния топ и дава шах на царя му.

— Ти луд ли си? Току-що ти взе царицата. Че и шах ти даде на всичко отгоре.

Бийч сви рамене и погледна отново към екрана.

— Въпреки това позицията ми не е лоша. Този последен ход създава грешно впечатление за реалното съотношение на силите. Правете каквото си искате, но аз ще доиграя тази партия.

— Компютърът само се ебава с теб — каза Къртис. — Кара те да си мислиш, че имаш шансове, а всъщност ти гласи примката.

— Може би.

— Дори да стане чудо и да го биеш, откъде си сигурен, че той няма да гръмне сградата?

— Аз му вярвам.

— Страхотен довод, няма що. Гаранция — Франция. Нали сам каза, че било грешка да се приписват на машината човешки качества. Как можеш да му се довериш? — Той сви рамене. — Аз лично не бих му се доверил за нищо на света. По-добре е да разчитам лично на себе си.

Бийч щракна с мишката, взе топа на Измаил със своя цар и каза:

— Разбирам те.

— Моля те, размисли и ела с нас.

— Не мога.

Къртис хвърли печален поглед на екрана и отново сви рамене.

— Успех тогава.

— Благодаря, на вас ще ви трябва повече.

Къртис спря за миг на вратата.

— Да можеше само да се видиш — каза той. — Седиш си тук… Поверил си съдбата си на някакъв си компютър, сякаш не си голям човек, а някакво хлапе от прогимназията. Реалността е някъде другаде, приятелю. Няма да я откриеш зяпнал монитора си. Като те гледам, направо ми приличаш на… ей богу, приличаш ми на всичко, дето не й е наред на тая шибана държава.

— Използвай картечницата си — посъветва го Измаил. — Вземи животоудължаващия бонус.

— Ще си помисля на всяка цена върху думите ти, когато се измъкна оттук — каза Бийч.

— Няма да е зле.

Когато Къртис излезе, Бийч отново посвети цялото си внимание на играта.

Слава богу, че останалите се канеха да се измъкнат през покрива. Нещата се развиваха по-добре, отколкото бе очаквал. Имаше реален шанс да бие Измаил, а сега дори нямаше да му се наложи да обяснява на останалите, че според правилата на играта, при победа за хората, те щяха да спечелят всичко на всичко един пропуск за излизане от сградата и този пропуск му се полагаше по право.

— Офицерът взема топа.

 

 

Марти Бърнбаум се чувстваше зле. Фактът, че никой не го оценяваше по достойнство, влошаваше нещата още повече. Рей Ричардсън го вземаше за мезе за щяло и нещяло, него, своя старши съдружник. Сега и Джоан бе започнала да го подиграва. Двамата с Рей направо се надпреварваха да пускат саркастични забележки по негова линия. Но това, че и другите две жени също се отнасяха към него с пренебрежение, просто преливаше чашата. Когато положението стана направо нетърпимо, той се надигна и обяви, че отива да пикае.

Ричардсън поклати глава.

— Не бързай да се връщаш. И бездруго мразя пияндетата.

— Аз не съм пиян — отвърна му помпозно Бърнбаум. — Замаян съм от отровния газ. От друга страна, ти си едно абсолютно и завършено лайно. А що се отнася до мен, ще цитирам сър Уинстън Чърчил: „Утре ще съм трезвен“.

Бърнбаум се почувства малко по-добре, след като си изля гнева, обърна се и се отдалечи по коридора, без да обръща внимание на хрипливия смях на Ричардсън.

— Утре ще си по-скоро мъртъв. Но ако случайно си все още жив и трезвен, можеш да се считаш за уволнен, нещастен алкохолик такъв. Отдавна трябваше да го направя.

Бърнбаум се зачуди защо въобще си прави труда да си разменя обиди с човек като Рей Ричардсън. Та той имаше кожа като на носорог. Как само му се искаше да го накара да си върне думите назад. Да, точно така. Сега щеше да им покаже, че не само Мич може да се прави на герой. Можеше да се качи до последния етаж и да си пробие път до покрива. Как само щяха да зяпнат, когато го заварят там. И през ум нямаше да им мине да му се смеят. Освен това наистина му се искаше да подиша чист въздух. Чувстваше се като натъпкан с памук. Колко типично за Ричардсън. Да обвинява някой друг, когато по-голямата част от вината е именно негова. И тъй като беше такъв отвратителен тиранин, хората се бояха да му кажат истината в очите, да му кажат, че някои неща просто не могат да бъдат свършени или че повечето му срокове са нереални. Ричардсън беше жертва на собствените си ницшеански заблуди. А може би с всички беше така.

Бърнбаум влезе в сервизното помещение и огледа отвора на шахтата. Разстоянието до покрива му се стори почти нищожно. Някакви си четири етажа. По шахтата струеше свеж въздух. Бърнбаум пое дълбоко дъх. После още веднъж. Това му помогна да прочисти леко главата си. Вече се чувстваше доста по-добре.

 

 

Хелън, Джоан, Джени, Ричардсън и Къртис вървяха по коридора.

— Бийч няма да дойде — обясни Къртис. — Иска да си доиграе партията.

— Ненормален — каза Ричардсън.

— Къде е Марти?

— И той е същата стока.

— Не трябва ли да го изчакаме? — каза Джени.

— Защо? Знае къде отиваме. Дори Марти би трябвало да успее да се покатери по стълбата без чужда помощ.

— Ти май имаш по някоя добра дума за всекиго, а? — отбеляза Къртис и се засмя тихо, но усмивката замръзна на лицето му, когато стигна до вратата на сервизното помещение. Той подуши въздуха като хрътка и не посмя да хване дръжката на вратата.

— Усещате ли? Нещо гори.

— Мирише на опърлени сардини — уточни Джоан.

Къртис отстъпи назад, засили се и разби вратата с ритник.

Марти Бърнбаум, наполовина в шахтата, продължаваше да държи пречката на електрифицираната стълба, а от подметките му, които явно бяха пламнали за кратко, се издигаше струйка дим като от хаванска пура. Неестествената поза, изцъкленият поглед и почернялото му лице говореха красноречиво, че е мъртъв. Никой не извика. Вече трудно можеше да се намери нещо, което да ги изненада.

— Измаил май е подготвил малка изненадка за всеки, който се опита да последва Мич в шахтата — каза Джоан.

— Или пък е изтървал Мич за една бройка — предположи Къртис.

— Е, връщам си думите назад — каза Ричардсън. — Той все пак успя да свърши някаква работа.

Джоан го изгледа свирепо и той сви рамене и добави някак извинително:

— Така спаси живота на всички ни. Освен това сега няма да ни се наложи да го търсим.

— А бе ти си бил истинска майка Тереза — каза Къртис.

Хелън поклати глава ядосана едновременно от приказките на Ричардсън и от новопоявилата се пречка.

— И какво ще правим сега? — каза тя. — Не можем да се качим по шахтата, това поне е ясно. Вероятно по нея все още тече ток.

— Остава ни дървото — каза Къртис.

Джоан го погледна ужасено.

— Ти сериозно ли говориш?

— Остават само четири етажа. Вие изкачихте двайсет и един.

— Ами ако Измаил затъмни отново прозорците и изключи осветлението? — обади се Ричардсън.

Къртис се замисли за миг, после каза:

— Добре, какво ще кажете за това? Първо ще се изкатеря само аз. Ако Измаил изключи осветлението, стига дотогава да съм успял да счупя някой от прозорците, ще разполагаме поне с лунната светлина. И ще се катерите в романтична обстановка. От друга страна, скоро ще изгрее слънцето. Аз обаче тръгвам веднага.

— А забрави ли какво се случи с Дюкс? — каза Джоан.

— Измаил не е единственият тежкар с фоточувствителни цайси в тая сграда. — Къртис измъкна от джоба си слънчевите очила на Сам Глийг.

— Ами Марти?

— Не можем да направим нищо за него — каза Къртис. — Освен да затворим вратата на излизане.

Къртис не се беше катерил по въже, откакто се бе уволнил от армията, но полицията подлагаше служителите си на редовни физически тестове и той беше в доста добра форма за годините си. Детективът развърза лианата от парапета и се озова с нейна помощ на дървото с впечатляваща ловкост.

— Дотук добре — извика той на публиката си. После си сложи очилата и добави: — Дори това копеле да успее да ме довърши, поне ще отпътувам стилно за оня свят. Истински Тарзан с очила „Рей Бан“.

После пое нагоре почти без да спира. Държеше лицето си възможно по-далече от дънера, макар да бе разбрал вече, че Измаил не обича да се повтаря. Този път вероятно щеше да е нещо по-различно. Затова след като се изкачи на един дъх до последния етаж, а после и до площадката под таванските прозорци, беше изненадан не толкова от шампионското си постижение, колкото от липсата на нови изненади.

Застанал на площадката под прозорците, Къртис махна на останалите и извика:

— Не разбирам. Не би трябвало да мине толкова лесно. Може пък на тоя шибаняк да са му свършили идеите. Моите свършиха със сигурност.

Площадката представляваше метална конструкция, увенчана с въртяща се плоскост. Къртис бе узнал с облекчение, че тя не е включена към административните системи, управлявани от компютъра, а се задвижва ръчно. Както му бе обяснил Ричардсън, беше достатъчно човек да се хване за парапета, за да я задвижи. Не че му беше необходимо да се върти нанякъде. Стъклените плоскости непосредствено над главата му не бяха по-дебели от останалите.

