Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pandora’s Clock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Часовникът на Пандора

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Консултант: инж. Красимир Иванов

Художник: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-8240-29-7

История

  1. — Добавяне

12

На борда на Полет 66

Петък, 22 декември, 23:45 ч (0045 Z)

Ледената виелица вдигаше гъсти облаци сняг във въздуха. Под напора на свирепия източен вятър, достигнал вече 30 възела, огромният боинг се поклащаше напред-назад. Бяха включили резервното захранване и в кабината беше топло и уютно, но Холанд не мислеше за стихията отвън, а още по-малко за собствения си уют. Тревожеха го новините от Далас.

Веднага след разговора с вицепрезидента на „Куантъм“ той помоли вежливо трийсет и осемте пътници от горния салон да слязат долу и те се преместиха без възражение. После покани екипажа в освободеното помещение и за пръв път от девет часа насам пилотската кабина остана без човек. Петимата, които бяха влизали в пряк контакт с Ърнест Хелмс, седнаха отделно от другите.

Посланик Ланкастър и Рейчъл Шъруд се настаниха на третия ред. Когато ги поканиха да присъстват на срещата с екипажа, досадният евангелист Гарсън Уилсън също рипна и се засили към стълбата, но старшата стюардеса Барб Ролинс възмутено пресече пътя му и му нареди веднага да се върне на мястото си. Уилсън така се стресна, че й се подчини, иначе сигурно щеше да се заинати. Пльосна се на седалката и започна да бълва ругатни по адрес на Барб, а нещастният му секретар смутено се заоглежда да разбере дали някой чува нецензурните думи.

Холанд се изправи пред екипажа и се покашля притеснено, боеше се да срещне обезпокоените погледи на хората си. Терзаеше се каква част от истината да им каже. Искаше му се да не премълчава абсолютно нищо, но инстинктът го съветваше да се въздържи.

— Приятели, намираме се в твърде трудна ситуация, но смятам, че ще успеем да се измъкнем от нея. Затова нека впрегнем волята и професионализма си, та да вдъхнем спокойствие и увереност на пътниците. Сега ще ви предам какво ми съобщи нашият вицепрезидент. — Направи усилие да се усмихне. — Властите са уведомили компанията, че професор Хелмс е бил носител на опасна вирусна зараза и че заболяването, което тя причинява, протича много тежко. Но както всички знаем, ако човек поема достатъчно течности и си осигури пълна почивка, организмът обикновено се справя с вирусите за около седмица.

Рейчъл Шъруд, която го наблюдаваше внимателно, му се усмихна окуражително.

В ушите му отново прозвуча гласът на вицепрезидента: Всичко може да се окаже лъжлива тревога. Дори пътникът да е умрял от вирусното заболяване, не е задължително то да се разпространи.

— Компанията е твърдо убедена — продължи Холанд, — че тревогата е фалшива и бюрократите са създали излишна паника. Пътникът може да е починал от инфаркт. Дори и да е бил болен от грип, не е изключено да е бил заразен с друг, обикновен вирус. Лекарят, който помогна на Бренда в героичните й усилия да спаси професора, твърди, че болният е показал типичните симптоми на инфаркт, включително предварителните оплаквания от гадене и виене на свят. Цялата тая щуротия с отказите за кацане в Лондон, Франкфурт, Амстердам и Милдънхол се дължи на създалата се паника сред съответните правителства, които взаимно подсилват страховете си, като си разменят полуистини и неточна информация. Носят се най-невероятни слухове и някои медии вече ги разпространяват, при това в изопачен вариант, а правителствените агенции, вместо да вземат разумно решение, ни затръшват вратата под носа. Съжалявам, че не успях по-рано да ви информирам за всичко, но нещата се развиха много бързо, пък и, разберете ни, тук сме двама пилоти и ни е трудно да насмогнем на възникналите допълнителни усложнения.

Джеймс, европейските страни са си внушили, че всички там сте заразени със смъртоносен вирус, и наистина се страхуват от вас. Аз лично смятам, че са превъртели, но все пак трябва да се съобразяваме с тях, нали? Нашето правителство е убедено, че положението не е толкова сериозно, но срещаме дипломатически спънки. С други думи, Белият дом не иска да кацате в Америка, преди да се намери някакво приемливо за всички решение. Нали разбирате, политически съображения! Щом Европа е в паника, Америка не бива да остава по-назад. Ще ви задържим там, докато се убедим, че всички сте добре и никой не се е разболял. Тогава вече няма да имате никакви проблеми с връщането.

