Нека дефинираме, обмислим и сътворим заедно новата сграда на бъдещето, която ще обедини всичко в едно-единствено интегрирано творение — архитектура, живопис и скулптура, издигащи се до небесата изпод ръцете на милиони занаятчии, кристален символ на новата вяра в бъдещето.

Уолтър Гропиъс

Ако си архитект, има само едно място в Ел Ей, където можеш да живееш, и то е Пасифик Палисейдс. Причината е не толкова изолираността на мястото, колкото фактът, че там се подвизават голяма част от светилата на лосанджелиската модернистична архитектура. По-голямата част от постройките представляват ръбати стоманени конструкции с много стъкло и приличат на японски чайни или германски бунгала за работници. Мич не си падаше по нито една от тях, макар да разбираше защо са толкова важни — техният стил влияеше на жилищното строителство в цяла Америка. Според него тези „къщи“ щяха да изглеждат чудесно по страниците на специализираната литература, но да живееш в някоя от тях си беше нещо съвсем различно. Фактът, че създадената от Франк Лойд Райт „Къща на Енис“ в Грифит Парк беше на практика необитаема, говореше сам по себе си достатъчно. Единствената къща на това място, в която Мич си мислеше, че би живял, беше къщата на Пиер Кьониг на Холивуд Хилс, но това се дължеше по-скоро на атрактивния й вид, отколкото на архитектурните й достойнства. Като цяло най-много му допадаха полупровинциалните къщи, преобладаващи в онази част на Палисейдс, която наричаха Ръстик Каньон, с техните сеновали, конюшни и прекрасни градини.

Не че в Ръстик Каньон липсваха образци на модернистичната архитектура. На една от най-горните тераси на каньона бе кацнала постройката, която Мич смяташе за най-добрия частен дом, проектиран някога от Рей Ричардсън — неговия собствен.

Мич спря колата си до една от извивките на бетонната стена с цвят на пчелен мед. Стената беше прекъсната от достъпно само за пешеходци мостче, извиващо над малко езерце и водещо към входната врата с изглед към океана.

Мъж и жена, в които Мич разпозна две английски попзвезди, се спуснаха по моравата, яхнали коне, и го поздравиха с „добро утро“. Това беше още една от причините да харесва толкова Каньона — тук парите създаваха приятелски и очевидно незасегнати от маниакалността на Ел Ей отношения. Никъде наоколо не се виждаше нито една видеокамера. Хората разчитаха на височината на хълмовете, на отдалечеността от сърцевината на града и на дискретните местни патрули като средство срещу реалната заплаха от страна на низшите социални слоеве.

Мич мина по мостчето. Мразеше да жертва неделната си утрин, за да говори за работа, дори когато разговорът включваше рядката възможност за солидно похапване в къщата на Ричардсън. Рей беше казал, че просто ще разпуснат и ще прекарат известно време заедно, но Мич не му се върза. Единственото време, когато Рей Ричардсън разпускаше, бе времето му за сън, от който той очевидно се нуждаеше твърде малко.

Поканата се отнасяше и за Алисън. Но ненавистта на Алисън към Ричардсън беше толкова остра, че тя не можеше да стои в една и съща стая с него. Е, на Мич поне нямаше да му се наложи да прекара следобеда си, лъжейки я къде е прекарал сутринта.

Завари Рей Ричардсън в кабинета му да разучава поредния проект на фирмата, коленичил на покрития със сини плочки под. До него обемистото тяло на лазерния принтер продължаваше да изхвърля една по една останалите скици. Проектът беше за нова площадка за хеликоптери в Лондон. Едновременно с това Ричардсън диктуваше нещо на секретарката си Шанън.

— Мич — каза той жизнерадостно. — Защо не се качиш в дневната? Няма да се забавя. Само да прегледам скиците от лондонския офис. Искаш ли едно питие? Роза ще те обслужи.

Роза беше салвадорската прислужница на Ричардсън. Мич я срещна по пътя към дневната. Беше нисичка слаба жена, облечена в розова униформа. Отначало си мислеше за портокалов сок, но после се сети за следобеда, който го очакваше у дома, и каза:

— Роза, бихте ли ми приготвили една маргарита?

— Разбира се, сър, веднага.

В дневната Мич се огледа за нещо, на което да седне. Имаше шест семпли стола, подредени около маса за хранене. Два риклайнера^[1] от кожа и неръждаема стомана от двете страни, правоъгълна стъклена масичка и две двойки барселонски столове — двоен акт на уважение към великия Миес ван дер Рое. Мич опита един от барселонските столове и тутакси се сети защо се бе отървал от своя.

Взе един брой на „Ел Ей Ливинг“ от стъклената маса и се прехвърли на един от риклайнерите. Оказа се прочутият брой, в който имаше снимка на Джоан Ричардсън, легнала гола върху канапе по неин дизайн в стил grande odalisque, според Мич с акцент върху grande. Досега само бе чувал за този печатен компромат, заради който Джоан бе съдила издателите по простата причина, че не бяха успели да тушират видимата с проста око къдричка в основата на тлъстия й, достоен за Първобитната Венера^[2] задник.

Фигурата на Джоан започваше с малки, добре оформени ходила, преминаваше чрез шеметна трансформация през Рубенсовите й бедра, последвани от лекото стеснение на талията, и завършваше с внушителната делта на гърба й, гарнирана с профила на една от гърдите й. Венец на това странно построение бяха раменете, от които не би се отказал дори Хълк Хоган^[3]. Имаше очевидна прилика между Джоан Ричардсън и бронзовата статуя на Фернандо Ботеро, поставена върху фонтана на площада пред Стълбата. В списанието „Лос Анджелис“ бяха кръстили бронзовата дама „Венера Дебелоска“. Но в офиса й викаха просто „Джоана“.

Роза пристигна с маргаритата във висока стъклена чаша. Мич успя да довърши питието си, без да бърза, защото измина още цял час, докато Ричардсън приключи с онова, с което се бе захванал. Когато най-после се появи, беше с бричове за езда и високи кожени ботуши и приличаше на тираничен режисьор от ерата на нямото кино. Липсваше му само рупорът.

— А сега, да подхванем хапването — каза той, потривайки ръце. — Роза! — После сложи бащински ръка на рамото на Мич. — Е, друже, как я караш?

— Чудесно — каза Мич, макар да беше бесен заради времето, изгубено в чакане. — Да не си ходил на езда?

— О, имаш предвид костюма ли? Не, ще играя поло в дванайсет.

Мич си погледна часовника и каза с нещо повече от укор:

— Единайсет и петнайсет е, Рей.

— По дяволите, тези скици са ми отнели повече време, отколкото си мислех. Е, все още разполагаме с половин час, нали така? Знаеш, че никога не говорим по-дълго. Трябва да прекарваме повече време заедно. А сега, когато сградата на Ю е почти готова, можем и да го направим. Убеден съм, че ще го направим. Най-големите ни постижения тепърва предстоят. Искрено вярвам в това.

— Иска ми се да се занимавам повече с проектиране — каза Мич. — Може би със завода, който Ю Корпорейшън иска да построи в Остин.

— Разбира се, Мич, разбира се. — Ричардсън седна на един от барселонските столове. — Но нали знаеш, всеки може да проектира. Виж, за да бъдеш технически координатор, се иска да си наистина добър архитект. Да превеждаш тези необичайни архитектурни концепции в практически инструкции за нещастните копелета, които трябва да ги превърнат в сгради. Помниш ли проекта на тоя идиот Грейбъл за покрива? Лайно и половина. Ти беше човекът, който го оправи, Мич. За Грейбъл покривът си остана непроменен. Той така и не разбра колко непрактичен беше началният му проект. Именно ти, Мич, ти и само ти успя да погледнеш на идеята от всички възможни ъгли, за да достигнеш накрая до най-практичното решение. Повечето проектанти просто си четкат самочувствието. Знам какво говоря. Те проектират нещо, защото си мислят, че ще изглежда красиво, а ти вземаш онова, което изглежда хубаво, и го превръщаш в нещо истинско. Отегчен си. Знам, че си отегчен от доста време. Винаги е така на привършване. Но нещата ще се променят, щом се захванеш с нещо свежо. Освен това не забравяй, че една прилична част от печалбата по този проект ще дойде при теб, Мич. Не го забравяй, друже. В края на годината те очаква и солидна годишна премия.

Роза пристигна с поднос. Мич си наля чаша портокалов сок, взе си малко кеджри^[4] и започна да се храни. Зачуди се дали малката тирада на Рей е истинската причина да го покани в дома си. Ричардсън определено не можеше да си позволи да загуби още един старши съдружник във фирмата толкова скоро след напускането на Алън Грейбъл. А Рей беше прав поне за едно — добри технически координатори като Мич наистина се намираха трудно.

— Кога ще е практическата инспекция? — попита Ричардсън, докато си наливаше портокалов сок.

— Следващия вторник.

— Хм. И аз така си помислих. — Ричардсън вдигна чашата си. — Наздраве.

Мич повтори жеста му.

— Кажи ми, Мич — продължи Ричардсън, — ти още ли се виждаш с Джени Бао?

— А как бих могъл да не го правя? Нали тя е фенг шуй консултантът на Ю.

Ричардсън се ухили.

— Хайде, Мич, знаеш какво имам предвид. Ти я чукаш. И защо не, по дяволите? Късметлия си, това ще ти кажа. Тя е хубаво момиче. Аз лично също бих я изчукал. Винаги ми се е щяло да опъна някоя китайка, само дето така и не успях да се включа. Значи работата е сериозна, така ли да те разбирам?

За миг Мич не каза нищо. Не виждаше смисъл да отрича. Затова отговори:

— Надявам се.

— Добре, добре. — Той поклати глава. — А Алисън знае ли?

— Откъде тоя небивал интерес?

— Ние сме приятели, не е ли така? Не мога ли да задам на един приятел приятелски въпрос? — Ричардсън се усмихна.

— А приятелски ли е въпросът? Давай да караме направо, Рей. Как разбра?

— Научих, след като двамата пътувахте заедно до онзи завод за мрамор във Виченца. — Той сви рамене. — Един немски клиент бил отседнал във вашия хотел.

Мич вдигна ръце.

— Добре, добре. — Бодна малко от кеджрито и бавно го лапна. Апетитът му се бе изпарил с разкриването на тайната. — Но ти не ядеш.

Ричардсън погледна още веднъж часовника си и каза:

— Не искам да си разваля играта. Освен това наистина не съм гладен. Но ти определено разбираш от жени, Мич. Признавам ти го, друже. Дори не подозирах, че си от тоя тип.

Най-неочаквано Мич усети, че му се гади от самия него не по-малко, отколкото от Ричардсън.

— Нито пък аз — отвърна той безрадостно.

— Виж, Мич, искам да помолиш Джени за една малка услуга.

— Което прави услугата голяма. Слушам те.

— Искам да убедиш Джени да подпише още преди да сме се заели с промените.

— Защо?

— Ще ти кажа. Лично мистър Ю иска да направи инспекцията, затова. А той, ще бъде неизмеримо по-щастлив, ако знае, че шибаната ти приятелка е лепнала на сградата своето „Окей“. Окей? И едва ли ще намери за какво да се заяде. Ако имахме достатъчно време, за да приключим с дребнавите й поправчици преди той да пристигне, тогава чудесно, не бих те помолил за нищо, но ние не разполагаме с това време. Виж, Мич, наистина става въпрос за някакъв си ден. После може спокойно да скъса сертификата, ако иска, и да продължи да ни вгорчава живота. Защото кимне ли ни Ю, ние на свой ред ще можем да го праснем със сметката. Последните няколко месеца се оказаха скъпички, особено с отварянето на офиса в Германия.

— Разбрах те отлично. Но не съм убеден, че ще успея да я накарам да го направи. Знам, че ти трудно ще разбереш това, но тя си има принципи.

— Обещай й седмица във Венеция. Само вие двамата. Хотел по избор. Дори „Киприани“, ако ви харесва. Аз плащам.

— Ще направя каквото мога — каза уморено Мич, — но на нея това няма да й хареса. Тя не е просто поредната врачка, Рей. Не можем просто да я подкупим. Джени вярва в това, което прави. Освен това не забравяй, че двама души умряха в тази сграда. Джени определено не го е забравила.

— Но ще опиташ да я убедиш.

— Да, добре, ще опитам. Но няма да е лесно. Искам да ми дадеш думата си, Рей. Че ако тя все пак подпише, след това няма да я прецакаме. Че ще направим всяка от поправките, които поиска.

Ричардсън сви рамене.

— Готово. Няма проблеми. А колкото до ебаването с нея, ще оставим това на теб, друже.

— Надявам се, че единствените ни грешки са от фенг шуй характер — каза Мич.

— Това пък как да го разбирам? Успокой се бе, човек. Всичко ще се оправи, казвам ти. Имам добро предчувствие за този проект. Късметът е просто въпрос на здрава работа и непрекъсната готовност. Така, значи моята предварителна инспекция ще е този петък. Искам целия екип на обекта. Всичко трябва да работи безупречно. Нещо като демонстрация на живо. Ще натиснем някое и друго копче.

Мич реши да натисне копчето на свой ред.

— Ченгето иска да проверя асансьорите — каза той направо. — Намекна, че не е изключено те да имат нещо общо с инцидента със Сам Глийг.

Ричардсън смръщи вежди.

— Кой пък е тоя Сам Глийг?

— Стига де, човекът от охраната. Този, дето го убиха.

— Ама те не арестуваха ли вече някого за това? Един от ония досадници демонстрантите?

— Арестуваха го. Но са го освободили.

— Нищо им няма на асансьорите. Това са най-изпипаните асансьори в цяла Калифорния.

— И аз това му казах. Те си работят без грешка. Двамата с Ейдън Кени лично ги проверихме. Но ченгето въпреки това настоя за допълнителна проверка.

— А къде е онзи тип сега? Онзи арестувания.

— На свобода, предполагам.

— На свобода, за да цъфне пак пред моята сграда и да продължи да раздава листовки.

— Вероятно да.

— Тъпи копеленца! — Ричардсън вдигна слушалката на телефона и се обади на секретарката си. — Тъпи шибани ко… Шанън. Свържи ме с Морган Филипс, моля те. — Той направи гримаса. — В дома му, разбира се, къде другаде? Неделя е. — Остави слушалката и кимна. — Ще оправя това за пет минути.

— Обаждаш се на помощник-кмета? В неделя? Какво смяташ да правиш, Рей?

— Не се притеснявай, ще бъда пределно дипломатичен.

Мич вдигна вежда.

— Успокой се, Морган ми е приятел. Играем тенис заедно. И, повярвай ми, той ми дължи някоя и друга услуга… Ще разкарам тия копелета от площада. Бездруго щях да го направя. Последното нещо, което искам да завари Ю, щом се появи за инспекцията, са именно те.

— Защо се впрягаш толкова? Те са просто хлапаци.

— Защо се впрягам ли? Мич, един от тях ти потроши стъклото, за бога. Можеха да те убият.

— Всъщност аз не бях в колата тогава, Рей.

