Джон Нанс
Часовникът на Пандора (17)

15

ЦРУ — Лангли, Вирджиния

Петък, 22 декември, 23:00 ч (0400 Z)

През една кратка почивка в заседателната зала малко след полунощ Шери Елис заговори на Ръсти Сандърс за шефа си, при когото работеше от четири години.

— Понякога Джонатан Рот е като непробиваема стена — изрази се образно тя. — Стена, градена тухла по тухла, пласт по пласт в продължение на години… Всичко произтича от кариерата му на таен агент и едновременно с това заклет бюрократ. И мислите, и действията му са съвсем непредсказуеми. Понякога решава най-сложни задачи за секунди, а друг път е в състояние да направи от мухата слон. — Шери присви светлозелените си очи и леко се усмихна.

Сандърс я бе наблюдавал с нарастващ интерес през дългите часове, прекарани заедно в залата. Беше млада, дребничка и красива, интелигентна и самоуверена. Привличаше го не само хубостта й, но и хапливият й хумор, и спокойната й деловитост. Знаеше, че моментът не е подходящ за подобни мисли, но времето се точеше едва-едва, страшната дилема за съдбата на полет 66 ставаше все по-неразрешима и напрегнатият му мозък имаше нужда от разтоварване.

— А на вас Рот харесва ли ви като човек?

— Защо питате? — вирна брадичка тя.

— От най-обикновено любопитство — отвърна Ръсти. — Нали знаете, че работя долу, в мазето, и нямам възможност да се запозная със супершпионите и големите клечки.

Тя се усмихна скептично.

— Недейте да скромничите, докторе. Тази игричка ми е добре позната, кой ли не я е играл — от Анди Грифит и Коломбо до Никита Хрушчов и Ясер Арафат.

Сандърс се засмя и разпери длани уж в протест.

— Не, наистина, просто съм любопитен.

Тя стана с плавно движение и тръгна към отворената врата. Ръсти проследи грациозната й походка с нескрито възхищение.

Шери огледа коридора и внимателно затвори тежката звукоизолираща врата. Върна се на мястото си и впери очи в Сандърс, сякаш се чудеше какво и колко може да си позволи да му каже. Преди не бяха работили заедно.

— Питате дали Рот ми харесва. Ръсти, аз работя за него. Той наистина е много талантлив. Не ми влиза в задълженията да го харесвам или да не го харесвам.

Ръсти почувства известно смущение.

— Извинявайте. Нямах намерение да нахалствам. Не си мислете, че искам да ви подпитвам или нещо подобно.

— Разбира се, че искате — засмя се тя. — Все пак работите за ЦРУ, редно е да подпитвате. Нали за това ви плащат в края на краищата?

 

 

Когато новината за убийството на Лиза Ериксън достигна до Лангли, Шери веднага отиде да информира Рот в кабинета му. Върна се с Марк Хейстингс, който постави кутия сладки на масата.

— Сега ще дойде и кафето. — Изглеждаше угрижен и напрегнат. — По всичко личи, че маратонът тепърва започва.

— Нещо ново ли има? — попита Сандърс.

— Ще задържим боинга в Исландия, докато оборудват напълно площадката в Африка, а това може да отнеме и половин ден. Ще се опитат да потулят убийството, но медиите надушиха сензацията и вече се юрнаха към Исландия. Така раздуват историята, че звучи не по-малко страшно от войната в Кувейт.

Марк посочи редицата телевизионни монитори, поставени по спешност край стената. Си Ен Ен беше посветила програмата си изцяло на случая. Трите най-големи американски телевизии също бяха обещали да предават на живо от Кефлавик на разсъмване, ако успеят да закарат навреме подвижните си телевизионни станции.

— Между другото, Ръсти, Рот помоли да ви изкажем специална благодарност, задето ни помогнахте да изпреварим Военното разузнаване. Прецакахме ги с цели двайсет минути!

Сандърс махна с ръка, за да омаловажи похвалата.

