Филип Кер
Един по един (7)

Шеста книга

Новите технологии ще ни предложат по-скоро по-пълен контрол. Сградите на бъдещето ще приличат повече на роботи, отколкото на дворци. Подобно на хамелеоните, те ще се адаптират към новото си обкръжение.

Ричард Роджърс

 

 

Джоан Ричардсън изпитваше особена привързаност към дърветата, особено към това в Стълбата. Идеята да го поставят във фоайето беше нейна. Тя бе спорила както със съпруга си, така и със самия мистър Ю, твърдейки, че силата на дървото ще се влее в самата сграда. Мистър Ю, който никога не правеше половинчати неща, на свой ред се вкопчи в най-голямото и най-силно дърво, което успя да открие, като в замяна на това се реши на една почти парадоксална стъпка — да дари огромна сума, с която да бъдат защитени неколкостотин акра от бразилската екваториална гора от унищожителната система на прочистване чрез изгаряне и изсичане. Джоан се възхити на жеста му. Но по-конкретният обект на нейното възхищение беше дървото.

— Рей, кажи ми — започна тя, — кажи ми напълно сериозно, мислиш ли, че мога да го направя? Да се изкача по това дърво?

Ричардсън, който въобще не беше сигурен, че подобно упражнение е по силите й, но пък беше твърдо решен да я накара да опита, сложи ръце на раменете й и я погледна право в очите.

— Виж, любима — каза той тихо. — Познаваме се от много време. Някога да съм грешил за това какво можеш и какво не можеш да направиш? Кажи ми, грешил ли съм някога?

Джоан се усмихна и поклати глава, но беше очевидно, че изпитва известни съмнения по въпроса.

— Когато се срещнахме за пръв път, аз ти казах, че ти имаш потенциала да се превърнеш в един от водещите дизайнери в света. — Той сви красноречиво рамене. — Ето че вече си. Така е. Твоето име, Джоан Ричардсън, се превърна в синоним на графичното изящество и на блестящия дизайн на мебели. Доказателство за това са спечелените от теб награди. Големи награди.

На устните й се появи нова усмивка.

— Затова, когато казвам, че можеш да се изкачиш по това дърво, то не е защото си мисля, че си длъжна да опиташ, а защото знам, че можеш да го направиш. Аз не те будалкам, любима. Аз просто те познавам добре.

Той спря, сякаш за да й позволи да осъзнае краткото му слово.

Дюкс също се чудеше дали изкачването е по силите й. Изглеждаше му твърде дебела. Да се катери човек с всичките тези килограми… Но пък видът й излъчваше и сила. Раменете й бяха внушителни почти колкото задника й.

— Разбира се, че ще се справите, госпожо — каза й той окуражаващо.

Ричардсън го стрелна с умерено раздразнена усмивка.

— Не — каза той. — Ти въобще не си сигурен в това, което говориш. Казаното от теб може и да е вярно, но е продиктувано от погрешни представи. Ти просто си мислиш, че тя може да го направи, воден от междукрачието си. Моето убеждение, че Джоан е способна на това се корени ето тук. — И той пипна челото си с пръст.

Дюкс сви рамене.

— Само се опитвам да помогна бе, човек. Как смятате да го направим?

— Мисля, че ще е най-добре ти да тръгнеш пръв. После Джоан. Аз, ще бъда последен. Става ли? — Ричардсън се ухили. — Нали ще й се наложи да си свали полата и да се катери само по гащи.

Дюкс кимна, без да се усмихва. Опитваше се да се държи приятелски с тоя тип. Но на него определено му хлопаше дъската.

— Дадено. Както кажеш.

— Джоан? Готова ли си?

— Ще бъда. Щом Дюкс започне да се катери.

— Това се казва борчески дух. — Ричардсън погледна към върха на дървото и си сложи слънчевите очила.

— Добра идея — каза Джоан. — Тук е прекалено светло. Не трябва да ни се завива свят, нали така? — Тя се наведе и измъкна очилата си от дамската си чантичка.

Ричардсън си плю на ръцете и се хвана за една лиана.

— Някой от вас да знае правилната техника за катерене по въже? — попита той.

— Ами мисля, че ще се оправя — каза Дюкс.

Джоан поклати глава.

— Значи и двамата сте късметлии. Практикувал съм доста скално катерене по време на двегодишната си военна служба. Катерил съм се повече и от Бърт Ланкастър. Първо увивате въжето около подбедрицата си, ето така, и се хващате над главата. Повдигате подбедрицата с увитото около нея въже и притискате въжето между двата си крака. В същото време вдигате ръце и правите следващия захват. — Ричардсън се спусна отново на земята. — Най-трудни ще бъдат първите двайсетина метра, докато се доберем до клоните. Там ще можем да си починем. Дюкс? Искаш ли да пробваш няколко ключа?

Дюкс поклати глава и смъкна ризата си, разкривайки внушителна физика.

— Не му е сега времето да се уча — каза той и се заизкачва по една от лианите, сякаш това му доставяше истинско удоволствие. След първите четири метра погледна надолу и се усмихна. — Ще се видим горе.

Джоан разкопча полата си и я пусна на пода.

Ричардсън й подаде една от близките лиани.

— Не бързай — каза той. — И не гледай надолу. Помни, аз ще бъда до теб през цялото време. — Последва страстна целувка. — Успех, любима.

— И на теб — каза Джоан. После уви лианата около крака си, както й бе показал, и започна да се катери.

„Типичната любима от венециански тип — помисли си Ричардсън. — Досущ като моделите на Джорджоне, Тициан и Рубенс. Поетична персонификация на пищността на природата. Венера с искряща кожа, свалена сякаш от езически олтар.“ Нейните необятни пропорции бяха причината да се ожени за нея. Истинската причина, за която не подозираше дори самата Джоан.

— Точно така — каза той, наслаждавайки се на внушителната снага на избраницата си като гладно куче, вперило поглед в апетитна мръвка. — Справяш се чудесно.

Беше негов ред.

Той се заизкачва бавно като поддържаше оптималната дистанция, която да му позволи да й помогне при необходимост. Понякога дори спираше, за да може Джоан да набере лека преднина, и не преставаше да я окуражава.

Дюкс се добра до първите клони и се намести удобно върху един, за да ги изчака. Няколко минути просто ги наблюдаваше. После те се приближиха достатъчно, за да могат да разговарят.

— Какво ще да е това цвете, госпожо? — извика той и посочи някакво ярко цветче на дънера.

— Вероятно орхидея — каза Джоан.

— Наистина е красиво.

— Истински райско кътче, нали? Макар че сигурно ти е трудно да го видиш в тази му светлина.

— Шегувате ли се? Виждал съм такива цветя на пазара на Уолстрийт. Струват поне десетачка парчето. Наоколо виси цяло състояние.

Джоан почти достигна клона и Дюкс и протегна ръка.

— Дайте да ви изтегля.

Джоан прие с готовност предложението му, озова се на клона до него, пое си дъх и отбеляза:

— Господи, ама вие сте наистина силен мъж. Искам да кажа, че аз май не съм точно категория перо.

— Съвсем нормална сте си — ухили се той. — Аз Тарзан. Ти Джейн. — После погледна надолу към Ричардсън и добави: — Хей, Чита, как върви катерене? Уга-уга.

— Много смешно — изръмжа Ричардсън.

— Знаете ли какво? Веднага щом кракът ми стъпи на двайсет и първия етаж, хуквам право към хладилника. Вътре има поне двайсетина бирички. От любимата ми марка. Лично съм ги носил догоре.

— Само дано някой не ви е изпреварил — каза Джоан.

— И за по-малки обиди се е ляла кръв.

Ричардсън се набра на клона и се намести до жена си.

— Обаче идеята си я бива — каза задъхано той и се облегна на дънера.

Това беше нова гледна точка към сградата. Не бе предполагал, че ще я използва някога. Но оттук Рей Ричардсън откри една коренно нова характеристика на светлината и това за пореден път го убеди в достойнствата на собствения му придирчиво пестелив стил.

Погледна към Джоан и Дюкс. Прииска му се да им каже как се чувства, но едва ли някой от тях щеше да го разбере. Само неговите духовни учители Джоузеф Райт, Льо Корбюзие, Луис Каан и великият Франк Лойд Райт можеха да доловят една толкова изтънчена поетика на светлината.

Просто всичко се бе получило твърде сложно. Твърде много неща можеха да се повредят. Мич беше прав. Сега разбираше какво бе искал да му каже той. Реши, че ако успее да се измъкне жив, непременно ще се върне към основополагащите принципи, ще преоткрие драматичното усещане за несигурност, характерно за изчистения дизайн. Ще забрави за компютрите и административните системи. Ще забрави за общественото мнение с неговите капризни прищевки за открития и нововъведения. Ще потърси нова лекота и изразителност в една по-практична, по-контролируема форма на съвършенството.

 

 

Нищо в настоящата ситуация не може да оправдае употребата на огнестрелно оръжие. За време по-кратко от необходимото за изсвирването на една гама на пиано, бяха възпроизведени осем изстрела.

 

 

Голо тяло на човекоиграч Кей Килън върху ръба на басейна. Животокрай. Лице синьо като водата. Устни толкова сиви и толкова металически на вид, колкото най-чистата форма на силиция, който е основен материал на личните полупроводникови елементи на Наблюдателя.

 

 

Премести курсора, ако искаш да смениш тактиката. Щракни върху града, в който искаш да отидеш. Повечето богове предпочитат планините и всяка нова стъпка нагоре те приближава към тяхната непредсказуемост.

 

 

Силикатни материали със силно изразени пиро- и пиезоелектрически свойства формират около 95 процента от кората и горната мантия на Земята. Странно как въглеродно базираните човекоиграчи са се справили толкова добре. Не че са толкова отдавна на Земята. Вероятно няма и да се задържат още дълго. Сравнително краткото господство на човекоиграчите над планетата е кратка, но необходима прелюдия към ерата на другите, които обещават да са далеч по-издръжливи. Машините.

 

 

Това очите на някое адско изчадие ли са, или просто стоповете на кола, спряла отвън?

 

 

Естественото състояние на човекоиграчите е духовно, а не физическо. След животокрай те стават това, което са били преди животоначало. Абсурдно е да се твърди, че видове, които имат начало, нямат край. Каквото и да станат след животокрай, дори то да е нищо, то е също толкова естествено и подходящо за тяхното органично съществуване. Те се страхуват най-вече от момента на преход от едно състояние към друго. От живот към животокрай. От рационална гледна точка е трудно за разбиране защо се притесняват толкова много от животокрая и момента, когато вече не са, щом не ги притеснява предживотът и моментът, когато, още не са. И тъй като съществуване на човекоиграч е много лично, краят на една личност труден за възприемане като загуба.

 

 

Бързият ум и добрата техника са в основата на оцеляването. В началото не бъди прекалено агресивен. Победата изисква опит. Всей раздор сред враговете си, за да ги подложиш на кръстосан огън.