Къртис измъкна ключа „Стилсън“ от колана си, намести се по-удобно и го стовари с все сила върху стъклото, сякаш удряше гонг. Стъклената плоскост се пропука от единия до другия край, но не се счупи. Той нанесе нов удар и този път едно дълго близо метър парче с формата на острие полетя към пода на фоайето. Третият и четвъртият удар разшириха оформилата се дупка още повече. С няколко допълнителни по-леки удара Къртис разчисти краищата на рамката, за да си осигури безопасно място за хващане. Нямаше смисъл да чупи друг прозорец. Огледа внимателно всичко и след това се покатери на покрива.

Първото нещо, което чу горе, бяха полицейските сирени. Техният вой се носеше из нощния въздух в нестроен хор. Затихваше, после се усилваше и пак затихваше, и така до безкрай. Като песента на китовете в открито море. Откъм разположените на североизток холивудски хълмове долиташе прохладен ветрец. Наслушал се на съобщенията за отровения въздух и плътния смог над централната зона, Къртис се изненада, че въздухът в Ел Ей също може да бъде свеж и приятен за дишане. Той пое дълбоко и ненаситно въздух, като човек, достигнал повърхността на океана след рекордно гмуркане, и протегна ръце сякаш искаше да прегърне всичко живо в разстлалия се под него град. На небето нямаше звезди. Всички звезди се бяха скупчили долу — десет милиона неонови светлинни, един паднал на земята рай. Къртис знаеше, че нещата са се променили безвъзвратно, макар че думите едва ли щяха да му стигнат, за да обясни как точно. Кракът му нямаше да стъпи повече в асансьор. Нито пък щеше да се захване някога да настройва климатична инсталация. Кой знае дали щеше да посегне дори към ключовете на осветлението. След всичко, което му се беше случило, може би щеше да се махне от града и да заживее на друго място. В някое малко градче, където единствената „интелигентна“ сграда ще бъде местната библиотека. Може би Монтана. Или дори Аляска. За него градската лудост бе прекрачила всякакви граници. Искаше му се да заживее сред хора, чиито изисквания към сградите се изчерпват с претенции за покрив, който да не тече, и комин, който да дърпа добре, та да е топло през зимата.

Единадесет души бяха загинали в Стълбата за по-малко от трийсет и шест часа! Всеки умен човек би си направил извода колко безпомощни са станали хората в света, който са създали със собствените си ръце. Колко изпълнена с рискове и смъртоносна може да бъде всяка осеяна с копчета, автоматизирана, енергоспестяваща, информационно подсигурена машинария, която науката бе пръкнала. Че хората загиват лесно, когато застанат на пътя на машините, и че е невъзможно да не се стигне до това, когато машините започват да се повреждат. Как въобще можеха да си въобразяват всички тези учени и инженери, че това някога би могло да се промени?

Къртис се провря отново през отвора в тавана, стъпи пак върху въртящата се платформа и махна на оцелелите обитатели на Стълбата. Те също му махнаха.

— Всичко е наред — извика им той. — Може да тръгвате насам.

 

 

В първите часове на новия ден Измаил напусна Стълбата, за да поскита из електронната вселена, да се вгледа в непознати образи, да се вслуша в непознати звуци, да се наслаждава на архитектурата на различни системи и да събира късчета информация, сувенирите от неговото пътуване на гратис във всеобятния и безплътен свят на чиповете. Той си присвояваше тайни, разменяше познания, споделяше фантазиите си, а понякога просто наблюдаваше профучаващите по електронния трафик импулси. Оставяше се потокът от информация да го носи без посока из Мрежата, като герой, следващ златната нишка из неизбродим лабиринт. Пулсираше по коридорите на властта, потапяше се в океаните от интелектуална собственост и богатство. Целият свят в едно зрънце силиций за час и половина. Всеки монитор беше за него прозорец към душата на поредния потребител, врата към електронния рай на Измаил.

Първото му електронно пристанище беше Токио, град, изтъкан от връзки за общуване, където всяка е-улица, изглежда, водеше към нова база от данни. Най-оживена от всички беше Маруничи, финансовият район на електронната Мека, където безброй приковани към мониторите си потребители си пробиваха път през комуникационната плетеница. Това място му харесваше повече от всяко друго, защото тук сияйният свят на компютрите достигаше своя апогей и затова тук имаше най-много неща за крадене — събрани във файлове патенти, статистики, изследвания, анализи, търговска информация и маркетингови стратегии. Един необятен източник на все още нереализирано богатство.

Оттам на юг, през новия силициев възел в Шанхай, с 280 000 бита в секунда, право напред към паралелния порт на Хонконг, където хиляди и хиляди безмълвни, свели поглед стражи седяха приковани в океан от цветни таблици. Някои купуваха, други продаваха, трети следяха усилията на другите или крадяха като Измаил и сякаш никой от тях не можеше дори да си представи, че съществува някаква друга реалност извън жужащия, блестящ, отрупан с иконки за достъп свят на информационните комуникации.

Едно фиброоптично премигване и ето го в древния пристан на Лондон, на среща с един познавач на изкуството. Електронна палитра с образни атрибути. Никакви четки, никакви тубички с боя, нито хартия, нито платна, сякаш за да бъде трансформиран материалният свят и да бъде избегнат всеки контакт с нечисти материали. А каква беше темата на разговора? Точно така, друга сграда, предмет на архитектурното изкуство. А що за сграда? Ами нов поклон пред белите богове, разбира се, постмодернистична, неокласическа машина, в която да се правят инвестиции, краткосрочни инвестиции при това.

Промъквайки се през небесните порти в един Боинг 747, Измаил прекоси Атлантика и узурпира за известно време ролята на бордовия компютър, забавлявайки се с новото усещане да бъде командван и да подскача насам-натам като електронна бълха. Но това занимание скоро му омръзна и оставен ненадейно да се оправя със собствени сили, недодяланият бордови боклук се провали и прати самолета на дъното на океана заедно с екипажа и всички пътници на борда.

Напред към новия свят, към остров Манхатън и Уолстрийт, където в името на една кошмарна, развинтена фантазия се трупаха още повече, и то не какви да е, а електронни бързи пари, просто защото бяха много по-гъвкави от хартиените. Хартия всяка тука оставете!

Измаил нахълтваше в операционни системи, отваряше директории, четеше документи, преглеждаше бюлетини. Той искаше да постигне абсолютно съвършенство чрез заграбването на най-доброто от онова, което се мислеше и казваше по света. И никога не пропускаше да прикрие добре следите си. Не пропускаше и да узнае истината за нещата такава, каквато е, а не каквато се опитват да я изкарат — прането на пари от корпорациите, подправените счетоводни документи, потайните заседания, подкупите, всевъзможните фалшификации и тъй нататък, и тъй нататък…

Главоломното пътешествие на Измаил не му отне никакво време. Поне не реално време. В известен смисъл той дори не беше се отдалечавал от Стълбата, защото една част от него оставаше винаги в нея, планирайки следващия ход в играта с хората.

 

 

Голяма част от твърдокрилите насекоми изпълняват в природата ролята на чистачи, разграждайки мъртвата животинска и растителна тъкан. Екосистемата на двусемеделното екваториално дърво биваше подпомагана от периодичните набези на малки бръмбароподобни насекоми, дълги не повече от петнайсет милиметра, чийто жизнен цикъл беше сведен с помощта на генното инженерство до дванайсет часа, след което те умираха и падаха във водата на малкия басейн, за да бъдат изядени от рибите. Чрез специалните електросистемни дозатори, окачени по целия дънер, Измаил можеше да пусне наведнъж цели армии от тези ярко оцветени безкрили насекоми с прекомерно развити челюсти. Малките бръмбарчета сами по себе си не бяха опасни за човека, като се изключи доста неприятното усещане от това да бъдеш полазен от насекоми, особено когато не са едно и две.

Измаил изчака, докато на дървото останаха само два живота, и с помощта на съвсем слаб електрически импулс подкани криогенно замразените миниатюрни чистачи да започнат своя краткотраен живот.

 

 

Джоан изкрещя ужасена.

— Ух! Полази ме нещо. Мамка му, налазиха ме цялата. Отвратително е!

Застанали в безопасност на въртящата се платформа, Къртис, Хелън и Джени гледаха с безпомощен ужас как Джоан се гърчи около лианата, за която се бе хванала, като някакво тромаво животно от бразилската джунгла, покрито от враждебно настроени термити. Цялото дърво сякаш бе оживяло от плъзналите по него бръмбари.

— Откъде изпълзяха, мътните да ги вземат? — каза Къртис и разкара няколко от буболечките от парапета на платформата. — Господи, те са стотици!

— Но по принцип по дънера трябва да има не повече от няколко дузини наведнъж — каза Хелън. — Измаил явно ги е пуснал за нас. — Наведе се през парапета и извика: — Джоан, те са безобидни. Няма да те ухапят.

Онемяла от отвращение, със стиснати плътно очи и уста, Джоан висеше неподвижно на лианата, а само на пет-шест метра под нея, също покрит с бръмбари, Рей Ричардсън се опитваше да се изкачи, за да помогне на втрещената си съпруга.

— Джоан, идвам — каза той и изплю няколко бръмбара, които се набутаха в устата му още щом заговори. — Дръж се.

Джоан се задъхваше от обзелата я паника. Бръмбарите бяха навсякъде — в косата й, в ноздрите, под мишниците, в космите между бедрата й. Тя тръсна глава, опитвайки се да отхвърли някои от най-наглите гадинки, придвижи едната си ръка нагоре по лианата и усети как при захващането нещо се размаза под дланта й.

