Лари Нивън
Дар от Земята (9)

Глава 9
Обратният път

— Върни се веднага, кретен!

Мат спря насред хола.

— А? Нали всички искахте точно това?

— Върни се! Как смяташ да прескочиш стената? Пак ли си решил да тропаш на вратата?

И Мат се върна. Тресеше го, нямаше сили дори да разсъждава.

— Този път Кастро ще е взел мерки, не смяташ ли? Може и да не знае какво точно е станало миналата нощ, но е подушил, че работата не е наред. Ела тук, седни. Не бива да подценяваш този човек, Мат. Трябва да обмислим внимателно всичко.

— Прави сте, да го вземат мътните! Как да преодолея онази проклета стена?

— Уморен си. Защо не почакаш, докато се върне Хари?

— О, не. Не желая никаква помощ от Синовете на Земята. Това няма нищо общо с вас.

— И с мен също, така ли? — попита Лени. — Нима ще отхвърлиш помощта ми?

— Разбира се, че не, Лени.

— Добре, да се върнем към началото. Как смяташ да проникнеш в Болницата?

— Права си. Далечко е да се върви пеша. Мммм… колата на Парлет. Тя е на покрива.

— Но ако Кастро я засече, това ще го доведе право тук.

— Ще почакам до среднощ, за да взема другата кола.

— Може това наистина да е единственият начин. Или да нападнем някоя от близките къщи — всеки екипарий притежава собствена кола.

— Само ще загубим време.

— И без това трябва да почакаш до залез-слънце, преди да започнеш.

— Предлагаш да използваме прикритието на тъмнината?

— За предпочитане е. Представи си, че мъглата внезапно се разсее.

— Права си. — Жителите на Алфа обичаха да се любуват на залезите, които тук, на тази планета, никога не си приличаха. Сигурно затова парцелите край ръба на платото бяха няколко пъти по-скъпи от тези във вътрешността.

— Изведнъж ще се озовем пред погледите на няколко хиляди души. Един от тях може да е самият Кастро. Така че, най-добре е да изчакаме тъмното.

Мат стана и разкърши схванатото си тяло.

— Добре. Стигаме до Болницата. Но как да проникнем вътре? Лени, какво е това електронно око?

Лени му обясни подробно.

— О! Тогава не видях никакъв лъч… Е, той е ултравиолетов, или инфрачервен. Какъвто и да е, налага се да го преодолея.

— Да го преодолеем.

— Ти не си невидима, Лени.

— Ще стана, ако не се откъсвам от теб.

— Пфу.

— Както и да е, налага се да ме вземеш. Едва ли ще се справиш сам с автопилота.

— Да оставим това засега. Как ще преодолеем стената?

— Няма да се наложи. Има и друг начин… аз ще се погрижа.

— Кажи ми!

— Не мога.

Вятърът отново се усили и засвистя в клоните на дърветата отвън. Лени неволно потрепери, макар че изкуственият огън продължаваше да излъчва достатъчно топлина. Мъглата продължаваше да се сгъстява.

— Ще ни трябва оръжие — подхвърли тя.

— Не искам да взимам вашето. Имате само два пистолета.

— Мат, познавам по-добре от теб екипажа. Всеки от тях се занимава с някакъв спорт.

— Е, и?

— Някои ловуват. Преди много години от Земята изпратили рамробот е товар от замразени оплодени яйцеклетки на елени и карибу. В Болницата ги размразили, отгледали ги до по-напреднал стадий, а полученото поколение заселили нагоре из ледника. Там има достатъчно трева, за да се изхранват спокойно.

— Искаш да кажеш, че във всяка къща има оръжие?

— Готова съм да се хвана на бас. Колкото е по-богат някой екипарий, толкова по-голяма колекция от ловни пушки притежава. Дори ако никога не ги ползва.

