Джон Нанс
Часовникът на Пандора (25)

23

Белият дом, Отдел за екстремни ситуации

Събота, 23 декември, 17:50 ч (2250 Z)

Тревожният зов за помощ на „Куантъм“-66 беше уловен едновременно от няколко други самолета в полет, един орбитален сателит и множество високочестотни радиостанции по Атлантическото крайбрежие. Новината бе светкавично предадена в Отдела за екстремни ситуации в Белия дом.

Безуспешните опити да се установи обратна връзка с боинга навеждаха на мрачната мисъл, че той най-вероятно вече не съществува.

Един от щатните служители на Белия дом запозна Джонатан Рот с предприетите спешни мерки.

— Най-близкият радар е на Канарските острови, но това е доста далеч от последното известно място на полета. Триста километра по на запад се намира нашият самолетоносач „Айзенхауер“, откъдето ще изпратим спасителен екип. Аварийният сателитен локатор ще премине над района след около десет минути, но засега не са получени никакви сигнали от аварийния предавател на самолета.

— И какви са вашите изводи? — попита Рот.

— Според специалистите липсата на сигнал означава, че или аварийният им предавател е повреден от удара, или направо е унищожен, ако първо е улучена опашката на самолета.

— Ясно. — Рот се обърна към една млада сътрудничка, която обслужваше телефоните. — Свържете ме с президента, ако обичате.

С подобаващ траурен тон Джонатан Рот разказа на президента първо за откритата от ЦРУ терористична заплаха, а после и за тревогата, обявена от пилота на „Куантъм“-66.

— Господин президент, знам, че не е в моите компетенции, но ако получим потвърждение за иранско участие, например на организацията „Ал Акба“, бих ви препоръчал да осъдите публично терористите в телевизионно обръщение. Ако успеем да събудим гнева на световната общественост, може би чуждите разузнавателни служби най-сетне ще се решат да ни съдействат, за да унищожим тази напаст веднъж завинаги.

 

 

На борда на Полет 66

За миг Холанд си помисли, че няма да успее да овладее шеметното пикиране и трябва вече да се прощават с живота си — показанията на висотомера сякаш не допускаха възможността самолетът да бъде изведен в хоризонтален полет, преди да удари във водата. Но изведнъж ъгълът на траекторията рязко намаля и разбунтувалият се висотомер закова на двайсет и четири метра. Холанд набра отново трийсет метра над водата и взе да кръжи, докато Роб следеше в радара за евентуални признаци, че отново са попаднали в обсега на противниковия радар. Когато след десетина минути се увериха, че никой не е по петите им, Холанд си отдъхна и издигна самолета на сто метра височина.

— Някакви проблеми? Приборите наред ли са? — попита Роб.

— Балансът е нарушен. Има асиметрична тяга от липсващия двигател и отклонение на тримера на вертикалното кормило наляво, но иначе нищо страшно. Дик, би ли поел управлението, за да направя съобщение?

Включи уредбата.

— Драги пътници, тук е капитан Холанд. Единственият начин да ви обясня какво се случи преди малко, е да ви кажа направо — бяхме ударени от ракета въздух-въздух. Нямам представа кой я изстреля по нас, но целта на нападението е ясна — искаха да ни взривят. За щастие успяха само да засегнат десния външен двигател. Това няма да ни попречи да летим нормално с останалите три двигателя, имаме и достатъчно гориво, но проблемът е, че не можем да продължим полета по досегашното направление. Тези хора явно знаят маршрута ни и ще ни причакат пак или някъде по пътя, или в пустинята, където трябваше да кацнем. Не е по силите ни да издържим на втора атака, затова ще се опитаме да избягаме в неизвестна за тях посока. Знам, че такова преживяване не се случва всеки ден и, дай боже, повече никому да не се случва, но ви умолявам да запазите спокойствие и да проявите още малко търпение. Повярвайте ми, самолетът сега е в безопасност и напълно годен да лети, просто променяме курса и минаваме към резервен вариант. И отново ви моля да не обсаждате стюардесите с въпроси. Те не знаят нищо повече от вас или от мен.

Холанд остави микрофона умислен. Беше се опитал да успокои пътниците, че разполага с резервен вариант на действие, но всъщност резервен вариант нямаше. Трябваше да отлетят нанякъде, но накъде?

— Джеймс, много се бавим! — предупреди Роб. — Хабим горивото!

Вярно че реактивните самолети гълтат много повече гориво, когато летят ниско, но Холанд знаеше, че увеличи ли височината, рискува да ги открият. Погледна горивомера — разходът им засега беше нормален, но нивото на единия резервоар бе спаднало почти до нула.

