Когато се обади в управлението на „Иридиъм“, Ръсти се представи като служител на ЦРУ и помоли да го свържат с някой от ръководството. Обясни, че въпросът е изключително спешен и засяга националната сигурност, затова не е поискал нужната му информация по обичайните канали, а и самата информация не е поверителна.

— Какво точно ви интересува? — попита вицепрезидентът.

— Номерата на всички телефонни апарати, ваше производство, по които са проведени разговори през последните седем часа от следните места: Исландия — до 17:11 ч по Гринуич, а после по линията южно от Исландия до западното крайбрежие на Африка. Разговорите са водени от самолет, придвижващ се със средна скорост деветстотин километра в час.

— Моля? Не смятате ли, че сте твърде скромен, доктор Сандърс? Нещо друго да искате? Чакайте, това да не е във връзка с онзи боинг с вируса на борда?

— Да, сър. Обаждам се от името на президентския екип, който работи по случая.

— Разбирам — каза вицепрезидентът след кратко мълчание. — Изчакайте така.

Прехвърлиха го на техническия отдел, а после на оперативния, откъдето му обещаха да проверят в компютрите.

— Не могат ли да побързат? — продължаваше да нервничи Шери.

Най-сетне гласът на вицепрезидента прозвуча отново в слушалката:

— Ето какво открихме, доктор Сандърс: единайсет наши клиенти са разговаряли от Исландия през последните седем часа, но девет от тях са звънели оттам и след часа за излитане на боинга, така че за вас представляват интерес само другите два номера.

— Чудесно. Бихте ли ми ги казали?

Любезният началник съобщи на Ръсти номерата и му даде инструкции как да установи връзка от обикновен телефон или по пейджър.

— Длъжен съм да ви предупредя, че нашите телефони не са предназначени за използване по време на полет. Ако някой държи антената близо до прозореца, може и да успее да чуе нещичко, но по-вероятно е нищо да не се получи.

— Ясно. А случайно да знаете на кого принадлежат двата телефона?

Последва ново мълчание.

— Ало… — започна Сандърс.

— При дадените обстоятелства, мисля, че мога да ви кажа имената на клиентите. Единият номер е регистриран на някой си Карл Уилхойт от Ен Би Си, Ню Йорк. Другият е на… не мога да разчета първото име… някой си Ланкастър от Манасас, Вирджиния.

— Да, записах. Хиляди благодарности.

Ръсти набра първия номер.

— Уилхойт — отговори почти веднага мъжки глас.

— Карл Уилхойт ли е?

— Бил, ти ли си? Не получи ли известието ми за часа на пристигане?

— Мистър Уилхойт, аз съм доктор Ръсти Сандърс от ЦРУ. Вие на борда на „Куантъм“-66 ли се намирате?

— Опазил ме бог! Не, аз само правя репортаж за него. Ние сме в частен самолет и се връщаме в Ню Йорк. Откъде взехте номера ми?

— Извинете за безпокойството. — Ръсти прекъсна и навъртя втория номер.

След осем позвънявания чу запис:

— Съжаляваме, набраният от вас номер не отговаря на нашия сигнал. Лицето, което търсите, ще получи съобщение, че сте се опитали да се свържете. Моля въведете кода на страната, кода на града и телефонния номер, от който се обаждате, а след като чуете сигнала, оставете и името си.

Ръсти изключи, после набра повторно същия номер.

— Остават четиринайсет минути, Ръсти! — потропа с крак Шери. — Само четиринайсет минути!

— Знам, Шери, знам.

Отново се изредиха пет, шест, седем позвънявания. Сега пак ще ми пуснат записа! — отчая се Ръсти и се приготви да затвори.

— Ало? — стресна го женски глас в слушалката.

Когато в пилотската кабина първо се разнесе странното пиюкане, Джеймс Холанд веднага съобрази, че не би трябвало да е от боинга, но за всеки случай хвърли бърз поглед върху приборите по командното табло. За разлика от него Рейчъл Шъруд познаваше звука добре, но отначало помисли, че то сигурно идва от самолета. Пиюкането спря за секунди, после започна отново. Чак тогава тя се сети и измъкна клетъчния телефон „Иридиъм“ от чантата си.

— Ало, ало? — развика се Ръсти. — Това не е запис, нали?

— Не. Кой се обажда, моля?

Той погледна в тефтерчето си.

— Мис Ланкастър?

— Моля? — попита озадачено жената. — Не, не съм мис Ланкастър. Вие Лий Ланкастър ли търсите?

Лий Ланкастър! Посланикът! Значи това беше телефонът на посланика!

— Да, да, точно него търся. С кого говоря?

— Тук е Рейчъл Шъруд, сътрудничката на посланика — отвърна тя. — Кой се обажда, моля?

— Доктор Ръсти Сандърс от ЦРУ във Вашингтон. Мис Шъруд, трябва да говоря спешно с командира на полета, а няма как да се свържа с него. Въпросът е изключително важен. Бихте ли занесли телефона в пилотската кабина? Ако връзката се разпадне, помолете командира да държи апарата близо до прозореца и да изчака да му се обадя пак.