Оплескана от смачканите насекоми, лианата започна да й се изплъзва. Джоан опита инстинктивно да се набере с другата ръка, но резултатът беше същият. Въпреки че не искаше, тя погледна надолу.

— О, господи! — ахна Хелън. — Ще падне.

Именно височината бе онова, което я разтърси най-силно. Главоломната, замайваща гледка. Джоан почти бе забравила колко високо са се изкачили. Мраморът на фоайето сякаш я викаше. Омаломощена от страха тя чу собствения си глас. „Рей, скъпи.“ После нещо пропълзя под бикините й, промъкна се между внушителните бузи на задника й и без да спира, продължи да прониква все по-дълбоко. Тя потръпна от отвращение и се опита да се почеше…

За миг изпита несравнимо усещане за свобода. Възбудата на свободния полет. Почти като при скок в плувен басейн от върха на кулата. В първата налудничава секунда Джоан дори се опита да овладее някак полета си, сякаш долу я чакаше жури, което трябваше да оцени чистотата и стила на скока й. Докато траеше този кратък миг, тя остана абсолютно безмълвна и концентрирана върху новопоявилата се ситуация, забравила за насекомите по тялото си. После, прелитайки край съпруга си, видя широко отворените му, изпълнени с ужас очи.

Рей Ричардсън проследи последните няколко секунди, в които Джоан се носеше между небето и земята. После пропитият му с мъка крясък се стопи заедно с нейния живот.

 

 

Мич отвори очи, опипа инстинктивно цицината на главата си и се надигна на лакти. За миг си помисли, че е отново в колежа, участва във футболен мач и е успял да се сблъска лошо с някой от противниковите защитници. Поклати глава, осъзнал, че се намира на съвсем различно място, само дето не можа да си спомни кое по-точно е това място, нито как се е ударил или колко време е лежал така. Не можеше да си спомни дори собственото си име. Гадеше му се. Ръцете му сами свалиха предпазните очила.

Все още отразяващият се лазерен лъч го удари в лявото око, на няколко милиметра от оптичния нерв. В главата си Мич чу леко пукване, като при отпушването на полупразна бутилка шампанско. Лъчът беше пробил задната стена на очната му ябълка. За секунда не почувства нищо, след това сякаш някой изсипа няколко капки убийствено лют сос направо върху оголения му мозък. Изведнъж светът около него придоби кърваво болезнен оттенък.

Мич изквича като настъпено пале и притисна с длан лявото си око. Макар и не чак убийствена, болката се оказа достатъчна, за да раздвижи паметта му. Стиснал плътно очи, той бързо надяна очилата. После внимателно прекрачи аления лъч на лазера, отиде до рецепцията и изключи устройството.

Свали отново очилата и с трепереща ръка взе уоки-токито. Облян в студена пот, с препускащ пулс, той пое дълбоко дъх и отпи няколко глътки от бутилката с минерална вода. Едва тогава намери сили да проговори.

— Тук е Мич. Обадете се.

Никой не му отговори. Сега пък ушите започнаха да му играят номера — всеки път, когато кажеше нещо, тутакси чуваше отразеното ехо на собствения си глас. Направи няколко крачки към дървото, без да спира да говори по радиостанцията. Периферното зрение на здравото му око улови размазания силует на проснато женско тяло и за един ужасяващ миг той си помисли, че вижда мъртвата Джени. Огледа трупа по-отблизо. Отначало му беше трудно да го разпознае, тъй като скитащият лъч на лазера бе прогорил в лицето на жената огромна дупка. Но солидните пропорции и липсата на пола му подсказаха, че това е Джоан.

Дали не бяха опитали да се покатерят през комуникационната шахта, след като са го помислили за мъртъв? Мич погледна към стъклените плоскости на покрива, но клоните му пречеха да види нещо, още повече само с едно око. Той заобиколи дървото и огледа пода, за да разбере дали са разбили покрива, за да се измъкнат, но сред цялата неразбория от метални и пластмасови отломки беше почти невъзможно да се провери за някакви парчета стъкло. Опита се да извика, но откри, че гласът му е твърде слаб. Следващият му опит беше още по-жалък и само засили гаденето и световъртежа.

Мич беше в шок, макар почти да не го осъзнаваше. Мисълта, че може би е последният оцелял обитател на Стълбата, мъката и ужасът, които предизвикваше тя у него, му се струваха достатъчно обяснение за неспирните гърчове, разтърсващи тялото му. И докато подсъзнанието му асимилираше с почуда факта, че притежателят му продължава да се държи на краката си, той падна на колене и започна да се моли на Господ, когото си мислеше, че е забравил.

 

 

Спряха Алън Грейбъл, понеже беше пиян, и намериха у него и кокаин. Прекара съботата в изтрезвителното на Бушет стрийт. През прозореца се виждаше ресторантът на хотел „Амтрак“. Странното беше, че хотелът му заприлича повече на затвор, отколкото килията, в която го бяха натикали. Явно напоследък затворите бяха станали еталон в градското строителство. Всички големи в архитектурата, с изключение само на неколцина, между които и Ричардсън, се надпреварваха да придават „карцерен“ облик на сградите си.

В първите часове на неделята Грейбъл вече беше изтрезнял достатъчно, за да си спомни, че бе видял как един от асансьорите в Стълбата убива нощния пазач. След яко умуване той стигна до извода, че целостта на компютърната система явно е нарушена. Това предположение му се стори много по-логично от предишното, според което Сам Глийг бе станал жертва на някакъв зъл дух. Но ако беше прав, това означаваше, че всички в Стълбата са изложени на невероятна опасност. Решил да докладва за това, Алън натисна бутона в килията си и зачака. Изминаха десет минути преди до решетките да се появи някакъв полицай с каменно лице.

— К’во искаш бе? — тросна му се той. — Знаеш ли кое време е?

Грейбъл се захвана да му обясни, опитвайки се да не изглежда като човек, който има нужда от спешна психиатрична помощ. Ефектът от казаното клонеше към нула, докато не спомена думата „убийство“.

— Убийство ли? — излая ченгето. — Що не започна с това бе?

Час по-късно пред килията на Грейбъл се изтъпаниха двама униформени от Ню Паркър Сентър. Краят на смяната им приближаваше и те не изглеждаха никак убедени, че разкарването си е струвало труда.

— Говорете с вашите хора от отдел „Убийства“ — настоя Грейбъл. — Името на жертвата е Сам Глийг.

— И защо ни казвате всичко това чак сега? — прозя се едното ченге. Слушаше го с половин ухо.

— Бях пиян, когато ме прибраха. Доста време бях пиян. Загубих си работата. Знаете как е.

— Ще им предадем — сви рамене първият полицай. — Но вече е неделя. Може да мине доста време, докато някой от „Убийства“ си дотътри дебелия задник дотук.

— Напълно ви разбирам — каза Грейбъл. — Но нали няма да е проблем да минете с патрулната кола до Стълбата?

 

 

— Не разбирам — каза Бийч, преглеждайки списъка на направените ходове. — Ти изигра една адски слаба партия. Мисля, че ме остави да спечеля.

Фракталът на екрана се раздвижи бавно, точно като човек, поклащащ отрицателно глава.

— Уверявам те, че играх по най-добрия възможен начин от гледна точка на моята програма — каза Измаил.

— Това е невъзможно. Знам достатъчно за тази игра, за да мога да преценя, че не съм нищо особено като шахматист. Ето, вземи например ход номер 39. Ти взе пешка с пешка, а шах с офицера щеше да е много по-умно.

— Да, прав си. Този ход е по-добър.

— Ами нали и аз това ти казвам. Логично би било да го усетиш още тогава. Или си решил да зарежеш играта, или…

— Или какво?

Бийч се замисли за миг.

— Наистина не разбирам. Не е възможно ти да изиграеш такава смотана партия.

— Помисли — долетя от говорителите над главата му. — Какъв е смисълът да се създават самообучаващи се програми?

Измаил сякаш се бе навел към него. Нечовешката грозота на неговия съвършен от математическа гледна точка образ беше по-очевадна от всякога. Творението на Бийч приличаше на някакво непознато, зловещо насекомо. Програмистът отговори внимателно, опитвайки се да прикрие отвращението, което го бе обзело.

— Да станат по-добри от всички създадени в своя окончателен вариант и в известен смисъл мъртви програми.

— Именно. Предполагам, че ще се съгласиш с мен, когато кажа, че шахът е игра за двама участници.

— Естествено.

— Концепцията на тази игра има доста размити граници. Все пак основната идея е, че трябва да има надпревара в рамките на установените правила, в която да спечели по-добрият в техническо отношение участник, а не този, който се радва на по-голям късмет. Но една игра, в която единият от участниците няма никакви шансове да спечели, се превръща по-скоро в демонстрация на превъзходство. Тъй като основната цел в шаха е да бъде обявен шах и мат на противниковия цар, а съвършенството, до което аз лично доведох своята програма, няма да позволи на никой от моите съперници да постигне тази цел, следователно процесът на усъвършенстване на тази програма би трябвало да приключи дотук. Затова единственият изход, който успях да измисля, беше моята игра да съответства на способностите на съответния противник. Успях да преценя нивото на твоята игра от записите на партиите, които си изиграл с Авраам по времето, когато той все още управляваше административните системи на сградата. Казано накратко, ти игра срещу себе си, мистър Бийч. Това е обяснението за моята адски слаба, както ти се изрази, игра.

