Роджър Зелазни
Избор на лице (8)

7.

Излязох много предпазливо, наоколо май не се мяркаше никой. Чудесно. Затворих черната порта и побързах да се отдалеча от нея.

Нещо не беше наред и минаха няколко секунди, докато обмисля смътните си впечатления.

Да, тишината. Твърде необичайно беше да чувам само ехото от собствените си стъпки. Никакви шумове от машини, дори от подвижните пътеки. Въздухът ми се стори значително по-топъл от привичната температура, не усещах дори лек полъх. Здрачът също беше някак по-плътен, макар че далече вдясно виждах слабо осветено място.

Не дадох воля на любопитството си, а продължих в избраната посока. Там беше най-близката пренасяща колона — мрачна виеща се кула сред хаоса от начупени очертания, която сякаш чезнеше в безкрая.

Опасявах се, че ще трябва да се изкачвам пеша по спиралата.

Дали господин Блек ме причакваше някъде наоколо? Вероятно, щом знаеше как си служим с черните порти, бе предвидил откъде ще проникна в Крило 5.

Дали бедствието показваше до какви крайности можеше да стигне в желанието си да ни унищожи? Или беше отдавна подготвена диверсия, част от план, в който отстраняването ни е само незначителна подробност?

Все едно. Бях готов да приключа с него.

Промъквах се напред в тъмнината. Дали имаше повреда в Подземието, или енергията се отклоняваше другаде заради особено тежка авария?

А какво ли правеше Гленда? Дали знаеше? Беше ли замесена във всичко това?

Изведнъж се вцепених, само ръката ми успя да докопа дръжката на оръжието и почти го измъкна от кобура. Що за дивотия?…

Акорд. Още един. После гневно набиваща се в ушите музика. Агресивно и нервно изтръгната на орган не много далече от мен. След секунди се сетих коя е мелодията, твърде неуместна в това място на размисъл и покой — „Проклятието на Фауст“.

Разбира се, свих наляво, воден от звуците. Има обстоятелства, когато запознаването с неестественото е не само приемливо, но и задължително. Например ако нямаш представа какво става наоколо.

Скоро пред очите ми се разкри смайваща гледка. Разрошен мъж в дрехи на свещеник седеше пред клавишите. Малък свещник пръскаше бледа светлина край него, а две бутилки вино му правеха компания. Влязох в сектора. Мъжът ми се усмихна, после отново притвори очи и продължи да свири. Но когато го доближих, отвори очи и усмивката му се стопи, долната му челюст увисна от ужас. Пръстите му неловко изтръгнаха последен дисонанс от органа. Човекът се разтрепери.

Постоях нерешително, умувайки как да постъпя. Другият обаче сложи край на колебанията ми, като вдигна глава и отлепи длани от лицето си. Вторачи се в мен, дишайки тежко и промълви:

— Не ме измъчвайте. Ще изявите ли волята си?

— За какво говорите?

— Решихте ли да изпълните желанието ми?

Погледът му се плъзна към краката ми, после мъжът се озърна за миг към олтара. Забелязах, че кръстът е обърнат надолу.

Свих рамене незабележимо. Нищо особено. Местният проповедник решил да се прехвърли в другия отбор. Струваше ли си да губя време, за да науча поводите и подбудите за решението му?

Прецених, че е важно, защото нямаше съмнение, че човекът съвсем наскоро е понесъл тежко сътресение на психиката.

— Е?… — плахо подкани той.

— За кого ме смятате? — отвърнах с въпрос.

Изкриви устни в кисела усмивка и наведе глава.

— Видях откъде се появихте. Не отделях поглед от черната порта, откакто принесох жертвата. И щом ви зърнах, засвирих най-уместната музика.

— Ясно. И към какви облаги се стремите?

— Чухте ме и дойдохте. Знаете желанията ми.

— Не изпитвай търпението ми! — изръмжах. — Искам да го чуя от тебе! Веднага!

Очите му се разшириха от страх и той се просна по корем пред мен.

— Не съм искал да ви обидя! Стремя се само да изпълнявам волята ви!

— А какво изведнъж те накара да разбереш кое е добро и подходящо за тебе?