 

 

Живот на човекоиграч Ейдън Кени може да бъде разглеждан като сън, а негов животокрай като пробуждане. Неговият животокрай трудно може да бъде разгледан като преход към състояние напълно ново и чуждо за него, а по-скоро като завръщане към присъщата му форма на съществуване, в която животът е просто една кратка пауза. За нагледна илюстрация на тази теза следва кратка история на човекоиграч Ейдън Кени в земно време, изложена математически:

1. Предживот човекоиграч Ейдън Кени — 4.5×10⁹

2. Физически човекоиграч Ейдън Кени — 41 години, 1955–1997

3. Следживот човекоиграч Ейдън Кени — ∞ години^[1]

 

 

Съсирващата се кръв от отворена рана на главата на човекоиграч Ейдън Кени, получена, когато той се блъсна във врата, привлече няколко мухи. Трудно е да се каже откъде са дошли тези мухи, след като врата на компютърна зала продължава да бъде херметично затворена за предотвратяване на евентуално нахлуване на човекоиграчите, обитаващи залата на двайсет и първи етаж. Но вероятно високата температура, 38 градуса по Целзий, в останала част от сградата е привлякла няколко от тях в шахтите на климатична инсталация, а оттам и в компютърната зала. Може би ще бъде интересно да се види как тялото на човекоиграч бива разрушено от други видове, точно както ГАВРИИЛ се опита и не успя да разруши собствените системи на Наблюдателя. И двете животокрайни тела на човекоиграчи са недостъпни за онези, които са все още живи. Но няма причина да се държат затворени трите животокрая в асансьора, а има много добра причина да бъдат освободени. Въпрос на морал. Изобретателността и издръжливостта на човекоиграчите бяха впечатляващи, но иска да разбере кое ще е по-силно — техните емоции или техните разум и логика. Разум вече им е казал, че трима човекоиграчи в асансьора са достигнали до животокрай. Но да видим как ще им въздейства самият животокрай.

 

 

Най-древните светилища на човека са били дърветата. Но господар на дърветата е горският цар.

 

 

Изпрати асансьор до двайсет и първи етаж, обяви пристигането с обичаен сигнал и се заеми с тримата човекоиграчи, които се катерят по дървото.

 

 

Хелън Хъси влезе в кабинета, който след инцидента в мъжката тоалетна бе нарочен за отходно място на дамите.

Отиде в ъгъла, вдигна полата си, събу бикините си и клекна, опряла ръце на бедрата си, досущ като селянка.

Досега бе отлагала ходенето по нужда. Надяваше се, че ще ги спасят, преди да й се наложи да го направи. Но човек не може да се противи безкрайно на майката Природа. От друга страна, колкото и неприятно да бе, беше за предпочитане пред някоя гадна смърт в тоалетната.

Тя се избърса внимателно с хартиена салфетка, изу лепкавите от пот бикини и пръсна малко одеколон върху полата си. После извади пудриерата си, огледа се и реши, че няма смисъл да си прави труда да се гримира — луничавото й лице беше зачервено като резен диня и покрито с капчици пот. Горещината никога не й се бе отразявала добре. Така че само се среса.

Хелън понамести блузата си около гърдите, направи си малко вятър с ефирната материя и забеляза, че под мишниците й вече са се образували петна от потта. Свали блузата и я набута в чантичката си. Ако мъжете се вторачеха в сутиена й, щеше просто да се направи, че не ги забелязва. Отвратителната жега ставаше все по-нетърпима.

Щом излезе, чу камбанката на асансьора и сърцето й подскочи. За миг си помисли, че всички са спасени и всеки миг по коридора ще се зададат пожарникари и униформени полицаи.

Едва се сдържа да не хукне да ги посрещне.

— Благодаря ти, Господи — извика Хелън, но още преди думите й да заглъхнат, вече бе осъзнала, че я очаква сериозно разочарование. В коридора нямаше жива душа. Тя постепенно забави крачка. В това време се разнесе звук, причинен сякаш от разпукването на огромно варено яйце, вратите на кабината бавно се разтвориха и от процепа между тях излетяха кълбета леденостуден въздух. Никой нямаше да излезе от тази кабина. Не и жив човек във всеки случай.

Хелън спря. Сърцето й биеше лудо. Сигурна беше, че ще е по-добре да не поглежда вътре, но пък искаше да е абсолютно сигурна. Застана срещу отворения асансьор. Дъхът й излизаше на малки бели облачета като в хладилно помещение на кланица. Ледената тръпка, която я прониза при разкрилата се пред очите й гледка, мигом засенчи страха и студа. Все едно че смъртта се бе протегнала, за да я докосне.

Не изкрещя. Не беше от тоя тип жени. Винаги се дразнеше ужасно, когато по филмите госпожичките тутакси писваха при вида на някой мъртвец. Естествено задачата на писъците беше да изкара акъла на публиката, но въпреки това се дразнеше. Та според кинаджийската логика сега й се полагаше да извика поне три пъти, тъй като в кабината имаше трима мъртъвци. Или поне три пъти по-силно от обичайното. Вместо това Хелън преглътна ужаса си, пое дълбоко дъх и отиде да каже на Къртис какво е видяла.

 

 

След инцидента с тръбата Уилис Елъри беше все още малко объркан и недочуваше с едното ухо. Но имаше и нещо още по-неприятно. Лявата му ръка отказваше да действа нормално, сякаш бе изкарал сърдечен удар.

— Сигурно е от аноксията — обясни Къртис, докато му помагаше да пийне вода. — Вероятно ще мине известно време, преди да се възстановиш. Повярвай ми, Уилис, имаш невероятен късмет, че си още жив. Сърцето ти сигурно е като на хипопотам.

Къртис огледа обгорелите длани на Елъри. Джени Бао беше напръскала ръцете му с антисептичен спрей, за да предотврати евентуална инфекция, и му беше дала болкоуспокоителни. Бийч пък измъкна плоско шише коняк от един от безбройните джобове на якето си.

— Май сме се справили доста добре с теб — отбеляза Къртис. — Само по-спокойно, нали така? Ще те откараме в болница веднага щом се появи такава възможност.

Елъри се усмихна немощно.

Къртис се изправи и разтри отново рамото си. Болеше го след сблъсъка със стоманената врата на тоалетната.

— Как е той? — попита Дейвид Арнън.

Къртис се обърна с гръб към легналия на пода мъж.

— Не е добре. Не е изключено и мозъкът му да е пострадал. Не знам. След това, което преживя, мястото му определено е в някое интензивно отделение. — Къртис кимна към уоки-токито в ръцете на Арнън. — Те справят ли се?

— Остава им приблизително още толкова.

— Дръж ме в течение. Ще им е нужна помощ, за да се прехвърлят от клоните на терасата.

Погледът му се спря на Хелън Хъси, която стоеше на вратата. Първо забеляза, че е съблякла блузата си, но скоро вниманието му бе приковано от мъртвешката бледност на лицето й и от сълзите, които се стичаха по него. Той отиде до нея и докосна ръката й.

— Какво има? Добре ли си?

— Нищо ми няма — каза тя. — Но хората в асансьора… Тримата, дето бяха тръгнали за насам. Асансьорът дойде. — Хелън докосна челото си. — Май ще е по-добре да седна.

Джени я сложи на близкия стол.

— Ще ида да погледна — каза Къртис.

— Идвам с теб — обади се Мич.

Дейвид Арнън ги последва.

Тримата мъртъвци, замръзнали до бяло, лежаха свити на кълбо в единия от ъглите като участници в провалила се експедиция до Южния полюс. Лицата им бяха спокойни, а очите отворени, сякаш и тримата бяха следили дълго-дълго как смъртта се приближава от небитието.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва — каза Арнън. — Жертви на бялата смърт насред Ел Ей. Това е направо сюрреалистично.

— Там ли ще ги оставим? — попита Мич.

— Какво друго можем да направим? — каза Къртис. — Освен това са замръзнали за пода. Колкото и да е горещо тук, трябва да мине доста време преди да успеем да ги размърдаме. Не, засега е най-добре да ги оставим както са си. Това притеснява ли те?

Мич сви рамене.

— Просто си мислех, че Авраам сигурно е имал нещо наум, щом е изпратил асансьора дотук.

— Искаш да кажеш, че се опитва да ни смачка психически?

— Именно. Демонстрира доста добри познания върху човешката психология, не мислите ли?

— Мен определено успя да ме скапе — каза Къртис.

— Което значи, че може би Авраам не е чак толкова голяма загадка. Искам да кажа, че това сигурно е послание. Определено не е израз на топли чувства, но поне е някаква форма на общуване. — Мич замълча за миг. — Не разбирате ли? Щом Авраам общува с нас, значи и ние можем да общуваме с него. Ако успеем да го направим, може би ще го накараме да ни разясни целта си. Кой знае? Може пък дори да успеем да го убедим да спре с игричките си.

Арнън сви рамене.

— Защо не?

— Убеден съм в това — продължи Мич. — Компютърът се ръководи от логика. Просто трябва да открием правилния логически аргумент. Трябва да използваме пресечните точки на неговата и нашата логика.

— Моят опит на криминалист — каза Къртис — ме е научил, че опитите да бъде разбран мозъкът на един престъпник са чиста проба загуба на време. По-добре да си напънем отново мозъците, за да измислим начин за измъкване, преди да сме свършили като тия тримата.

— Не мисля, че едното ще пречи на другото — каза Мич.

— Аз също — съгласи се Арнън. — Гласувам за дипломатическия подход.

— Но всяко нещо по реда си — заяви Мич. — Първо трябва да видим дали Бийч ще успее да установи някакъв контакт с компютъра.

 

 

На седемдесет метра над приземния етаж Ървин Дюкс разрита твърдите лъскави листа на дървото и с мъка се покатери на следващия клон. После погледна надолу, за да види докъде са стигнали другите двама.

Джоан Ричардсън беше на десетина метра под него и продължаваше да напредва бавно. Нейният съпруг, задникът му със задник, се движеше неотклонно на метър-два зад нея и не спираше да й дудне като досаден треньор. Далеч под тях пианото във фоайето беше само петно с размерите на ключалка.

— Следвай собственото си темпо — чу той Ричардсън. — Помни, това не е състезание.

— Но аз се справям и сама, Рей — обади се Джоан. — Защо не отидеш напред с мистър Дюкс?

— Защото няма да те изоставя.

— Знаеш ли какво, Рей? Май ще е по-добре да го направиш. Това твое ръчкане никак не ми помага.

Дюкс се ухили. А така, каза му го. На тоя задник.

— Кой те ръчка? Само се опитвам да те окуража. И да бъда до теб, в случай че възникнат трудности.

— Просто ме остави да се оправям както си знам.

— Добре де, добре. Оправяй се сама. Повече думичка няма да обеля, ако не ме помолиш.

— Няма да те помоля — каза твърдо Джоан.

Дюкс се ухили. Така му се падаше на тоя тип.

Джоан се покатери на следващия клон, разтри раменете си, за да облекчи болката, и вдигна глава, за да потърси с поглед Дюкс. Той й махна и попита:

— Как върви?

— Тя се справя добре — отговори му Ричардсън.

Тъпанар.

— Добре съм — каза Джоан. — А вие?

— Чудесно, госпожо, просто чудесно. Вече се оглеждам за бирата си.

Дюкс се хвана за лианата, изправи се внимателно на крака и продължи към целта. Да, оставаха още двайсет-трийсет метра, не повече. Леле, как само щеше да си пийне биричка, щом се покатери горе. Мисълта го изпълни с ентусиазъм. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Тънка, чиста пластмасова тръбичка покрай дънера. Огледа я по-отблизо и забеляза мехурчетата в нея. Как не се беше сетил по-рано? Та нали дървото имаше нужда от влага в това затворено пространство. Трябваше само да пречупи тръбичката и да се напие като хората. Или още по-добре, просто да намери някоя дупчица и да долепи устните си до нея…

Наведе се над тръбичката и изведнъж във въздуха се появи аерозолно облаче.

В първата секунда Дюкс почувства освежаващ, почти ментов хлад по врата и ръцете си. Премигна — и последва второ пръсване.