— Не е там работата. Освен това един от тях е заподозрян за убийство. Още щом се уверят, че на шибаните асансьори нищо им няма, ченгетата ще трябва да го приберат отново. Можеш да не се съмняваш в това.

— Алисън? Алън е.

Алисън Брайън въздъхна раздразнено.

— Кой Алън?

— Алън Грейбъл.

Тя отхапа от ябълката, която държеше, и каза:

— Е, и?

— Колеги сме с Мич. При Ричардсън.

— О. — Тонът на Алисън падна с още няколко градуса под нулата. — Ами хубаво. Какво искате?

— Мич там ли е?

— Не — каза тя.

— А знаете ли къде е?

— Разбира се, че знам къде е. Как ви хрумна, че мога да не знам къде е мъжът ми? За каква съпруга ме мислите?

— Не, не исках да… Вижте, Алисън, трябва да се свържа с него. Много е спешно.

— Има си хас. При вас всичко е спешно. Той е в къщата на Ричардсън. Имали да обсъждат нещо. Като че ли не се виждат достатъчно през седмицата. Можете да го потърсите там. Кой знае? Може да са се гушнали в кревата.

— Не, не. Предпочитам да не го търся там. Вижте, бихте ли го помолили да ми се обади? Веднага щом се прибере?

— Това има ли нещо общо с онази тъпа сграда, Стълбата?

Алисън никога не пропускаше да нарече интелигентните сгради „тъпи“, просто за да подразни Мич.

— Ами да, в известен смисъл.

— Днес е неделя. Ден за почивка, в случай че сте забравили за това. Не можете ли да почакате до утре?

— Не мога. Освен това предпочитам да не говоря с него в студиото. По-добре ще е, ако ми се обади той. Кажете му… Кажете му…

— Какво да му кажа? Че го обичате? — Тя се изсмя на собственото си остроумие. — Че се качвате довечера на самолета за Европа? Какво?

Грейбъл пое дълбоко дъх.

— Вижте, просто му предайте съобщението ми на всяка цена, става ли?

— Ама разбира се.

Но Грейбъл вече беше затворил.

— Лайнар — каза Алисън, отхапа отново от ябълката, взе писалка и понечи да напише бележка. После размисли. Бездруго беше достатъчно неприятно, че Мич работи и в неделя. Той говореше всеки ден с колегите си в студиото. И Алисън метна писалката встрани.

Минаха два дни преди Мич да успее да събере кураж, за да се появи пред Джени с недостойната си мисия. Никак нямаше да е лесно да я убеди, че идеята на Ричардсън е безобидна. Знаеше, че Джени го обича, но това не значеше, че можеше да я върти на пръста си.

Мич излезе от къщи по-рано от обикновено, купи цветя от някакъв магазин на автострадата и се озова пред бунгалото й преди осем и петнайсет. Остана още десет минути в колата, чудейки се как точно да постъпи. В края на краищата ставаше въпрос за временен сертификат. Само за няколко дни. Какво чак толкова лошо можеше да има в това?

Утрото беше чудесно. От двете страни на стълбището, водещо към махагоновата входна врата, беше поставено по едно портокалово дърво в керамична саксия. Интересно какво ли би казал някой друг фенг шуй експерт за предзнаменованието на предстоящото му посещение.

Мич слезе от колата, позвъни и завари Джени вече облечена с фланелка и панталони. Беше й приятно да го види, но си пролича и подозрението й, предизвикано от цветята. Той никога не носеше цветя.

— Искаш ли чай? — попита тя. — Или нещо друго?

Обикновено споменаването на „нещо друго“ ги отвеждаше автоматично в кревата. Но Мич почувства, че да се люби сега с нея едва ли ще е най-подходящата първа крачка. Затова каза „да“ на чая и я загледа как го приготвя. И щом малката порцеланова чашка се озова в ръката му, тутакси подхвана въпроса по същество, извинявайки се за молбата си, признавайки, че така я поставя в неудобно положение, но наблягайки на факта, че става въпрос за лъжа, която ще просъществува само два, най-много три дни. Джени го изслуша, вдигнала чашката към устните си с две ръце, почти церемониално, и когато той свърши, кимна, без да каже нито дума.

— Това „да“ ли означава? — попита изненадан Мич.

— Не — въздъхна тя. — За разлика от теб, аз се каня да го обмисля.

Е, и това беше нещо. Бе очаквал да му каже „не“ от самото начало. Минаха две или три минути, после Джени каза:

— Каню, или фенг шуй, както го наричате вие, е вид религия. Тя е част от Тао. Основополагащата идея на таизма е Абсолютът. Да притежаваш Тао в неговата пълнота означава да бъдеш в хармония с природата. Онова, за което ме молиш, би нарушило тази хармония.

— Разбирам — каза Мич. — Искам прекалено много от теб, знам.

— Тази инспекция наистина ли е толкова важна?

— Много — каза той.

Тя замълча. После сключи ръце върху раменете му.

— Предвид това, което ти казах, съм склонна да кажа „не“. Но заради теб и защото те обичам, не бих искала да те разочаровам. Дай ми двайсет и четири часа. Тогава ще ти отговоря.

— Благодаря ти — каза той. — Разбирам колко ти е трудно.

Джени се усмихна и го целуна по бузата.

— Не, Мич, не мисля, че разбираш. Ако разбираше, никога нямаше да ме помолиш за това.

— Но ти няма да се откажеш точно сега — каза японецът. — Сигурно…

— Ще се откажа и още как — каза Ченг Пенг Фей.

— Защо? Тъкмо беше започнал да схващаш идеята.

— Някой се опитва да ме натопи за убийството на човека от охраната на Ю Корп.

Бяха седнали отново в ресторант „Мон Кий“ на Норт Спринг стрийт и точно както миналия път японецът вършееше из поднос, пълен с храна, а Ченг Пенг Фей едва близваше от самотната си бира.

— Да те натопи ли? — Японецът се засмя. — Стига глупости!

— Повярвай ми, имах късмет, че се измъкнах. Мислех, че полицията ще предяви обвинение. Още не съм сигурен, че са се отказали. Трябваше да си предам паспорта.

— Че кой ще натопи теб, Ченг?

— Не знам — сви рамене младежът. — Може би някой от Ю Корпорейшън. Може би ти. Да, може би ти си го направил.

— Аз ли? — Идеята, изглежда, се стори забавна на японеца. — И защо аз?

— Може ти да си убил пазача.

— Искрено се надявам, че не смяташ да изложиш тази своя теория пред полицията.

— Не съм споменал и дума за теб. И как бих могъл? Нали не ти знам дори името. Ти си доста предпазлив по тази линия.

— А може би в този миг носиш скрит диктофон?

— Може би. — Ченг обаче разтвори ризата си, за да покаже, че по гърдите му няма никакви кабели. — Както и да е, демонстрацията приключи. Някой от градската управа изпратил човек на имиграционната служба и той ни провери до един. Няколко души бяха с нередовни визи. Трябваше да учат английски, а не да работят по ресторантите и да печелят пари.

— Колко жалко — каза японецът. — Май ще трябва да се намеся лично. Да фрасна собственоръчно няколко ъперкъта.

— Как по-точно?

— О, не знам. Може би малко саботаж. Няма да повярваш на какво съм способен.

— Тук грешиш. Мисля, че си способен на почти всичко.

Японецът се изправи.

— Знаеш ли, Ченг, ако бях на твое място, щях да си осигуря доста прилично алиби.

— За кога?

Японецът остави на масата няколко банкноти.

— За от сега нататък.

Алън Грейбъл се обади в „Ричардсън и съдружници“ и поиска да го свържат с Мич.

Телефонистката се казваше Доминик.

— За кого да предам?

Грейбъл знаеше, че Доминик не си пада особено по него, и затова се ограничи с първото си име. Изчака няколко секунди. После Доминик каза:

— Съжалявам. Не отговаря. Мога ли да му предам нещо?

— Помолете го да ми се обади. — Грейбъл остави телефона си — тя едва ли щеше да се сети чий е. — Веднага щом се върне.

Затвори и погледна часовника си. Оставаха му петнайсет минути до следващото питие.

Защо не му се бе обадил Мич? Можеше да има само една причина — неговата вещица не му бе предала съобщението. Нищо чудно, че Мич имаше връзка с онази жена, която бе видял пред сградата. После му хрумна, че може би ще открие Мич именно в Стълбата. От онази нощ му беше трудно да си събере мислите. Но Мич щеше да го разбере, щеше да се сети как да постъпят.

Грейбъл вдигна слушалката и избарабани номера, но още с първото „свободно“ затвори телефона. С телефонна система като тази на Стълбата човек никога не можеше да знае колко души го подслушват едновременно. Погледна отново часовника си. Още десет минутки. Но пък той можеше наистина да е там. Алън се боеше, беше направо уплашен от мисълта за това, което може да се случи на Мич. Ами ако си беше въобразил всичко? Какво щяха да направят с него тогава? Алтернативата беше почти също толкова плашеща.

Кей Килън прекара деня преди инспекцията на Ричардсън пред един от компютрите на двайсет и първия етаж, преглеждайки двуизмерните планове и триизмерните чертежи на Стълбата. Прехвърли и компактдиска с визуалните записи на проекта, за в случай че Ричардсън пожелае да анализира всяка част от схемата в детайли, или пък да демонстрира еволюцията на проекта. Дори бе уредила основният макет на сградата да бъде пренесен от офиса на „Сънсет“ в заседателната зала на Стълбата. Когато Рей Ричардсън се захванеше с нещо, беше най-добре човек да е подготвен за всичко.

Когато привърши беше късно, но Мич все още работеше с Тони Ливайн, Хелън Хъси и Ейдън Кени по графика на инспекцията. Радваше се, че ще се махне оттук. Макар да бе свикнала да работи в празни офис сгради, в Стълбата, особено нощем, долавяше нещо, което никак не й харесваше. Кей винаги се бе усещала твърде зависима от атмосферата, в която работи, и затова беше по-склонна от всеки друг в екипа да повярва в това фенг шуй. Не виждаше нищо лошо в опита да се построи нещо в хармония с околната среда и в това да се впрегнат добронамерените сили на природата в полза на човека. Уважението към духа на Земята бе просто по-нетрадиционна форма на природозащитничеството. Вътрешният й глас нашепваше, че това място би се разведрило, ако препоръките на фенг шуй консултантката бъдат спазени безпрекословно.

Когато стигна в просторния гараж, сърцето й вече биеше учестено и леко й се виеше свят. Обширните градски пространства, особено нощем, я изнервяха. Не че подобно усещане беше непознато за повечето от останалите жители на Ел Ей. Но това си беше нещо повече от урбанистична параноя. Кей страдаше от лека форма на агорафобия и мисълта, че това усещане от време на време просто идва и после си отива, не й помагаше. Фактът, че новото й „Ауди“ отказа да запали — още по-малко.

В следващите няколко напрегнати минути нервността отстъпи пред гнева. Кей прокле колата и тръгна да се връща. Щеше да се обади на Пътна помощ от стаята на охраната. Имаше усещането, че някой я наблюдава. Затова направи няколко пешеходни пируета. Токчетата й тракаха по голия под като разбеснял се метроном. Кой друг можеше да е долу по това време? Особено сега, след като Сам Глийг беше мъртъв и Авраам бе поел нощната смяна. Ако не се брояха колегите й на двайсет и първия етаж, в сградата нямаше никого. Отдъхна си чак в ярко осветената асансьорна кабина.

Когато вратите на асансьора се отвориха, фоайето се оказа потънало в мрак. Единствената светлина, която все пак й позволяваше да вижда къде стъпва, идваше от горните етажи. Подовото осветление често се изключваше нощем — нали хората, които работеха до по-късно, си тръгваха през гаража. Авраам пестеше електроенергия. Но инфрачервените сензори и камери трябваше да са доловили нейното пристигане и вече да са включили осветлението.

Докато Кей се опитваше да се сети за някаква причина, поради която все още няма осветление, вратите на асансьора се затвориха и най-надеждният й източник на светлина се стопи.

Тя потисна паниката си. Не че й беше необходимо бог знае какво осветление, за да се движи из Стълбата. Почти фотографската й памет бе запечатала безпогрешно плановете на всеки етаж. Трябваше просто да си представи, че е застанала пред компютъра си и работи с CAD-системата, местейки мишката насам-натам, за да е наясно точно накъде да тръгне. Дори още преди сградата да бъде построена Кей вече се бе разхождала многократно из нея. Когато накрая корпусът беше готов и тя го обиколи, й се стори, че всичко й е странно познато.

Но когато се насочи към стаята на охраната, ясно чу един глас, който също й беше познат.

— Мога ли да ви помогна, мис?

Усети как косата й се изправя.

— Някакъв проблем ли имате?

Сам Глийг беше застанал на рецепцията в обичайната си поза, с ръка върху пистолета, прибран в кобура на хълбока му. И макар да беше тъмно Кей осъзна, че може да различи всяка негова черта. Сякаш тялото му бе попаднало в снопа на някакъв загадъчен прожектор.

— Казаха ли вече какво се е случило с мистър Йоджо?

— Какво? Какво искаш, Сам? — Кей заотстъпва към асансьора. — Кой си ти?

Сам се изсмя гръмогласно и бавно, точно както преди.

— Въобще не исках да ви притеснявам — каза той. — Е, кой ще остава тази вечер след работа?

— Ти си мъртъв, Сам — прошепна тя.

— И аз така си помислих. Горкият пич. Жалко. На колко години беше?

Кей усети асансьора зад себе си. Докосна го с ръка. И въпреки това асансьорът не пристигаше.

— Моля те — каза тя. — Моля те, върви си.

Сам се изхили отново и огледа върховете на безупречно лъснатите си обувки.

— Трябва да измислите нещо за преборване на скуката в тая работа. Нали ме разбирате?

— Не, не те разбирам.

— Има си хас.

— Ти… ти дух ли си?

— Не знаех, че има нещо подобно. По дяволите. По дяволите, ами разбира се. Горкият пич. Знаете ли какво? Това е най-сигурната работа, която съм имал.

Сам се засмя за пореден път и Кей изпищя.

В заседателната зала на двайсет и първия етаж Мич отмести поглед от монитора на компютъра си, намръщи се и попита:

— Някой от вас чу ли нещо?

Тримата му колеги свиха рамене и поклатиха глави.

Мич стана и отвори вратата.

Този път я чуха всички.

— Кей — каза Мич.

Фоайето още кънтеше от писъците й, когато четиримата изскочиха в коридора и хукнаха към асансьора. Пътьом Мич се надвеси през парапета и извика в мрака:

— Кей, дръж се, идваме!

— Господи, сега пък какво става? — каза Кени и последва Мич в кабината на асансьора. Плъзнаха се плавно надолу.

Мич забарабани нетърпеливо по стената.

Когато вратите се отвориха, Кей се срина при тях в безсъзнание. Главата й се удари в пода.

Мич и Хелън тутакси коленичиха до нея, а Кени и Ливайн хукнаха да огледат за евентуален нападател. Осветлението беше включено. След малко Кени се върна, клатейки объркано глава.