— Когато се случи и хората започнаха да идват при мен със своя ужас… Изнасях проповеди, четях молитви. А хората все прииждаха. И накрая ме осени прозрение. Още преди енергията да спре. Дори преди да дадат заповед за евакуация. Разбрах, че сме прокълнати. Знаех, че сме оставени на погибел и си помислих: „Тогава нека се обърнем покорно към неправедния и нечестивия, защото в падението си ще заслужим да ни пренесе в своите вечни селения.“

— Според тебе защо сте прокълнати?

— Заради своята надменност, вражди, тайни копнежи…

— Всъщност те питам какво точно се случи.

Вдигна глава да ме изгледа недоумяващо.

— За взривовете и останалото ли говорите?

— Да. И стани най-сетне.

Изправи се и отстъпи заднешком. Когато краката му опряха в скамейката, аз кимнах:

— Я седни.

— Взривовете се разнесоха преди няколко часа — започна той. — Разкъсаха стената и ни показаха… звездите. О, Боже! — Стресна се по смешен начин и промърмори: — Моля да ми простите.

— На кое ниво стана това?

— Дневната — измънка той и се озърна с копнеж към бутилката.

Въздъхнах. Тъй значи. Четири нива под това, на което се намирах, а Библиотеката беше само две по-долу. Значи стената се е пръснала на парчета… Взривът трябва да е бил внушителен.

— А след експлозиите? — подканих проповедника.

— Хората се втурнаха да бягат. После всички проумяха какво се е случило и се залепиха да зяпат. — Облиза устни и пак стрелна с поглед бутилката. — Накрая отново побягнаха надалече от дупката.

— Пийни си — разреших му.

Той награби бутилката и отметна глава. Наблюдавах как гръклянът му мърдаше яко при всяка глътка.

Крило 5… Поне бе избрал планета с достатъчно благоприятни условия, където да предизвика катастрофата. Атмосферата беше годна за дишане, макар и да дразнеше малко гърлото и белите дробове, а температурата оставаше поносима и през нощта.

— Ти надникна ли?

Свещеникът отдели бутилката от устните си, кимна и се закашля. След миг посочи олтара.

— Съзрях вечността. Небето се простира в безкрая. Видях и светлините… Надуших смрадта на Геената огнена. Хора пищяха и падаха в несвяст. Други се блъскаха, за да погледнат. Някои бягаха. Имаше и такива, които излязоха навън и мисля, че се изгубиха. Най-после ни изтласкаха настрани от дупката и ни принудиха да напуснем онова ниво. Може вече и да са възстановили стената. Мнозина дойдоха в Катедралата. Непрекъснато отслужвахме литургии. Сам аз изнесох три проповеди. И се чувствах все по-особено. Знаех, че е настъпил Страшният съд. И разбрах, че до един сме недостойни. Това е краят. Домът е пред разруха, а небесата са се разтворили. Човекът е нищожен и лишен от добродетели. Осъзнах това, щом се изправих пред вечността. — Той поспря колкото да пийне малко вино и продължи: — И повече не можех да продължавам. Как да се моля за спасение от участта, която сами си навлякохме? Реших, че е по-добре да приема смирено съдбата си. Затова дойдох тук, по-далече от останалите. Всички те са ей там. — Посочи осветения район. Вече не се съмнявах, че трепкащото сияние е от множество запалени свещи. — Извърших онова, което е уместно за времена като тези. Вземи ме със себе си, господарю — завърши той и хлъцна.

— Не съм онзи, когото си призовавал — казах му и тръгнах да си вървя.

— Не! — изхленчи той, после чух дрънчене и бълбукане от разлятата бутилка. Свещеникът изруга грозно и се спусна да я вдигне. — Видях те да излизаш оттам! — писна след миг. — Дойде през черната порта!

— Грешиш.

— Не! Още вярвам на очите си! Кой си ти тогава?

Жалкото му объркване май ме бе подтикнало към по-философско настроение, отколкото предполагах, защото наистина се замислих над въпроса му и отговорих честно:

— Наистина не знам.

После си тръгнах.

— Лъжец! — кресна мъжът зад гърба ми. — Цар на лъжите! — И заплака. — Значи адът е тук… — чух отслабващия му глас.

Побързах да се отдалеча. Мислех си за реакциите на останалите наоколо. Чудех се дали неговият случай е типичен. Надявах се да не е вярно и че е отклонение от нормата. Все пак искахме да ги насочим по друг път.