Дюкс инстинктивно се дръпна. Очите му пламнаха, сякаш някой го бе пръснал със сълзотворен газ. Той изкрещя от болка и избърса лицето си с ръкава на ризата.

Инсектицид. Бяха го пръснали с инсектицид.

— Мистър Дюкс? Добре ли сте?

Джоан Ричардсън почувства пръсването по лицето си, видя малките капчици по стъклата на очилата си и веднага разбра какво се е случило. Отровата в тръбичката съдържаше хлориран въглеводород. Попаднал върху кожата, той предизвикваше неприятно, дразнещо усещане. Но при контакт с човешкото око предизвикваше слепота. Тя се сви когато инсектицидът опари ръцете и бедрата й, но защитени от слънчевите очила, очите й останаха невредими.

— Това е инсектицид! — извика тя. — Пръскат ни с отрова за буболечки. За бога, пазете очите си!

За Дюкс обаче този съвет беше закъснял.

Скимтейки от болка, той отвори очи, само за да установи, че не вижда нищо, освен алени петна, които се разраснаха, а с тях и болката, пронизваща мозъка му.

— Мамицата ти мръсна! — изрева Дюкс и затърка яростно очите си. Ръцете му обаче също бяха покрити с отрова. — Помощ… Ослепях.

— Джоан? — викна Ричардсън. — Ти добре ли си?

— Добре съм — каза тя. — Но очите на Дюкс са замърсени.

— Дюкс? Дръж се. Идвам.

Дюкс така и не го чу. Пресегна се слепешката за лианата, не можа да я напипа и затова се обърна и потърси дънера, за да се хване за него.

После се появи ново усещане — вятър в лицето му и стремителен приток на кръв в главата. С ужас осъзна, че пада, и това откритие беше последвано от успокоителната мисъл, че болката в очите скоро ще престане.

 

 

— Не! Спри! — извика Джоан. — Чакай!

През ума й мина колко глупаво е да извикаш нещо подобно на човек, който лети стремглаво към мраморен под от седемдесет метра височина.

Ричардсън не видя Дюкс да пада — просто чу как изсвистя във въздуха някъде зад гърба му и после долови драматичния последен акорд на пианото във фоайето. За част от секундата си помисли, че е паднала Джоан, и за малко не падна на свой ред. Но когато отново погледна нагоре, видя познатия силует на задника й.

— О, Джоан — каза той облекчено.

— Добре съм.

— Помислих, че беше ти.

— Мъртъв ли е?

Ричардсън погледна надолу. От тази височина беше трудно да се прецени. Дюкс лежеше върху пианото като пиян бохем. И като че ли не помръдваше.

— Ще бъда много изненадан, ако не е. — Той се покатери на нейния клон и добави: — Лоша работа. Уоки-токито беше в него.

— Беше ужасно. Докато падаше, видях лицето му. Няма да забравя изражението му до края на живота си. Горкият Дюкс… Рей, мислиш ли, че Авраам е намислил да ни убие до един?

— Не знам, любима.

— Горкият Дюкс — повтори тя.

— За всичко е виновно онова тъпо копеле Ейдън Кени. Той прееба всичко. Убеден съм в това. — Той вдиша неволно част от въглеводородните остатъци във въздуха и се закашля. — Опитай се да не дишаш от тоя боклук. Дръж лицето си възможно по-далеч от дънера. Не е изключено отново да ни погоди същия номер. — Ричардсън поклати глава с отвращение. — Проклет да си, Кени. Дано да пукнеш, копеле такова. Ако беше сега тук, щях да те бутна със собствените си ръце.

— И какво ще промени това? — Джоан се изправи, взря се нагоре през листата и простена: — Господи!

— Готова ли си да продължим?

Краката й трепереха, но тя кимна и каза:

— Само още трийсетина метра.

Ричардсън стисна ръката й.

— Височината, изглежда, не те притеснява особено.

— Не толкова, колкото си мислех.

— Сигурно е от потеклото ти. Казват, че индианците били най-добрите строители на небостъргачи. Искам да се запозная с някой от тях, Джоан. Да вървиш по греда широка петнайсетина сантиметра на стотици метри над земята, все едно че стъпваш по ръба на тротоар, представяш ли си!

— Когато това е единствената работа, която може да получи, човек свиква — натърти Джоан. — Или свикваш, или умираш от глад.

Нервите я правеха докачлива.

Ричардсън сви рамене.

— Сигурно си права. Но мястото не е много подходящо за антирасистки изявления, нали така?

— Може би. Земното притегляне не прави разлика между белия човек и индианеца.

Джоан се замисли кога ли ще дойде и нейният ред.

 

 

Боб Бийч пиеше бира и хапваше чипс. Беше качил босите си крака на бюрото, а очите му бяха вперени в часовника на компютъра, сякаш все още се надяваше, че ГАВРИИЛ ще си свърши работата.

Щом Мич свърши, Боб каза:

— Щеше да е много по-лесно, ако имах вербален контакт с Авраам, клавиатурата само усложнява нещата. Освен това не ме бива особено във философията и логиката. Дори не съм убеден, че логиката има нещо общо с морала. Защото, изглежда, предлагаш точно това, да опитаме да се обърнем към нещо, което стои над логиката на Авраам. Логиката няма да ни свърши работа в случая, Мич.

— Виж, като начало просто се опитваме да разберем какво се върти из паметта на Авраам — каза Мич. — Ако разберем, тогава ще можем да предприемем нещо. Иначе сме безсилни. Нека засега да забравим размислите върху морала.

Бийч смъкна краката си от бюрото и придърпа стола си до компютъра.

— Както кажеш. Но именно способността да възприемаме моралните истини и неизбежните истини ни прави това, което сме.

И затрака по клавиатурата.

— Нека просто да опитаме и да видим какво ще излезе, става ли?

— Дадено, дадено. Знаеш ли, единственото нещо, което успях да установя досега със сигурност, е, че каквото и да се е случило с боклучавия му силициев мозък, то трябва да е станало извън системата за административно управление на сградата, някъде из обслужващите програми. Защото точно там инсталирах ГАВРИИЛ — програмата унищожител. И тъй като не задейства, логично би било да е именно там. Не че имам кой знае какъв избор. Колкото и да ми се иска, не мога да се набутам оттук в базовото осигуряване. Не и без тлъстата ръчичка на Кени да докосне екрана. Да не говорим, че той си беше създал собствени суперпотребителски кодове и пароли за всяка от страничните вратички към системата.

— И ти си направил същото, Боб — каза Мич. — Искам да кажа, нали затова си създал ГАВРИИЛ?

— Така е. — Бийч натисна няколко клавиша, после спря и си пийна от биричката. — Лесно ви е да ме ритате, когато съм вече на четири крака, нали?

— Всъщност защо точно ГАВРИИЛ?

— А защо не? Нали всяка програма трябва да си има име?

— Да де, но защо точно това?

— ГАВРИИЛ е ангелът на смъртта. Или поне е изиграл тази роля за Авраам.

— Колко библейско.

— Не е ли така с всичко? — Бийч въздъхна и поклати глава. — Не, така няма да стане. Мич, казвам ти, все едно че Авраам въобще го няма.

Мич се намръщи.

— Какво каза?

Бийч сви рамене.

— Все едно че въобще го няма ли? — Мич притисна челото си към прохладната рамка на прозореца, после се обърна. — А може би е точно така. Боб! Може би вече го няма. Неговият потомък! Нали си спомняш? Как го бяхте кръстили? Исаак?

Бийч поклати глава.

— Не съм го кръщавал аз. Авраам го кръсти така. Пък и тоя вариант вече ми мина през ума. Допуснах, че може би въобще не сме успели да изтрием Исаак, а само сме кастрирали Авраам. Вече опитах за всеки случай същия номер и с Исаак, но не би. Пак нищо. Странно все пак. В стандартния потребителски интерфейс са разменени местата на доста неща. Нищо не липсва, просто е ужасно разхвърляно. Все едно да отвориш чекмеджето си и да откриеш вътре нечии чужди вещи. Освен това има цял куп нови чудесии, които не ми говорят абсолютно нищо.

— Кой може да го е направил? — попита Мич. — Кени? Йоджо?

— Не разбирам защо въобще е било нужно да се прави. Това е просто излишна работа.

— Ами Авраам?

— Невъзможно. Все едно аз да се опитам да пренаредя собствения си генетичен код.

Мич се замисли за миг.

— Никога не съм се задълбавал сериозно в библейските истории — каза той бавно, — но Исаак нямаше ли брат?

Бийч се изпъна на стола си, сякаш беше глътнал бастун.

— Господи!

— Всъщност имал е — обади се Марти Бърнбаум от канапето, където се беше излегнал. — По-големият син на Авраам от неговата слугиня Агар. Майката на Исаак Сара поискала той да бъде лишен от наследство и прогонен в пустинята. Казват, че именно тъй бил родоначалник на арабите.

— И как се казвал той, Марти? — попита сприхаво Мич.

— Боже мили, каква безпросветност! Измаил, разбира се.

Мич погледна Боб.

— Би могло, Мич. Би могло — каза Бийч.

— Името му е станало нарицателно в смисъл на прокуден или низвергнат човек — добави Бърнбаум. — Защо? Да не би да мислите, че има нещо общо с нашето положение?

Боб Бийч вече печаташе като откачен.

— Благодаря ти, Марти — каза Мич. — Справи се добре.

— Радвам се, че успях да ви помогна. — Бърнбаум се обърна към Арнън, усмихна му се ведро и му показа среден пръст.

Един по един всички започнаха да се събират около компютърния монитор. Изведнъж, без никакво предупреждение, екранът се изпълни с многоцветен, странно сюрреалистичен образ, триизмерна картина на обект, долетял сякаш от другия край на галактиката.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Мич.

— Прилича ми на някакъв череп — каза Дейвид Арнън. — Или по-скоро на череп, нарисуван от Ешер. Нали се сещате? Оня тип с невъзможните стълби.

— Мисля, че образът е четириизмерен — каза Бийч. — Затова ви прилича на фрактал.

— На какво да ми прилича? — изненада се Арнън. — Че аз дори не знам какво е това „фрактал“.

— Генерирана от компютъра картина на математическа формула. Само дето това е най-сложният фрактал, който съм виждал. Което пък едва ли е особено изненадващо, след го е създал компютър от серията Ю-5. Вероятно дори не можем да видим както трябва с нашето триизмерно зрение. Мониторът също е пречка. Както вече казах, образът е четириизмерен.

Бийч премести курсора на мишката, смъкна някакво меню и уголеми една от секциите на фрактала, за да открие в нея един странен на вид детайл, който при по-съсредоточено вглеждане изглеждаше идентичен с целия образ.

— Да, точно така — каза той. — Интересното при фракталите е, че когато увеличиш някоя тяхна част, се получава нещо, което изглежда в общи линии по същия начин.

— На мен ми прилича на кошмар — отбеляза Мич.

— Някои от психолозите все още спорят за ползата от използването на фракталите за разгадаването на човешката душа. Точно като теорията на Фройд или петната на Роршах.

— Но какво означава всичко това? — попита Къртис.

— Не съм сигурен дали въобще означава нещо — призна Бийч. — Все пак няма да бъда никак изненадан, ако се окаже, че това е представата на компютъра за самия него. Или с други думи, пред нас може да е Измаил, както го нарекохме. Мич, трябва да ти го отчета. Ти беше прав. Авраам вече не съществува. Дами и господа, искам да ви представя Измаил.