Стойката за пушки откриха на горния етаж, в една стая с окачени по стените картини, изобразяващи повече или по-малко диви животни и препарирани глави и копита от елени. На Стойката бяха подредени половин дузина въздушни пушки. Те претърсиха всички чекмеджета и в края на краищата Лени откри средна по размери кутия с кристално-прозрачни игли, всяка една дълга два инча.

— Ако се съди по размера ми, биха могли да повалят носорог — отбеляза Мат. Не беше виждал жив носорог, освен на филмите, които им пращаха понякога от Земята.

— Всъщност са предназначени за елени и други едри животни. Но тези пушки стрелят само по веднъж. Гледай да не пропуснеш целта.

— За да се съхрани спортсменския дух, а?

— Сигурно.

Щадящите оръжия на изпълнителите стреляха с непрекъснат поток от миниатюрни игли. Само една стигаше, за да замая жертвата, но за да бъде повалена бяха необходими поне половин дузина.

Мат затвори капака на кутията и я пъхна в джоба си.

— Как мислиш, дозата ще стигне ли за да убиеш човек?

— Не зная — отвърна Лени. Тя избра две пушки от стойката. — Да вземем тези.

— Джей!

Худ спря на средата на коридора, обърна се и надникна в хола.

Лидия Хенкък се беше надвесила над Милард Парлет. Ръцете му бяха положени акуратно върху коленете.

— Ела тук да видиш нещо.

Худ огледа отпуснатото лице на Парлет. Старецът очевидно скоро щеше да дойде в съзнание. Очите му бяха отворени, но все още не гледаха на фокус. Худ се наведе, за да го разгледа отблизо.

Едва сега забеляза, че ръцете му не са напълно еднакви. Кожата на едната бе покрита със старческа пигментация. Едва ли възрастта й беше колкото на самия Парлет, но очевидно отдавна не е била подменяна. Ноктите на пръстите бяха загрубели и потъмнели, виждаха се лъкатушещи вени, тук-там разширяващи се в бучици. За разлика от нея кожата на дясната ръка беше по бебешки гладка и розова, незагоряла от слънцето, почти прозрачна. Ноктите бяха съвсем къси, прозрачни и чисти, нещо, с което не биха могли да се похвалят немалко ученици от горните класове.

— Дъртото магаре съвсем наскоро е получило нова присадка — процеди през зъби Худ.

— Не. Погледни тук. — Лидия посочи китката. В основата й се виждаше неравно оцветена линия, не по-широка от половин инч. Беше мъртвешкибледа, с млечносив оттенък. Никога досега Худ не беше виждал такава кожа.

— И тук също. — Подобен пръстен се затваряше около основата на десния палец, чийто нокът беше почти изсъхнал, но кожата под него изглеждаше розова и жизнена.

— Вярно. Но какво е това? Изкуствена ръка?

— Може вътре да има оръжие. Или радиостанция.

— Не, не е радиостанция. Иначе досега да са довтасали. — Худ вдигна дясната ръка на Парлет и опипа с пръсти ставата. Съдовете и сухожилията под меката като кадифе кожа бяха втвърдени и неподатливи, напълно съответстващи на възрастта. — Това е истинска човешка ръка. Интересно защо не я е сменил цялата?

— От него ще разберем.

Худ стана. Чувстваше се отпочинал и готов за нови подвизи. Щом трябва да се чака, ще чакат. И мястото, което са избрали за целта е подходящо.

— Докъде стигнаха Лени и Келер? — попита го Лидия.

— Не зная. А и не ме интересува.

— Ама и твоята не е лесна — засмя се игриво Лидия. — Прекарал си поне половината от живота си в търсене на доказателства за парапсихични сили на платото. И когато накрая откри истински екземпляр, той не иска да играе нашата игра.

— Ще ти призная кое наистина ме безпокои в случая с Мат Келер. Двамата с него сме израснали заедно. Никога не съм го забелязвал в училище, освен веднъж, когато направо ме вбеси. А през цялото време се е навъртал край мен. И все пак се оказах прав, нали? Парапсихичните способности съществуват и ние можем да ги използваме срещу Болницата.