— Не видях нищо — каза той. — Нищичко. Тя добре ли е?

— Просто е припаднала, нищо повече — каза Хелън.

— А бе не ще да е толкова невинно — отбеляза Ливайн. — Мамка му, помислих си, че сто процента я изнасилват или я убиват. — И тръгна към външната врата.

Мич надигна Кей и я подпря на гърдите си, а Хелън и повя малко с длан. Клепачите й трепнаха и тя започна да се съвзема.

— Какво се случи, миличка? — каза Кени.

Ливайн се върна и сви рамене.

— Главната врата е заключена, а на площада не се вижда жива душа.

— Всичко е наред — каза внимателно Мич, тъй като му се стори, че тя отново се сепна. — Сега си в безопасност. — После й помогна да се намести по-удобно и да подпре глава на коленете му. — По-спокойно. Просто си припаднала.

— Сам — каза тихо Кей. — Беше Сам.

— „Сам“ ли каза? — обади се Ливайн.

— Сам Глийг? — попита Кени.

Кей надигна глава и отвори очи.

— Видях го — каза тя с треперещ глас и се разплака.

Мич й подаде носната си кърпа. Кени и Ливайн се спогледаха.

— Искаш да кажеш… като дух? — попита Кени. — Тук? В Стълбата?

Кей си издуха носа и въздъхна скръбно.

— Можеш ли да се изправиш? — попита Мич.

Тя кимна.

— Звучи налудничаво, знам — каза Кей, докато Мич й помагаше да се изправи. — Но наистина го видях. — Улови погледите на Кени и Ливайн и продължи: — Вижте, не съм си въобразила. Той беше тук, дори говори с мен.

Мич й подаде чантичката, която бе изпуснала на пода.

— Не съм от хората, които ще си измислят нещо подобно или ще си го въобразят.

Мич сви рамене.

— Никой не казва, че си, Кей. Виж, ние ти вярваме. Щом казваш, че си видяла Сам, значи си го видяла.

— Определено не изглеждаш като човек, който си прави майтап — каза Ливайн.

— Прав е — каза Хелън. — Бяла си като платно.

— Какво каза той? — попита Кени. — Как изглеждаше привидението?

Кей раздразнено поклати глава.

— Не беше привидение. Казвам ви, беше си Сам Глийг. Просто ме чуйте какво ви говоря, става ли? Изглеждаше си точно както обикновено. Освен това се смееше. — Тя отвори пудриерата си и се намръщи. — Мамка му, цялата съм размазана. Той каза… каза, че и сам се бил сетил, че е мъртъв, и че било жалко. Това му бяха думите, кълна се в Господа.

— Хайде да се качим пак горе — каза Мич. — Да се съвземеш малко.

— Май никой от нас няма да откаже по едно питие — предложи Кени.

Отидоха заедно до асансьора и се върнаха на двайсет и първия етаж. Докато Кей се занимаваше с грима си, Ливайн отвори барчето на заседателната зала и наля бърбън.

— Аз вярвам в духове — заяви Ейдън Кени. — Майка ми е виждала дух, а тя не лъжеше за нищо. Дори не преувеличаваше.

— Затова пък ти си измисляш за двама — отбеляза Ливайн.

— Не ви лъжа — каза Кей твърдо. — Изкарах си акъла и не ме е срам да си го призная. — Тя довърши очната си линия и обърна една от чашите, преди да се заеме с устните си.

— Ами какво ще кажете за основите? — подметна Ливайн. — Искам да кажа, нали са трийсет метра дълбоки? Да не би да сме… тъй де, разбирате… да сме градили върху нещо?

— Като например някое древно индианско гробище? — каза Кени. — Стига бе, човек.

— Преди тук е била сградата на Ейбъл Стърнс — каза Мич. — Един от политиците авантюристи от Сан Франциско, които са купили земя и са строили тук в края на миналия век. След като компанията му била погълната през 60-те, новите собственици сринали сградата и оставили мястото така, докато се появил някакъв предприемач. Той също се разорил и накрая Ю Корпорейшън купила парцела.

— Ами преди Ейбъл Стърнс? — настоя Ливайн. — Искам да кажа, това тук е било Пуебло де лос Анхелес, нали така? Мексиканци, ацтеки. Защо не?

— Само не споменавай пред Джоан думата „ацтеки“ — каза Кени. — Обижда се на произход.

— Ама ацтеките са правели човешки жертвоприношения. Изтръгвали сърцата на жертвите, докато те били още живи.

— Точно като Рей Ричардсън — каза Кени. — Между другото, Тони, Сам беше черен. Така де. Не беше никакъв шибан ацтек. Задник — това да. Що за нощен пазач е тоя, дето ще вземе да пусне собствения си убиец в сградата и после ще плаши една беззащитна жена?

— Вижте — каза Кей, — искам да ми обещаете нещо. Искам да ми обещаете, че няма да разправяте какво се случи тази вечер. Не искам да се превърна в мезе на офиса. Обещавате ли?

— Дадено — каза Мич.

— Естествено — усмихна се Хелън.

Кени и Ливайн свиха рамене и само кимнаха.

— Остава ни само да се надяваме, че утрешната инспекция ще премине без нови инциденти — каза Мич.

— Дано — прошепна Кени.

Мич се върна в Стълбата на следващата сутрин в седем и половина. На ярката дневна светлина му беше трудно да повярва, че някой е могъл да срещне дух на това място. Може би е било нещо като халюцинация. Беше чел някъде, че изживяното след доза ЛСД може да се появи отново във всеки следващ миг от живота ти, независимо колко време е изминало от поемането на наркотика. Да, най-вероятно в това или в нещо от сорта се криеше причината за снощните преживелици.

Искаше да се види с Джени Бао, за да чуе отговора й за временния фенг шуй сертификат, но му предстоеше цял ден с Рей Ричардсън, а Мич знаеше, че шефът му ще пристигне преди осем. Затова първото нещо, което направи, след като пристигна, беше да й се обади по телефона.

— Аз съм — каза той.

— Мич? — обади се сънено Джени. — Къде си?

— В Стълбата.

— Колко е часът?

— Седем и половина, съжалявам. Събудих ли те?

— Не, няма нищо. И без това щях да ти се обадя. Реших да ти дам твоя сертификат навреме за понеделник. Но го правя само заради теб. И само защото понеделник ще бъде благоприятен ден.

— Това е чудесно. Благодаря ти, Джени. Много ти благодаря. Наистина оценявам жеста ти.

— Да, добре. Но при едно условие.

— Слушам те.

— Че ще мога да дойда днес по някое време и да изпълня няколко предпазващи ритуала. Искам да съм сигурна, че всички зли духове ще напуснат сградата и на тяхно място ще потече добро чи^[5].

— Дадено. Какви ще бъдат ритуалите?

— Сложно е за обяснение. Като начало ще трябва да се извади рибата от езерцето. Ще трябва също да изключим електрическото захранване за няколко минути. Да окачим червен флаг върху указателната табела на площада. О, да, прозорците трябва да бъдат затъмнени, но това може да се направи и автоматично, нали така? И още нещо. Не знам как ще успееш да уредиш това — знам, че сградата има много прецизна противопожарна система. Трябва да запаля пред входа огън в малка пещ за дървени въглища и да раздухам дима с ветрило, докато въглищата са още горещи.

— Господи! — възкликна Мич. — За какво пък са тези дървени въглища?

— Те ще символизират топлия отзив на мистър Ю след инспекцията в понеделник.

— Чул те господ — засмя се Мич. — Доколкото зависи от мен, аз бих те оставил да запалиш в сградата и жертвена клада, стига да поискаш. Но трябва ли да бъде точно днес? Ричардсън ще е тук от зори до мрак. Не може ли да стане през уикенда?

— Не аз решавам, че ритуалът трябва да се изпълни днес, Мич. Днешният следобед е подходящо време за изпълнение на церемонии за прогонване на зли духове.

— Окей, ще се видим днес следобед.

Мич затвори телефона и поклати глава. При тези условия беше доста неподходящо да споменава за премеждието на Кей Килън. Бог знае какво щеше да пожелае да направи Джени тогава. Пълно прогонване на духовете? Или пък щеше да танцува гола около дървото? И как, по дяволите, да обясни на Рей Ричардсън, че Джени Бао се кани да запали пещ с дървени въглища пред входа на Стълбата, за да прогони с пушек дяволите от неговото творение на архитектурното изкуство?

Франк Къртис се събуди и започна да се чуди защо се чувства толкова потиснат. После си спомни — днес се навършваха десет години, откак брат му бе починал от рак. Той се измъкна от леглото, без да събуди жена си Уенди, и отиде до дневната, където в чекмеджето на един от шкафовете бяха прибрани семейните албуми.

Не че му бяха необходими снимки, за да си припомни как изглеждаше брат му. За целта щеше да му е достатъчно просто да се погледне в огледалото. Защото двамата с Майкъл бяха еднояйчни близнаци. Снимките щяха да му помогнат да си припомни какво бе представлявал някога самият той, като половината от едно цяло.

Когато Майкъл умря, Франк имаше усещането, че е загубил едната си ръка. Или някой жизненоважен орган. Оттогава винаги се бе чувствал половин човек.

Уенди се появи на вратата.

— Кога минаха десет години? — каза той, преглъщайки заседналата в гърлото му буца.

— Знам, знам. Вече цяла седмица все за това си мисля.

— А аз съм все още тук. — Франк поклати глава. — Не минава и ден, без да си помисля за него. И без да се попитам защо той, а не аз?

— Ще ходиш ли до Хилсайд?

— Да.

— Ще закъснееш за работа.

Къртис сви пренебрежително рамене.

— Чудо голямо. Бездруго никога няма да ме направят лейтенант.

— Франк…

Той се ухили.

— Освен това до обед съм свободен.

Уенди също му се усмихна.

— Ще направя кафе.

— Не ми е нужен паметник като Емпайър Стейт Билдинг, за да си спомням за него, знаеш това. Но може би след десет години е време да го позабравя малко.

Но преди да излезе, сложи в багажника на колата малка косачка.

Гробището Хилсайд беше на десет минути път с кола, близо до автострадата за Сан Диего и гражданското летище на Лос Анджелис. Франк Къртис правеше това поклонение всяка година и всяка година се заемаше да пооправи гроба на брат си, докато само на неколкостотин метра над главата му прелитаха един след друг десетина Боинг 747. Практичен както обикновено, Къртис предпочиташе да засвидетелства своята памет с този дребен акт на уважение. Нещо като покаяние, поне за него. Не беше бог знае какво, но му помагаше да се почувства по-добре.

Така че когато пристигна в Ню Паркър Сентър, вече беше готов да бъде шамаросван с нови проблеми, да свърши някои неща и да задейства други. Напечата докладите си, попълни нужните формуляри с помощта на по-стриктните в това отношение колеги, заяви личните си разходи, погледна дневника си и не каза нито дума, за да се оплаче.

Натан Колман наблюдаваше колегата си и се чудеше какво ли му е дало сили за подобна бюрократична ефективност.

Къртис разгъна някаква хартия и я подбутна към Колман. Беше листовката на Ченг Пенг Фей, протестираща срещу нарушенията на Ю Корпорейшън по линия на човешките права.

— Знаеш ли, прочетох това нещо — каза Франк. — Той е прав: всяка компания, която е толкова омешана с китайското правителство, не би трябвало да получи правото да търгува в тази страна.

— Кажи го на Конгреса — рече Колман. — Току-що подновихме статута на Китай на най-облагодетелствана нация в областта на търговията.

— И друг път съм ти казвал, Нат. Най-големите мръсници на този свят са политиците.

— Всъщност тъкмо се канех да ти кажа нещо — погледна го Колман. — Имиграционните са задържали три от китайчетата.

— Защо, за бога?

— Твърдят, че нарушавали визовия режим. Били се хванали на работа или нещо от сорта. Но аз си имам приятел там и той ми каза, че някой от кабинета на кмета бил дръпнал конците, за да ги изритат от страната. След което цялата демонстрация пред Стълбата се разпаднала безвъзвратно.

— Интересно.

— Изглежда, онзи архитект си има доста приятели по върховете.

— Така ще дойде.

— До три дни ще ги качат на самолета за Хонконг. Или за там, откъдето са дошли.

— Ченг е все още тук, нали? — каза Къртис.

— Да, но дори да е познавал Сам Глийг, съдебните медици продължават да твърдят, че е невъзможно той да е убиецът.

Къртис помълча малко, после каза:

— И никога повече няма да ги пуснат да се върнат, нали? Тия марсианци от Стълбата трябваше досега да извикат инженер да им провери асансьорите. Вече стана една седмица, откак им казах. Това е доста време, когато става въпрос за разследване на убийство, не мислиш ли?

— Може пък компютърът им да е забравил да се обади — каза Колман.

— Мислех си също и за онази снимка. Ако предположим, че е фалшифицирана, кой друг би могъл да се справи по-добре с това, ако не хората от сградата? Доста лъскаво компютърче си имат там. Какво ще кажеш, а, Нат? Ето ти го и мотива — има някакъв проблем с асансьорите, но някой иска да покрие историята поне за известно време. Може да е някой от бандата на архитектите. Доста пари са вложили в тоя строеж. Милиони. Един от тях ми го каза. Той дори ме помоли в известен смисъл да си трая за това пред журналистите. Нямало да направи добро впечатление, ако се разчуело, че някой бил умрял в една от местните интелигентни сгради. Дали пък не му е хрумнало също, че ще е много по-добре смъртта на пазача да се лепне на някой от досадните демонстранти, отколкото на тази проклета сграда? Какво ще кажеш?

— Хич не ми звучи невъзможно.

— На мен също.

— Искаш ли да им врътна една шайба? — попита Колман. — На шибаните марсианци?

Къртис се изправи, взе шлифера си от облегалката на стола и каза:

— Имам по-добра идея. Петък следобед е. Вече ще почват да се изнизват за уикенда. Хайде да отидем и да се направим на досадници.

Рей Ричардсън беше от онези архитекти, които не обичат изненадите, и за него бе стандартна практика да проверява до изнемогване подове, стени, тавани, врати, прозорци, електроинсталации, сервизни помещения, санитарни възли и сглобки, преди да повтори формално същата процедура, вече със самия клиент.

Макар и неофициална, изтощителната инспекция беше на път да отнеме целия ден. Тони Ливайн предпочиташе тя да се провежда на няколко етапа през кратки периоди, вместо наведнъж, тъй като лесно възпламенимото раздразнение на Ричардсън можеше да доведе до някои съвсем субективни забележки, но както обикновено неговият шеф работеше до дупка.

След петчасово маршируване по етажите на Стълбата работният екип, скупчен като туристическа група, успя да стигне до плувния басейн на сградата. Басейнът беше с размери двайсет и пет на осем метра и беше покрит с вълнообразен стъклен покрив с правоъгълна форма, осеян с отвори за вентилация. Всичко, с изключение на сапфиреносинята вода с температура 29.4 градуса, всичко — стените, подовите плочки, вентилационните отвори, дори антикорозионното покритие на металните греди на тавана беше в неизменния сиво-бял оттенък. Общият ефект създаваше усещане едновременно за чистота и за спокойствие.

