Роджър Зелазни
Избор на лице (4)

3.

Бавно идвах на себе си, но се чувствах уморен до мозъка на костите си. Нямах ни най-малка представа къде съм, какво ми се е случило и колко време е минало. Исках да потъна отново в забравата, вместо да науча нещо страшно.

Но съзнанието ми упорито се проясняваше. Тъкмо започвах да признавам, че аз съм си аз и май не усещам никаква болка, когато очите ми сами се отвориха и се фокусираха в гледката.

— Добре ли сте? — долетя глас откъм неясното лице само на педя от моето.

Нищо по-тъпо и по-приятно не бях чувал през живота си.

— Не знам. Дайте ми една минута да си събера мислите.

А те вече връхлитаха ума ми като внезапна приливна вълна. Припомних си всичко и научих последните събития. Дейвис и Серафис бяха мъртви. Както бяхме решили, нашият лекар се присъедини към Дейвис в Крило 18. Двамата влязоха в ниша 17641. И се препънаха в детонатора на някакво взривно устройство. Експлозията ги уби. И аз преживях смъртта им.

С изненада установих, че все още запазвам разсъдъка си. Преди не бих повярвал, че съм способен да понеса четири пъти в един и същ ден гибелта си. Или бях станал по-безчувствен, или притежавах много по-голяма издръжливост, отколкото си представях. Все едно. Олекна ми, че този път не се разстроих чак толкова. Естествено тревожех се за бъдещето. Но най-вече кипях от княв.

Лежах на пода, а нечия ръка обгърна раменете ми, за да ме повдигне. Вече виждах надвесилото се лице — беше момиче. Тя ми се стори по-изплашена от мен. В момента не бях готов да я преценя като хубавица, макар че имаше всички предпоставки за това — ако ви допадат тъмнокоси, светлооки жени с високи, добре очертани скули. Но бях много щастлив, че виждам нея, а не другия… Носеше очила с безцветни стъкла и изобщо не беше гримирана. Не знам дали очите й ми се видяха толкова големи заради дебелите лещи, или беше от стъписването.

— Как се чувствате? — попита тя.

Тръснах глава няколко пъти и се опитах да седна. Разтърках си очите, прокарах пръсти през косата си и няколко пъти си поех дълбоко дъх.

— Вече съм съвсем наред, благодаря. Нищо ми няма.

Тя бе коленичила до мен в прохода между бюрата. Продължаваше да ме придържа.

— Какво се случи?

— И аз се канех да ви попитам същото. Вие какво видяхте?

— Тичахте насам. Извикахте и се свлякохте.

— Имаше ли друг мъж зад мен? Наблизо или по-надалече?

Тя поклати глава бавно и уверено.

— Не, не видях. Не бяхте ли сам?

— Не знам. Стори ми се, че чух някой да върви след мен.

— Затова ли бягахте?

— Заради телефоните. Стреснах се, когато започнаха да звънят един след друг. Знаете ли защо се случи това?

— Не. Спряха горе-долу в мига, когато вие паднахте. Помислих си, че нещо се е случило със захранването.

Заставих се да стана и се подпрях на близкото бюро.

— Искате ли чаша вода? — попита ме момичето.

Не бях жаден, но се нуждаех от време, за да съчиня най-неотложните лъжи, затова казах:

— Добре ще ми се отрази.

— Седнете тук. Ей сега ще се върна.

Посочи ми стола до осветеното бюро. Пльоснах се тежко на седалката, а тя сви някъде наляво. Погледът ми се плъзна по плота на бюрото. Върху него бяха пръснати статистически таблици, имаше и отворен бележник, изписан на ръка. Изглежда момичето подготвяше някакъв отчет.

Затършувах в джобовете си, докато открих малкото шишенце с таблетки амфетамин. Поддържаха ме бодър и жизнен, когато имахме по-късен концерт. Едва ли щяха да ми навредят и сега, напротив — имах нужда да се стегна.

Когато момичето ми донесе чашата с вода, аз промърморих, гълтайки таблетката:

— Благодаря. Трябваше да се сетя за лекарството си по-рано.

— Състоянието ви сериозно ли е? — попита ме тя загрижено. — Мога да повикам…

Поклатих глава и допих водата. Бях доволен, че така обясних случилото се по-правдоподобно.

— Не е толкова зле, колкото изглежда отстрани. Понякога имам пристъпи. Забравих да изпия лекарството навреме. Това е всичко.

— Сигурен ли сте, че вече ви мина?

— Да. Мога да си продължа по пътя.

Понечих да стана.

— Не — натърти тя и натисна раменете ми с длани. — Почакайте. Поемете си дъх.

— Добре де — предадох се. — Може ли да попитам защо сте останала да работите съвсем сама тук?

Тя стрелна с поглед пръснатите по бюрото материали, изчерви се и сведе глава.

— Изоставам — промълви тихичко.

— О, имате нужда от пари и работите извънредно, така ли?

— Не, правя го за себе си.

— Май сте много усърдна.

Тя стисна устни и се вторачи в мен с присвити очи.

