Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Today We Choose Faces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2016 г.)

Издание:

Роджър Зелазни. Избор на лице

Американска, I издание

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Петър Колев

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Първа корица: Момчил Митев

Портрет на писателя: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Светлана Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 11

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

Издателство „Аргус“, София 1998 г.

ISBN 954–570–041–6

История

  1. — Добавяне

Втора част

1.

Когато усетих куршума да пронизва сърцето ми, моята първа реакция беше безкрайно изумление. Как?…

После вече бях мъртъв.

Не помня да съм се разпищял, макар Мишката да разправяше, че станало точно така, а отгоре на всичко дясната ми ръка се вкопчила в гърдите. После съм станал като дървен, отпуснал съм се и съм замрял неподвижно. Трябваше да повярвам на горкото момиче, защото това се случи в собственото й легло.

Налудничава мисъл се стрелна през съзнанието ми в мига, преди да умра: „Извади седма скоба!…“ Нямах представа защо.

Помня лицето й, зелените очи, полуприкрити от дългите ресници, розовите устни, отворили се в усмивка. После усетих болката, връхлетя ме изумлението. Не чух изстрела, който ме довърши.

По-късно някакъв лекар обясняваше, че със сърцето ми всичко е наред въпреки тревожните симптоми. Нямало никакви явни причини да изпитвам болки в гръдния кош и да припадам. И без това ми беше ясно какъв е случаят, исках само да се махна от Амбулаторията, за да се отправя веднага към Крило 18, Библиотеката, ниша 17641. Там щях да се оправя с последиците от моята трагична смърт.

Но ме задържаха още няколко часа, настояваха да си почина. Ама че глупаци! Щом със здравето бях наред, защо да почивам? Пък и не можех да се отпусна, разбира се. Току-що ме бяха убили.

Чувствах се много изплашен и озадачен. Как е могъл някой да извърши подобно нещо? И каква е причината? Както си лежах, заобиколен от стерилната белота, треперещ и едновременно плувнал в пот, съзнавах колко е важно да тръгна незабавно, да видя какво са направили с мен, да прикрия бързо следите. Но изпитвах ужасна погнуса и боязън от гледката, от свидетелството за престъплението. Тези колебания ми отнеха немалко време, през което изобщо не помръднах. Запазвах достатъчна част от разсъдъка си, за да разбирам, че ще бъда безполезен, докато не се освободя от първоначалното си объркване.

Затова си наложих да анализирам чувствата си. Убийство! Нещо нечувано в наши дни. Дори не си спомнях кога бе извършено предишното, а пък бях по добре осведомен от останалите. Строгото възпитание от най-ранна възраст и множеството заместители на склонността към насилие почти не допускаха това, а даже и да се случеше патологичен изблик на агресия, значителният напредък на медицината позволяваше на лекарите да закърпят навреме жертвата. Но хладнокръвно, обмислено убийство… Да, от последното наистина бе изминало много време. Някакъв по-цинично настроен призрак на мое предишно „аз“ нашепваше, че може би точно хладнокръвните, обмислени убийства не са предизвиквали подозрения, затова не знам нищо за тях. Набързо прогоних натрапника в пълната забрава, която отдавна заслужаваше. Не се оставих да ме убеди или поне така си мислех. При качеството на събираната за всеки в Дома информация предположението ми изглеждаше невероятно.

Лош късмет бе, че неприятната задача се падна точно на мен. Сега трябваше да направя онова, което току-що бях отхвърлил като постъпка, немислима за друг. Тоест да реша как да прикрия факта, че нещо се е случило. В края на краищата нали бях особен случай? Не влизах в общата сметка…

Кискането ме стресна, особено щом усетих, че излиза от собственото ми гърло.

— Добре казано, стар досаднико! — говорех си аз. — Май долавям ирония в станалите събития.

„Дрън-дрън! Та ти изобщо нямаш чувство за хумор, Ланге!“

— О, все пак оценявам нелепостта на положението си. Но не виждам повод за смях в едно убийство.

„Не и когато ние сме жертвата, а?“

— Послужи си не с най-правилното местоимение.

„Все едно. Нека бъде, както ти харесва. И твоите ръце са не по-малко изцапани.“

— Аз не съм касапин! На никого не съм посягал!