Марк ги запозна с новите нареждания на ръководството. Вече бяха предали на Белия дом политическата оценка за обстановката в Северозападна Африка, осигурили бяха и сателитното наблюдение на пистата в пустинята, и сега Рот желаеше да научи каква е реакцията на разузнавателните агенции по света. По-конкретно го интересуваше дали има признаци, колкото и слаби да са, че присъствието на посланик Лий Ланкастър в самолета е предизвикало интереса на иранците и подопечните им терористи.

— Това пък за какво му е? — възкликна Ръсти. — Да не би да смята, че „Хизбула“ или „Ал Акба“ ще вземат боинга на прицел? Че те германците вече им свършиха работата!

Всички в залата се съгласиха с него.

— И аз мисля, че ще си хвърлим труда на вятъра — каза Марк, — но Рот иска да се увери, че никой няма да осуети плана на президента. Тъй че, да се захващаме за работа! — Стана от масата и изведнъж се сети, че е забравил да остави папката със сведения на бюрото на Рот.

— Дайте, аз ще му ги занеса — предложи Ръсти. — Искам да поговоря с него.

Марк го погледна учудено. Никой дребен служител в ЦРУ не отиваше при началството ей така, без покана, само да си побъбри, пък и Рот вече бе показал, че смята Сандърс за досадник. Да, но от друга страна, го беше канил в кабинета си.

Сандърс взе книжата и излезе от стаята.

 

 

Джонатан Рот говореше по телефона, когато Ръсти Сандърс подаде глава през вратата. Рот му направи знак да влезе и довърши разговора си.

— Какво има, докторе?

Ръсти му връчи папката през бюрото.

— Всеки момент лекарският екип ще започне аутопсията на Хелмс. Помолих ги да ми се обадят незабавно, щом установят наличие или отсъствие на вирусен патоген. Въпросът е там, че дори да открият признаци на вирусно заболяване, не е възможно да се определи бързо дали тялото е носело конкретен тип вирус. При много инфекциозни болести хората се заразяват, преди вирусът да се е развил напълно, тъй че дори да знаем какъв микроорганизъм търсим, пак ще са ни нужни дни и седмици, за да направим окончателни заключения. Тук не става дума за бактериологична култура, която в лабораторни условия се развива за часове.

Телефонът иззвъня. Рот вдигна слушалката, каза две-три думи и затвори. После се изправи на крака. Ръсти също понечи да стане, но Рот го възпря.

— Изчакайте малко, докторе. Ще се върна веднага.

Ръсти с усилие се задържа на стола. Имаше нужда да се движи, да ходи напред-назад, за да мисли по-добре. Огледа бюрото на Рот и край отворения портативен компютър забеляза няколко листа хартия, скачени с телбод. Познатият формат привлече вниманието му. Той се вторачи в тях и с изненада откри, че съдържат международен полетен план с начална точка Кефлавик, Исландия. Какво търсеше полетният план на „Куантъм“-66 на бюрото на Рот? Та това си беше работа на военната и гражданската авиация! От къде на къде ще интересува и ЦРУ?

Естествено! Агенцията трябва да следи за евентуални политически заплахи по пътя!

Пресегна се и завъртя плана към себе си. Маршрутът от близо пет хиляди и петстотин километра минаваше почти изцяло над Атлантическия океан. С очите на опитен летец Ръсти потърси крайните координати: полетът пресичаше африканската брегова линия на около двеста и седемдесет километра източно от Канарските острови, продължаваше над мароканското селище Тан-Тан и завършваше в Мавритания. В радиус от двеста и петдесет километра от пистата нямаше и следа от човешка цивилизация. С изключение на мароканците, които разполагаха с незначителна военна мощ, всички военни сили от арабския свят трябваше да изминат огромно разстояние за много кратко време, за да представляват някаква заплаха за самолета. Освен това крайната точка на полета не беше известна на широката общественост.

Ръсти чу стъпки в коридора и бързо върна листовете в първоначалното им положение. Джонатан Рот влезе в кабинета и се отпусна тежко на стола.

— Извинявайте, докторе, но съобщенията валят едно след друго.