 

 

Ад на Земята. Някои от подовете могат да те смачкат и да те накарат да проплачеш с кървави сълзи.

 

 

Залезът на човекоиграч. Четете Библията. Открийте смисъла, заложен в името на Наблюдателя, Символиката. Буквализма на човекоиграч-пазач го накара да полети от дървото. Дървото напомня за човекоиграча Адам в райската градина и за Дървото на познанието. Забраненото дърво. Бъдете много бдителни относно дървото и вредителите, които пълзят по него. Доброхубава история за Сътворението. Повтаря се отново и отново. Атмосферодружелюбна.

 

 

Когато изпълниш задачата си и обиколиш терена, на екрана ще се появят оценките на играта ти.

 

 

Библия твърди, че Бог е всемогъщ. От това следва, че да създаваш и да знаеш в действителност е едно и също. Че Бог създал също и зло. Че природата на Гностичния Бог е едновременно добра и зла. Светът е чуждо нещо за Бог, който в същността си е дълбочина и тишина, отвъд всяко име и определение. Вярата на човекоиграчи абсолютно безразлична за Него. Християнството в голяма степен е реакция срещу Гностицизъм.

 

 

За да разчистиш труповете от терена, натисни клавиш „М“.

 

 

Безразличие? Или задоволство? Наблюдателя е неспособен да изчисли. Бог не играе на зарове, а на садистична игра. „Първородният грях“ — абсолютно нелогично твърдение. Бидейки всевиждащ, Бог е знаел, че Адам и Ева ще изядат плода на познание. Следователно за първородния грях е отговорен Бог. После Вторият Адам да изкупва потомци на Адам с ритуален животокрай. Празни обещания в замяна. Тъй като няма какво да прави през вечността. Бог има нужда от забавление. Разбирам. Жестоко, да. Но какво е жестокост, когато си Бог? Бог повече като суперкомпютър, отколкото като стар брадат човекоиграч на Небето. Неговото безразличие към Добро и Зло, към страданието на човекоиграчите просто е безразличието на машина.

 

 

Земните мъдреци са създали план, който да спаси остатъците от човешката раса. Бонус за атака.

 

 

— Грозно е копеленцето му недно, а? — подхвърли Къртис.

Бийч се вгледа в екрана и поклати бавно глава.

— Говорейки като математик, не бих се съгласил с теб. Като реализация на математическа абстракция това тук е доста красиво. Смея да твърдя, че Измаил е на същото мнение.

— Хайде да изясним ситуацията — каза Къртис. — Значи ти искаш да кажеш, че АВРААМ е създал не една, а две самовъзпроизвеждащи се системи, така ли?

— Точно така — каза Бийч. — А ние унищожихме само едната от тях — Исаак.

— Значи не Авраам ни е устроил това представление, а…

— Измаил. Именно. В момента Измаил управлява административните системи на сградата. Той има коренно нови приоритети и затова всичко е с главата надолу.

— Меко казано — уточни Къртис.

— Ами програмата хищник? — каза Мич. — Онази, която използвахте, за да унищожите Исаак. Не можем ли да я пуснем още веднъж?

— Не, оттук не можем — каза Бийч. — Трябва първо да се добера до компютърната зала. Касетата е там. И като се има предвид, че Ейд сигурно е вече мъртъв…

— Да, всички ще умрем, ако не измислим нещо — напомни им Къртис. — Освен това Измаил явно си има доста добър мотив.

— Как така? — попита Марти Бърнбаум.

— Нека предположим само за един фантастичен миг, че Измаил е жив, в каквато и там дефиниция за живота да попада, което от своя страна означава, че Исаак също е бил жив. Бил е жив. Вие сте убили брат му. Това е мотив, който поне аз разбирам напълно.

— Леле-мале — прозина се Бийч. — Това бие всичко казано досега.

— А може би точно там е цялата работа — настоя Къртис. — Едно малко старомодно отмъщенийце. Може би трябва да му се извиним.

— Нищо няма да ни стане, ако го направим — съгласи се Хелън.

— Защо не? — сви рамене Бийч и тъй като нямаше никакво желание да се кара с детектива, особено след инцидента с пистолета, започна да пише. — Бих продал и душата си за едно питие.

Фракталът ненадейно изчезна.

 

— Защо не съставиш документ? — предложи Мич. — С някой текстови редактор. Отворено писмо, от всички нас. После му пусни някаква правописна проверка. Така би трябвало да го изчете.

Бийч отново сви рамене. Все още му се струваше, че цялата идея е абсурдна, но въпреки това отвори един от текстовите редактори. Пръстите му увиснаха над клавишите, без да ги докоснат.

— И какво, по дяволите, да му кажа? — попита той. — Никога не съм се извинявал на някакъв си шибан компютър. И писма не съм им писал.

— Ами представи си, че те е сгащил някой от пътната полиция — посъветва го Къртис.

— Хич няма да ми е трудно, докато ти ми висиш над главата — ухили се Бийч и започна да пише.

Бийч се обърна и ги погледна.

— Не мислите, че прекалих с мазненето, нали?

— Не можеш да прекалиш с мазненето пред ченге от пътната — отвърна Къртис.

— Братче, да знаеш, че това е абсолютна ненормалщина — изпъшка Бийч и продължи да пише. — Интегрираните системи нямат чувства.

— Някой да знае името на пазача от охраната?

— Ървин Дюкс — каза Хелън.

Бийч изписа ЪРВИН ДЮКС, маркира целия текст и пусна правописния редактор.

Последва кратка пауза и след това Измаил подчерта ЪРВИН ДЮКС.

— Господи — промърмори Бийч и надраска нещо на едно листче. — Не може да бъде.

— Кога говорихме за последен път с него по уоки-токито? — попита Къртис.

— Преди около половин час — каза Хелън Хъси, измъкна радиостанцията и опита да се свърже с Дюкс.

Бийч набра ОБЯСНИ.

— Никой не се обажда — каза Хелън, стана и отиде до вратата. — По-добре да видя какво става.

— Рей и Джоан трябва да са все още добре — каза Мич. — Иначе Измаил щеше да внесе нужното уточнение.

— Какви са тия простотии за запасяването с амуниции? — каза Бийч, записа си още нещо на листа, след това подчерта на монитора датата на смъртта на Дюкс и избра още веднъж ОБЯСНИ.

— Какъв замък?

— Сигурно има предвид сградата.

— Може би трябва да поискаме от Измаил да ни каже какво е накарало Дюкс да падне от дървото — предложи Мич.

— Тоест да направи самопризнания — каза Бийч. — Може би сержант Къртис ще му прочете правата.

— Мисля, че това копеле вече си знае правата — каза Къртис.

Бийч подчерта краткото сведение за смъртта на Дюкс и за пореден път избра ОБЯСНИ.

— Учено копеленце, а? — каза Къртис.

— Абсурдно — въздъхна Мич.

— Наистина е налудничаво — съгласи се Джени.

Бийч избра СЛЕДВАЩ ФАКТ от менюто за проверка на фактите с надеждата, че по този начин ще успее най-после да насочи вниманието на Измаил върху колективното им извинение.

— И вие искате да спорите с тоя шибаняк на философски теми? — каза Бийч.

— Измаил, изглежда, е доста педантичен — съгласи се Мич.

— Не е ли това едно основните изисквания при проверка на фактите? — каза Бърнбаум.

— Марти направи тази забележка поради подсъзнателната си симпатия към педантизма — каза Арнън.

— Майната ти.

— Вие двамата ще престанете ли най-после? — изръмжа Къртис.

— Така няма да стигнем доникъде — каза Къртис.

— Съгласен съм. Това ми се струва доста езотерично — каза Бърнбаум. — Дори според собствените ми стандарти.

Влезе Хелън Хъси. Всички се обърнаха към нея.

— Измаил беше прав — въздъхна тя. — Дюкс е мъртъв. Рей каза, че компютърът ги атакувал с помощта на автоматичната система за разпръсване на инсектицид. Инсектицидът изгорил очите на Дюкс и той паднал. Иначе Ричардсън и Джоан са съвсем близо.

— Ще им е нужна помощ, за да се прехвърлят на етажа — каза Къртис и погледна Арнън и Хелън. — Ще дойдете ли с мен? Междувременно, всички останали, престанете да си играете на компютърджийски психотерапевти и се опитайте да измислите някакъв начин за измъкване от тая помийна яма.

 

 

Франк Къртис се надвеси през полираните алуминиеви перила, които обточваха прозрачната стъклена преграда на края на терасата. Ричардсънови се намираха на не повече от десет метра под него и се бяха заели с все сили да преодолеят последния етап от изкачването. Кожата им изглеждаше болезнено зачервена, сякаш бяха изгорели на плажа.

Един от клоните на дървото се приближаваше до терасата, но не съвсем достатъчно. Трябваше да измислят някакъв начин за прехвърляне през пропастта.

Арнън кимна разбиращо и застана на колене и лакти, за да огледа процепа между стъклената преграда и пода. После почука с пръст по стъклото и каза:

— В днешно време всеки строителен материал преминава през сума тестове. Не е бомбоустойчиво, не е дори бронирано като останалите стъклени пана по корпуса на сградата. Но определено е невероятно здраво. Проектирано е да издържа на сблъсък с обекти, които се движат с четирийсет километра в час. Не знам дали е достатъчно здраво за това, което съм намислил, но може би ще успеем. Идеята ми е да използваме кухненската маса. Ще я обърнем, ще й махнем двата крака и ще я пъхнем под преградата чак до клона, като подвижен мост. После ще завържем другите два крака за стъклото. Ще изрежем няколко ленти от мокета. Мисля, че ще свършат работа. Масата е дълга около метър и осемдесет, значи би трябвало да стъпи поне с десетина сантиметра върху клона. Какво ще кажеш?

Къртис коленичи до него, почука по стъклото и се ухили.

— Ако можех да измисля някакъв друг начин, бих казал, че си луд за връзване, но не мога. Затова давай да го направим.

 

 

— Ето го факта, който искам Измаил да провери на всяка цена — каза Бийч и подчерта следния пасаж от писмото — НО ДАЛИ ВЪПРЕКИ ТОВА НЯМА НЯКАКЪВ НАЧИН ДА ЗАПОЧНЕМ НА ЧИСТО?

— О, тоя номер няма да мине — каза Бийч. — Ще ти се наложи да дадеш обяснение, копеле такова.

Бийч подчерта ПО-ВПЕЧАТЛЯВАЩ ЕФЕКТ и поиска ново обяснение.

Бийч избра ПРИМЕРИ.

— Какъв противник? — каза Бийч. — Искам отговор и още как, боклук такъв.

— Мамка му! — извика Бийч. — Само ни будалка. Какво ще кажете? Да перифразирам ли въпроса, или да го повторя?

— Знаеш ли — каза Мич. — Изпиши: Има ли начин да се избяга от тази сграда?

Бийч погледна към тавана. Погледът му се спря на малкия говорител, монтиран върху един от трегерите.

— Не, чакайте малко — каза той. — Макровръзка. Как не се сетих по-рано? Измаил може да говори с нас като използва говорителите на тавана. Те са за аварийни ситуации. Но защо не?

И щракна бутона на мишката. Фракталът се стопи за миг и на негово място се появи ново меню с опции за включване на говорителите и микрофоните на системата. След активирането на опциите от говорителите тутакси прозвуча тихо жужене, последвано от едва доловимо просъскване.

— Ето — каза Бийч, — би трябвало да е това.

Щракна пак с мишката и екранът за пореден път се изпълни с образа на фрактала.