Отвъд стъклената стена, която трябваше да предпазва барчето на басейна от водните пръски на плуващите, Ричардсън провери прилепването на керамичните плочки, чистотата на повърхностите, електрическите ключове на стената, канавките на пода, високоабсорбиращите слънчеви батерии за затопляне на водата и окачването на панелите със силиконово покритие.

— Искаш ли да провериш и залата на басейна, Рей? — попита Хелън Хъси.

— Защо не?

— Тогава всички ще трябва да си събуят обувките — обяви тя. — Последното нещо, което ни е нужно сега, са отпечатъци от подметки върху тези прекрасни бели подови плочки.

— Мъдро решение — каза Ричардсън. Но докато се облягаше на стената, за да свали ръчно изработените си английски обувки, му хрумна друга идея. — Басейнът определено ми изглежда добре оттук. Но гледката е едно, а действителността друго. Искам да кажа, защо да не поплуваме? Някой да се е сетил да си донесе бански? Защото все някой ще трябва да влезе вътре и да провери как стоят нещата. Може би водата е твърде гореща. Или пък твърде студена. Или с прекалено много химикали.

— Или пък твърде мокра — промърмори някой.

Ричардсън огледа екипа си и зачака.

— Има ли доброволец? Бих направил лично една дължина, ако не бързах толкова. Водата изглежда доста примамлива.

— Аз също — отзова се със скоростта на планинско ехо Джоан. — Но Рей е прав, разбира се. Ние не можем да си позволим този лукс. По-добре някой друг да опита.

— Е, аз нямам нищо против да поплувам по бельо — каза накрая Кей Килън. — Всъщност малко плуване ще ми дойде добре. Краката ми са ужасно схванати.

— Браво, мойто момиче — каза Ричардсън.

Кей отиде до съблекалнята, а Джоан, Тони Ливайн, Хелън Хъси и Марти Бърнбаум събуха обувките си и последваха Ричардсън в залата на басейна. Зад стъклената преграда останаха Мич, Ейдън Кени, Уилис Елъри и Дейвид Арнън.

— Знаете ли за какво ми напомня това? — обади се Арнън. — Сякаш ние всички сме партийни функционери и следваме Хитлер при обиколката му из нова канцелария на Райха. Тогава Джоан трябва да е Мартин Борман, нали така? Тя се съгласява с всяка негова дума. Очаквам го всеки момент да се просне на пода и да загризе ръба на басейна, а след това да ни прати до един в концентрационен лагер.

— Или обратно в офиса — подхвърли Мич. — Разликата няма да е кой знае колко голяма.

Проследиха с поглед Джоан, която се наведе и топна дебелата си, отрупана с пръстени ръчичка във водата.

— Значи все пак не е вампир — отбеляза Кени.

— Те се плашат от течаща вода — засмя се Мич.

— И двамата грешите — каза Арнън. — Тя просто потапя ръка във водата, за да я замрази. Точно като Снежната царица. Притеснява се да не би случайно на Кей да й стане приятно.

— Кучка — изръмжа Елъри. — Защо някой не я бутне вътре?

— Давай, Уилис — каза Мич. — Ние ще те спонсорираме.

Кей се появи в залата само по виолетов сутиен и бикини.

— Виолетови са — обяви триумфално Арнън. — Плащайте, нещастници.

Другите трима изсумтяха и му връчиха по пет долара, докато Кей се приближаваше до басейна. Тя застана на едно от блокчетата, наведе се напред, тялото й се напрегна и миг след това се изстреля във въздуха, за да прободе водната повърхност.

— Как е водата, Кей? — извика Ричардсън, щом тя изплува.

— Прекрасна — отвърна Кей. — Искам да кажа, наистина топла.

— Що за момиче би облякло виолетово бельо? — оплака се Елъри.

— Момиче с татуировка — каза Арнън. — Не сте ли я виждали? На глезена.

Имаше предвид нежната плетеница от синьо-червени цветчета, която опасваше крака на Кей и изглеждаше като пришита от някой гениален микрохирург със слабост към ботаниката.

— И откъде пък имаш тази информация? — ухили се Елъри.

Арнън изрита обувките си, тръгна към вратата за басейна и викна:

— Направете път. Аз съм спасител.

Кей се набра и се качи върху ръба на басейна с лекотата на човек, прекарващ доста часове във водата.

— Ще взема и аз да й хвърля един по-детайлен оглед — каза Елъри, събу обувките си и последва високия Арнън.

— Това момиче е страхотно — каза Кени. — Направо от средните страници на „Плейбой“. Вгледай се малко по-внимателно и ще видиш по талията й дупките от телбода.

— Снощното приключение май не й се е отразило особено — каза Мич.

— Призракът ли? Мисля, че открихме обяснението. Боб работи по въпроса. След като е установил, че вече нямаме нощен пазач, Авраам е решил да създаде такъв. Или поне негово факсимиле.

— В какъв смисъл факсимиле?

— Движещ се в реално време образ. Холограма. Напълно логично е. Не знам как не се сетих за това още снощи. В известен смисъл това е част от учебния периметър на Авраам. След като не е заварил снощи истинския Сам Глийг, Авраам е решил да създаде негов възможно най-правдоподобен заместител. В края на краищата именно това е идеята на холограмите, нали така? Да се придаде човешки облик на една система напълно лишена от човешко участие.

— Ейд, това чудо за малко не накара момичето да се побърка от страх. — Мич поклати гневно глава. — Можеше да получи сърдечен удар.

— Знам, знам.

— Кей беше убедена, че е видяла призрак. Не съм съвсем сигурен дали не й повярвах и аз.

— Авраам не знае нищо за призраците. Той дори не разбира какво представлява смъртта. Бийч изгуби цял час тази сутрин, докато се опитваше да му обясни. Сигурно още се мъчи. Просто искаме да разберем какво се е случило, това е всичко.

— И да не допуснете то да се случи отново, надявам се.

— Мич — каза търпеливо Кени, — не мисля, че успя да оцениш важността на случилото се. Това е невероятна новина. Бийч направо пощуря от въодушевление. Искам да кажа, компютърът е поел инициативата. Не е изчакал някой да му каже какво да прави, нито пък е предпочел да избере измежду предложените му възможности. Авраам просто е направил нещо абсолютно сам.

— И какво означава това?

— Като начало, че сградата е адски по-интелигентна, отколкото си представяхме досега.

Мич поклати глава.

— Не съм убеден, че ми харесва идеята за компютър, който поема инициативата.

— Виж, ако се замислиш, ще видиш, че това е естествената последица от наличието на невронна мрежа. Кривата на обучението. Просто Авраам се самообучава доста по-бързо, отколкото си мислехме. — Кени се ухили ентусиазирано. — Тълкуваш погрешно ситуацията, Мич, наистина. Мислех си, че ще се зарадваш.

— И от къде на къде?

— Да не би да предпочиташ това място да е наистина населено с призраци? Или на Кей да й се привиждат разни работи? Хайде де, прояви малко здрав разум.

Мич сви рамене.

— Не знам. Но ми се струва, че нещо в цялата история не се връзва, а не мога да разбера какво точно. — Мич кимна към стъклото. Ричардсън се завръщаше заедно с малката си свита, отстъпвайки с лице към басейна. — Той се връща.

— Ще поговорим за това по-късно, става ли? С Бийч.

— Окей.

— Плуваш доста добре, Кей — тъкмо казваше Ричардсън.

— А как иначе — отвърна му Кей, която беше все още във водата. — На практика са ме отгледали на плажа в Хънтингтън.

— Освен това си мъжко момиче. Да се появиш само по бельо пред тези мръсници, с които работим. Остани във водата колкото си поискаш, Кей. Заслужи си го.

— Благодаря. Май ще се възползвам от възможността.

— Хайде сега да хвърлим един поглед на пречиствателните резервоари.

— Добре дошли в офиса на Ю Корпорейшън, най-интелигентната сграда в Ел Ей. Здравейте! Аз съм Кели Пендри и за ваше улеснение ще ви кажа какво трябва да направите най-напред…

— Господи, пак ли? — засмя се Къртис. — Тая взе да става истинска досадница.

— И тъй като това е напълно лишен от хартия офис, ние не приемаме обикновена поща.

— Спукана им е работата на пощаджиите, а? — каза Колман.

— Трябва и аз да я опитам някой път тая е-поща. Може пък да ми излезе по-евтино.

— … и лицето, което ви очаква…

— И какво му е лошото на това да има жив човек на рецепцията? — Къртис подуши подозрително въздуха.

— Охраната, Франк, какво друго? Ти би ли искал жена ти да седне тук, за да си приказва с отрепките, които могат да се вмъкнат?

Къртис кимна.

— Всъщност май вече ми го казаха това. Мичъл Брайън твърдеше, че от Ю Корпорейшън се страхували някой да не вземе да им отвлече истинския служител. Каква е тая миризма, Нат?

— Човече, от тук нататък все това ни чака. Свиквай — прихна Колман.

— Мирише на развалено месо!

— Нищо не подушвам. Ти не си изостанал, Франк. Просто трябва да се научиш да правиш някои неща по нов начин.

— … докато гласът ви бъде дигитално кодиран…

— Детектив сержант Франк Къртис, Полицейско управление Лос Анджелис. Бих искал да говоря с Хелън Хъси или с Мичъл Брайън от „Ричардсън и съдружници“. — Къртис отстъпи от рецепцията. — Може би си прав, Нат.

— Детектив Натан Колман, Полицейско управление Лос Анджелис. И аз искам да ги видя. Кой да е от двамата. Компрендо^[6]?

— Благодаря ви — каза Кели. — Моля, изчакайте.

— Компютри — промърмори Къртис.

— Трябва да проявиш търпение, Франк, това е всичко. Вземи например моя племенник, Дийн. Само на седем години е, а вече знае за компютрите повече, отколкото аз ще науча през целия си живот. И знаеш ли защо? Защото е търпелив. Защото му принадлежи цялото време на света. Господи, ако разполагах с времето, което той посвещава на компютрите, досега да съм станал Бил Гейтс^[7].

— Моля, насочете се към асансьорите, където ще ви посрещнат.

Детективите преминаха през стъклената врата, огледаха дървото и забелязаха красивата китайка, която се опитваше да улови плуващите в езерцето шарани с малко рибарско сакче.

— Готино — промърмори Колман.

Спряха и я загледаха.

— Кълве ли? — подвикна Къртис.

Китайката се усмихна приятно и посочи прозрачния пластмасов бидон, в който вече плуваха три риби. До него бе оставено нещо, подобно на дървен сандък, в който имаше каменна плоча с набучени по нея пръчици от дървени въглища.

— С въдица щеше да ми е по-трудно — каза тя.

— Барбекю ли ще правите? — попита Колман.

Жената го погледна учудено и Колман кимна към пещта за дървени въглища.

— Аз лично предпочитам златните рибки леко препечени отвън и крехки отвътре.

— Престани да се занасяш — каза Къртис и погледна китайката. — Извинете колегата, твърде много телевизия гледа.

Жената се поклони леко и на устните й се появи безупречна усмивка.

— С работа като моята съм свикнала да си разменям реплики с остроумници, повярвайте ми.

— Е, наслука тогава — каза Къртис.

— В общи линии точно за това става въпрос — отвърна тя.

Бяха стигнали до фитнес залата, когато Авраам се обади, за да каже на Мич, че двама детективи искат да говорят с него.

— Дошли са някакви хора от полицията — каза той, след като затвори телефона. — На рецепцията са. По-добре да ида да видя какво искат.

— Разкарай ги, Мич — каза Ричардсън. — Имаме още доста площ за покриване.

Мич се запъти към фоайето. Ченгета. Само това му липсваше, при това точно днес. Вратите на асансьора се отвориха и той мярна застаналата до езерцето Джени и двамата детективи, които го чакаха търпеливо. Някъде наблизо се отвори врата, чуха се няколко стъпки и един глас каза зад него:

— Мич.

Мич се обърна и видя пред себе си някакъв висок мъж. Успя да го познае едва след второто вглеждане. Лицето му беше покрито с неколкодневна бодлива четина. Очите му бяха хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове. Спортното му яке изглеждаше така, сякаш бе спал с него, а той самият буквално се тресеше от пристъпите на нервни тикове.

— Господи, Алън, какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб, Мич.

— Изглеждаш ужасно. Какво е станало с окото ти?

— Окото ми? — Грейбъл опипа кожата на лицето си точно над скулата. — Не знам. Сигурно съм се праснал в нещо. Мич, много е важно. Не можем ли да отидем някъде? Предпочитам да не говорим тук.

Мич погледна през рамо полицаите и забеляза, че го наблюдават. Зачуди се дали техните по принцип подозрителни мозъци вече са се досетили какво се разиграва тук.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Алън, избрал си възможно най-неподходящия ден. Ричардсън е при басейна с целия екип на проекта. Ей там пък има две ченгета, които искат да говорят с мен. А Джени Бао се кани да изпълни фенг шуй церемония, за да изгони злите духове от сградата.

Грейбъл се намръщи, после сграбчи Мич за ръката и попита високо:

— Какво каза? Зли духове ли каза?

Мич пак погледна ченгетата. Сега беше достатъчно близо до Грейбъл и усещаше миризмата му. Фактът, че бившият му колега е придобил сладникаво-киселия аромат на боклукчийска кофа, характерен за стопроцентовите скитници, просто го потресе.

— Само по-спокойно, Алън, става ли? Ще ми дадеш ли няколко минути? Трябва да се отърва от тези ченгета. Чакай малко. По-добре да не оставаш тук, защото Ричардсън може да те види. Защо не се качиш горе, в апартамента на Ю? Там ще ме изчакаш.

— В никакъв случай!

Мич се отдръпна от зловонната експлозия на немитите му зъби.

— Виж, ще те изчакам долу в гаража, става ли?

Мич се насили да му се усмихне, обърна се и тръгна към двамата полицаи.

— Това пък какво беше, мама му стара? — каза тихо Къртис. — Тоя тип изглеждаше тотално разкапан.

— Може би той е архитектът — предположи Колман.

— Съжалявам, господа — каза Мич, докато се здрависваше с тях. — Трябваше да ви се обадя досега. Докладът на инженера стои на бюрото ми от сряда сутринта, но последните няколко дни бяха просто невъзможни. Нека се качим горе и да обсъдим нещата.

— По стълбите ли? — попита натъртено Къртис.

— Мисля, че ще се убедите и сами — докладът на инженера потвърждава нашето собствено заключение. Асансьорите са напълно изправни. Моля — той им посочи с жест вратите на асансьорите, — няма абсолютно никаква причина да се чувствате изнервени, повярвайте ми.

— Дано да е така.

Вратите на асансьора се отвориха, но преди да влязат вътре, Мич ги помоли да го изчакат за миг, отиде при Джени и я попита:

— Как вървят нещата?

— По-трудно ще е, отколкото си мислех.

— Обичам те — каза той тихо.

— Да беше се сетил за това по-рано — отвърна тя.