Потиснах напиращия кикот.

„А какво мислиш за самоубийството? Нещо да кажеш за мен например?“

— Човек има право да върши каквото пожелае със себе си! А ти… ти си нищо! Дори не съществуваш!

„Тогава защо се вълнуваш? Да не ти е изгорял бушонът? Не, Ланге. Истински съм. А ти ме уби. Само че още съществувам. И ще настъпи моментът на моето възкресение. Ти самият ще ме върнеш към живота.“

— Никога!

„И то защото съм ти нужен. Мигът наближава!“

Задавен от гняв, прогоних предшественика си във въображаемото чистилище, където му беше мястото. Известно време проклинах факта, че съм такъв, какъвто съм, но и съзнавах, че бях преживял срив, причинен от травмата на собствената ми смърт. Скоро ми олекна. Напомних си, че докато хората си остават все същите, трябва да продължавам да нося кръста си, всеки път по различен начин.

Аз/ние трябваше да изчакаме, докато получа възможността да направя нещо. Да чакаме и да се крием. Колкото повече се бавех, толкова по-трудно щяхме да се изплъзнем, дори да не бях обект на постоянно наблюдение. Всички ние разбирахме и това, но оценявахме дълбочината на моите чувства и необходимостта от време, за да се овладея достатъчно.

Скръцнах със зъби и свих юмруци. Не можех да си позволя да се самосъжалявам. Трябваше да го отложа за по-късно.

Заставих се да стана и да прекося стаята до мивката. От огледалото над нея ме гледаше собственото ми отражение — посивяла коса, тъмни очи, лице на петдесетгодишен. Прокарах пръсти през косата си и си отправих измъчена усмивка.

— Жалка гледка — казах на самия себе си и ние си кимнахме в знак на съгласие.

Пуснах студената вода и наплисках обилно набразденото си от бръчки лице, измих си ръцете и се почувствах малко по-добре. Започнах да мисля само за непосредствената задача и извадих дрехи от скрита в стената ниша. Щом веднъж се раздвижих, вече не можех да стоя така. Трябваше да се махна оттук. Натиснах звънеца и закрачих нервно из стаята. Спирах няколко пъти пред прозореца и се заглеждах в малкия, заобиколен от стени парк, където се мяркаха само неколцина пациенти и посетители. Високо над всички нас светлините отслабваха — започваше нощният период. Виждах три от приличащите на тирбушони пренасящи колони и широките веранди на галерия далече вляво. По подвижните пътеки и кръстовищата нямаше много хора, не забелязах и никаква летяща кола.

Отзовалата се сестра доведе след малко младия лекар, който бе установил, че нямам здравословни проблеми. И понеже вече бяхме на едно мнение по въпроса, той ме пусна да си вървя. Благодарих му и излязох. Докато вървях по наклонената рампа към най-близката подвижна пътека, наистина открих, че се чувствам доста по-добре.

Отначало не ме беше грижа коя посока ще избера. Исках само да се отдалеча от Амбулаторията с всичките й миризми, напомнящи ми за моята скорошна злополука. Минавах край огромни аптечни складове, понякога над мен прелитаха въздушни линейки. Стени, прегради, платформи, рампи — всичко беше бяло и лъхащо на дезинфекция. Преместих се навътре към най-бързата пътека и започнах да се отдалечавам с нарастваща скорост от санитари, сестри, лекари, пациенти и техни близки. Радвах се да се отърва от тях. Мразех това място, предназначено за онези, които се възстановяваха, както и за другите, лишени от такъв късмет. Пътеката се шмугваше през края на парк, където такива нещастници седяха по пейки и в моторизирани колички в очакване на деня, когато черната порта ще се отвори и за тях. Сред плетеницата на металната мрежа над главата ми подобни на грабливи птици кранове пренасяха всичко необходимо за решаването на твърде сложното уравнение „хора-предмети-енергия-пространство“. Прехвърлих се от пътека на пътека поне десетина пъти и си отдъхнах чак в изпълнената с тълпи, ярко осветена Кухня. Тук ароматите, движението, звуците и цветовете ми напомниха, че другото вече е останало зад гърба ми.

