Роджър Зелазни
Избор на лице (11)

10.

Тишина, проблясък, кръв. Болка…

Твърде късно. Твърде късно…

Да попреча… Вече не мога. Колко съм замаян…

… И светлината. Тази светлина!

Премигах непрекъснато. Бях целият мокър. Пот, слюнки, кръв…

В главата ми се блъскаха и разминаваха вихрушки, парчета от мисли, разкривени и разместени образи, гонещи се по съзнанието ми в неспирни кръгове…

Да се спра, да потисна трескавата възбуда на мозъка си, да огранича съзнанието си до равнището на най-просто наблюдение и контрол на движенията — само така се надявах да остана на ръба, без да се сгромолясам.

Болеше ме на много места, особено в дясната ръка. През цялото време я гледах невиждащо, но чак сега се принудих да насоча вниманието си само към нея.

Китката ми бе побеляла от усилието, с което стискаше дръжката, щръкнала от гърлото на мъжа, проснат върху краката ми. Над лявото му око имаше драскотина от куршум, челото, бузата и шията му бях изцапани с кръв.

Да, да, разбирах какво стана, но изтласках от ума си пресния спомен, щом започна да се избистря. Съсредоточих се върху проблема със схванатата си ръка. Разтривах и полека откопчвах пръстите си. Постепенно се отпуснаха и извиках неволно, когато напрежението в мускулите изчезна изведнъж. Но щом освободих ръката си, побързах да стисна клепачи.

Светлината…

Насочена право към мен, тя ме измъчва. Извърнах се и чак тогава отворих очи. Все още беше прекалено ярка. Реших да се махна. Щеше и да ми олекне, ако съм по-далече от трупа.

Измъкнах се внимателно, като старателно отбягвах да погледна и него, и към светлината. Веднага започнах да усещам болката от всички останали рани, особено в десния ми хълбок, мокър от изтичащата кръв. Все пак успях да се изправя и се опрях задъхан и замаян на близкия камък.

Намирах се насред кошмар и уплашено се опитвах да не мисля за случилото се току-що. Боях се и от предстоящото. Щом светът престана да се клатушка около мен, се оттласнах от камъка и закрачих. Вървях надолу, към увисналата над хоризонта тлъста бяла луна.

… Да се скрия от онази ослепителна светлина. Но тя изобщо не се отклоняваше от мен.

Свърнах надясно, после наляво. Забързах се. Нямаше спасение.

Потиснах изблика на ярост.

— Не! Не мисли! За Бога, само не мисли! — Бях изненадан от собствения си вик.

Не се оставяй да те погълне паниката, объркването. Там е хаосът. Позволявай си само по една представа, забравяйки всичко останало за момента.

Напрягах се да следя всяко свое движение, броях крачките си, оглеждах къде стъпвам, мислех си само за краката и стъпалата си.

Но май не вървях накъдето трябваше. Така ли беше? Да.

Вярно, нали се бях запътил към развалините. Щях да…

— Не мисли! — напомних си строго. — Махни се оттук! Махни се веднага!

Точно така. По-важно от всичко друго беше да се скрия от светлината. Чудесна идея. Дръж се здраво за нея.

Но…

Не я изпускай! Махни се оттук!

Вървях бързо. Петдесет крачки. Сто. Сега надясно. Петдесет крачки. Наляво. Още петдесет…

Конусът от болезнена светлина не ме изпускаше нито за миг, хвърляше дълги подскачащи сенки пред мен, осветяваше ми пътя. Плашеше ме и аз се затичах, търсех някаква преграда, която да ме отърве. Забелязах подходяща скална грамада на стотина метра, заобиколих я на бегом и се свлякох от другата страна, останал без дъх.

По навик посегнах за цигара.

Цигара ли? Нямах. Естествено. Винкел не пушеше. Но пък… Чакай! А Блек… Не!

Не мисли. Прехапах си устните. Тук светлината не ме достигаше. Бях в уютна тъмнина. Въздъхнах. Постарах се да успокоя дишането си. Скоро и пулсът ми се поразреди. Пронизващата болка в хълбока затихна до смъдене. И вече не кървеше толкова силно. Притисках раната с длан.

Трябваше да се върна при разрушената крепост. Но проклетият ослепителен лъч… Няма ли да угасне и да ме остави на мира?

Но защо да се завирам в онези руини? Нали исках само да се махна и да… Не. Чакай, чакай!

Унищожих и последния от тях. Всичко свърши.