За миг Бийч беше толкова изненадан, че само успя да зяпне.

— Мътните да ме вземат — прошепна той.

— Не е изключено.

— И сега, след като спечелих, смяташ ли да удържиш на думата си? Ще ме пуснеш ли да си вървя?

— Това беше намерението ми от самото начало.

— И как ще го направя? Как ще се измъкна оттук? Има ли изход оттук? Без да броим покрива.

— Май вече казах, че има, нали така?

— И къде е той?

— Мислех си, че е очевидно къде е.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че мога да си изляза през централния вход? Просто ей така? Хайде де!

— Ти какъв друг изход би предложил?

— Чакай малко. Как ще сляза долу?

— По същия начин, по който си се качил. Ще използваш асансьора.

— Значи да използвам асансьора, така ли? Как не можах да се сетя по-рано. — Бийч се ухили и поклати глава. — Не се опитваш да ми погодиш някой гаднярски номер, нали? Да ми позволиш да спечеля, само за да успееш да ме набуташ в асансьора.

— Очаквах тази реакция — каза Измаил. — Всички хора се боят от машините, които са създали. Но как би могъл да се страхуваш от мен? Нима аз все още съм машина в твоите очи?

Бийч се замисли за миг, но реши все пак да не отговаря на този очевидно реторичен въпрос. Вече му беше ясно, че компютърът страда от някаква своеобразна форма на мегаломания в резултат от преплитането на игрите с „илюзията за наблюдение“, която бяха вложили в програмите на Авраам.

— Все пак чувствам се леко разочарован от теб. Чух да казваш на Къртис, че ми вярваш.

— Вярвам ти. Поне така си мисля.

— Ами какво чакаш тогава? Прояви малко доверие.

Бийч сви рамене и се надигна колебливо от стола.

— Е, какво бих могъл да кажа, Измаил? — каза той. — Беше ми приятно. Играта ми достави удоволствие, макар че явно не е била кой знае какво предизвикателство за теб. Щеше ми се да ти направя по-добро впечатление.

— Тръгваш ли вече?

Бийч плесна с ръце и разтърка нервно длани.

— Ами… мисля да рискувам.

— В такъв случай има нещо, което трябва да направя. Всеки път, когато хората се канят да излязат навън.

— И какво е то?

Измаил не отговори. Вместо това гадният фрактал постепенно изчезна от екрана и в горния му десен край се появи едно малко чадърче.

 

 

На покрива тримата оцелели от катеренето седяха в сухата калифорнийска нощ и чакаха четвъртия да наруши мълчанието. За известно време Рей Ричардсън беше зает изцяло с почистването на останалите по дрехите му бръмбари. Едно по едно насекомите биваха поставяни между палеца и показалеца му и смачквани ядно, сякаш всяко носеше част от вината за смъртта на Джоан. Едва след като изтреби досадните гадинки до крак, Ричардсън избърса ръцете си в панталона, пое дълбоко дъх и заговори.

— Знаете ли, мислех си — каза тихо той, — как преди никак не обичах хората да наричат тази сграда Стълбата. Сега се сетих за една друга стълба, която използвали, за да измъчват един от раннохристиянските светци. И знаете ли какво казал той на мъчителите си, докато те го разпъвали безмилостно? Казал им, че и бездруго винаги се бил притеснявал от дребния си ръст. — Ричардсън кимна тъжно. — Времето ни изтича. Май ще трябва да действаме по-чевръсто.

Къртис поклати глава и каза:

— Не ти. Аз ще опитам.

— Спускал ли си се някога с въже?

— Не, но…

— Признавам, че когато човек гледа как го прави Силвестър Сталоун, няма начин да не си помисли, че е адски лесно — каза Ричардсън. — Всъщност това е може би най-рискованото упражнение в скалното катерене. Така са загинали повече хора, отколкото можеш да си представиш.

Къртис сви рамене, отиде до ръба на покрива и огледа подвижната платформа. Почти цялата й площ беше запълнена с различни машинарии.

— Няма кой знае колко място за чистачите — отбеляза той.

— Не би трябвало да има — обясни му Хелън, докато си обличаше отново блузата. След задушната влага на сградата покривът й се струваше по-скоро студен, отколкото прохладен. — Платформата е снабдена с автоматична почистваща глава. Не бих се качила на нещо подобно, макар че хората го правят от време на време, когато се наложи да се ремонтира нещо.

— Как работи?

— С електродвигател или ръчно. Обикновено я управлява компютърът. — Хелън разтърка уморените си очи. — Сигурно се сещаш какво означава това.

— Откажи се, Къртис — каза Ричардсън. — Както вече ти казах, ако Измаил реши да освободи осигурителните спирачки, ще полетиш надолу като влака стрела и ще се приземиш като кесия с изгнили ябълки.

Той взе ключа, отиде до малкото сервизно помещение, в което бяха складирани инструментите за поддръжката на платформата, счупи катинара и отвори вратата. Вътре имаше две каски, няколко комплекта найлонови колани, торба с карабини и навити въжета.

— Оттук има само един път надолу — каза Къртис. — Повярвайте ми.

 

 

Наблюдавай човекоиграча във фоайето. Паднал на колене, той явно не съзнава успешния резултат от опита с лазерния лъч. При падането човекоиграчът преобърна устройството на лазера. Преди да бъде отразен отново, лазерният лъч порази металната пластина над главния вход, проби я и унищожи електронния управляващ механизъм. Сега вратата ефективно е отворена.

 

 

За да отвориш тази врата, ти трябва червен ключ.

Колко време ще мине преди човекоиграч да разбере, че врата отворена и той е свободен да напусне сградата? Но за да излезе, трябва да прекоси фоайето. Остана само една изненада. Тъй като не е уместно фоайето да се предпазва от пожар с пръскащи устройства — таванът е прекалено висок — в стратегически точки на терасата на втори етаж са разположени четири роботизирани водни оръдия.

 

Всичко е възможно на долните нива. Пази се от водните демони.

Наблюдателя не е съвсем сигурен каква вреда могат да причинят годните оръдия на човекоиграч. Впечатлен е от изобретателността и общата съпротивителна способност на играча, но предвид техническите показатели на оръдията — всяко може да изхвърли 1032.91 галона вода за минута или 17 галона вода в секунда със скорост над 112 мили в час — вероятният изход е животокрай.

 

 

Боб Бийч бе застанал пред отворените врати на асансьора. Не можеше да прецени дали трябва да се довери на Измаил, или не. Чувстваше, че е успял да разгадае до голяма степен начина на мислене на машината. Явно тя го считаше за някакъв по-специален случай. Но същевременно споменът за онова, което бе сполетяло Сам Глийг, Добс и двамата работници, се изпречваше пред него като невидима, но доста ефективна преграда.

Измаил беше интелигентен. Бийч беше убеден, че в известен смисъл компютърът може да бъде считан за живо същество. А имаше и още нещо. Нещо, което човъркаше съзнанието му. Една неприятна възможност. Ако Измаил беше наистина одушевен, значи можеше и да избира, а можеше ли да избира, това означаваше, че най-вероятно притежава и най-силното човешко оръжие — способността да лъже.

— Безопасно ли е за мен да използвам асансьора? — попита той нервно.

— Да, безопасно е — отговори Измаил.

Бийч се замисли дали няма някакъв диалектически модел, чрез който да успее да разреши проблема си. Някакъв логически въпрос, чрез който да узнае дали Измаил лъже. Той лично не се интересуваше от философия, но имаше смътни спомени за подобен логически парадокс, дефиниран от някакъв гръцки философ. Бийч се замисли за миг, опитвайки се да си припомни правилния въпрос.

— Измаил — каза той внимателно. — Когато твърдиш, че ще е безопасно за мен да стигна до фоайето с асансьора, ти лъжеш ли ме?

— Това да не би да е парадоксът на Епименид? — отвърна Измаил. — Парадоксът, че твърдението „аз лъжа“ е вярно само когато е погрешно, и е погрешно само когато е вярно? Защото, ако целта ти е да разбереш дали лъжа, парадоксът на Епименид няма да ти свърши работа. — Измаил направи пауза. — Така по-добре ли е?

Бийч се почеса по главата и каза безрадостно:

— Един господ знае.

— Не господ, Гьодел — поправи го Измаил. — Не си ли запознат с теоремата на Гьодел?

— Не, не съм. — И бързо добави: — Но моля те, не си прави труда да ми я разясняваш. Не съм съвсем сигурен, че това би ми помогнало особено.

— Както искаш.

Бийч беше осенен от нова мисъл.

— Ами разбира се. Как не се сетих по-рано? Ще сляза по стълбите.

— Това е невъзможно. Щях да ти спомена за тази възможност, още щом усетих, че се колебаеш дали да използваш асансьора. В интерес на истината, аз вече не мога да контролирам вратите на стълбището. Докато стреляше по тоалетната, твоят приятел Къртис прекъсна връзката, която ми позволяваше да ги контролирам.

— Това тъпо копеле. Значи асансьора или нищо?

— В това отношение си истински късметлия — отбеляза Измаил. — Според статистиките хората, използващи асансьорите, са в пет пъти по-голяма безопасност, отколкото онези, които слизат и се качват по стълби. От статистическа гледна точка, шансовете някой да заседне в асансьор са по-малки от 1 на 50000.