— Не, точно обратното е. — Помълча и попита: — Не работите в този сектор, нали?

Поклатих глава безмълвно.

— Виждате ли… — въздъхна момичето. — Работата никак не ми допада, пък и не ме бива за нея. Вечно се обърквам и бавя другите. Останах по свое желание, за да видя не мога ли да оправя този хаос.

— Тъй ли… Съжалявам, че ви прекъснах.

Тя вдигна рамене.

— Няма нищо. Тъкмо се канех да си тръгна, когато се появихте.

— Привършихте ли?

Тя се засмя кисело.

— Може и така да се каже.

— Нима сте?…

— Да — прекъсна ме тя. — След няколко дни ще открият каква каша съм забъркала и ще ме изхвърлят.

— Наистина съжалявам.

— Не е нужно — пак вдигна рамене тя. — Ще ме върнат в Центъра за безработни, може би следващата работа ще ми хареса повече.

— А на колко места са ви пращали досега?

— Трудно ми е да ги изброя. Трябва да са били повече от двайсетина.

Взрях се в нея по-внимателно. Значи само ми се е сторило, че е съвсем младичка.

— Зле звучи, а? — добави тя. — Нищо не върша както трябва. И често си навличам дребни злополуки.

— Вероятно са допуснали грешка в анализа на професионалната ви годност — предположих аз. — Може би трябва да ви насочат към съвсем друг вид работа.

— О, опитаха почти всичко — изрече тя небрежно. — Вече само клатят глави, като ме видят да се връщам с подвита опашка. — Изкикоти се. — А вие с какво се занимавате?

— Музикант съм.

— А, ето нещо, с което още не съм се захващала. Може пък и да се получи? Как се казвате?

— Марк Енгел. А вие?

— Гленда… Гленда Глин. Имате ли нещо против да ви попитам защо бродехте из Канцеларията в тази тъмнотия?

— Просто исках да се поразтъпча.

— Изпаднал сте в беда…

Странно, това изобщо не беше въпрос.

— Защо сте толкова уверена?

— Не знам. Досещам се. Е, какво ще кажете?

— А ако ви отговоря с „да“, какво ще направите?

— Ще се опитам да ви помогна, стига да е по силите ми.

— Но защо?

— Не понасям, когато видя как проблемите затрупват някого. Самата аз вечно съм затънала и никак не ми харесва, като се случи и на друг. Поне умея да съчувствам.

Не долових дали се шегуваше или говореше сериозно, но за всеки случай се усмихнах.

— Жалко, че трябва да ви разочаровам, но нямам никакви тревоги.

Тя сви вежди.

— Скоро ще си имате. Дори бих казала — твърде скоро.

Малко се подразних от непоклатимата увереност в гласа й. Едва ли имаше значение, щом ей сега щяхме да се разделим, и то най-вероятно завинаги. Все пак се ядосах.

— Бихте ли задоволили любопитството ми? Откъде знаете?

— Майка ми твърдеше, че познавам, защото прадедите ми били от Уелс.

— Ама че щуротия!

— Прав сте. Само че се каните да се спуснете в Подземието, щом излезете оттук. Да знаете, че не бива да правите това.

Сигурно веднага разпозна смайването ми по гримасата, която изкриви чертите ми, защото се засмя. Надявах се, че гадае само по лицето ми. Вярно, че бях обмислил възможността да мина за по-напряко през Подземието, за да направя поредния опит да се отърва от преследвачите си. И сега се почувствах доста неловко. Момичето наистина успя да ме разколебае.

Прихнах.

— Но това е нелепо. Няма как да сте научила, че…

— Нали ви обясних?

— Е… Благодаря за помощта — казах и станах от стола, — но вече е време да си вървя. — Усещах как капсулата е наситила кръвта ми, отдавна не се бях чувствал толкова силен. — Надявам се, че следващата ви работа ще е по-удовлетворителна за вас.

А тя дръпна чекмедже на бюрото, смете всички хартии в него и го затвори. Зърнах за миг стъписваща бъркотия от лични и канцеларски дреболии. После взе черния си елек от облегалката на стола, наметна го и угаси лампата.

— Тръгвам с вас.

— Моля?

— Току-виж съм ви от полза. Вече ми се струва, че нося отговорност за вас.

— Но това е смешно! Изобщо няма да идвате с мен!

— Защо?

Прехапах си долната устна. Не беше особено подходящо да изтъквам възможни опасности, след като току-що заявих, че нямам никакви проблеми.

— Оценявам вашата загриженост, но вече съм добре. Честно! Не е нужно да се престаравате толкова…

— Нищо особено не правя — заяви тя, хвана ме под ръка и ме побутна обратно към подвижната пътека.

Едва сега прецених, че тя е висока към метър и осемдесет — само три-четири пръста по-малко от мен — и е твърде силна въпреки малко кльощавата си фигура.