Не.

Най-сетне се разправих с господин Блек.

Не.

Не ли?

Не!

И тогава адските порти се разтвориха за мен. Аз/той бяхме твърде слаби, за да не допуснем последното сливане. И най-ужасният резултат от факта беше желанието ми едновременно да се разкикотя и да зарева от бяс. Да разбереш не означава да се примириш, особено ако си напълно безпомощен да върнеш събитията назад. Отчаяно съзнавах какъв бях сега — можех да преценя положението си! Наистина, от всички гледни точки. Превърнах се в собствения си най-зъл враг. Май прихнах за миг. Носех се по тунелите на паметта си и всяка припомнена постъпка будеше чувства и желания, срещащи своята протиположност на всяка крачка. Започнах да се задушавам. Беше прекалено. Непоносимо. Разкъсвах се.

В този момент наистина не можех да направя нищо. Каквото и да си помислех, следваше незабавна остра реакция, насрещна вълна от вина, ярост, страх. И спасението, затръшнало отново портата на ужаса, дойде от единственото възможно място — света около мен.

Някакъв шум, не особено силен и доста далечен, привлече вниманието ми. Това равномерно тракане на метал беше крайно неуместно тук.

Изведнъж отново се съсредоточих само в сетивата си и настръхнах целия от предчувствието за опасност.

Заслушах се, преместих се малко надясно и надникнах иззад ръба на своя каменен щит. Миг-два светлината не се впиваше право в очите ми. Скоро се завъртя към мен, но не и преди да огледам добре източника на звуците.

Нисък робот с четири подобни на пипала манипулатора, с фотоелектрични сензори отпред. Напредваше към укритието ми на веригите си.

Обърнах се мигновено и побягнах. Изобщо не се усъмних, че машината идва да се разправи с мен.

Надолу. После нагоре. Пак надолу. Неравната местност скоро ме отърва от светлината. Тръгнах по-бавно, изпухтях и притиснах ръка към хълбока си. По-благоразумно беше да изчерпвам пестеливо силите си. Оттук имах да вървя само надолу и това щеше да ми помогне.

Озърнах се, но роботът още не се виждаше. Луната посребряваше повърхността на Нулевото крило пред мен. Различавах лесно единствения осветен прозорец. Пълзящата по земята мъгла сякаш светеше отвътре. Камъните блестяха като мокро стъкло. Премерих разстоянието на око и си казах, че имам някакъв шанс да надбягам механичния си преследвач.

Понякога го чувах да стърже по чакъла. Гонеше ме с доста добра скорост. Не бях сигурен дали трябва да съм му благодарен или да го проклинам. Колкото и да ме терзаеше онази светлина, в същото време ме привличаше непреодолимо. Вече знаех донякъде кой съм и разбирах отчасти подбудите си. Наистина се бяхме опитали да стигнем до развалините, но още не се сещах защо. И желанието все още ме измъчваше. Незнайно как бях научил, че светлината има няколко предназначения и едното е да ми даде сигнал, да ме повика. Само че вече не бях онзи, който е трябвало да тръгне към нея. Част от мен се боеше и искаше да е колкото се може по-далече оттук. Колебанието свърши, щом роботът се появи. Долавях присъствието на някакъв разум в движенията на машината. И щом не можех да проумея същността му, имах достатъчна причина да бягам от него.

Скоро обаче звуците станаха по-силни. Механичната твар май също бе ускорила ход.

Криволичех между назъбени скали и кратери, спусках се все по-близо до мъгливата падина. Но не се надявах да се отърва от робота, защото следваше равно място и там светлината неизбежно щеше да ме напипа. Стори ми се, че видях плъзгащия се над мен лъч, осветяващ пространството напред.

Насилвах се да бързам, препънах се и едва не се вцепених от ужас, когато осъзнах, че ставам твърде тромав. Наложих си спокойствие и продължих напред по-предпазливо.

Вече виждах ясно, че машината ме настига. Не се движеше обаче по права линия. От време на време завиваше, спираше, връщаше се, променяше посоката, обикаляше в кръг. Сниших се зад една скала и се постарах между мен и робота да има повече препятствия. Въпреки това той като че надушваше правилната посока. Все по-силно се съмнявах в способностите си да го изпреваря достатъчно, щом изляза на равното.

— Какво да правя, по дяволите?!

„Заслепи го, глупако!“

— Но как?

„Я се обърни надясно. Стига! Виждаш ли онази стръмнина? Ще се покатериш по нея!“

— Но нали веднага ще ме забележи?