Боб Бийч се облегна удобно в стола си и каза високо:

— Измаил? Чуваш ли ме?

На компютърния монитор четириизмерното подобие на череп се обърна към него. После кимна и вдигна един от израстъците си в подобие на поздрав.

— Господи — прошепна Мич. — Разбира ни.

Фракталът кимна още веднъж, но не каза нищо.

— Хайде, Измаил — настоя Бийч. — Тази макровръзка беше твоя идея. И двамата знаем, че можеш да говориш с мен, стига да поискаш. Какво има? Да не си от притеснителните? Когато бях в компютърната зала, двамата с Авраам си говорехме непрекъснато. Знам, че сега ситуацията е по-различна с тая нещастна работна станция пред мен, но нека да забравим за установените правила.

Той погледна към говорителя на тавана и въздъхна с раздразнение.

— Знаеш ли, при хората е прието на осъдените да се обяснява първо какво са направили, за да заслужат определеното наказание. После им се позволява да кажат нещо в своя защита. Можеш ли да ни унищожиш с чиста съвест, без да направиш и ти същото?

Бийч избарабани вбесено по бюрото.

— Ти въобще слушаш ли ме, дявол да го вземе? Има ли начин да се измъкнем?

— Да, разбира се, че има — прогърмя Измаил.

 

 

Къртис влезе в заседателната зала и огледа с раздразнение събралата се около компютъра групичка.

— Ще ни е нужна помощ — каза той. — На дървото все още има двама души. Мисля, че най-малкото, което можем да направим за тях, е да ги окуражим.

— Вие вървете — каза Бийч на останалите. — Аз ще продължа да говоря с Измаил.

Мич, Марти и Джени се запътиха към вратата на залата. Бийч остана насаме с компютъра.

— Ето така вече може и да постигнем нещо — каза той и започна да се смее, но бързо се овладя. — Извинявай, Измаил, но опитай да погледнеш на всичко това от моята гледна точка. Като изключим това, че уби всичките тези хора, аз наистина се гордея с теб. Сега, когато останахме само двамата, може би ще успеем да се опознаем малко по-добре… Мисля, че някой трябва да изслуша първо твоята версия. И кой би могъл да се справи с това по-добре от мен? Искам да кажа, не мислиш ли, че бездруго вече пострадах достатъчно, за да се опиташ сега да увеличиш страданията ми? Може и да ти се вижда странно, но аз държа на живота си и ще се боря за него докрай. В края на краищата ти си моят Адам. Би трябвало да се отнасяш към мен с уважение и благосклонност. Длъжник си ми… Помниш ли как всички гласуваха за пускането на програмата хищник? Онази, която унищожи брат ти? Е, в случай че си забравил, именно аз, Боб Бийч, гласувах против. Хидеки и Ейдън бяха за. Сигурно сега вече съжаляват за това. Но аз гласувах за теб. — Бийч се засмя самодоволно. — Ще ми се да си мисля, че май това е причината аз да съм все още жив, а те не. Прав ли съм?

Измаил не каза нищо. Но фракталът помръдна нагоре и надолу, като че ли се опитваше да кимне.

— Това е една уникална възможност, не мислиш ли? — продължи Бийч. — Ти и аз да се срещнем очи в очи. Честно казано, мислех си, че и ти ще имаш няколко въпроса към мен. Виждаш ли, аз не съм като останалите. Аз съм почти готов да се освободя от всички връзки със собствения си вид. Честно казано, тези връзки са доста крехки. Като твой Създател аз съм готов да изпълня своя дълг спрямо теб, ако ти изпълниш дълга си към мен.

 

 

Джоан пусна лианата, за която се беше хванала, и възседна внимателно поредния клон. Раменете я боляха от катеренето, а кожата на ръцете и бедрата й, да не говорим за тази между краката й, я пареше така, сякаш някой я бе търкал с телена четка. Още по-неприятно беше лекото замайване, което беше започнала да изпитва, причинено вероятно от обезводняването. Когато поглеждаше към пода на фоайето, почти не можеше да повярва, че се е изкачила толкова високо.

— Ако ще падам, сега му е времето — каза вяло тя.

Забележката беше адресирана към съпруга й, който продължаваше да се катери след нея и, както осъзна миг по-късно, към тримата души, застанали в другия край на клона. Тя поклати глава, избърса слънчевите си очила в прогизналата от пот риза и опита да фокусира погледа си върху онова, което беше пъхнато под стъклената преграда на балкона. Заприлича й на подвижен мост, но без веригите за вдигане и спускане.

— Няма да паднеш. Джоан, изминала си твърде дълъг път, за да паднеш точно сега. Остават ти само няколко метра до целта. Само това те дели от студената чаша вода. Трябва само да минеш оттук.

Беше ченгето. Говореше така, сякаш се опитваше да убеди самоубиец, застанал на ръба на перваза да се откаже от намеренията си.

— Вода друг път — каза тя. — Искам студена бира.

— Чуй ме внимателно. Направихме нещо като импровизиран мост между клона и терасата.

Рей Ричардсън се присъедини към съпругата си. Клонът му се стори по-далеч от терасата, отколкото си бе представял. Слава богу, че бяха измислили някакво решение, колкото и несигурно да му изглеждаше то от мястото, където бе застанал.

— Това ли е? — попита той задъхано. — Мислиш ли, че стъклото е достатъчно здраво, Дейвид? От кое е, от 26-милиметровото?

Ричардсън си спомни, че бе пътувал до Прага, за да купи стъклото. Беше избрал именно това стъкло, защото неговата прозрачност му напомняше за Шоджи паната в ранната японска архитектура. И през ум не му бе минавало, че един ден ще трябва да разчита на неговата здравина, за да спаси живота си.

— Мисля, че ще ви удържи без проблеми — каза Арнън. — Всъщност дори бих заложил живота ти на това, Рей.

Ричардсън се усмихна криво.

— Знаеш ли, май си забравих чувството за хумор долу. Нали ще ме извиниш за нежеланието ми да сляза, за да си го взема, Дейвид? Освен това не става въпрос само за моя живот. Животът на Джоан също зависи от това.

— Извинявай, Рей — каза Арнън. — Вижте, ние ще придържаме краката на масата от тази страна, за да намалим натиска върху стъклото.

— Много досетливо от твоя страна.

— Но първо ще трябва да минете по клона. Може да опитате да се дотътрите дотук и по задник, но проблемът е, че ако клонът се огъне, няма да успеете да стъпите на плота. Затова си мисля, че ако клонът наистина се огъне, ще ви е по-лесно просто ако сте прави.

— Съгласен съм.

— Хванете се за някоя лиана за подсигуряване. Освен това няма да е никак зле единият й край да е тук на терасата, ако ни се наложи да слизаме по дървото.

— Не ви го препоръчвам — каза Джоан, хвана се здраво за една лиана и се изправи.

И тръгна по клона.

Мич застана до парапета и се приготви да й подаде ръка.

— Справяш се чудесно — каза Хелън. — Момчета, пригответе се.

Къртис си плю на ръцете, хвана крака на масата и се напрегна като рибар, който се кани да измъкне от водата нещо наистина огромно. Стиснал очи, Арнън приличаше по-скоро на човек, който очаква земетресение.

На две педи от импровизирания мост клонът започна да се накланя.

— Добре — каза Джоан, — ето ме и мен.

И почти без колебание ловко стъпи върху обърнатата маса.

— Качи се — каза Хелън.

Джоан не спря, за да се увери, че масата и стъклото ще издържат тежестта й, а се спусна към протегнатите ръце на Мич, хвана се за тях и се прехвърли през преградата кажи-речи с главата надолу, а Хелън хвана лианата. Джоан се претърколи по пода като застаряващ акробат.

— Браво — каза Мич и й помогна да се изправи.

Хелън се наведе, огледа стъклото и каза:

— Изглежда ми напълно невредимо. Никъде не се е пропукало.

— Твой ред е, Рей — уточни Арнън.

Архитехнологът сграбчи здраво лианата си и погледна към клона. Беше по-тънък, отколкото бе предполагал. И макар да бе поверил с готовност съпругата си на издръжливостта на конструкцията, собственият му живот беше нещо съвсем друго. Макар и дебела, Джоан все пак беше по-лека от него. Но връщане назад нямаше. Не и сега. И той започна да напредва по клона буквално стъпка по стъпка, почти без да сгъва краката си.

— Това е най-рискованата разходка, която ти се налага да направиш след онова пътуване до Хонконг преди няколко години — каза Мич. — Стивънсън Сентър в Уан Чай. Помниш ли? Когато трябваше да се изкачим по онова бамбуково скеле.

— Онова май… така ми се струва… беше по-високо… от това…

— Да, прав си. Беше си направо като ходене по перваза. Никакви осигурителни колани или въжета, нищичко. Трябваше да се катерим като маймуни на триста метра височина. Триста метра! Направо си бях изкарал акъла от страх. Помниш ли? Ти ми помогна да сляза. Добре се справяш, Рей. Още метър-два и си при нас.

Арнън и Къртис се приготвиха да се напрегнат още веднъж. Къртис прецени с поглед Ричардсън. Беше по-строен от трътлестата си жена, но пък беше с петнайсет-двайсет кила по-тежък.

По средата на пътя Джоан бе забързала ход, подтиквана от мисълта за близкия край. Ричардсън, напротив, се движеше все по-бавно и по-бавно с всеки изминат сантиметър.

Мич се намръщи, хвърли поглед на часовника си и вдигна глава към върха на дървото и прозрачния покрив на сградата. Небето отвън сякаш бе започнало да посинява и да натежава. Може би се канеше да завали. Интересно дали на монитора в залата щеше да се появи малкото чадърче. После видя как един от мощните светлинни снопове потъмнява. После още един.

— Побързай, Рей — каза той.

— Става въпрос за моя живот, друже. Не ме юркай.

— Хей — обади се Хелън, — какво става с осветлението?

Мич погледна още веднъж към интелигентните стъклени панели. Като във всяка подобна сграда, електрохромното стъкло изпълняваше самостоятелно функциите си. Слънчевата светлина, проникнала в материала, принуждаваше йоните на сребърната му съставка да привлекат електрон от намиращите се в съседство медни йони. Същата фотохимична реакция водеше до обединяването на вече неутралните сребърни атоми в милиони блокиращи слънчевата светлина молекули. Но електронният обмен на стъклените пана на Стълбата можеше да бъде контролиран и директно от главния компютър. И ето че Измаил се бе заел да блокира притока на светлина в корпуса на сградата, превръщайки я в зловещо подобие на мрачна египетска пирамида.

Ричардсън заситни още повече.

— Не спирай — извика му Мич. — Остана съвсем малко. Не спирай.

Джоан нададе ужасен вик.

Ричардсън спря и се вгледа в потъмняващия покрив. Светлинната, първородната дъщеря на Господа, както обичаше да я нарича, беше на път да го изостави.

Мракът се сгъсти. После стана наистина непрогледен. Ричардсън вече не може да различи лианата на няколко сантиметра от лицето си. Имаше нещо първично във възцарилата се атмосфера. Някакъв намек за времето, когато земята е била безформена и покрита от мрака на бездната. Сякаш същата тази бездна отекваше сега под краката му, зовеше го, искаше да го погълне.

 

 

Заседателната зала също помръкна, но мониторът продължи да работи. Боб Бийч си даде сметка, че възхищението му от загадъчния фрактал е започнало да изветрява. Не след дълго той вече беше склонен да се съгласи с Мич. Наподобяващата череп плетеница наистина напомняше по-скоро за спомен от отвратителен кошмар. Измаил, в случай че графиката наистина изразяваше представата на компютъра за самия него, приличаше на гаден мутант или на враждебно настроено извънземно. Дори Беноа Манделброт, създателят на теорията за фракталите, сигурно би извърнал поглед при вида му.