Потиснах първоначалните си импулси и се постарах да обмисля спокойно положението. Твърде възможно бе да ми е спасила живота само с присъствието си. Ако моят преследвач е имал намерение да ме сплаши, бе постигнал напълно целта си. А ако е искал да ме довърши, щом се паникьосам, Гленда вероятно се е оказала пречка. Дали пък нямаше да бъда в по-голяма безопасност, ако тя ме придружава? Искрено ме безпокоеше мисълта, че може да я изложа на ненужни рискове, но пък не успявах да измисля убедителен начин да се отърва от нея. Реших да я изтърпя само колкото да объркам неизвестния враг, после да я оставя някъде и да се устремя към Нулевото крило. Да, така щеше да е по-добре за всички.

Плашех се от очевидния факт, че неприятелят ме познаваше толкова добре. Следваше ме с учудваща лекота, но май знаеше и точно какъв натиск да приложи, кога ще съм най-уязвим и как да ме пречупи набързо. Вече се чудех дали разполагам с необходимите средства, за да го възпра. Боях се, че ще се наложи да стигна до крайност. Е, и това можеше да се реши…

„Като гледам, дишат ти във врата.“

— Колкото по-скоро го докопаме, толкова по-добре — казах на себе си.

„Хм, ти си по-добра версия от Ланге.“

— Знам.

„Само се страхувам, че и ти няма да си достатъчно чевръст.“

— Какво се опитваш да ми кажеш?

„Учиш се, но малко бавно. Мисля, че и на тебе ще ти видят сметката.“

— Може и да не познаеш.

„Но не вярвам загубата да е напразна. Все пак ще се поучиш от опита.“

— И в какво бъркам според тебе?

„Забрави мъртъвците и престани да бягаш. Пречукай врага си и чак тогава почисти къщата.“

— Вече реших кое е по-важно и спешно.

„Да бе, личат си големите ти успехи!“

— Ще се възползвам обаче от съвета ти да забравя мъртвите, като започна от тебе…

„Чакай! Нужен съм ти, глупако! Ако ти е мил животът…“

— Махай се!

„… издърпай седма скоба!“

Прогоних го от съзнанието си и въздъхнах:

— Чудесно мога да мина и без помощта на някои хора…

— Какво казахте? — учуди се Гленда.

— А, нищо особено. Мърморя си.

— За миг ми се стори, че с нас има още някой.

— Вашето келтско въображение се опитва да си поддържа реномето.

— Не, върши си работата, за която му плащам.

Вторачих се в нея и тя се изкикоти. Ама че чувство за хумор има това момиче!

Бях нащрек, когато доближихме лентата, но този път не се виждаше никой наоколо. Стъпихме на нея и продължихме през мрака. Усещах Гленда до себе си и като че се овладях — истинска човешка котва сред невротичните ми бури и урагани.

— Сега как сте?

— Още по-добре.

— Радвам се.

След няколко минути стигнахме до кръстовище и стъпихме на по-широка пътека. Осветлението тук беше по-ярко, мяркаха се и хора. С още едно прехвърляне щяхме да стигнем до пренасящата колона. Издърпай седма скоба… Примамлива, макар и еретична идея — да освободя страшилищата, които Ланге бе оковал сред непрогледната нощ на душата си. За миг сподавих смеха си, после се почувствах оскърбен, накрая отново се развеселих. Частта от мен, която си оставаше разсъдливия стар Енгел, сметна, че е забавно да си представя толкова романтично превзетия Ланге. Неговата външност му бе позволявала да се размотава навсякъде като застаряваща кралица-майка и да набелязва младежите, нуждаещи се от вкарване в правия път. Да си помислиш, че се е боричкал с безименни демони, а после е минал през нещо повече от символично самоубийство, за да направи свръзката, беше почти неприемливо за трезвия ум на Енгел. Тогава се засегна другата част от мен — самият Ланге.

Но границите и различията вече се размиваха и аз — който и ще да бях — накрая си позволих само лека усмивка. Беше ми приятно, че спояването на частите минава поне на повърхността гладко, макар и да се питах какви ли сблъсъци се разиграват в обширната територия на моето подсъзнание.

… Да издърпаме седма скоба означаваше да заличим най-великото дело на Ланге в неспирните ни усилия да направляваме нравствената еволюция на човешкото съзнание. Напрегнах се, защото Ланге в мен се възпротиви дори на обмислянето на подобни действия. Но другите продължаваха да тънат в догадки какво ли е било пожертвано — като мушици, неудържимо притегляни от пламъка на свещ.

Наследих личните кошмари на Ланге и, разбира се, би му харесало много да чуе моите безмълвни крясъци: „Зазас, Зазас. Насатанада, Зазас“ — словата, с които се отварят широко Адските порти…

Това пък откъде ми хрумна? Или от преминалото в мен съзнание на Хинкли, или от Ланге, или от онова, което бе останало отвъд седма скоба. Вероятно Хинкли отвръщаше по този начин на дяволската метафора за седма скоба. Сякаш в отговор на мълчаливия ми въпрос, стори ми се, че го чувам да рецитира:

 

Откриват те Изчадието сърдито.

И всички са като втрещени.