— Разбира се, доктор Сандърс. Имате късмет. Аз всъщност съм в кабината и командирът е до мен. Един момент.

Рейчъл подаде слушалката на Холанд.

— Капитан Холанд слуша.

— Вие ли сте командирът на полета?

— Да, аз съм. Кой е на телефона?

— Аз съм от ЦРУ, доктор Ръсти Сандърс. Капитане, знам, че това, което ще ви кажа сега, ще ви прозвучи много странно, но ако не се вслушате в съвета ми и не предприемете незабавни действия, последиците ще са фатални.

— Фатални? Какво по-фатално от положението, в което вече се намираме, докторе?

— Капитане, моля ви, изслушайте ме. Известно ви е, че в Исландия бе извършена аутопсия на професор Хелмс, нали?

— Да. Известно ми е също, че според световните медии изследванията за вирус са дали положителен резултат.

— Грешите, капитане, или по-скоро медиите грешат. Разговарях с главния патолог в Исландия. Няма доказателства за активна вирусна инфекция. Професорът, изглежда, е починал от инфаркт. Действително е показал някакви симптоми, сходни с грипните, но те са съвместими и със сърдечния пристъп.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Вижте, сър, това не значи, че Хелмс не е бил вирусоносител, но поне показва, че смъртта му не е причинена от вирус. А дори да е бил вирусоносител, ако инфекцията не е била в активен стадий, не би могъл да предаде заразата на пътниците в самолета. Лично аз се съмнявам, че някой от вас се е заразил.

— Съжалявам, докторе, но вече имаме болен на борда — едно момиченце с висока температура и други присъщи на грип признаци.

Ръсти пресметна бързо наум.

— Не може да е германският вирус, капитане. Много е рано, за да е минал инкубационният период.

— Това е добра новина. Но вие се обадихте за друго, нещо, за което се страхувахте, че няма да ви повярвам.

— Капитане, трябва веднага да смените курса. Иначе след по-малко от тринайсет минути някакъв боен самолет ще се опита да ви свали в следващата точка от полетния ви план. Доколкото ми е известно, атаката е организирана от „Ал Акба“ — мощна терористична организация, поддържана от иранците. Засякохме едно арабско съобщение с координатите от плана ви. Изключете и транспондера си, те знаят кода.

Холанд не можеше да повярва на ушите си. Пресегна се и изключи транспондера, после закри слушалката с ръка и се обърна към Рейчъл.

— Би ли отишла да извикаш втория пилот? Той е в спалното помещение зад кабината. Първата врата вдясно, като излезеш.

Тя долови тревогата в гласа му и скочи от мястото си.

— Докторе, какво ще спечели някой, ако ни свали? — продължи Холанд. — Вече всички ни смятат за измрели.

— В самолета е Лий Ланкастър, нали?

— Да, ако имате предвид посланика.

— Капитане, от години наред всички терористични организации в Близкия изток се опитват да убият посланик Ланкастър. Не ги е грижа кой друг ще пострада покрай него, за да осъществят целта си, са готови да унищожат и вас. Намесени са и други фактори, но сега нямам време да ви ги обясня.

— Значи искате да променя курса, да заобиколя следващата точка от плана и да продължа по направлението, така ли?

Ръсти изведнъж осъзна, че от притеснение за предстоящото покушение изобщо не бе помислил за по-нататъшния път на самолета. Ако „Ал Акба“ не успее да го порази по трасето, щеше да го направи след приземяването. „Куантъм“-66 нямаше никакъв шанс да оцелее в Мавритания. Планът на Рот бе скроен перфектно — във въздуха или на земята, боингът бе сигурна мишена.

Той затвори очи и се опита да си представи Атлантическия океан в африканската му част. Имаше няколко острова на юг, но никой от тях не би приел самолета на своя земя.

— Капитане, не продължавайте към Мавритания. Ако не ви свалят сега, ще ви нацелят в пустинята.

— А какво предлагате, Сандърс? — попита Холанд с предизвикателно недоверчив тон. — Да пренебрегна инструкциите на авиокомпанията и на Белия дом, както и специално създадените за нас удобства в пустинята и… ей така да си отлетя нанякъде? Та аз дори не ви познавам! Ако е за въпрос, може самият вие да сте терорист!

— Не ви посочвам къде да отидете, нали? Само ви предупреждавам, че с вас е свършено, ако продължите по официалното направление.

Настъпи дълго и неловко мълчание. Ръсти погледна часовника си. Оставаха по-малко от десет минути.

— Капитане, моля ви, поне променете курса. Имате ли достатъчно гориво да стигнете, да речем, до Канарските острови?

— Защо трябва да ви се доверявам, Сандърс? Да не би да сте директорът на ЦРУ или някой от заместниците му? Подобни указания би следвало да дойдат от по-висока инстанция!

