Семейство Ричардсън напусна „Л’Оранжери“, един от най-недостъпните ресторанти на Лос Анджелис, в своето бронирано „Бентли“. Колата сви по „Ла Сиенага“ и се насочи към „Сънсет“.

— Ще прекараме вечерта в апартамента, Деклан — каза Рей Ричардсън на шофьора. — Цялата сутрин ще бъда в студиото и няма да се нуждая от теб до два следобед, когато ще трябва да ме закараш до летището.

— С „Гълфстрийм“ ли ще пътувате, сър? — попита Деклан.

Ирландският му акцент беше в тон с дебелия врат. Мъжът изпълняваше и длъжността на телохранителя в семейството, както би могъл да се досети човек по очилата му за нощно виждане „Блек кет“ и автоматичния „Рюгер Пи-90“, подръка на предната седалка.

— Не. Ще използвам чартърен полет. До Берлин.

— Тогава може би ще е по-добре да тръгнем малко по-рано от обикновено, сър. Днес движението по магистралата за Сан Диего беше доста натоварено.

— Благодаря, Деклан. Тогава в един и половина.

— Да, сър.

Минаваше полунощ, но прозорците в студиото на архитехнолога все още светеха. Деклан превключи диода на лещите „Блек кет“ от червено на зелено, за да се пренастроят към промяната в интензивността на светлината. Човек никога не знае какво може да изскочи от мрака. Но не и когато носи „Блек кет“ с разширен зрителен ъгъл, разбира се.

— Май все още работят — каза Джоан.

— Ще работят я — изръмжа Ричардсън. — Щом имат работа. Кажа ли им да свършат нещо на тия шваби, винаги ми изтъкват поне по сто пречки.

Проектирана от самия Ричардсън и построена за 21 милиона долара, триъгълно оформената стъклена структура на неговото студио бе кацнала между два огромни избелели от слънцето билборда на Холивуд, които я караха да изглежда като скъпа, ултрамодерна моторна яхта. Насочените на изток към Холивуд панели от матирано стъкло отразяваха северната отбивка от магистралата. Сградата на Ричардсън не можеше да бъде причислена към нито един от местните архитектурни стилове, при условие че еклектизмът на Лос Анджелис би могъл да мине за стил. Като повечето постройки в Ел Ей и това студио изглеждаше почти не на мястото си. По-скоро европейско, отколкото американско. Или пък като току-що кацнало НЛО.

Критиците в областта на дизайна и архитектурата твърдяха, че Ричардсън следва традициите на Рационализма. И наистина в неговите сгради се забелязваха доста машинни метафори. Те можеха дори да минат за ехо от конструктивистките фантазии на архитекти като Гропиъс, Льо Корбюзие и Стърлинг. Но в същото време неговите работи надхвърляха границите на чисто утилитарния подход и представляваха съюз между водещите технологии и капиталистическата находчивост.

— Германци — промърмори Ричардсън и тръсна глава с неприязън.

— Да, скъпи — изчурулика Джоан. — Но отворим ли офиса си в Берлин, тутакси ще се отървем от тях.

Бентлито отби от главния път, заобиколи сградата и спря на паркинга.

Сградата се състоеше от седем етажа, шест от които надземни. Работните офиси и студиото заемаха долната й част, а от третия до седмия бяха разположени дванайсет независими един от друг апартамента. Семейство Ричардсън обитаваше бляскаво обзаведения тавански апартамент и се трудеше до късно вечер, а често и до първи зори. Рей Ричардсън беше отдаден изцяло на занаята си. Иначе Ричардсънови живееха във фрапантна къща в Ръстик Каньон. Също проектирана от Ричардсън, тази къща с десет спални се ползваше от рядката привилегия да бъде забелязана и оценена като образец за красота и елегантност от един от най-безпардонните критици на съвременната архитектура Том Улф на страниците на „Венити Феър“. Това семейно огнище бе приютило и колекцията на съпружеската двойка от предмети на съвременното изкуство.

— Я по-добре да надникнем да видим какво е направено от мое име — каза Ричардсън. — За в случай че са прецакали нещо.

Двамата се понесоха по облицованото с гранит стълбище като кралски особи, дарявайки дежурните служители от охраната със сковани кимвания. В преддверието на огромното бляскаво студио спряха, сякаш очакваха някой да обяви появата им.

Дълго деветдесет метра, със седемнайсет работни плота по дванайсет метра всеки, разположени перпендикулярно на стъклената стена, която разкриваше панорамна гледка към града, „Ричардсън и съдружници“ беше едно от най-модерните архитектурни студия в света. Дори по това време на денонощието тук се бяха събрали архитекти, проектанти, инженери, моделисти, компютърни специалисти и прилежащите им помощни екипи, трудещи се в пълен синхрон. Много от тях бяха работили трийсет и шест часа без прекъсване. Онези, които бяха постъпили наскоро, почти не удостоиха с внимание пристигането на началството. Но останалите, които познаваха Рей Ричардсън по-добре, отместиха поглед от мониторите на компютрите си и картонените кутии на поръчаните пици, осъзнавайки, че царящата хармония е на път да се превърне във фундаментален безпорядък.

Джоан Ричардсън се огледа и поклати одобрително глава, възхитена от усърдието, с което се работи по заданията на нейния съпруг. В изпълнените й с обожание кафяви очи той несъмнено го заслужаваше. Тя бе свикнала да поставя Рей над всичко на света.

— Ах, скъпи — въздъхна Джоан. — Творческата енергия! Просто дъхът ти да спре. Дванайсет и трийсет е, а те все още работят. Истински пчелен кошер.

Тя съблече наметката си и я прехвърли през рамо. Под нея носеше кремава, подобна на саронг пола и подходящо подбрани риза и разкроена връхна дреха без ръкави — многопластова конструкция, която трябваше да прикрива широчкото продължение на гърба й. Джоан беше симпатична жена, с лице, напомнящо бегло за таитянските хубавици на Гоген, но си беше и едра.

— Прекрасно. Просто прекрасно. Човек се чувства така горд, че е част от… цялата тази енергия.

Рей Ричардсън изсумтя. Очите му се плъзнаха по ръбатите черно-сиво-бели плоскости на помещението, за да открият Алън Грейбъл, който работеше по двата най-големи и най-престижни проекта, поверени на студиото. И тъй като сградата на Ю Корпорейшън беше почти готова, вниманието на старши проектанта на фирмата бе почти изцяло погълнато от бъдещия берлински Кунстцентрум, не на последно място тъй като шефът му трябваше да отлети на следващия ден за Германия, за да покаже детайлните скици на тамошната градска управа.

Кунстцентрумът трябваше да бъде отговорът на Берлин на парижкия Бобур, предназначен да съживи Александерплац, просторна, брулена от ветровете пешеходна зона, която някога бе минавала за една от търговските Меки на Германия.

Двата проекта бяха обсебили Грейбъл до такава степен, че понякога му се налагаше да спре, за да си припомни по кой от тях работи в момента. И тъй като прекарваше в студиото поне дванайсет часа на денонощие, а нерядко и шестнайсет, терминът личен живот бе изгубил смисъла си за него. Алън осъзнаваше, че има приятна външност. Той можеше лесно да си намери приятелка, стига да си направеше труда да излезе с някое момиче, но засега у дома не го очакваше никой и така времето, прекарано в офиса, ставаше все повече и повече. Знаеше, че Ричардсън се възползва от това. Знаеше също, че трябва да си вземе отпуск след приключването на проектантската работа по сградата на Ю Корпорейшън. Със заплата като тази можеше да си позволи да отиде където поиска. Само дето така и не успяваше да открие нужната пролука в претоварения си график. Понякога Грейбъл усещаше, че е на ръба на нервната криза. В края на краищата всички проблеми биваха удавяни в солидни количества алкохол.

Ричардсън откри стройния къдрокос нюйоркчанин да се взира втренчено в монитора на своя Интерграф-терминал през очила, омърляни досущ като якичката на ризата му. Грейбъл доизглаждаше извивките на някакъв архитектурен план.

Софтуерният продукт „Интерграф“, предназначен за компютърен дизайн, беше опорната точка в работите на Ричардсън не само в Лос Анджелис, а и в целия свят. Със своите офиси в Хонконг, Токио, Лондон, Ню Йорк и Торонто, плюс предстоящите за откриване в Берлин, Франкфурт, Далас и Буенос Айрес, Ричардсън беше вторият най-голям потребител на „Интерграф“ след НАСА. Този програмен продукт, заедно с други подобни, бе революционизирал архитектурата, осигурявайки базиран на принципа „drag and drop“^[1] графичен редактор, който позволяваше на дизайнерите да придвижват бързо, да завъртат, да разпъват и подравняват неограничен брой от дву- и триизмерни обекти.

Ричардсън свали сакото си „Армани“, добута един стол до този на Грейбъл, седна и без да каже нито дума, придърпа цветния чертеж формат А0 и го сравни с двуизмерния образ на монитора, докато Грейбъл дояждаше последния залък от поръчаната по телефона пица.

Бездруго изморен, Грейбъл клюмна окончателно. Понякога, докато гледаше как CAD-системата^[2] превръща изходния модел в произведение на архитектурата, той се чудеше дали не би могъл да създаде със същата лекота и музикална композиция. Но появеше ли се на сцената Рей Ричардсън, всички философски размисли изчезваха. Каквато и наслада или удоволствие да бе изпитвал Грейбъл до момента, те изведнъж започваха да му се струват също толкова мимолетни, колкото и компютърните му скици.

— Мисля, че в момента сме ето тук, Рей — каза той уморено.

Но Рей Ричардсън вече бе успял да активира иконката на „Смарт Дроу“ от плаващата лента с инструменти, за да може лично да прецени дизайна.

— Мислиш значи? — усмихна се хладно той. — А не знаеш ли, за бога? — После вдигна ръка и извика: — Някой да ми донесе кафе.

Грейбъл сви рамене и въздъхна — беше твърде уморен, за да спори.

— А така! И как да го разбирам това свиване на раменете? Хайде, Алън. Какво става тук, мама му стара? И къде, по дяволите, е Крис Паркс?

Паркс беше мениджър на проекта за Кунстцентрума. Без да е един от старшите членове на студиото, той трябваше да организира редовните вътрешни събрания и да облича в думи мислите на работния екип.

Грейбъл си каза, че точно в този момент останалите членове на екипа сигурно си мислят за същото, за което си мислеше и той — че по това време би трябвало да са си у дома, в леглото, и да гледат телевизия. Точно като Крис Паркс.

— Прибра се вкъщи — каза Грейбъл.

— Мениджърът на проекта се е прибрал вкъщи?

Мери Самис — една от моделистите, работещи по проекта, донесе кафето. Ричардсън го опита, махна с ръка и й го върна.

— Не е прясно.

— Едва се държеше на краката си — обясни Грейбъл. — Пратих го да си почине.

— Донеси ми друго. И този път да бъде с чинийка. Трябва ли всеки път, когато помоля за кафе, да уточнявам и тази подробност?

— Веднага.

— Що за място е това? — промърмори Ричардсън и после подвикна: — О, Мери, докъде стигнахте с модела?

— Още работим по него, Рей.

Той поклати глава заплашително.

— Не ме разочаровай, миличка. Утре следобед отлитам за Германия. — Погледна ръчния си часовник „Брайтлинг“. — По-точно след дванайсет часа. Моделът трябва да е опакован и готов за път, заедно с цялата допълнителна документация. Ясен ли съм?

— Ще го имаш, Рей. Обещавам.

— Няма защо да обещаваш на мен. Не го правите заради мен. Въобще не става въпрос за мен, Мери. Ако беше само за мен, щеше да е съвсем друга работа. Но най-малкото, което можем да направим за един нов офис с трийсет души, които ще прекарат следващите две години от живота си, работейки единствено върху проекта, е да им предоставим модел. Не е ли така, Мери?