Крещят: „Изчадие! Изчадието роди се!“

И пръскат се, от ужас поразени.

 

Той беше нашият библиотекар и имаше възможност да си подбере какъв ли не цитат. Само че не ми стана ясно дали одобряваше идеята, или напротив? Не успях да разгадая чувствата му. Казах си, че точно неясното мнение е проблемът на книжниците. А пък аз…

Проклятие! Съсредоточих се отново. Ланге ли ме разсейваше, за да ме измъкне от колебанията?

Или беше онзи, някогашният, в старанието си да ме въодушеви толкова, че да го възкреся?

Как ли ще се почувствам, когато дойде и моят ред?

Представих си, че ще им посвиря на кларинет — тихо, но безкрайно изкусително…

Прехапах си устните. Огледах какво имаше около пътеката, за да установя докъде сме стигнали. Взрях се за малко в къдриците зад дясното ухо на Гленда, в извивката на шията й. Потактувах с крак. Виждах, че е време да се заема отново със сегашното си положение. Стана ми ясно, че вътрешните ми конфликти са доста по-силни, отколкото си мислех само допреди няколко неопределими мига.

— Докъде смятате да ме придружите? — осведомих се предпазливо.

— Докъдето е необходимо.

— Необходимо за какво?

— За да се уверя, че сте в безопасност.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си представяте.

— Какво се опитвате да ми внушите?

— Бяхте права, когато предположихте, че нещо ме заплашва.

— Знам.

— Ясно, но се опитвам да кажа друго: макар и да познахте, не осъзнавате степента на риска. Затрудненията ми са сериозни, но и опасни. Дори не си представяте колко ми помогнахте досега. И най-добрият начин да се отблагодаря е да се сбогувам с вас. Наистина няма с какво повече да облекчите неприятностите ми, а ако останете с мен, нищо чудно да засегнат и вас. Вече съм в състояние да се оправя сам и трябва да се заема с работата си. Затова, Гленда, отново ви изразявам своята признателност и при колоната ще се разделим.

— Не.

— Как тъй „не“? Не съм ви питал за вашите намерения. Казах ви какво реших. Трябва да се разделим. При това веднага. Помогнахте ми и аз ви отвръщам със същото.

— Имам предчувствие, че ще се нуждаете от подкрепа. Съвсем скоро.

— И ще я получа.

— Да, защото аз ще бъда с вас.

Преглътнах първите хрумнали ми реплики и само изрекох:

— Защо? Бихте ли ми обяснила поведението си?

— Защото — започна тя без колебание — досега не съм се замесвала в приключения. През целия си живот копнея за някакво разнообразие, само че не ми се случва нищо интересно. Вече започвах да мисля, че желанието ми няма да се сбъдне. А вие се появихте точно когато бях разбрала, че ще загубя поредната тъпа длъжност. Щом чух телефоните да звънят един след друг и ви видях да тичате към мен, знаех, че вече е различно. Нещо като предопределение. Странно, но звънът сякаш ви преследваше… и се свлякохте толкова драматично, точно в краката ми… Беше толкова вълнуващо! И сега просто жадувам да узная как ще продължи всичко, не разбирате ли?

— Щом приключа с тази неразбория, ще ви се обадя, за да ви разкажа.

— Боя се, че няма да ми е достатъчно — възрази тя.

— Ще се наложи да се примирите.

Тя само поклати глава и се извърна.

— Трябва да се прехвърлим на тази пресечка — подсказа след малко, — ако искаме да стигнем до колоната.

— Знам.

Стъпихме върху другата пътека, по която стояха повече хора. Не можех да преценя дали някой ни следи.

— Сигурно се мъчите да измислите как да се отървете от мен най-безболезнено.

— Познахте.

— Откажете се — отсече тя. — Нямам никакво намерение да си тръгна.

— Не знаете нищо за кашата, в която се набърквате толкова упорито — уверих я аз, — но не съм склонен да ви поучавам. Вече обясних, че е опасно. А всеки, който се втурва стремглаво към опасности, само за да задоволи авантюристични наклонности, се държи глупаво. Май започвам да се досещам защо не се задържате задълго на никоя работа.

— Колкото и да ме обиждате, няма да ме прогоните.

— Наистина сте глупачка!

— Приказвайте каквото си щете, но имам право да използвам обществения транспорт като всички останали. При това съм решила къде отивам, така че защо не опитате да приемете нещата по-спокойно?

— Защо ли ми се струва, че се държите като зяпачите, които обожават катастрофи?

— Само че аз възнамерявам не само да гледам отстрани, ако се наложи.

— Повече няма да споря с вас — отсякох накрая. — Защо сте толкова сигурна, че не съм извратен, луд, престъпник или още някакъв неприятен тип?

— Няма значение, вече избрах на чия страна съм.

— Да, това достатъчно ми подсказва колко сте устойчива психически.

— Може да сте прав. Но е без значение, щом не се стряскам от възможните ви скрити пороци.