„Точно това ни трябва. Върви!“

Изпълних заповедта. Поне имаше план, за разлика от мен. Ако човек не се довери на собствения си демон, на кого тогава?

Идеята нахлу в съзнанието ми, докато тичах тежко към възвишението. В нея нямаше нищо особено сложно, а в сегашните обстоятелства това много ми харесваше.

Скърцането на веригите от завиващата машина ми подсказа, че маневрата ми е забелязана веднага. Когато се огледах следващия път, роботът напредваше устремно към мен. Затичах още по-лудешки и чак когато доближих целта си, оцених, че склонът е почти отвесен.

Веднага започнах да се катеря.

„Тъй страхът превръща всички ни в герои…“

— Да знаеш само колко си прав!… — промърморих задъхан, докато се вслушвах във все по-силния шум.

Питах се дали досадната машина ще се опита да ме последва нагоре, или ще остане в подножието да чака кога ще ми омръзне да стърча на скалата. Не ми се вярваше да стигне чак догоре, съмнявах се дали и на мен ми е по силите. Хватката на пръстите ми отслабваше, хълбокът ме болеше и усещах стичащата се лепкава струйка. Когато се добрах на безопасна според мен височина, се уплаших да не припадна от преумора.

Гълтайки жадно въздух, изпълзях по корем на площадката, която си набелязахме, петнайсетина метра над равнината. Струва ми се, че наистина изпаднах в безсъзнание за малко.

Опомних се от звуците под мен. Ръцете и краката ми сякаш тежаха двойно повече, очаквах главата ми да се пръсне в следващия миг. Опрях се на лакти и надникнах над ръба.

Роботът бе решил да се катери. Сега беше четири-пет метра над земята. От това място нагоре ставаше още по-стръмно и той скрибуцаше съвсем бавно, манипулаторите му шареха в търсене на удобен захват.

„Прасни го де, какво чакаш!“

— Добре, добре! — измънках аз. — Ей сега!

Огледах боеприпасите, с които разполагах. Повечето камъни ми се видяха или дребни, или прекалено големи. Поколебах се за секунда-две. Да се опитам ли да стоваря тежко парче върху него, или да мятам малки камъни? Отговора получих от мускулите си.

Надигнах се на колене, после станах, събрах десетина отломки в купчинка до ръба. Дотогава машината бе изпълзяла още цял метър нагоре и се придърпваше към една здрава издатина.

Хвърлих три камъка. С два не улучих, а последният отскочи от шасито. Ама че гадост! Метнах още два и само един профуча близо до целта.

Със следващия разбих един от фотосензорите. Позволих си искрица надежда. Само че всички останали камъни отскочиха от шасито на робота, без да му навредят повече.

А той висеше на около осем метра над земята и се катереше упорито. Привидно беше в крайно неустойчиво положение, но дебелите лъскави манипулатори май бяха достатъчно здрави, за да го задържат.

Реших да си потърся още оръжия. Намерих едно парче колкото зелка и го вдигнах с две ръце.

Стовари се с внушителен трясък. Но за моя изненада машината само поспря, сякаш озадачена, и продължи нагоре.

Преборих се с доста по-тежък камък и успях да го изтърколя през ръба. След оглушителния удар роботът зацвърча и затрака, но скоро млъкна и се изтегли още малко.

А арсеналът ми беше на привършване. Не виждах камъни, с които да се справя лесно. Имаше грамадни, но с отчаяние съзнавах, че няма да ми стигнат силите да ги избутам. И все пак…

Забелязах един малко по-нависоко. Беше достатъчно голям да повреди машината. Ако успеех да го помръдна, щеше да се изтърколи надолу и стигнеше ли ръба — да падне върху моя мъчител, за да се отърва най-после.

За съжаление беше с твърде неправилна форма и не бях сигурен дали ще се насочи точно където искам.

Докато се колебаех, роботът подскочи рязко още метър нагоре и започна да опипва за нови опорни точки. Побързах да се кача над камъка, защото отвратителната машина бе изминала поне половината път до мен.

Отначало дори не можах да го помръдна. Трябва да съм натискал седем-осем пъти с цялата си тежест, преди да зашава. Но дотогава ръцете ми бяха станали почти безполезни, а съчетанието от главоболие и замайване можеше да ме просне всеки момент. Окуражавах се, че въпреки всичко ще постигна своето. Бутнах още два пъти и камъкът помръдна.