— Да, сър.

— И не ми викай „сър“, Мери. Не сме в армията.

Ричардсън взе телефона на Грейбъл и набра нервно никакъв номер. Възползвайки се от тези няколко благословени секунди, Мери чевръсто се изнесе.

— Рей, на кого се обаждаш? — каза Грейбъл и сбърчи чело. Нервният му тик се появяваше само при кучешка умора или при нужда от питие. — Не чу ли какво казах току-що? Казах, че аз го пратих да си почине.

— Чух те.

— Рей?

— Къде ми е проклетото кафе? — извика Ричардсън през рамо.

— Не звъниш на Паркс, нали?

Ричардсън само го погледна и сивите му вежди се вдигнаха в знак на безмълвно раздразнение.

— Копеле такова — промърмори Грейбъл, усетил внезапен прилив на омраза. — Ей богу, ще ми се да пукнеш, шибан…

— Крис? Рей се обажда. Да не те събудих? Събудил съм те значи? Колко жалко. Чакай да те попитам нещо, Крис. Имаш ли някаква представа колко пари изразходва нашата фирма под формата на заплати във връзка само с този проект? Не, просто ми отговори на въпроса. Точно така, почти четири милиона долара! Четири милиона долара. Виж какво, Крис, доста от нас са се събрали тук, за да работят дори в този късен час. Само теб те няма, а би трябвало да си проклетият мениджър на този проект. Точно така… А не мислиш ли, че така даваш лош пример на останалите? Не мислиш. — Ричардсън се заслуша за минута и после заклати глава. — Ами, честно казано, не ми пука откога не си се прибирал вкъщи. Хич не ми дреме дори децата ти да си мислят, че си някой чичко, който майка им е свалила в супермаркета. Мястото ти е тук, с твоя екип. Сега смяташ ли да си довлечеш задника тук, или ще ми се наложи да си търся нов мениджър за проекта? Смяташ значи? Добре.

Ричардсън затвори телефона и се огледа за жена си. Тя се бе надвесила над един стъклен похлупак близо до стълбището и изчакваше модела на главната квартира на Ю Корпорейшън.

— Ще поостана малко тук, скъпа — извика той. — Изчакай ме горе, става ли?

— Добре, мили. — Джоан се усмихна и хвърли един последен поглед на студиото. — Лека нощ на всички.

Намериха се няколко души, които да й отвърнат, но повечето бяха прекалено уморени дори за куртоазни усмивки. Всички знаеха, че тя не отстъпва с нищо на чудовищната си половинка. Нещо повече — той поне имаше талант. Двама или трима от по-старите проектанти си спомняха как в пристъп на кофти настроение Джоан бе изхвърлила един факс апарат направо през затворения прозорец.

Рей Ричардсън насочи отново вниманието си към монитора и с едно щракване на мишката изведе на екрана триизмерния образ на проекта. Графиката представляваше гигантски полукръг, около двеста метра в диаметър, наподобяващ леко сградата на Роял Кресънт в Бат^[3], увенчан с подобие на разтворените криле на огромна птица. Някои от архитектурните критици, повечето европейци, бяха подхвърлили, че това били крилете на орел, при това на нацисткия орел, и по тази причина вече бяха определили стила на творението на Ричардсън като „постнацистки“.

Ричардсън придвижи мишката и триизмерният образ се приближи. Сега вече се виждаше, че сградата се състои не от един непрекъснат полукръг, а от два, обграждащи извита колонада, която разделяше структурата на две части — една за офисите и магазините и друга за изложбените зали. Това беше договорната скица, изготвена на базата на одобрените от различните консултанти изисквания, която Ричардсън трябваше да предаде на плановика на постройката при посещението си в Берлин. Ричардсън уголеми покривната конструкция, после натисна два пъти бутона на мишката и на монитора блесна чертежът на една от тръбните опори на фотохромните стъклени панели.

— Какво е това? — намръщи се той. — Виж, Алън, не си направил каквото исках. Доколкото си спомням, ти казах да начертаеш и двата варианта.

— Но нали се съгласихме, че този вариант пасва идеално?

— Исках да включиш и другия, за всеки случай.

— Какъв ще да е този случай? Май нещо не разбирам. Това или е идеалният вариант, или не е. — Грейбъл отново сбърчи чело.

— За в случай че си променя мнението. — И Ричардсън изимитира тика на Грейбъл с безпогрешна жестокост.

Грейбъл свали очилата си, поглади с трепереща ръка небръснатата си буза и въздъхна дълбоко. За миг погледът му се отправи към небесата, сякаш търсеше напътствие от Всевишния. И тъй като напътствия не последваха, той стана, тръсна глава и бавно си облече сакото.

— Да знаеш само колко те мразя понякога — каза Грейбъл. — Не, излъгах. Колко те мразя непрекъснато. Ти си анален тумор на уличен помияр, от мен да го знаеш. Един ден някой ще реши да направи услуга на света и ще те очисти. Бих го направил и аз, но ме е страх от купищата благодарствени писма, които ще получа после. Значи искаш и другия вариант? Тогава си го начертай сам, егоистично копеле такова. Дотук ми е дошло от теб.

— Какво каза?

— Много добре ме чу, задник такъв. — Грейбъл се обърна и тръгна към стълбището.

— Къде тръгна, по дяволите?

— Прибирам се вкъщи.

Ричардсън се изправи и кимна кисело.

— Прекрачиш ли сега този праг, повече не се връщай. Чу ли?

— Напускам — каза Грейбъл, без да спре. — И не бих се върнал тук, дори да умираш от самота.

— Не ти си отиваш — изкрещя Ричардсън. — Уволнен си! Уволнявам те, смрадлив невротик такъв! Всички тези хора са ми свидетели. Чу ли, мистър Тик? Задник със задник!

Без дори да погледне назад, Грейбъл вдигна средния си пръст и после се изгуби надолу по стълбите. Някой се изхили и Ричардсън се огледа нервно, стиснал юмруци, готов да уволни всеки, който го предизвика.

— На кого му е толкова смешно бе? — изрева той. — И къде ми е шибаното кафе?

Все още накипял, Грейбъл прекоси късата отсечка до „Сейнт Джеймс Клъб Хотел“ и там, както обикновено, седна в стилния пиано бар. Поръча си водка с коантро и сок от боровинки. Същото, от което беше пийнал преди шест месеца, когато полицията го арестува за шофиране в нетрезво състояние. Плюс няколкото щипки кокаин. Беше смръкнал кокаина, само за да не заспи, докато кара към къщи. Ако не му се налагаше да работи толкова, сигурно изобщо не би посегнал към чашката.

Сега се чувстваше по-добре, отколкото когато му взеха книжката. Само Ричардсън да не го беше нарекъл „мистър Тик“. Знаеше, че понякога и другите му викат така, но за пръв път някой му тръсваше този прякор право в лицето. Само Ричардсън беше такъв боклук, че да го направи.

Една от сервитьорките в бара, безработна актриса, понякога се държеше приятелски с него. За Алън Грейбъл това беше почти нещо като нормална връзка.

— Току-що напуснах работа — каза той гордо. — Току-що пратих съдружника си по дяволите.

— Ами — сви рамене тя. — Браво на теб.

— Май ми се искаше да го направя от доста време. Все не успявах да събера кураж. Сега направо му казах да си го завре. Ако не го бях направил, сигурно щях да му пръсна гадното мозъче.

— Нещо ми говори, че си взел вярното решение — каза тя.

— Знам ли. Честно казано, не знам. Обаче как само се вбеси.

— Май си дал голямо представление.

— Има си хас! Как само се разбесня.

— Ще ми се и аз да можех да напусна работа — каза тя замислено.

— И твоят час ще удари, Мери. Убеден съм в това.

Поръча си още едно питие и го пресуши дори по-бързо от първото. Когато Мери дойде да му каже, че поръчаното такси е пристигнало, вече бе обърнал четири или пет, макар че възбудата от случилото се неутрализираше алкохола почти стопроцентово. Той измъкна няколко банкноти от щипката си и остави на момичето щедър бакшиш. Не че беше нужно да го прави — нали бе седял на бара, просто го обзе съчувствие към нея. Не всеки можеше да си позволи да напусне като него.

След като си тръгна, Мери въздъхна с облекчение. Не беше лош човек, но от тика му я побиваха тръпки. Освен това мразеше пияниците, дори когато бяха приятелски настроени.

Отвън Грейбъл каза на шофьора да го закара в Пасадина. На няколко преки от центъра, по Холивуд Фрийуей, таксито тъкмо се канеше да свие на север към Пасадина, когато той изведнъж си спомни за нещо и каза високо:

— Мамка му!

— Проблем ли има?

— Нещо такова. Забравил съм си ключовете в офиса.

— Искате ли да се върнем?

— Отбийте тук, моля. Трябва да измисля какво да направя.

След подобно драматично напускане едва ли щеше да е уместно да се връща. Рей Ричардсън щеше да си помисли, че е дошъл с подвита опашка, за да моли да го върне на работа. И с удоволствие щеше да го направи за смях. И сигурно щеше пак да го нарече „мистър Тик“. Не, това би преляло окончателно чашата. Проблемът при драматичните жестове е, че човек лесно си забравя реквизита.

— Е, накъде да карам, друже?

Грейбъл надзърна през прозореца и погледът му се спря върху един познат силует. Намираха се на Хоуп стрийт, недалеч от площада и сградата на Ю Корпорейшън. Изведнъж му проблесна къде точно ще прекара нощта.

— Тук. Оставете ме тук — каза той.

— Сигурен ли сте? — попита шофьорът на таксито. — Тук не е много за сам човек, особено нощем.

— Определено — отвърна Грейб.

Чудно как не му бе хрумнало по-рано.

Мичъл Брайън започваше да си мисли, че състоянието на жена му се влошава. Докато закусваха, тя с налудничав блясък в очите го информира, че някои южноафрикански племена вярвали, че спонтанният аборт можел да убие не само бащата на плода, а и цялата страна, дори самото небе. Така можели да бъдат предизвикани изгарящи ветрове, които да пресушат изворите и да прогонят дъждовете. Мич й отговори лаконично: „Е, значи ни се е разминало леко“, и се запъти към колата, макар да беше едва седем и половина сутринта.

Алисън не бе успяла да се възстанови след загубата на детето. Беше станала затворена, дори невротизирана, и отбягваше чуждите бебета. Понякога, притискан от спомените, Мич си задаваше неумолимия въпрос — дали връзката му с Алисън не би се разпаднала, дори детето да се беше родило. Почти година след спонтанния аборт той престана да измисля извинения за ексцентричните й приумици и кръшна от правия семеен път. Това го накара да се намрази, тъй като знаеше, че Алисън все още се нуждае от много внимание и разбиране. Но едновременно с това Мич осъзна, че вече не я обича достатъчно, за да продължи да се жертва. Усещаше, че вероятно онова, от което тя се нуждаеше най-много в момента, е добър психиатър.

А онова, от което имаше нужда Мич, бе да бъде в леглото с Джени Бао, фенг шуй консултантката по проекта. Обикновено отиваше направо в офиса или в сградата на Ю Корпорейшън, но понякога не се сдържаше и се обаждаше рано сутринта на Джени в западен Лос Анджелис. Тази сутрин също избра вече добре познатия маршрут по Санта Моника Фрийуей до Ла Бриа авеню и на няколко преки южно от Уилшир булевард се озова в тихия, потънал в зеленина квартал, застроен с къщи в испански стил, където живееше Джени. Паркира пред приятното сиво бунгало, заобиколено от безупречна морава. На входа на съседната къща бе окачена табелка „Продава се“, и пояснение, че постройката е „говорещ дом“.

Мич изгаси двигателя и се позабавлява, изслушвайки деветдесетсекундното описание на имота, което прозвуча по радиото на колата му, излъчено на специална честота от компютризиран предавател в къщата. Учуди се, че искат толкова много пари, както и че Джени е успяла да си позволи място в такъв скъп квартал. Явно в това фенг шуй имаше повече пари, отколкото бе предполагал.