— Все едно. Да оставим тази тема…

Загледах се в пренасящата колона. Над главите ни изтрака кран, под който внушително се носеше контейнер с канцеларски мебели. В един от секторите вдясно ярка дъга от заваряване разпръскваше мрака. Сигурно подменяха или поправяха тръбопровод. За миг дочух откъслечни неясни акорди. Далече пред нас се простираше геометрично правилно подреденият около колоната парк. Цареше лек сумрак, встрани се издигаше статуя, тук-там имаше пръснати по алеите пейки. Когато доближихме достатъчно, установих, че дърветата са живи, а не изкуствени. Малко по-нататък забелязах и фонтан.

— Напомня ми нещо от романите на Томас Улф — промълви Гленда.

В този момент бях повече Хинкли, отколкото някой от другите, почти без да доловя промяната.

— Да — чух се да казвам. — Доста страници е изписал за площада на онова градче, нали?

— Само че тук липсват кметството и съдебната палата, на чиято фасада трябва да има голям часовник.

— Ето го часовника — над входа на колоната.

— Вярно, само че не звъни и винаги показва точното време.

— Така е. И не е нацвъкан от гълъбите.

— Няма да е зле, ако има и работилница на каменоделец.

— Без надгробните камъни.

— Прав си…

Замислих се за истинските площади — на Земята. Дали странният господин Блек наистина помнеше тези неща или просто си убиваше времето, преди да убие мен? Самият аз нямах подобни спомени, за да събудят носталгия у мен, затова можех да си обясня чувствата само с намесата на Хинкли — беше романтик, пътешестваше, без да стане от удобното кресло. Дори можех да го определя като любител на природата… в място, където нямаше нищо естествено. Печално. Тъгата ме налегна за кратко — мъчно ми беше за Хинкли, за площадите и всичко останало.

— Изглежда четеш много — отбелязах гласно и тя кимна.

Щом стигнахме парка, слязохме от пътеката. Тръгнахме по алеите. През отмерени интервали скритите в храстите и клоните на дърветата високоговорители пускаха на запис чуруликане на птички. Чудноватият аромат на влажна пръст проникна в ноздрите ни. Обиколихме колоната и минахме край малкия искрящ фонтан. Гленда потопи пръсти във водата.

— Какво правим тук? — учуди се тя след малко, щом завършихме обиколката и тръгнахме обратно натам, откъдето дойдохме.

— Протакаме — промърморих, настаних се на пейка и се вторачих в подвижната пътека.

Гленда седна до мен и също се загледа натам.

— Ясно… — каза тихичко след секунда.

— И докато се мотаем тук, защо не ми разкажеш нещо за себе си?

— Какво искаш да знаеш?

— Ами нека е първото, което ти хрумне.

— А ти ще ми отвърнеш ли със същото?

— Може би. Защо? Това условие ли е?

— Просто ще ми бъде приятно.

— Нека видим за какво ще се сетя, докато ти говориш.

— На двадесет и две години съм — започна Гленда. — Родила съм се в това Крило. Израснах в Класната стая. Баща ми беше учител, а майка ми — художничка. И двамата починаха. Сега живея в Библиотеката.

Стиснах ръката й.

— Той ли е? — Тя се взря във фигурата, която се появи преди миг на пътеката. — Врагът, от когото бягаш?

— Няма как да проверя — промърморих, — но ще действам, все едно съм сигурен. Да вървим.

Минахме от другата страна на колоната и влязохме.

— Дали пък не си измисли това, само за да не говориш за себе си?

— Бих могъл и така да ти отвлека вниманието, но този път не позна.

Започнахме спускането, като печелехме време с бърз ход по виещата се надолу спирала. Но ако продължавах да бягам, а после да изчаквам противника, можех пак да загазя. Нямах такова намерение. Струваше ми се, че успях да проверя това, което исках.

Ако беше същият човек, спазваше прекалено голяма дистанция, за да не ме изпусне от Дневната дотук. Колкото и добре да ме бе проучил, едва ли разчиташе само на интуицията си, за да предвижда следващата ми стъпка. Вече беше ясно, че сериозно е решил да ни премахне. Така че разполагаше със средства да открива къде съм.

Но как би могъл да ми прикачи предавател?

Нямаше какво да умувам — отговорът не можеше да ми послужи особено в този момент. Дрехите ми престояха доста време в моето шкафче в съблекалнята, докато бяхме на сцената. Всеки е можел да се промъкне и да сложи нещо, с което винаги да открива точните ми координати.

„Бръмбарът“ вероятно беше микроскопичен, а и как да отгатна къде може да е? Търсенето на устройството вероятно щеше много да се проточи. За жалост нямаше как да захвърля дрехите си, без да се набивам на очи в това Крило.

Все пак бях доволен, че отделих време да проверя догадката си. Иначе щях да го отведа направо до тайния изход, мислейки, че съм се отървал от него. А това не биваше да се случи. Спуснахме се в колоната чак до Подземието, а планът вече беше съвсем отчетлив в съзнанието ми.

