Лари Нивън
Дар от Земята (12)

Глава 12
Бавноходът

Кървящо сърце. Матю Келер. Поли Торнкуист.

Защо Поли Торнкуист?

Какво я свързва с настоящата история? Та нали от събота вечер непрестанно лежи в ковчега. Защо го преследва образът на тази малка колонистка? С какво толкова го привлича, че е в състояние да го изкара от кабинета дори сега, по това време? Не беше се чувствал така омагьосан от времето, когато…

Не можеше да си спомни откога.

Полицаят, който вървеше пред него, внезапно спря, натисна едно копче в стената и отстъпи встрани. Исус Пиетро се върна обратно в реалността. Бяха стигнали асансьора.

Вратите се плъзнаха встрани и Кастро влезе в кабината, следван от охраната.

(„Къде е Поли? — шепнеше нещо в дълбините на съзнанието му. — Къде е тя? Кажи ми къде е!“)

Кървящо сърце. Матю Келер. Поли Торнкуист.

Или в края на краищата се е побъркал заради някакво момиче, или наистина съществува връзка между Матю Келер и Поли Торнкуист. Но за последното нямаше никакви доказателства.

Може би момичето ще му каже.

Ако може, то наистина ще му каже.

Мат вървеше след него до самия край на задънения коридор. Когато спряха, той също замръзна разколебан. Дали Кастро отива при Поли, или не?

Стената пред тях се разтвори и тримата неволни придружители на Мат влязоха. Той отново ги последва, но спря на вратата. Стаичката се оказа твърде тясна. Току-виж бутнал някого с лакът и получил в отговор смъртоносен изстрел…

Вратата се хлопна под носа му. Мат долови затихващо механично потракване.

Що за дяволщина — шлюз? И защо точно тук?

Намираше се в края на задънения коридор и можеше спокойно да признае, че се е заблудил насред Болницата. Главата и неговите двама пазачи бяха някъде от другата страна на тази врата. Двама полицаи, въоръжени и бдителни, но за щастие друга охрана нямаше. Мат натисна голямото черно копче за отваряне на вратата.

Този път стената не се отмести.

Натисна копчето повторно. Никакъв резултат.

А може би полицаят е използвал ултразвукова свирка, или нещо подобно?

Мат се обърна и проследи с поглед притихналия коридор зад него, размишлявайки дали ще съумее да се добере обратно до кабинета на Кастро. Вероятно не. Отново натисна копчето…

Глух металически шум, едва доловим, но издигащ се нагоре.

Най-сетне вратата се отвори, разкривайки прохода към познатото тясно помещение.

Мат пристъпи леко приведен и готов за всичко. Отсрещната стена на кабината нямаше врата. Как ли са излезли? Нищо, освен четири копчета, надписани: „Първи“, „Втори“, „Отваряне на вратата“ и „Аварийно спиране“.

Мат ги натисна подред. Първото не даде никакъв резултат. Той натисна следващото и тогава едновременно се случиха няколко неща.

Вратата се затвори. Малкото помещение започна да се движи. Усещаше го по вибрациите и неприятното притискане в подметките. Нададе уплашен вик и едва не се строполи на пода. Налягането изчезна, но стаичката продължаваше да се тресе от движението, а заедно с това се разнесе шума от работата на някакви непознати машини. Мат почувства, че неволно се напряга.

В корема му неочаквано изникна едно ново и не особено приятно чувство — усещането, че пропада надолу. „Уф!“ — изстена Мат и се подпря на стената. Кабината спря.

Вратата се отвори. Той излезе бавно навън.

