Роджър Зелазни
Избор на лице (5)

4.

Изправих се и продължих да бягам. Не беше логично, но нищо не можех да направя със себе си.

Добре че никой наоколо не беше в състояние да забележи.

Да, но скоро видях наблизо групичка живи хора и трябваше или да забавя темпото, или да им се набия в очите, което никак не ми се искаше. Прехапах устни, озърнах се и спрях, за да вдишам дълбоко няколко пъти.

После част от Енгел пое юздите в свои ръце и се почувствах по-добре…

Страхотна воля! Кой би помислил, че точно Енгел ще се прояви като такъв храбрец? Застаряващ кларинетист, тих и кротък човечец. Сега само аз/той/ние знаехме какво се е таяло в него, но аз вече бях различен и още се променях. Съзнавах, че процесът в мен е неустойчив като разклатен живак и не може да се ограничи — тежък, проблясващ, изпълнен със сила и стабилност…

Да, ние всички се оказахме по-корави, отколкото си мислехме. Все едно бяхме мощен двигател, който само се прокашля няколко пъти, преди да заработи равномерно. Почти стигнахме до целта си, а аз — Пол Караб, сега бях свръзката…

Бягството ми започна почти неволно и дори малко приличаше на позорна постъпка, но се превърна вече в мисия. Макар и проява на слабост, действията ми бяха напълно правилни.

… Пол Караб, здрав, тридесет и пет годишен, уредник в Дневната на Крило 1, най-младият член на групата в Дома, бягащ като подплашен заек.

Но страхът отслабваше при намесата на Енгел/Ланге. Чувствах се по-спокоен с всеки изминал миг.

Убийствата ме хвърлиха в паника и ставаше все по-зле. Припадах всеки път и се опомнях в още по-лоша форма. Бях готов да се спасявам с бягство още по време на сливането, но тогава напипах опора под краката си. Когато обаче Серафис и Дейвис си докараха белята, май разсъдъкът ми изчезна в облака дим от взрива. Виждах, че позицията ми независимо от всички предпазни мерки не е никаква защита срещу този начин на нападение, срещу явното намерение да бъде унищожено цялото семейство. Не изпитвах нито любопитството на Ланге, нито гнева на Енгел. Не се съмнявах, че и такива чувства ще ме споходят по-късно, но паниката ме лиши от толкова важните други стимули за оцеляване. Не се срамувах от себе си прекалено дълго. Уплахата ми бе послужила в най-критичния момент, а вече не бях същият човек, който й се поддаде.

Наблюдавах бавното шествие на опечалените, които съпровождаха движещ се по лентата сандък. Проповедникът вървеше отпред и четеше последните молитви. За съжаление от мястото си не можех да различа черната врата, към която вървяха — пречеха ми всевъзможни прегради и мебели. Натрапващото се сравнение връхлетя съзнанието ми и се настани с драскане на нокти, грачене и размахване на черни пера — Пол Караб, какъвто се познавах, беше вече мъртъв заедно с половината семейство, а може би и целият ни живот със смисъла и стремежите му си поемаше дъх за последен път.

Не!

Няма да допусна това.

Изненадах се на своята решителност, но тя ме бе обзела изцяло. Знаех какво ми предстои, защото бях длъжен да го направя. Решението не се взимаше с помощта на логиката. Другите вероятно не биха одобрили действията ми. Всъщност кой знае — като си припомним твърде необичайните обстоятелства… Все едно, изборът се падаше на мен.

Както винаги Катедралата беше мозайка от светлини и мрак. Тръгнах по диагонал наляво и стигнах до входа на един в момента затъмнен сектор. Озърнах се внимателно, сниших се и запълзях по корем, за да не пресека лъча на детектора, който би включил меката светлина, ароматизаторите, отпускащата душата музика и сиянието около олтара. Седнах настрани на една от пейките, за да виждам по-добре и да внимавам за участниците в погребалната церемония. Много ми се пушеше, но щеше да е неприлично да запаля цигара точно тук, затова потиснах изкушението.

Оттук вече виждах черната порта — вратата към вечността, отвъдното, другия свят. Наричайте го както ви харесва. Лентата свършваше точно пред нея и се връщаше отдолу. Опечалените доближиха тържествено, служителят от погребалното бюро пристъпи напред и набра кода за отваряне на малкото табло в тъмна рамка.

