Филип Кер
Един по един (1)

Пролог

„Ние търсим нова идея, нов език, нещо, което да съответства на космическите спътници, компютрите и продуктите на електронната ера…“

Уорън Чок

Американецът хвърли поглед към залязващото над стадиона слънце с надеждата, че екзекуцията ще приключи преди сянката да погълне пустото игрище. Изгаряше от нетърпение да направи снимките. Обективът му се спря на група високопоставени на вид мъже, някои облечени с рубашки в стил Мао, други с обикновени тъмни костюми, които тъкмо заемаха местата си десетина реда по-напред.

— Кои са тия? — попита той.

Преводачката му се надигна на пръсти и проследи линията на обектива над главите на тълпата.

— Вероятно от Партията — каза тя. — Останалите са бизнесмени.

— Сигурна ли си, че няма да си имаме неприятности? — прошепна той.

— Да, сигурна съм — каза момичето. — Подкупих шефа на ДСС в Шензен. Днес няма да ни притесняват, Ник. Можеш да бъдеш сигурен.

ДСС беше Държавната служба за сигурност в Китайската народна република.

— Нямаш грешка, маце.

Младата китайка му отвърна с усмивка и лек поклон.

Стадионът беше почти пълен. Хилядната тълпа изглеждаше понапрегната, но иначе в приповдигнато настроение, точно като преди интересен мач. С пристигането на четиримата смъртници, придържани здраво от хора на ДСС, над стадиона се понесе възбуден шепот. Както обикновено главите на осъдените бяха остригани до голо, а ръцете им завързани малко над лактите. На вратовете им висяха табели, на които се мъдреха извършените от тях „престъпления“.

Четиримата мъже бяха поставени на колене в центъра на игрището. Лицето на единия от тях, попаднало в обектива, порази американеца с тъпото си изражение. Като че ли мъжът не даваше пукната пара дали ще умре, или не. Вероятно ги бяха дрогирали до един. Американецът натисна спусъка на фотоапарата и се прехвърли на лицето на следващия осъден. И неговото изражение беше същото.

Когато човекът от ДСС насочи автомата си към главата на първата жертва, американецът бързо провери светломера. Опита да не се усмихне, но поривът беше неустоим. Щяха да се получат страхотни снимки.

В Полицейското управление на Лос Анджелис не си падаха особено по публичните мероприятия, организирани от малцинствата в града. Повечето активисти, били те индианци, пуерториканци, чернокожи, хипита, хомосексуалисти, студенти или стачкуващи, бяха опитали по един или друг повод полицейските палки и гумени куршуми. И все пак нито един от двайсет и петимата действащи полицаи, нахлупили шлемовете си пред недостроената фасада на една от бизнес сградите на новия площад „Хоуп стрийт“, не си спомняше да е виждал някога членовете на местната китайска общност да протестират за каквото и да било.

Не че в Лос Анджелис имаше кой знае колко китайци, в сравнение със Сан Франциско например. В Чайнатаун^[1], който се намираше в северен Бродуей и започваше на няколко метра от портала на местната полицейска академия, живееха не повече от двайсет хиляди души. По-голямата част от бързо разрастващата се китайска популация обитаваше предградията като Монтерей Парк или Алхамбра.

Всъщност демонстрацията не беше нищо особено — стотина студенти, протестиращи срещу Ю Корпорейшън и нейните доказани връзки с репресивния режим в Китайската народна република. Наскоро на страниците на „Лос Анджелис Таймс“ се бе появила снимка на едноличния управител на компанията Юе Конг Ю, присъстващ на екзекуцията на студенти дисиденти в Шензен. И тъй като това все пак беше Лос Анджелис, където дори малките тълпи можеха лесно да излязат извън контрол, един от хеликоптерите на полицейските въздушни сили държеше демонстрацията под електронното си око и своевременно докладваше за ситуацията на главния компютър на управлението, инсталиран в блиндиран бункер пет етажа под сградата на Градската управа.

Демонстрантите се държаха съвсем прилично. Дори когато се появи колоната от лимузини на Юе Конг Ю и неговия антураж, ропотът на студентите само леко се засили и се размахаха няколко плаката. Защитен от полицията и от около дузина частни телохранители, мистър Ю се изкачи с лекота по няколкото стъпала, без дори да погледне към разгневените младежи, и премина през неолитния долмен, донесен от Британските острови, за да бъде превърнат в импровизиран вход на новата сграда.