Освен хората от поддръжката почти никой не се мяркаше тук. Подземието представляваше лабиринт от машини — реактори, генератори, помпи, климатични инсталации, компютри, трансформатори на материята, контролни пултове — полускрити в джунгла от тръби и дебели кабели. На всеки няколко метра минаваха подвижни пътеки за техниците, имаше метални стълби, които наглед не водеха доникъде, неустойчиви площадки, полюшващи се под краката на всяка стъпка, плетеница от проходи, кранове, подемници, наситена с миризмата на масло и прегоряла изолация, с неспирното бръмчене, бълбукане, тракане и пукот, със синкавото електрическо сияние.

… А това означаваше богат избор от възможни укрития, както и всякакви смущаващи въздействия върху устройството, с което врагът ме следеше.

Постоях неподвижен, докато се ориентирам. Макар да виждах две далечни колони, исках да се добера до подземен преходник. Открих знаците, сочещи маршрута към най-близкия, и тръгнах към водещата натам подвижна пътека. Бях намислил да прескачам от Крило в Крило, докато попадна в станция, предлагаща незабавно прехвърляне в нужната ми Стая. Ако моят непознат противник успееше да ме последва и през междузвездното пространство, сигурно заслужаваше да спечели играта. Съмнявах се обаче възможностите му да се простират чак дотам.

… А все някъде, преди да стигна до желания Портал, трябваше да се отърва от Гленда. Изобщо не ми допадаше идеята да ме придружи до мястото, накъдето отивах, а и не ми изглеждаше нещо да я заплашва, когато остане сама. Бърз изстрел със зашеметяващото пистолетче щом останем само двамата, и нека си отспи на някоя от пейките за отдих на техниците. Така щеше да е по-безопасно за нея, отколкото да ходим навсякъде заедно.

Тази лента се оказа широка и твърде мудна, но поне за минута никой не можеше да ни зърне откъм колоната, толкова претъпкано с оборудване беше това Крило. По-скоро усещахме с телата си пулса на механичното оживление, отколкото го чувахме. Две смени в бърза последователност и попаднахме на по-тясна и скоростна пътека, горе-долу успоредна на първата. Всъщност се преместихме само на стотина метра, но беше напълно скрита от погледите ни. Досега не срещнахме никого сред машините.

Питах се какво ли мислят и вършат другите, дали се досещат поне приблизително за положението, в което бях изпаднал. Струваше ми се съвсем вероятно, защото знаеха, че съм жив и бяха научили за последните загинали сред нас, обаче още не получаваха нови нареждания от мен. Значи са преценили, че продължавам да се спасявам с бягство от врага и ще се свържа с тях, щом имам възможност, а всеки техен опит да стигнат мислено до мен би отвлякъл вниманието ми от решаването на непосредствените ми проблеми. Чудех се доколко са способни да предприемат нещо напълно самостоятелно. Трябваше да обсъдим всичко, когато най-сетне попадна в Нулевото крило.

Крачехме припряно по пътеката, за да не губим време. Осветлението беше ярко, почти неприятно за очите, защото тук денят продължаваше вечно. Над нас неспирно се движеха кранове — гмуркаха се, повдигаха товара си, преместваха го. Машините съскаха, тракаха, бръмчаха. Почувствах нелепо облекчение, когато минахме край поредния телефон и той не звънна.

— Сега ще ми кажеш ли от кого бягаш и защо? — настоя Гленда.

— Не.

— Мога да ти бъда по-полезна, ако знам.

— Ти сама ми се натрапи — напомних й жлъчно. — Не съм ти обещавал разходка с екскурзовод.

— Опасността, която долових преди… сега е съвсем наблизо.

— Надявам се, че грешиш.

Но и аз изпитах особеното чувство. Моята мания за преследване и без друго се събуждаше при всеки повод, но напоследък просто нямаше как да задреме. Стъпих на първата пътека, водеща надясно, без всъщност да знам точно накъде. Гленда ме следваше неотлъчно. Озовахме се в теснотията между грамадни метални кули. Въздухът се затопляше, скоро стана твърде задушно. Шест-седем метра над нас на метално скеле стояха двама работници. Зяпнаха ни учудено.

Завивахме и се премествахме още няколко пъти, дори използвахме за две-три минути толкова тясно платно, че не можехме да стоим един до друг. След малко успяхме да се прехвърлим на по-нормална пътека в желаната от мен посока. Мярнахме група ученици, дошли да се запознаят с вентилационния комплекс. Бяха далече вдясно и скоро ги загубихме от поглед.

Започнах да се озъртам за подходяща ниша или площадка, където да оставя Гленда. Стиснах дръжката на скритото под лявата ми мишница пистолетче. Но идеята да постъпя така с момичето не ми се струваше особено приятна. Май не обичам да оставям след себе си разплетени нишки, водещи до кълбото. А и ме измъчваше любопитство. Странно момиче, което не се задържа дълго на никаква работа, а се впуска настървено да ми помага… Трябваше да проверя и нея възможно най-скоро. Имах желание да се погрижа за по-приемливо решаване на проблемите й.