Холанд погледна през прозореца. Снегът хвърчеше почти хоризонтално, сякаш самолетът беше в полет.

— Знам, че наближава Коледа. Ясно ми е как ще се отрази на всички това изпитание, дори ако никой не се разболее и успеем да се приберем за празника. Трябва да превъзмогнем собствените си вълнения и да успокоим пътниците. Компанията е решила да осигури на всички безплатни разговори по сателитния телефон. Това се отнася, разбира се, и за екипажа. Нека близките ви чуят лично от вас, че сте живи и здрави, защото небивалиците по вестниците ще им изкарат акъла.

Джеймс, моля ви да разберете, че всъщност нищо не зависи от нас. Все още се борим да ви издействаме разрешение за кацане тук някъде, в страната, но всичко е в ръцете на правителството и на президента.

— „Куантъм“ работи в тясно сътрудничество с правителството, за да решат проблема — продължи Холанд. — Дотогава обаче може би ще е най-добре да останем тук. Ако нарушим нормите на общественото здравеопазване и отлетим направо в Ню Йорк, ще предизвикаме остър конфликт между държавните институции.

Сетне обясни на присъстващите, че зареждането на самолета с гориво се отлага, докато получат ново направление. Предупреди ги, че никой няма право да напуска самолета, но премълча за въоръжената охрана и за заканата да стрелят по нарушителите.

— След малко ще направя обръщение към пътниците. Ще им съобщя горе-долу това, което казах и на вас, и ще се постарая да им внуша увереност и оптимизъм, а защо не и да ги развеселя! Моля и вие да се усмихвате и да ме подкрепите. После ще сляза при вас, но ако междувременно възникнат проблеми, обадете ми се веднага.

Холанд отговори на въпросите на екипажа, стюардесите се върнаха по местата си при пътниците и той остана насаме с Роб.

— Дик, ако имаш някакви предложения, забележки, идеи или каквото и да е, моля те, кажи ми. Съжалявам, че ти се сопнах, когато се разправяхме в Лондон. Аз наистина се нуждая от съветите ти.

— Не се тревожи — махна с ръка Роб, за да покаже, че е забравил за спречкването.

— Как преценяваш думите ми към екипажа?

— Много добре се справи. — Роб го погледна в очите. — Джеймс, случвало ли ти се е подобно нещо преди?

— Не! И се надявам никога повече да не попадам в такава абсурдна ситуация!

— Имам лошо предчувствие — въздъхна Роб и сведе глава. — Знаеш ли, почти се радвам, че временно оставаме тук. Това е американска база и дори да не ни пуснат да се приберем за Коледа, поне ще сме на сигурно място.

Холанд не отговори. Настъпи тягостно мълчание.

— Ще отида да кажа няколко думи по уредбата — рече уморено най-сетне той и тръгна към кабината.

 

 

В задната част на туристическата класа Лиза Ериксън слушаше напрегнато обръщението на капитан Холанд по уредбата. Притискаше малката възглавничка до гърдите си, хапеше устни и не откъсваше поглед от високоговорителя — чакаше всеки миг да им съобщят, че изпитанията им са свършили и след няколко часа ще са си у дома.

Децата я чакаха!

— Знам, че най-голямото желание на всички ни е да се приберем вкъщи за Коледа — каза командирът.

Лиза се усмихна и кимна одобрително. Каква прекрасна вест: скоро ще си бъде у дома при децата!

— … Но трябва да се примирим с фактите. Навярно няма да вдигнат карантината преди Бъдни вечер, тъй че надали ще успеем да се върнем навреме.

Кийт Ериксън реши, че е завила сирена — човек не би могъл да изтръгне от гърдите си такъв зловещ продължителен писък. Но когато всички пътници обърнаха глава към него, той с ужас разбра, че източникът на смразяващия вой е жена му.

Чудовищният звук, изригнал от дълбините на изтерзаната й душа, секна само за миг, колкото тя да си поеме въздух. Две подплашени стюардеси моментално се затичаха към нея.

Кийт притисна Лиза в прегръдката си като малко дете и взе да й говори утешително. Постепенно страшният вой премина в задавено хлипане и най-сетне стихна. Лицето й доби странно изражение, долната й устна увисна и очите й се впериха с невиждащ поглед в облегалката отпред. Тя обгърна с ръце коленете си и започна да се поклаща напред-назад.

— Лиза, добре ли си? Лиза, чуваш ли ме? — повтаряше непрекъснато Кийт.

Тя помълча известно време, после се обърна към съпруга си с неестествена усмивка.