Опитах да легна по гръб и да го тласкам с крака. Хълбокът ме заболя още повече, но моето последно оръжие се плъзна сантиметър надолу. За миг се обърнах към ръба. Краят на манипулатор се мярна, опита да се закачи и изчезна от погледа ми.

Камъкът се заклати, наклони се напред и се върна на мястото си. Отново. И отново.

Почти успях да го изтърколя. Чувствах се като изстискан парцал. Не си представях как да бутам повече. Нямах сили и да се помръдна.

Някой от манипулаторите на робота май се заклещи в нещо. Чух мъчителното ръмжене на някакъв силов агрегат и скърцане на вериги. Можех само да лежа и да слушам. Проблясък, още един — лъчът се завъртя над мен, сниши се и ме обля със сиянието си. Изпсувах и се извърнах. В този миг открих, че имам толкова сили, колкото са ми нужни.

Краката ми почти се сгърчиха и забутаха. Така стисках зъби, че се боях да не ги натроша. Нови капки пот избиха по челото ми и се стекоха в очите. Раната на хълбока ми туптеше в ритъм със сърцето.

И тогава камъкът се наклони — мудно, непоносимо бавно. Приготвих се за нов тласък. Този път продължи надолу и аз се напънах до пръсване. Проклетото нещо сякаш се запъна за миг, после подскочи надолу и аз го последвах, превъртях се и пльоснах по лице.

Нямаше да знам точно какво стана, ако главата ми не бе увиснала над ръба. Виждах трийсетина сантиметра от робота. До последната частица от секундата се боях, че моят снаряд ще се отклони от целта.

Напразно се страхувах. Улучи лявата половина на предницата с великолепен грохот, после изчезна заедно с машината от погледа ми. Когато чух тътена от падането им долу, вече се унасях отново.

Нямам представа колко дълго съм лежал там. Спомням си, че сънувах звезди, реещи се като ярки островчета по тъмно езеро и скитащи сред тях хора — миролюбиви, мъдри, благородни. Струваше ми се, че дори причините да съм доволен бяха в конфликт помежду си. Или бях завършил делото си така, както си мечтаех, или хората се бяха пръснали в космоса против волята ми. Все едно. Видението беше хубаво и съжалявах, когато избледня. Предполагам, че пак онзи лъч ме събуди. Когато тръснах глава, вече не бях сигурен дали съм сънувал или наистина съм зяпал звездите. И какво ли значение имаше?…

Макар и трудно, претърколих се и застанах на ръце и колене, обърнал гръб на светлината. Погледнах.

Веригите на робота стърчаха нагоре, беше разкривен и неподвижен, отскочил цели десет метра от подножието на скалата. Никъде не видях камъка, с който го довърших.

Легнах по корем и се вторачих в унищожената машина. Въодушевлението ми скоро отстъпи пред унинието. Че какво бях самият аз, ако не повреден механизъм? Запазвайки само онова, което смятах за основа, всеки път се бях лишавал от нещо, докато се развие пружината ми. После пак. И пак.

Не, той го бе правил.

По дяволите! Не, аз го правих!

Или ние?

Добре де. Започвах да приемам по-спокойно сполетялото ме. Бъркотията в главата ми се пренареждаше през цялото време след последното сливане. С издърпването на всички онези скоби и възстановяването на спомените, от които преди това се бях лишавал, аз преживях множество психически сътресения. Но беше съвсем поносимо, защото си оставаше мое, познато, наместваше се, където принадлежеше. После настъпи контактът с чуждата свръзка, през която се бяха прецедили другите части от първоначалното ми „аз“.

Чужда ли? Вече не.

За миг бях застанал от другата страна на огледалото, взирайки се в гнусния товар, който поех върху себе си, щом издърпах скобите и смазах съзнанието на Винкел. Дори и така не открих каквото търсех — не прозрях какво подтикваше тази банда натрапници да се месят в живота на хората.

Натрапници ли? Бях същият като тях, разбира се. Но само за да им се противопоставя.

На тях?

Не, на нас.