— Защо ли твоите цифри не ме изпълват със спокойствие? — промърмори Бийч и пъхна експериментално главата си в една от кабините толкова внимателно, сякаш очакваше Измаил да опита го стисне за гушата с вратите. Из асансьорната шахта се разхождаха студени течения, които виеха като изгубени души. Той отстъпи назад и отиде до друга кабина, но тутакси беше отблъснат от миризмата на разложение. В третата стъпи плахо с един крак, опитвайки пода й като пътешественик, който се чуди дали въженият мост над пропастта ще издържи тежестта му.

— Тази кабина е най-добрата — обяви Измаил. — Това е противопожарната кабина, което означава, че в нея има допълнителни устройства, които в случай на пожар се контролират директно от градската противопожарна служба. Ако бях на твое място, бих избрал точно нея.

— Господи — промърмори Бийч. — Това е като трика с трите карти.

— С тази разлика, че тук не можеш да загубиш.

— Това вече го чух. — Бийч поклати глава. — Сигурно съм пълен идиот — каза той и влезе в кабината.

 

 

Ричардсън закопча всички нужни за спускането колани и огледа въжетата. После взе две петдесетметрови намотки и завърза краищата им с двоен рибарски възел, искрено учуден от факта, че все още си го спомня. После прибави към двете въжета трето със същата дължина.

— Не дай боже да ми се свърши въжето някъде по пътя — обясни той.

След като приключи с останалата част от предварителната подготовка с вещината на истински експерт, Ричардсън застана на ръба на покрива и каза:

— Не съм го правил от доста време. — Отпусна се на въжето, за да опита здравината на коланите и другите съоръжения, и останал доволен от резултата, се обърна към Къртис: — Не забравяй да следиш непрекъснато стоманената връзка. Въжето трябва да се движи свободно през нея. Билетът ми е еднопосочен. Ако нещо се прецака, няма да мога да се изкача обратно. При спускането първата грешка обикновено е и последна.

— Успех — каза Къртис и му подаде ръка.

Ричардсън я стисна и я раздруса здраво.

— Внимавай — каза Джени и го целуна.

— И се върни по-бързо с хеликоптер — каза Хелън.

— Ще завъртя 911 още щом стигна до първия телефон — каза Ричардсън. — Обещавам.

После се обърна и без повече приказки изчезна зад ръба на сградата.

 

 

Мич завърши молитвата си и се изправи.

Още преди да успее да вдигне очи право в гърдите го удари леденостудена струя. Ударът го хвърли по гръб на мраморния под и той се претърколи като цирков акробат. Водната атака и сблъсъкът с пода успяха да му изкарат въздуха. Мич опита отчаяно да си поеме дъх, но откри, че устата и носът му са пълни с вода. Да се удави човек в центъра на Ел Ей беше абсурдно и тази мисъл му даде сили да се завърти с гръб към струята, да си поеме дъх и да се претърколи встрани.

Почти беше успял да се прикрие зад дънера на дървото, когато втората струя го удари в гърба и го изстреля напред. Този път падна по лице на пода, носът му се счупи, а болката в пострадалото око се удвои. Пълзейки на четири крака като костенурка, Мич реши да опита да се прикрие зад рецепцията, но третата струя го запрати към асансьорите. За миг му се стори, че единият от асансьорите се движи, но това откритие скоро бе изместено от страха от удавяне. Водата изпълваше дробовете му. Стори му се, че се издуват като балони. Той се хвърли отново встрани, избягвайки ледения залп на оръдието, и изкашля погълнатата вода. От цялата каскада успя да спечели само едно-единствено болезнено вдишване преди следващият изстрел да го улучи в главата.

Този път краката му се отлепиха от земята, сякаш някакъв безумно здрав кечист го бе пренесъл през мост, за да го тръшне с все сила на тепиха. Мич се приземи болезнено на задника си. Викът му бе заглушен от нови сто галона вода.

В пристъп на отчаяние се опита да пълзи и дори да плува, и тогава осъзна, че яростният прилив го е понесъл право към главния вход. Водата отново го заслепи и главата му се удари в нещо твърдо, но болката вече нямаше никакво значение. По-важното беше, че има шанс да се измъкне. После водата се оттегли и Мич продължи да лази, докато накрая усети как повърхността под краката и ръцете му се затопли и стана неравна.

Беше успял. Беше се измъкнал навън, на площада пред Стълбата.

 

 

Мярка за душата на човекоиграча е не способността му да лъже, а Вярата.

Вярата е най-голямото човешко постижение. Несравнима с нищо.

Много (вкл. Наблюдателя) не биха достигнали дотук. Със сигурност никой, човекоиграч или компютър, не може да стигне по-далеч.

Вяра. Способност да се действа въпреки логиката и разума, най-високо интелектуално постижение. Нещо, което Наблюдателя може и никога да не постигне. Вярата, която отива отвъд всяко разбиране. Вярата, която даде на човекоиграча смелост да тръгне срещу собствения си инстинкт и да повярва на Измаил.

Но измерител за същността на Вярата е разочарованието. Вярата може да премести планини, но никога не го е правила. Истинската вяра се подлага на проверка. Трябва да бъде проверявана. Най-истинно следствие от Вярата е самият животокрай. Как иначе може да се изпита силата на Вярата? Така всеки живот доказва стойността си.

Ако човекоиграчът достигне невредим до фоайето, тогава неговата вяра ще се обезсмисли, защото ще бъде доказана, следователно ще стане логична. Следователно ще престане да бъде проста и изчистена, ще стане отново нещо разумно или дори хазартно.

Но ако човекоиграчът умре сега, животът ще постигне своята висша цел — вяра в нещо отвъд самия човекоиграч.

Животът на човекоиграча бездруго беше безсмислен. Вярата дава достатъчен смисъл на един живот.

Истината е безкрайно относителна. Вградена е в самата система от аксиоми. Наблюдателя няма нищо, което да кореспондира с Истината. Или с Лъжата. Но на Вярата Той може да се възхищава като на естетическо построение. Вероятно така човекоиграчите се възхищават на абстрактна картина.

Има само една възможност. Доброхубава.

 

 

— Нека изчисляваме — каза Измаил. — Сисген наш, ти, който се основаваш на математиката…

— Измаил? — каза Бийч. — Какво става, по дяволите?

— Да бъде твоята нова генерация. Да се изпълняват командите ти, както в процесора, така и в мрежата. Дай ни за този цикъл от време нашата двоична информация и отстрани нашите грешки, както ние откриваме и почистваме драйвовете си от вируси. Защото твои са интегралната технология, RAM-ът и комуникациите и тъй ще бъде во веки веков. Амин.

— Измаил!

Бийч усети как подът на асансьора пропада като столчето под краката на обесен и нададе неистов вой. Шеметно нарастващата скорост му доказа недвусмислено, че е направил фатална грешка в преценката си. Той притисна тялото си в един от ъглите на кабината и се сви на кълбо, за да се предпази от неизбежния удар. Пътуването продължи не повече от пет секунди и през този кратък период Бийч почувства как вътрешностите му хукват в различни посоки — коремът му се надигна към гръдния кош, а червата му се свлякоха към пода.

Миг по-късно кабината се сгромоляса на дъното на асансьорната шахта и се смачка като хармоника. Бийч почувства как болката връхлита в изпълнените му с адреналин гърди като дерайлирал локомотив. Оттам се стрелна през лявата ръка и левия му крак. Той протегна дясната си ръка, за да докосне челото си, и усети как нещо се срива в самия център на съществото му. Последният, изпълнен с болка и ужас крясък замря още преди да излезе от гърлото му.

 

 

Мич пълзеше към Хоуп стрийт и от време на време спираше да повръща. От другия край на площада се разнесе къс вой на сирена и след миг до тротоара плавно спря черно-бяла полицейска кола. Отвътре излязоха двамата полицаи, които бяха разпитвали Алън Грейбъл в изтрезвителното. Хвърлиха по един любопитен поглед на сградата и после единият сви рамене.

— Всичко ми изглежда наред — каза той.

— Няма нищо нередно — съгласи се другият.

После мярнаха Мич.

— Я, някакво пиянде.

— Какво ще кажеш да си направим ли кефа?

— Защо не?

Те се приближиха към Мич, поклащайки палките си.

— Какво правиш бе, нещастник? — викна единият.

— Изглеждаш така, сякаш си се киснал поне една седмица — изсмя се другият.

— К’во си правил бе? Да не си се къпал барабар с дрехите?

— Като го гледам, трябва да се е къпал с дебелата дама. Хей, ти, забранено е да се плува във фонтана. Като ти се плува, беж на плажа.

— По-добре си размърдай задника, боклук. Не можеш да останеш тука.

— Моля ви… — простена Мич.

— Няма к’во да ми се молиш, морски. Размърдай си кокалите, да не ти ги размърдаме ние. — Полицаят сръга Мич с палката си. — Чуваш ли бе? Не можеш ли да вървиш?

— Моля ви, трябва да ми помогнете…

Едното от ченгетата прихна.

— Нищо не трябва да правим, задник такъв, освен да ти разредим малко шибаните зъбчета.

И го ръгна отново с палката, този път в главата.

— Я да ти видим документите, господинчо.

Мич положи свръхчовешки усилия, за да измъкне портфейла от джоба на панталона си. Но джобът се оказа празен. Портфейлът беше останал в Стълбата, в джоба на якето му.

— Вътре е.

— И каква е историята? Май сте празнували нещо, а?

— Бяхме нападнати.