Намираше се на тесен, висок мост. Движещата се кутия бе разтворила врати в единия му край, опряна на четири вертикални колони, които изчезваха право надолу в квадратното отвърстие на покрива на Болницата. В другия край на моста бе разположен втори комплекс от метални колони, но той беше празен. Никога досега Мат не се бе издигал толкова нависоко без помощта на въздушна кола. В краката му се простираше цялата Болница: безформен, разнороден строителен комплекс със стаи и коридори, вътрешни дворове, наклонена стена, която опасваше външния му периметър и опираше чак до гората с капаните и лъкатушещ из хълмовете сервизен път. А точно пред него се издигаше черният метален масив на „Планк“.

Близкият край на моста се намираше точно пред това, което вероятно някога е било външният корпус на старинния бавноход. Мостът пресичаше острия като резачка пръстен на носовия отсек, така че другият му край увисваше над „тавана“.

„Планк“. Мат плъзна поглед покрай гладкия метален борд на външния корпус. Основната част на кораба беше цилиндрична, но опашката, кърмовия отсек, се подаваше донякъде навън. Предният край бе силно скосен, почти до трийсетградусов наклон, затваряйки дванадесетфутовата дистанция между вътрешния и външния корпус — тоест пространството, където бяха разположени помещенията на кораба. Почти на половината път надолу, точно под концентричния кръг от тесни илюминатори, покривът на Болницата обхващаше и покриваше корпуса на кораба.

Нещо забръмча отзад. Движещата се кутийка потегли надолу.

Мат я проследи, докато се изгуби от погледа му, а след това закрачи по моста, придържайки се с ръце за перилата, които достигаха едва до средата на бедрата му. Спускащата се кабина означаваше, че някой възнамерява да се качи.

Когато наближи отсрещния край той потърси с поглед същото черно копче върху стената на една от металните подпори. Забеляза го почти веднага, протегна ръка и го натисна. След това премести поглед надолу.

„Таванът“, или пространството, затворено под вътрешния купол на корпуса, имаше съвършено правилна цилиндрична форма и малко приличаше на консервна кутия с изрязано дъно. Четирите стабилизатора бяха разположени под формата на кръст на височината на кърмата, само на няколко ярда от нивото на повърхността, а в мястото, където плоскостите им се пресичаха, бе монтиран масивен островръх кожух. В средата на вътрешния корпус се виждаше втори пръстен от четири илюминатора. На същото ниво бе разположен и шлюзът. Мат го забеляза, докато надничаше между корпуса и пълзящата нагоре към него стоманена кабина.

Докато гледаше надолу почувства, че по гърба му пробягват студени тръпки. Намираше се в центъра на тежестта на кораба. Следователно тук наблизо трябваше да е термоядреният двигател.

„Планк“ си беше спечелил славата на опасно за здравето място и не без основания. Корабът, пренесъл толкова много хора през космическата пустош, почти триста годишен ветеран, неизбежно предизвикваше благоговение. Но в него се долавяше и спотаена мощ. Стартовите двигатели вероятно все още бяха в състояние да го възнесат към небесата. Атомният двигател снабдяваше с електричество всички завладени територии: телевизионните станции, домовете, фабриките — и ако някога тази термоядрена електростанция избухне, с нея ще полети и цялото плато Алфа.

Някъде в животоподдържащата система, притисната между вътрешния и външния корпус, съществува команден пункт, от който може да бъде взривена тази скрита в кожуха бомба. Там някъде се намира и Главата.

Да можеше само да ги събере на едно място…

Кабината се изравни с него, спря и Мат влезе в нея.

Спускането бе продължително. „Планк“ беше висок. Само скосеният пръстен на предния край, в който някога е било складирано оборудването за основаването на колонията, надвишаваше четиридесет фута. Височината на корпуса надхвърляше сто и осемдесет фута, ако се броеше и предпазната престилка. Вътрешният корпус не достигаше повърхността — кърмата и соплата на стартовите двигатели бяха закрепени на вътрешната основа, докато външният корпус завършваше с разширяващ се конус, който бе заровен в меката почва и наистина наподобяваше метална престилка.