— Можем ли?

— Лени притежава таланта да убеждава. Ако тя не съумее да го убеди, никой няма да успее.

— Най-малко ти, нали?

— Най-малко аз.

— Знаех си — рече Лени. — Трябваше да е в мазето.

Двете насрещни стени бяха накичени с най-различни дребни инструменти. По рафтовете бяха подредени бормашини, резачки, чукове, длета, отвертки…

— Младият Парлет явно се е увличал по дърводелство — промърмори Мат.

— Не е задължително. Може да е било само мимолетно хоби. Мат, прескочи насам. Мисля, че открих пилата, която търсехме.

Двайсет минути по-късно той разтъркваше освободените си от белезниците китки, доволен, че най-сетне може да почеше сърбящите го места. Без белезници ръцете му изглеждаха олекнали поне с десет фунта.

За Исус Пиетро периодът на очакване беше почти непоносим.

Отдавна бе приключил и този работен ден. От прозорците на кабинета гората с капаните изглеждаше като тъмно петно сред по-светлата, сивкава пелена на мъглата. Той позвъни на Надя и й каза да не го чака за вечеря. Нощната смяна вече беше застъпила на дежурство в Болницата, подсилена, по заповед на Кастро, с допълнителни постове.

Съвсем скоро ще настъпи времето да ги предупреди за онова, което той вече очакваше. Тъкмо в този момент се питаше как точно да им го каже.

Едва ли щеше да ги впечатли с поразителната вест, че петима от затворниците все още са на свобода и се укриват някъде на плато Алфа. Всички знаеха за бягството, а с издирването на бегълците се занимаваше специален отряд.

Исус Пиетро включи интеркома.

— Мис Лосен, свържете ме, моля ви, с интеркома на Болницата.

— Незабавно. — Мис Лосен никога не го наричаше „сър“. В жилите й течеше повече аристократична кръв, отколкото в неговите, а и зад нея стояха могъщи покровители от екипажа. За щастие тя се справяше чудесно с работата си. „Все пак, някой ден сигурно ще си имам ядове с нея…“

— Всички са на линия, сър.

— Говори Главата — произнесе Исус Пиетро. — На всички ви е известно, че вчера през нощта в Болницата е проникнал един колонист. Същият, заедно с още няколко затворници е напуснал пределите й тази сутрин. Разполагаме със сведения, че тази група се е занимавала с разузнаване защитните средства на Болницата, с цел подготовка на нападение, което ще бъде осъществено най-вероятно тази нощ… Някъде между този час и изгрев-слънце Синовете на Земята почти със сигурност ще предприемат атака срещу Болницата. На всички вас бяха раздадени карти, на които е указано местоположението на разположените днес допълнителни защитни приспособления. Запомнете ги и внимавайте да не попаднете в някой от капаните. Разпоредих се всички капани да бъдат заредени с максимална парализираща доза, която може да се окаже фатална. Повтарям — изходът може да бъде фатален… Вероятността колонистите да предприемат фронтална атака е твърде малка. Затова от всички вас се очаква повишено внимание към всякакви „случайни“, или „нетипични“ опити за проникване на територията на Болницата, дори на хора, носещи нашата униформа. Бъдете стриктни в проверката на удостоверенията. Ако забележите някой непознат, незабавно искайте да ви покаже документите си. Сравнявайте лицето със снимката. Бунтовниците не са разполагали с достатъчно време, за да подправят удостоверенията… И последно. Не се колебайте да стреляте в някой от своите — ако това се наложи.

Той изключи интеркома, почака мис Лосен да прекъсне връзката и й нареди да го свърже с енергийния отдел.

— Изключете енергоподаването във всички колонистки райони до утре сутринта — издаде заповед той.

Служителите в Енергетиката се гордееха със своята работа, смисълът на която бе непрекъснато подаване на електричество. Последваха гръмки протести.

— Изпълнявайте — прекъсна ги Исус Пиетро и изключи връзката.