Фенг шуй, древната китайска земна магия на „вятъра и водата“, умението да се разполагат терени и постройки така, че да бъдат в хармония със заобикалящата ги природна среда. Китайците вярваха, че този метод им позволява да привлекат нужните космически сили, които да им гарантират късмет, добро здраве, успех и дълъг живот. Всяка сграда на територията на източноазиатското крайбрежие, била тя голяма или малка, бе планирана и построена в съгласие с принципите на фенг шуй.

Мич имаше значителен опит в общуването с фенг шуй съветниците и то не само покрай Джени. При проектирането на Айлънд Нирвана Хотел в Хонконг Рей Ричардсън беше намислил да облече сградата в броня от отражателни стъклени пана, но фенг шуй майсторът на клиента му каза, че блясъкът е източник на шаки — враждебното дихание на дракона. В друг случай фирмата се видя принудена да промени своя спечелил награда проект за сградата на Сумида Телевижън Къмпани в Токио, тъй като се оказа, че профилът напомнял за някаква си пеперуда еднодневка.

Мич слезе от колата и тръгна по пътеката. Джени му отвори. Още беше по халат.

— Мич, каква приятна изненада — каза тя и го пусна да влезе. — Бях намислила да ти се обадя тази сутрин.

Той вече смъкваше халата от раменете й и я избутваше към спалнята.

— Ммм — каза тя. — Да не си сложил в чая си стероиди вместо захар?

Джени Бао беше полукитайка и му приличаше на голяма котка. Зелени очи, високи скули и малко елегантно носле, за което предполагаше, че е дело на пластичната хирургия. Устните й бяха извити, по-скоро Одисееви, отколкото Купидонови, и обикновено разцъфваха в съвършена усмивка. Джени обожаваше смеха. Обръщаше също доста внимание на тялото си и на дългокраката си, самоуверена, котешка походка. Невинаги бе изглеждала толкова добре. Когато Мич я видя за пръв път, тя бе надхвърлила идеалната норма с пет или по-скоро със седем килограма. Чудеше се по колко ли часа прекарва Джени в местния фитнес клуб, за да поддържа такава страхотна форма.

Под халата Джени бе облякла колан с жартиери, чорапи и бикини.

— Драконът ли ти каза, че ще дойда? — ухили се Мич и посочи към античния фенг шуй компас, окачен на стената над леглото й. Компасът представляваше кръгъл диск, към който бяха прикрепени трийсет или четирийсет концентрични кръга с китайски персонажи. Мич знаеше, че се нарича луопан и че тя го използва за да открие добрите или лошите характеристики на дракона в една сграда.

— Естествено — каза Джени и се отпусна по гръб на леглото. — Драконът ми казва всичко.

Тръпнещите му палци се вмъкнаха под еластичната лента на бикините и я смъкнаха под златистите полукълба на дупето й. Тя послушно прибра колене към гърдите си и Мич изхлузи ефирните й гащички по прилепналите й чорапи.

Когато свършиха, останаха под завивките и гледаха телевизия. След известно време Мич погледни към златния си „Ролекс“ и каза:

— Трябва да вървя.

Джени Бао се претърколи по корем и го целуна.

— За какво си щяла да ми се обаждаш? — попита Мич.

— О, да — каза тя и му обясни за какво бе искала да говори с него.

Още щом седна зад бюрото си в студиото, Тони Ливайн тръгна към него и Мич тихичко изръмжа. Ливайн беше прекалено нахакан. Имаше нещо стръвно в излъчването му: приличаше на вълк единак с перманентната си усмивка, разкриваща стиснатите му зъби, и с почти сливащите се в средата на челото вежди. И после смехът му. Когато Ливайн се смееше, човек можеше да го чуе из цялата сграда. Сякаш нарочно се опитваше да привлече вниманието върху себе си, което пък караше Мич да се чувства неудобно. Но този път по лицето на Ливайн нямаше и следа от прословутата усмивка.

— Алън Грейбъл напусна — каза Ливайн.

— Какво?! Майтапиш се.

— Снощи.

— Мамка му!

— Беше останал пак по нощите да работи по Кунстцентрума, а Ричардсън се появи и започна да вдига гири.

— Дотук нищо ново.

— Не, тоя път направо се престара. Все едно че всеки момент се канеше да драсне кибрита на студиото. Сякаш беше самият шибан Франк Лойд Райт.

Ливайн избухна в поредния си тъпанарски кикот и приглади опашчицата, на която бе вързал тъмната си коса. Тази опашчица беше поредната причина Мич да го мрази, не на последно място защото Тони настояваше да я наричат „шиньон“.

— Да де, егото му отговаря на подобна претенция. Той се мисли за гений, което пък му дава правото да бъде нагъл до безбожие.

— И какво ще правим сега, Мич? Ще търсим друг проектант, така ли? Искам да кажа, нали работата е почти завършена?

Ливайн беше мениджър на проекта за Ю Корпорейшън.

— Май няма да е зле да звънна на Алън — каза Мич. — Има няколко проблема, за които ще ми е нужен неговият капацитет, а никак не ми се иска Ричардсън да си пъха носа в довършителните работи.

— Закъснял си — каза Ливайн. — Той вече прерови записките на Грейбъл. Ще се появи на сутрешното събрание по проекта.

— Нали щеше да лети за Германия?

— След това. Какви проблеми?

— Само това ни липсваше. Алън щеше просто да оправи нещата, а сега Ричардсън ще раздуе всичко до бога.

— Какво ще раздуе? Какъв е проблемът?

— Фенг шуй.

— Мич, мислех си, че сме приключили с тая шибана недомислица.

— Приключихме, но само в скиците. Джени Бао е обиколила сградата и е обезпокоена от някои неща. Най-вече от дървото.

— Това шибано дърво ни създава главоболия от самото начало.

— Прав си, Тони. Освен това я притеснява четвъртият етаж.

— На него пък какво му е?

— Изглежда, няма да носи късмет.

— Какво? — Ливайн изпръхтя отново. — И защо четвъртият, а не тринайсетият?

— Защото за китайците фаталното число е не тринайсет, а четири. Тя ми каза, че думата за „четири“ означава също така и „смърт“.

— Аз съм роден на четвърти август — каза Ливайн. — Тежко ми и горко значи. — Нов гръмогласен кикот. — Писна ми от тия кунгфу идиотщини.

И се изкикоти още по-силно.

Мич сви рамене.

— Ами клиентът винаги има право, Тони. И акупунктура да му се прииска, ние трябва да му я осигурим, за да представим сметката възможно най-бързо.

— Нашият клиент нали е човек на комунягите? Доколкото си спомням, комунягите са атеисти и като такива не дават и пет пари за суеверни глупости като духове и добри поличби.

— Подсещаш ме за още нещо — каза Мич. — Нещо, което трябва да обсъдим тази сутрин. Нали помниш демонстрантите, дето се появиха преди покривната церемония? Е, върнали са се.

По проекта за Ю Корпорейшън работеха четири екипа — инженери проектанти, строителни инженери, инженери по механизацията и инженери, отговарящи за административните системи на сградата. Задачата на Мич беше да се убеди, че и четирите екипа строят една и съща сграда. Обикновено архитектурните фирми отговаряха единствено за проекта и възлагаха строежа на външни инженери, които наемаха като консултанти. Но поради мащабната си практика фирмата на Ричардсън разполагаше с екип от почти четиристотин души, между които и инженери по механизацията и административните системи. Като технически координатор, Мич, също архитект със солиден опит, трябваше да превежда идеите на проектантите на езика на практически приложимите инструкции и да следи евентуалните промени да не объркат всичко.

Откри телефона на Алън Грейбъл в кард-файла на компютъра си, но когато му позвъни, успя да се добере единствено до телефонния секретар.

— Алън, Мич се обажда. Десет часът е. Тъкмо научих какво се е случило снощи и… ами, бих искал да разбера дали си решил твърдо. Дори да е така, бих искал да се убедя, че е абсолютно невъзможно да те накарам да размислиш. Не можем да си позволим да изгубим човек с талант като твоя. Знам, че Ричардсън може да се държи като истински задник. Но в края на краищата той е талантлив архитект, а с подобни хора невинаги се общува лесно. Накратко, ъъ… може би ще решиш да ми се обадиш, след като чуеш съобщението.

Мич погледна часовника си. Разполагаше с точно толкова време, колкото да се запознае с файла за фенг шуй с надеждата, че все някак ще успее да реши проблема. Мерна Кей Килън да се разхожда из студиото и й махна. Кей беше мениджър по чертежите и отговаряше за компютрите и проектантската система „Интерграф“, ще рече и за базата данни за целия проект, следователно беше безценна за Мич.

— Кей — каза той, — ще ми помогнеш ли за минутка?

— И какъв е проблемът този път? — прогърмя гласът на Ричардсън, след като Мич изреди детайлите, предизвикали загрижеността на Джени Бао. — А бе тия кунгфу задници само измислят разни шибани номера, за да си оправдаят разноските.

— Големи досадници — промърмори административният съдружник Марти Бърнбаум и намести папийонката си с деликатен жест.

За Мич, чийто баща, журналист в едно провинциално вестниче, беше носил папийонка през целия си живот, папийонките бяха неделима част от крещящите атрибути на всеки мошеник или лъжец, а в случая и поредната причина да мрази дебелия и, както той смяташе, високомерен Бърнбаум.

Всички се бяха настанили около демократично кръглата, изработена от бяло дърво маса на Ричардсън — Мичъл Брайън, Рей Ричардсън, Джоан Ричардсън, Тони Ливайн, Марти Бърнбаум, машинният инженер Уилис Елъри, инженерът по административните системи Ейдън Кени, Дейвид Арнън от Елмо Серго Лимитид, строителните инженери, строителният посредник Хелън Хъси и Кей Килън. Мич бе седнал до Кей и дългите й крака сочеха право към него.

— Става въпрос за дървото — обясни Мич. — Или по-скоро за мястото, където е посадено.

— За бога, Мич — каза Дейвид Арнън, — това е най-умната сграда, която съм строил, но пък е поръчана от възможно най-тъпия клиент. Първо наема един от водещите архитекти в света, а после праща някаква шибана китайска врачка да си завира носа във всичко.

Мич не възрази. Знаеше, че Рей Ричардсън вече подозира за връзката му с Джени, и затова не искаше да привлича вниманието върху себе си, като я защитава.

— Знае ли тая тъпа кучка какво ни струваше да прекараме дървото през покрива на сградата? Не можем просто да го вземем и да го преместим.

— Успокой се, Дейвид — каза Мич. — Налага ни се да работим с тая тъпа кучка, както я нарече.

Арнън се плесна по крака и стана. Мич знаеше, че целта му е да привлече вниманието на всички. Арнън беше метър и деветдесет, най-високият, а може би и най-привлекателният мъж в залата. Беше жилав, с широки, почти нереално изправени рамене, с ъгловато лице, обрамчено от късо подстригана светлокестенява брада. Приличаше на бивш баскетболист, какъвто си и беше. Беше играл като гард в младежкия отбор на Дюк Юнивърсити, а после бе станал играч на годината за Атлантическото крайбрежие сред мъжките отбори, но една травма на коляното го бе накарала да се откаже от баскетбола завинаги.

— Да се успокоя ли? — каза Арнън. — Ти… Чия беше лайнарската идея да се завре там дърво с такива размери?

— Всъщност лайнарската идея беше моя — каза Джоан Ричардсън.

Арнън вдигна извинително рамене към нея и си седна.