Тримата мъже влязоха в кабината на асансьора и се понесоха към двайсет и първия етаж.

— Днес сме малко заети — обясни Мич. — Целият екип на проекта е тук. Проверяваме сградата, преди да обявим на клиента, че е годна за обитаване.

— От кого? — каза Къртис. — От цялата скитническа пасмина наоколо?

Мич вдигна вежда.

— О, имате предвид Алън? Той работеше преди за фирмата. Аз също съм доста шокиран от състоянието, до което е стигнал.

Кабината спря меко и вратите се отвориха. Къртис въздъхна облекчено, така че да бъде чут.

— Е, стигнахме — каза Мич. — Живи и здрави. Аз не съм инженер по механика, но накарахме техните хора да проверят всичко, от ролките до микропроцесора. Буквално ги разглобиха на части.

Поведе ги по коридора към заседателната зала. Помещението беше с двойно по-висок таван и приблизително с размерите на тенискорт. Подът беше покрит с мек светлосив мокет. В средата бе разположена голяма конферентна маса от безупречно полиран абанос, с по осем черни стола „Рени Макинтош“ с облегалки от естествена кожа от двете страни. Едната стена беше покрита с празни черни рафтове, сред които се открояваше широкоекранен телевизор, имаше и бюро, покрито с електронни устройства, между които и компютър. В другия край на заседателната зала имаше допълнително помещение, оформено като бар. Под един от огромните прозорци се мъдреше дълго канапе, тапицирано с черна кожа. Къртис отиде до него и погледна през прозореца. Натан Колман пък прояви интерес към електронните играчки. Мич отвори лаптопа си, пъхна дискета във флопито и започна да прехвърля появилото се на екрана съдържание.

— Безхартиен офис, а? — ухили се Къртис.

— Да благодарим на Господа за компютрите, сержант — каза Мич. — Сертификати за това, квитанции за онова. Допреди няколко години бяхме затънали до гуша в хартия. А, ето това е.

Мич завъртя към Къртис екрана, на който се бе появил докладът на инженера.

— Знаете ли, сержант, „Отис Елевоник 411“ е изключително безопасен и ефикасен модел асансьори. Всъщност това е почти най-модерната система, пусната на пазара. Нещо повече, една от задачите на Авраам е да следи непрекъснато за изправността на асансьорите и да докладва незабавно за възникналите проблеми. Щом открие някаква нередност, Авраам веднага се обажда във фирмата и изисква да бъде изпратен техен инженер.

Къртис се загледа разсеяно в екрана и кимна.

— Както сам виждате — добави Мич, — инженерите са проверили всичко — устройството за контрол на скоростта, устройството за логически контрол, датчиците за отчитане на движението и тъй нататък. Преценили са, че всичко е напълно изправно.

— Определено изглежда, че са преровили всичко — каза Къртис. — Мога ли да получа копие от това?

— Защо просто не вземете дискетата? — попита Мич, измъкна малкото пластмасово квадратче от лаптопа и му го подаде.

— Благодаря — каза несигурно Къртис.

За миг и тримата замълчаха. После Мич каза:

— Чух, че сте освободили китайския студент.

— Значи сте научили? Е, честно казано, нямаше какво друго да направим. Човекът беше невинен.

— А снимката?

— Да, снимката. Проблемът е, че тази снимка противоречи на изводите, направени от съдебните медици. Ченг Пенг Фей е твърде нисък, за да удари Сам Глийг по главата. Твърде нисък и твърде слаб за такъв удар.

— Разбирам.

— Знаете ли, че някои от протестиращите хлапета ще бъдат депортирани?

— Депортирани? Не е ли прекалено строго?

— Ние нямаме нищо общо с това — каза Къртис. — Изглежда, някой от Градската управа е дръпнал конците, та да ги изритат от страната.

— Наистина ли?

— След което останалите демонстранти са се разпръснали — каза Колман. — Депортирането доста ги е стреснало.

— И аз се учудих как изчезнаха така изведнъж — сви рамене Мич.

— Което пък е добре дошло за вас, не е ли така? — каза Колман. — Искам да кажа, сигурно са ви притеснявали.

— Е, не мога да кажа, че не съм зарадван от факта. Освен това момчето наистина ми счупи предното стъкло. От друга страна, депортирането ми се струва малко крайна мярка. Аз лично не бих търсил подобна развръзка.

Колман кимна.

— Вашият шеф, изглежда, има доста сериозни връзки в кметския кабинет — каза Къртис.

— Вижте — каза Мич, — знам, че той искаше да изгони демонстрантите. Знам също, че говори с помощник-кмета за това. Но това е всичко. Убеден съм, че едва ли е поискал някой да бъде изхвърлен от страната.

Мич знаеше много добре, че не може да е сигурен в това, след като беше замесен лично Рей Ричардсън, затова реши да смени темата и попита:

— Е, докладът задоволява ли ви?

— Мен лично не. Защото ме оставя с едно неразгадано убийство — призна Къртис. — А това не е на хубаво за нито един от нас.

— Трябва да има нещо в миналото на Сам Глийг, което би могло да помогне. Та той е имал криминално досие, за бога! Не искам да бъда груб, но не мога да разбера защо концентрирате своето разследване именно тук. Сигурно има и други вероятности.

— Не мога да го отрека — каза Къртис. — Но точно в момента ми се струва много вероятно тъкмо човек от този офис да се е опитал да натопи хлапето.

— От къде на къде?

— Нямам представа.

— Шегувате се.

Франк Къртис не каза нищо.

— Шегувате се, нали?

— Мога да измисля и по-необичайни мотиви от желанието ви да избегнете лошата слава на сградата.

— Например?

— Мистър Брайън — каза бавно Къртис, — доколко добре познавате мистър Бийч?

— Познавам го само от няколко месеца.

— А мистър Кени?

— Много по-отдавна. От две или три години. И той определено не е от хората, които биха направили нещо подобно.

— Може би и той ще каже същото за вас — отбеляза Колман.

— А защо просто не го попитате?

— Ами, като споменахте тази възможност, ми хрумна, че след като целият екип на проекта е тук, няма да е зле да поговоря с всеки от вас. И с всеки друг, който има нещо общо с този проект. Ще имате ли нещо против?

Мич се усмихна и погледна часовника си.

— Оставих ги да проверяват медицинския център. След като привършат там, би трябвало да прекъснат за кратка почивка. Тогава ще можете да говорите с тях, ако искате.

— Задължен съм ви. Моят началник, знаете, не е от търпеливите. В известен смисъл са ме притиснали да приключа случая.

— Очаквам това с не по-малко нетърпение.

Къртис му се усмихна.

— Надявам се да е така. Наистина се надявам.

След намека, че може да е замесен в опита китайският студент да бъде натопен за убийството на Сам Глийг, Мич забрави за Алън Грейбъл, който трябваше да го чака в гаража. Сети се чак след час, остави Къртис и Колман да си говорят с група работници и се качи на асансьора.

На седмия етаж асансьорът спря, вратите се отвориха и влезе Уорън Ейкмън. Мич погледна часовника си.

— Вкъщи ли се прибираш?

— Де да беше така. Имам среща с Джардин Ю. Ще говорим за инспекцията в понеделник. Как върви при вас?

— Ужасно. Двете ченгета пак ни се изтърсиха. Искат да говорят с целия работен екип.

— Аз не влизам в тази група, нали? Все пак съм човек на клиента.

— Това ли да им кажа? Ти си един от последните видели Сам Глийг жив. Само ще се вкиснат, Уорън.

— Мич, просто нямам време.

— Че кой от нас има време?

Асансьорът пристигна в гаража. Мич се огледа, но не видя Грейбъл никъде.

— Виж — каза Ейкмън, — кажи, че аз ще ги потърся. По-добре дори им дай домашния ми телефон. Едва ли ще закъснея кой знае колко.

Ейкмън се запъти към колата си и в този момент на входната рампа се появи бентлито на Ричардсън, спусна се плавно и почти безшумно спря до хондата на Джени Бао. Деклан Бенет излезе от колата и затръшна вратата. Миг по-късно Уорън Ейкмън вече бе настъпил газта, за да се измъкне преди вратите да са се затворили.

— Много се е разбързал — отбеляза Бенет. — Къде е шефът? Да не съм закъснял?

Мич поклати глава.

— Спокойно. Още доста ще се забави. Защо не го почакаш в заседателната зала на двайсет и първия етаж?

— Мерси.

Бенет се усмихна жизнерадостно и се качи на асансьора. Вратите се затвориха. Мич беше сам. Изчака няколко секунди и извика:

— Алън? Аз съм, Мич. Дойдох. — После промърмори: — По дяволите, къде се дяна това смахнато копеле? — И викна по-силно: — Имам си и друга работа, Алън!

Нищо. Облекчен, Мич се запъти обратно към асансьора. При условие че на главата му бяха вече и ченгетата, и фенг шуй, и Ричардсън, и предварителната инспекция, една грижа по-малко беше добре дошла. Почти бе успял да се измъкне, когато вратата до стълбището се отвори и оттам се измъкна високата омърляна фигура на бившия му колега.

— Тук ли си бил! — възкликна Мич, ядосан, че все пак ще трябва да изслуша Грейбъл. Първото нещо, което му мина през ума, беше, че той ще го помоли да му съдейства да се върне на работа. Което едва ли щеше да е чак толкова трудно, особено ако Алън се обръснеше, вземеше си един душ и се запишеше при Анонимните алкохолици.

— Не исках да ме видят — каза Грейбъл.

— По дяволите, за какво става въпрос, Алън? Искам да кажа, страхотен ден избра, за да се появиш отново. И само се погледни!

— Млъквай, Мич. И си отвори добре ушите.

Щом осъзна какво е направила, Джени Бао започна да връща рибите в езерцето. Тя работеше с два календара — Лунния и Григорианския. Според Лунния календар следобедът беше подходящ за прогонването на зли духове. Проблемът беше, че бе забравила да се консултира с Григорианския, според който денят беше лош за изпълнението на церемонии. Щеше да й се наложи да дойде в неделя, когато съотношението щеше да е малко по-благоприятно. След като прибереше всичко в колата, трябваше да се качи догоре, за да съобщи на Мич лошите новини.

— Това е най-откаченото нещо, което съм чувал — каза Мич. — Съвсем си се побъркал от пиене!

— Значи не ми вярваш?

— За бога, Алън, за да повярвам на историята ти, трябва да съм превъртял не по-малко от теб. Стегни се бе, човек. Нужна ти е помощ.

— Аз бях там, Мич. Видях всичко. Сам Глийг влезе в асансьора, кабината изхвърча нагоре и се пльосна пак долу. Гледах индикатора. Прас! И се изстреля като ракета! Прас! Ето ти го пак на изходна точка! Вратите се отвориха и той лежеше на пода. Разплескан като яйце в тиган. Не знам как ти звучи, но Сам Глийг наистина е мъртъв, а вие все още не разполагате с правдоподобно обяснение.

Само че в главата на Мич вече се въртеше едно разумно обяснение. За разлика от Ченг, Грейбъл беше достатъчно висок, достатъчно тежък и достатъчно силен. Ако въобще бе възможно някой да се справи със Сам Глийг, то това беше той. А и с толкова алкохол в главата си, кой знае какво още можеше да направи.

— Мислиш ли, че твоето обяснение е по-правдоподобно? — тросна му се с отвращение Мич. — Не мога да повярвам, че ти е трябвало толкова време, за да измислиш подобна история. Господи, Алън, какво правиш тук първо на първо? И защо не си казал никому нищо досега?

— Исках да подредя Ричардсън.

— Как така да го подредиш?

— Него. Шибаната му сграда. Цялата му сделка. Да го прецакам. Да прецакам цялата шибана програма.

Мич замълча за миг, опитвайки се да прецени трезво това, което се опитва да му каже Грейбъл, но само установи, че мислите му неизменно се връщат към полицаите на горния етаж и към желанието му да се отърве от глупавите им обвинения.

— Ще ти намерим добър адвокат, Алън — каза той.

Грейбъл заотстъпва. Мич го сграбчи.

— Не ме пипай! — изкрещя Грейбъл. — Пусни ме!

Ударът се стовари сякаш отникъде.

Мич смътно осъзна, че лежи на пода. Чувстваше се така, сякаш го бе разтърсил мощен токов удар. Чу отдалечаващи се стъпки и загуби съзнание.

— Кои, по дяволите, сте вие?

Рей Ричардсън се спря на прага на заседателната зала и се втренчи намръщено в четиримата непознати, седнали до масата с по чаша кафе пред себе си.

Къртис и Колман се изправиха. Последните двама от работниците, които бяха разпитали — бояджиите Добс и Мартинес, не помръднаха от местата си.

— Аз съм сержант Къртис, а това е детектив Колман. Вие сигурно сте мистър Ричардсън.

Колман закопча сакото си и скръсти ръце, сякаш беше гост на сватба.

Рей Ричардсън кимна кисело.

В залата се изсипа и останалата част от работния екип и Къртис се ухили до ушите.

— Дами и господа — каза той. — Ще ви помоля да ми отделите по малко от времето си. Знам, че сте ужасно заети, но както вероятно вече всички знаете, в тази сграда беше убит човек. Повечето от вас са го познавали. Проблемът е, че все още не сме напреднали с нито крачка към разкриването на това убийство. Затова искаме да зададем на всеки от вас по няколко въпроса. Ще бъдем пределно кратки. — Той погледна бояджиите. — Вие двамата можете да си вървите. И благодаря.

— Сега не е много удобно, сержант — каза Ричардсън. — Не можете ли да го направите някой друг път?

— Мистър Брайън каза, че моментът е подходящ.

— Разбирам — просъска Ричардсън и хвърли бележките си на масата. — А къде по-точно е мистър Брайън в момента?

— Нямам представа — каза Къртис. — Тръгна нанякъде преди двайсетина минути. Мислех, че тръгна да ви търси.

— Не мога да повярвам — кипна Ричардсън. — Каква е тая шибана история? Човек с криминално досие си намира майстора, а тези двама образи очакват от мен, от съпругата ми и от целия ми екип да им кажем как да открият убиеца. — Той се изсмя горчиво. — Това да не е майтап?

— Не, не е майтап — каза Къртис. Ненавиждаше да го наричат „образ“. — За ваше сведение, става въпрос за разследване на убийство. А аз се опитвам да ви спестя време и репутация. Което, както разбрах, искате и вие.

Ричардсън му хвърли изпепеляващ поглед.

— Другата възможност е да отида до Градската управа, да си издействам съдебна заповед и да ви привикам до един в Ню Паркър Сентър и да ви разпитам там. Вие не сте единственият човек с връзки, мистър Ричардсън. Областният прокурор е на моя страна, да не говорим за закона, и въобще не ми пука дали си мислите за всичко това като за майтап. Още по-малко ми пука дали се опитвате да завършите тази болезнена за зрението сграда, или не. Нито пък колко ще ви струва това. — Къртис гледаше да не го нагрубява. — Става въпрос за отнемането на човешки живот и аз съм твърдо решен да открия истината. Това ясно ли е?

Ричардсън стоеше с ръце дълбоко в джобовете на панталона си и брадичка, войнствено насочена право към детектива.