Плочата се завъртя безшумно навътре и ковчегът продължи напред, последван и от значително количество цветя. Разбира се, от такова разстояние нямаше как да различа дали са изкуствени, но толкова много истински цветя биха стрували цяло състояние, което никак не се връзваше с малобройната групичка. Тунелът продължаваше надолу под значителен наклон и скоро тленните останки изчезнаха. Вратата се затвори, свещеникът изрече още няколко думи на утеха, хората се извърнаха и си тръгнаха — разговаряха или мълчаха според степента на налегналата ги печал.

Съпроводих ги с поглед, изчаках десетина минути секторът да притъмнее отново, после още десетина. Накрая се измъкнах навън.

Всичко беше неподвижно, тихо… Дори лентата за придвижване на ковчезите бе изключена. Най-близкият осветен район се намираше на достатъчно разстояние, защото дори не чувах минорните акорди на музиката.

Примъкнах се до лентата. Не знам защо плъзнах дланта си по нея, докато вървях към стената. Очаквах да си спомня нещо от усещането ли? Сетих се за Гленда. Какво ли правеше в момента? И къде ли беше? Дали е съобщила на полицията, или просто е избягала? Най-сетне мислите ми се бяха подредили и се върнах към онези последни моменти, които отбягвах досега старателно. Какво каза момичето накрая? Не и обичайните истерични глупости при вида на внезапна насилствена смърт. Не, съвсем не звучеше така. Повтаряше някакъв важен адрес. Ако това не е било странна форма на истерия, другото обяснение ми се виждаше твърде обезпокоително. Каква полза би имал един умиращ от подобна информация, освен ако не се отнася за моя случай?

Само че не бе възможно да е разбрала. Изобщо не можех да си представя как би се добрала до истината.

… Същото важеше, разбира се, за всеки друг. Включително и за господин Блек.

… Когото тя очевидно познаваше.

Превъртях лентата още малко назад и си припомних странната ни среща…

Естествено щях да проуча това. Всичко, което можеше да е свързано по някакъв начин с последните ни неприятности, беше жизненоважно за мен.

… А и привидно безсмисленото й упорито желание да тръгне с мен.

Да, щях да се заема с много въпроси около това момиче. И то скоро.

Стигнах до края на лентата и прескочих. Трябваше да застана от дясната страна, за да съм пред таблото.

Черната порта, през която мъртвите напускаха Дома — всъщност единственият начин някой да излезе оттук. Вратата бе направена от лека сплав, към два метра висока и три широка и в мъждивата светлина приличаше повече на петно… или на дупка. Набрах комбинацията и плочата безшумно се завъртя навътре. Още чернилка. Дори толкова отблизо не бях сигурен, че е отворена. Точно това ми трябваше в момента.

Качих се на лентата и прекрачих вътре, балансирайки, за да запазя равновесие. Опрях се с ръка на гладката стена. С другата хванах вратата и я върнах на мястото й. Нямаше да се заключи, докато не задействам механизма, но щеше да изглежда затворена, ако някой минеше край нея през следващите минути.

Запълзях заднешком надолу по тунела. Беше дълъг само десетина метра. Щом стигнах до отсрещната стена, станах и отново се облегнах. Пръстите ми се плъзнаха по равната повърхност в търсене на кутията.

Само след миг я напипах и отворих капачето. Лампичката вътре светна веднага и отново можех да виждам какво правя. Това оборудване твърде рядко се нуждаеше от преглед и поправка, а моите действия изобщо не бяха предвидени в наръчника по поддръжката. И без това нямаше причина някой да си играе с координатите за изпращането на мъртъвците по еднопосочния им път сред звездите.

Това обаче не се отнасяше за нас.

Свърших си работата, затворих капачето и зачаках. Трябваше да минат петнадесет секунди, преди процесът да започне. После системата щеше да се нагласи автоматично на предишните координати.

Някъде горе ключалката на вратата щракна. Чудесно. Сега май трябваше да си припомня нещо…

Изведнъж се пльоснах по корем. Обърнах се на хълбок и станах, опирайки се на стената. Да, можех и по-навреме да се сетя, че тунелът беше силно наклонен, а повърхността, на която се прехвърлях — равна.