Тази кабина, за разлика от предната, бе конструирана от прозрачна замрежена стена. Така Мат имаше възможност да наблюдава спускането си надолу. За щастие съумя да запази присъствие на духа, докато потъваше в грамадното кухо вътрешно пространство.

Кабината спря пред шлюза.

По размери бе почти колкото асансьорната кабина. Вътрешността му се състоеше изцяло от тъмен метал, със синкаво пластмасово контролно табло. Вече му се повдигаше от премигващи циферблати и металически стени. Странно и неуютно бе да си сред такова неописуемо количество безжизнен метал, а и не му даваше покой мисълта какво показват всичките тези трепкащи екрани.

Върху тавана бе прикачено нещо, което Мат в първия момент не разпозна. Нещо съвсем просто, почти привично… Аха. Стълба. Стълба, която — на първи поглед без никаква видима причина — водеше от вратата в стената към тавана на шлюза.

Разбира се. Когато корабът се върти в пространството, външната врата ще представлява люк, водещ към „тавана“. Ето защо е нужна и стълбата. Мат се ухили доволно, пристъпи към вратата и едва не се сблъска с полицая.

„Късметът на Мат Келер“ така и не успя да проработи. Той отскочи назад към шлюза. До ушите му достигна звънливият тропот на щадящи куршуми по металната стена — като запратена шепа пясък. След не повече от секунда стрелящият щеше да се подаде иззад ъгъла.

Мат изкрещя първото, което му дойде наум:

— Не стреляй! Аз съм!

В същия миг полицаят подаде глава и се огледа озадачено… без да вдига оръжието… той се озърташе, въртеше глава, и накрая си тръгна, като мърмореше сърдити извинения. На Мат ужасно му се искаше да разбере за кого са го взели. Впрочем, това нямаше особено значение. Полицаят сигурно вече го беше забравил.

Мат предпочиташе да следва униформения, вместо да се скита сам из тунелите. А и в компанията му никой нямаше да открие огън по него.

Тесният коридор извиваше вляво. Подът и таванът бяха боядисани в зелено. Отляво по бялата стена на равни интервали бяха вградени ярки, заслепяващи лампи; дясната стена беше черна, с порьозно гумено покритие и вероятно бе предназначена за под. На всичко отгоре всички врати всъщност представляваха люкове, водещи надолу, в пода и нагоре — в тавана. Повечето от долните врати бяха затворени, или през тях преминаваха метални мостчета. Всички стълби и мостове имаха износен вид и вероятно датираха още от далечните първи години на колониалното производство.

Странна и зловеща атмосфера цареше тук. Всичко бе обърнато на една страна. Все едно, че притеглянето ненадейно бе изчезнало.

Мат дочу шум и гласове от някои помещения над него. Не можеше да види какво става там, а и не го интересуваше. Все пак се ослушваше, дали няма да разпознае гласа на Кастро.

Да можеше само да примами Главата при пулта за управление на термоядрените двигатели — където и да се намираха — тогава Мат би могъл да го заплаши с взривяването на „Планк“. Кастро бе издържал на физическите мъчения, но как ще реагира на заплахата срещу цялото плато Алфа?

А всичко, което иска Мат, е да бъде освободен един определен затворник.

… това беше гласът на Кастро. Не от тавана, а някъде под краката — зад един затворен люк. Мат приклекна върху мостчето и опита да завърти ръчката на люка. Заключено.

Да почука? Не, тази нощ всички полицаи са настроени първо да стрелят, а сетне да питат. При подобни обстоятелства Мат може да се окаже в безсъзнание и да падне в ръцете им, в прекия смисъл на думата, още преди стрелящият да изгуби интерес към него.

Жалко, че не носеше със себе си шперц. Ех, ако Лени бе сега тук.