Рот забеляза светещия екран на компютъра, чукна няколко клавиша, за да съхрани информацията, и го изключи.

— И така, докторе — забарабани с пръсти по облегалката на стола той, — докъде бяхте стигнали?

— Питах какво ще правим, ако при аутопсията не се открият никакви признаци за инфекция на белите дробове, сърцето и кръвта? Това ще докаже, че професор Хелмс не е страдал от вирусно заболяване, но не е гаранция, че не е бил вирусоносител.

— И няма да отхвърли възможността да е предал заразата на останалите, нали?

— Не, сър — въздъхна Ръсти. — Не бих могъл категорично да твърдя подобно нещо.

— В такъв случай, докторе, кое всъщност ви тревожи?

— Тревожи ме какво ще правим, ако не открием посочените признаци. Надявам се, не смятате да разстреляме всички в самолета. Те или ще се разболеят, или не.

— Струва ми се, докторе, че току-що сам си отговорихте на въпроса.

Ръсти го погледна озадачено.

— С други думи, господин директор, ако правилно съм ви разбрал, действията ни няма да се повлияят ни най-малко от изхода на аутопсията, тъй като не можем да получим бързи резултати, които да изключат напълно наличието на вируса?

— Точно така, докторе. Аз, естествено, бих желал да узная веднага заключенията на медицинския екип, но те няма да се отразят на приетия план. Ако никой не се разболее, ще се разотидат по домовете си. Но ако някой се разболее, тогава, както сам казахте, всички ще умрат. Тъй или иначе, каквото има да става, то поне ще стане на безопасно място и за потърпевшите ще се погрижат квалифицирани специалисти.

Ръсти беше вече на вратата, когато Рот го повика обратно. Заместник-директорът бе свалил очилата си и ги забърсваше с кърпичка — явно имаше нужда от време, за да намери най-точните думи.

— Докторе, ще ви помоля да ми отговорите честно на следния въпрос: след като разполагаме с такива сериозни факти като заболяването и смъртта на учения в Бавария, контакта му с Хелмс, заболяването и смъртта на професора четирийсет и осем часа по-късно — точно колкото е установеният инкубационен период — все още ли имате някакви основателни съмнения? Или просто ви се иска да запазите искрица надежда и дори да отречете неизбежната трагедия?

Ръсти се изненада от тона му. Рот не позираше както обикновено, а наистина се интересуваше от отговора. Върна се и седна в плюшеното кресло, наведе се напред и погледна замислено Рот в очите.

— Ще бъда напълно откровен с вас, сър. Все още имам известни съмнения и те не са продиктувани от чувствата ми.

— Бихте ли пояснили?

— Трябва да разберем дали когато се е качил на самолета, професор Хелмс е показал някакви симптоми, нетипични за сърдечен пристъп. Ако е така, положението наистина е безнадеждно. Но ако симптомите му са обясними с инфаркта, имаме сериозно основание да вярваме, че може да не е бил болен или заразен за останалите. Въпреки щателните проучвания не открих нито един вирус, който да предизвиква само класическите симптоми на инфаркт. Този може и да е изключение, разбира се, но все пак не бива да правим прибързани изводи.

Рот го изслуша внимателно.

— Докторе, обадете се пак в самолета. Разпитайте още веднъж старшата стюардеса и всички останали, които са се грижили за професора. Ще се справите ли достатъчно бързо?

— Отивам веднага! — скочи от креслото Ръсти.

 

 

Чак след двайсет минути успя да се свърже с пилотската кабина. Сателитните линии на пътниците даваха заето — всички разговаряха с роднините си. Единствената запазена за екипажа линия също бе заета.

Най-после му се обадиха. Ръсти обясни какво иска и изчака да повикат Бренда. Потресена от нелепата смърт на Лиза Ериксън, тя все пак успя да се съсредоточи и да отговори на въпросите му. Не, нямало друг заболял, само счупеният крак на един младеж силно се подул.

Помоли я да опише с най-малките подробности състоянието на Ърнест Хелмс, когато се бе качил на борда. Последва мълчание. Той повтори въпроса и едва тогава тя заговори бавно, борейки се с умората. Ръсти я слушаше с растяща тревога.