Мич отлично разбираше лошото настроение на Дейвид Арнън. Не всеки ден някой клиент иска насред фоайето на новата му сграда да се засади стометрово двусемеделно растение от бразилската екваториална джунгла. Арнън бе наел най-големия кран в Калифорния, за да спусне огромното вечнозелено дърво, вероятно южноамерикански рекордьор през покрива. Цялата операция бе довела до безнадеждно задръстване до Холивуд Фрийуей и до затварянето на Хоуп стрийт за цял уикенд.

— Само спокойствие — каза Мич. — Тя има предвид начина, по който е засадено, а не мястото.

— Има ли някаква разлика? — тросна се Арнън.

— Джени Бао…

— Бао-бау-бау — изръмжа Арнън. — Шибана кучка.

— … ми каза, че да се засади голямо дърво на остров в правоъгълно езерце е лош фенг шуй, тъй като цялата работа напомня на китайския йероглиф, означаващ затвор и неприятности.

Мич раздаде на всички по едно фотокопие на нарисувания от Джени китайски йероглиф кун:

Ричардсън огледа знака с досада.

— Знаете ли — каза той, — май си спомням как тя ми каза, че било много добре езерцето да е правоъгълно, защото така щяло да напомня за друг някакъв йероглиф, означаващ уста и символизиращ, как беше точно, а, да — народ и просперитет. Кей, искам да провериш в компютъра за тази препоръка. Може пък да успеем да разкараме тая кучка веднъж завинаги.

Мич поклати глава.

— Говориш за йероглифа ку. Но когато прибавим му, знака за дърво, в средата, ку се превръща в кун. Разбираш ли какво имам предвид? Джени специално наблегна на това. Тя няма да подпише фенг шуй сертификата, ако не променим този детайл.

— Да го променим ли? Как? — обади се Ливайн.

— Е, хрумнаха ми няколко възможни решения. Можем да построим друго, кръгло езерце в квадратното. Така кръгът ще символизира небето, а квадратът — земята.

— Не мога да повярвам, че въобще водим този разговор — каза Ричардсън. — Става въпрос за най-умната сграда в Ел Ей, а ние обсъждаме вуду измишльотини. Накрая сигурно ще се наложи да заколим някое петле и да пръснем кръвта му пред входа. — Той въздъхна и прекара ръка през късо подстриганата си сива коса. — Извинявай, Мич. Идеята ти не е никак лоша.

— Всъщност аз успях вече да поговоря и с нея и тя доста я хареса.

— Браво на теб, друже — каза Ричардсън. — Ще се заемеш с чертежа, нали? Чуха ли всички? Мич е човек на място. Той решава проблемите. Следващата точка.

— Боя се, че все още не сме приключили с тази — каза Мич. — Джени Бао има възражения и срещу четвъртия етаж. „Четири“ е китайската дума за „смърт“. Или нещо от сорта.

— Може и да е права — каза Ричардсън. — Защото смятам да забия точно четири куршума в шибаната глава на тая кучка. После ще я разкъсам на четири парчета и…

— Жестоко — подкрепи го Ейдън Кени.

Ливайн гръмогласно изпръхтя.

— Не можете ли просто да оставите мястото на четвъртия етаж празно — усмихна се Хелън Хъси. — Направо го пропуснете тоя етаж. След третия да идва петият.

— Имаш ли някакво решение, Мич? — попита Джоан.

— За съжаление, този път не.

— А какво ще кажете за това? — каза Ейдън Кени. — На четвъртия етаж сме разположили помещенията на компютрите. Главната компютърна зала, център на електронната поща, залата за компютърна обработка на образи, помещението на лентовите устройства, мултимедийната библиотека и контролния отсек, както и различните сервизни коридори. Тогава защо да не го наречем нещо като „изчислителен център“? Значи ето какво се получава — втори етаж, трети етаж, изчислителен център, пети етаж и така нататък…

— Не е зле като идея — каза Ричардсън. — Как мислиш, Мич, мадам Бао-Блаватска дали ще се хване на въдицата?

— Мисля, че да.

— Уилис? Каква е тая физиономия? Възражения ли имаш?

Уилис Елъри беше главен машинен инженер на проекта и работата му се състоеше в планирането на комплексната система от тръбопроводи, кабели, асансьорни шахти и канализация. Беше набит мъж със светлоруса коса и мустаци с бежова ивичка в долния край — резултат от безбройните изпушени извън офиса цигари. Елъри се изкашля и кимна, намеквайки, че иска да се включи в разговора. Въпреки здравеняшката си външност той си беше самата добродушност.

— Ами да, имам. Какво ще направим с асансьорите? Всички индикаторни панели са с четворки.

Ричардсън махна нетърпеливо с ръка.

— Отскочи до „Отис“ и ги накарай да направят нови. Не е кой знае какво чудо да се направят индикаторни панели с едно „D“ вместо „4“. — Той се обърна към Кей Килън, която протоколираше събранието на лаптопа^[4] си. — Кей, разчитам на теб всичко това да бъде представено на клиента. Цената на тия вуду промени да му бъде включена в сметката.

— Това ще глътне доста време — каза Елъри.

Ричардсън се обърна към Кени.

— Ейд, ти си човекът, който ще прекара по-голямата част от живота си на четвъртия етаж на Ю Корпорейшън. Как мислиш, дали си струва риска? Страх ли те е от четворката?

— Аз съм ирландец, а не китаец — засмя се Кени. — Четворките никога не са ми създавали проблеми. Баща ми казваше, че който си имал четирилистна детелина, можел да разчита на луд късмет в комара и да се чувства недосегаем за злите сили.

— По добре не споменавай за това пред Чийч и Чонг — каза Мич.

— Кои са пък тия? — попита Ричардсън.

— Боб Бийч и Хидеки Йоджо — обясни Кени. — От Ю Корпорейшън. Инсталираха техния суперкомпютър и ми помогнаха да пренастроя административните системи на сградата. Всъщност те са ми нещо като настойници. Тук са, за да се убедят, че няма да им прецакам драгоценния хардуер.

— Мислиш ли, че тяхното пребиваване тук може да се брои като причина за предсрочното предаване на сградата? — пошегува се Дейвид Арнън, който отлично знаеше, че според действащия договор това би позволило на неговата компания, Елмо Серго, да напусне обекта.

Мич се усмихна. Беше наясно, че Арнън си умира да завърши работата си тук възможно най-бързо, за да се махне по-далеч от Ричардсън.

— Това ме подсеща за нещо, Мич — каза Ричардсън. — Отбелязал ли си вече в графика ми дата за предпредавателната инспекция?

Това беше нивото на приключване на договора по даден строеж, на което архитектът трябваше да приеме сградата като завършена и годна за обитаване.

— Все още не, Рей. Все още правим проверки на помощните помещения и допълнителните системи.

— Гледайте да не се проточи. Знаеш, че графикът ми се запълва бързо.

— Опаа, за малко да забравя — каза Кени. — Но като заговорихме за дати и графици, днес е денят на Големия взрив. Нашият компютър се свързва с всички останали, които обслужват проектите в Америка.

— Много уместно, че ни напомни, Ейдън — каза Рей Ричардсън. — Нашият Голям взрив е важен. Скоро повечето от инспекциите на обектите ще се правят по вътрешната ТВ мрежа чрез компютърните модеми и вече няма да ви се налага да си цапате обувките за по 300 долара, мързеливци такива.

— Може да успеем да се включим дори за следващото събрание — каза Кени. — По-голямата част от административните системи вече работят.

— Добре си се справил, Ейд.

— А охраната? — попита Тони Ливайн. — Мич каза, че демонстрантите се били появили отново.

— Как така? Нали цели шест месеца ги нямаше никакви?

— Този път са по-малко от половината. Шепа хора — отвърна Мич. — Предимно студенти. Според мен причината е в току-що приключилия семестър.

— Мич, ако това се превърне в проблем, ще трябва да звъннеш на Филипс от Градската управа. Накарай го да направи нещо по въпроса. Той ми дължи услуга.

— Не мисля, че ще се превърне чак в проблем — сви рамене Мич. — Имаме си охрана за подобни случаи. Да не говорим за компютъра.

— Добре — каза Ричардсън. — Това беше за днес.

Събранието приключи.

— Мич — обади се Кени, — към центъра ли ще ходиш?

— Тръгвам след минута.

— Ще ме хвърлиш ли до Стълбата? Колата ми е в сервиза.

Мич му намигна и кимна към Рей Ричардсън.

Сам Хол Каплан, един от архитектурните критици на „Ел Ей Таймс“, пръв бе кръстил сградата на Ю Корпорейшън „Стълбата“ и Мич знаеше, че този прякор дразни Ричардсън.

— Кени — каза остро Ричардсън, — не искам да чувам никой да нарича сградата на Ю Корпорейшън „Стълбата“. Това е сградата на Ю, или сградата на Ю Корпорейшън, или дори площад „Хоуп стрийт“ №1. Никой тук не бива да петни по този начин една сграда на Ричардсън. Ясно? — Разбрал, че вече го слуша не само Ейдън Кени, Рей Ричардсън повиши глас. — Това се отнася за всички. Никой няма да нарича сградата на Ю „Стълбата“. Това студио е спечелило деветдесет и осем награди за изключителни постижения в архитектурния дизайн и ние се гордеем със своите сгради. Аз наистина базирам своя архитектурен стил на принципите на технологията, но не виждам как бих могъл да избегна подобно нещо. Запомнете едно: за мен тези сгради са красиви. Красотата и технологията не са несъвместими, както се опитват да ни внушат някои. Всеки, който мисли иначе, няма работа тук. Не си правете никакви илюзии по въпроса. Ще уволня всеки, когото чуя да я нарича така. Същото се отнася и за прякорите на Кунстцентрума в Берлин, сградата на Йоджи Парк в Токио, Буншафт Мюзиъм в Хюстън, сградата на Тачър в Лондон и всяка друга шибана сграда, с която имаме нещо общо. Ясен съм, нали?

Докато Мич караше на изток по „Санта Моника“, Ейдън Кени продължаваше да коментира сполетялото го порицание.

— Йойоджи Парк! — не млъкваше Кени. — Нея пък как ли са я кръстили?

— Имаше една статия в „Аркитекчъръл Дайджест“ — каза Мич. — От „Джапан Таймс“ възложили на Галъп да проучи какво мислят гражданите на Токио за сградата. Били я кръстили Ски скок.

— Ски скок! — прихна Кени. — Не е лошо. Май наистина прилича на писта за ски скокове? Леле! Бас държа, че се е изял. Ами Буншафт?

— Тук вече съм пас. Може пък с нея да е случил.

— Какво ли го възбужда тоя копелдак? Може би Джоан? Сигурно му завира пръст в задника. Мъжко момиче е тя. Желязна лейди и половина.

— Ричардсън не е бездарен, Ейд. Е, Морфозис е по-добър, Франк Гери също. Рей може и да се държи като шизофреничен параноик, но поне сградите му са… как мислиш, дали тия типове не са дали нещо като обет да строят възможно най-грозните сгради?

— Стига бе, Мич — изхили се Кени. — Нали знаеш, че „грозен“ не значи нищо в архитектурата. В архитектурата има авангард, супер авангард и пандиз гард. В днешно време, ако искаш сградата ти да изглежда актуално, трябва я докараш така, че да прилича на затвор.

— Добре звучи, казано от човек, който кара „Кадилак Протектор“.

— Знаеш ли колко „Протектор“-а са продадени в Ел Ей миналата година? Осемдесет хиляди. След няколко години всички ще ги караме, помни ми думата. Ти също. Джоан Ричардсън вече си има.

— А Рей какво чака? Мераклиите да му видят сметката са доста повече.

— Ти да не мислиш, че бентлито му не е бронирано? — Кени поклати глава. — Не можеш да продадеш кола в Ел Ей, ако не е бронирана. Аз лично предпочитам „Протектор“. Има си резервен двигател, в случай че първият се скапе. Дори бентлито няма такова нещо.

— Тогава защо не го караш? Нали току-що го купи?

— А, нищо му няма. Просто бордовият компютър се шашка.

— Какво му е?