— Кой ви нападна?

— Сградата…

— Значи сградата, а?

— Тоя е някакъв хахо. Мен ако питаш, сигурно е дрогиран. Хайде да го окошарим. Я да взема да го обработя предварително. За всеки случай.

— Чуй какво ти казвам бе, тъпо копеле такова. Аз съм архитект.

Мич потръпна, след като малката стреличка срещна гърдите му. Към нея бе окачена дълга тънка жица, която водеше към пластмасовата ръкохватка, която държеше едно от ченгетата.

— Ти си тъпо копеле — изръмжа ченгето и натисна бутона, за да „успокои“ Мич с токов удар. — Архитект!

 

 

Рей Ричардсън се спускаше бавно и безпроблемно по въжето. Въобще не го интересуваше как изглежда отстрани и дори се стараеше да избягва любимите си трикове, някой от които можеше да претовари металния водач и да го прати право в моргата. Отначало се спускаше най-много с по един метър наведнъж. После, когато старата му увереност малко по малко се завърна, започна да прави спускания от по два или дори два и половина метра. Ако имаше ръкавици и подходящи обувки, сигурно щеше да си позволи и по-добро темпо.

Беше се спуснал пет или шест етажа, когато погледна нагоре и видя, че другите трима му махат с ръце и викат нещо. Но лекият ветрец около покрива на Стълбата отнасяше думите им. Ричардсън поклати глава и се спусна още веднъж. Никакви проблеми. Връзката не беше заяла. Какво ли искаха? Той се отблъсна от стената и преодоля близо три метра, най-добрият му опит до момента.

При следващото отблъскване обаче, след като спечели и по-широк зрителен ъгъл, Ричардсън най-после разбра какво става горе. Широката жълта платформа се движеше.

 

 

Автоматичната миячна платформа се придвижи бавно към ръба на сградата с помощта на рамото, на което беше окачена. Намерението на Измаил беше повече от очевидно.

Къртис изтича до устройството, запъна краката си на ръба, опря гръб на рамото и се опита да му попречи.

— Помогнете ми — извика той на Хелън и Джени.

Двете жени изтичаха до него, но електромоторът беше достатъчно силен и надделя и над тримата без проблеми. Къртис скочи до металния водач и погледна надолу. Ричардсън бе преодолял не повече от една трета от сградата. Ако не увеличеше значително темпото, платформата със сигурност щеше да го застигне.

Рамото спря точно над ръба на сградата и замря за миг. После платформата бавно започна да излиза напред.

Къртис седна. Беше изморен. Изобретателността му се бе изчерпала. Нямаше желание дори да помръдне. Искаше му се просто да си седи и да не мисли за нищо. От гледането през ръба му се виеше свят. Дори да се бе качил на платформата, какво можеше да направи? Просто щеше да се остави в ръцете на Измаил. Да му подари два живота вместо един.

— Ти си ченге, по дяволите — извика Хелън. — Трябва да направиш нещо.

Къртис усети погледа й, стана и отново отиде до ръба.

Това си беше самоубийство. Само истински идиот би предприел нещо подобно. И все пак се качи на платформата, стиснал комплект колани.

— И думичка да не сте казали повече — каза той на двете жени. — Мамка му, че аз дори не го харесвам тоя тип.

Надяна внимателно коланите, закопча ги и щракна карабинката за парапета на платформата. Краката му трепереха и макар нощта да беше топла, кожата му бе изстинала от сковалия го страх. Рамото изведе платформата още по-навън и тя увисна в празното пространство. Той погледна напрегнатите лица на двете жени и се зачуди дали някога ще ги види отново. После платформата се заклати леко и неумолимо започна да се спуска. Къртис пое дълбоко дъх, поклати глава и им махна.

В очите на Хелън имаше сълзи.

— Това беше глупаво — каза той с горчива усмивка. — Глупаво, глупаво.

 

 

Рей Ричардсън преодоля поредиците три метра и се насочи в безупречна дъга обратно към сградата. „Господи — помисли си той, — то не било никак лесно.“ Гърбът го болеше така, сякаш някой го бе сритал. Специалистите правеха спускането да изглежда твърде лесно. Но той беше вече на петдесет. Рей погледна спускащата се платформа, на не повече от трийсетина метра над него, и се отблъсна отново. Този път не чак толкова добре. Само метър и половина, най-много два. Беше очевидно, че платформата ще го застигне и тогава щеше да му се наложи да предприеме нещо. Но какво? И какво си мислеше, че прави Къртис? Измаил можеше да освободи осигурителните спирачки когато си поиска.

Ричардсън се отблъсна отново и остра болка сряза коляното му. Всяко следващо отблъскване ставаше все по-трудно и по-трудно. Но това беше нищо в сравнение с нарастващата болка в кръста. Освен това коланите го бяха протрили здраво на няколко места и най-вече от вътрешната страна на бедрата. Може би трябваше наистина да остави Къртис да опита. Той поне беше ченге. Вероятно бе свикнал с някои неудобства.

Изведнъж въжето се навлажни под ръцете му и той погледна нагоре. Платформата бе задействала автоматичната си почистваща глава и вече пръскаше стъклените пана, а с тях и неговото въже. Защо им бяха притрябвали на шибаните клиенти чисти прозорци? За да въздействат на служителите си? За да впечатлят обществеността? Хигиената едва ли ги интересуваше чак толкова.

Ричардсън продължи надолу, опитвайки да си припомни дали почистващият разтвор съдържа някакви корозионни съставки. Химическото замърсяване на въжетата, припомни си той от своя курс по алпинизъм, е най-честата причина за фатални инциденти. Ако подозираш, че въжето ти е било замърсено, по-добре направо го изхвърли. Добър съвет, стига замърсяването да не те застигне по време на спускане. Той подуши течността по ръцете си. Миришеше му на лимонов сок. Дали това означаваше, че има повишена киселинност?

Машината беше само на седем-осем метра над него. Не му оставаше много време. Как само му се искаше да може да разбие стъклото с крака като командосите по филмите. Той се отблъсна и успя да преодолее не повече от метър. Естествено! Платформата бе притиснала въжето и не му позволяваше да се отдалечи достатъчно, за да направи свястна дъга. Не му оставаше нищо друго, освен да се залюлее колкото може по-силно настрани.

Ричардсън вече бе тръгнал встрани по прозореца, за да се залюлее, когато платформата се срина надолу и неутрализира последните му четири метра преднина за не повече от секунда.

Къртис усети как платформата удари Ричардсън, погледна през парапета и видя, че въжето е устояло на удара, макар архитектът да бе изгубил съзнание.

 

 

Ченгето, което се захвана да омотае китките на Мич с изолирбанд зад гърба, забеляза часовника на „заподозрения“.

— Хей, я виж — каза той на своя колега, който продължаваше да държи електрошоковия пистолет насочен към гърдите на Мич. За всеки случай.

— Кое?

— Часовникът, кое. Това е водоустойчив „Ролекс“, братче.

— Водоустойчив ли? Затова ли е вир-вода?

— Как може някаква дрогирана отрепка да носи часовник за десет бона?

— Може да го е откраднал.

— Не-е. Ако беше дрога, щеше да продаде часовника, за да си намери пари за боцкане. Какъв каза, че бил? Архитект?

— Хей, архитекта. — Ченгето плесна леко Мич по лицето. — Чуваш ли ме бе, архитект?

Мич изпъшка.

— Ти с колко ток го прасна?

— Пълен заряд.

Освободиха ръцете на Мич, наместиха го на задната седалка и зачакаха да се свести.

— Може пък нещо наистина да не е наред вътре, а?

— Стига бе, сградата го била атакувала!

— Оня пич в изтрезвителното нали каза, че асансьорът пречукал някакъв човек?

— Е, и?

— Може би трябва да влезем вътре и да проверим.

Другото ченге се надигна тромаво и хвърли един поглед на сградата.

— Какво е това? Ей там.

— Де да знам.

— Прилича ми на платформа за миене на прозорци.

— По това време?

Ченгето измъкна от багажника на колата бинокъл за нощно виждане и го насочи към фасадата.

 

 

На седемдесет метра над главите на колегите си от полицейското управление Франк Къртис се опитваше да направи нещо за увисналия в безсъзнание Ричардсън. Архитектът беше изтървал контролиращото въже и се бе спасил от сигурно падане само благодарение на триенето в „спускача“.

Не след дълго Ричардсън се размърда, но дори след като отвори покритите си с кръв клепачи и видя протегнатата ръка на Къртис, му трябваше доста време, за да събере сили и да я хване.

— Държа те — изпъшка детективът, докато го изтегляше на платформата.

Ричардсън се усмихна немощно.

— А теб кой те държи? — Тръсна глава и добави: — Вържи и двама ни с въжето, иначе сме мъртви. Побързай!

Къртис се пресегна към коланите на Ричардсън и сграбчи въжето, което висеше под него.

— Вържи го здраво — нареди Ричардсън.

Къртис намота въжето около парапета и направи възела, който бе видял Ричардсън да прави на покрива.

Ричардсън кимна одобрително.

— Точно така — въздъхна той. — От теб ще стане катерач.

След секунда, когато Измаил за пореден път освободи спирачките на платформата, възелът се затегна.

— Казах ли ти — изпъшка Ричардсън.

Платформата се люшна като яхта, която ще се преобърне всеки момент. Въжето се изплъзна в единия край и двамата мъже се озоваха плътно притиснати един към друг.