Отбих се в малка, огряна от светлини закусвалня. Бях изгладнял, но след първите хапки престанах да усещам вкуса на храната, само дъвчех и преглъщах механично. Все се озъртах към другите в залата. Неволно се питах: „Може ли да е някой от тях? По какво да различа един убиец?“

Можеше да е всеки… стига да има мотив и склонност към насилие, а това трудно се разпознава по изражението на лицето. Колкото и да не вярвах, че някой притежава тези съставки, все пак неизвестният ги бе проявил само преди няколко часа.

И вече не изпитвах глад.

Можеше да е всеки…

Обзе ме желанието да се махна. Всичко наоколо ми се струваше зловещо. Откривах заплаха в небрежните жестове и погледи наоколо, всеки мускул в тялото ми се напрягаше, когато край мен минеше някой с поднос. Знаех, че ако закачи стола ми или само се докосне до мен, ще скоча с крясък.

Щом видях, че проходът между масичките се е освободил, веднага закрачих по него. Едва се сдържах да не затичам към подвижната пътека. Дълго се прехвърлях — не исках да попадна в блъсканица, но и се боях да остана сам. Чувах тихите проклятия, които сякаш сами се изтръгваха от устата ми.

Разбира се, имаше място, където щях да заваря хора и можех да се освободя от страха си. Почти не се съмнявах в това. Лесно беше да проверя, но се опасявах, че настроението ми е доста заразително и предпочитах да не се издавам, докато не се успокоя. Най-просто беше да отида там — на местопрестъплението.

Реших, че първо ще изпия нещо. Само че нямах желание да си поръчам в това Крило. Защо ли? Пак се държах неразумно. Започваха да ме притесняват на собствената ми територия.

Последвах указанията на светещите горе табели и се насочих към най-близката телепортираща станция.

Най-сетне видях в далечината внушителната стена с вечно променящата се мозайка от цифри и букви. Слязох от пътеката пред станцията и се загледах в списъка на маршрутите. Рехава нишка пристигащи се изнизваше през изходите, други стояха или седяха наоколо и хвърляха по едно око на разписанието. Научих, че Портал 11 би ме прехвърлил в Коктейлбара на Крило 19 след шест минути. Влязох в затвореното пространство пред 11 — нямаше никаква опашка — и подадох картата си за сканиране. Тихо бръмчене, после щракване и зарешетената врата в дъното се плъзна встрани.

Качих се по рампата до чакалнята на Портала. Заварих трима мъже и момиче в униформата на медицинска сестра. Може би се грижеше за единия от мъжете, стар особняк в моторна количка, макар че не стоеше до него. Той ме загледа внимателно и се усмихна полека, сякаш се готвеше да подхване разговор. Все още не се чувствах способен за контакт и извърнах глава. Преместих се по-надалече от него. Единият от двамата други стоеше до Портала, почти скрит зад четивото си, а вторият крачеше с куфарче в ръка и често поглеждаше към часовника.

Когато светна червената лампа и зазвуча приглушеният звънец, тръгнах последен към Портала. Отново подадох картата си за проверка и минах през входа. Когато влязох в подземния тунел, чувах тих пукот наоколо, а в ноздрите ми нахлу миризмата на озон. На стотина метра пред мен се проточваха металните стени на тунела, осветени мъждиво от позамърсени лампи. Виждах хаоса от обяви и рисунки по стените, а на пода — дребни боклуци.

По средата на тунела нисък набит мъж четеше рекламен плакат, скръстил ръце зад гърба, а между устните си премяташе клечка. Обърна се ухилен към мен, когато го доближих.

Свърнах наляво, но той пак ми препречи пътя. Спрях и скръстих ръце на гърдите си, с пръстите на дясната освободих магнитната закопчалка под мишницата си и напипах дръжката на зашеметяващото пистолетче.

Усмивката на мъжа стана съзаклятническа, той ми кимна и прошепна:

— Снимки…

Без да чака някакъв отговор, той бръкна под якето си. Отдъхнах си, защото не посягаше за оръжие, а наистина извади тесте снимки, щръкнало от вътрешния му джоб. Пристъпи към мен и започна да ги прехвърля в ръцете си.

