Джон Нанс
Часовникът на Пандора (8)

6

На борда на Полет 66

Петък, 22 декември, 19:10 ч (1810 Z)

„Куантъм“-66 поддържаше 10 000 метра в зоната за изчакване над Северно море, когато Холанд успя да се свърже с управата на компанията в Далас. Докато той молеше разни диспечери и администратори за помощ и указания, боингът описваше едни и същи кръгове в небето: 25 километра на север, 180 градуса наляво, 25 километра на юг, после пак завой наляво и така до безкрай. Траекторията бе програмирана в компютъра, така че огромната машина с тегло над 350 тона можеше да си кръжи, докато холандците разрешат кацане в Амстердам или докато им свърши горивото. Небето поне не отказваше да ги приюти, помисли си Холанд с горчива усмивка.

Дик Роб сумтеше гневно. Ядосваше се, че ги мотаят толкова дълго. Ядосваше се и на Холанд, задето така хрисимо преговаря с компанията. Ядосваше се, но си мълчеше и не поемаше инициативата. Очите му шареха между инструментите, лицето на Джеймс и бледите облаци в тъмното небе.

Верни служители успяха да открият вицепрезидента на „Куантъм“ на ранчото му в Тексас. Прекъснаха почивката му, качиха го на хеликоптер и го замъкнаха към главния офис на компанията във Форт Уърт. От хеликоптера той разговаряше едновременно със самолета и с директора на отдел „Полети“ във фирмата. Звучеше не по-малко объркан от диспечерите на летище Форт Уърт, които не искаха да взимат никакви решения без него.

— Капитане, холандците ви карат да кръжите, така ли? — попита за трети път.

Холанд отново издекламира фактите. Да, карат ги да кръжат. Дават им надежда, че може да получат разрешение за кацане. Предполага се, че починалият пътник е бил заразен с опасен вирус. А най-важното е да намерят място за кацане. Още няколко часа на тази височина, и положението ще стане критично.

— Ами… — запелтечи високоплатеният ръководител, — някой свърза ли се с Държавния департамент?

Холанд чу неясно мънкане от Далас — директорът на отдел „Полети“ си признаваше, че не знае на кого да се обади.

— Говорихме с Федералното управление на авиацията, съобщихме в централата им.

— И какво? — попита вицепрезидентът.

— Казаха да чакаме. Останах с впечатлението, че събират екип във Вашингтон.

— А преговарят ли с холандските власти?

Директорът въздъхна.

— Май и те не са наясно на кого да се обадят. Просто не е предвидена процедура за подобни случаи. А холандските авиационни власти само повториха, че трябва да чакаме, и потвърдиха, че отказът е по заповед на тяхното правителство.

Вицепрезидентът знаеше, че следва да изрази становище. Така бе изградил организацията, че подчинените му да не смеят да предприемат нищо без личното му одобрение. Сега очакваха от него да намери изход.

— Добре, помолете ФУА да се свърже с Държавния департамент и после да ми се обади.

— А ние какво да правим в това време? — прекъсна го Холанд.

— Кой се обажда?

— Тук полет 66.

— Извинявайте, капитане. Какво да правите ли? Продължавайте да кръжите и дръжте линията отворена, очакваме бърз отговор. Имате ли достатъчно гориво?

— Зависи. Ако летим високо, за още пет часа, а ако кръжим ниско, за три, но резервите няма да ни стигнат до Ню Йорк.

— Добре, стойте там засега.

— Сър, не знаем с какво е бил заразен починалият пътник. Меко казано, странно съвпадение. Човекът, който пренася на борда опасна зараза, умира от сърдечен удар. Изглежда доста съмнително. Явно болестта, с която може да сме заразени, сериозно е изплашила германците. Бих искал да знам защо. За каква болест всъщност става дума?

Вицепрезидентът въздъхна.

— Вече ви казах, капитане, просто изчакайте малко. Правим всичко възможно, за да получим отговор на тези въпроси. Ще ви уведомим своевременно.

Холанд приключи разговора и се обърна към Роб.