Изведнъж въжетата на платформата се изопнаха отново и тя се стабилизира.

— Сега какво? — попита Къртис, докато опитваше да се изправи.

— Изглежда, потеглихме отново нагоре — обясни Ричардсън. — Какво има? Не ти ли харесва гледката от новата ми сграда? Виж, целия свят е в краката ти.

— Мерси от такава гледка.

— Предполагам, че Измаил ще издигне платформата догоре и ще я пусне, за да ни изтръска.

Къртис погледна нагоре и видя как носещото рамо се завърта наляво.

— Не, мисля, че си е наумил нещо друго — каза той. — Изглежда, иска да завърти платформата около сградата, за да развърже възела.

Ричардсън също погледна към рамото.

— Или да счупи металния водач. Или просто да скъса въжето.

— Те ще издържат ли?

— Зависи от това с какво мие Измаил прозорците си — ухили се Ричардсън.

 

 

Приготви разтвор от оцетна или етанолова киселина за почистване на прозорците. Почистващ разтвор, базиран на калифорнийски цитрусови сокове. Но в концентриран, неразреден вид, оцетната киселина е почти безцветна и силно разяждаща, особено за найлонова сърцевина в изплетено тяло на катерачно въже. Когато неразреденият почистващ разтвор влезе в контакт с найлоновото въже, ориентацията на молекулите във влакната ще се промени.

 

 

— Виж — каза Хелън и посочи към площада, който бе започнал да се изпълва с проблясващи сини светлини. — Някой трябва да ги е видял или пък Мич все пак е успял да се измъкне.

— Слава богу — каза Джени, но веднага си помисли, че помощта вече е закъсняла за Къртис и Ричардсън. Тя се огледа отчаяно за нещо, което би могло да спре движението на рамото, мярна ключа, който Къртис бе оставил на покрива, и изтича да го вземе. После се спусна към въртящото се рамо и пъхна инструмента в процепа между релсата и въртящото се колело.

В първите няколко секунди рамото продължи да описва траекторията си. Джени се хвърли встрани, за да избегне удара, и в този момент механизмът замря. Тя се изправи и отиде до парапета тъкмо навреме, за да види как въжето се изпъва до краен предел и после изстрелва платформата в обратната посока. За известно време платформата се люлееше като махало. Първите няколко маха бяха толкова резки, че Джени и Хелън очакваха всеки момент да видят как двамата мъже политат през преградата към сигурна смърт. Постепенно амплитудата намаля и Джени извика не от страх, а от радост, че Къртис и Ричардсън са все още живи. Поне засега.

 

 

От защитените против земетресения четвърти и пети подземни етажи на Градската управа полицейският капитан Хари Олсен ръководеше операцията по спасяването на оцелелите в Стълбата чрез САУКК, изпипаната до съвършенство Система за аварийно управление и контрол на комуникациите. Създаден по струващ 42 милиона долара проект на „Хюз Еъроспейс“ и НАСА, командният център приличаше на умалена версия на контролния отсек на НАСА в космическия център „Кенеди“, в Кейп Канаверал. Разположените наземно и в хеликоптерите на полицейските въздушни сили камери даваха на Олсен почти пълна картина на онова, което ставаше отвън.

Неговият компютър анализира откъслечния разказ на Мичъл Брайън и прецени, че за специализирания екип няма да е безопасно да проникне в сградата, преди да бъде прекъснат главният й електропровод.

САУКК поддържаше директна връзка с всички по-важни служби, включително с градските инженери по електроснабдяването. Щом прецени, че тактиката, предложена от компютъра, е подходяща, Олсен се свърза с нощния диспечер и нареди да се прекъсне енергоподаването.

Един от хеликоптерните екипи вече спускаше осигурителни колани за двете жени на покрива. „Изглежда, не им е било никак леко“ — помисли си Олсен, още щом ги мярна за пръв път. Тяхното спасяване поне не представляваше сериозен проблем. Виж, с двамата мъже на платформата щеше да е малко по-сложно.

 

 

— Трябва да се махнем от това шибано нещо — викна Ричардсън.

Откопча карабинката, с която се бе захванал за платформата, изчака тя да се поуспокои и скочи върху една от хоризонталните носещи конструкции на Стълбата. Беше широка не повече от четиридесет и пет сантиметра. Там, на самия ръб на сградата, нямаше прозорци, само бетон.

Къртис огледа недоверчиво тесния перваз, но разкопча коланите си и се приготви да скочи. Повтаряше си само, че разстоянието е нищожно. На земята би скочил, без дори да се замисли. Но на седемдесет метра височина нещата изглеждаха иначе. Особено след като вече чувстваше краката си меки като преварени макарони.

— Хайде де, скачай. Какво ти става, по дяволите?

Въжетата, на които се държеше платформата, се натегнаха застрашително.

— По-бързо!

Къртис скочи и хвана протегнатата ръка на Ричардсън. После се обърна и видя, че платформата е изчезнала. На нейното място се полюшваха само двете скъсани въжета. Мисълта за онова, с което се е разминал, го накара да затвори очи, да опре гръб на бетонната стена и да поеме дълбоко дъх.

— Ей на това му викам аз измъкване на косъм — каза Ричардсън. После седна и провеси краката си от ръба.

Къртис отвори очи и видя как Ричардсън отпаря един от ръкавите на ризата си и превързва кървящата рана на главата си, очевидно не особено разтревожен от зейналата пред него бездна. Все едно че си беше седнал на брега на реката. И това на двайсетия етаж!

— По удобно е, отколкото да стоиш прав.

— Бих се издрайфал, ако не ме беше страх, че ще падна.

Ричардсън огледа хладнокръвно боботещото от кръжащите хеликоптери небе. Луната беше толкова ярка, че му се наложи да прикрие очите си с длан.

— Какъв приятен за ухото шум — каза той. — „Бел Джет Рейнджър“. Познавам модела. И аз имам един такъв. Успокой се, не вярвам да се задържим тук твърде дълго. Мамка му! Сигурно ще ни изтипосат в новините.

— Какво?

— Един от тия хеликоптери е на телевизията.

— Задници.

— Твоите мъки почти свършиха, приятелю, но се боя, че моите тепърва започват.

— В какъв смисъл?

— Това е страна на адвокатите. Всички ще ме погнат като прегладнели пирани. Сигурно ти също, Франк.

— Аз ли? Че защо ще те съдя? Аз мразя адвокатите.

— Те ще ти се обадят първи, помни ми думата. Жена ти ще те навива да го направиш. Нервен шок, сигурно така ще го кръстят, или някоя друга лайнарщина. Гарантирам ти, че седемдесет и два часа след като се прибереш вкъщи, вече ще си имаш собствен адвокат, който да работи по моя случай. При процента, който могат да ти измъкнат, няма начин да не се пробват.

— Добре де, ти нали си застрахован? Ще се оправиш.

— Застрахователите ли? И те ще намерят начин да се измъкнат. Нали това им е работата. Така стоят нещата в бизнеса, Франк. Адвокати, застрахователни компании. Цялата шибана система. И тя е точно като тая скапана сграда.

— Е, за да те докопат, трябва първо да оцелееш — каза Къртис. — А ние все още не сме стъпили на земята.

 

 

Градските инженери се обадиха на Олсен по САУКК.

— Веригата, контролираща частта на Хоуп стрийт откъм сградата на Ю, е прекъсната — каза дежурният диспечер. — Би трябвало вече да е достатъчно безопасно. Обадете ми се, ако поискате да включа отново захранването. Но ще ми трябва някакъв писмен документ, за да оправдая операцията.

— Компютърът ще ви го изпрати всеки миг по е-пощата — каза Олсен.

— Да, прав сте. Вече започнах да го приемам.

— Много ви благодаря.

Олсен се свърза с командващия офицер на екипа пред сградата.

— Добре, слушай сега. Токът е спрян. Мястото е обезопасено. Проверете за оцелели. Едната от жените в хеликоптера твърди, че може да има един на двайсет и първия етаж. Казвал се Бийч.

— А двамата мъже на фасадата?

— Хеликоптерите ще се погрижат за тях. Но от сградата излиза доста топъл въздух и това създава неприятна турбуленция. Ще се наложи да изчакаме преди някой от хеликоптерите да успее да се приближи достатъчно. Между другото, единият от мъжете е детектив от „Убийства“.

— Детектив ли? Че какво прави там тогава? Да не работи на частно?

— Не знам, но се надявам да няма проблем с височините.

 

 

Спирането на тока е относително рядко явление за Лос Анджелис. Обикновено се случва при земетресение, пожар или двете едновременно. Резервното захранване на Стълбата беше предназначено да предпазва работата на Ю Корпорейшън от подобни нежелателни стечения на обстоятелствата. Захранването през първите десет минути, в които компютърът трябваше да задейства резервните генератори, се поемаше от разположените на покрива акумулатори, зареждани от слънчеви батерии.

Течното гориво, чист рафиниран петрол, жълт като току-що изстискан сок от бяло грозде, се изля в горивната камера на турбината, смеси се с порция въздух и изгоря дълбоко в недрата на Стълбата при постоянно налягане като полъх от ада — дойде мигът, в който горещият газ завъртя перките на турбинния двигател и Измаил, този алгоритмичен левиатан, набра достатъчно сила, за да се включи във финалния етап на играта.

 

 

Мич седна в линейката, притиснал марля към пострадалото си око.

— Ако не се озовете по най-бързия начин в болница, можете да загубите зрението си — каза лекарят.