Мислите му отново се върнаха към лелеяната мечта за превъоръжаване на всички изпълнители със смъртоносни игли. Само че тогава те щяха да се боят да стрелят един в друг. И което беше по-лошо — ще изпитват опасение от собственото си оръжие. Нито веднъж след подписването на Каузата за далечните светове на тази планета не беше прилагано смъртоносно оръжие. А и отровните игли бяха произведени толкова отдавна, че сигурно вече бяха изгубили своята ефективност.

Тази вечер той прати по дяволите първата от безбройните традиции. Направи ли само една погрешна стъпка, ще се наложи сам да плаща за всичко. Не беше от онези, които лесно грешат. Но сега не ставаше въпрос само за избягалите затворници. Из въздуха се усещаше нещо друго, намирисваше на сериозна промяна. Нещо ще се случи.

Неясна червена линия отделяше черното небе от черната земя. Тя постепенно избледня и внезапно навън блеснаха светлините на Болницата, прогонвайки надалеч мрака на нощта. Някой донесе на Исус Пиетро вечеря и той започна да се храни припряно, а когато отнесоха подноса, задържа каната с кафе.

— Ето там, долу — каза Лени.

Мат кимна и бутна напред ръчката на пропелерите. Спускаха се към среден по размери жилищен дом, който отдалеч приличаше на грамадна, четвъртита купа сено. Купата имаше прозорци, а от едната й страна бе разположена издадена равна площадка, подобна на балкон. Под балкона — басейн със странна форма. Зад прозорците горяха светлини и отблясъците им трепкаха по повърхността на басейна. Самата вода беше осветена отдолу. На покрива нямаше площадка за кацане, но на отсрещната страна на къщата бяха приземени две въздушни коли.

— Аз бих избрал някоя необитаема къща — подхвърли Мат, но тонът му не прозвуча критично. Вътрешно беше признал водачеството на Лени в подривното дело.

— И какво от това? Дори и да намериш кола, как ще проникнеш в нея, след като не разполагаш с ключ? Избрах тази къща, защото повечето от обитателите й ще бъдат отвън, край басейна. Ето, виждаш ли ги? Задръж колата да видим колко ще сваля с първия откос.

В началото полетяха право на изток, към пропастта, придвижвайки се слепешком в мъглата, но достатъчно далеч от Платото, за да не долови никой шума от пропелерите. Много по-късно, когато къщата на Парлет остана далеч назад, те отново свърнаха към Платото. Мат управляваше колата, положил пушката на седалката до себе си. Никога досега не беше изпитвал подобен прилив на енергия, а заедно с него усещането за безопасност и неуязвимост.

Лени седеше на задната седалка, откъдето можеше да стреля и през двата прозореца. Мат не успя да преброи колко бяха хората край басейна. Но пушките бяха снабдени с телескопични устройства.

Чу се приглушен пукот, като от пръскане на гумен балон.

— Един — промърмори Лени. — Двама. А, още един… трима… готово. Отлично, Мат, спускай се. Уф! Не толкова бързо, за Бога!

— Слушай, да се приземя, или не?

Но Лени вече беше изскочила от кабината и тичаше към къщата. Мат я последва, но по-бавно. От басейна се вдигаше пара, като от някаква гигантска вана. По края му в различни пози лежаха трима екипарии — и тримата бяха съвсем голи. Никой досега не му беше казвал, че аристокрацията обича да се развлича с нудистки купони. Той почувства, че се изчервява, но изведнъж забеляза малка тъмна локва кръв под шията на едната жена. В сравнение с това липсата на дрехи бе незначителна подробност.

Откъм басейна къщата както преди наподобяваше сламена купа, но през тревистожълтите й сводове прозираше подлежащата опорна конструкция. Отвътре къщата съществено се отличаваше от дома на Джофри Юстас Парлет: стените бяха изпъкнали, а средата на стаята бе заета от изкуствено конусообразно огнище. Лъхаше на разкош.

Мат чу още един приглушен изстрел и се втурна вътре.