— Дик, има теч на гориво от третия резервоар. Започвам изчерпване само от него. Изчисли, моля те, как загубеното гориво ще се отрази на дължината на полета.

Дик зарови глава в таблиците и обяви:

— Ако продължаваме да летим на тази височина, няма да успеем да стигнем и до Мавритания.

— И без това не можем да отидем там. Както каза докторът от ЦРУ, те сигурно ни причакват по пътя или на самото летище.

— Тогава какво, Джеймс? Имаме само три двигателя, губим гориво непрекъснато и ни преследват като дивеч! Да вземем да включим радиопредавателите и да потърсим помощ?

— Ами ако изтребителят е някъде наблизо? Нали ще ни чуят и веднага ще дойдат да ни довършат! Нека си мислят, че са ни свалили. Спасението ни е в заблудата. Не предавай нищо по радиото.

— Да, да, прав си — склони неохотно Роб и се умълча. После изведнъж подскочи тревожно. — Ами сателитните телефони на пътническите кресла? Те са още включени!

— Как не съобразихме по-рано! Като нищо могат да ни засекат по тях, ако някой пътник се е разприказвал! Веднага ги изключи от мрежата.

— Готово! — Роб светкавично изпълни нареждането.

— Според мен повече не бива да храним илюзии — продължи Холанд. В гласа му се долавяше и болка, и гняв, и примирение. — От сега нататък, поне докато не се приземим някъде, а дори и тогава, трябва да разчитаме само на себе си. Всяка връзка с външния свят крие потенциална опасност, дори сателитните телефони. А и не знаем вече на кого да вярваме.

— Джеймс, не забравяй, че имаме поне един сигурен приятел в Щатите — възрази Рейчъл Шъруд. — Може би онзи доктор от ЦРУ ще знае как да ни помогне. Моят телефон още работи и не е регистриран към този самолет.

Холанд я погледна и се поколеба. После се усмихна, взе клетъчния телефон от ръката й и го включи.

 

 

Хотел „Хайят“, Вашингтон

Мъжът с тъмния костюм и официалните обувки по нищо не се отличаваше от стотиците делови хора, които ежедневно преминаваха през оживеното фоайе на хотел „Хайят“. Беше се облегнал на стената и от време на време поглеждаше към часовника си, сякаш чакаше някого за среща, но всъщност скришом изучаваше лицата на всички слизащи от асансьорите. Не се съмняваше, че ще разпознае обекта — беше запаметил чертите му от снимката в кадровото досие.

Един от асансьорите изсипа поредната партида хора и той ги огледа старателно, но не откри търсената физиономия. Искаше му се да изругае, а не да се прави на отегчен бизнесмен, но службата му не позволяваше подобни волности. Бавно, без да привлича вниманието на околните, той се оттегли настрани и покри с длан устата си, все едно се прозява. Миниатюрното микрофонче в ръката му бе единствената връзка с партньора няколко етажа по-горе. Въпреки дългогодишния агентурен опит и непоколебимата решимост да изпълнят задачата си вече и двамата се чувстваха безпомощни и не знаеха как да действат по-нататък. Едно е да преследваш автомобил, а друго — да завардиш цял хотел, за което са необходими много повече участници. Но характерът на мисията налагаше да бъдат само двама, и то без значки или официални правомощия.

Агентът на четиринайсетия етаж също се потеше в тъмния си костюм и негодуваше от неуспеха си. В началото уж потръгна добре — лесно откриха шевролета на обекта и му лепнаха подслушвателното устройство. После обаче самият обект — някакво докторче на име Сандърс — и внезапно изникналата отнейде дама с неустановена самоличност бързо потънаха в лабиринта от хотелски стаи и коридори. Кой би допуснал, че двама дребни чиновници ще действат тъй професионално?

— Отивам да проверя на петнайсетия етаж — каза агентът по микрофончето.

Беше обиколил всички останали етажи и не му се вярваше, че ще открие нещо на петнайсетия, но бе длъжен да погледне и там. Заповедите трябва да се изпълняват.

 

 

Ръсти Сандърс и Шери Елис почти бяха изгубили надежда и атмосферата в стая 1443 ставаше все по-печална. Ръсти държеше слушалката на ухото си и отново и отново набираше номера на сателитния телефон, но нямаше никакъв отговор; това засилваше страха му, че „Куантъм“-66 вече е в дълбините на океана. Положила глава на рамото му, Шери гледаше тъжно в телевизионния екран.

Беше пуснала телевизора преди около половин час. Първото съобщение по Си Ен Ен за бедствието, сполетяло „Куантъм“-66, прониза сърцата им като с нож. Макар че бяха чули тревожните думи на пилота по телефона, фактът, че новината вече се огласяваше в международния ефир, сякаш я правеше по-реална и страшна.