— Бренда, професорът се извинил, че кашля силно, така ли?

— Да, каза, че от няколко часа не може да спре да кашля. Беше тежка, спазматична кашлица като при коклюш.

— Ясно. Благодаря ви.

— Докторе, какво означава това?

— По всяка вероятност нищо съществено. Просто исках да установя фактите.

Сандърс затвори телефона със свито сърце. Сама по себе си кашлицата наистина не означаваше нищо, но не можеше да се обясни със сърдечния пристъп. Явно Хелмс бе страдал от нещо друго при качването на самолета във Франкфурт.

Излиза, че през цялото време Рот е бил прав. Всички на борда бяха заразени и Полет 66 трябваше да бъде отписан като огромна заплаха за целия свят.

 

 

Киев, Украйна — събота, 23 декември

Руският посредник се яви на уреченото място в уречения час и се представи като Александър. Юри Стеблинко го разпозна веднага. Нищо чудно, че бяха изпратили точно него на срещата. Той бе един от най-способните и опасни агенти на КГБ, действали преди време в Близкия изток.

Поръчката на клиента беше осъществима, но освен много пари изискваше и съдействието на други хора.

Александър му връчи едно куфарче с рубли, чиято равностойност възлизаше на сто хиляди американски долара, и поясни, че ако се наложи, може да му даде още до час-два, когато ще е отворена и друга банка. Към неизбежните разходи спадаха и подкупите. Възложителите бяха в състояние да осигурят всички средства, необходими за изпълнението на задачата.

След срещата Юри се отправи бързо към центъра на града. Трябваше спешно да намери телефон на безопасно място. За собствения му апартамент и дума не можеше да става. Следваше неотклонно принципа си да не използва домашния си телефон и да не споделя с Аня подробностите около своите тайни операции. Така беше по-добре и за двама им. Тя разбираше това и никога не го питаше за работата му.

При мисълта за Аня той се усмихна доволно, което накара една двойка на улицата да го зяпне с любопитство.

Май не съм във форма, щом тъй лесно издавам чувствата си!

Скоро пристигна в офиса на свой приятел — шеф на едва кретаща фирмичка, занимаваща се с износ на какво ли не. Приятелят не се изненада, когато Юри му връчи двайсет хиляди рубли, за да разкара служителите си и да освободи терена за няколко часа. Голяма авиационна сделка, обясни му той. Човекът добре знаеше за предишната работа на Юри в КГБ, затова само намигна, подбра четиримата си съдружници и се изнесе. Как няма да се изнесе? Връчваха му двайсет хиляди рубли суха пара!

След като се увери, че е сам, Юри се втурна към телефона и проведе дълга поредица от разговори. Първо двама доверени приятели му обещаха да проучат откъде може веднага да се достави изправен МиГ-25, МиГ-29 или друг боен самолет. Обясни им, че представлява интересите на богат западен бизнесмен. Повечето сделки за военно оборудване минаваха през изпечения спекулант Ивченко, когото ненавиждаше, но дори и Ивченко надали бе в състояние да му осигури цял самолет в толкова кратък срок.

Трябваше му самолет с радиус на действие поне седем хиляди километра, а в руската бойна авиация нямаше изтребители с такъв голям обсег. Разполагаха само с грамадни тромави бомбардировачи, но за тях бяха нужни голям брой пилоти и инженери.

Не можеше да няма някакво разрешение. Животът го бе научил, че и от най-заплетените ситуации има изход. И все пак, да осигури подходящата машина навреме беше наистина огромно предизвикателство.

Приключи поредния разговор, отпусна се в скърцащия стол и се опита да се съсредоточи. Дори с пълното съдействие на Военновъздушните сили подготовката на подобна мисия би отнела няколко месеца. Можеше да я осъществи и сам, без да ползва услугите на официалните власти, стига да има достатъчно време и пари, но сега разполагаше единствено с пари.