Тъкмо се беше изравнил с една от вратите в коридора, когато се разнесе втори изстрел. Зад полираната маса седеше мъж, с подвижен телефон в ръка. В мига, когато Мат го съгледа, мъжът започна да се свлича — беше доста мускулест и добре сложен, на средна възраст, облечен само с няколко капки пот и с изражение на първичен ужас върху лицето. Очите му бяха втренчени в Лени. Едната му ръка притискаше кървавото петно върху ребрата му. Ужасът постепенно започна да изчезва, но Мат бе сигурен, че никога няма да забрави това изражение. Страшно е да те нападнат с оръжие — стократно по-страшно, когато си съвсем гол и беззащитен.

— Претърси горе — нареди Лени, докато презареждаше пушката. — Трябва да намерим стаята, където са се съблекли. Ако откриеш дрехи, провери в джобовете за ключове. Побързай, няма да зимуваме тук.

Той слезе долу след няколко минути, с връзка ключове в ръка.

— В спалнята бяха.

— Добре. Хвърли ги.

— Всичките? Шегуваш ли се?

— Виж какво намерих. — Лени също държеше подредени на широка халка метални ключове. — Помисли, де. Дрехите горе вероятно са принадлежали на притежателя на тази къща. Ако вземем неговата кола, Изпълнението лесно ще ни проследи до тук. Не зная дали не проявявам излишна предпазливост, но ми се струва, че така по-бързо ще открият връзката ни с дома на Милард Парлет. Но ако изберем колата на някой от гостите ще бъде невъзможно да ни хванат дирите. Затова избираме тези. А твоите, както казах, можеш да хвърлиш.

Върнаха се при басейна, където беше оставена колата на Парлет. Лени отвори вратата и зашари с пръсти по таблото.

— Не смея да я върна обратно — промърмори тя. — Ще се наложи Хари да ползва другата. Аха… Ще я програмирам да се вдигне на десетина мили, а след това да поеме на юг — докато й стигне горивото. Готово, тръгваме, Мат.

Не беше трудно да открият за коя от двете коли са ключовете. Мат вдигна машината и я поведе на североизток, право към Болницата.

Мъглата над повърхността на Платото не беше свръхестествено гъста, но на тази височина им се струваше, че се намират на края на света. Летяха близо час, преди да видят мътно жълтеникаво петно отляво.

— Болницата — обяви Лени. Завиха натам. Жълтеникавото петно постепенно нарасна, заобиколено от гирлянди ярки светлини.

Мат рязко снижи височината.

Долу под тях се показа водна повърхност. Корпусът на колата удари водата с оглушителен плясък и кабината започна да потъва с шеметна бързина. Двамата се шмугнаха през противоположните врати и изплуваха навън. Мат имаше усещането, че ще се парализира от студ. Пропеле-рите продължаваха да вият, пръскайки наоколо водни фонтани и той заплува надалеч от тях. Брегът се огласяваше от паническите крясъци на патиците.

По дърветата бяха накачени мощни лампи.

— Къде сме? — изпъшка Мат.

— В Парка Парлет, предполагам.

Мат изпъна крака и опря дъното. Водата едва му стигаше до пояса. Държеше пушката високо над главата си. Недалеч зад тях колата приближи с неистов вой отсрещния бряг, плъзна се на пясъка и опря в каменната стена. Мъглата постепенно придоби жълтеникав оттенък от насочените към езерото автомобилни фарове.

— Лени? Носиш ли пушката? — извика той.

— Аха.

— Зареди я.

Той чу тихото свистене на пневматичния механизъм.

— Добре — кимна Мат и хвърли своята във водата.

От всички страни към езерото се приближаваха фарове. Мат заплува слепешком в посоката, откъдето се бе обадила Лени и съвсем скоро опря в нея. Той я хвана за ръката и прошепна: „Застани близо до мен.“ Двамата започнаха да се прокрадват към брега. Мат усещаше, че Лени трепери. Водата беше студена, но когато се изправиха, вятърът се оказа още по-неприятен.