— Името ми е Ръсти. Моля ви, наричайте ме Ръсти.

— Тази подробност не отговаря на въпроса ми — сряза го Холанд, но независимо от това се пресегна и изключи връзката между бордовия компютър и автопилота. Натисна бутона „Избор на курс“ и самолетът плавно се наклони надясно и започна да променя курса.

— Добре, капитане, ще бъда напълно откровен с вас. Аз съм експерт по анализите, бивш служител на ФУА, и от самото начало работя по вашия проблем. Случайно открих, че в Лангли действа някаква заговорническа група. Изпратили са на „Ал Акба“ координатите на полетния ви план, очакваното време на пристигане и кода на транспондера ви! Отново ви моля, поне променете курса!

— Добре, променям го. Може пък и да не сте съвсем луд. Продължавайте нататък.

— Заговорниците се ръководят от заместник-директора на ЦРУ. Директорът лежи в болницата в безсъзнание. Въпросният заместник-директор се казва Джонатан Рот и е известен като отколешен враг на терористичните групи.

— Че кой не е?

— Да, но Рот гради репутация с уникалните си умения да громи всякакви терористи. Според мен сега се възползва от случая, за да помогне на „Ал Акба“ сама да си подпише смъртната присъда, като ви взриви и предизвика небивала международна реакция.

— А тя защо ще го прави, след като знае, че цял свят ще я осъди?

— Защото, капитане, тя пощурява, щом става дума за Ланкастър. За нея няма неприемлива цена, стига да може да го ликвидира, а Рот сега й го поднася на тепсия. Капитане, къде сте в момента?

— Успокойте се, докторе, промених курса надясно. Небето пред мен е съвсем чисто. Къде според вас ме причаквали терористите?

— Не знам от какво точно трябва да се пазите, но явно ще е някакъв вид боен самолет с оръжия или ракети. Вие не разполагате с необходимата техника, за да ги засечете, а и те няма да ви известят за присъствието си, тъй че може и да не ги забележите своевременно. Затова ви моля…

— Картинката ми е ясна. Бил съм пилот на изтребител — прекъсна го Холанд. Рейчъл и Роб влязоха в кабината. — Почакайте един момент.

Искаше му се спокойно да обмисли проблема и да вземе подходящо решение, макар че всичко беше толкова абсурдно, че откъдето и да го погледнеше, не виждаше как ще открие някаква логика. Остави слушалката встрани и набързо предаде на Роб съобщението на Сандърс. Роб зяпна в изненада.

— Ама тоя може да е… — започна той недоверчиво.

— Точно така! — рече Холанд и изръмжа в слушалката: — Слушайте, Сандърс, за мен вие сте просто един непознат глас по телефона и нищо повече! Нямам намерение да потегля в неизвестна посока само защото някой си бил разкрил разни конспирации! Ами ако наистина пренасяме зараза? Подготвили са ни условия да слезем от самолета, осигурили са ни медицинска помощ. Тоалетните ни преливат, храната привършва и горивото ни е към края си, тъй че съвсем не му е времето да тръгвам по околосветски пътешествия!

Ръсти се разтрепери. Оставаше едничка възможност да убеди командира.

— Капитане, трябва да останете живи поне още двайсет и четири часа. Ако дотогава хората ви не се разболеят от вируса, значи той въобще не съществува! Разбирате ли какво ви казвам? Имате нужда да спечелите време, за да докажете, че не сте опасни за околния свят… Капитане?

Холанд взе окончателното си решение. Натисна бутона „странична навигация“, за да подключи компютъра към автопилота, и самолетът се наклони леко наляво, за да възстанови курса си.

— Не ви вярвам, Сандърс. Не ви знам какъв сте, що сте, но пък знам много добре какво значи заблуда на противника. Виетнамците много си падаха по тия номера по време на войната. Обаждаха ни се по радиото, представяха се за наши хора и се опитваха да ни преметнат. Май и вие ни кроите някоя подобна гнусотийка!

— Капитане, моля ви! Не сте прав! — простена Ръсти.

— Край на театъра — отсече Холанд. — Прекъсвам.

— Не! Недейте! Запишете поне телефона ми или оставете линията отворена, моля ви!

— Зарежи тая работа, моето момче. Не ти се отваря парашутът. Предай много поздрави на господарите си и им кажи, че са сбъркали адреса!

Холанд изключи телефона.

На борда на „Гълфстрийм“

От дългите години, прекарани в съветските Военновъздушни сили, Юри Стеблинко знаеше колко опасно е да използваш твърде рано радарния прицел. Вражеският пилот веднага долавя промяната на сигналите в слушалките си, предизвикана от защитния радар на самолета, и може да избегне удара, ако реагира своевременно.

Нито пътническите „Боинг 747“, нито обикновените „Гълфстрийм IV“ притежават такива сложни съоръжения, но самолетът на принца бе оборудван по последна дума на техниката. Преди пет минути Юри насочи радара към „Куантъм“-66, уверен, че пилотът на боинга няма да го усети.