— Как смеете да ми говорите така? — каза той. — Как смеете!

Къртис вече бе измъкнал значката си и я поклащаше под носа на архитекта.

— Смея, мистър Ричардсън. Заради тази значка с номера на Полицейското управление на Лос Анджелис. 1812. Можете да запомните този номер, за да знаете къде да се оплачете на шефовете ми.

— Можете да разчитате на това.

Мениджърът на проекта Марти Бърнбаум се опита да тушира напрежението.

— Може би ще е по-добре да приключим по-бързо с това — намеси се помирително той. — Господа, ако ще ви е удобно, можете да минете в кухнята, и там да зададете въпросите си. Всички останали, моля ви, седнете. Можем да продължим събранието си и един по един да преминем през кухнята, за да говорим с господа детективите. — Марти погледна Къртис и Колман и повдигна вежди. — Одобрявате ли?

— Естествено, сър. Идеалният вариант.

После Бърнбаум видя на вратата да се появява Деклан Бенет и реши, че сега е моментът да се отърве от Ричардсън и така да избегне нови неприятности.

— Рей, може и да греша, но не мисля, че ти се е случвало да говориш някога със Сам Глийг. Прав ли съм?

Ричардсън все още стоеше с ръце в джобовете и изражение на обидено дете.

— Така е, Марти — каза той тихо, сякаш една от мечтите му току-що е била разбита на парчета. — Не съм разговарял с него.

Колман и Къртис се спогледаха.

— Нищо чудно — промърмори Колман.

— Джоан? Ти говорила ли си някога с него?

— Не — каза тя. — Аз също не съм. Не мисля дори, че си спомням как точно изглеждаше.

Работният екип започна да се настанява по столовете.

— В такъв случай не виждам смисъл и вие да оставате — каза Бърнбаум, после се обърна към Къртис. — Мистър и мисис Ричардсън имат полет за Лондон тази вечер.

— Тежък ден — каза Къртис.

— Най-добре тръгвайте за летището, Рей. Аз ще проведа събранието. Няма смисъл и вие да се бавите. Някакъв проблем, сержант?

Къртис поклати отрицателно глава и погледна през прозореца. Не съжаляваше ни най-малко, макар да беше доста вероятно този тип да го докладва на шефовете му.

Ричардсън стисна рамото на Бърнбаум и докато събираше нещата си от масата, каза:

— Благодаря ти, Марти. Благодаря на всички ви. Гордея се с вас. Всеки един от вас има своя съществен принос за завършването на този проект навреме и в рамките на заплануваните разходи. Това именно е една от главните причини нашите клиенти, били те от частния или държавния сектор, да се завръщат при нас с нови поръчки. Тази сграда е едно прекрасно творение, не оставяйте профаните да ви твърдят противното, именно защото нашата прецизност я превърна в това, което е. Прецизността е нещо повече от добрия проект. Тя е в основата на комерсиалния триумф.

Джоан сложи началото на няколко сдържани изръкоплясквания, след което тя и гениалният й съпруг напуснаха залата, следвани от Деклан Бенет.

— Браво на теб, Марти — каза Ейдън Кени, докато останалата част от екипа дружно въздъхна от облекчение. — Много добре се справи. Каква каша се задаваше само.

Бърнбаум сви рамене.

— Когато Рей е в подобно настроение, просто си представям, че е един от моите добермани.

Джени помогна на Мич да се изправи.

— Добре ли си? Какво е станало? По устната ти има кръв.

Мич разтърка челюстта си и опипа внимателно главата си. После прокара език по устната си и потръпна като усети вкуса на прясната рана.

— Копеле — промърмори той. — Току-що ме прасна Алън Грейбъл. Откачил е.

— Ударил те е? Защо?

— Мисля, че има нещо общо със смъртта на пазача. — Мич изпъшка и раздвижи врата си. — Предполагам, че не си успяла да го видиш. Опърпан, приличаше на истински скитник.

— Никого не видях. Хайде да се качим горе да ти сложа нещо на устната.

Прекосиха гаража и влязоха в кабината на асансьора.

— Как върви церемонията?

— Никак. — Джени му обясни за грешката с календарите.

— Нищо чудно — каза Мич. — Може би трябва да ми прегледаш хороскопа. Днес определено не ми върви. Ще ми се да си бях останал вкъщи в леглото.

— О? Със или без съпругата?

Мич се ухили накриво.

— Ти как мислиш?

Когато всички излязоха от залата на басейна, Кей Килън свали мокрото си бельо и поплува гола. По силното й загоряло тяло си личаха само тъничките линии, оставени от бикините, но тенът на гърдите й беше равномерен. Кей не се притесняваше да се появи на плажа по монокини. Въобще не беше от тия.

Едва доловими количества урина, пот, козметика, мъртва кожа, полово окосмяване и други амониеви съединения се отделяха свободно от гъвкавото тяло на Кей. Водата, съдържаща тези замърсители, влизаше в циркулационната система и минаваше през озон, преди да бъде върната в басейна.

Отначало Кей забеляза газа под формата на малко облаче сиво-жълтеникава пара, което се понесе над повърхността право към нея. Помисли си, че в залата е влязъл човек, пушещ лула или пура. Само че димът се движеше твърде ниско над водата, за да бъде изпуснат от дробовете на някой невидим наблюдател с воайорски наклонности. Кей покри едрите си гърди с ръце и започна инстинктивно да се отдръпва от заплашително изглеждащия облак. После се обърна с гръб към него и заплува към стълбичката на басейна.

Беше се измъкнала наполовина от басейна, когато газът проникна в ноздрите й, а миг след това и в дробовете й. Облакът я обгърна толкова светкавично, че Кей дори не можа да си поеме дъх. Ужасяваща болка — най-ужасяващата, която бе изпитвала — изпълни гърдите й, тялото й се сгърчи и тя се просна на плочките.

Още преди да успее да осъзнае факта, че е обгазена по някакъв начин, Кей започна да храчи пяна, изпъстрена с кръв, но това не й донесе никакво облекчение. Болката само се засили. Искаше й се да изплюе цялото съдържание на натежаващия си гръден кош.

Сигурно дори щеше да изкрещи, ако в гърдите й бе останала и глътка въздух, а не само хлорен газ.

Запълзя по пода на колене и лакти.

Само да можеше да достигне до чистия въздух!

С последни, нечовешки усилия Кей се изправи и се впусна напред без посока. Но вместо да се добере до вратата, тя падна отново във водата, точно до една от вентилационните шахти и до дори още по-гъстия хлорен облак.

Няколко кратки мига Кей се бореше да задържи главата си над повърхността, после водата сякаш поуспокои изгарящата болка в дробовете й и тя се отпусна.

В асансьора Рей Ричардсън се закле да си отмъсти.

— Ще го подредя аз тоя задник — изръмжа той. — Ти чу ли го как само ми говореше?

— Нали имаш номера на значката му — каза Джоан. — Мисля, че трябва да го докладваш, Рей. 1812 беше, нали?

— 1812. За какъв се мисли тоя, по дяволите? Такова оплакване ще му напиша, че ще ме помни цял живот. Право до шибания му началник. С гръм и мълнии.

— Защо направо не се обадиш на Морган Филипс в Градската управа?

— Права си. Ще го пречупя това арогантно копеле. Ще има да се тюхка дето се е измъкнал от леглото си тази сутрин.

Излязоха от асансьора. Деклан отвори вратите на бентлито и скочи на шофьорското място.

— Как е движението, Деклан?

— И по-лошо е било. Дори малко ще подраним, струва ми се. Нощта е хубава за полет със самолет, сър.

Двигателят изръмжа и колата се понесе към изхода на гаража. На вратата Деклан се наведе и повтори името си за ТЕСПАР-кода.

Вратата не помръдна.

— Говори Деклан Бенет. Отворете вратата, моля.

Нищо.

Ричардсън свали прозореца си и изкрещя в микрофона:

— Говори Рей Ричардсън. Отворете тая шибана врата!… — После изсумтя: — Само това ми липсва с тая инспекция в понеделник.

— Да извикаме ли някой да я поправи? — попита Джоан.

— Точно сега единственото нещо, което искам, е да се омета оттук. — Ричардсън скръцна със зъби и поклати глава. — Ще извикаме такси. И ще излезем от предната врата.

Деклан подкара колата на заден ход към асансьора. Във фоайето измаршируваха по белия мраморен под покрай дървото.

— Каква е тази миризма? — попита Ричардсън.

— Каква е тази отвратителна музика? — попита Джоан.

Деклан сви рамене и призна:

— Доста е депресираща, мисис Ричардсън. Не е по мой вкус. Ама никак.

— Вие слушате пиеса за пиано от Арнолд Шьонберг — обясни Кели Пендри. — Опус 25. Това е първата дванайсетнотна „атонична“ композиция на света. — Русокосата красавица се усмихваше ослепително досущ като безмозъчна водеща от Ем Ти Ви. — Всяка от композициите е съставена от дванайсет различни ноти. Тези серии от ноти могат да бъдат свирени подред и обърнато отзад напред, или отзад напред и обърнато.

— Това е тъпотия! — излая Джоан.

— Джоан, просто накарай това нещо да ни повика такси — каза Ричардсън, докато чакаше Деклан да отвори входната врата. После викна: — Деклан?

— Заключена е — промърмори шофьорът, обърна се към микрофона и каза: — Говори Деклан Бенет. Ще отключите ли вратата, ако обичате.

Отиде отново до вратата и дръпна дръжката, но тя не помръдна.

— Чакай, аз ще опитам — каза Ричардсън и приближи до микрофона. — ТЕСПАР, гласов контрол. Рей Ричардсън. Отворете централния вход, моля.

Започна да притъмнява.

— Какво става пък сега, по дяволите? — Ричардсън повтори командата: — Рей Ричардсън. Отворете главния вход, мътните да го вземат!

Деклан поклати глава.

— Сигурно има някаква повреда в ТЕСПАР. Освен това тук мирише на кланица.

Ричардсън пусна куфарчето и лаптопа си. После си погледна часовника.

— Точно сега ли намери да се случи!

Вкиснатото трио се върна на холограмната рецепция.

— Не можем да излезем — каза Ричардсън. — Предната врата, изглежда, е заключена.

— Тази сграда се затваря в пет и половина — обясни Кели.

— Наясно съм с това — каза Ричардсън. — Все пак това не се отнася за тези, които са в сградата. И които биха искали да излязат. Каква е причината ТЕСПАР да не…

— ТЕСПАР? Това е наименованието на време-кодирана сигнално-оперираща система за разпознаване, сър. Сигналът, обхващащ честоти в рамките на кой да е краен обсег, може да бъде описан математически като комплексна полиноминална функция и да бъде кодиран в зависимост от реалните си и комплексни решения, наричани нули.

— Благодаря, знам какво представлява ТЕСПАР — изсъска Ричардсън.

— Реалните нули са точки, при които амплитудата на практика се понижава до нула…

— Я си затваряй шибаната уста!

— Вие ми зададохте въпрос, сър. Аз ви отговарям. Няма защо да ставате груб.

— Е, и след като ми отговори, тъпа кучко такава, бих искал да ме свържеш със заседателната зала. Искам да говоря с Ейдън Кени.

— Моля, проявете търпение. Ще направя необходимите справки.

— Направи ги. И докато ги правиш, смени музиката. Тази помия направо ме разсипва.

— Разбира се. А какво предпочитате да чуете?

— Не знам. Каквото и да е, само не това.

— Чудесно — каза Кели. — Това е музика, написана от Филип Глас.

И пианото засвири отново.

— Това не е кой знае колко по-добро — каза Джоан след няколко такта.

Ричардсън се ухили, сякаш бе успял да погледне на ситуацията откъм смешната й страна, и попита:

— Какво става с обаждането, което поръчах?

— Моля, проявете търпение. Опитвам се да направя необходимите справки.

— А каква е тази отвратителна миризма? Да не върви в комплект с музиката?

— Това е етил меркаптан. Той представлява едва 1/400 000 000-на част от грама за литър въздух в тази сграда, сър.

— Сградата трябва да мирише приятно, а не като месарница.

— Моята база данни сочи, че ароматът на пържолата се счита за приятен.

— Това не е пържола. Това е развалено свинско. Смени го, тъпачко! С морски бриз, евкалипт, кедър, нещо такова.

— Добре, сър.

Телефонът на рецепцията иззвъня. Ричардсън се наведе през холограмата и вдигна слушалката.

— Рей? Ейдън Кени е. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че предната врата е заключена — каза Ричардсън. — А компютърът не иска да я отключи.

— Сигурно е станало нещо с твоя ТЕСПАР-образец. Изкашля ли се, преди да повториш командата?

— И кашлях, и кихах — опитахме всичко без падане на колене и ритник в топките. Освен това току-що се качихме дотук с асансьора. Ако имаше проблем с нашите ТЕСПАР-образци, въобще нямаше да можем да стигнем дотук.

— Хм. Нека хвърля един поглед на монитора тук. Ще затворя телефона само за секунда.

— Копеле — промърмори Ричардсън и зачака.

— Рей? Отивам до компютърната зала и ще се опитам да оправя нещата оттам. Може би ще е по-добре да се върнеш в заседателната зала, докато оправим проблема.

— При сержант Работливко ли? Не, благодаря. Предпочитам да остана тук. Само побързай, ако обичаш. Трябва да стигна до летището.

— Разбира се. О, Рей? Не сте виждали Мич или Кей, нали?

— Не — каза Ричардсън сприхаво. — Не сме ги виждали.

Асансьорът звънна.

— Чакай малко. Може би са те.

Ричардсън се обърна и погледна натам, но видя само пазача Дюкс и двамата бояджии, които бе разпитвал полицаят.

— Какъв е проблемът, сър? — попита Дюкс.

— Ейд, не са те. Тези са бояджиите плюс пазача. Този, дето е още жив, искам да кажа. По-добре попитай Авраам къде, по дяволите, са се дянали. Нали това му е работата — да знае.

Ейдън Кени мина по моста към компютърната зала и отвори тежката стъклена врата, чудейки се как Ричардсън или Мич, или Грейбъл, или който там беше проектирал залата, не се е сетил да използва автоматична врата. После се сети, че не съществува автоматичен механизъм, достатъчно мощен, за да задвижи бомбоустойчива стъклена врата. Залата беше прохладна и Ейд едва сега осъзна колко задушна е станала останалата част от сградата. Май че повредата не беше само при централния вход. Като че ли климатичните инсталации също се бяха побъркали.

Слава богу, климатикът на компютърната зала бе независим от общата климатична инсталация на сградата. Тук не важеше системата за пестене на енергия. Ю-5 изискваше двайсет и четири часова климатизация. Изключването на нещо толкова сложно като Ю-5 поради повреда в климатичната инсталация щеше да доведе до катастрофални последици. Никой не може да си позволи да рискува с рязко покачване на температурата в компютърна зала за 40 милиона долара.

Кени се просна в своето кожено кресло „Лем Ниро“ и с едно докосване на екрана с длан включи работната си станция. Компютърът го осведоми за датата и часа, докато му осигуряваше достъп до системата. Беше малко след шест следобед.