— Добре съм, Кийт, много съм добре — изрече бавно и отмерено като робот. Вторачи се отново в предната седалка и започна пак да се люлее. Странното изражение пак се появи на лицето й.

 

 

Преди да се върне в първа класа, Лий Ланкастър помоли Рейчъл да предаде на капитана, че винаги може да го повика, ако сметне, че има нужда от помощ. Рейчъл остана горе и се премести на по-преден ред, за да вижда пилотската кабина.

Когато Холанд приключи обръщението си към пътниците, тя застана до отворената врата на кабината. Той се обърна изненадан и се усмихна.

— Заповядайте, Рейчъл, влезте.

— Благодаря. Да затворя ли вратата?

Холанд се огледа и кимна, макар че Дик Роб го нямаше наоколо, а и коридорът беше празен. Рейчъл затвори тихо вратата след себе си.

— Малко е тесничко тук — извини се той, завъртя стола на втория пилот и я покани да седне. Тя се промъкна внимателно зад централния панел, настани се срещу него и очите му отново я погълнаха.

Няколко секунди Холанд я гледа мълчаливо, после, кой знае защо, се смути и извърна глава. Навън снегът се сипеше обилно, а вятърът беше позатихнал, макар че все още продължаваше да разклаща самолета.

— Много съм ви благодарен за помощта — и на вас, и на посланика — каза той най-сетне.

— Няма защо — усмихна се Рейчъл. — Радвам се, че сме тук.

Холанд я погледна леко озадачен.

— Нямам предвид, че се радвам, задето попаднахме в тази… ситуация, но… — Тя се изчерви.

— Разбирам — кимна Холанд.

— Искам да кажа, че ако някой все пак трябваше да бъде тук, то… мисля, че аз…

— Радвате се, че тъкмо вие сте този някой, така ли?

Холанд се наслаждаваше на очарователната й усмивка. Беше истинско удоволствие да разговаряш с нея.

— Глупаво се изразих, нали? — каза тя. — Просто се радвам, че успяхме с нещо да помогнем, защото проблемът засяга всички ни еднакво.

Отново млъкнаха, заслушани във воя на вятъра и бръмченето на електрониката в кабината.

— Искам да ви попитам нещо — обади се Холанд и направи знак с ръка по посока на първа класа. — Познавате ли пастор Уилсън, Гарсън Уилсън?

— Официалният говорител на Господ ли? — засмя се тя. — Да, от известно време го наблюдавам. Не спира да нервничи, че трябвало незабавно да напусне самолета, а нещастното му секретарче само се черви и се чуди как да му запуши устата. Забелязах и някои други интересни пътници.

— Така ли? Кои са те?

— При нас има една много мила двойка младоженци — Бети и Бил Палмърс. И двамата са прехвърлили осемдесетте, но са облечени по последна мода. Прекарали медения си месец в Европа. Непрекъснато разправят за пътешествието си, огромно удоволствие е да ги слушаш. Толкова са нежни един към друг, през цялото време си държат ръцете.

Рейчъл се умълча. Холанд се бе загледал във вратата и сякаш вече не я слушаше внимателно.

— Прощавайте — каза той и й се усмихна гузно. — Държа се невъзпитано, като пълен егоист. Трябва да сляза долу и да поговоря с пътниците. Редно е да видят с очите си човека, когото досега слушаха по уредбата.

— Вие да сте егоист? — възкликна тя с изненада. — Шегувате се!

Холанд се изправи и галантно й подаде ръка.

— Да, оказва се, че съм егоист. Ето, сега например би ми било много по-приятно да седя тук и да си приказвам с вас, вместо да се занимавам с тая бъркотия.

— Благодаря ви! — Рейчъл се опита да запази самообладание и да приеме комплимента със спокойна усмивка, но усещаше, че се изчервява и скоро ще пламне цялата. Изпитваше истинска радост от думите му, колкото и абсурдно да изглеждаше това чувство в нелепата ситуация, в която се намираха.

Холанд понечи да тръгне, но тя задържа ръката му.

— Джеймс… Цялата истина ли ни казахте? Сигурен ли сте, че няма опасност всички да се разболеем?

Той извърна глава и тя усети, че стомахът й се свива.

— Казах каквото мисля, Рейчъл. — Очите му отново срещнаха нейните. — Не смятам, че ще се разболеем. Според мен пощурелите бюрократи представляват по-голяма опасност за нас от някакъв си недоказан вирус.

Холанд пусна ръката й с явна неохота. Лицето му отново бе угрижено — такова, каквото тя го видя за пръв път на летището във Франкфурт.

— Стига на мен самия да са ми казали цялата истина, разбира се…