Самолетът беше свален. Никой не можеше да оцелее след подобен удар. Двеста петдесет и пет души бяха станали жертва на маниакален заговор.

Ръсти продължаваше да набира механично. Вече не очакваше, че някой ще му се обади.

Изведнъж чу прещракване и сигнал „свободно“.

— Вие ли сте, доктор Сандърс? — попита мъжки глас.

— Да — отвърна той смаян. Дали не беше грешка? Но откъде ще знаят името му? Ами ако преследвачите му най-сетне са успели да се прикачат към телефона?

— Тук е Джеймс Холанд. Докторе, трябва да ни помогнете. Вие сте ни единствената надежда.

— Джеймс Холанд?! — Ръсти скочи от леглото. — Значи… сте жив?

— Всички сме живи, докторе, но имаме сериозен проблем.

— Какво става, капитане? Кажете ми.

— Вие бяхте прав. Някой наистина ни причакваше в засада и изстреля по нас ракета, но успя да разруши само четвъртия двигател. Самолетът е още годен за летене и сега кръжим ниско. Мисля, че поне временно се отървахме, но…

— Как да ви помогна, капитане? Какво мога да направя?

— Нали настоявахте да избягам? Ето, аз вече бягам, само че къде да отида, по дяволите? Знаете ли някое безопасно място наблизо? Имаме гориво за по-малко от два часа полет.

— Капитане, където и да отидете, веднага ще предизвикате официален протест и ще получите нареждане да напуснете страната. Знаете, че световните медии разпространиха мълвата, че аутопсията е потвърдила наличието на вируса. Дори нашето правителство се държи така, сякаш е повярвало на това необосновано твърдение. В която и страна да решите да кацнете, военните могат да изпратят изтребители, за да ви свалят, преди още да сте наближили територията й.

Сандърс се мъчеше да говори спокойно, но Холанд долови истерична нотка в гласа му.

— Добре де, доктор Сандърс, какво да направя? Все някъде трябва да се приземим. Канарските острови са наблизо, но и там надали ще ни посрещнат с „Добре дошли“.

— Капитане, сега най-важното е да спечелите малко време — поне още двайсет и четири часа. Нямам карта пред себе си. Канарските острови ли казахте?

Холанд взе да се дразни.

— Докторе, нима не бяхте помислили за това, преди да ми се обадите първия път?

— Нямаше време — отвърна Ръсти смутен. Нали все пак им спаси живота, или поне се опита да го направи? Защо сега Холанд така го напада? — Преобърнах целия свят наопаки, докато успея да се свържа с вас, капитане! — Обясни набързо, че са се намъкнали тайно в една хотелска стаичка и че заговорниците вече са по следите им.

— Разбирам, докторе, извинявайте, ако съм ви обидил. Наистина ценим вашата помощ. Както казах, вие сте последната ни надежда, макар че не знам дали и вие можете да направите нещо за нас!

Тръпки страх прободоха Ръсти. До този момент той бе малко или повече страничен наблюдател, който просто се опита да предупреди навреме екипажа. А сега стана така, че трябваше да поеме пълната отговорност за съдбата на хората в „Куантъм“-66. Трябваше да намери безопасен маршрут за един осакатен боинг, по всяка вероятност пренасящ смъртоносен вирус, от който би могла да пламне опустошаваща световна пандемия.

Притвори очи, измъчван от душевни терзания. Ако приеме, че вирусът съществува, то ставаше дума за патоген от четвърта степен. Биологически, самолетът представляваше „гореща“ зона от първа величина — микроорганизмът на борда убиваше своите носители до четири дни след заразяването. Какво право имаше той да изложи на подобна заплаха което и да е населено място?

Вярно че аутопсията не откри доказателства за наличието на вирус и той все още хранеше надежда, че тревогата ще се окаже фалшива. Но ако греши? Тогава ще е виновен за смъртта на десетки милиони хора.

Въпреки всичко беше длъжен да помогне.

— Капитане…

— Един момент — прекъсна го Холанд и се обърна към Роб, който изучаваше маршрутната карта заедно с Рейчъл. — Дик, нещо ново да ти е хрумнало? Нямаме повече време, трябва да се отправяме към сушата.

— Както сам каза, най-близкото място са Канарските острови. Четири острова с едно, две… четири летища. Най-голямото е в Лас Палмас.