— А твоята пушка къде е?

— Хвърлих я. Аз трябва да се страхувам — забрави ли? Целта на моя живот. Как, според теб, ще се страхувам, с оръжие в ръка?

Вървяха по меката трева. Мъглата около тях сияеше от яркобяла светлина. Целият парк бе залят от прожектори. Тук-там се виждаха трескаво тичащи силуети. Една от въздушните колите се спусна плавно върху езерната повърхност.

— Свържете ме с Главата — нареди майор Чин. Беше се отпуснал на меката задна седалка на въздушната кола, увиснала над малкото езерце в Парка Парлет. В това положение той беше почти неуязвим за нападение. — Сър? Заловихме откраднатия автомобил. Да, сър, сигурно е той, защото се приземи веднага щом го заобиколихме за проверка. Рухна, като асансьорна кабина със скъсано въже… Летеше право към Болницата. Предполагам, че сме на около две мили югозападно от вас. Колата е била изоставена веднага след приводняването… Да, сър, съвсем професионално. Една от каменните стени е спряла движението й… Номерът?… Б-Р-Г-И… Не, сър, вътре няма никой, но ние обкръжихме целия район. Може да се крият сред дърветата. Ще ги хванем.

Върху гладкото му, закръглено лице изгря озадачено изражение.

— Да, сър — произнесе той и изключи връзката. Когато се огледа, цялото езеро и гората около него бяха ярко осветени от пристигналите полицейски машини. Бяха започнали издирването без да чакат заповедите му. Чин не се съмняваше, че ще го повикат веднага, щом се натъкнат на нещо интересно.

Но какво искаше да каже Главата с тази последна забележка? „Не се учудвайте, ако не откриете никого.“

Майорът присви очи. А може би тази кола е била примамка, летяща на автопилот? Но какво ще постигнат с това?

Над него премина още една кола. Той посегна към радиостанцията.

— Карсон, ти ли си? Вдигни машината — на около хиляда фута. Изключи всички външни светлини и виж дали няма да засечеш нещо в инфрачервения сектор. Ще останеш там, докато приключим с издирването.

Много по-късно майор Чин осъзна колко погрешно е изтълкувал забележката на Главата.

— Викам майор Чин — произнесе Дохени, увиснал на стотина фута над Парка Парлет. Гласът му почти трепереше от едва сдържаното вълнение. — Сър? Открих инфрачервено петно… току-що излезе от езерото. Вероятно са двама… мъглата затруднява видимостта. На западния бряг. Движат се право към нашия кордон… Не ги ли забелязвате? Там са, кълна се… Добре, добре, но щом ги няма, следователно нещо не е съвсем наред с инфраскопа… Да, сър…

Ядосан, но укротен, Дохени се облегна назад и продължи да гледа как малкото мътночервено петънце се слива с едно от по-големите петна, вероятно двигател на автомобил. И да са те, мислеше си той, никой няма да ги залови — ако се изхитрят да вземат една от колите на полицията.

Той видя, че по-големият източник на инфрачервено излъчване започва да се отдалечава встрани, оставяйки зад себе си слабо неравно петно. Това го озадачи и той се наведе към прозореца за да провери какво става долу… но отгоре с просто око не се различаваше почти нищо.

Изведнъж той изгуби интерес към първия източник и отново се върна при инфраскопа. Второто петно стоеше неподвижно на мястото си, но цветът му бе избледнял почти незабележимо — трима, или четирима души, лежащи на земята в безсъзнание. От общата маса на кордона се отдели малка червеникава точица и забърза към втория източник. Само след няколко секунди долу се разрази истински ад.

Запъхтени, хриптящи от умора, те изскочиха от парка и се озоваха на широк и добре осветен селски път. Мат продължаваше да стиска ръката на Лени, за да не го „забрави“ и да поеме в друга посока. Когато стигнаха пътя Лени издърпа ръката си от неговата.