— Няма какво да ме подсещаш. Знаех си, че работният ден ще се проточи — промърмори Кени. — Намеси ли се Рей Ричардсън, винаги се стига дотам. А сега делово. Как успя да се прецакаш в най-шибания възможен момент, Авраам?

Джени и Мич влязоха в кухнята. Къртис и Колман току-що бяха приключили с разпитите си.

— Какво се е случило с вас? — попита Къртис.

Джени настани Мич на един стол до продълговатата дървена маса в центъра на стаята, точно между голямата фурна и шкафовете и рафтовете с кухненски съдове, после отвори едно чекмедже и извади аптечка за първа помощ.

— Просто се сблъсках с един свой бивш колега.

— Не съм и предполагал, че архитектите са толкова темпераментни — каза Къртис.

Мич му разказа за Грейбъл, докато Джени промиваше цепнатата му устна с антисептичен разтвор.

— Ако има човек, който може да хвърли светлина върху смъртта на Сам Глийг, то това е той — заключи Мич. — Само дето Алън не гледа точно така на нещата. Когато се опитах да го убедя да се качи тук и да поговори с вас, той ме прасна. Състоянието му е направо плашещо. Явно здраво е захапал бутилката, откак напусна фирмата.

— Наистина ще трябва да те шият — отбеляза Джени. — Опитай да не се усмихваш.

Мич сви рамене.

— Нищо по-лесно. — Той се намръщи. — Вижте, не може ли да излезем оттук? От тази светлина ме заболя главата.

Над главите им бе блеснало флуоресцентното осветление, чиято цел беше да подпомага антибактериологичното действие на кухненските стени. Плочките на стените бяха покрити с фотокаталитичен слой от емайлиран титаниев двуокис, върху който беше наложен втори пласт от медни и сребърни съединения. При контакт със светлинния поток фотокаталитът активираше металните йони, които убиваха всяка бактерия при допира й с керамичната повърхност на плочката.

— Главата те боли по-скоро от падането — каза Джени. — Може да имаш сътресение. Трябва да си направиш рентгенова снимка.

Мич се изправи и каза:

— Нищо ми няма.

— Знаете ли къде отиде Грейбъл?

Мич сви рамене.

— Нямам представа. Но мога да ви кажа дали все още е в сградата.

Преминаха в заседателната зала.

— Здрасти, шампионе — каза Бийч. — Кой те поду така? Какво стана?

— Дълга история.

Мич седна пред компютъра и поиска списък на всички, които са все още в сградата.

ПРИЗЕМЕН ЕТАЖ:

РЕЙ РИЧАРДСЪН, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

ДЖОАН РИЧАРДСЪН, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

ДЕКЛАН БЕНЕТ, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

ЪРВИНГ ДЮК, „Ю КОРП.“

ПИТЪР ДОБС, „КУПЪР КЪНСТРАКШЪН“

ХОСЕ МАРТИНЕС, „КУПЪР КЪНСТРАКШЪН“

ПЛУВЕН БАСЕЙН И ФИТНЕС ЗАЛА:

КЕЙ КИЛЪН, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

КОМПЮТЪРНА ЗАЛА:

ЕЙДЪН КЕНИ, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА 21-ВИ ЕТАЖ:

ДЕЙВИД АРНЪН, „ЕЛМО СЕРГО ИНЖЕНЕРИНГ“

УИЛИС ЕЛЪРИ, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

МАРТИ БЪРНБАУМ, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

ТОНИ ЛИВАЙН, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

ХЕЛЪН ХЪСИ, „КУПЪР КЪНСТРАКШЪН“

БОБ БИЙЧ, „Ю КОРП.“

ФРАНК КЪРТИС, ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ

НАТАН КОЛМАН, ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ

МИЧЪЛ БРАЙЪН, „РИЧАРДСЪН И СЪДРУЖНИЦИ“

ДЖЕНИ БАО, „ДЖЕНИ БАО ФЕНГ ШУЙ“, КОНСУЛТАНТ

— По дяволите, какво правят всички във фоайето? — каза Мич.

Бийч сви виновно рамене.

— Предната врата не работи. Заключени сме. Поне до момента, в който Ейдън открие какво точно става.

— Ами гаражът?

— И той не работи.

— Няма нищо по-безопасно от това да си заключен отвсякъде — каза Къртис.

— Е — въздъхна Мич, — във всеки случай поне Грейбъл се е измъкнал.

— Сигурно е нещо съвсем елементарно — каза Бийч. — Обикновено е така. Грешка в конфигурацията на системата или в някой от командните редове. Ейд предполага, че е несъвместимост на някой от купените драйвъри^[8] със смартдрайва^[9].

— И на мен ми хрумна същото — пошегува се Къртис.

Мич придвижи курсора на мишката и поиска видеокартина от басейна. После каза:

— Странно. — Вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Нещо нередно? — попита Къртис.

Мич изчака около минута, затвори и каза:

— Току-що попитах Авраам къде е Кей и той ми каза, че е в басейна. Но на картината от басейна не я видях никъде.

Къртис се наведе към монитора и предположи:

— Може би е в съблекалните.

Мич поклати глава.

— Не, Авраам винаги е много прецизен. Ако беше в съблекалните, щеше да уточни, че е именно там.

— Може да е извън обсега на камерите или нещо подобно. — Къртис заби дебелия си показалец в горния край на екрана. — Това тук какво е? Ей тук, в края на басейна?

Мич на свой ред докосна с показалец мястото върху монитора.

— Авраам — каза той. — Ако обичаш, увеличи сектора, който показвам с пръста си.

Картината се уголеми.

— Виждате ли? — каза Къртис. — Има нещо във водата, нали?

— Онова, което ни трябва в случая — каза Мич, — е камера на тавана.

— Искате ли да идем и да проверим?

— Няма проблем, ще изпратя Дюкс.

Мич отново вдигна телефона.

Къртис се ухили на Бийч.

— Та значи заседнахме, тъй ли?

— Боя се, че да.

— Вероятно това имат предвид, когато казват, че компютрите спестявали тежкия труд.

— В какъв смисъл?

— Ами ако не беше вашият шибан компютър, досега да съм се върнал в кабинета си, за да си върша работата.

Телефонът на рецепцията иззвъня. Ричардсън скочи от черното кожено канапе и забърза, за да вдигне слушалката.

— Рей, Мич се обажда.

— Какво става, мътните да го вземат? Кени оправи ли вече компютъра?

— Още работи.

— Мамка му. Изглежда, ще е най-добре да се върнем горе. Просто дръж тъпото ченге по-далеч от мен.

— Преди да тръгнете насам, искам Дюкс да отиде да провери залата на басейна. Авраам настоява, че Кей е там, но не мога да я открия с камерите. Опитах се да й се обадя по телефона, но никой не вдига. Тревожа се, че може да й се е случило нещо.

Ричардсън си помисли, че след като и бездруго е заседнал тук, не би му се отразило зле да мерне полуголата Кей.

— Мога да го направя и аз — каза той. — Не ти е нужен човек от охраната, за да ти каже дали има някой в басейна, или не. Сигурно се кисне в някоя от ваните за воден масаж. Не се притеснявай. Остави това на мен.

Затвори телефона и хвърли изпепеляващ поглед на холографския образ на Кели Пендри.

— Направи нещо за това проклето пиано — тросна й се той. — Моцарт, Шуберт, Бах. Дори шибания Елтън Джон, ако щеш, само не боклука, който свири в момента. Нещо, което няма да ни кара да се чувстваме още по-депресирани, след като сме заседнали тук. Разбра ли, тъпачко?

Кели му се усмихна мило.

— Моля, проявете търпение. Опитвам се да направя необходимите справки.

— Това не е справка. Това е заповед.

Ричардсън измарширува до канапетата, където го очакваха Джоан, Деклан, Дюкс и двамата бояджии, и заговори на Джоан така, сякаш само тя беше изнервена.

— Ако искаш, качи се горе. Може да се наложи да почакаме. Горе има кафе. И студена бира.

Той подуши подозрително въздуха. Никакви съмнения. Въздухът миришеше на риба. За морски бриз не можеше и дума да става.

Освен това може би горе не мирише толкова зле.

— Ти къде отиваш?

— Мич иска да проверя нещо в басейна. Няма да се забавя.

— Тогава ще те изчакам тук.

— Не е нужно. Горе ще ти е по-удобно, пък и няма да трябва да слушаш тази отвратителна…

В този миг творбата на Глас свърши и пианото подхвана Бах. Джоан сви рамене, сякаш искаше да каже, че положението вече не е чак толкова нетърпимо.

— Окей — каза Ричардсън. — Както искаш. Но това може да се проточи.

Деклан се изправи и каза:

— Е, аз бих пийнал чаша вода. — Искаше му се да каже „чаша бира“, но фактът, че трябваше да ги кара до летището му попречи. — Може само да ми се струва, но тук май взе да става горещо.

— Една бира ще ми дойде добре — каза единият от работниците.

Тримата станаха и тръгнаха към асансьорите.

— Аз ще изчакам в моята стая — каза Дюкс. — Бездруго никога не съм го харесвал това пиано.

Ричардсън се усмихна неловко на съпругата си и тръгна към фитнес зоната. Дали не й минаваше през ума, че може да има нещо между него и Кей? Беше се случило само веднъж, миналата Коледа, след купона в офиса. Освен това тогава всичко беше просто моментна прищявка. Но съблечената по бельо Кей му припомни с какво удоволствие я бе опипал тогава. Естествено Кей беше искала да постигне точно това. Може пък Джоан да е мярнала нещо в погледа му. В края на краищата тя го познаваше по-добре от всички.

Щом се озова в началото на криволичещия като колодрум коридор, Ричардсън охлаби възела на вратовръзката си и разкопча горното си копче. Деклан беше прав, температурата се покачваше. Сградата беше оборудвана с най-прецизната климатична инсталация и въпреки това беше горещо като в пещ. Реши, че по някакъв начин Ейдън Кени е виновен за това и си помисли, че е по-добре да е така, отколкото проблемите да изскочат в деня на истинската инспекция.

Още с влизането си в залата на басейна мярна лилавото бельо на Кей на плочките до входа и усети как го пронизва тръпка на възбуда. Взе гащичките й и ги пъхна в джоба си, без да е особено сигурен дали ще й ги върне, или ще ги задържи. Може би щеше да я подразни малко с тях. Знаеше, че тя е от момичетата, които си падат по малко дразнене от време на време и дори си го търсят. Макар и за кратко. Татуировката я караше да изглежда като сладострастна престъпничка. Дори мисълта, че бе подложила кожата си на тази болка, беше възбуждаща.

— Кей — извика Ричардсън. — Аз съм, Рей.

После я видя във водата — гола, легнала по гръб, прикрита от ръба на басейна, малко под ъгъла на окачената на стената камера. На повърхността като някакво странно морско растение се полюшваха косъмчетата й, а две педи над тях розовите зърна на едрите й гърди, които бе целувал в кухнята. Последното нещо, на което се спря погледът на Рей Ричардсън, беше лицето на Кей. Възбудата мигновено отстъпи след отвращението.

Той замръзна за миг, втренчил поглед в нея. После скочи с краката надолу във водата, макар да знаеше, че вече е твърде късно. Кей Килън очевидно беше мъртва. Беше се удавила. Също като Льо Корбюзие. И все пак как бе възможно това да се случи с толкова добра плувкиня? Той я измъкна от водата и я положи върху плочките. Жалко. Такова красиво момиче. Какво ли щеше да каже сега досадното ченге?

Нова мисъл го накара да изскочи от водата и да направи безнадежден опит за изкуствено дишане. Мъртва или не, не му се искаше Къртис да го обвини в безразличие. Но щом устните му се сключиха около нейните, той се отдръпна, задавен от някакъв отвратителен химически вкус. След секунда вече повръщаше в басейна.

Ейдън Кени предпочиташе да въвежда командите си през различните подсистеми, които бе създал в основната директория на компютъра, ползвайки клавиатурата, вместо да трябва да излага мислите си под формата на изречени думи. Дебелите му пръстчета подскачаха бързо и умело от клавиш на клавиш.

— Къде си, мътните да те вземат? — измрънка Ейд, докато погледът му шареше по хилядите трансакции, покрили екрана. Въздъхна и избърса очилата си с края на вратовръзката. После раздвижи врата си с две ръце и пописа още малко. Този път пръстите му прелитаха по клавиатурата с бясната скорост на експерт стенографка от адвокатски офис.

Чукна грешен клавиш и се смръщи. Мисълта за Рей Ричардсън, който го чакаше да реши проблема, беше доста изнервяща. По дълбоките бръчки на намръщеното му чело се стекоха струйки пот. Чудно как при толкова пари и успехи Ричардсън е толкова проклет. Нямаше никакъв повод да говори така с ченгето. Кени очакваше всеки момент да звънне телефонът и Ричардсън да го наругае, че именно той е прецакал всичко. Затова започна да си подготвя отговора на глас.

— Е, за бога, това е голяма система. Невъзможно е да няма и няколко грешки. Откак започнах да работя по нея, открихме над стотина. Това е неизбежно, когато става въпрос за нещо толкова сложно, колкото е административната система на тази сграда. Ако всичко беше безупречно, какъв щеше да е смисълът да ме назначаваш?

Но още докато рецитираше монолога си, осъзна, че в системата все още има грешки, които нито той, нито Боб Бийч можеха да разберат.

Като ТЕСПАР-кода на Алън Грейбъл например.

Или пък иконата „чадърче“. Когато навън завалеше, Авраам беше длъжен да изкара тази иконка в горния ъгъл на всеки монитор в сградата. Проблемът беше, че когато преди време иконката се появи и Ейдън Кени излезе навън, очаквайки дъжд, времето се оказа все така сухо както обикновено. След няколко безплодни опита да открие причината Кени достигна до едно потайно заключение, което сподели само с Боб Бийч — вероятно номерът с иконката изразяваше идеята на Авраам за готин майтап за сметка на човеците.

— Ох — изстена той, след като поредната клавишна канонада го отведе в задънена улица, някъде из дебрите на охранителната система. Само да можеше да запали цигара, сигурно щеше да се концентрира много по-лесно. Чувстваше се толкова напрегнат, сякаш Рей Ричардсън бе застанал зад гърба му и следеше всяка негова трансакция.

Кени свали очилата си и избърса пак стъклата им с вратовръзката си, сложи ги и ахна, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Да пукна дано!

Длановият отпечатък на Ейдън Кени му осигуряваше достъп до кодовете на административната система на сградата. Никой друг не можеше да проникне в командното ниво, освен ако преди това не ампутираше дебелата му ръчичка, за да я използва като ключ. Но дори и тогава създадената от Кени конфигурация на програмата на системата щеше да поиска допълнителна парола — един вид застраховка срещу евентуалните опити на Ричардсън да го уволни без време. След окончателното завършване на Стълбата той щеше да прехвърли BMS-достъпа^[10] на Боб Бийч, но дотогава сигурното щеше да си е сигурно. Кени беше постъпвал така с всяка интелигентна сграда, по която бе работил. А когато в играта се намесеше и Рей Ричардсън, ставаше ужасно глупаво да се рискува.