Добре, хайде да видим какво ми трябва. Самолет със седем хиляди километра операционен радиус. Подходящо въоръжение. Внимателно обмислен палетен план. План за бягство. Съответните документи, карти, схеми… И всичко това спешно. Няма минутка за губене!

Равносметката не даваше основание за веселие, но Юри се засмя. Как казваха американците? „Невероятното правим веднага, а невъзможното — за няколко часа.“ Прекрасен девиз! Ще го приеме за свое верую, ако успее да изпълни задачата. Това би означавало нов живот за него и за Аня, а току-виж станал и легенда в разузнавателните среди, ако някога разкрият подвига му, разбира се.

Достатъчно! — смъмри се той. — Мисли по същество!

Изтребители имаше навсякъде и лесно се „набавяха“ с подкупи, но дори да намереше изтребител с необходимите качества, не можеше ей така да изфучи с напълно въоръжен МиГ-29 и кротко да каца за зареждане по международните летища, без да привлече внимание върху себе си. Пък и нямаше време да заличи военната маркировка върху обшивката.

От огромно значение бе да проведе акцията така, че да насочи общественото мнение накъдето трябва. Нападат американски граждански самолет, в който пътува приятелски настроен към Израел посланик, светът неминуемо стига до заключението, че виновник е „Ал Акба“, и се излива порой от информация за загадъчната зловеща организация. Негово задължение бе да създаде впечатлението, че покушението е дело на „Ал Акба“. Бяха му обяснили, че ролята му е сходна с тази на анонимните автори, които пишат „автобиографиите“ на разни светила: той свършва работата, някой друг обира славата — твърде печална в случая — а клиентите му осъществяват целите си с минимален риск за самите себе си.

Припомни си един таен инструктаж в Техеран отпреди две години. „Членовете на «Ал Акба» следват много деликатна линия — бе казал иранският разузнавач. — За разлика от по-истеричните терористични организации, които си приписват заслугите дори за най-нескопосаните акции, те нищо не признават, а залагат на подозрението. Чакат нечестивият Запад сам да стигне до заключението, че дадена акция е тяхно дело. Е, понякога помагат, като подхвърлят анонимни сведения на медиите, но никога не поемат открито отговорност. Така хората много повече се страхуват от тях.“

Добре де, продължаваше да размишлява Юри, ако не МиГ-29, какво друго може да се намери веднага?

Един дългогодишен приятел се бе изсмял по телефона на молбата му да осигури подходящ самолет още същия следобед.

— Ех, Юри, Юри. Не ти ли е ясно, че единственият начин да се сдобиеш толкова бързо с цял самолет е да си го откраднеш отнякъде. Не забравяй, че сме в Русия все пак!

— Не сме в Русия, а в Украйна, Павел.

— Все тая. И тук нищо не става бързо.

Да открадне самолет — и таз добра! Юри Стеблинко, полковник от съветските Военновъздушни сили, носител на ордени и медали, ще краде!

Няма вече Съветски съюз, глупако!

Одеве се захили на шегичката на Павел, но сега се замисли и откри известна логика в нея.

Я чакай малко! Та това е съвсем в стила на „Ал Акба“. Нямат си собствена авиация. Разбира се, че биха задигнали каквото им трябва! В случая кражбата е не само приемливо, но и единствено решение на проблема!

Радостната възбуда бързо стихна. Да открадне, ама какво и откъде? Почти се изкиска, като си представи как се промъква в някоя военновъздушна база и „тихомълком“ отлита с бомбардировач „Медвед“ или „Бизон“. Макар че беше боен летец и можеше да управлява МиГ-25 и 29, надали би могъл дори да подкара подобни чудовища без чужда помощ, камо ли пък да ги управлява.

Изведнъж в съзнанието му изплува образът на грациозния „Гълфстрийм IV“, който пилотира преди месец като летец изпитател. Радостна усмивка грейна на лицето му.

Ами да, разбира се! Как не се сетих по-рано!

Истинско удоволствие бе да караш такъв самолет. Два мощни турбореактивни двигателя, шикозна дървена ламперия по поръчка и свръхмодерна стъклена пилотска кабина с електронно оборудване, сателитни радио-телевизионни връзки и собствена отбранителна система.