— Не знам. Синът ми все рови нещо по него. Мисли си, че компютърът контролира оръжията на колата, дето са предназначени да опухваш с тях другите коли.

— Де да беше толкова лесно… — Мич наби спирачки, за да не се блъсне в капризния бежов форд отпред, скръцна ядно със зъби, провери огледалото и го нагласи.

— Не го гледай, Мич — каза Кени нервно. — За всеки случай де… Имаш ли пистолет? — Той отвори жабката.

— Ако „Протектор“ има оръжейна система, още днес си купувам един.

— Не би било зле, нали?

Мич изпревари бежовия форд и се ухили.

— Успокой топката де. Нямам пистолет. Не съм си купил.

— Нямаш пистолет? Ти да не си станал пацифист?

Ейдън Кени беше от натежалия, домашарски тип мъже с очила с тънки рамки и широка лепкава уста, която би могла да погълне цял хамбургер наведнъж. Нещо в него напомняше на Мич за дребните благородници от Ренесанса. Очите му бяха малки и прекалено близко разположени, носът дълъг и дебел, намекващ за похотливост и склонност към себеугаждане, а брадичката му, макар и не чак с хабсбургски пропорции, беше упорито издадена и покрита с рядка момчешка брадица, пусната сякаш като доказателство за зрелост. Кожата му беше мека и бяла като тоалетна хартия, както би могло да се очаква за човек, който посреща твърде често изгрева на слънцето, седнал пред монитора на компютъра си.

Свиха на юг по Холивуд Фрийуей.

— Затова му позволих да си купи няколко компютърни игри — каза Кени. — Нали се сещаш, от интерактивните.

— На кого?

— На малкия. Може би така ще престане да човърка компютъра на колата.

— Не си ли закъснял малко?

— Така си е. Обаче от собствен опит знам как се пристрастява човек към тях. Още ходя на събранията на Анонимните компютърни маниаци.

Мич погледна крадешком колегата си. Лесно можеше да си го представи играещ някоя фентъзи игра по малките часове. Не че го избиваше на незрелост. Преди да основе компанията за административни системи, която Ричардсън бе купил впоследствие за няколко милиона долара, Ейдън Кени бе работил в екипа за изкуствен интелект на Станфорд. Още едно нещо, което не можеше да се отрече на Ричардсън — той вземаше на работа само най-добрите. Но пък не знаеше как да се отнася с тях.

— Всъщност, Мич, той ще дойде днес с нас. Ще отидем до един магазин и там ще му купя всички игри, които поиска.

— Кой, Майкъл ли?

— Днес има рожден ден. Става на осем. Маргарет ще го остави до Стълбата. Опаа. До сградата на Ю. Леле, надявам се, че нямаш микрофон в колата. Мислиш ли, че някой може да има нещо против Майкъл да дойде там? Тая вечер ще ходим да гледаме „Клипърс“ и хич не ми се иска да минавам през къщи след работа.

Мич си мислеше за Алън Грейбъл. Когато излизаха от офиса, неговото дипломатическо куфарче си беше все още под бюрото му. Малко преди това у тях все още отговаряше телефонният секретар.

— Мислиш ли, че на Алън може да му се е случило нещо? — попита той.

— Какво например?

— Де да знам. Ти си човекът с въображение и „Кадилак Протектор“. Искам да кажа, снощи си е тръгнал от офиса доста късно.

— Сигурно е отишъл някъде и се е отрязал — каза Кени. — Алън обича да си пийва. Обръща по две-три дори когато няма сериозна причина.

— Да, може би си прав.

Слязоха от автострадата при Темпъл стрийт и се приближиха към познатия силует на централната зона, доминиран от правоъгълната седемдесет и три етажна Лайбръри Тауър. Мич заключи мислено, че най-високите сгради в Лос Анджелис — предимно банки и търговски центрове — напомнят за баналните, елементарни конструкции, които строят осемгодишните деца. Когато сви на юг към Хоуп стрийт, усети прилив на гордост при вида на сградата на Ю и навеждайки се напред, успя да хвърли един бърз поглед на характерния й силует. Наистина великолепна сто и петдесет метрова стълба с нейните двайсет и пет стъпала.

Помисли си, че въпреки чувствителността на Ричардсън към прякорите, в „Стълбата“ всъщност няма нищо обидно. Дори му се стори много вероятно в близко бъдеще, точно като собствениците на прочутата нюйоркска „Ютия“ и Ю Корпорейшън да отстъпи под натиска на обществеността и да обяви прякора за официално название на сградата. Според него, в сравнение с угнетяващите стъклени кутии, които я обграждаха, Стълбата си беше най-изумителното творение на модерната архитектура в цяла Америка. Нищо не можеше да се сравни с блестящата сребристобяла прозрачна машина, която представляваше сградата на Рей Ричардсън. В очите на Мич видимото отсъствие на какъвто и да било цвят се превръщаше в най-конкретния от всички цветове. Тази сграда сякаш притежаваше бляскавата светлина на разкритата истина.

Мич намали скоростта, за да се включи в платното, което опасваше завършения вече площад и водеше към входа на подземния гараж. Миг по-късно нещо силно тупна по дясната предна врата.

— Господи — сепна се Кени и тутакси се смъкна под нивото на прозореца.

— Какво беше това, дявол да го вземе?

— Някое от тия китайски хлапета ни замери с нещо.

Мич не спря. Като всички жители на Ел Ей, той спираше само на светофари и при звука на полицейска сирена. Изчака колата да се скрие на сигурно зад алуминиевите врати на гаража и чак тогава я огледа за повреди.

Вдлъбнатина нямаше. Нямаше дори драскотина. Само едно голямо колкото човешка длан петно. Мич измъкна някаква кърпа от жабката на колата, избърса остатъците и ги помириса.

— Мирише ми на гнил портокал — каза той. — И по-зле можеше да е. Камък или нещо от сорта.

— Следващия път може и да стане по-зле. Нали ти казвам, Мич, купи си „Кадилак Протектор“ — каза Кени и сви рамене. После, цитирайки вече нашумялата реклама, в която бял мъж с невзрачно телосложение кара колата си из дебрите на негърски квартал, добави: — Това е колата, която те дарява със свободата на града.

— Какво ги е прихванало тия хлапета? За пръв път хвърлят нещо по нас. Не трябва ли да има ченге, което да следи да не се случват такива неща?

Кени поклати глава.

— Кой ги знае? Може пък някое ченге да ни е замерило. Ей богу, напоследък ме е страх повече от полицаите, отколкото от хулиганчетата. Ти гледа ли за оня слепец? Дето го застреляли, защото махнал с бастуна си към патрулната кола?

— Май ще е най-добре да поговорим със Сам — каза Мич. — Да видим какво ще каже той.

Отправиха се към асансьорите, където вече ги чакаше една от кабините, изпратена автоматично до подземния гараж, след като всеки от тях бе произнесъл своята ключова фраза пред гласовия детектор.

— Номерът на етажа, ако обичате.

Кени се наведе към вградения в стената микрофон.

— Къде е Сам Глийг в момента, Авраам?

— Авраам?

Мич вдигна въпросително вежди.

Кени сви рамене.

— Не съм ли ти казвал? Решихме да му дадем име.

— Сам Глийг е на приземния етаж — отговори компютърът.

— Закарай ни там, Авраам. — Кени се ухили. — И да ти кажа, той е много по-добър от конфигурацията, която Чийч и Чонг наричат Ю-5. Математически анализатор номератор интегратор тип А I компютър. МАНИАК I. Загряваш ли?

Вратите се затвориха.

— Авраам. Не е зле — каза Мич. — Знаеш ли, всеки път, когато чуя този глас, започвам да се чудя къде съм го чувал преди.

— На Алек Гинес е — обясни Кени. — Нали се сещаш, старият англичанин, който играеше в „Звездни войни“. Затворихме го за цял уикенд в студиото, за да успеем да дигитализираме гласа му. Разбира се, Авраам може да възпроизведе почти всеки звук, който си поиска, но за непрекъснатата реч все пак ни беше необходим актьор, който да ни даде подходящата лингвистична база. Избрахме Гинес пред куп други: Глен Клоуз например, Джеймс Ърл Джоунс, Марлон Брандо, Мерил Стрийп и Клинт Истууд.

— Клинт Истууд? — Гласът на Мич прозвуча изненадано. — В асансьор?

— Че защо не? Но Гинес ни пасна най-добре. Хората решиха, че звучи много убедително. От английския акцент ще да е. Разбира се, не се ограничихме само с английския. В Ел Ей се говорят осемдесет и шест различни езика, и Авраам е програмиран да разбира и да отговаря на всички.

Вратите на асансьора се отвориха и те излязоха в приземния етаж. Ухаеше на кедър — синтетично постигнат аромат. Белият мраморен под все още беше покрит с тънък защитен слой. Двамата се насочиха към холограмната конзола, където стоеше човекът от охраната. Щом ги зърна, пазачът свали погледа си от върха на огромното, възцарило се над приземния етаж дърво и тръгна към тях.

— Добро утро, господа — поздрави той. — Как сте днес?

— Добро утро, Сам — каза Мич. — Знаеш ли, един от демонстрантите току-що хвърли нещо по колата ми. Нищо особено, просто изгнил плод. Но е добре и ти да научиш.

Тримата отидоха до централния вход и се загледаха през бронирания плексиглас към малката група демонстранти, застанали зад полицейската бариера. Полицаят, който трябваше да охранява входа, беше седнал странично на седалката на мотора си и четеше вестник.

— Може би ще трябва да помолиш господин полицая да им хвърля все пак по едно око — добави Мич. — Не че искам да правя от мухата слон, но това не трябва да им става навик, нали?

— Да, сър, напълно ви разбирам — каза Глийг. — Ще си поговоря с него.

— Да са създавали някакви неприятности преди? — попита Кени.

— Неприятности ли, сър? Не. — Сам Глийг се ухили, пусна дръжката на 9-милиметровия автоматичен пистолет, окачен на кръста му, и тупна плексигласа с кокалчетата на големия си колкото пица юмрук. — Пък и какво могат да направят? Това чудо е дебело двайсет сантиметра. Може да спре всичко от пушка 12-и калибър до 7.62-милиметрова НАТО карабина, без дори да остане драскотина по него. Знаете ли, мистър Кени? Това е най-безопасната служба, която съм получавал. Нещо повече, мога да се обзаложа, че това е най-безопасното място в цял Лос Анджелис. — Глийг се изсмя гръмогласно — истински коледен Дядо Мраз в супермаркет. Смехът му прокънтя из цялото фоайе.

Мич и Кени се усмихнаха и се запътиха отново към асансьорите.

— Прав е — каза Кени. — Това е най-безопасната сграда в Ел Ей. Може да удържи дори руския парламент.

— Дали пък не трябваше да го запознаеш с фенг шуй недостатъците?

— Как ли пък не — засмя се Кени. — Ще взема да разваля деня на човека.

Гледните точки на Мич и Кени за Стълбата бяха коренно различни. Мич гледаше на сградата отвън навътре, а Кени — отвътре навън. За Кени Стълбата беше най-близкото подобие на физическо тяло, което който и да било компютър бе получавал някога. Чрез веригата си от административни и охранителни системи конфигурацията на Ю-5 можеше да усеща почти всичко, аналогично на рецепторите, които осигуряват на човека неговите сетивни възприятия. Тази аналогия дори беше вдъхновила създателите на Ю-5, Бийч и Йоджо, да се разпрострат в програмирането на компютъра дотам, че да го снабдят с „илюзия за наблюдение“ както сами я бяха нарекли. Най-общо казано, Авраам бе надарен с нещо като усещане за време и пространство, със способност да контролира хаоса от безбройни импулси и сигнали. Кени се шегуваше, че Ю-5 би могъл да заяви: „Изчислявам, следователно съществувам“.