Глас. В течение на някакъв лишен от време интервал тя съществуваше без никакви сетива. Оставаха само картините в паметта и игрите, които можеше да играе мислено, а част от това време успя и да проспи. Някой я беше напълнил с щадящи куршуми. Помнеше съвсем ясно убожданията. Но тя се пробуди. Нищо не се получаваше от мислените игри, сигурно защото не съумяваше да се съсредоточи. Дори започна да се съмнява в реалността на спомените си. Лицата на нейните приятели изглеждаха смътни и размазани. Опита да се вкопчи в спомена за Джей Худ, с неговото изострено, интелигентно, лесно запомнящо се лице. Вече две години откакто са малко повече от близки приятели. Но през последните часове Поли се беше влюбила безнадеждно в него: той бе единственият зрителен образ, когото успя да си припомни ясно, ако се изключи ненавистното лице, широко и безстрастно, украсено със снежнобели мустаци — лицето на врага. Но Поли твърде много се стараеше върху образа на Джей, опитваше се да му придаде плътност, смисленост, изразителност. А ето, че неговият лик също започна да се размива. Тя се стремеше към него, за да го привлече обратно, но от това процесът на разпадане само се ускоряваше…

Глас. Той привлече вниманието й изцяло.

— Поли — произнесе той, — трябва да ми се довериш.

Искаше й се да отговори, да му изкаже своята благодарност, да го помоли да не си отива и ако може — да я ОСВОБОДИ. Но тя остана безгласна.

— Разбирам — продължи гласът. — Аз бих желал да те освободя, да те върна в света на усещанията, докосванията и мирисите. — И добави ласкаво, съчувствено: — Но засега не мога да го направя. Съществуват хора, които ме принуждават да те държа тук.

Гласът се превърна в ГЛАС, познат, близък и абсолютно убедителен. Поли изведнъж го разпозна.

— Хари Кейн и Джейхоук Худ. Те са тези, които не ми позволяват да ти даря свободата. — ТОВА БЕШЕ ГЛАСЪТ НА КАСТРО. Искаше й се да закрещи. — Защото ти не изпълни своята мисия. Ти трябваше да разкриеш тайната на рамробот 143. Но не се справи.

„Лъжец! Лъжец! Не е вярно! Справих се!“ Задушаваше се от неизпълнимото желание да изкрещи истината, цялата истина. В същото време обаче съзнаваше, че тъкмо това цели Кастро. Но толкова отдавна не беше разговаряла с някого!

— Виждам, че се опитваш да ми кажеш нещо. Може би ще успея да убедя Джейхоук и Хари да ми разрешат да ти дам възможност да говориш. Това ли искаш?

„Мечтая за това — помисли си Поли. — Бих извикала на висок глас всички тайни, които знам.“ Някаква частица от нея все още съхраняваше здравия си разсъдък. Сънят, ето къде беше причината. Дълго ли е била тук? Не са години, не са дори часове — иначе би почувствала жажда. Освен ако не я захранваха с течности по венозен път. Но колкото и да беше това време, известна част от него Поли бе прекарала в сън. Кастро не знае за щадящите куршуми. Значи е дошъл няколко часа по-рано, отколкото беше необходимо.

Къде изчезна гласът?

Абсолютна тишина. Долавяше единствено слабите пулсации на сънната си артерия, но достатъчно бе да се съсредоточи върху този звук, когато и той изчезна.

Къде отиде Кастро? Нима я изостави?

„Говори!“

„Говори с мен!“

„Планк“ беше грамаден, но жилищната част заемаше едва една трета от общия му обем — три пръстена с помещения, притиснати между товарните трюмове отгоре и термоядрените стартови двигатели и водогоривните резервоари отдолу. За да се основе самоподдържаща се колония е необходимо огромно количество товари. Най-вече гориво за приземяването на „Планк“ — да се извърши кацане върху управляемата водородна бомба на термоядрения двигател би било равносилно на това да се приземиш с газова горелка върху пухено легло.