Ама че смехория…

… Защото никой от нас не знаеше причината да сме толкова стръвно устремени, каквато и да беше истинската посока, нито какви сме всъщност. Аз наистина бях липсващият клонинг. Кражбата се оказа единственият изход заради твърде напредналата ми възраст и угасващите сили. После чрез внимателно изчислено самоубийство прехвърлих съзнанието си в тялото му, без да позволя на останалите да разгадаят кой съм. Бях се навъртал край тях поколения наред, почти от самото начало. Точно онези времена си оставаха неясни за мен. Винаги съм знаел, че съм от една плът и кръв с враговете. И нито за миг не се съмнявах, че те са мои врагове, защото изобщо не можех да изтърпя начина, по който осъществяваха замисъла си за Дома. Но тогава бях безсилен и само изчаквах. Познавах ги добре и по подмолните им действия, и по всяко сливане, в което успеех да участвам незабележимо. Мина много време, докато затварянето на човечеството и все по-затегнатият контрол над съдбата му ме принудиха да обмисля ликвидирането на виновниците.

Домът трябваше да остане съвсем временна мярка — докато се свържат и обединят колониите на другите планети, за да приютят оцелелите след катастрофата, погълнала Земята. А семейството реши да превърне Дома в затвор, защото смяташе, че същото може да се повтори, ако не се промени самият човек. Според мен те се отнасяха с хората като с пациенти. Самият аз бях убеден, че разселването на човечеството сред звездите е достатъчна гаранция то да не се погуби, тъй като щяха да възникнат различни култури, да се появят най-разнообразни възможности за развитие. Бях на Земята в последните й дни, работех в групите за евакуация и вярвах, че всичко се дължеше на злощастна случайност, на недоразумение. Дори да не бях прав, нямаше как това да се повтори. Исках човекът да излезе от този свой Дом и да продължи по пътя си.

Липсваха ми организацията и способностите на семейството. Споделях с тях само пълната анонимност. И реших да се възползвам от нея докрай. Обмислях плановете си грижливо, за да бъде ударът светкавичен и окончателен. Първия път се провалих, но те не научиха кой и какъв съм. Нямаше да имам никаква полза от властите — без да подозират за съществуването на семейството, бяха попаднали напълно под неговото влияние. Наблюдавах похватите на враговете си, подражавах им в умението да се прикриват. Признавам, поучих се и от тяхната жестокост в най-ранните периоди.

Те обаче се променяха. Знаех причината. Все същата идея за нравствената еволюция, но пренесена на равнището на индивида. И точно тя ги съсипа накрая. Този път се оказаха твърде слаби и аз надделях. Само че беше Пирова победа.

И аз не знаех кой съм. Най-ранните ми спомени бяха как бродя в Подземието на Крило 1, където след време започнах да работя като техник по поддръжката. Постепенно, чрез постоянни наблюдения и с помощта на телепатичната връзка, научих за семейството и техния грандиозен експеримент. Реших да им попреча и започнах да се уча.

Разбирах, че ако ги унищожа, вероятно ще се простя с надеждата да науча истината за себе си. И все пак бях готов да направя тази жертва…

И когато извадих скобите от гнездата им, не узнах онова, което жадувах. Но ако бях стигнал до източника на онази светлина…

Какво ли пък толкова имаше в нея? Още щом лъчът спря върху мен в кабинета, усетих как ме привлича. Можех да не губя време, за да търся информация в махането на скобите, а да тръгна веднага. И щях да избегна…

Нямаше да стане.

Сблъсъкът бе необходим, за да си свърша работата. Оставаше само да поддържам равновесието, да господствам в собственото си съзнание.

Но вече не исках да тръгна към светлината. Сега ме отблъскваше. Аз…

Ние…

Да — ние.

Не. Аз.

Ние сме аз.

Взирах се в разбитата машина и мислено се оприличавах на нея.

Времето се изнизваше. Главата ме заболя отново.

Ветрецът побутваше мъгливите вълма към робота. Нещо мъничко и размазано от скоростта на полета избръмча край мен.

Извих очи към леденото, величаво търкалящо се колело на луната.

Зъбите ми затракаха. Усещах как пръстите ми, впити в камъка, съвсем премръзнаха.

„Ставай!“

— Ама аз…

„Сега трябва да се спуснеш и да се прибереш. Я ставай!“

— Уморен съм.

„Вдигни се веднага!“

— Не знам дали ще мога.

„Можеш. Изправи се.“

— И не знам дали искам.

„Не ме интересува какво искаш. Ставай.“

— Защо?

„Защото аз ти казвам. По-бързо!“

— Добре, добре!

Надигнах се тромаво. Опрях се на колене, после приклекнах.

— Така бива ли?

„Да. Хайде, стани.“

Послушах го. Замайването мина след няколко секунди и реших, че съм в състояние да ходя. Постарах се да остана с гръб към светлината и така виждах Нулевото крило.