— … не се обръщай рязко — чух я да казва, — но според мен ни следят. Не, не е на пътеката, а горе. Наляво и зад нас.

Постарах се да погледна натам колкото е възможно по-незабележимо. Една секунда ми стигна и отново се загледах напред.

Той вървеше решително по металните мостчета над машините и ни настигаше, избрал най-късия път.

… И ярките светлини се отразяваха в сините стъкла на очилата му.

Спестих си ругатните. Почти очаквах да се случи това. В един налудничав миг ми се прииска да носех нещо по-убедително от зашеметяващото пистолетче. Побързах да потисна това желание. Преместих се няколко крачки напред, но Гленда пак застана до мен.

— По дяволите! Отдалечи се!

— Защо ли си мисля, че за тебе е по-добре, ако съм наблизо?

— Но пък ти можеш да пострадаш. Дръпни се веднага!

— Кратко и ясно — не!

— Както искаш. Предупредих те. Не се сещам какво друго да направя за тебе. Радвай се на приключенията, щом толкова ги обичаш.

— Точно това правя.

Умът ми прехвърляше трескаво възможностите. Да, бях по-бърз и енергичен от Ланге, но може би и това не стигаше. Ако е така, заслужавам си провала. Фактът, че се оказах по-силен, отколкото бе той, сам по себе си съвсем не ми гарантираше оцеляването в сегашното положение. Поне научих някои подробности за противника и имах твърдото намерение да го опозная още по-добре.

Започнах да се взирам, за да открия някоя по-масивна машина с удобни извивки и издатъци, където да съм достатъчно защитен, но да имам възможност за стрелба. Забелязах няколко доста удобни скривалища. После се обърнах, за да преценя кога ще ни настигне врагът.

— Сега какво ще правиш? — попита Гленда.

Нещо глождеше съзнанието ми, но не можех да си обясня какво не ми харесва, а и нямах време за това.

— Ами ще те опръскам цялата с кръв, освен ако не правиш точно каквото ти кажа.

— Слушам те.

— Ей там, на триста метра отпред и вдясно, има голяма сива машина с черен навес откъм нас. Виждаш ли я?

— Да, това е генератор „Лангтън“.

— Ще тръгна наляво след около минута. Ти остани на пътеката още няколко секунди. Той ще наблюдава само мен. Когато се изравниш с генератора, претичай и се скрий зад него. Щом отвлека вниманието на онзи мъж горе, отстъпи назад и се скрий някъде из комплекса. Гледай какво става и преценявай сама как да постъпиш. Желая ти късмет.

— Не, идвам с тебе.

Извих тялото си така, че ръцете ми да не се виждат отгоре, и насочих пистолета към нея.

— Опиташ ли се да ми досаждаш, ще те просна и пътеката ще те изнесе оттук. Не спори с мен, а прави каквото ти казах!

После скочих и се хвърлих към укритието, което си бях избрал. Зърнах за миг фигурата горе, която тичаше към мен, повдигайки дясната си ръка.

Чух изстрела, но едва ли можеше да се надява, че ще ме улучи в движение. Изчезнах от погледа му, преди да натисне спусъка втори път. Натиках се в пролуката, която бях видял — минаваше през средата на машината, където висяха някакви кабели, после продължаваше чак до другия край. Май имаше и странично отклонение. Виждах достатъчно добре през плетеницата от пръти и кабели над мен и останах доволен — онзи трябваше да застане почти отгоре ми, за да стреля през тази бъркотия.

Промъкнах се само няколко крачки навътре, когато я чух.

— Дяволите те взели! — изръмжах й. — Казах ти да се скриеш зад генератора.

— Реших да не те послушам — невъзмутимо заяви тя. — Знаех си, че няма да погледнеш назад, докато тичаш.

Свих рамене и продължих напред. Усещах, че Гленда не изостава. Виждах части от няколко мостчета, едно от тях минаваше над отсрещния край на машината. Според моите сметки противникът трябваше всеки миг да се появи пред погледа ми.

— С какво да ти помогна? — настойчиво прошепна момичето.

— Прави, каквото щеш — озъбих й се. — Не поемам никаква отговорност за онова, което ще те сполети. Сама ще си докараш смъртта.

Долових как рязко си пое дъх и хапливият отговор заседна в гърлото й.

Възможно бе непознатият да се е спуснал по някоя от стълбите и да се прокрадва към нас сред този хаос от механизми. Или пък беше спрял да обмисли следващия си ход. Дали не бе избрал друг път, за да ме издебне? Не знаех колко близо е в момента. Нямаше смисъл да се ослушвам, защото и тропот от бягащи крака би потънал в целия този шум наоколо, а и машината, в която се криехме, вибрираше непрекъснато.

Докато се промъквах към страничното отклонение, рязък звук привлече вниманието ми. Звънеше телефон в някоя от стаичките на техниците наблизо.

Изпсувах шепнешком и се прилепих към металната стена. Изгарях от желание да напъхам слушалката в храносмилателния тракт на онзи тип — откъм устата или през другия край, и то незабавно. Но този път не дадох воля на нервите си. Пискливите сигнали ме дразнеха ужасно, но се овладях.