Компютърът бе насърчаван да мисли самостоятелно като мозък, изпълняващ спрямо функциите на сградата ролята на централна нервна система — в случая мултиплицирана кабелна система. Визуалните му процеси, в рамките на сградата и извън нея, бяха подсигурени от затворен кръг от телевизионни камери, плюс сложна система от пасивни инфрачервени датчици. „Слуховите“ процеси се осъществяваха чрез акустични и ултрасонични детектори, както и чрез дифузни микрофони, осигуряващи връзка с асансьорите, вратите и телефоните, а чрез системата ТЕСПАР — и с компютърните работни станции. „Обонятелните“ процеси, даващи на компютъра възможността да контролира и възпроизвежда синтетични аромати в рамките на сградата, бяха постигнати чрез стерео-изометрични и паранозмаични електрически сензори с долен праг на чувствителност 1/400 000 000-на част от милиграма за кубичен дециметър въздух.

Останалата част от сензорните „възприятия“ на компютъра, чрез които той можеше да реагира на промените във външната и вътрешната среда, бяха сравними с кинестезичните и вестибуларните усещания в човешкия организъм.

Сигналите, които компютърът не можеше да трансформира от енергиен обмен във витални процеси, вероятно се брояха на пръсти, ако въобще имаше такива.

Според Кени компютърът Ю-5 и Стълбата бяха най-напредналият стадий на картезианската логика — математиката като спояваща рационалния свят сплав.

В един без петнайсет Ченг Пенг Фей остави приятелите си на площада пред Стълбата и се запъти на север към автострадата, оглеждайки уличните музиканти и търговци с безразличието на познавач, като човек, запознат с далеч по-очевадната бедност на югоизточна Азия.

Един чернокож, нахлупил шапка на „Доджърс“ и вонящ като задръстена мивка, забърза крачката си, за да го настигне. „Сам съм си виновен щом реших да ходя пеш“ — помисли си младият китаец.

— Пусни някой кинт, а, брато?

Ченг Пенг Фей погледна на другата страна и продължи по пътя си, изпълнен с отвращение към скитника при мисълта, че в Китай всеки работи, за да се изхранва, независимо колко е беден. Беше загрижен за бедните, но само за онези, които не можеха сами да си помогнат. Не и за тези, които изглеждаха напълно годни да се трудят.

Спусна се на изток по Сънсет булевард, стигна до ъгъла на Норт Спринг стрийт и влезе в рибния ресторант „Мон Кий“.

Вътре беше претъпкано, но мъжът, когото търсеше — едър и въпреки това добре изглеждащ японец, се забелязваше лесно. Беше с костюм в морскосиньо. Ченг седна срещу него и взе менюто.

— Тук е хубаво — каза японецът. — Благодаря ви, че ми препоръчахте този ресторант. Ще се отбия пак.

Ченг Пенг Фей сви рамене. Въобще не го интересуваше дали японецът харесва ресторанта, или не. Неговият дядо беше родом от Нанкин и му бе разказал достатъчно за събитията от 1930-а, за да го накара да намрази японците и в червата. Той реши да поведе разговора по същество.

— Подновихме демонстрацията, както ни предложихте.

— Да, видях. Все пак хората ви не са толкова, колкото се надявах.

— Повечето заминаха за ваканцията.

— Намерете други тогава. — Японецът хвърли бегъл поглед из ресторанта. — Може би някой от тези келнери ще пожелае да припечели малко лесни пари. По дяволите, това не е незаконно. За колко неща може да се твърди нещо подобно в днешно време? — Той бръкна във вътрешния си джоб, извади кафяв плик и го побутна през масата.

— Все още не мога да разбера — каза Ченг и прибра плика, без да го отвори, — вие какво печелите от това?

— Какво да печеля? — Японецът сви рамене. — Нали ви казах още при първата ни среща. Вие искате да протестирате против връзките на Ю Корпорейшън с комунистите в Китай. Аз пък имам готовността да ви спонсорирам.

Ченг си припомни как се бе стигнало до първата им среща. Японецът, той все още не знаеше името му, го беше открил, след като бе видял името му във вестниците във връзка с демонстрацията на новия площад „Хоуп стрийт“.

— Мисля, че е време да забравите за малко добрите обноски — предложи японецът. — Знаете ли какво ви предлагам? Я вземете да вдигнете там малко повече шумотевица. Хвърлете няколко камъка. Нещо от сорта. Стегнете се. Нали все пак защитавате правилната кауза.

Ченг понечи да каже, че вече е хвърлил портокал по една от колите, но си помисли, че японецът ще му се присмее. Какво е един изгнил плод в сравнение с камък? Вместо това каза:

— Наистина ли мислите така? Значи това е за вас правилната кауза?

Японецът го погледна учудено.

— Че защо иначе ще го правя?

— Наистина, защо?

Келнерът дойде, за да вземе поръчката на Ченг.

— Цингтао — каза той.

— Няма ли да хапнете? — попита японецът.

Ченг поклати глава.

— Жалко. Храната тук е много добра.

Когато келнерът се отдалечи, Ченг каза:

— Да ви кажа ли какво мисля?

Японецът поднесе набоденото на вилицата парче риба към устата си и го погледна безизразно.

— Можете да си мислите каквото поискате. За разлика от Китайската народна република, това все още е свободна страна.

— Мисля, че вие и вашите работодатели сте най-вероятно конкуренти на Ю Корпорейшън и затова ви се иска да накърните престижа им. Обзалагам се, че и вие сте в компютърния бизнес.

— Бизнес конкуренти значи?

— Нали вие, японците, казвате, че бизнесът е война? Затова ли искате пред новата им сграда да има демонстрация? Макар че, честно казано, не мога да си представя как се вписва това в корпоративните ви игрички.

— Интересна теория. — Японецът се засмя, избърса устните си със салфетката, стана и подхвърли куп банкноти на масата. — Имате въображение. Чудесно. Използвайте го тогава. Измислете как да направите демонстрацията си малко по-впечатляваща… О, и още нещо! Ако ви арестуват, никога не сме се срещали. Надявам се, че няма нужда да уточнявам колко ще се наскърбя, ако разбера, че сте споменали на някого за мен. Ясен ли съм?

Ченг кимна хладно. Но когато японецът си тръгна, изведнъж осъзна, че се е уплашил.

Мич си беше устроил временен кабинет на двайсет и петия етаж, в един от вече почти завършените сектори, които скоро щяха да се превърнат в луксозни частни и получастни владения на висшите служители на Ю Корпорейшън.

Повечето от помещенията имаха високи врати, направени от тъмно лакирано дърво, със сребристи алуминиеви рамки, наподобяващи фирмения знак на корпорацията. Подовете на някои от стаите вече бяха покрити със светлосив мокет, контрастиращ с тъмносивия на коридорите и белязан от небрежните стъпки на електротехниците, мазачите и дърводелците.

Сега, когато работата беше почти завършена, в сградата се бе възцарила атмосфера на изоставеност. За Мич това усещане ставаше особено натрапчиво във вечерните часове, когато центърът на града се обезлюдяваше и самите размери на Стълбата правеха отсъствието на обитателите й още по-осезаемо. Странно, мислеше си той, защо в книгите и филмите хората трябва да умират от страх единствено в изоставени стари сгради, след като новите незаселени сгради могат да бъдат не по-малко зловещи? Стълбата включително. Дори посред бял ден един-единствен вой на климатична инсталация, шепот на тръбопровод или проскърцване на дървена ламперия караше косъмчетата по врата му да настръхнат. Чувстваше се като единствения човек на борда на огромен космически кораб. Понякога дори се чудеше дали да не започне да приема фенг шуй-то на Джени Бао сериозно. Може би, за добро или зло, в сградата наистина имаше някаква духовна енергия. В по-трезвите си размисли Мич допускаше, че всичко се дължи на онази „илюзия за наблюдение“, с която бе надарен Ю-5. Може би усещането беше провокирано именно от мисълта, че компютърът го наблюдава.

Но въпреки това той обикновено се наслаждаваше на усамотението си в Стълбата. Спокойствието и тишината му даваха възможността да помисли за бъдещето си. Едно бъдеще, което, както Мич се надяваше, щеше да включва Джени Бао, но не и „Ричардсън и съдружници“. Беше отегчен до смърт да бъде технически координатор на Рей Ричардсън. Искаше му се отново да е архитект, просто архитект. Искаше му се да проектира къща или училище, или може би библиотека. Не нещо показно, не и сложно, просто красива сграда, която хората ще обичат да гледат не по-малко, отколкото ще обичат да живеят в нея. Едно поне беше ясно — до гуша му бе дошло от интелигентни сгради.

Обикаляше етажите, откриваше тук-там признаци на живот — самотен водопроводчик, свързващ модулите на автоматичната тоалетна, произведена като повечето от системите и компонентите на Стълбата от японската Тото Къмпани; телекомуникационен инженер, инсталиращ видеофон последен модел — бързодействаща система с идентификация на обаждането и печатащо устройство.

Беше доволен от темповете, с които вървяха довършителните работи, но все пак не си представяше как клиентът ще може да се нанесе, преди да изтече поне месец и половина. Много от етажите бяха все още очевадно непригодни за ползване, докато на други всичко вече бе завършено и техническите системи дори бяха започнали да дават първите си повреди — непредотвратимо последствие от продължаващите работи. Въпреки че като цяло качеството беше на високо ниво, Мич знаеше, че колкото и да се напъват всички, Рей Ричардсън непременно ще успее да обвини някого в нещо. Досега не бе пропускал да го направи.

За Мич това беше едно от основните различия между двама им и може би именно в него се криеше причината Ричардсън да се е добрал до позицията, на която се радваше в момента. Той беше от хората, които смятаха, че е възможно да се постигне съвършенството, докато Мич си мислеше, че архитектурата и всяка отделна сграда представляват перфектен микрокосмос, част от една вселена, в която редът съществува по-скоро като нещо случайно, на самия ръб на хаоса.

Хаосът и сложността го интересуваха доста, особено напоследък. Колкото по-сложна е една система, толкова по-близък става нейният контакт с хаоса. Това беше едно от нещата, които го тревожеха в концепцията за интелигентните сгради. Мич беше опитал да обсъди опасенията си с Рей Ричардсън, доколкото те засягаха Стълбата, но Ричардсън бе обърнал всичко наопаки.

— Ами, разбира се, че сградата ще е сложна, Мич — беше казал той. — Нали в това е цялата шибана идея.

— Не това имах предвид. Опитвам се да кажа, че според мен колкото по-сложна е една система, толкова повече неща в нея могат да се объркат.

— Да видим сега дали съм те разбрал правилно, Мич. Значи теб това ниво на технологията те притеснява? Това ли е? Успокой се, друже. Става въпрос за бизнес сграда, а не за системата за ядрена отбрана на Пентагона. Просто влез в крак с времето.

И край на разговора.

И когато в края на деня Ейдън Кени позвъни на Мич и му каза да си замъкне задника на четвъртия етаж, той въобще не подозираше, че в известен смисъл опасенията му вече са се потвърдили.

Компютърният център на четвъртия етаж не приличаше на никоя друга компютърна зала, която Мич бе виждал. До него се стигаше по осветен отдолу мост от зеленикаво стъкло, извит сякаш над малък поток, а не над сноповете електрически кабели, които трябваше да прикрива. Двойно по-високата от обичайното врата беше направена от тежко прозрачно чешко стъкло, белязано единствено от надписа, който предупреждаваше, че центърът е защитен с противопожарната система Хейлон 1301.