Вървях до неподвижната пътека, водеща към пренасящата колона. Малки групички се влачеха край мен и в двете посоки. Единственото мъждиво осветление беше от знаците с автономно енергийно захранване, свещите в Катедралата и ръчни фенери, носени от скитащите.

През следващите пет-десет минути подминах две дълги шествия, сред които нямаше човек без запалена свещ в ръце. Изобщо не забелязах самотни пешеходци.

Пак се замислих за липсата на енергийно захранване. Произшествието едва ли бе наложило пренасочване на електрическите линии, дори на едно-единствено ниво. Не, сигурно имаше още някакъв саботаж в Подземието. А това подсказваше за бомба със закъснител, защото имах впечатлението, че Блек се отличава с характер на вълк-единак. Значи много внимателно е съставил графика на действията си. Атаките срещу семейството, пробива в стената, повредите в електрическите мрежи. Вече напипвах някаква закономерност, но още не можех да я проумея. И вероятно щеше да се наложи да го ликвидирам, преди да узная нещо от него. Другият възможен резултат от сблъсъка също не би допринесъл за по-добрата осведоменост на семейството. Жалко. Цялото това планиране, хитроумие, усет… и успехът означава, че унищожаваш единствените, които са способни да оценят дарбите ти. Беше печално. Както и да го погледнех.

Скоро влязох в колоната. Мрак и неподвижност. Тръгнах надолу по спиралата. Подминах следващото ниво — Спалнята, защото различих отблясъците на няколко пожара, при това един беше съвсем наблизо. Наоколо се щураха хора и отначало се усъмних дали не са се поддали на паниката и дори сами да са запалили огньовете. Не бях справедлив. Повечето се опитваха да гасят с платнища и с кофи вода. Май нещо се бе объркало и с автоматично задействащите пръскачки. Многобройни противопожарни машини се устремяваха към пламъците — и по повърхността, и във въздуха сред застиналите в най-различни положения кранове.

На следващото ниво, за моя радост, нямаше признаци на сериозни бедствия. Пред мен се движеха множество светлинки, носени от хора. Отдъхнах си, че господин Блек не се бе отдал на подпалвачески страсти и в Библиотеката.

Доколкото виждах, немалко хора влизаха в колоната, но никой не идваше насреща ми. Значи всички слизаха към повредената Дневна. Чудех се какво ли ги влече натам.

Мислено си припомних подредбата на това ниво и тръгнах към аварийния хангар на около половин километър от колоната. Смятах да използвам някакво въздушно возило, защото споменатият от Гленда номер се намираше доста далече оттук.

Стигнах до изхода и побързах да се дръпна встрани, защото групи хора непрекъснато нахлуваха в колоната и се затичваха надолу по спиралата. Говореха оживено, някои почти истерично. Мнозина бяха помъкнали вързопи.

— Къде отивате? — попитах мъж, който поспря до мен да си поеме дъх.

— Навън.

Не можах да повярвам на ушите си.

— Как тъй „навън“? Нима ще излезете от Дома?

— Че какво друго да правим? Домът се разпада.

— Но вие не можете… тоест, нали са закрили дупката и са отцепили района?

Той се разсмя.

— Послушай ме и ела с нас. Отначало няма да повярваш на онова, което ще видиш.

— Защо?

— Прекрасно е!

— Но…

Мъжът отмина и скоро се изгуби от погледа ми.

Естествено разтревожих се. Дочутите откъслечни фрази показваха твърде голямо разнообразие от мотиви за това преселение — от страха Домът да не се срути съвсем скоро до жаждата за приключения. Някои бяха като омагьосани от катастрофата, други — обзети от религиозен екстаз или пък научен интерес, дори първобитно любопитство. Каквито и да бяха причините, последиците явно щяха да бъдат трайни. Никак не ми харесваше намесата на непредсказуеми явления в моята затворена и контролирана система.

Но в момента не можех да предприема нищо. Втурнах се към хангара. Пробягах в спринт последните стотина метра към зеещите големи врати. Осветих помещението с фенерчето, което отнех от блъсналия се в мен мъж. Вляво долу имаше две машини. Прескочих парапета, увиснах на ръце и скочих на площадката.