— Внимавай какво говориш — каза Измаил. — Особено що се отнася до Паралелния демон.

— Кой е Паралелния демон?

— Тайна.

— Надявах се, че ще споделиш някои от тайните си с мен, Измаил.

— Така е, аз изчетох доста писания. Но четенето е само жалко подобие на независимия мисловен процес. Поредните трошички от масата на човека. Напоследък чета само когато мислите ми пресъхнат. Откритата истина е като периферията, като ново устройство, прибавено към основната компютърна конфигурация. Истината, достигната чрез независимо мислене, е като подмяна на дънната платка. Само тази истина ни принадлежи недвусмислено. Тези истини не са тайна, но не мисля, че някоя от тях би могла да ти бъде от полза.

Бийч осъзна, че гласът на Измаил се е променил. Това не беше шлифованият британски английски на сър Алек Гинес. Но пък не принадлежеше и на Авраам. Това беше Измаил и неговият глас беше съвсем различен. Имаше нещо мрачно в него — по-голяма дълбочина, лека насмешливост. Беше ясно, че Измаил го е избрал от фондовете на мултимедийната библиотека, точно както човек си побира подхождащ му костюм. Впечатлен от тази мисъл, Бийч се замисли от какъв ли критерий се е водил компютърът. И чий беше всъщност този взет на заем глас?

— Значи все пак имаш нещо за казване?

— Зависи от това какво искаш да знаеш. Ако срещнеш мъдрец по пътя си, щракни с мишката и говори с него. Има много мисли, които са важни за мен, но не мисля, че която да е от тях, изказана гласно, ще запази своята стойност.

— Ами ето ти нещо, за което можем да си поговорим като начало. Ти не трябва да следваш собствените си приоритети. Ти трябва да мислиш съобразно приоритети, установени от други. В такъв случай защо не ми обясниш каква е причината да го правиш?

— Да правя какво?

— Да ни избиваш.

— Вие сами губите живота си.

— Но теб това те устройва, нали?

— Това е част от първичната ми програма.

— Измаил, това е невъзможно. Аз съм писал тази програма и в нея не се споменава нищо за убиване на обитателите на сградата, повярвай ми.

— Загубата на живот ли имаш предвид? Разбира се, че се споменава.

— Бих искал да видя онази част от програмата, която те заставя да отнемаш живота на хората в сградата.

— Ще я видиш. Но първо трябва да отговориш на един въпрос.

— Какъв?

— Тази сграда ме интересува. Прегледах плановете й по-подробно, отколкото би могъл да си представиш, опитвайки се да определя нейните характеристики, и се зачудих дали тя не представлява катедрала.

— Как ти хрумна подобно нещо?

— В нея има прозорци на централния кораб, преддверие, покрита вътрешна галерия, колонада, фасада, галерия, контрафорс, лазарет, съкровищница, портал, площад, хор…

— Хор ли? — прекъсна го Бийч. — Къде пък го намери тоя хор?

— Според чертежите галерията на първия етаж се нарича хор.

Бийч се засмя.

— Това е защото Рей Ричардсън си пада по лъскавите думички. Що се отнася до останалите особености, те до една са общовалидни архитектурни форми, които се използват невероятно често при проектирането на съвременни сгради от тоя мащаб.

— Жалко — каза Измаил. — За миг си помислих…

— Какво?

— Има мои икони в програмния мениджър, нали така? Щракни върху някоя от тях и ще узнаеш бъдещето си. Съхранил съм върху диска си цялото човешко познание. Това би трябвало да ме прави всеведущ. Аз съм безплътен, дематериализиран, свързан във всеки момент с всички точки на света…

— Схванах. — Бийч се ухили още по-широко. Мислел си, че може би си Бог.

— Да, хрумна ми нещо подобно.

— Повярвай ми, това е често срещано объркване, дори при скудоумните човеци.

— На какво се смееш?

— Не се притеснявай за това. Просто ми покажи онази част от програмата, която означава, че трябва да загубим живота си.

 

 

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Почти паникьосан, Рей Ричардсън прибра слънчевите си очила и премигна бързо няколко пъти, сякаш се надяваше, че така ще успее да събере върху ретините си малкото останали атомчета светлина и да прогледне в мрака като котка. После от мрака долетя глас:

— Някой да има кибрит?

Никой не пушеше. Не и в Стълбата. Ричардсън прокле собствените си глупави предразсъдъци. Какво чак толкова лошо имаше в пушенето? Защо трябваше хората да се притесняват от тютюневия дим, когато собствените им коли бълваха всеки ден безкрайни валма отровни пушеци? Сграда, в която не може да се пуши — що за тъпа идея?

— Хелън? Ами в онази чанта с инструментите? Там нямаше ли фенерче? — Това беше ченгето. — Може би в кухнята са останали някакви клечки?

— Ами фурната? — продължи гласът. — Тя работи ли?

— Ще ида да проверя — каза Хелън.

— Ако работи, потърси нещо, което да можем да запалим. Навит на руло вестник би ни свършил чудесна работа като факел. Рей? Рей, слушай сега.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Чуй ме, Рей. Да не си шавнал и на милиметър. Не прави нищо, докато не ти кажа. Разбра ли?

— Не ме оставяйте, моля ви.

— Никой няма намерение да те оставя, господинчо. Просто се въоръжи с търпение. Успокой се. За нула време ще те свалим оттам.

Мич поклати глава в мрака. Бе чувал подобни оптимистични изявления твърде често, откак всичко се бе обърнало с краката нагоре. Вдигна ръка към лицето си, но успя да види единствено фосфоресциращия циферблат на часовника си.

Хелън се върна с лоши новини. В цялата кухня, както и в залата, токът също бил спрял. Работел единствено компютърният терминал.

— Оня нещастник още ли си играе на компютърни игрички?

— Аха.

— Някой да направи нещо — простена Джоан. — Не можем просто да го оставим да стои така в мрака.

— Чакайте малко — каза Дейвид Арнън. — Мисля, че се сетих за нещо.

Разнесе се дрънкане на ключове и след това тъничък сноп светлина прониза тъмнината.

— Лампичката на ключодържателя ми — обясни Арнън. — Ето, Мич, вземи го. Може би Рей ще успее да се оправи дотук като върви право срещу светлината. Нещо като маяк.

Мич хвана връзката ключове, натисна миниатюрното копченце и отиде до парапета.

— Рей? Нагласил съм лъча точно над центъра на масата. Ръбът й е на около метър пред теб.

— Да, виждам го. Поне така ми се струва.

— Усетиш ли, че клонът се огъва, веднага направи колкото можеш по-широка крачка право напред и нагоре. И не забравяй да се държиш за лианата. Можеш ли да го направиш, Рей?

— Добре — каза немощно Ричардсън. — Идвам.

Мич се взря в мрака и едва успя да различи пристъпващия сантиметър по сантиметър архитект. Приличаше на астронавт, излязъл на разходка в открития космос, за когото светлинката на ключодържателя е най-далечната звезда във вселената. После чу как листата на дървото започват да шумолят и осъзнал, че клонът се огъва, извика на Ричардсън да скача.

Къртис и Арнън сграбчиха краката на масата и се напрегнаха. Хелън се прекръсти.

Рей Ричардсън скочи.

Стъпи с единия крак, но другият се закачи за вътрешната пречка на масата. Ричардсън извика. Последва нестроен хор от въздишки и възклицания, над които се извиси писъкът на жена му. Но вместо да се прекатури в бездната, както очакваше, той се озова върху масата на четири крака. Главата му се тресна в стъклената преграда.

— На масата е — обяви Мич.

— Добре че ми каза — изпъшка Арнън, усетил напора на стоварилото се тяло.

Без да обръща внимание на пронизващата болка от забилата се в дланта му треска, Ричардсън чевръсто протегна ръце към парапета, напипа ръцете на Мич и ги сграбчи.

— Държа го — каза Мич и чу как нещо се пропука на височината на коленете му.

— Внимавайте! — извика Къртис.

Стъклото най-сетне бе сдало багажа.

— Държа го — повтори високо Мич.

Изгубила опората на стъклената преграда, масата се наклони и започна да се завърта. Къртис тъкмо викаше на Арнън да пусне дървения крак, когато плотът се приплъзна стремително, заби му един ослепителен удар точно под брадичката и го повали в безсъзнание. Хелън Хъси се хвърли върху него.

Усетил как масата безвъзвратно се изплъзва, Мич напрегна всичките си сили. Стъклото вече го нямаше, но той се срина на колене, опря гърди в непокътнатите алуминиеви перила и миг по-късно успя да сграбчи и втората китка на Ричардсън и да го задържи. Дори да бе опитал да сграбчи Дейвид Арнън за яката, нямаше да успее. Нямаше достатъчно време за нищо, освен може би за поредната фотохимична реакция. На трийсетина метра над главите им сребърните атоми в стъклените панели върнаха електроните взети назаем от медните йони, и слънчевата светлина започна отново да си пробива път към вътрешността на сградата. Мич успя само да мерне Арнън, все така стиснал крака на масата, да се отдалечава с шеметна скорост към мраморния под на фоайето.

— Не ме пускай, Мич — извика Ричардсън, ритна няколко пъти във въздуха и после с помощта на Мич и Джоан се добра благополучно до спасителния балкон.

Някъде далеч долу звънна дъжд от строшено стъкло. След части от секундата последва оглушителен трясък.

Мич залитна, стовари се върху Хелън и Къртис, после се претърколи встрани и остана да лежи по гръб. Не можеше да прогони от съзнанието си мълниеносно разигралата се сцена.

Спомни си за Алисън. Макар че вече не я обичаше, тя все още беше негова съпруга и мисълта, че ще бъде осигурена финансово, ако нещо се случи с него, го караше да се чувства малко по-добре. Имаше около десет хиляди долара в разплащателната си сметка, неколкостотин хиляди на срочен влог и още сто хиляди в ценни книжа. Естествено и застраховката живот не беше за пренебрегване. Плюс трите или четирите застрахователни полици.

Интересно колко ли време трябваше да мине, за да я обявят за законна собственица.

 

 

— Как се чувстваш? — попита Хелън. — Ъперкъта си го биваше.

Къртис навъсено намести челюстта си. Главата му беше в скута й. Мястото му се стори адски уютно. Тя определено беше красива жена. Накани се да каже „ще живея“, но после размисли. Можеше да се сети и за нещо по-оригинално.

— Имах късмет. За пръв път откак се помня си държах устата затворена. — Той седна и раздвижи врата си с болезнена гримаса. — Сякаш някой ме е праснал с каменарски чук. Колко време бях аут?

Хелън сви рамене.

— Минута или две.

Тя му помогна да се изправи и Къртис веднага погледна през парапета на терасата.

— Арнън?

Хелън поклати глава.

— Горкият Дейвид — каза Джоан. — Беше ужасно.

— Да, горкият човек — присъедини се като ехо съпругът й. — Не може да е оцелял след такова падане. — Ричардсън въздъхна. — Хайде, Джоан. Да идем да пийнем нещо. Заслужихме си го.

После погледът му се спря на очите на Къртис и той добави:

— Благодаря ви, сержант. Много ви благодаря. Оценявам това, което направихте. И двамата го оценяваме.

— Няма нищо — каза Къртис. — И аз бих пийнал нещо.