Зад вратата се намираше огромно помещение без прозорци, със специално антистатично подово покритие и подови светлини, наподобяващи изходното осветление на пътнически самолет. В центъра се издигаше доминиращ над всичко затворен кръг, който напомняше на Мич за Стоунхендж. Тази съставена от пет бляскави алуминиеви монолита конфигурация бе самият суперкомпютър Ю-5. Всяка от сребристобелите кутии беше висока четири, дълга два и широка един метър. Всъщност суперкомпютърът Ю-5 представляваше неколкостотин компютъра, работещи заедно в паралелна изчислителна система — ПИС. За разлика от повечето компютри, които работеха последователно, изпълнявайки нужните стъпки една след друга чрез всяка от изчислителните си единици, ПИС можеше да работи едновременно върху няколко различни етапа от последователността и в резултат извършваше операциите за по-малко време от един отделен бърз процесор.

Но управлението на многообразните административни системи на Стълбата ангажираше само една малка част от капацитета на компютъра. Повечето му усилия бяха посветени на информационно техническия екип на Ю Корпорейшън и неговия проект за създаването на универсален компютърен език — език, който не само ще разбира програмите, написани на други компютърни езици, а ще може едновременно с това да се справя с математически действия и да оперира с бизнес информация. Според Ейдън Кени Ю Корпорейшън бе ангажирала солидна доза елитен лайвуер^[5], не само за този проект, наречен НОАМ, но и за други, дори още по-секретни проекти.

Точно затова бяха тук и двамата „наставници“ на корпорацията, които трябваше да наглеждат инсталирането на административните системи на сградата.

В първия кръг имаше и по-малък втори, състоящ се от пет работни бюра, всяко снабдено с голям настолен монитор с плосък екран. Зад три от бюрата бяха седнали Боб Бийч, Хидеки Йоджо и Ейдън Кени. Зад четвъртото се бе настанило малко момче, вероятно синът на Ейдън. Вниманието му беше погълнато от някаква компютърна игра, която се отразяваше в дебелите лещи на очилата му.

— Оо, Мич — ухили се Бийч. — Къде се губиш?

— А бе защо всеки път когато мерна работещи програмисти все ми се струва, че тъкмо им е започнала десетминутната почивка? — попита Мич.

— Тъй ли? — каза Йоджо. — Ами при нас доста неща се разработват мислено. Точно като във футбола, братче. Разиграваме в главите си цял куп заучени положения и пасове.

— Мерси, че ме светна за тънкостите, тренер.

Бийч изпръхтя.

— Чакай първо да чуеш какво ще те попитаме.

Мич се усмихна неуверено.

— Разбрах, че имало някакъв проблем.

— Точно така — каза Бийч. — Може би ще успееш да ни помогнеш да се справим с него. Иска се само малко техническа координация.

— Това ми е работата.

— Но първо очакваме от теб да вземеш едно важно решение, Мич. За тъй наречения Авраам става дума.

— Да бе, Авраам — отзова се като ехо Йоджо. — Чия беше тъпата идея да го кръстите така?

Чийч и Чонг, досущ като двете звезди от известния филм от 70-те, демонстрираха олимпийски непукизъм, огромни мустаци в стил Уайът Ърп и изглеждаха леко отвеяни, както и при Ейдън Кени, това впечатление се дължеше по-скоро на работата им, отколкото на някакво увлечение по дрогата. Поне за последното Мич беше абсолютно сигурен. Всеки път, когато някой посетеше тоалетните на Стълбата, урината му тутакси биваше проверявана за наркотици от компютъра. Превантивната медицина беше нещо, на което Ю Корпорейшън гледаше съвсем сериозно.

— Благодаря ти, че благоволи да ни посетиш, Мич, оценявам жеста ти. — Ейдън Кени потърка нервно устни. — Господи, как ми се ще да запаля!

— Пушенето в компютърната зала е забранено — произнесе компютърът на шлифования си английски.

— Я млъквай бе, задник — каза Йоджо.

— Да, благодаря ти, Авраам — каза Кени. — По-добре ми кажи нещо, което не знам. Ела да седнеш тук, Мич, за да те въведа в ситуацията. Моля, Хидеки, мери си приказките пред сина ми.

— Дадено, пич. Опаа, извинявай.

Мич седна на свободното бюро и се загледа в картината, която се разгръщаше на монитора. Заприлича му на гигантска цветна снежинка, която се разраства пред очите му.

— Какво е това?

— О — каза Йоджо, — това е скрийнсейвър. Предпазва кинескопа на монитора.

— Красиво е.

— Сладка работа, нали? Клетъчен автомат. Даваме на компютъра една клетка, задаваме му определени правила и той свършва сам останалото. Хайде, докосни го.

Мич докосна екрана с пръст и точно като истинска снежинка, образът се стопи мигновено. На негово място започнаха да се появяват стотици редове програмна информация.

— Ето ти го и проблема — каза Бийч.

— И още как — добави Йоджо.

От екрана на Майкъл се разнесе глуха експлозия и хлапето прасна ядосано облегалката на стола си и викна:

— Мамка му! Да му го начукам.

Хидеки Йоджо стрелна Ейдън Кени с поглед и каза:

— Ейд, това хлапе не може да научи нищо ново от мен.

— Майкъл, веднага престани. Ако чуя още веднъж да говориш такива думи, здравата ще загазиш. Ясно ли се изразих? Нищо че ти е рожден ден.

— Да, татко.

— И си сложи слушалките, ако обичаш. Добре — каза Кени, обръщайки се към Мич. — Това е самообучаваща се система, нали така?

Мич кимна колебливо.

— Напълно автономна многоцелева самообучаваща се система, която планира утрешните нужди на сградата и администрацията. Мъгляво логически базирана система, която оперира с определена нервна мрежа така, че тя да може да подобрява непрекъснато собствените си постижения чрез самообучение. След известен период, в който Ю Корпорейшън ще обитава сградата, нашият приятел Авраам вече ще е научил всичко за това как функционира компанията. Всичко. От имената на служителите до стратегическите планове на шефовете. Например Авраам би могъл да се възползва от електронната абонатна система и след като прегледа внимателно местния пазар на недвижими имоти, да сведе на обитателите на сградата възможностите, които се разкриват в различните райони на града.

— Не думай — каза Мич. — Дай да уредим и мен с някоя къща.

Ейдън Кени се усмихна пестеливо. Мич се извини, облегна се и се направи на сериозен.

— След известно време версия 3.0 ще напише версия 3.1. Или ако щеш, Авраам ще роди новото поколение на програмата — Исаак. Че кой друг би могъл да се справи с тази задача по-добре от него? Тази подобрена версия на Авраам, Исаак, ще бъде още по-пригодна да се справи с разрасналите се нужди на утрешната Ю Корпорейшън. След това когато Исаак започне да оперира на висше ниво на пригодност, изпълнилият своите родителски задължения Авраам ще стане стерилен и ще поеме функциите на проста поддържаща програма и накрая ще преустанови напълно своето съществуване, докато в същото време Исаак ще даде живот на свое собствено ново поколение: версия 3.1 ще създаде версия 3.2.

Мич скръсти ръце, кимна търпеливо и каза:

— Това го разбрах. Давай по същество, ако обичаш.

— Добре тогава. Работата е там, че както изглежда…

— Изглежда ли? — каза Бийч. — Никакво изглеждане няма тука, братче. Това си е проклет факт.

— Излиза, че Авраам вече е започнал процеса на самообучение. Което значи…

— Което значи — прекъсна го Мич, — че той се съобразява с един напълно измислен обитател. По-точно със самия себе си. Не го е грижа за Ю Корпорейшън, както би трябвало да бъде.

— Нали ти казах, че Мич ще разбере — подхвърли Бийч на Йоджо.

— Именно — каза Кени. — Не мисля, че е уместно Авраам да започне създаването на Исаак при условие, че единствените му потребители засега сме ние плюс няколко скапани работника.

— Но точно това се е случило — каза Мич. — Исаак вече съществува, нали?

Ейдън Кени кимна безрадостно.

— И какво казва самият Авраам по въпроса? — попита Мич.

— Майтапиш ли се? — погледна го Бийч.

— Не знам — сви рамене Мич. — Ти ми кажи.

Боб Бийч се ухили и приглади величествените си мустаци.

— Виж сега, ние сме най-добрите, но… живеем все още в 20-и век, Мич — каза той. — За едно обяснение е необходимо разбиране.

— Не и ако формулираш въпроса си правилно — възпротиви се Мич.

— Добра идея — каза Хидеки Йоджо. — Но нещата не са толкова прости. Сигурно бихме се справили лесно, ако ставаше въпрос за познатата бинарна логика — вярно или невярно, нали се сещаш? Мъглявата логика включва двоичната логика, но допуска и възможности, при които едно твърдение би могло да принадлежи частично и на двете опозиции.

— Тоест да бъде отчасти вярно и отчасти невярно.

— Точно така. Или да бъде вярно, но при определени условия.

— Четох нещо по въпроса — каза Мич. — Как един компютър би дефинирал понятието „пингвин“.

— А, това ли — каза отегчено Бийч и кимна. — Да, диалогово програмираният компютър знае, че птиците летят. И когато му кажат, че пингвинът не може да лети, той настоява, че пингвинът не е птица. Мъглявата логика заобикаля този проблем като допуска, че повечето, макар и не всички птици летят.

— Аналогично — каза Ейдън Кени, — що се отнася до административния контрол на системата, мъглявият контролер — в случая Авраам, позволява интерполация между сензорните информационни класове.

— Вижте — каза Йоджо, — хайде да спрем да използваме думата „мъгляв“ и да превключим на правилния термин. Тази дума направо ме влудява. Говорим за адаптивен аналог. Мич, става въпрос за процес, сходен с този, при който човешкият мозък предпочита адаптирането пред прецизността, което му позволява да използва и относителни, а не само абсолютни понятия.

— Момчета — намеси се Кени, — това, което трябва да обсъдим…

— Трябва да е възникнал проблем при размъгляването — продължи Бийч и като видя киселата физиономия на Йоджо, му показа среден пръст. — Някакъв пробив в изходната мъглява дистрибуция към единична стойност…

— Задник такъв…

— … която вероятно е довела до срив в интерпретацията на Авраам на мъглявата дистрибуция.

— Това, което наистина трябва да обсъдим — повиши глас Кени, — е какво, по дяволите, можем да направим по въпроса.

— Светата истина — каза Йоджо.

Тримата млъкнаха. Очевидно очакваха Мич да каже нещо. Той сви рамене.

— Не знам. Вие сте инженерите, аз съм само архитект. Какво предлагате?

— Ами, явно, каквото и да направим, ще е свързано с известни рискове — каза Кени.

— Какви рискове?

— Скъпи рискове — изкудкудяка Йоджо.

— Не сме съвсем сигурни какво може да се случи — каза Бийч.

— Мич, нещата стоят така — каза Кени. — Все още не сме поверили пълния контрол на сградата на Авраам. Тъй че в известен смисъл не можем да тестваме адекватно административните системи, без да изключим издънката, сиреч Исаак.

— Аз лично — каза Бийч — бих предпочел да оставя нещата както са си още известно време и да видя как ще се развият. Би било интересно. Искам да кажа, може да се получи нещо важно не само за вашите административни системи, но и за бъдещето на Ю-5.

— Проблемът при този вариант е — каза Йоджо, — че така можем да кастрираме Авраам. И колкото по-късно изключим Исаак, толкова по-голям ще е рискът.

— Но пък, от друга страна — възпротиви се Бийч, — ако изключим Исаак, ще се появи друг риск — Авраам никога повече да не създаде програма от следващо поколение. Така не само системата, но и цялата сграда ще се обезсмисли.

— И вие искате аз да избера един от двата варианта? — каза Мич.

— Аха, май че да.

— А бе, момчета, аз да не съм цар Соломон?

— Разсечете бебето наполовина — засмя се Йоджо. — Страхотна идея!

— По-скоро се надявахме ти да ни помогнеш при решението — каза Кени.

— Ами ако взема грешно решение?

Кени сви рамене.

— Искам да кажа, колко. Каква ще е цената на една вероятна грешка?

— Четирийсет милиона — каза Йоджо.

— Ъхъ, добре си помисли — каза Бийч.