— Добре… сега… да си починем…

— Колко остава… до Болницата?

— Около две… мили.

Отпред, зад яркия купол на мъглата се разтваряха светлините на полицейските фарове — колите бяха оставени на автопилот от наземните групи. Далечният, размит край на пътя бе обкръжен от жълтеникав ореол — Болницата.

Алеята беше постлана с квадратни червени плочки, а от двете й страни бяха засадени в равна редица орехови дръвчета, фенерите отляво и отдясно осветяваха фасадите на ниските, уютни къщи. Дърветата се полюшваха от поривите на вятъра и сенките им играеха по осветената повърхност на шосето. Вятърът прогонваше разреждащата се мъгла и проникваше през подгизналите дрехи до самата кожа.

— Трябва да намерим отнякъде сухи дрехи — рече Мат.

— Ще срещнем някого. Няма начин. Рано е още.

— Интересно, как на онези не им е било студено? Край басейна, имам пред вид.

— Водата беше гореща. А вътре сигурно има сауна. Живеят си хората.

— Между другото, ти защо настояваше да съблечем полицая? А след това ме накара да изхвърля униформата му.

— Това е конспирация, Мат. Не ги разбираш тези работи. Ти какво, не ми ли вярваш?

— Извинявай. Просто смятах, че униформата може да ни послужи.

— Заслужаваше си риска. Сега глупаците ще търсят един човек, облечен в униформа на полицай-изпълнител. Ей, притисни се до мен — бързо!

През няколко къщи нататък по пътя се беше появил осветен квадрат. Мат застана пред Лени и се наведе така, че тя да използва рамото му като опора за пушката.

Именно този трик бяха използвали достатъчно успешно за да се справят с четиримата полицаи в парка. И този път се получи. В осветения кръг се появиха четирима екипарии. Те се обърнаха, помахаха към вратата на къщата, от която бяха излезли и бавно пресякоха улицата, като се навеждаха под резките пориви на вятъра. Вратата се хлопна и ги потопи в мрак, превръщайки ги в тъмни, неясни силуети. В мига, когато стъпиха върху настилката, пътят им бе преграден от два безшумни откоса стъклени ловни стрели.

Мат и Лени ги разсъблякоха и подпряха отпуснатите им тела така, че да бъдат озарени от първите лъчи на слънцето.

— Слава на Мъгливите Демони — въздъхна Мат. Той все още трепереше под сухите дрехи.

Лени обмисляше предстоящите действия.

— На първо време ще се прокрадваме между къщите, за да използваме прикритието на техните инфрачервени излъчвания.

— Хубаво — кимна Мат, — а когато излезем на открито?

Лени потъна в мълчание. Явно не знаеше какво да отговори, или се колебаеше. Накрая каза:

— Мат, трябва да ти съобщя нещо. Веднага щом се прехвърлим през стената — ако въобще успеем да я преодолеем — аз ще се насоча към вивариума. Не си длъжен да идваш с мен. Нямам друг изход.

— Нали точно това ще очакват от нас?

— Вероятно.

— Тогава, по-добре не отивай там. Какво ще кажеш, ако преди това потърсим Поли? Не бива да вдигаме излишен шум. Нали знаеш — при първия сигнал за тревога те пак ще спуснат онези проклети бронирани врати. Така че, ако питаш мен… — той надникна в лицето й и замлъкна.

Лени гледаше право напред. Изражението й наподобяваше каменна маска. Също такъв бе и гласът й — твърд и непоколебим.

— Исках да го знаеш отсега. Аз ще отида във вивариума. Затова тръгнах. — Тя си пое дъх и продължи развълнувано: — Тръгнах, защото там са затворени Синовете на Земята, а аз съм една от тях. Не заради теб, а заради тях. А ти си ми необходим за да попадна във вивариума. И да те нямаше, пак щях да опитам — сама.

— Разбрах — кимна Мат. Напъваше се да добави още нещо, но не знаеше какво. Накрая се сети: — А какво ще стане с голямата тайна на Поли?