Миг по-късно чух тежките удари на обувките му и се досетих какво е направил.

Незнайно как бе предвидил шока, който ще ми причини, затова носеше устройство от типа на тези за включване на всеки телефон, каквито използваха техниците при ремонт. Бе стигнал по мостчетата над моето скривалище, после бе включил най-близкия телефон, за да ме разстрои. През това време скочи върху машината. Само че не се хванах в капана му. Притиснат в металния корпус, усещах сътресенията от неговите стъпки. Той търсеше удобна пролука или отвор, за да се прицели в мен. И май се надяваше да ме завари парализиран от ужас и безпомощен.

Изведнъж високо вдясно се мярнаха глава, рамо и ръка, полускрити от кръстосани опорни греди.

И в мига, когато рязко вдигнах ръка и натиснах спусъка, чух трясъка на неговия изстрел и късото изсвирване на рикошета. После той се скри.

Заотстъпвах назад и се блъснах в Гленда. Без да погледна, я тласнах към нишата и изсъсках нещо неразбираемо дори за самия мен. Напъхах се до нея. Отново чух тропот на подметки и осъзнах, че противникът ми е прескочил дясното отклонение. Завъртях се, за да покрия посоката, откъдето можеше да се появи, и внезапно изпитах нелепо удоволствие, защото телефонът замлъкна.

Онзи се показа за частица от секундата, стреля, не ме улучи. И аз успях да натисна спусъка. Предчувствах, че следващия път всичко ще свърши тъй или иначе. Вече знаеше къде съм.

Отметнах глава назад и се прицелих нагоре. Сега сигурно щеше да прескочи прохода точно над мен.

Не виждах особено добри шансове за себе си. Дори да го улуча, щеше да му остане време за поне един изстрел. Не само се притеснявах как да опазя момичето живо и здраво, но и се чудех колко ли сериозно може да бъда ранен, ако изобщо оцелея. Щях да го уцеля — знаех, предчувствах, бях се заклел. Дори да забиеше куршум право в сърцето ми, щях поне за малко да го извадя от играта. Но исках да живея, за да го завлека в Нулевото крило, да измъкна всичко от главата му и да стъпча мозъка му на пода. Колко жалко, ако умра, когато е уязвим, а нищо не мога да му сторя.

— … Ако ме убие — казвах на Гленда през това време, — а той изпадне в безсъзнание там горе… — Усещах, че не аз изричам ужасните слова, макар да излизаха от собствената ми уста. — … ще можеш ли да се качиш и да го довършиш със собствения му пистолет? Да му пръснеш главата с един куршум или да го простреляш в сърцето?

— Не! Не мога! За нищо на света!

— Но така ще ми спестиш много грижи по-късно.

— По-късно ли?! — Тя се засмя почти истерично. — Нали ще си мъртъв… — Запъна се, но по тежкото й дишане усетих как се напрегна изведнъж. Какво чакаше онзи, вдън земя да потъне дано?

— Хайде бе! — подвикнах му. — Това ти е за последно! Дори да ме убиеш, свършено е с тебе! — Нищо. Никакъв отговор, нито звук.

Тогава Гленда ми зашепна трескаво:

— Значи си ти, познала съм. Чуй ме, много е важно. Вземи ме със себе си на онова тайно място. Имам нещо за тебе. Важно е…

Беше късно за този разговор. Още три гръмки стъпки, после тропот, когато моят враг прескочи прохода и стреля надолу. Усетих изгаряща болка по ребрата си. И този път го улучих, бях сигурен.

Бял панталон, синьо яке, дълга кестенява коса, сини огледални стъкла на очилата. Завъртя се във въздуха, докато падаше, разперил лявата ръка, за да запази равновесие, протегнал дясната с оръжието напред. Стиснатите му зъби бяха оголени в мрачна усмивка.

— Господин Блек, недейте! — разнесе се писъкът на Гленда, а вторият куршум се впи в рамото ми и ме отхвърли назад към момичето.

Зашеметяващото пистолетче падна от безполезната ми вече дясна ръка. Въпреки всичко не се съмнявах, че го уцелих.

Да, беше господин Блек. Същият, с когото седях в Коктейлбара… кога ли беше? Вярно, косата се различаваше по цвят и дължина, дрехите бяха други, очилата закриваха половината му лице, но очертанията на челюстите, гънките около устата бяха същите…

Той се опитваше да спре треперенето на ръката си, за да стреля отново. Гленда още пищеше, когато последният куршум разкъса червата ми.

После мъжът се свлече по гръб, а аз паднах напред и от стомаха нагоре към главата ми сякаш се надигна мастиленочерен поток.

Звънкото ехо от изстрела заглъхна, аз още усещах трептенето на машината и предъвквах фразата: „Издърпай седма скоба“. Гленда викаше:

— Библиотеката! Ниша 18237! Важно е! Библиотеката! Ниша 18237…

Остана само мекото нищо.