После отвсякъде ме обля светлина. Къс, ослепително ярък коридор. Не се и опитвах да огледам стените, защото очите ме заболяха. Закрих ги с длан и тръгнах напред. През това време ме анализираха на стотици — може би и хиляди — равнища. С това се занимаваха скритите устройства, които биха пуснали вътре само един-единствен човек.

Щом доближих вратата, тя се плъзна нагоре и аз въздъхнах, прекрачвайки в Нулевото крило.

Облекчението, приливът на спокойствие ме разлюляха. Бях си у дома. И в пълна безопасност. Врагът не можеше да ме последва тук.

Тръгнах наляво по извития, покрит с мека червена пътека коридор. Обикалях около сърцевината на крепостта, минавах край огромните, херметично затворени хранилища на Лабораторията, Изчислителния център. Склада и Архива. Докато вървях, се зачудих що за състояние на духа е подтикнало някоя моя по-ранна версия да им даде толкова делнични имена, като знаех какво съдържат. Вероятно се дължеше на склонност към хаплива ирония.

Минах край масивните врати и влязох в кабинет или малък салон. Още с първата ми крачка вътре лампите светнаха. Угасих ги с едно плясване на ръце. Стигаше ми и осветлението от коридора. Помещението не беше особено просторно. Светли стени, тъмен килим, бюро, две кресла, диван с масички от двете му страни, вграден в стената библиотечен шкаф с остъклени вратички. Точно каквото го помнех.

Пресегнах се към бутоните по облегалката на креслото и включих отсрещната стена на пълна прозрачност.

Навън беше нощ и дебела оранжева луна висеше над белите каменни хълмове на около километър наляво, придаваше им вид на половин челюст с нацепени зъби. Близките скали бяха лъскавочерни, сякаш скоро ги бе поръсил дъждец. В далечината се разнасяха бледи облаци. А над всичко грееха неизброими звезди. Погледнах за миг индикаторите на дясната стена. Температурата навън беше малко над 13 градуса по Целзий. Завъртях креслото към панорамата и се настаних.

Без да откъсвам поглед от пейзажа, напипах пакет с цигари и си запалих една.

Колкото и положението да не търпеше отлагане, имах нужда от тези мигове, от цигарата, от гледката, преди да направя следващата стъпка. Исках да се отпусна, за да съм в състояние да продължа. Това беше важно.

Канех се да наруша няколко от строгите ни правила, за да се придържам към други. Просто трябваше да реша кое е по-важно в момента. Ако прибегнех до сливане, очаквах силна съпротива от останалите, но нали сега аз бях свръзката, единственият наследник на последните мигове на Енгел, значи само аз можех да направя нещо. Решението се падаше на мен и вече го знаех.

„Браво! Най-сетне отново имаме начело някой с повече ум в главата!“

— Но не го дължим на тебе, старче.

„Ха, естествено, че го дължиш на мен! От край до край!“

— Е, няма да си губя времето в спорове с тебе. Нищо няма да се промени, а след малко дори няма да има значение.

„Кой знае…“

— Какво се опитваш да ми кажеш?

„Да почакаме и ще видим, и то след малко, както сам ми напомни.“

— Едва ли имаш по-добра представа от мен точно какво ще се случи. Е, всъщност имаш…

„Така е. Не е ли време да се уверим?“

— Доста дълго си чакал. Не можеш ли да потърпиш, докато си изпуша цигарата?

„Добре. Наслаждавай се на унилото си съзерцание. Май дори не разбираш какво виждаш в момента.“

— А ти знаеш, тъй ли?

„Поне ми е по-ясно, отколкото на тебе.“

— Ще видим.

„Прав си.“

Нощта беше достатъчно ясна, за да различа няколко кратера в далечината. Очертанията им бяха смекчени от поникналите по тях ниски храсти. Взрях се по-напрегнато и ми се стори, че забелязвам силуета на грамадна порутена сграда, напомняща малко за крепост, в подножието на хълмовете. Предчувствието, че ще науча нещо повече за загадъчната развалина, ме изкушаваше…

Стига! Толкова много имам да свърша! А онези руини… Не съм ли ги виждал стотици пъти? И през колко различни очи?

Надигнах се рязко, смачках цигарата в близкия пепелник, обърнах се и излязох от стаята.

Трептях от възбуда, когато стигнах до Архива, подобен на великански сейф. Започнах да изпълнявам прецизно сложните и потенциално смъртоносни манипулации със заключващия механизъм.