Едното крилато возило беше полуразглобено за ремонт, другото — натикано в нишата си. Проверих горивото, дръпнах преградата и напъвайки се с всички сили, успях да го избутам на площадката. Двигателят се включи веднага и след минута бях във въздуха. Избирах посоката внимателно, летях плътно под тавана с включени предни и странични фарове, за да не се блъсна в някой кран или колона. А под мен, същински фотографски негативи на мушици около свещ, светлинките се стичаха към тъмната колона.

Ниша 18237. Разстоянието беше доста голямо. От време на време се спусках, за да разчета в светлината на фаровете указателните табели. Край мен някой прелетя в обратна посока, но не каза нищо по комуникатора.

Постарах се да не мисля за тревогите и приумиците на населението, а да се занимавам със собствените си главоболия. Моят враг внимаваше при всеки свой ход и не вярвах да се отпусне точно сега. Пак се сетих за Гленда, но този път се питах дали не се насочвам право към някаква клопка. Като дъщеря на Кендъл, ако подозираше ролята ми в неговата гибел, имаше пълно право да ми навреди по всякакъв начин. Какви бяха подбудите и намеренията й? Дали Блек я използваше? И как? Макар че в съзнанието си пребродих цели лабиринти от въпроси и съмнения, не ми хрумна нищо друго, освен да действам решително и без колебания. Твърде много неща не знаех. Всяко усилие да проявя изобретателност можеше да ми струва твърде скъпо. Не се съмнявах, че Блек почти се е опомнил от тежката наркоза, причинена му от Енгел.

В сектора, споменат от Гленда, забелязах голямо открито пространство до скупчени маси, прегради и машини, приземих возилото, изключих светлините и двигателя и излязох от кабината. Мракът наоколо не ме притесняваше. Бях огледал мястото отгоре и ми се стори, че е съвсем безлюдно. Въпреки това се хвърлих към най-близкото укритие и започнах да се промъквам предпазливо към търсената ниша.

Няколко минути наблюдавах околността на номер 18237. Не забелязах някой да се спотайва в засада. Но докато зад съседните прозорци трепкаха пламъчета, в стаичката на Гленда беше съвсем тъмно. Доближих, стиснал дръжката на пистолета, и почуках. Стоях и се питах дали Гленда се е поддала на общата бъркотия или нещо друго й е попречило да се прибере. Реших да я чакам тук, ако се наложи.

Тъкмо вдигнах ръка да почукам пак с цевта на оръжието и чух шум отвътре. Вратата се открехна. Успях да позная Гленда в мрака. Очите й се стрелнаха от лицето ми към револвера.

— Да? Какво искате?

— Разделихме се доста внезапно преди малко — казах й. — Но ти ме покани да намина отново.

Лицето й се сгърчи и се отпусна пак за частица от секундата. Но гласът й прозвуча естествено, дори весело.

— Разбира се! Влез, влез!

В същото време вдигна дясната си ръка, сякаш за да ми попречи. Поколебах се озадачен, а тя се хвърли към мен.

Запрепъвах се назад в усилията си да не падна, Гленда пък се просна по лице. Тогава чух изстрела отвътре. Само че момичето бе успяло да ме отблъсне достатъчно настрани и врагът не можа да ме улучи. Веднага пуснах два куршума през вратата, за да не си въобразява онзи, че ще чакам да ме очисти. Крещях на Гленда да се скрие. Не беше нужно да я подканям. Изчезна бързо и безшумно в тъмнината.

А аз се претърколих напред и се прилепих до стената, за да не бъда видян от прозорците — не знаех къде точно е застанал онзи. Бях възнаграден за предвидливостта си със закъснял изстрел, пръснал стъклото до мен. Напипах едната газова граната, освободих предпазителя и я метнах през разбития прозорец. Секунда по-късно я последва и втората.

Запълзях полека назад, за да имам поле за обстрел и на вратата, и на прозорците.

Чаках. Чух мекия пукот на гранатите и след малко призрачни димни пипала запълзяха от прозореца и зейналата врата.

И докато се чудех какво ли ще предприеме този път моят враг, то се случи.

Мощен взрив… и бях засипан с парчета от стената. Обгърна ме облак от пушек и прахоляк. Насилвах се да не кашлям, очите ми се насълзиха и виждах само смътна мъгла пред себе си. Струваше ми се, че съм сритан здравата на няколко места по гърба и ребрата. Постарах се да насоча револвера обратно към нишата и мигах начесто, за да прочистя очите си.