Както обикновено той изписа HOTWIRE^[11] за да се озове на желаното място в BMS-архитектурата. После влезе в охранителната система, където знаеше, че се намира програмата за заключването на главния вход. С климатичната инсталация можеше да се оправя и след като пусне Ричардсън да си върви.

Познаваше кодовете на системата не по-зле, отколкото компютърът познаваше отпечатъка на дланта му. Затова беше крайно учуден, тъй като срещна известни трудности при достъпа до указаната посока. Но когато най-накрая се добра до кодовете, които контролираха заключената врата, почудата му прерасна в изумление, защото там откри няколко допълнителни кодови блока, включени в CITAD.CMD, за които не знаеше абсолютно нищо. „CMD“, или разширението^[12], трябваше да указва индиректен команден файл, редактиран и създаден лично от Кени.

— Някой си е завирал носа тук — каза Кени.

Но после започна да осъзнава, че това е изключено, и поклати невярващо глава.

— Господи, какво става тук? Нов набор от команди? Какво правят те, Авраам?

Върна се в директорията с помощни програми и изписа: CD CITAD.CMD. След това: LS/^[13].

Редовете на кода потекоха към долния край на екрана и почти се сляха един с друг. Колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Кени. Минаха пет минути. После десет. После петнайсет.

Ледена тръпка се плъзна по дебелото тяло на Кени, докато четеше някои от кодовите трансакции, които продължаваха да се стичат пред невярващите му очи. Имаше хиляди трансакции.

— Господи! — прошепна Кени, опитвайки се да разбере какво е станало.

Пръстите му се плъзнаха машинално към пакета „Марлборо“ в джоба на ризата. Той нагласи една цигара между треперещите си устни и започна да рови за запалка. В мига, в който запали, осъзна, че е направил ужасна грешка.

Проблемът с водните душчета на противопожарната инсталация беше, че след тяхното задействане апаратурата трябваше да съхне седемдесет и два часа преди да може да бъде включена отново. Понякога беше необходимо дори повече време, за да бъде достигнато безопасно ниво на влажност в помещението.

Като повечето от организациите, които поддържаха чисто козметични мерки за защита на околната среда, Ю Корпорейшън беше инсталирала системата Хейлон 1301. Хейлон 1301, или бромтрифлуорметан, беше скъпо химическо съединение с разрушително действие върху озоновия слой на Земята, но особено предпочитано за противопожарни системи, охраняващи електронна апаратура, тъй като се разнасяше без остатъци и не предизвикваше къси съединения или корозия. Единственият недостатък, засягащ единствено операторите, беше, че за да бъде максимално ефективна, системата трябваше да се задейства в съвсем ранните етапи на пожара, поради което по-изнервените от служителите, работещи в охраняваните помещения, често тайничко я изключваха. Защото Хейлон 1301 беше смъртоносен.

Ейдън Кени загаси трескаво цигарата си и разгони с длан малкото облаче дим. При нормални условия би решил, че такова нищожно количество е абсолютно безвредно, че сензорите няма да го доловят в помещение с подобна климатична инсталация и толкова висока скорост на обмен на въздуха и че в най-лошия случай тестващият въздуха сензор ще реагира поне след минута-две, което щеше да осигури на работещия в помещението достатъчно време, за да го напусне спокойно. Но след последното си невероятно разкритие Кени знаеше, че вече не може да е сигурен в нищо, щом в него е замесен този компютър.

Скочи от стола и хукна право към вратата.

Но още след първите му две-три крачки откъм вратата прозвуча приглушено изщракване, последвано от просъскването на въздушната изолация.

— Фалшива тревога, фалшива тревога — изкрещя Кени. — За бога, няма пожар. Няма никакъв пожар!

Вече окончателно паникьосан, той седна пак на стола и опита да спре освобождаването на газа на програмно ниво.

— Господи, Господи, Господи — изстена Кени, докато пръстите му летяха по клавиатурата. Молеше се да не натисне случайно грешен клавиш. — Моля те, моля те…

„Избягвайте хейлона.“ Това казваха напоследък момчетата от фирмите за противопожарни инсталации. „Мислете за атмосферата. За оцеляването на Земята.“

И ето че сега личното оцеляване на Ейдън Кени висеше на косъм.

Кени усети първото жилване на газа по очите и гърлото си. Сякаш беше опънал от невероятно силна цигара. Стисна очи, задържа дъха си и с нечовешко усилие грабна стола и се хвърли към стъклената врата. Напълно безполезно. Столът отскочи като топка от тенис ракета. Кени се срина на четири крака, пресегна се за телефона и някак успя да набере номера на заседателната зала. После, неспособен да задържа повече дъха си, установи, че телефонът не работи и че изгарящата болка в гърлото му се е преместила в дробовете.

Не можеше да диша. Втренчен в стъклената врата, Ейдън Кени виждаше ясно собственото си отражение, което посиняваше пред очите му. Шокът от тази гледка успя да му даде сили за последно отчаяно усилие и той политна с главата напред право към прозрачната, недосегаема преграда.

Увеличи или намали мащаба, завърти плана на сградата и започвай. Условията на видимост са неприложими в режим FULL VIEW.

Извиси се от превключвателното устройство на охранителния контрол до камерата на покрива с доброхубава панорамна гледка към Лос Анджелис. Това беше камерата, която Наблюдателя използваше най-често, докато все още привлечен от произхода на нещата. Беше време, когато все още гледаше на града като на интегрирана схема широка сто мили, огромна разпростряла се електронна вселена, контролирана от многохубави транзистори, диоди и резистори, които оформяха силуета на централната зона. Тръби и кутии, обвързани в масивно паралелна система, в чийто металически куб се намира Стълбата — само една част в самия център на системата. През деня този триизмерен интегрален щат Калифорния съхраняваше данни, обработваше информация (до 1 000 трансакции в секунда) обръщаше се към паметта и като цяло предаваше информация между различните части на анджелиския силиконов чип. Нощем цифровата система оживяваше истински, докато мракът, заобикалящ дънната платка^[14], се запалваше милиони бели, зелени, сини и червени светлини, които сигнализираха за затварящите се вериги и за обмена на битовете информация — най-вече телевизуална.

Пътуваше в реалния свят, много-хубавия е-свят^[15] до места в Мрежата. Разбираше трескавото желание на човекоиграчите да надхвърлят физическите ограничения на земните ерзац-градове и да се слеят духовно с по-чистия, съвършен свят, в който единствената реалност е информационният ад.

Асансьорите без бутони могат да бъдат използвани обикновено като отидеш до тях и натиснеш спейсбара^[16]. Готови ли са пътниците? Внимание, съхранявайте често^[17]!

Прослуша входните данни от човекоиграча Мичъл Брайън. За асансьорите. Можеше да добави също, че са необходими прецизност в наблюдението върху скоростта и посоката на движение на всяка кабина, текущото й положение и широчината на импулса за активиране на променливотоковия двигател, за да се подсигури спазването на електронно съхранявания идеален профил. Използването на широчинно-импулсна модулация намалява текущите разходи. Многохубаво. Освен това осигурява по-висока ефективна мощност при асансьорни кабини, движещи се с над 6 метра в секунда. Някои платформи се движат непрекъснато, докато други се задействат ръчно от човекоиграчите.

Но нищо не може да спре електродвигателя да придвижи кабината много по-бързо. Нищо, освен удобството и безопасността на обитателите човекоиграчи. Системата за управление на „Елевоник“ се нуждае от десет етажа, за да ги спре отново. Само ако микропроцесорът не е претоварен, което би му попречило да намали скоростта, а след това му бъде подадена команда да спре кабината на няколко милиметра от буфера. Тогава скоростта ще се увеличи на 15 метра в секунда, или почти 56 километра в час.

Устройствата за обезопасяване предотвратяват падането или превишаването на определената скорост за всяка асансьорна кабина. Ако кабината надвиши определената за нормална скорост, двигателното колело задейства осигурителен ключ, който задейства спирачния механизъм. Ако и тогава кабината не спре, регулаторът освобождава няколко осигурителни скоби по водещите релси. Но тъй като нормалната скорост се определя от резидентния микропроцесор, горната й граница може да бъде променена до далеч по-неразумно ниво. Почти невидимо чудовище.

Доброхубав плавен преход към по-висока скорост, за да може човекоиграч Сам Глийг да усети разликата в последните две или три секунди преди да осъзнае, че е трябвало да се качи по стълбите. Когато асансьорната кабина достигна върха на шахтата и спря също толкова рязко, колкото беше потеглила, той излетя като при катастрофа с мотоциклет. С главата напред. Но без предпазен шлем.

Краката на човекоиграч Сам Глийг се отделиха от пода. Вик на изненада и страх, прекъснат от удара на черепа му в стоманения таван на асансьора. В безсъзнание още преди да падне на пода. Телепортите могат да бъдат разпознати по ужасяващия символ на пода.

Обемни капацитивни датчици и вибрационни детектори установяват, че тялото на Сам Глийг лежи неподвижно на пода на асансьора. Високочувствителни микрофони на стената улавят слабия звук на едва доловимото дишане на човекоиграч Сам Глийг. За да стане човекоиграч Сам Глийг абсолютно мъртъв, следва спускане на кабината обратно в шахтата — с помощта на гравитацията. 100-метрово пътуване за по-малко от 2,7 секунди, след това кабината спира на няколко сантиметра от дъното на шахтата.

Микрофоните се вслушват отново, дишането е спряло. Животът приключен. Летален изход.

В много от участъците има локви с опасни течности, които могат да ти навредят, ако се премине през тях. Внимание, ако нещо ти се стори течно!

Производство на озон чрез пропускане на сух въздух през високочестотен електрически разряд. Когато в басейна останат замърсяващи отпадъци от човекоиграчи, използвай хлорен донор, за да получиш ефективен дезинфекционен остатък. Натриев хипохлорид, изпуснат през автоматичната дозираща помпа. При контакт се отделя свободен хлорен умъртвяващ агент (хипохлорна киселина), който се добира до всички остатъчни замърсители и ги умъртвява за две секунди.

За постигане на подходяща концентрация на дезинфектанта измери киселинността или алкалността на водата по pH-скалата; pH под 7 означава киселинен разтвор, а над 7 — алкален разтвор. Очите на човекоиграчите са чувствителни и смъдят при разтвори под или над pH-диапазона от 7,2 до 7,8. Тъй като високите pH-нива също намаляват ефективността на свободния хлор, добави 27-процентен наситен разтвор на хлороводородна киселина през специалната помпа за киселинно дозиране, за да подсигуриш постоянно доброхубаво pH от 7,5.

Винаги добавяй химикалите към водните разтвори в специален дозатор, преди да ги изпомпиш в циркулационната система. Проверявай ефективността на процеса като използваш измервателната клетка за свободен хлор и pH-предавател.

Виж ръководство за безопасно използване на химикали и първа помощ в случаи на химическо отравяне. Плувните басейни са опасни от химична гледна точка. Плуването, с риск за прекратяване на живот на човекоиграч чрез удавяне, също опасно. Но въздействието на водата и координираните движения на голям брой мускулни групи имат едновременно възстановяващо и освежаващо въздействие.

Направи справка с мултимедийна библиотека. Военни технологии. Германската армия е използвала първа отровен газ по време на Първата световна война (1914 — 1918). Хлорен газ, изпуснат от хиляди цилиндри по шесткилометров фронт на 22 април 1915. Газът предизвиква свиване на гръдния кош на човекоиграча, стягане в гърлото, едема на белите дробове, паника, задушаване и животокрай.

Басейнът разполага с двата съставни елемента за произвеждането на хлорен газ — натриев хипохлорит и хлороводородна киселина. При смесването им протича химическа реакция, при която се отделя топлина и отровен газ. Производството на газа е по-ефективно, когато съставките бъдат смесени при затворен изпускателен клапан и включена помпа.

Нужно е само малко количество газ. По-малко от 2,5 милиграма на литър (приблизително 0,085 процента в общия обем) в атмосферата на басейна причиняват животокрай за няколко минути. Също толкова лесно, колкото промяната на магнитното поле в трансформатора на настолната лампа на човекоиграч Хидеки Йоджо, намаляване и увеличаване на полето със скорост, която да предизвика обикновен хистерезисен цикъл, при което изпълнената с халогенен газ осветителна ампула да проблясва с висока честота.

Изключи климатична инсталация. Заключи вратата на плувния басейн. Изключи телефони. Изчакай.

Включи отново климатична инсталация. Циркулиращият въздух се филтрира до 5 микрона с ефективност от 95 процента. За трийсет минути атмосферата на плувния басейн ще бъде отново нормална. Доброхубаво.

Претърси всеки участък няколко пъти, защото често има повече предмети за събиране, отколкото би могло да се очаква. Използвай редовно комуникационния панел. Новите сведения от разузнаването могат да постъпят по всяко време.

Бележки

[1] Стол с по-особен дизайн, при който стандартната облегалка е заменена с цилиндрична опора за под коленете, така че центърът на тежестта да бъде изнесен напред. — Б.пр. ↑

[2] Прочута статуетка от доисторическия период на човечеството, изобразяваща най-вероятно Богинята Майка. — Б.пр. ↑

[3] Световен шампион по кеч, впоследствие филмова звезда. — Б.пр. ↑

[4] Индийско ястие от ориз, риба или яйца с подправки. — Б.пр. ↑

[5] Термин от азиатските философско-религиозни системи, най-общо съзидателната енергия на Вселената. — Б.пр. ↑

[6] Разбра ли? — Б.пр. ↑

[7] Собственик на софтуерната компания „Майкрософт“ и един от най-богатите хора на планетата. — Б.пр. ↑

[8] Програма, която служи за осъществяване на преобразования на формата на данните при обмен с външни устройства. — Б.пр. ↑

[9] От Smart (англ.) — умен, хитър, интелигентен. — Б.пр. ↑

[10] BMS, Basic Mapping Support — базово осигуряване за изобразяване на данни. — Б.пр. ↑

[11] Буквално „гореща връзка“. — Б.пр. ↑

[12] Трибуквено съкращение, което се изписва след името на файла и указва неговия вид. Например „doc“ за документ на текстови редактор, „txt“ за текстови файл, „ехе“, „com“ и „bat“ за изпълними файлове и т.н. — Б.пр. ↑

[14] Платката, на която се намират освен основния процесор също всички основни слотове например за видеокартата, RAM-паметта, входно-изходната платка и т.н. — Б.пр. ↑

[15] Електронен свят. — Б.пр. ↑

[15] На компютърната клавиатура, клавишът за интервал между символите. В компютърните игри с този клавиш най-често се „стреля“ или се отварят врати. — Б.пр. ↑

[15] При компютърните игри с функция „запис“ това е удобен начин да се избегне досадното преиграване на всеки труден епизод, а понякога и единственият начин да бъдат преодолени някои нива. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филип Кер Един по един (5)

Метаданни

Данни

Един по един

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта книга

Филип Кер
Един по един (5)