— Дик, поеми пак управлението. Поддържай височина седемдесет и пет метра и курс двеста и седемдесет градуса — каза Холанд и взе отново телефонната слушалка. — Докторе, знам, че никой не ни иска. Така беше и в Исландия. В мига, в който кацнахме там, примката се затегна около врата ни. Където и да отидем сега, рискуваме пак да ни задържат. Но всъщност нали точно това искаме? Паркираме някъде, изчакваме да минат двайсет и четири часа, никой не се разболява и край на мъките ни! Не е ли така?

Ръсти се поколеба. Според Шери „Ал Акба“ беше пословично твърдоглава организация и не би се отказала тъй лесно от намеренията си. Открие ли „Куантъм“-66 на земята, вероятно ще смени тактиката, но целта ще си остане същата — да унищожи боинга.

Но защо? Защо една терористична организация, колкото и да е кръвожадна, така безразсъдно ще рискува да си навлече гнева на световната общественост? Наистина ли беше толкова важно за тях да премахнат Ланкастър, или имаше и нещо друго — някаква по-неясна и зловеща цел? Отговорът му се изплъзваше.

И все пак, като се има предвид арабският манталитет, терористите не биха се поколебали да убият Ланкастър дори пред погледа на милиони телевизионни зрители по света, стига да им се удаде възможност. А „Куантъм“-66 беше просто средството за постигане на целта.

Ръсти сподели тревожните си мисли с Холанд.

— Ако сте прав, доктор Сандърс, значи нямаме голям избор, така ли?

— За съжаление, така е.

— Изчакайте малко.

Холанд предаде думите му на Роб и Рейчъл. Вече приемаше Рейчъл като пълноправен член на екипажа. Макар и не особено словоохотлива, тя излъчваше топлота и сигурност и му вдъхваше вяра в собствените сили.

После надникна в картата на Роб и посочи един от Канарските острови.

— Ей този тук, Дик. Сега ще вкарам координатите в компютъра и можеш да потегляш. Спазвай същата височина.

— Смяташ ли, че е безопасно да се приземим там?

— Не, Сандърс сигурно е прав, че навсякъде е опасно, но нямаме друг избор. Ако успеем да заредим и отлетим, добре. Ако ли не… — Той сви рамене и по телефона обясни решението си на Сандърс. — Докторе, има ли начин да проверите дали могат да ни заредят с гориво? А защо и да не ни снабдят с храна и да почистят тоалетните? Ако не знаят кои сме и ни вземат за някой чартърен самолет, може пък да мине номерът. След около час и двайсет минути ще сме там.

— Ще направя всичко възможно — обеща Сандърс — и ще ви позвъня веднага щом науча нещо. Дръжте телефона близо до прозореца.

— Кажете им, че се обаждате от управлението на „Куантъм“ или въобще каквото ви хрумне. Разберете и как зареждат — с цистерни или на стоянки.

— Стоянки ли? — попита Ръсти.

— Определени места на летището, където керосинът се изпомпва от подземен резервоар.

— Ясно. Колко гориво ви трябва?

— Близо сто и двайсет тона. И храна за… да речем, триста души. Каквото ще да е, нямаме претенции. — Холанд се замисли. — Не, почакайте малко. Ако ще се правим на чартърен самолет, тръгнал към някоя ремонтна база заради липсващия двигател, ще изглежда доста странно да им искаме и храна. Но зареждането с питейна вода и почистването на тоалетните няма да им направи впечатление.

— Разбрах, капитане — каза Ръсти. — Но дори да успеете да получите всичко това и да напуснете летището, ние пак трябва да решим къде ще отидете после.

„Да решим? Ние?“ Холанд свъси вежди. Пак ли някой друг ще взима решенията вместо него?

Но Сандърс бе единственият му съюзник във външния свят. Само той можеше да им помогне. Разбира се, че заедно ще взимат решенията.

— Докторе, как ви беше малкото име?

— Ръсти.

— Добре, Ръсти. А пък аз съм Джеймс, а не „капитане“. Става ли?

— Добре, Джеймс.

— Мисля, че е най-добре да изберем някое гъсто населено място, където терористите не биха се осмелили да ни атакуват. Рио де Жанейро или Кейптаун например. При условие, че имаме достатъчно гориво да стигнем дотам, разбира се. Бихте ли проверили къде наистина можем да кацнем, ако се измъкнем от Канарските острови?

— Ще проверя, Джеймс.

— Благодаря. Благодаря ви и за помощта преди това. Съжалявам, че не ви послушах навреме.

— Няма нищо. Повярвайте ми, разбирам ви.

— Добре — въздъхна Холанд. — И все пак, ако ви бях послушал… Дочуване, Ръсти.

— Дочуване, Джеймс.

Ръсти тъкмо понечи да остави слушалката, когато в коридора отвън прошумоляха стъпки и вратата на стая 1443 се отвори.