Ала нещо не беше наред. Първо изключиха транспондера си, после изведнъж завиха надясно. Юри тъкмо се приготви да ги последва, когато неочаквано направиха ляв завой и отново поеха редовния си курс.

Транспондерът им обаче остана изключен.

Какво става там, по дяволите?

„Куантъм“-66 се приближаваше — само след двайсетина километра щеше да попадне в заложения капан.

Юри въздъхна с облекчение, провери за сетен път дали е изключил светлините на гълфстрийма и си преговори процедурата. Щом се озоват точно под него, ще се спусне плавно, докато остане десетина километра зад тях. Ще придвижи левия ракетоносач навън, ще зареди двете ракети и ще ги насочи към левия вътрешен двигател на боинга. Всяка ракета съдържаше бойна глава от четири килограма, предостатъчно, за да взриви двигателя и да разруши цялото крило. Ако все пак не уцели, ще изстреля втората ракета към десния вътрешен двигател и сбогом, прощавай, боингче.

Юри нагласи силата на звука и се заслуша. По шума разбра, че инфрачервените очи в ракетите се заозъртаха за топлинен източник в близост — сензорите търсеха да прихванат целта.

Навремето, през 1985 г., две ракети свършиха работа и унищожиха корейския боинг. Вярно че бойните им глави бяха от по дванайсет килограма, но и по-малките, с които разполагаше в момента, щяха да се справят със задачата при условие, че изстрелът е точен.

Той измърмори под носа си благодарности към шейха, че не е поръчал от по-малките руски или американски ракети „Атол“ или „Ейм-9“. С тях не можеш да свалиш „Боинг 747“, освен ако не улучиш право в кабината и не убиеш пилотите.

С лявата ръка придържаше управлението, а дясната му бе на ръчките за газ. Палците и на двете му ръце бяха на бутоните за изключване на автоматиката. Вече виждаше боинга през прозореца. Сребърната му обшивка блестеше в лунната нощ, а светлините на крилете и опашката трептяха като свещички и очертаваха пътя му в небето. Само пилотската кабина беше тъмна.

Най-сетне настъпи очакваният момент — „Куантъм“-66 премина на около две хиляди метра под гълфстрийма, Юри изключи автоматиката и бързо наклони самолета, въвеждайки го в стегнат десен завой. Отпусна носа му надолу и увеличи режима на двигателите. За две минути щеше да достигне необходимата позиция, за да премине в равномерен полет и да изстреля ракетите.

Доволна усмивка се разля на лицето му. Беше участвал в толкова по-трудни въздушни сражения, че предстоящото му се струваше направо играчка.

* * *

Джеймс Холанд бе изгасил почти всички светлини в кабината, за да вижда по-добре небето пред себе си. Ако някой му готвеше атака, също щеше да пътува без светлини, за да не се забележат. По-добре да е нащрек, ако и да не вярва на безумните теории на онзи Сандърс.

— Нищо съмнително не виждам наоколо — обяви той.

Дик Роб също се взираше навън с широко отворени очи. Рейчъл седеше на малкото столче в напрегнато очакване.

Телефонът в ръцете й иззвъня. Тя погледна към Холанд, очаквайки, че ще й даде знак да не отговаря, но той се пресегна и взе слушалката от скута й.

— Къде ви е прословутият нападател, мистър Сандърс? — запита язвително, след като чу познатия глас. — Току-що минахме през фаталната точка, а никой не благоволи да ни обърне внимание! — Пльосна слушалката на коляното си.

Роб се наведе и включи метеорологическия радар. Необичайни линии и криви заподскачаха по екрана.

— Това пък чудо какво е? — зина той.

Холанд погледна натам, свъси вежди и реагира мигновено. Изключи автопилота, рязко наклони самолета наляво и заоглежда лявата полусфера от въздушното пространство.

— Дик, изгаси бързо всички светлини!

Роб панически изпълни нареждането.

— Какво има? — изхълца уплашено.

Холанд продължаваше да гледа съсредоточено навън. Самолетът бе променил първоначалния си курс с 45 градуса и продължаваше да завива наляво с наклон 40 градуса.

— За да получиш подобна картина на радара, значи някой в непосредствена близост е насочил своя радар към нас. При това сигналът е много силен. Трябва да е тактически радар. — Холанд се почеса по брадичката и грабна телефона на Рейчъл. Може би прибърза… Ами ако Сандърс се окаже прав? — Ало, докторе? Докторе, къде сте?

— Какво става, капитане? Да не би да виждате нещо отвън?

— Да… Изчакайте малко, ако обичате.

Подаде слушалката на Рейчъл и включи първо светлинния надпис „Затегнете коланите“, после уредбата.

— Тук е командирът. Моля всички да заемат местата си и да затегнат коланите. Стюардесите също.