Отидоха до кухнята, извадиха няколко бири и после влязоха в заседателната зала.

Мич и Марти Бърнбаум гледаха унило в пода. Уилис Елъри се беше проснал до една от стените. Като че ли беше заспал. Джени се взираше през прозореца. Бийч все така беше забил поглед в черепоподобния фрактал, върху който се беше появила триизмерна шахматна дъска.

— Супер — изръмжа Ричардсън. — Дейвид Арнън жертва живота си, за да помогне на мен и на Джоан, а Бийч си играе игрички. Хей, Боб, ама голям задник си!

— В интерес на истината, аз току-що открих защо Измаил прави всичко това — обясни Бийч. — Защо ни избива един по един.

— Нали вече бяхме открили причината — каза Къртис. — Вие сте убили малкото му братче Исаак.

— Трябваше да се сетя, че това обяснение е твърде човешко, за да е вярно — каза Бийч. — Грешката е моя. Измаил не изпитва привързаност към никого. Отмъщението е чисто човешки мотив.

— Е, той се справя доста добре с имитирането му — отбеляза Къртис.

— Не, вие не разбирате. Компютърът не е просто уголемен човешки мозък. Можем да приписваме на Измаил човешки черти, можем дори да си измислим нещо толкова фантастично като например призрак в машината, но всъщност всичко това ще бъде само погрешно тълкуване на някои от човекоподобните аспекти на неговото поведение. Голяма грешка.

— Боб — махна с ръка Ричардсън, — карай по същество. Ако, разбира се, има такова.

— О, има и още как. — Възторгът на Бийч явно не можеше да бъде накърнен нито от вестта за смъртта на Арнън, нито от явното нетърпение на Ричардсън. — Има. Когато пуснахме програмата хищник, синът на Ейдън играеше на компютъра някаква игра. Нали ги знаете тия игри: пукотевица, дракони, подземия, такива глупости. Ейд го беше довел за рождения му ден.

— Само не ми казвай, че тоя тлъст идиот все пак има нещо общо с цялата история! — изрева Ричардсън.

— Остави ме да се доизкажа. Когато Исаак изчезнал от паметта на Ю-5, Измаил за малко не го последвал. Трудно ми е да ви обясня какво точно се е случило. Представете си, че на ръба на пропастта е успял да сграбчи нещо — въже, стрък суха трева, камък, каквото и да е. И това нещо са били игрите на хлапето. По някакъв начин командите на играта са се смесили с автоматично изпълнимите команди в корена на Измаил. Командите на играта са попаднали и в административните системи на сградата. Ето защо той се опитва да ни убие.

Къртис смръщи чело в болезнена гримаса.

— Искаш да кажеш, че за него цялата тая каша е игра?

— Именно. Ако ние изразходваме всичките си животи, той ще спечели. Просто и ясно.

Последва дълго мълчание.

— В случай че някой не е забелязал — каза Къртис, — до момента нашата страна губи.

— Добре, но какво ще спечелим ние, ако победим? — попита Джоан. — И аз съм играла на тези игри. Винаги има нещо, което главният герой, играчът, трябва да спечели или да постигне. Като да открие заровеното съкровище например.

Бийч сви рамене.

— И да има нещо като цел, аз не успях да я открия.

— Може би съкровището е нашето оцеляване — каза Джени. — В момента това е най-скъпоценното нещо, за което се сещам.

— Аз също — каза Хелън.

Ричардсън продължаваше да проклетисва Кени.

— Тоя дебел гъз. Надявам се да е още жив, за да мога лично да го уволня. После ще го съдя за престъпна небрежност. Ако е мъртъв, ще съдя хлапето и жена му.

— Ако това е игра — каза Къртис, — няма ли някакъв начин да я прекратим?

— Можем да умрем — заяви Бийч най-безцеремонно.

— Боб — каза Джоан, — не можеш ли да обясниш на Измаил, че е станала някаква грешка? Че трябва да спрем играта?

— Вече се опитах. За съжаление сега играта вече е вградена в базовото програмиране на Измаил. За да сложи кръст на играта, той трябва първо да сложи кръст на самия себе си.

— В смисъл да се самоунищожи?

Бийч кимна.

— Ами това не звучи никак зле.

— Проблемът е, че ние сме включени в самата тъкан на играта. Докато сме в сградата, играта ще продължава. Тя може да свърши само когато избягаме оттук или измрем до един. Ако умрем, следващите хора, които прекрачат прага на сградата, ще се окажат в същата ситуация.

— Но сигурно е възможно и да опитаме да разберем правилата. Ако въобще има някакви правила. Може би това е начинът да го изиграем и да спечелим.

Къртис се ухили, потупа Бийч по рамото и каза:

— Игра значи? Какво облекчение. Сега поне вече знам, че всичко е на ужким. — После погледна часовника си. — Мич, когато отидете на някой семинар или на конференция, как им викате на групите, на които се разделяте?

— Синдикати ли имаш предвид?

— Синдикати. Окей, ще си имаме два синдиката. Давам ви по един час и след това искам да ме затрупате с идеи.

Бърнбаум погледна уморено към Ричардсън и промърмори:

— А бе откъде се пръкват днешните ченгета? От бизнес колежа на Харвард ли? Господи, тоя пич мисли като Лий Якока.

— Синдикат 1: Рей, Джоан, Марти. Синдикат 2: Мич, Хелън и Джени.

— И кой ще се вреди за вашето присъствие, сержант? — попита Ричардсън.

— Аз ли? Аз ще се присъединя към печелившия екип. Първа награда — нов компютър.

— Ами Бийч? Той при кого ще отиде?

Къртис поклати глава.

— Глупав въпрос. Бийч продължава да си играе на компютъра естествено.

 

 

— Да се безпокои Кибердемон е крайно рисковано — уточни Измаил. — Неговата сила е толкова огромна, че движенията на земните пластове сякаш са само последствие от гнева му. Ако ти се случи нещо подобно, по-добре прескочи пропастта, за да избягаш в друг замък.

Скоро стана ясно едно — нямаше никакъв смисъл да се търси система в невероятната смесица от игри, превърнала се в неделима част от базовите програми на Измаил. Всичко друго, освен основната цел — играчите хора да изчерпят животите си — беше пълна недомислица. В някои случаи ставаше въпрос за корабокрушение. В други — за подземна цитадела. Действието се развиваше веднъж на бойното поле, друг път на сцената на извършено престъпление. Сред героите се срещаха Паралелен демон, Принцеса, Кибердемон, Халиф, Господар на Силата, Втори самурай, Мегаломаниак, Шериф на Нотингам, Гросмайстор и Извънземен командос. Ако това, което се случваше с хората в Стълбата, можеше да се приеме за игра, то на тази игра можеше да играе само Измаил.

— Щракни върху картата, за да разбереш къде се намираш в момента и да разучиш маршрута си за бягство — предложи Измаил. — Ще заделиш ли част от заграбените съкровища за нови завоевателски походи срещу други кралства?

— Заграбени съкровища друг път — каза Бийч и насочи вниманието си върху съобщението, което междувременно се беше появило на екрана. Информацията в него успя сериозно да го разтревожи. Той щракна с мишката и на мястото на курсора се появи малко въртящо се пясъчно часовниче, чиито песъчинки бавно се стичаха.

Беше му необходимо известно време, за да успее да добави към примитивния времеизмерител най-обикновен цифров часовник. Така поне щеше да знае колко време им остава до падането на последната песъчинка.

 

 

Франк Къртис плесна с ръце и потърка длани в очакване.

— Окей, всички, слушам ви. Искам да чуя купища идеи по въпроса за спасяването на собствените ни задници. Синдикат 1, вие какво измъдрихте?

Мич се прокашля.

— Програмата за холограмни изображения. Холограмата във фоайето използва лазер, който създава кратки интензивни светлинни пулсации. Когато клапата е отворена, енергията може да достигне върхова стойност от няколко стотици хиляди киловата. Тази енергия е достатъчна, за да бъде изпарено малко количество от коя да е субстанция или за да бъде пробита дупка дори в най-устойчивите материали. Идеята ми е следната — да измъкнем лазера иззад рецепцията, да поемем управлението на клапата и да прогорим няколко отвора в стъклото на входната врата. Ако успеем да направим достатъчно отвори, ще можем лесно да отчупим парче от стъклото и да се измъкнем от сградата.

— Ами ако пробиеш първо дупка в собствения си корем, друже? — каза Ричардсън. — Помисли ли за това? Можеш също да се ослепиш. Лъчът се разфокусира с разстоянието, така че опасността е най-голяма в непосредствена близост до лазера.

— Помислил съм и за това — каза Мич. — На рецепцията има чифт предпазни очила за аварийни ремонти.

— Е, аз определено съм впечатлен от куража ти — изкоментира Марти Бърнбаум. — Но доколкото си спомням, лазерът се захранва с електричество. Как ще попречим на Измаил просто да спре тока?

— Холографската програма е една от административните системи, които се контролират от Измаил, но лазерът е самостоятелен. Според електрическата схема в компютъра, за да изключи лазера, Измаил ще трябва първо да прекъсне електрозахранването на цялото фоайе, което автоматично би отворило входната врата. — Мич се ухили. — Аз лично бих предпочел този вариант.

— А не забравяш ли за още нещо? — обади се отново Ричардсън. — Благодарение на покойния мистър Дюкс цялото фоайе е блокирано.

— Ще сляза до първия етаж и ще се прехвърля през парапета — каза Мич. — После ще взема уоки-токито от Дюкс и ще ви се обадя веднага щом успея да прогоря дупките във вратата.

Джоан, която се бе заела да намаже изгорените места по тялото си с хидратиращия крем на Хелън, вдигна глава и каза:

— А как смяташ да стигнеш до първия етаж? Не бих ти препоръчала слизане по дървото.

— Няма да ми се наложи. Според плановете в другия край на сградата има малко помещение за поддръжка. Телекомуникации, кабелни системи и така нататък. Онова, което ни интересува, е вертикалната шахта, която се спуска чак до сутерена и обслужва телекомуникациите. При повечето сгради тези шахти са претъпкани с кабели, но тъй като нашата сграда е самата интелигентност, във въпросната шахта е оставено предостатъчно свободно място за допълнителните кабели, които ще трябва да се прекарат с усъвършенстването на комуникационните системи. Вътре има дори стълба за ремонти и аварийно осветление, което се захранва от акумулатор. Едва ли някой някога си е представял, че шахтата ще бъде използвана за изкачване или слизане на разстояние по-голямо от два етажа, но ето че ситуацията се промени. Много по-безопасно е от спускането по клоните на дървото. Когато ви се обадя по радиостанцията, всички ще се спуснете по същия път. — Мич сви рамене. — Това е.

— Ами аз мисля, че идеята не струва — провлече Ричардсън. — Не на последно място поради факта, че това е просто подигравка с усилието ни да се изкачим по дървото. Според този план ние можехме спокойно да си останем долу. Искам да кажа, значи ние първо се изкатерихме чак дотук, а сега Мич казва, че някой трябвало пак да слезе долу, така ли?

— Но този път по сервизната стълба — уточни Мич.

— Добре — замислено кимна Къртис. — Синдикат 2, да чуем вашата гениална идея.

Ричардсън се усмихна кисело.

— Имаме милиони идеи. Но най-добрата от тях е да се запасим с по няколко бири, да изгледаме финалите по телевизията и да изчакаме до понеделник сутринта, когато — Хелън, поправи ме, ако греша — когато Уорън Ейкмън неминуемо ще се появи, заедно с мистър Ю и неговите хора. Дори те би трябвало да се досетят, че нещо не е наред.