— Стига де — запротестира Мич. — Не говорите сериозно. Не можете да искате от мен да взема такова решение.

— Техническа координация, Мич — каза Кени. — От това имаме нужда. Малко координация. Нареждане отгоре.

Мич стана и отиде до сина на Кени. Момчето все още играеше на компютъра, без да обръща внимание на разгорялата се дискусия, с лице залепено в болезнена близост до екрана. Ръката му кривеше неистово джойстика във всички посоки. Мич погледа известно време играта, опитвайки се да схване идеята. Беше трудно да се разбере какво точно става. Като че ли основната цел беше да се прекара един космически командос, раздаващ автоматични откоси наляво и надясно, през някакъв подземен град. От време на време от дупки в тавана, от врати в стената или от близък асансьор се появяваше по някое гадно чудовище, което се опитваше да види сметката на главния герой. На свой ред всеки от „лошите“ биваше помитан от яростен порой куршуми. Мич видя как палецът на Майкъл се заби в горния бутон на джойстика, командосът превключи на автоматична огнехвъргачка и разпръсна тленните останки на току-що появилото се създание към всички краища на екрана. Графиката беше страхотна. Улучените изчадия се разхвърчаха на парчета доста реалистично. Дори твърде реалистично за Мич — вътрешностите на чудовищата се разплискваха по екрана и после се свличаха надолу, оставяйки широка кървава следа. Той взе кутийката на диска и прочете името на играта — „Бягство от крепостта“. В преносимата кутийка за дискове, оставена до краката на момчето, бяха подредени и други игри с подобна доза насилие. „Гибел 2“, „Единайсетият час“, „Узурпаторът“. Общата им цена бе двеста-триста долара. Мич не беше убеден, че са подходящи за дете на възрастта на Майкъл. Но не беше негова работа.

Поклати глава. Чудеше се дали играта, която бе подхванал заедно с тези трима мъже, е кой знае колко по-различна. Алисън сигурно би казала, че не е, без дори да се замисли. За нея интелигентните сгради бяха просто невъобразим абсурд. Как точно го беше формулирала? Колкото по-големи са момчетата, толкова по-скъпо струват играчките им. За миг при вида на тримата спецове, седнали пред компютрите си, му се стори, че сентенцията й не е съвсем лишена от смисъл.

— Добре, слушайте. Моето решение е следното — каза Мич. — Вие сте експертите. Вие решете. Ако щете, гласувайте и тъй нататък. Не съм достатъчно информиран, за да взема такова решение. — Той кимна твърдо. — Това е моето решение. Гласуване. Какво ще кажете?

— Ще гласуваме ли за това дали да гласуваме? — попита Йоджо. — На мен лично идеята ми звучи добре.

— Ейд?

Кени сви рамене.

— Да гласуваме. Добре.

— Боб?

— Ами хубаво.

— Значи решено — каза Мич. — Да видим сега. Първо да гласуват тези, които са за изключването на самообучаващата се система.

— Трябва да дръпнем щепсела на Исаак — каза Кени. — Нямаме избор. Ако не го направим, резултатът ще е напълно непригодни административни системи.

— Аз пък мисля, че не трябва — каза Бийч. — Административните системи са само една малка част от нещата, с които трябва да се занимава Авраам. Освен това никога досега не сме изключвали самообучаваща се система. Не знаем как ще се отрази това на илюзията за наблюдение. Ти предлагаш да се обърнем срещу законите на вселената.

— Законите на вселената ли? Леле, тоя път май се поизхвърли — засмя се Йоджо. — За кого се мислиш? За Артър Кларк? Бийч, какво те прихваща? Не ти ли писна да се чудиш дали Господ хвърля заровете? — Йоджо поклати глава. — Аз пък викам да му видим сметката на това копеле. Еволюцията трябва да служи на създателя, а не на машината. — Погледна към Бийч и добави: — Видя ли? И другите могат да тежкареят.

— Изключваме го — каза Мич. — Гласуването приключи.

Ейдън Кени пое дълбоко дъх.

Бийч поклати глава и каза:

— Правите грешка.

— Нали гласувахме — тросна му се Йоджо.

— Добре — каза Мич, без да се обръща към никого от тримата, — да го направим.

— Убиец — каза Бийч. — Не очаквате от мен да дръпна шалтера, нали?

— Стига си плещил! — озъби му се Йоджо. — Заболя ме главата.

— На това му викат НПУ — каза Бийч. — Напрежение преди убийство. Между другото, твоят главобол край няма. Не ме ли обичаш вече? Как можах да се оженя за теб? — Подхвърли на колегата си някаква компютърна касета и почти викна: — Това ли търсиш, копелдак скапан?

— Ейд! Нашият човек го взе навътре. Доста навътре.

— Стига де, Боб — каза Кени. — Нали гласувахме. Взехме демократично решение.

— Налага ми се да се примиря с решението на мнозинството. Което не значи, че трябва да се чувствам щастлив. Но това е то демокрацията!

Йоджо отиде до един от монолитите на външния кръг и пъхна в него касетата.

— Демокрация? Какво ти разбира на теб главата от демокрация? — каза той. — Нали си републиканец. Мислиш си, че свободата на словото означава свобода да не казваш и да не правиш нищо.

— Какво има на тази касета? — попита сприхаво Мич.

— ВСПХ — каза Йоджо невъзмутимо. — Видово специализирана програма „Хищник“. Целта й е да отстрани погрешно възникналото разклонение. — Той прокара показалец през адамовата си ябълка. — Ще клъцне гърлото на малкото копеле. — Ухили се като вълк единак и погледна Бийч. — Успокой се, Бийч. Ще го направим съвсем човешки. Исаак няма да усети нищо. — Върна се на мястото си и плесна леко екрана с опакото на ръката си, за да разкара скрийнсейвъра. — Може би една лека доза детеубийство ще ме отърве от главобола.

Мич потръпна при мисълта за спонтанния аборт на жена си.

— Твоето главоболие си е чиста проба трудово заболяване — заяви Кени. — И аз си патя от него. Гледаме по цял ден в монитора. От напрежението във врата е. Трябва да идеш при терапевт.

— Никакво главоболие не е неговото — изсумтя Бийч. — Проклетата му съвест го мъчи.

— Авраам — каза Йоджо, — стартирай ВСПХ програмата. Мислиш, че това ще ми помогне, Ейд?

— На мен поне ми помогна. Мога да ти дам и телефонния номер…

— Странно — каза Йоджо. — Това е ОП. Авраам, потвърди, ако обичаш.

— Какво е ОП? — попита Мич.

— Отрицателно потвърждаване — обясни Кени. — Програмата не тръгва.

— Може би ще трябва да попитате Авраам дали и той не иска да гласува — изръмжа Бийч.

— Ама че проклетия — каза Кени. — Опитай пак, Хидеки.

— Авраам, стартирай програма „Хищник“, ако обичаш — повтори Йоджо.

Нечовешки писък проряза залата и четиримата мъже подскочиха като ужилени. Писъкът продължи няколко секунди. Сякаш някакво огромно, ужасяващо чудовище надаваше предсмъртния си стон. Ейдън Кени пребледня като платно. Бийч и Йоджо си размениха ужасени погледи.

— Какво беше това бе? — викна Мич.

— Леле братче — каза Йоджо и пое дълбоко дъх. — Май беше шибаната Годзила.

— Ихаа! — Възклицанието на Майкъл Кени им поднесе поредния шок. — Жестоко!

Четиримата впериха поглед в момчето.

— Майкъл — кресна баща му. — Нали ти казах да си сложиш слушалките.

— Сложих ги. Но… — Хлапето сви рамене. — Не знам какво стана, татко. Всъщност май знам. Когато убих Паралелния демон… май че… се увлякох и без да искам, измъкнах жака на слушалките. И май бях увеличил звука малко повече.

— Играта на хлапето — каза Бийч. — Звукът е дошъл от главните говорители.

— Майк! За малко да ни изкараш акъла! — каза Кени.

— Съжалявам, татко.

Хидеки Йоджо прие нещата откъм смешната страна и се захили.

— Ама и това твое хлапе, Ейд. Образ и половина.

— Програма „Хищник“ е стартирана — каза компютърът с топлия си английски баритон. — Предполагаемо време за изпълнение — 36 минути и 42 секунди.

— А, така по ми харесваш — каза Йоджо. — Реших, че сме те изтървали, Авраам. Провери цялата система, ако обичаш.

— Проверка на системата — каза гласът.

— Вземи да ми провериш и сърцето междувременно — каза Бийч. — Май още ми е заседнало в гърлото. Подскочи като жаба.

Йоджо, Бийч и Кени седнаха отново по местата си и се загледаха в мониторите.

— Край на компютърните игри за днес, Майк — измърмори Кени.

— Ама, татко…

— Никакво „ама“. Стига толкова.

Хлапето стана и със стиснати зъби замарширува из залата, раздавайки юмруци на въображаемия виновник.

— Я вижте — каза Йоджо. — Недостиг на мощност — осигурително захранване. Резервният генератор се е включил за минута.

— Господи, наистина — каза Кени. — И защо ли? — Той погледна към сина си и се намръщи. — Седни, Майк, изнервяш ме.

Момчето продължи да върви.

Мич се надвеси над рамото на Кени и прочете надписа на екрана:

ДОКЛАД ОТ КОНТРОЛА НА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ СИСТЕМИ НА СГРАДАТА#

НЕДОСТИГ НА МОЩНОСТ — НАРУШЕНИЕ В ЗАХРАНВАНЕТО#

17.08.35 — 17.08.41. 6-СЕКУНДЕН СКОК В НАПРЕЖЕНИЕТО В ЦЕНТРАЛНАТА ЗОНА НА ЛОС АНДЖЕЛИС

ПРИЧИНА — НЕУСТАНОВЕНА

УСПЕШНО ПОКРИВАНЕ НА ЗАГУБАТА НА ЗАХРАНВАНЕ ОТ СПОМАГАТЕЛНИЯ НЕПРЕКЪСВАЕМ ТОКОИЗТОЧНИК

ЗАХРАНВАЩОТО НАПРЕЖЕНИЕ ВЪЗСТАНОВЕНО И СТАБИЛНО

ДЕЖУРНИЯТ ГЕНЕРАТОР Е ГОТОВ ДА СЕ ВКЛЮЧИ СЛЕД 9 МИНУТИ

— Затова се забави скапаната ти програма хищник — каза Бийч.

— Може би трябва да изключим цялата система — каза Кени. — Просто за всеки случай. — Вдигна отново поглед и този път изкрещя: — Мътните да го вземат, Майк, седни най-после!

Детето се намръщи и се тръшна на стола си.

— От къде на къде? — каза Йоджо. — Нали Авраам покри празнината, точно както трябваше да направи. От това по-добър тест, здраве му кажи. Като по учебник, братче. Като по учебник.

— Май си прав — каза Кени. — Нищо му няма на Авраам. Я виж това, моля те.

Мич хвърли един поглед към екрана на Кени и видя как в горния десен ъгъл се появи малка икона, изобразяваща чадърче. Чадърчето бавно се отвори.

— Какво означава това? — попита Мич.

— А ти какво мислиш, че означава? — каза Кени. — Навън вали. Това означава.

Бележки

[1] Техника, при която определен графичен или текстови обект може да бъде придвижен по екрана с помощта на посочващо устройство (мишка, тракбол и т.н.) до определено ново място. — Б.пр. ↑

[2] Computer Aided Design или Computer Aided Drafting — проектиране с помощта на компютър или чертане с помощта на компютър. — Б.пр. ↑

[3] Град в Западна Англия, известен с горещите си минерални извори. — Б.пр. ↑

[4] Преносим компютър. — Б.пр. ↑

[5] Персонал, необходим за експлоатацията на изчислителна машина. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филип Кер Един по един (2)

Метаданни

Данни

Един по един

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа книга

Филип Кер
Един по един (2)