Спомени от недалечното минало нахлуха в главата му — тактически процедури и маневри, военни учения и реални бойни действия във Виетнам. Самият той бе разработвал стратегии как транспортни самолети да избягват ударите на изтребители при определени условия, но те не бяха приложими за „Боинг 747“ на дадената височина. Ако сега наистина искаха да ги свалят, нямаше начин да не улучат такава огромна и тромава мишена.

Юри увеличи скоростта до максимално допустимата и на 11 300 метра премина в хоризонтален полет. Боингът беше на около десет километра пред него, точно както по план, но внезапно направи остър завой наляво и светлините му изгаснаха.

Той знае! Разбрал е някак! Добре, приятелче, прави си виражчета, завивай си колкото искаш — с това грамадно корито трудно ще ми избягаш!

Отне ръчките на двигателите и натисна ключето за спускане на левия ракетоносач. Малките хидромотори забръмчаха, носачът се плъзна напред и силна въздушна струя разклати леко самолета. Юри притегли тубоса към себе си и разчете множеството черти, вълни и знаци на проекционния индикатор. Зави още малко вляво, за да следва боинга, и насочи ракетата към вътрешния двигател на лявото му полукрило. Бойните глави регистрираха приближаващия топлинен източник и тътенът им се усили.

Ъгълът, под който визираше боинга, се увеличаваше, тъй като „Куантъм“-66 продължаваше да завива. Юри се намръщи. Трябваше да решава бързо: или веднага да изстреля ракетата, или пък да маневрира зад боинга и да го следва, докато той престане да извършва виражи.

В мига, в който натисна пусковия бутон, осъзна, че е сгрешил. Оглушителен гръм разтърси гълфстрийма и ракетата излетя от носача към вътрешния ляв двигател на „Куантъм“-66. Но боингът направи пореден остър завой и вместо лявото му крило на преден план останаха дясното крило и външният десен двигател.

Юри затаи дъх.

За части от секундата ракетата сякаш се поколеба във въздуха. Първоначалната инфрачервена светлина, в която се целеше, изведнъж избледня и на нейно място запулсира друга ярка светлина, много по-силна от предишната.

Втората светлина явно се оказа по-привлекателна. Задната част на ракетата се повдигна леко и тя се насочи право към нея.

Джеймс Холанд наклони носа на самолета, докато намали височината със стотина метра, и отново зави. Ненапразно бе участвал във войната; опитът го бе научил, че действията му трябва да са непредсказуеми за противника.

— И да има някой отвън — каза той, — аз не го виждам.

В този момент нещо изсвистя във въздуха със страшна сила и от дясната страна на боинга с адски тътен изригна същински вулкан от ослепителна светлина.

— Какво… — изрева Роб и извърна глава по посока на експлозията.

Рейчъл изпищя и залитна от стола си.

Кръвта нахлу във вените на Холанд и сърцето му заби до пръсване.

Боже мой! Улучиха ни!

Значи наистина някой ги дебнеше вън.

Двамата с Роб тутакси погледнаха към командното табло. Всички индикатори за четвъртия двигател сочеха нулата.

Холанд реагира светкавично. Дръпна рязко ръчките на двигателите до малък газ, увеличи наклона до почти 90 градуса и натисна левия педал, за да плъзне носа на самолета към прикритието от облаци няколко хиляди метра по-долу, като същевременно изтегли докрай интерцепторите. Огромният боинг потрепна от претоварването и влезе в стръмно снижение.

— Дик, нещо гори ли от твоята страна?

Роб опря лице в десния прозорец.

— Не! Но нямаме двигател на четвъртата конзола!

Управление! Работи ли управлението? — помисли си Холанд и погледна бързо към хидравликата. Четвъртата система за управление беше безвъзвратно загубена, но останалите, слава богу, работеха нормално. Кормилата отговаряха на подадените команди.

Нападателят се намираше някъде от лявата му страна и без съмнение щеше да стреля и втори път, щом заеме удобна позиция. А втори удар боингът не можеше да понесе. Единствената надежда за спасение, реши Холанд, е да продължи с неочакваните виражи, да се спусне възможно най-ниско и да охлади двигателите, за да разсее топлинната диря, която оставя за противника.

Трябва да го заблудим, че е успял. Но как? Радиото, разбира се!

— Дик, нагласи първото радио на аварийната честота. Кажи им, че сме ударени, дясното крило е силно повредено и самолетът е неуправляем. Постарай се да ги убедиш, че положението е неспасяемо. Аз ще направя същото по моето радио.

— Но какво все пак беше това?

— Ракета въздух-въздух.

Роб намери търсената честота и започна да крещи в микрофона:

— Тревога! Тревога! „Куантъм“-66 е поразен от ракета! Дясното крило е разрушено, самолетът е неуправляем! Падаме!

Добави и географските координати на местонахождението им.

Холанд повтори същото съобщение по късовълновата радиостанция и връчи интеркома на Рейчъл.

— Рейчъл, натисни първото и третото копче и предай на който ти се обади, че командирът е наредил незабавно да се изгасят всички светлини в салона.

Рейчъл грабна слушалката, а Роб загаси предните светлини.