След четвърт час влязох и лампите вътре се включиха. Броени секунди по-късно тежката врата се плъзна със съскане на мястото си.

Отсрещната извита стена се намираше на десетина метра, а ширината на залата беше поне петнадесет метра. Върху плот пред мен бяха наредени в няколко редици контролните устройства — като криле, излизащи от централния пулт. Тежкото кресло в средата бе обърнато към мен, сякаш ме очакваше.

Смъкнах в движение якето от раменете си и го оставих сгънато на един рафт. Настаних се в креслото и го завъртях към пулта. Включих програмите за проверка и подготовка. Отнеха ми към десетина минути заедно със задействането в нужната последователност на отделни модули. Радвах се, че трябва да се съсредоточа изцяло в работата си и не ми оставаше време за излишни мисли. Накрая всички индикатори светнаха в желаните цветове и трябваше да се заема с онова, заради което дойдох тук.

Дръпнах подвижната преграда вляво и завъртях шлема на дългия му тежък прът. Проверих го с няколко теста. Беше в идеално състояние.

Нагласих го на главата си, докато опря удобно в раменете ми. Имаше отвори за очите, за да следя какво върша. Включих програмата, която проверяваше състоянието ми.

Усетих вибрации, докато различните части на шлема се наместваха по издатините на черепа ми. Последва леко стягане — контактите се прилепиха до кожата. Едва доловимо сътресение, няколко капки влага. Обезболяващото. Докато проникваше през кожата, част от количеството остана по косата ми. Нямаше значение. Не исках да ходя с гола глава или да нося перука. Заради това си струваше да понеса струйката, стекла се под яката ми.

Не ми се вярва да има човек, който с удоволствие се подлага на бърникане в тялото му, какво остава пък за главата. Колкото и да е опитен и осведомен, трудно е да сдържи емоциите си. Но синият индикатор скоро светна пред очите ми. Значи всички сонди и манипулатори бяха проникнали през кожата, костта, еластичната обвивка на мозъка и се бяха наместили в съответните центрове, за да образуват мрежата, необходима за изпълнение на задачата.

Машината беше готова. Настъпваше мигът за стандартната операция, извършвана от всяка нова свръзка. Време беше да преровя моето/нашето съзнание и старателно да залича всички частици от Ланге и Енгел, които според мен влизаха в противоречие със собствената ми личност. Трябваше да изтрия и спомените им. Мигът на жертвата, на частичното самоубийство, на отърваването от ненужния багаж, от боклука, задръстващ ума и създаващ конфликти. Все още никому не е известно колко може да побере човешкият мозък, затова отдавна бяхме решили да не изпробваме издръжливостта си. Аз смятах, че причината е била такава. А семейството продължаваше да съществува, следователно каквито и да са били подбудите, струваше си да се придържаме към решението. Поне досега ни беше полезно. Дойде редът на Ланге и Енгел да си отидат — и вероятно да се превърнат в автономни ядра или лични демони сред тъмата на моето подсъзнание.

Само че мисълта за заплахата, надвиснала над нас, не ми даваше покой и исках да съм нещо повече, а не по-малко, да знам още, не да забравям. Винаги съхранявахме в паметта си факта, че при извънредни обстоятелства покойниците могат да бъдат възкресени. Доколкото знаех, не бяхме прибягвали до този последен спасителен изход. Разбира се, не знаех какво ще последва. Струваше ми се очевидно, че няма да се размине само с освежаване на паметта. Осъзнавах се като съвсем самостоятелно и истинско „аз“, въпреки че бях отчасти Ланге и Енгел. Положението оправдаваше и по-крайните мерки.

Усещах твърде отчетливо ударите на сърцето си, когато се обърнах към таблото със седемте поставени скоби и отвори за поне още толкова.

Всяка скоба беше животът на една от нашите групи, цяло поколение като закована с карфица невидима пеперуда…

Посегнах с влажна от пот ръка.

Скобата се слагаше след всяка процедура по изтриване. А издърпването й означаваше да съсипя делото на свой предшественик, да събудя неговия предшественик в паметта си.

Но какво правех? Нали бях тук, за да поставя осма скоба…

Китката ми затрепери.

Това е грешка! Нелепо е дори да ми хрумне, че…

Ръката ми се спусна уверено. Изобщо нямах сили да я възпра.

Гледах като прикован от магия как пръстите ми избраха целта си и извадиха седма скоба.