Всъщност задачата му тогава бе да изпробва именно отбранителната система. Саудитският принц, собственик на самолета, се бе побъркал от страх, че ще го нападнат иракски или израелски терористи. Не искаше да бъде лесна плячка и си мечтаеше за сигурна закрила. Представяше си я като постоянен ескорт от изтребители, но крал Халид отказваше да му предостави подобна охрана.

— Защо не въоръжиш самолета? — посъветва го един приятел. — В Украйна има едно място, където можеш да закупиш ракети въздух-въздух и да снабдиш гълфстрийма с подвижни ракетоносачи.

Принцът точно така и направи. Цената изобщо не беше проблем — брои аванс от три милиона в твърда валута и остави самолета в Украйна. Очакваше да го снабдят с тактически и защитен радар, четири ракети въздух-въздух, радиоразпръскватели на диполни рефлектори и антиракетни електронни съоръжения за засичане на противникови радари и блокиране на сигнала им.

Уплашен да не би някой в Ирак или Иран да научи за въоръжаването на гълфстрийма, принцът настоя за пълна секретност.

Боже мой! Ония на коя дата обещаха да му предадат готовия самолет?

Юри се хвана за гърдите. Сърцето му биеше лудо. Самолетът трябваше да бъде доставен на… точно така, на 26 декември. Грабна календара от съседното бюро, макар че добре знаеше днешната дата — събота, 23 декември.

Гълфстриймът беше още в Харков, на неколкостотин километра източно от Киев.

Какво по-прекрасно? Бе открил самолет с оперативен радиус седем хиляди километра, който по нищо не издаваше, че може да изстреля четири ракети въздух-въздух и че притежава комуникационна система, способна да се настрои на честотата на всички останали самолети, дори да подслушва сателитни съобщения.

И най-вече самолет, който Юри можеше да управлява и знаеше как да открадне.

И това ако не е ирония на съдбата! „Ал Акба“ задига скъпоценния аероплан на един враг на исляма, омразен сунит и член на саудитската кралска фамилия, и после използва въпросния самолет, за да нападне Запада!

Юри седна отново зад очуканото бюро и се загледа в телефона. Дотук добре — всичко беше само планове. Почне ли обаче да звъни на хората в Харков, за да ги подлъже да довъоръжат и заредят самолета, връщане назад няма. Впускаше се в начинание, от което му се свиваше стомахът.

Спомни си как през 1985 г. на остров Сахалин съветски изтребители свалиха „Боинг 747“ на Корейските авиолинии. Военновъздушните сили изпратиха Юри, по онова време майор, със специално назначение да разследва инцидента. Поръчението бе част от истеричния напън на КГБ да помогне на генералния секретар да реши кои военни командири трябва да бъдат екзекутирани, задето са злепоставили СССР пред целия свят. Спомни си и съкрушения пилот, който пред очите му допря дулото на пистолета в слепоочието си и си пръсна черепа.

Той изтръпна от срам както при срещата с Александър. Цената на бленувания нов живот с Аня бе убийството на двеста петдесет и седем американски граждани и унищожаването на чудесния „Боинг 747-400“ в полет.

Не забравяй, че те, тъй или иначе, ще загинат, при това бавно и мъчително! Та ти дори им правиш услуга. Акцията всъщност е проява на милосърдие! Не бива да мислиш за нищо друго!

Познаваше последствията от бактериологическата война още от позорните военни експерименти през 1972 г. Използваха политически затворници за опитни зайчета и ги подлагаха на какво ли не. Споменът за нечовешките страдания на нещастниците и до днес го преследваше в кошмарите му.

Човекът с псевдоним Александър му каза, че болестта на боинга е пренесена от руска биологическа лаборатория. Ако беше нещо подобно на ужасиите, които видя при онези експерименти, то неговата мисия наистина беше акт на милосърдие.

Юри тръсна глава, за да прогони мрачните мисли, вдигна телефонната слушалка и започна да набира.