Спускаха се с опасно висока скорост. При такова пикиране крилото можеше да се откъсне, ако беше сериозно повредено. Холанд знаеше, че поема огромен риск, но друг избор нямаха.

Юри Стеблинко проследи внимателно полета на ракетата, но не видя очакваната кълбовидна мълния, когато тя достигна целта, а някаква много по-слаба и мимолетна светлина. Не можеше да си обясни това странно явление — нали лявото крило на боинга, където бе насочен ударът, беше през цялото време в полезрението му, а левият двигател захванат от прицела? Вярно че пилотът на боинга твърде изкусно избягваше ракетата със стръмните си завои, но все пак…

Изведнъж по аварийната радиочестота някакъв истеричен глас обяви тревога за „Куантъм“-66 и спомена повреда на дясното крило.

Пред очите му боингът повдигна нос в ляв наклон и започна да пропада — типично поведение за голям самолет, току-що изгубил ляв двигател и може би част от лявото полукрило. Но пилотът бе съобщил за повреда в дясното, а не лявото крило. Може да съм пропуснал експлозията в отдалечената страна на самолета, помисли си Юри, но тогава защо боингът ще се накланя наляво? Имаше нещо нередно в цялата работа, ала сега не беше моментът за разсъждения.

Юри се спусна по дирите на боинга и също премина в ляв наклон, за да го следва. Изтегли максимално интерцепторите и отне двигателите до малък газ, колебаейки се дали да не изстреля и втората ракета. Ако боингът наистина бе изпаднал в „свредел“, втори удар не беше необходим. Просто ще го проследи донякъде, за да се увери в точното попадение на първата ракета.

Ами ако все пак не беше улучил?

В пилотската кабина на „Куантъм“-66 висотомерът показваше снижение до 9150 м, а скоростомерът отчиташе максимално допустима скорост. Пътниците се бяха вкопчили в седалките, стомасите им се бунтуваха от спираловидното движение, а в ушите им още отекваше експлозията на ракетата. Взривът така разтърси боинга, че количките с храна полетяха по пътеките и едва не смазаха две стюардеси, после самолетът се килна рязко надолу и всички до един се разпищяха. Ужасът, че ще катастрофират, бе ясно изписан на пребледнелите им лица.

Холанд поддържаше наклона на самолета около 70 градуса и с постоянно усилие върху щурвала назад не позволяваше на скоростта да надвиши допустимата. Управлението работеше безпроблемно, сякаш двигателят си бе на мястото и нямаше повреди на крилото. На височина 8500 м Холанд промени посоката и влезе в стръмна, стегната спирала надясно. Който и да бе отзад, трябваше да се пристрои на нова позиция за стрелба, а това изискваше време.

— Какво правиш? — извика Роб.

— Търся убежище в облаците. Ако потънем в тях, можем да се скрием от нападателя и да избегнем повторен удар.

— Джеймс, според теб той дали е чул тревогата? Дали е повярвал, че сме загубени? — проплака Роб.

Холанд сви рамене. Един господ знае…

Юри избълва няколко цветисти руски псувни. „Куантъм“-66 не беше там, където очакваше да го види. Погледна в екрана на радара и разбра, че боингът е сменил посоката и вече е от дясната му страна.

Нали бил неуправляем?

Имаше едно-единствено обяснение: повредата явно не бе толкова сериозна, самолетът си работеше нормално и се опитваше да му избяга.

Трябваше да изстреля още една ракета.

— Джеймс, преминахме максимално допустимата скорост! Не знаем дали машината ще издържи! — Роб посочи уплашено скоростомера. Стрелката прекоси червената линия и в кабината се разнесе специфичното тракане, сигнализиращо за превишена максимална скорост.

Холанд намали наклона, потегли щурвала, за да спре увеличението на скоростта, и отново смени посоката наляво.

— Дик, моля те, докладвай ми височината през триста метра.

— Добре. В момента сме на шест хиляди и четиристотин. Снижаваме се с около хиляда и осемстотин в минута.

— Той ще стреля пак точно преди да стигнем облаците. Дори да успеем да навлезем в тях, ако е Ф-15 или МиГ-29, ще ни улучи отгоре! — каза отчаяно Холанд и отново промени курса.

Очакваше всеки момент да чуе експлозия. Знаеше какво ще последва — ярка светлина, силно разтърсване, разхерметизиране на кабината, повреда на приборите. А ако се откъсне и крило, самолетът ще се завърти като пумпал надолу, все по-бързо и по-бързо, докато се разбие във водната повърхност.

Не, не биваше да се предава тъй лесно! Докато има и най-малката искрица надежда, ще се съпротивлява докрай.

— Няма да им са дам! — процеди през зъби той.

Рейчъл, която го наблюдаваше с тревога, изведнъж осъзна, че притиска телефона до гърдите си, и бързо прилепи слушалката до ухото си, сякаш човекът от отсрещната страна може да им помогне с нещо.

Връзката се беше разпаднала.