Ето защо жилищният отсек не беше голям. Но не бе и тесен, тъй като кърмовите помещения на коридора бяха предназначени за ползване само от три разрастващи се семейства. Така например стаята за разпити на Исус Пиетро някога е била хол с дивани, масичка за карти, кафе-маса, екран за четене свързан с корабната библиотека и миниатюрен хладилник. Масите и другите мебели отдавна бяха отрязани от стените и изнесени навън. От това стаята само изглеждаше по-голяма и дори излъчваше атмосфера на лукс и разкош сред царящата наоколо теснотия. Така и трябваше да изглежда, защото обитателите й не можеха да излязат навън когато им се прииска, за да подишат чист въздух.

А след промяната в позицията на кораба стаята изглеждаше не само голяма, но и висока. Някъде по средата на стената се намираха врати, които водеха към други стаи. Вратата към коридора се беше превърнала в люк и до шкафовете под нея, където се държаха аварийните скафандри, сега можеше да се стигне само по стълбичка. Овалното дъно на кабината бе запълнено само от дълъг масивен шкаф, двамата полицаи, седнали на столове, още един празен стол и самия Исус Пиетро, който тъкмо затваряше наконечника на гофрираната разговорна тръба.

— Ще й дадем десет минути за размисъл — произнесе той и погледна часовника си, отбелязвайки мислено времето.

Радиостанцията на колана му изписука.

— Намирам се във вивариума — доложи майор Янсен. — Всичко е вярно, това момиче е колонистка в откраднати дрехи. Все още не сме установили как се е сдобила с облеклото. Съмнявам се, че отговорът ще ни се понрави. Наложи се да я натъпчем догоре с антидоти, иначе щеше да издъхне заради прекомерната доза щадящи куршуми.

— И никакви признаци с нея да е имало други хора?

— Не бих казал, сър. Има две неща. Първо: бяха извадени кабелите на креслото, в което тя седеше. Шлемът й не показваше никаква активност. Не би могла да го извърши сама. Може би по същата причина днес се е събудил един от затворниците.

— След което е освободил и другите? Не вярвам в това. Иначе и там щяхме да открием разкачен кабел на шлема.

— Съгласен съм, сър. Така че някой е извадил този кабел след като тя се е озовала в креслото.

— Може би. А второто?

— Когато във вивариума пуснали газ, един от четиримата полицаи не си поставил назалната маска. Така и не можахме да я открием. Нямаше я в шкафчето в съблекалнята, а когато позвънихме на жена му у дома, тя потвърди, че сутринта я взел със себе си. Преди малко той се събуди, но няма никаква представа…

— Защо ме занимавате с тези глупости? Охраната не е привикнала да борави с газовите филтри. А и с газова атака.

— Да, сър, но върху челото на този полицай бе изрисуван знак. Подобен на този, който открихме днес, но с химикалка.

— О!

— Според мен това означава, че в средите на Изпълнението се е притаил предател.

— Какво ви кара да смятате така, майоре?

— Символът „кървящо сърце“ не принадлежи на нито една от познатите ни подривни организации. По-нататък — само полицай би могъл да го нарисува. Никой друг не е влизал днес във вивариума.

Исус Пиетро преглътна нетърпението си.

— Може и да сте прав, майоре. Утре ще се позанимаем и с преследването на вътрешните врагове.

Майор Янсен направи няколко предложения. Кастро ги изслуша, произнесе съответните коментари и прекъсна връзката.

Предател в средите на Изпълнението? Тази мисъл му се стори особено неприятна. Не беше невъзможно, нито пък ставаше дума за проблем, който може да бъде игнориран, но самият факт, че Главата храни подобно подозрение беше способен да причини по-голяма вреда на духа на Изпълнението от всеки потенциален предател.

Каквато и да беше истината, Кастро не се вълнуваше особено от нея. Нито един полицай-предател не би могъл да се промъкне като невидимия в кабинета му. Кървящото сърце — това беше нещо съвсем друго.