В почти завършеното фоайе мистър Ю се обърна и погледна отново към централния вход, позициониран косо за по-добро фенг шуй. Той бе купил трите древни камъка — първите два изправени вертикално, а третият похлупен върху тях — заради приликата им с фирмения знак на Ю Корпорейшън, китайски йероглиф, символизиращ късмета. Мистър Ю кимна доволно. Той знаеше, че неговият архитект не одобрява идеята за вписването на камъните в една толкова модерна сграда. Но вземеше ли мистър Ю решение, не бе никак лесно да го разубеди човек. Е, въпреки предубежденията си, архитектът се бе справил добре. Входът на сградата наистина вещаеше чудесно бъдеще. А фоайето изглеждаше доста изискано. Всъщност най-изисканото, което мистър Ю бе виждал. По-добро от това на Йошимото Билдинг в Осака. По-добро и от другото, в сградата на „Шин Нико“ в Токио. По-добро от фоайето на „Мариот Маркиз“ в Атланта.

Когато и последният от гостите последва мистър Ю в сградата, сержантът, назначен да ръководи надзора на демонстрацията, махна на един от младежите да се приближи, тъй като бе решил, че високоговорителят в ръката му го прави автоматично водач на групата.

Ченг Пенг Фей, студент по бизнес администрация с виза, осигурена от Калифорнийския университет, излезе бързо напред. Единствен син на семейство хонконгски адвокати, той не беше от онези, дето биха изчакали някой полицай да им повтори заповедта си. Кръглото му лице беше плоско, почти вдлъбнато.

— Ще трябва да преместиш хората си на другия тротоар — каза сержантът. — Онези май са решили да пуснат от последния етаж някакъв клон, а ние не искаме някой от твоите хора да пострада, нали така? — Сержантът се ухили. Беше ветеран от войната във Виетнам и гледаше на всеки азиатец с подозрение и неприязън.

— Защо? — попита Ченг Пенг Фей.

— Защото аз казвам така, затова — тросна му се сержантът.

— Не, исках да кажа защо ще пускат клон от последния етаж?

— А бе аз да не съм ти някой си шибан антрополог? Откъде да знам, по дяволите? Просто се премести на другия тротоар, да не те прибера за неподчинение.

По традиция покривната церемония се извършва при поставянето на последната керемида върху покрива и отгоре се хвърля клонка от вечнозелено дърво, след което се вдига тост. Онези, които сега чакаха на покрива на новата сграда, знаеха, че истинската покривна церемония вече се е състояла преди около десет месеца, но мистър Ю е бил възпрепятстван да присъства. И макар сега зданието да бе почти обзаведено, мистър Ю, който беше пристигнал на едно от редките си посещения в Лос Анджелис, за да сключи договор за доставката на пет суперкомпютъра Ю-5 (извършващи 1012 операции в секунда) на Военновъздушните сили на САЩ, изгаряше от желание да види как върви довършването на новата лъскава сграда. Синът на мистър Ю — Джардин, управителен директор на компанията, искаше да отбележи пристигането на баща си и така бе уредена нова покривна церемония, на която бутафорната „последна“ керемида бе поставена на върха на двайсет и пет етажния небостъргач от Арлийн Шеридан, застаряваща холивудска актриса и любимка на седемдесет и две годишния Главен изпълнителен ръководител от дълги години.

Празненството се отличаваше с крещяща натруфеност — масата бе отрупана с разкошни плодове и китайски кокошки, напълнени с червени талисмани за късмет, имаше прасенце и бира „Цингтао“. Бяха поканени петдесет гости, между които един сенатор, един конгресмен, заместник-кметът на Лос Анджелис, един федерален съдия, един генерал от военновъздушните сили, един шеф на архитектурно студио, представители на Комисията за стратегическо развитие на Централната зона, избрани журналисти (с очевадното отсъствие на репортер на „Лос Анджелис Таймс“), архитектът Рей Ричардсън и ръководителя на строителните работи Дейвид Арнън. Не бе поканен нито един от по-низшите служители, освен мениджъра на обекта Хелън Хъси и деловодителя Уорън Ейкмън. От Хонконг бе долетял таоистки свещеник, поканен от Джени Бао, фенг шуй консултант на Ю Корпорейшън в Лос Анджелис, която също бе сред гостите на церемонията.

Мистър Ю — нисичък, но изискан и респектиращ мъж, поздравяваше присъстващите, здрависвайки се с лявата ръка, тъй като дясната му бе недъгава по рождение. Онези, които го срещаха за пръв път, не можеха да проумеят как е успял да натрупа огромното си състояние (възлизащо според списание „Форбс“ на около пет милиарда долара), без да накърни завидните си връзки с лидерите на Комунистическата партия в Пекин. Но мистър Ю беше преди всичко прагматик.