Защо искаха да ги убият? Защо, защо? — понечи да извика с все сила, но бе изгубила гласа си. Изпусна телефона и разтреперана се хвана за облегалката на Холанд. Джеймс бе единствената им надежда за спасение.

Юри държеше нервно пръста си върху пусковия бутон на втората ракета, програмирана да удари пикиращата цел. Гълфстриймът не бе пригоден за захват и стрелба надолу като съвременните изтребители, затова се налагаше да продължи стръмното снижение до височината на боинга и да насочи носа на самолета към него — чак тогава можеше да изстреля ракетата. Усети, че удебелената конструкция на гълфстрийма протестира срещу огромната скорост, но нямаше друг начин да нанесе последния решаващ удар.

Боингът се появи отново на радарния екран. Беше се снишил на почти четири хиляди метра и всеки момент щеше да навлезе в плътния облачен слой. Изведнъж електромагнитната му диря започна да избледнява — явно вече проникваше в облаците и сигналите се губеха сред кондензираните водни капки.

Сега или никога! — каза си Юри и тъкмо да натисне спусъка, когато електромагнитните сигнали замряха съвсем. Ракетата вече нямаше какво да улучи.

Целта се беше изплъзнала.

В това време Ръсти Сандърс и Шери Елис седяха на леглото в хотелската стая във Вашингтон, безпомощно вторачили поглед в телефона. Връзката бе прекъснала вероятно от неудържимото въртене и преобръщане на падащия боинг.

— Чу ли? — попита Ръсти със сподавен глас.

— Първо чух силен трясък, после някой се развика, че самолетът е ударен и… неуправляем.

— За бога, Шери! Те го свалиха! Горкият човек не искаше да ми повярва, след това видя нещо и явно реши да ме послуша, но вече беше късно.

Ръсти преглътна. Представи си как самолетът се сгромолясва в тъмните бездни на Атлантическия океан и стомахът му се сви на топка. Беше свидетел на изстрелването на „Чалънджър“ в Кейп Канаверал и заедно с хиляди други хора видя как совалката изведнъж лумна в пламъци и се взриви във въздуха, а разбитите й части се понесоха бавно, почти лениво, към океана. Тогава с ужас си мислеше, че миг преди експлозията екипажът в кабината е знаел за предстоящия край, но не е могъл да направи нищо. Сега сякаш всичко се повтаряше, само този път очи в очи със смъртта щяха да се срещнат над двеста и петдесет души.

— Защо не пробваш пак? — прекъсна мрачните му спомени Шери.

Той я изгледа безмълвно.

— Сериозно говоря. Опитай пак… за всеки случай.

Ръсти кимна примирено и взе телефона. Беше сигурен, че усилията му ще са напразни.

Юри изпсува отново и отмести ръка от бутона. Защо да хаби ракетата? „Куантъм“-66 се бе покрил успешно в облаците.

Нищо де, какво пък толкова? — опита се да се успокои. Ще се спусне и той и рано или късно ще го открие. И тогава като го подгони…

Оставаха му три ракети. Дори боингът още да се държеше във въздуха, нямаше да изтрае много дълго.

— А сега какво, Джеймс? — попита нервно Роб, след като слязоха под облачното покритие.

— Той сигурно ще ни последва. Няма да повярва, че наистина сме паднали. Смятам да се спуснем съвсем ниско и да се правим на умрели. Ще стискаме палци радарът да не ни улови. Това е единственият ни шанс.

— Хиляда и осемстотин метра — доложи Роб. — На деветстотин ще трябва да намалиш снижението.

— Ще го намаля на шестстотин.

Роб прехапа устни. Летяха бясно с повреден самолет. Ако Холанд не изчислеше всичко до секундата, нямаше да излязат от снижение, без да се разпаднат или да се разбият в океана.

— Ето, Джеймс, шестстотин! — развика се той. — Стига толкова, Джеймс! Потегли щурвала! Потегли щурвала, моля те!

Холанд започна да тегли щурвала, но той се придвижваше изключително трудно. Боингът потрепери от приложеното усилие, но продължи да се спуска стремително. Холанд задърпа още по-силно и на челото му изби пот. Не можеше да отпусне щурвала, защото щяха да се забият право в океана.

Навън бе пълен мрак — нищо не се виждаше през прозорците. Налагаше се да пилотира само по прибори, и то най-внимателно. Ако тръгне да хоризонтира прекалено рано или на прекалено високо, ракетата ще улови сигнала от двигателя и ще ги взриви. Холанд знаеше, че нападателят ги следва и готви нов удар. За да го избягнат, трябваше да се снижат поне до шейсет метра над вълните.

Радиовисотомерът сигнализира, когато пресякоха 300 м. Вертикалната скорост намаляваше, но от силното трептене трудно се отчитаха показанията на приборите.

— Сто и петдесет метра! — крещеше Роб. — Давай, Джеймс, хоризонтирай!

Холанд лашна щурвала с все сила и самолетът целият се разтресе.