— Инструкциите, общо взето, са да продължаваме да чакаме. Щели да се обадят, като разберат нещо повече. — Разкопча предпазния колан и се изправи. — Поеми самолета. Ще се върна след малко.

Пребледнял, Роб стискаше зъби и дори не го попита къде отива. Изглеждаше на ръба на нервна криза. Холанд се упъти към тоалетната до пилотската кабина. Заключи вратата, застана пред огледалото и въздъхна примирено — насреща си видя един нещастен уморен мъж. Не се изненада, наистина си беше нещастен и уморен! Бръчките по лицето му се множаха застрашително, а и шестте месеца самота явно не му понасяха добре.

Странната ситуация, в която се намираха, започваше силно да го тревожи. Барб, разбира се, вече сигурно бе в паника, да не говорим за Бренда — нали героичните й усилия да спаси Хелмс я изложиха пряко на заразата. Толкова ли беше страшен тоя вирус, та всички на земята се отнасяха с тях като с презрени парии? Или просто стадо бъзливи бюрократи се престараваха от страх пред нещо непознато?

Грип било. Що за грип ще накара британското правителство да откаже да приеме човек с инфаркт? Що за грип ще наложи цял самолет с пътници да бъде поставен под карантина?

Та ние всички сме изложени на заразата! — трепна Холанд. Неизвестната болест го плашеше. Тревожеше го и фактът, че още не знаят къде ще се приземят и дали някой въобще ще успее да реши проблема.

Излезе от тоалетната и тръгна по стълбите към долния салон. Чувстваше се отвратително. Разговорът с управата в Далас никак не го успокои, дори подсили опасенията му, че ще оставят екипажа да се оправя сам със ситуацията.

Подобни разсъждения са безполезни, укори се Холанд. Самолетът и екипажът са на „Куантъм“, „Куантъм“ носи отговорността, а пък вицепрезидентът бе съсипал кариерата на не един пилот, дръзнал да действа без благословията му. Просто нямат друг избор, освен да чакат по-нататъшни инструкции.

Следван от любопитните погледи на десетки пътници, Холанд тръгна към задната част на самолета, където бяха пренесли тялото на Ърнест Хелмс. Бренда Хопкинс се приближи към него с изтощен вид. Прегърна я и я поведе към разделителната завеса между туристическата и бизнес класата. Тя най-сетне отприщи чувствата си, опря глава на рамото му и тихичко заплака. Той се опита да забрави, че може да е заразна. Нуждаеше се от подкрепата му.

— Направих всичко по силите ми — изхлипа тя.

— Знам — прекъсна я нежно Холанд. — Гордея се с теб. А човекът сигурно щеше да оцелее, ако ни бяха разрешили да кацнем в Лондон.

Старшата стюардеса Барб Ролинс внезапно изникна отнякъде и попита има ли нещо ново. Преместиха се в кухничката на първа класа, Холанд дръпна завесите и ги запозна с положението — как евентуално пренасят заразна болест на борда и как три държави не желаят да ги допуснат на своя земя, затова са принудени да кръжат във въздуха.

— Искаш да кажеш, че всички тук сме заразени с някакъв страшен вирус? — ококори очи Барб. Нюйоркският й акцент беше по-силен от всякога.

Холанд протегна ръка, за да я успокои.

— Сигурно просто става дума за предпазни мерки, а ония долу се престарават. Но докато не се изяснят работите, не мога да кажа на пътниците нещо, което самият аз не знам със сигурност.

— Но всички питат какво става — продължи настойчиво Барб. — Нали им съобщи по уредбата, че чакаме разрешение за кацане. Повечето хора знаят, че това не отнема чак толкова време и че Франкфурт не е на морето. Досещат се, че нещо не е наред. Разбраха, че човекът с инфаркта вече е починал. Много от тях знаят също, че се е качил болен на самолета.

Холанд потърка челото си и притвори очи.

— Барб, само да намекна какво е истинското положение, и половината ще изпоприпадат от страх.

— Искаш да ги лъжем ли? — попита тя.

Той й даде знак да замълчи и се огледа, за да се увери, че под завесите от двете страни на кухничката не се виждат нозе.