На друго място и не точно в този момент сигурно щях да го арестувам или да го разкарам грубо според настроението си. Но в подпространствения тунел въпросът за юрисдикцията винаги беше малко по-деликатен, особено ако мъжът бе изчакал тук няколко прехвърляния, а това ми се струваше най-вероятно. Пък и сега изобщо не ме занимаваха професионалните ми задължения. Понечих да го заобиколя.

Той се вкопчи в ръката ми и поднесе снимките към очите ми.

— Какво ще кажеш, а?

Погледнах неволно. Сигурно настроението ми беше още по-далече от обичайното, защото не можех да се откъсна от лъскавите снимки, които ми показваше една по една.

Не знам защо тези изображения ме очароваха, макар да ги бях виждал много пъти. Имаше три снимки на Земята от Космоса, по една на всяка друга планета в Слънчевата система и още десетина на небесни тела около други звезди, както и на цели звездни купове. Бях странно развълнуван и леко се подразних от слабостта си.

— Красиво е, нали?

Кимнах му и мъжът веднага отсече:

— Получаваш всичко за петдесетачка.

— Ти си луд! Искаш прекалено много.

— Ама снимките са страхотни.

— Вярно — признах, — но не и на тази цена. И нямам петдесет долара в себе си.

— Ще ти дам шест по избор за двайсет и пет.

— Не.

Можех просто да му кажа, че никога не нося налични нари, и да приключа пазарлъка. На теория не се и нуждаех от пари, защото картата ми за самоличност служеше и за разплащания от личната ми сметка. Естествено всички носят и по малко налични за покупки, които не желаят да бъдат записани. Можех да го пратя по дяволите и да си продължа по пътя.

Е, добре, колебаех се, макар да не ми беше ясна причината. Вероятно тези снимки ме привличаха въпреки всичко. За да се отърва по-бързо от психотравмата си, реших да угодя на неврозите си и да купя две-три.

Избрах отчетлива, контрастна снимка на Земята и една с бяло-черната спирала на Млечния път. Струваха ми по два долара. Прибрах ги до пистолета си и се отдалечих от мъжа с натрапчивата усмивка и клечка между зъбите.

След малко се озовах пред коктейлбара на Крило 19. Стъпих на подвижната пътека. Тук беше вечна нощ и точно затова мястото ми се видя подходящо. Мракът скриваше тавана, а малките осветени пространства приличаха на лагерни огньове сред необятна равнина. Останах на най-бавната пътека — съвсем сам. Четиримата, които минаха заедно с мен през Портала, не се виждаха никакви. Прехвърлих се няколко пъти, докато стигнах в по-тъмен район далече наляво. Минах край грижливо разположени ниши и кътчета във всевъзможни стилове. Някои бяха заети, повечето пустееха. Тук-там се натъквах на веселящи се групички, чувах откъси от мелодии и смях. Понякога зървах двойки, допрели главите си над масичките, по които трептяха слаби светлинки. Веднъж забелязах и самотник, облегнал се тежко до бутилката. Сигурно изминах няколко километра навътре, преди да ме обземе отпускащото чувство на усамотение. Чак тогава слязох от пътеката, за да потърся подходящо място.

Свих зад ъгъл, минах по мостче, шмугнах се между няколко фалшиви палми и побързах да се отдалеча от този натрапчив полинезийски декор. Още няколко криволици ме отведоха до изненадващо малко ъгълче. Настаних се на плетен стол до маса, протегнах ръка и включих имитацията на газена лампа. Мекото жълтеникаво сияние ми откри кресла с дантелени покривала, пиано, два-три безизразни портрета, цял шкаф скъпо подвързани книги. Бях попаднал във викториански кабинет и си казах, че точно тук, където лъхаше на устойчивост и сигурност, мога да се отпусна.

Намерих обслужващия модул под масичката. Пъхнах картата си в процепа и си поръчах джин с тоник. Хрумна ми да поискам и пура. Сигналът избръмча след секунди, вдигнах капака и наредих всичко на масичката.

Отпих първата студена глътка и запалих пурата. Превъзходен вкус. Поне за малко се отърсих от мислите си, просто седях, сякаш загърнат в приятните усещания. Накрая обаче нещо се размърда в дълбините на съзнанието ми, ръката ми се плъзна към джоба на якето и извади двете снимки. Поставих ги една до друга и се загледах в тях.