Юри Стеблинко заподскача от вълнение, когато целта се появи отново на екрана, но после тя бързо избледня и изчезна. Потърси я от двете страни по курса, след което направи вираж, но не откри нищо, освен слабите отразени сигнали на океанските вълни и продължи да се спуска. Гълфстриймът проби облаците на 900 м височина и се шмугна в непрогледния мрак.

Разбира се, светлините на боинга бяха изгасени и тъмният му силует би се слял с катраненочерната повърхност на океана.

Изведнъж някаква светлинка проблесна отдясно в далечината и Юри веднага зави натам. Радарът не реагира, но светлината се очертаваше все по-ясно. Когато я приближи обаче, Юри видя, че всъщност са множество ниски и неподвижни светлини, явно най-невинен параход.

Зави обратно по посока на първоначалния курс, но на радара нямаше и следа от боинга.

А дали все пак не бе успял да ги порази? Може ракетата да е влязла в двигателя, преди да избухне, и затова експлозията да беше толкова слаба. Току-виж, „Куантъм“-66 вече лежи кротко на дъното на океана…

За миг на запад се мярна някакъв смътен силует и Юри тутакси се втурна натам и настрои радара. Известно време не улови нищо, после получи слаб сигнал, макар и малко по на запад отпреди. Юри изчисли, че има някаква бегла възможност боингът да е стигнал чак дотам, и увеличи тягата. Но обектът вече бе изчезнал и радарният екран остана празен.

Юри направи още две обиколки, издигайки и спускайки самолета във въздуха, докато накрая реши, че първият удар е бил успешен. Подкара гълфстрийма нагоре през облаците и се отпусна в седалката си, изтощен от рискованите маневри.

Сега следваше да се приземи някъде и временно да се потули. В даден момент американските служби ще научат какво е станало и ще предприемат най-свирепи мерки за издирване на терориста. Бързо ще разберат за участието на гълфстрийма и ще вдигнат страхотна патърдия. Само неговата лична роля в цялата история няма как да разкрият, освен ако той не допусне фатална грешка.

Горивото беше намаляло, трябваше скоростно да реши къде да се приземи. В близост имаше няколко архипелага с летища, където лесно би могъл да кацне без разрешение и да зареже самолета. Но пък по-трудно ще е да се измъкне от малък, изолиран остров, без да бие на очи.

Подплатата на куфарчето му криеше набор от първокласно подправени паспорти, актуализирани от КГБ непосредствено преди разпадането на СССР. При добро желание можеше да стане сириец, йорданец или пакистанец, смуглата му кожа прекрасно позволяваше да се превърне в гражданин на всяка от тези страни.

Представи си гъмжащия от тълпи Кайро и неволно облиза устни. Колко хубаво би било да се приземи нейде в Египет! За един йорданец с пари има хиляди начини да напусне Кайро незабелязан. И като се има предвид пословичният мързел на египетските авиационни служби, сигурно ще им отнеме поне седмица да съобразят, че изоставеният под носа им гълфстрийм се издирва по цял свят от един безкрайно разярен саудитски принц. А докато открият празния ракетоносач, Юри вече ще е на другия край на планетата…

Жалко само, че Египет бе на хиляди километри. За да стигне дотам, трябваше да спре и да зареди с гориво някъде по пътя.

Юри грабна картата и разгледа летищата, които още преди излитане набеляза като подходящи за приземяване. Канарските острови бяха наблизо. Едва ли някому ще направи впечатление, ако поредният бизнес самолет кацне на централното летище в Лас Палмас. Ще плати в брой за горивото, ще попълни полетен план с направление изток и след половин час вече ще е на път.

Въведе координатите на Лас Палмас в бордовия компютър и отново се размечта за Кайро. Споменът за една знойна хубавица, която срещна там преди години, едва не измести образа на Аня от мислите му, но както винаги Аня победи. Нямаше съмнение, че тя винаги ще е първа в сърцето му.

С йорданския паспорт и с тлъста пачка банкноти в джоба си Юри щеше да изчезне яко дим от Кайро и дни по-късно да се появи на уговорената среща с Аня. Най-сетне щяха да са заедно вовеки веков. Пък и седемцифровата сметка в швейцарска банка нямаше да се отрази зле на семейното им щастие.

Юри се усмихна блажено. Да, Аня наистина заслужаваше да направи всичко за нея, включително и днешната акция.

За миг отново се замисли за „Куантъм“-66. Нямаше никакви признаци, че друг самолет, освен гълфстрийма е напускал района на сражението, следователно мисията бе изпълнена успешно. Ракетата си беше свършила работата.

И все пак споменът за мъчителния кадрил, който боингът разигра във въздуха, се бе загнездил в съзнанието на Юри.

Към следващата част или към съдържанието

Джон Нанс Часовникът на Пандора (24)

Метаданни

Данни

Часовникът на Пандора

Информация

История

Сваляне / Връзки

22

Джон Нанс
Часовникът на Пандора (24)