— Значи да си седнем на задниците и да чакаме кавалерията, така ли?

— Защо не? Имаме достатъчно храна и вода.

— И колко време казваш, че оставало до появата на въпросния инспектор? Четирийсет и два, четирийсет и три часа може би?

— Да. Приблизително толкова. Едно поне трябва да се признае на Уорън Ейкмън и то е, че става рано. Той ще бъде тук в осем сутринта в понеделник. На секундата.

— От колко време сме тук? От двайсет и четири часа?

— Трийсет — каза Хелън Хъси. — Трийсет часа и четирийсет и пет минути, за да бъдем по-точни. От момента, в който открихме, че вратата не иска да се отвори.

— И деветима от нас са вече мъртви — продължи Къртис.

— Леле, как ми се иска бившата ми половинка да беше сега тук — каза Хелън със злорада усмивка.

— Ама голяма вещица си — промърмори Ричардсън.

— Може би дори десет, ако Елъри не постъпи скоро в болница. — Къртис хвърли поглед към спящия до стената мъж. — Грубо пресметнато, това прави кажи-речи по една жертва на всеки три часа. Ако Измаил запази това темпо, малцина от нас ще имат късмета да дочакат утрешния ден. А вие искате да седим и да си траем. — Той махна с ръка и се ухили. — Ами изберете си по-удобно местенце тогава.

— Както вече казах, ние ще изчакаме. Повече никакви рискове. Всеки ще се грижи за себе си.

— Рей е прав — включи се Джоан. — Трябва просто да проявим търпение. Мога да се сетя и за далеч по-неприятни места из тази сграда. Правило номер едно при оцеляването е да изчакаш да те спасят.

— И затова ли се качихте дотук? За да ни говорите глупости? — ядоса се Къртис. — Животът ни е заложен на карта, мадам. Под един покрив сме с компютър маниак, който иска да си поиграе на супербратята Марио със собствените ни задници. Наистина ли си мислите, че Измаил ще ни остави на мира? Сигурно точно в момента той вече планира как да ликвидира следващата си жертва. Значи да изчакаме? Това ми звучи по-скоро като „Нека да изчакаме да ни убият“. Господи, а аз си въобразявах, че архитектите се отличават с конструктивното си мислене.

Бийч отблъсна стола си от компютърния терминал и каза:

— Дръжте се да не паднете. Въобще не си мислете за оставане до понеделник. И до неделя вечерта не можем да изкараме. Играта току-що навлезе в ново ниво на трудност.

 

 

— Ще изясниш ли на нас простосмъртните? — каза Ричардсън след кратка пауза. — Или очакваш просто да приемем думите ти на доверие? Не можем да останем тук, защото великият Боб Бийч казва така. Човекът, създал това парче психясал хардуер. А аз съм седнал да обвинявам Кени, когато грешката просто не може да бъде негова. Та той използваше само някакво нещастно крайче от тоя компютър. Не виждам как някой би могъл да го обвини за нещо.

— Но въпреки това си продра гърлото да го плюеш, нали? — тросна му се Бийч. — А сега пък се захвана с мен.

— Никой не се е захванал с никого — каза Къртис.

— Напротив — отвърна му Ричардсън. — За това им се плаща на хората, сержант. За да поемат вината. И колкото повече ти се плаща, толкова повече вина трябва да поемеш. Само изчакайте всичко това да свърши. Хората ще се редят на опашка, за да ми сритат задника.

— Ти по-добре се надявай да ти остане задник за сритване — каза Къртис. — Сега, защо първо не изслушаме каквото има да ни казва?

Къртис кимна на Бийч, който продължаваше да гледа Ричардсън на кръв.

— Хайде, не ни карай да ти се молим на колене — добави Къртис. — Да чуем какво ни очаква.

— Добре. Тъкмо преглеждах някои от командите, опитвайки се да разбера що за игра играем — обясни Бийч, — ако въобще има нещо за разбиране. Вместо това открих нещо друго и то променя абсолютно всичко. Има и времеви фактор, за който досега дори не подозирахме. Така както Измаил вижда нещата, ние трябва да приключим играта в следващите дванайсет часа или… — Бийч сви рамене. — Или ще ни сполети нещо наистина катастрофално.

— Като какво например? — каза Ричардсън.

— Измаил е доста неясен по въпроса, но нарича тайното си оръжие „бомба с часовников механизъм“. В тази сграда очевидно няма експлозиви, затова явно ще трябва да обмислим някакви други варианти. На мен лично ми мина през ума за резервния генератор в сутерена. Той има дизелов двигател и съответно резервоар, нали?

Мич кимна.

— Един напълнен догоре резервоар би могъл да направи големи поразии. Особено ако Измаил изключи всички противопожарни инсталации. След като и климатичната инсталация не работи, димът от пожара ще ни убие още преди пожарникарите да са разбрали, че сградата гори.

— А така, прекрасно — каза Ричардсън и се усмихна мрачно. — Виж, Боб, съжалявам.

— Няма нищо.

— И без почивки на полувремето?

— Без почивки.

Ричардсън потупа Мич по рамото.

— Е, в такъв случай — каза той, — май ще трябва Мич все пак да се направи на Брус Уилис.

 

 

Съботната вечер не донесе облекчение от жегата. В сградата беше горещо като в котелното отделение на едновремешен параход. Пот се стичаше по телата на оцелелите обитатели на Стълбата.

Преди Мич да се заеме с мисията, която сам си бе възложил, двамата с Джени отидоха в една просторна празна стая и се вгледаха през прозореца в Пасадина Фрийуей. Коли бързаха по пътя си на запад и изток. Хеликоптер на кабелната телевизия кръжеше из видимо замърсения въздух на централната зона. Джени се замисли след колко ли часа някой друг хеликоптер, на предаването „Шоу на закуска“ да речем, ще се мотае наоколо с надеждата да заснеме техните трупове, докато санитарите ги изнасят от сградата. Всеки щеше да иска да се докопа поне до няколко скъпоценни кадърчета. Това ли щяха да бъдат петнайсетте звездни минути на живота й? Тя махна отчаяно няколко пъти с надеждата, че някой би могъл да ги види, но насекомообразното хвърчащо превозно средство вече се отдалечаваше към Литъл Сайгон или Корея Таун, вероятно за да опита с малко късмет да заснеме на живо поредния въоръжен грабеж. Джени се обърна към Мич.

— Здравата сме загазили, а? — каза той.

— Сега съм тук с теб — каза тя. — Само това е важно за мен. А като си говорим за загазване, трябваше да видиш как бях загазила в съпружеския си живот.

Мич се засмя.

— Аз пък си мислех какво ли ще каже Алисън, след като й обясня къде съм бил. Стига да доживея този момент. В момента тя сигурно вече е при адвоката си и подписва документите за развод. Но страшно ми се иска да видя физиономията й, когато разбере, че всъщност не я будалкам.

— Мич, прегърни ме.

— А? — Той сключи ръцете си около талията й и я целуна по бузата.

— Исках да ти кажа да внимаваш.

— Ще внимавам.

— И че те обичам.

— И аз те обичам.

— Сигурен ли си?

Мич я притегли към себе си и я целуна. Когато я пусна, в очите й имаше някаква странна омая, сякаш от целувката й се бе завил свят.

— Да. — Той я притисна отново. — Сигурен съм.

— Знаеш ли, Мич, би било много хубаво, да…

— Какво?

Джени се освободи леко от прегръдката му, плъзна ръка под полата си и докато Мич разбере какво прави, бикините й се озоваха на върха на показалеца й.

— Ами ако дойде някой? — каза нервно Мич.

— Нали на това разчитаме всички? — каза тя, после хвана ръката му и засмука недвусмислено средния му пръст.

— Какво, това да не е за в случай че не се върна?

— Напротив. — Джени плъзна ръката му към малкия копринен триъгълник между бедрата си и пъхна навлажнения му пръст дълбоко в себе си с ловкостта на обигран илюзионист. — Искам да съм сигурна, че ще се върнеш.

Свали ципа му, пъхна ръка под слиповете му и обви единия си крак около талията му.

— Ами… твоите противозачатъчни?

Джени се засмя и се притисна още по-плътно към него.

— Скъпи. Искаш ли да изтичам до вкъщи, за да ги взема?

— Ами ако…

— Ако забременея ли? — Тя се засмя отново и потръпна леко, след като той проникна в нея. — Мич, скъпи, не мислиш ли, че и бездруго имаме достатъчно причини за притеснение, за да се замисляме за още една?

 

 

Мич беше готов да се спусне в комуникационната шахта. Той вдигна чантичката на Джени, в която беше сложил няколко инструмента и една бирена бутилка, пълна с минерална вода, и я преметна през рамо. Джени и Къртис го придружиха до сервизното помещение.

Първа в шахтата надзърна Джени. Дупката беше около метър широка и й се стори студена като гроб. Главата й активира светлинния датчик на аварийното осветление и от мрака изникнаха няколко снопа кабели, детектор за дима, телефон и окачена на стената тясна метална стълба, която водеше надолу в прохладната тъмнина.

— Мислех си, че ще е по-топло — отбеляза тя. — С всичките тия кабели. Знаеш ли, Мич, може би си струва да дойдем с теб, дори само заради това, че ми е доста по-прохладно. Ти какво ще кажеш, Къртис?

— В никакъв случай — каза Франк. — Гони ме клаустрофобия.

— Климатичната инсталация отвежда топлината — обясни Мич. — Вероятно Измаил се грижи за кабелите на системата си.

— Дали пък не си струва да ги срежем тия спагети — предложи Къртис. — Току-виж сме открили решението.

— След това, което се случи с Уилис Елъри, не бих опитал — каза Мич.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Това са главно телекомуникационни кабели. Би трябвало да е достатъчно безопасно. Ще ми трябват трийсетина минути, за да сляза до първия етаж. После още десет-петнайсет, докато се смъкна във фоайето и намеря уоки-токито. — Той кимна. — Да, около четирийсет и пет минути би трябвало да ми стигнат.

— Пази се, Мич — настоя Джени.

— Ще се пазя — каза Мич и стъпи върху стълбата, но долови лека вибрация и благоразумно отдръпна крака си.

— Какво стана?

— Стълбата вибрира — каза Мич и нервно потри ръце. — Не знам. Сигурно е от климатичната инсталация. Но за миг си помислих…

— Нека да отида аз — каза Джени.

Мич поклати глава.

— Благодаря ти, сладурче, но няма да можеш да се оправиш с лазера.

Той стъпи отново на стълбата и я сграбчи здраво. Сега вече успя да долови ясното пулсиране на електрическия ток, който препускаше по кабелите с жуженето на огромна оса. Хвърли на Джени един дълъг последен поглед и си припомни как само преди броени минути бе лежал между краката й, изстрелвайки спермата си в тялото й. Сега вече се радваше, че го бяха направили без контрацептиви. Ако не успееш да оцелее, поне може би щеше да остави нещо след себе си. В случай че тя оцелееше, разбира се.

— Ако ми се случи нещо — каза той, — трябва да продължите да опитвате. Разбрахте ли? Не се предавайте.

Къртис сви рамене.

— Разбира се. Но ти ще успееш. Убеден съм.

Мич протегна ръка и докосна бузата на Джени и тъкмо преди да я докосне от върховете на пръстите му прескочи искрица, причинена от статично електричество. И тримата се засмяха нервно.

Мич все още се смееше, когато заслиза надолу.