Същото очарование и подобието на тъга по отдавна невижданото…

Взирах се в Земята и величествената звездна река, опитвах се да анализирам чувствата си, но напразно. Обхвана ме напрежение. Какво ли будеше у мен тези емоции?

Дали бяха присъщи на стария Ланге, покойния ми старши предшественик? Може би беше нещо свързано с него, с пожертваната част…

Имаше само един начин да се убедя — процедура, предвидена за извънредни ситуации. Не си спомнях да е била използвана някога. Въпреки ужасното произшествие, още не смятах, че ровенето в посттравматичното състояние оправдава подобна крайна мярка. Мъртвите са си мъртви, и то по основателни причини. Колкото и сериозно да изглеждаше сегашното ми положение, дори не можех да си представя такова стечение на обстоятелствата, което да изисква изваждането на седма скоба…

Господи! Изведнъж ме връхлетя налудничавото прозрение в предсмъртния миг, потискано досега от болката, от страха… „Извади седма скоба…“

Но по каква причина? Неизвестно.

Не последва нито присмехулен кикот, нито шизофренична реакция. Бих ги приел дори с облекчение, толкова самотен и ужасен бях. Но се боях от седма скоба дори повече от смъртта.

Защо на мен се падна да бъда старшият, свръзката? Защо аз трябваше да нося отговорността?

Изгълтах остатъка в чашата, сподавяйки мисленото възклицание: „Не е честно!“ Лесно и бързо можех да се освободя от тегнещата самота, но нямаше да е честно спрямо другите. Не! Бях длъжен сам да реша този проблем. Проклинах слабостта и страха си, но знаех, че няма да намеря помощ от тази страна на черната врата. По дяволите!

Поръчах си още едно питие, но сега го пиех на малки, редки глътки. Подръпвах от пурата. Взирах се в снимките, като се опитвах да разкрия тайните им само със силата на погледа си. Нищо не постигнах. Привличаха, защото бяха забранени. Никой сред живите не помнеше Земята, а и кой ли беше виждал звезда? Въпреки възрастта си и аз се чувствах малко виновен и засрамен, че седя и разглеждам изображения на мястото, от което произхождахме, и на галактическия му фон. Е, поне не будеха в мен престъпни намерения.

Стори ми се, че чух шум, но при всичките тези прегради и мебели наоколо ми беше трудно да определя посоката. А и едва ли имаше значение. Някой можеше да е седнал само на метър-два от мен и пак да бъде напълно невидим в мрака. Все още се нуждаех от илюзията за уединение. Не бях готов да стана и да продължа работата си.

Вслушвах се в тиктакането на часовника в остъклената му кутия. Харесваше ми това местенце. Защо ли да не си отбележа координатите му, за да дойда отново някой път? Бих могъл да…

Този път не ми се причу. Шумът беше много по-силен. Някой се блъсна в нещо. Имаше и механично жужене. Олекна ми. Вероятно наоколо се мотаеше почистващ робот, но нямаше да се напъха в заета ниша. Вдигнах чашата и отдръпнах ръката си от снимките. Засмях се. Бях ги прикрил неволно, щом ми се стори, че някой може да мине край мен.

След малко пак чух звука, съвсем наблизо. После той се показа иззад далечния ъгъл на „стаята“. Беше старецът в инвалидната количка, който мина преди мен през Портал 11. Кимна и се усмихна.

— Здравейте — промълви и се плъзна още напред. — Казвам се Блек. Видях ви в подземната станция до Амбулаторията в Крило 3.

— Да, помня ви — кимнах.

Той се ухили и се настани от другата страна на масичката.

— Като ви забелязах да слизате от пътеката тук, рекох си, че сте дошъл да пийнете.

Вторачи се многозначително в чашата ми.

— Аз пък не ви видях на пътеката.

— Бях доста далече зад вас. Между другото, изпаднах в малко неловко положение и си помислих дали няма да ми помогнете.

— Какъв е проблемът?

— Бих искал да си купя нещо за пиене.

Посочих модула под масичката.

— Ами заповядайте.

Но той поклати глава.

— Май не ме разбрахте. Не мога сам да си поръчам.

— Какво означава това?