— Не само на Поли — Милард Парлет също я знае. Искаше да ни я каже, но му попречихме. И да не иска, Лидия ще му я изтръгне.

— Тоест, Поли вече не ви е необходима.

— Точно така. Ако си си въобразявал, че тръгнах с теб, защото те обичам — лъжеш се. Мат, разбери ме, не искам да те наранявам, нито да съм жестока с теб. Искам само да осъзнаеш положението, в което се намираш. В противен случай можеш да си помислиш, че съм готова на разумни постъпки. Не, Мат, ти си моят транспорт. Средство, за да попадна вътре в Болницата. Когато проникнем, аз отивам във вивариума, а ти можеш да правиш каквото ти хрумне, за да си спасиш кожата.

Известно време двамата вървяха мълчаливо, хванати ръка за ръка — като двойка екипарии, завръщащи се у дома след късно гости. Тук-там се срещаха минувачи, но никой не им обръщаше внимание. Всички бързаха да се приберат на топло. Малко по-нататък ги застигна весела и шумна компания, подмина ги и зави към една от къщите, където водачът й взе да блъска оглушително с юмрук по вратата. Зад стените се носеше глъчка от среднощна веселба. Мат и Лени изведнъж се почувстваха особено самотни. Той стисна ръката й по-силно и двамата продължиха нататък.

Пътят изви наляво и пое сред полето. Къщите от едната му страна започнаха да се разреждат и съвсем скоро те се изравниха с последната. Отпред имаше само дървета, чиито корони се очертаваха на фона на сиянието, което обкръжаваше Болницата. Зад дърветата започваше голият охраняем периметър.

— Сега какво?

— Продължаваме — отвърна Лени. — Мисля, че трябва да се приближим към гората с капаните. — Тя замълча, очаквайки някакво възражение, сетне продължи: — От десет години Синовете на Земята подготвят нападение срещу Болницата. Все чакахме подходящ случай, но досега не ни се отдаде. Един от заплануваните варианти беше да се промъкнем в покрайнините на гората. Вътре има толкова много хитроумни капани, че сигурно нито един патрул не я държи под наблюдение.

— Надявай се.

— Готова съм да се обзаложа.

— Какво всъщност знаеш за охранителните системи на Болницата?

— Ами, снощи ти вече си имал възможността да се запознаеш с част от тях. Добре че здравият разум те е накарал да стоиш по-далеч от гората. Съществува двоен пръстен от електронни очи. Стената вече си я видял: върху нея има картечници и мощни прожектори. Тази нощ Кастро сигурно ще докара попълнения и най-вече — ще затвори главния път. Обикновено нощем го оставят отворен, но не и в екстремни случаи — тогава преградата от електронни очи покрива и него.

— А зад стената?

— Охрана. По наши сведения хората на Кастро са сравнително зле подготвени. Болницата никога не е била подлагана на директна атака. Числено ни превъзхождат, но…

— Виж, тук си права.

— … Но хората, с които ще си имаме работа не вярват, че представляваме реална заплаха.

— А какво ще кажеш за капаните. Хората — да, но срещу машините сме безсилни.

— Вътре в Болницата няма капани. Е, може сега да са разположили известна част — за тяхно спокойствие. Но не можем да знаем всичко — нали? Ще се придържаме към стените на бавноходите. И ще си отваряме очите за онези проклети бронирани врати.

Мат кимна рязко и малко сърдито.

— Виж, вратите никой не ги очакваше. Трябваше да проучите по-внимателно вътрешността… Лени, погледни тук.

— Какво?

— Това не са корени, а кабели, които се задействат при натиск. Внимавай, да не стъпиш върху тях.

Тя се засмя.

— Хрумна ми нещо. Знаеш ли, може да е глупаво.

— Кажи де!

— Ако снощи не бяхме избягали, сега нямаше да се блъскаме тук в тъмнината.

— Глупости, наистина. Хайде да тръгваме. И не забравяй да прескачаш кабелите!