„Там ще отидеш. Размърдай се.“

Наведох глава, поех си дълбоко дъх няколко пъти и се заех да изпълнявам волята му.

Открих, че спускането не е толкова трудно като изкачването. Особено когато се подхлъзнах и тупнах долу от три метра.

„Продължавай. Продължавай!“

— Никога ли няма да намеря спокойствие? — попитах унило.

Но установих, че краката още ми се подчиняват и закрачих леко прегърбен, притиснал с ръка хълбока си. Сега скалата не позволяваше на лъча да ме достигне и ми олекна малко. Подминах робота, без да го погледна. Изкачвах се, спусках се, препъвах се. Изправях се и продължавах.

От мъчителните усилия се постоплих. След малко отново видях тъмната грамада на Крилото. И осветеният прозорец ми напомни за Гленда, а това пък ме накара да се замисля за нейния баща. Беше мой приятел, а аз го погубих. Не същият „аз“ — нито тогава, нито сега. Опитах се да погледна така на историята и почувствах кълновете на съгласието в себе си. Изпитвах съжаление, но по онова време бях друг… както и само преди часове. Може пък раздробяването и слепването на личността ми да не беше чак толкова съсипващо, защото бях свикнал от честото повторение. Сега разбирах какъв съм бил… отчасти. Все пак беше някаква отправна точка, за да прозра най-сетне кой съм сега.

Насърчавах Глин, виждах в него надежда за бъдещето, средство за изтръгване на хората от Дома. Но ми стана и симпатичен. Когато умря, прибрах детето при себе си. Тогава нямах никакви особени планове за нея. Направих го само заради приятелството си с нейния баща. Но по-късно различих в нея впечатляващи интелектуални заложби и се погрижих не само да получи превъзходно образование, но и да научи какво искаше да постигне Кендъл Глин, до последната подробност. И тя въодушевено прие идеите му като свои. Тогава вече я смятах повече за своя дъщеря, отколкото за негова. Беше естествено да я посветя в своите замисли. И тя стана моя съратничка. Но вече ми се искаше да бях минал без нейната помощ. Тя не знаеше, че ще убия Енгел или че ще принудя Уинтън да убие мен. Все пак успях. И не виждах как иначе бих се справил с враговете си. Победих…

Но щом съм победил, защо вървя към Нулевото крило, а не към развалините?

Защото…

„Продължавай.“

Трябваше да има все някаква причина. Само не можех да си я припомня. В главата ми имаше по-гъста мъгла, отколкото наоколо. И все пулсираше като болен зъб.

„Не се опитвай да мислиш. Нужно е само да вървиш.“

Гленда. Да, това беше. Тя ме чакаше. Връщах се да кажа на Гленда, че всичко е свършило.

„Стани!“

Чудна работа, дори не забелязах, че съм паднал. Помъчих се да стана и се свлякох.

„Не остана много. Трябва да продължиш. Надигни се.“

Исках да го послушам. Този дух беше много настойчив…

… Но краката ми все се оплитаха и правеха не каквото исках от тях. Ама че е вироглаво това тяло…

Усещах и странните движения в съзнанието си — като същинско махало. Нямах нищо против, стига да ми помогне в ходенето.

Пак се надигнах. И пак паднах.

Не бих се оставил да ми попречи такава дреболия. Не беше задължително да съм прав, за да продължа напред. Бях тласкал не едно тяло отвъд пределите на издръжливостта. Въпрос на нагласа. Важни бяха само волята и упоритостта. Май че по-подходяща е думата „инат“.

Запълзях. Времето загуби всякакъв смисъл за мен. Ръцете ми се вледениха.

Сега нагоре. Почти не обърнах внимание на светлината, когато ме застигна отново. Само се отдадох на мимолетна илюзия, че се намирам на някаква сцена и играя за невидима публика, потънала в мълчание, захласната в майсторското ми изпълнение.

Тъкмо преди ръцете ми да се подгънат за трети път, видях Крилото и прозореца в него.

Бяха много по-наблизо. Бавно, съвсем бавно се придърпах напред като стъпкано насекомо. Би било нелепо да се откажа точно сега. Какъв абсурд…

С огромно усилие поотворих очи и вдигнах глава. Откога ли лежа тук?

Не е добре.

Човек може да пришпорва тялото си, да го тласка, принуждава. Но приливите и отливите на съзнанието следват други правила.

Този път беше прилив…