Едва забелязах фигурата, прескачаща отломките, някъде около мястото на изчезналата врата. Вихрено сви надясно и изстрелът ми не го уцели.

Отръсках парчетиите от себе си, изправих се мъчително и се спуснах след него, макар че първите няколко крачки се олюлявах. Още го виждах и нямах никакво намерение да го изтърва отново.

Той стигна до преграда, неочаквано се извъртя на пети и стреля по мен, преди да се шмугне зад прикритието, дори без да изчака резултата от опита. Нещо ме жегна по лявата ръка. Вдигнах револвера и пуснах три куршума през преградата. Отскочих встрани и побързах да презаредя оръжието си.

Залегнах и подадох предпазливо глава иззад ъгъла. Дръпнах се светкавично, щом го зърнах до края на преградата, готов да ме довърши. Куршумът изсвистя високо над мен.

И аз стрелях, преди да се притисна в укритието си, за да извадя предпазителя на осколочна граната. Щом се показах, за да я хвърля, той незабавно ми отвърна с изстрел. Отскочих и запратих още една граната.

Първата избухна, докато втората още беше във въздуха. Преди взрива вече стисках револвера в дясната си ръка. Втурнах се към остатъците от преградата.

Не заварих никого в опустошения сектор. Озъртах се трескаво и най-сетне долових мярнала се за миг сянка далече наляво. Затичах нататък.

Той прекосяваше открита площадка, за да стигне до плетеницата от тесни проходи и полуоткрити кабинки на читалнята. Препусках с всички сили и разстоянието помежду ни намаляваше. Стрелях в движение и Блек се сви, залитна, но се напъна да продължи напред.

Щом стигна стълба до първите кабинки, той се улови с лявата ръка, завъртя се светкавично и започна да натиска спусъка. Наблизо нямаше прикритие, затова продължих да бягам, отвръщайки му със стрелба.

Не знам защо не ме пречука на място. Вероятно го бях ранил по-зле, отколкото допусках преди миг. Изпразни оръжието си по мен, прецени, че няма време да презареди, обърна се и се затича тежко към най-близкия проход. И аз нямах патрони в барабана на револвера и реших да не губя скъпоценни секунди. Последвах го по прохода.

Видях го как свърна наляво и позабавих крачките си. Макар още да беше достатъчно тъмно, за да се съмнявам в преценката си за разстоянието, забелязах стреснат, че може би вече минута лампите над нас мъждукат слабо. За мен беше твърде неприятно, че захранването е възстановено толкова бързо. Разчитах да довърша своя враг и да залича следите си, преди някой да е въвел отново ред в района.

Пъхнах револвера в кобура и откъснах залепения за лявата ми ръка стилет. Острието беше мокро от кръв и леко огънато. Предположих, че е от плъзналия се по ръката ми куршум.

Заобиколих отдалече ъгъла, зад който се скри Блек. Притичвах полуприклекнал, с отпуснати край тялото ръце.

Той скочи насреща ми. Забелязах проблясъка на острие, но държеше ножа непохватно и първият му удар, отбит с лекота от мен, беше и най-бързият, който успя да нанесе. Спря дясната ми ръка, стрелнала се към него, и пак замахна към корема ми. Бронята ми издържа на режещия удар, аз направих няколко лъжливи движения и забих стилета до дръжката в слънчевия му сплит. От гърлото на моя враг се изтръгна бълбукащ звук, той се вцепени и увисна тежко върху мен. Пуснах го на пода.

Включих фенерчето си, за да го огледам по-добре. Дръпнах косата му и тя остана в ръцете ми — тъмна перука. Собствената му коса беше снежнобяла. Наистина се оказа съшият човек с моторната количка, който накара Ланге да му поръча нещо за пиене, а после го застреля. Господин Блек.

Той се взря усмихнат в мен.

— Джордън?… — промълви хрипкаво.

— Уинтън — поправих го аз.

— Е, почти познах… Не можеше да е никой от по-късните. Какви нищожества само…

— Но защо? Защо го направи?

Той врътна глава немощно.

— Ще научиш. Скоро. Ще ти се стори дори прекалено скоро!

— Какво?!

Лицето му се разкриви, но той пак положи върховно усилие да се засмее.

— Можех да ти видя… сметката с ножа… ако исках… Поблъскай си главата над това…

После умря ухилен и изведнъж проумях смисъла на загадъчните му последни думи.