— Лекарите ми забраниха. Блокираха сметката ми. Ако си пъхна картата в тази машина и поискам алкохол, при проверка Централата ще се натъкне на забраната и нищо няма да получа.

— Ясно…

— Не съм съвсем без пари. Тоест… нося и налични. Само че тези джунджурии не ги приемат. И си помислих — ако някой се съгласи да ми купи една чашка с картата си, ще му върна сумата, че дори ще го почерпя. И няма да останат никакви следи.

— Не знам… — проточих. — Щом вашият лекар смята, че не е добре за вас да пиете, едва ли трябва да ви помагам да си навредите.

— Е, да, докторът е прав. Не съм в цветущо здраве. Достатъчно е да ме погледнете, за да се убедите. И никак не ми е весело. Стискам душата си между зъбите с помощта на лекарите, но това трудно може да се нарече живот. И ако утре съм малко по-зле, няма да е прекалена цена за един почти чист бърбън с малко лед. Във всеки случай няма да ме затрие. — Старецът вдигна рамене. — Пък дори да ме довърши, никой няма да се опечали. Е, какво ще кажете?

Кимнах.

— Не е незаконно, а и вие най-добре си знаете.

Пъхнах картата си в процепа.

— Нека да е двоен… — облиза се непознатият.

Изпълних молбата му и когато пое чашата, той отпи дълга, бавна глътка и въздъхна. После остави чашата, бръкна под куртката си и извади пакет цигари.

— И това не бива да правя — промърмори, след като си запали една.

Поседяхме мълчаливо около минута, всеки зает със собствените си грижи. Странно, но не ми беше неприятно да се простя с уединението си, за което положих толкова усилия. Съчувствах на стареца. Вероятно беше самотен и го очакваше единствено неизбежният край. Ето защо само се чуди как да се измъкне за малко от дома за отдих и да изкрънка по някое питие — едно от малкото останали му удоволствия. Но изпитах и нещо повече. Съзирах жив дух, упорство, сила в набръчканото му лице. Тъмните му очи гледаха зорко, осеяните със старчески петна ръце не трепереха. В него имаше нещо успокояващо, почти познато. Не се съмнявах, че го виждам за първи път, но в същото време ме споходи абсурдната увереност, че срещата ни е някак предопределена.

— Какво имате там? — попита ме и проследих посоката на погледа му. — Мръсни картинки, а?

Лицето ми пламна.

— Нещо подобно… — измънках и той се ухили.

Посегна, но се поколеба.

— Може ли?

Кимнах. Взе снимките и се облегна в количката си. Гъстите рошави вежди надвиснаха над присвитите му очи, леко наклони глава встрани. Взираше се дълго, стиснал устни. После се засмя и остави снимките на масата.

— Много са добри. Чудесни са. — Изведнъж гласът му се промени. — „Виж Земята и умри.“

— Не ви разбирам…

— Доста стара поговорка, която преправих току-що. „Виж Венеция и умри“ или пък „Виж Неапол и умри“. Някога жителите на много страни и градове си позволявали гордостта да вярват, че посетилият ги чужденец е постигнал висшето благо в живота си. Но на моята възраст човек става по-космополитичен. Благодаря, че ми позволихте да ги разгледам. — Заговори още по-твърдо. — Събудиха множество спомени у мен. Някои дори са радостни.

Надигна решително чашата си и аз го зяпнах смаян. Сякаш наедряваше пред очите ми, седеше много по-изправен. И все пак беше невъзможно. Нямаше как да не го попитам:

— На каква възраст по-точно сте вие, господин Блек?

Усмихна се с крайчеца на устата, докато гасеше цигарата си.

— Възможните отговори са твърде много. Но май се сещам какво ви интересува. Да, виждал съм Земята — истинската, а не на снимки. И помня какво беше, преди Домът да бъде изграден.

— Не — отсякох. — Това е физически невъзможно.

Сви рамене и въздъхна.

— Може би сте прав, Ланге. — Допи последните капки в чашата си. — Всъщност няма значение.

И аз оставих чашата си до снимките.

— Откъде знаете името ми?

Той бръкна в джоба си.

— Дължа ви нещо. — Но извади не пари. — Виж Земята и… Ариведерчи.

Усетих как куршумът прониза сърцето ми.