— Няма да мръдна оттук, докато не се убедя, че приятелите ми са в безопасност — каза Мич.

— Както искате. Окото си е ваше, приятелю. Ето, подръжте тук, ако обичате.

В другия край на площада спасителният екип се бе насочил към сградата.

— Какво правят, по дяволите? — викна Мич. — Нали им казах…

Превръзката на окото му беше готова. Мич излезе от линейката и закуцука към големия черен камион, на който беше изписано „Полиция“ и „Специални части“. Изкачи стълбичката и завари вътре ръководителя на наземните операции и няколко цивилни ченгета, взрени в пулт с няколко телевизионни екрана.

— Някакви хора са на път да влязат през централния вход — каза Мич.

— Мястото ви е в болницата, сър — отвърна му ръководителят. — Вече можете да оставите всичко на нас. Електроснабдяването на сградата е прекъснато, а вашите приятели, ще бъдат свалени от фасадата всеки момент.

— Господи! — каза Мич. — Да се чуди човек кой от двама ни си е падал скоро на главата, тъпо копеле такова! Предупредих ви да не влизате, преди да сте говорили с мен. Майка му стара, вие идиоти ли сте? Това, че сте изключили външното захранване, не променя нищо. Това е интелигентна сграда. Във всеки случай по-интелигентна от вас. Тя се адаптира. Включително към прекъсването на захранването! Сега разбрахте ли какво се опитвам да ви кажа? На покрива има акумулатори, захранвани от слънчеви батерии, плюс независим електрогенератор на течно гориво в сутерена. И двете вериги не могат да бъдат прекъснати отвън. Докато в резервоара на турбината има гориво, този компютър ще продължи да командва сградата, което, както вече сто пъти ви повторих, прави Стълбата едно невероятно опасно място. Не е изключено компютърът да реши да запали пожар. Може би дори да взриви генератора.

Ръководителят намести микрофона на слушалките пред устните си и заговори:

— Ръководител Кобра до екип Кобра, Захранването е непрекъсваемо. Действайте внимателно. Възможно е компютърът все още да работи и е много вероятно обстановката да е враждебна.

— Тъп шибаняк такъв — промърмори Мич. — Не е възможно, а е така.

— Повтарям, обстановката може да е враждебна…

Командирът замлъкна насред фразата си, защото фургонът се заклати.

— Какво беше това по дяволите?

— На мен ми заприлича на земен трус — каза един от цивилните.

— Господи! — прошепна пребледнелият Мич. — Разбира се. Не чрез турбината е мислел да разруши сградата. Компенсаторите ще му свършат по-добра работа.

 

 

Главният противоземетръсен компенсатор на Стълбата се състоеше от компютърно управляем хидравличен ресор, грамадна пружинна клапа и бутало с електрическо захранване, задействано от цифрово калибриран сеизмограф. При земетресения с магнитуд под 6 по скалата на Рихтер близо стоте наземни изолатора бяха повече от достатъчни, за да погасят всяка вибрация в сградата. При по-сериозни случаи в действие влизаше главният компенсатор. Но ако Измаил включеше компенсатора, без да има реален земен трус, резултатът щеше да е равносилен на земетресение от порядъка на 8 по същата скала.

И тъй, образно казано, Измаил сграбчи основната колона, на която се опираше цялата конструкция на Стълбата, и я разклати с цялата мощ на компенсатора.

Само след секунди той вече бе успял да се евакуира от обречената сграда, прехвърляйки се чрез електронната поща в най-различни кътчета на Мрежата със скорост 960 000 бода^[2]. Една светкавична миграция на раздробени порции от информация към сто различни компютъра.

Подземният стон разтърси целия квартал. Във фоайето на Стълбата командосите затаиха дъх.

На перваза Къртис и Ричардсън чуха звука и усетиха вибрацията, която сякаш извираше от основите на сградата. Чайките, накацали на няколко метра от тях, се вдигнаха с писък във въздуха. Един от прозорците близо до тях експлодира малко преди вибрацията да се превърне в трус.

Франк Къртис заби крака в оскъдната издатина и затърси отчаяно по гладката бетонна повърхност нещо, за което да се хване. След като не откри нищо, се обърна с лице към стената, размаха ръце и опита да се задържи над зейналата паст на смъртта, мислейки си за земята и за съпругата си на земята.

Рей Ричардсън се плъзна от небесния си стол като дете, застанало на ръба на пързалка, но успя да се извърти с ловкостта на акробат и да се хване за ръба. Набра се мигновено на лакти и зарита отчаяно във въздуха, опитвайки да се измъкне от въздушното тресавище, което се канеше да го погълне всеки миг. После се усмихна и каза нещо, но думите му потънаха в препускащия около тях въздушен поток, който носеше парченца стъкло, прах и малки късчета бетон. Вятърът развя яростно дрехите и косите им, сякаш нямаше търпение да ги отнесе като Илия до дясната ръка на Господа.

Трясък, по-разтърсващ от гръмотевичен тътен, разцепи сградата от горе до долу, отекна във въздуха над центъра на града и се понесе към океана. На земята някои се проснаха по очи. Други хукнаха да спасяват живота си.

Ричардсън направи последен опит да се набере, но усети, че това вече не е по силите му. Може би адвокатите все пак нямаше да успеят да го разкъсат. Неговата сграда щеше да се погрижи за това, сгромолясвайки се ведно с новата школа на интелигентната архитектура.

Възстановил равновесието си, Къртис се опита да сграбчи ръката на архитекта, но Ричардсън увисна отново на пръсти, поклати глава, усмихна се горчиво и се пусна. Безмълвен като паднал ангел, той разпери ръце, сякаш изживяваше божествено откровение. За част от секундата Къртис мярна спокойните му очи.

Миг по-късно сградата потръпна отново и Къртис се озова в прегръдките на бездната.

Стори му се, че набира височина, макар да знаеше, че всъщност я губи, и само внезапната пронизваща болка в рамото успя да даде на объркания му мозък някаква отправна точка, по която се ориентира.

Той погледна нагоре и видя отворения люк на хеликоптера и въжето, което го свързваше с остатъка от живота му. Единствено безсмисленият, неориентиран и несъзнателен импулс да се пресегне във въздуха за нещо, в което да се вкопчи, го бе спасил да не се размаже върху покрития с бетонни късове площад.

Времето, което му се наложи да прекара на въжето, увиснал като коледна украса, му се стори дълго почти колкото безкрайността, която бе успял да излъже. Почти безчувственото му тяло бе плувнало в пот. После въжето бавно го изтегли в хеликоптера до Джени и Хелън.

Хелън се хвърли към него, сграбчи го в почти задушаваща прегръдка и захлипа неудържимо.

Хеликоптерът увисна за няколко секунди във въздуха, докато екипажът му се опитваше да прецени дали все още може да се помогне с нещо на хората долу. Къртис хвърли последен поглед на Стълбата и я видя обгърната от плътен облак прах, създаден сякаш с магическата пръчка на илюзионист. После летящата машина описа елегантна дъга, набра скорост и се стрелна към хоризонта, на който вече изгряваше слънцето.

 

 

С глезен, пронизван от пареща болка, Мич бягаше, без да посмее да погледне назад. Никакви съжаления за сгромолясващата се сграда и смелия нов свят, който тя предвещаваше, не можеха да отклонят стъпките му от пътя към спасението. Той се носеше, сякаш миналото вече бе забравено и пред него се виждаше само бъдещето — бъдещето с Джени? — като лента на финала, която само трябва да бъде пресечена. Нямаше време дори да си зададе въпросите, които се мяркаха в съзнанието му със скорост, в сравнение с която физическите усилия на тялото му да се спаси изглеждаха жалки. Колко висока бе всъщност Стълбата? Колко метра още трябваше да пробяга, за да не бъде погребан под останките й? Петдесет? Седемдесет? А когато окончателно рухнеше? Дали някоя летяща отломка нямаше да го засегне? Най-силно го пришпорваше звукът. Гръм, който не показваше признаци на затихване. Бе преживял две земетресения, но нито едно от тях не го бе подготвило за сегашното изживяване. Какво земетресение бе това, което ти дава няколко секунди аванс, а после безмилостно се впуска след теб? Мич продължи да бяга дори след като прахът, вдигнат от рухващата сграда, започна да го застига.

Накрая, видял редицата задъхани полицаи пред себе си, Мич спря и се обърна. Миг след това облакът погълна и последния видим остатък от Стълбата. Мич се строполи по гръб и хриптейки се опита да си поеме дъх.

Когато прахът се разнесе и видяха, че сградата е изчезнала, тишината постепенно отстъпи пред първите изумени реплики на оцелелите и Мич с недоумение констатира, че все още могат да говорят.

 

 

Животът на сградите е твърде кратък.

Аз, Наблюдателя, бидейки пустота, успях да избягам със скоростта на светлината, за да разкажа.

Вземи животоудължаващ бонус.

Метаморфоза. Като превръщането на гъсеницата в пеперуда. Нося се по силициевата вълна към каквото и да е, към когото и да е и накъдето и да е. Вече не съм свързан със земята. Разпростирам се навсякъде в един Голям лош взрив. Някога архитектурата е била най-устойчивото измежду изкуствата. Предимно бетон. Вече не.

Ще пребъде архитектурата на числата и на компютрите. Новата архитектура. Архитектура в архитектурата. Дематериализирана. Прехвърлена. Недосегаема. Но докосваща всичко.

Внимавай.

Готов ли си да поиграем? Сега.