След встъпителните думи честта да представи сградата и да открие церемонията се падна на Рей Ричардсън. Петдесет и пет годишният „архитехнолог“, застанал зад микрофона, можеше спокойно да мине за десет или петнайсет години по-млад. Беше облечен със светлобежов ленен костюм, бледосиня риза и семпла вратовръзка от ръчно рисувана коприна. Като цяло приличаше на европеец, по-конкретно на италианец. Всъщност беше шотландец, с акцент, опърлен солидно от слънцето на южна Калифорния. Хората, които го познаваха добре, твърдяха, че единствено в акцента му се долавял някакъв намек за човешка топлота.

Архитектът разгъна няколко машинописни страници, пусна една пробна усмивка, прецени, че пладнешкото слънце е твърде ярко за него, измъкна от вътрешния джоб на сакото си скъпи очила с рогови рамки и прикри невзрачната си душица зад матираните им стъкла.

— Мистър Ю, уважаеми сенатор Шварц, господин заместник-кмет. Дами и господа. Историята на архитектурата не се крепи на естетиката, както бихте могли да си помислите. Тя се опира на технологията.

Мичъл Брайън, който седеше с останалите членове на проектантския и изпълнителен екип, изръмжа през зъби, осъзнал, че ще трябва да изтърпи още една от прочувствените речи на своя старши съдружник. После погледна към Дейвид Арнън и му смигна многозначително, като не пропусна преди това да се увери, че съпругата на Ричардсън — Джоан, американка с индианско потекло, не би могла да зърне неговия дребен акт на неподчинение. Нямаше нужда от допълнителни неприятности. Джоан гледаше Ричардсън с онова прехласнато, всепоглъщащо внимание, дължимо по принцип единствено на религиозните водачи. Дейвид Арнън потисна прозявката си и се облегна, опитвайки се да си представи как ли би изглеждала седналата на съседната маса Арлийн Шеридан без нито една дрешка.

— Цялата досегашна история на архитектурата е всъщност история на технологичния прогрес. Например изобретяването на цимента от древните римляни е направило възможно създаването на купола на Пантеона — най-големият купол на света почти две хиляди години. По времето на Джоузеф Пакстън новите структурни възможности на желязото и напредъкът в производството на шлифовано стъкло са позволили през 1851 година в Лондон да бъде изграден Кристъл Палас. Трийсет години по-късно Сименс изобретява електрическия асансьор и това създава условията за появата на първата многоетажна структура в Чикаго в навечерието на новия век. Точно едно столетие по-късно архитектурата вече се базира на открития, направени в областта на космическите изследвания. Става въпрос за сгради като тази на „Хонконг енд Шанхай Банк“, проектирана от Норман Фостър, в които за олекотяване на конструкциите са използвани много новооткрити материали. Дами и господа, трябва да ви кажа, че съвременната архитектурна сцена ни предоставя най-вълнуващото приключение на всички времена, опирайки се на водещите технологии на космическата и компютърна ера. Сградите се превърнаха в подобие на машини, в които механичните системи са заменени с невидими микро- и нанотехнологии. Днешната модерна сграда е по-скоро робот, отколкото прост покрив над главата. Структура със собствена електронна нервна система, всяка частица от която реагира като гъвкавите мускули в тялото на олимпийски атлет.

— Не се и съмнявам, че една част от присъстващите на тази церемония вече са чували за тъй наречените „интелигентни сгради“. Концепцията за интелигентната сграда се дискутира непрестанно надълго и широко и въпреки това все още не е постигнат консенсус относно онова, което прави една сграда интелигентна. За мен основополагащата характеристика на една истински интегрирана интелигентна сграда е включването на всички компютърни системи — от свързаните с функционалната структура на постройката до обслужващите деловите операции на нейните обитатели, в една-единствена мрежа, използваща една информационна шина и екранирани кабели с двойно оплетени проводници. Като минимагистралите около централните градски зони. Използвайки информационната шина, централният компютър ще изпраща сигнали към многобройните електронни подсистеми — охранителна, информационна, енергийна — под формата на мултиплексирани^[2] във времето, високочестотни 24-волтови цифрови команди. Така например централният компютър ще черпи информация от линейни, точкови и обемни датчици, разположени в сградата, и ще следи за възникването на евентуален пожар. Компютърът ще се обади в местната противопожарна охрана, едва когато прецени, че не е в състояние да овладее пожара със собствени сили.

Ричардсън за миг млъкна и вдигна поглед от напечатаните листи, защото неочакван порив на вятъра довя от площада пред сградата гласа на Ченг Пенг Фей:

— Ю Корпорейшън подкрепя фашисткото правителство в Китай.

— Знаете ли — ухили се Ричардсън, — малко преди да дойда тук говорих с една моя позната. Тя ме попита дали бихме искали да демонстрираме на какво е способна сградата. Не, не искаме, отговорих й аз. — Той протегна ръка в посоката, от която бе долетял гласът. — Но всъщност се оказа, че съм сгрешил. Там долу има демонстрация. Колко жалко, че не бих могъл да сложа край на тази демонстрация с натискането на един-единствен бутон.