— Не, не искам да ги лъжем. Но как да им кажа, че в момента всъщност няма къде да кацнем, че компанията ни е съвсем объркана и не може да реши какво да правим, и че… че навярно са заразени с опасен грип, срещу който никой не е ваксиниран, толкова опасен, че вече две държави със сигурност ни отпратиха? Две държави отказаха да приемат самолет на гражданската авиация, изпаднал в беда, а третата се колебае.

— Все пак нещо трябва да им кажеш, и то съвсем скоро.

Завеската отдясно се дръпна и висок, изискан чернокож мъж със сребриста коса подаде глава.

— Капитане, извинете, че ви прекъсвам. Аз съм Лий Ланкастър. Искали сте да говорите с мен.

Барб и Бренда тихичко се измъкнаха, а Холанд покани посланика вътре и се ръкува с него.

— Да, сър.

— Рейчъл ми обясни положението. Има ли някаква промяна?

Облегнаха се на плота и Холанд описа суматохата в Тексас.

— Проблемът, сър, е, че не знаят към кого да се обърнат.

— Така ли? — Ланкастър го погледна право в очите. — Аз пък по една случайност знам.

— Надявах се точно това да чуя.

— Имате ли сателитен телефон в кабината си?

Холанд кимна.

— Да вървим тогава. В края на краищата съществуват и цивилизовани начини да се уреди подобен въпрос.

 

 

Амстердам

Директорът на летище Шипхол внимателно затвори телефона и сведе глава, за да скрие, че лицето му е побеляло като платно. Представяше си хората на борда на полет 66. Бизнесмени, деца, съпрузи, съпруги, любовници, светци и грешници — умален модел на човечеството, натъпкан в един алуминиев сандък.

Сандък, който никой не желае да приеме.

Срамота! Холандците са добри, състрадателни хора, а той е холандец. Как могат да откажат пристан на повече от двеста и петдесет души, нуждаещи се от лекарско наблюдение?

Началникът на амстердамското управление на полетите тихичко пристъпи към него.

— Какво е окончателното решение?

„Куантъм“-66 вече доста време кръжеше в зоната за изчакване на около деветдесет километра западно и всички служители на летището искаха да бъде приютен. Директорът поклати тъжно глава.

— Правителството отказва. Докато не разберем каква опасност крие заразата на борда, не можем да ги допуснем в страната.

— И какво ще правим?

— Пробвахме Белгия, Дания, Швеция… — Директорът отчаяно махна с ръка. — Пробвахме всички страни, членки на Европейския съюз. Те притискат немците за разяснения, а получават само тревожни сигнали. Никой не ще в страната му да пламне епидемия.

— Но ония хора все някъде трябва да отидат!

— Знам, Ханс. Боже мой, аз ли не знам? Но май няма да е на този континент. — Той погледна през прозореца. Слънцето отдавна бе залязло, на запад се виждаха само блещукащи светлинки и от време на време някой самолет, насочващ се към пистите. — Ще трябва американското правителство да им определи направление.

— Не можем ли поне да ги заредим с гориво?

Директорът отново поклати глава с неприязън.

— Правителствено решение. Заповедта е ясна и категорична: самолетът не бива да навлиза в холандското въздушно пространство. Така са се подплашили от тоя непознат вирус, че се страхуват да не би чрез изпускателните клапани заразата да проникне в атмосферата. Умът ми не го побира! Изпратили са ни дори няколко изтребителя да ни помагат, в случай че самолетът все пак реши да се върне тук! Страхотна проява на човешко състрадание, няма що!

Началникът на управлението взе да се чеше нервно по главата — типичен негов жест.

— Не се тревожи, Ханс — продължи директорът. — Аз ще им съобщя, нали това ми е работата.

— Изчислявах къде могат да отидат с остатъците от горивото, което имат. За Канада не съм убеден, но със сигурност ще стигнат до Исландия или Гренландия, най-близките летища на запад.

— Само че ще трябва да кацнат тайно.

Ханс погледна директора с тревога и по очите му разбра, че говори напълно сериозно.

— Защо?

— Защото Канада, Гренландия и Исландия вече отказаха да ги приемат!