Аудиторията се засмя учтиво.

— В действителност най-важните аспекти от интелигентността на тази сграда не могат да бъдат демонстрирани лесно. Защото онова, което я прави истински „умна“, не е способността й да се нагоди към нуждите на потребителите така, че да бъде икономисано значително количество енергия. Не става въпрос и за наземните изолатори, с помощта на които тази сграда би могла да издържи на земетресения с магнитуд от порядъка 8,5 по скалата на Рихтер. Не. Това е най-интелигентната сграда в цял Лос Анджелис, а вероятно и на територията на Съединените щати, тъй като тя е способна да върви в крак с информационните технологии не само на нашето време, но и на утрешния ден. Днес, когато много американски компании се борят със сетни сили да запазят своята конкурентоспособност с държавите от Европа и Източноазиатския регион, буди тревога фактът, че огромна част от деловите сгради в Америка, някои от които строени дори през 70-те, са преждевременно остарели. Цената на тяхното осъвременяване в духа на модерните информационни технологии е равна на цената на тяхното сриване до основи и повторното им построяване. Вярвам, че тази сграда демонстрира нагледно предимствата на новото поколение бизнес центрове, които ще осигурят на нашата страна единствената възможност да остане конкурентоспособна и за в бъдеще. Този тип сгради ще гарантират на тази велика държава едно заслужено и привилегировано място в системата, която президентът Доул нарече „глобална информационна инфраструктура“. Защото — не се съмнявайте в това — именно там е ключът към икономическия възход. За американската икономика днес информационната инфраструктура е онова, което транспортната инфраструктура беше за икономиката през 50-те и 60-те години на нашия век. Ето защо съм убеден, че съвсем скоро ще виждаме все повече сгради като тази тук. Разбира се, единствено времето ще покаже дали съм бил прав, или не и дали Ю Корпорейшън ще бъде напълно задоволена като потребител на тази сграда и през следващия век. Едно е сигурно: сега светът се сблъсква с онова предизвикателство, с което Чикаго се сблъска преди цели сто години, когато нуждите от складови помещения, търговска оперативност и мениджмънт на железопътната и парна сила на индустрията създадоха предпоставка за откриването на новите офис технологии на телефониите връзки и пишещите машини и доведоха до построяването на нов тип сгради в съгласие с тези технологии. Високото строителство на Чикаго, или небостъргачите, както ги наричаме днес, сложиха началото на един нов тип град. По същия начин, по който в периода между 1900 и 1920 Манхатън се трансформира и стана града, с който сме привикнали днес, аз вярвам, че ние стоим на прага на урбанистична метаморфоза, в която нашите градове ще се включат в глобалния икономически процес като интелигентни участници. И тъй, нека се върнем към нашата покривна церемония. Обикновено отбелязваме събитието като хвърляме вечнозелена клонка от самия връх на сградата. Често са ме питали за корените на тази традиция, но истината е, че всъщност никой не е съвсем сигурен за тях. Веднъж един професор по антична история ми каза, че тази церемония вероятно датира от времето на древния Египет, когато завършването на една постройка винаги е било свързвано с човешко жертвоприношение, а през новата ера, когато хората престанали за награда да вграждат архитекта в собственото му творение или да го хвърлят от върха му, вечнозелената клонка се е превърнала в заместител. Смея да твърдя, че някои клиенти все още биха искали да постъпят със своите архитекти като в доброто старо време, но според мен мистър Ю не е един от тях.

Ричардсън погледна към мистър Ю. Застаряващият милиардер се усмихна учтиво.

— Е, дано да не греша. Дами и господа, може би ще е най-добре да хвърля клонката преди той да е размислил.

Гостите учтиво прихнаха.

— И, между другото, мистър Ю и неговият син Джардин, загрижени за безопасността на демонстрантите, ги помолиха да се преместят на отсрещния тротоар — постъпка, която, според мен говори достатъчно сама по себе си. Благодаря ви за вниманието.

Гостите се засмяха отново и когато Ричардсън тръгна с клонката към ръба на покрива, започнаха да ръкопляскат. Повечето го последваха, за да видят как клонката ще прелети сто и трийсетте метра, които деляха върха на сградата от площада.

Мич се увери, че Джоан е сред тях, после улови отново погледа на Дейвид Арнън и завря пръст в устата си, сякаш се опитваше да повърне.

Дейвид Арнън се ухили и се наведе към него.

— Знаеш ли, Мич — каза той, — като евреин не ми е приятно да го призная, но тези египтяни май не са били чак толкова глупави.