Исус Пиетро позвъни в отдела на енергетиците.

— В момента нямате работа, нали? Отлично. Някой от вас да ми донесе кафе.

Още три минути и ще може да възобнови разпита.

Започна да се разхожда. Дразнеше го шината и неподвижно притиснатата към тялото му ръка. Действието на анестетика бе започнало да преминава.

Да, кървящото сърце бе нещо съвсем друго. Грозен символ върху стената на вивариума. Незабелязано счупени пръсти. Неизвестно откъде появили се рисунки върху обложката на досието. Като подпис.

Подпис.

Интуицията е хлъзгаво нещо. Интуицията му подсказваше, че тази нощ нещо ще се случи. И то се случи — но какво точно? Интуицията, или нещо от този род, го бе довело тук. Защото не виждаше никаква логична причина през цялото време да мисли за Поли Торнкуист. Знае ли тя нещо наистина? Или подсъзнанието му го доведе с друга цел?

Исус Пиетро се разхождаше покрай вдлъбнатата вътрешна стена.

Някой почука на вратата. Охраната извади оръжие и погледна нагоре. Чу се шум, вратата се отвори като люк и по стълбата започна да се спуска човек. С едната си ръка балансираше поднос. Дори не направи опит да затвори вратата.

Бавноходът не е създаден да осигурява удобства за работа. Навсякъде имаше стълби. Човекът трябваше да се спуска доста дълго, преди да се озове на пода.

Мат провеси глава в отвора на вратата.

Лаборантът се спускаше по стълбата, придържайки с една ръка подноса с кафе. На пода стояха трима и един от тях беше Кастро. Когато главата на Мат щръкна в отвора всичките четири чифта очи се завъртяха нагоре, уловиха погледа му и в същия миг четиримата сведоха глави.

Мат започна да се спуска, като същевременно поглеждаше през рамо, опитвайки се да следи едновременно и четирите чифта очи.

— Дявол да го вземе, Худ, помогнете ми да стана.

— Парлет, нали не очаквате, че ние…

— Помогнете ми да седна до телефона.

— Че бихме извършили подобно самоубийство — рече Хари Кейн. — Как ще постъпи вашата армия от роднини и потомци, когато узнае, че ви държим за заложник в собствения ви дом?

— Дойдох тук по своя воля и без принуда. Както ви е известно.

— Но на тях известно ли им е?

— Моето семейство ще ме последва. — Парлет опря длани в облегалките на креслото и се отпусна с цялата си тежест. Все пак успя да се изправи, за да установи, че не може да ходи.

— Не е необходимо да им казваме цялата истина — заяви Хари Кейн. — Всичко, което ще знаят, е, че се намирате в тази къща в компанията на трима избягали от вивариума колонисти.

— Кейн, те не биха разбрали какво става, дори ако им говоря няколко часа без да спирам. Но ще тръгнат след мен.

Хари отвори уста, затвори я и започна да се тресе. Наложи се да притисне ръцете си между коленете за да успокои треперенето си.

— Обадете им се — предаде се той.

— Не — вдигна ръка Джей Худ.

— Помогни му, Джей.

— Не! Ако той се възползва от телефона за да ни предаде на полицията, ще влезе в историята като най-големия хитрец на Планината Ягледай. А с нас ще бъде свършено.

— О, пфу! — Лидия Хенкък стана и преметна ръцете на Милард Парлет на врата си. — Бъди разумен, Джей. Парлет сега е единственият и най-добрият ни шанс. Длъжни сме да му повярваме. — Тя поведе Парлет към телефона.

Почти беше време да се възобнови разпитът. Исус Пиетро почака, докато лаборантът остави подноса с кафето и се закатери обратно по стълбичката. Едва сега забеляза, че сърцето му бие учестено. Хладна пот се стичаше по гърба му. Ръката му пулсираше, сякаш беше сърдечен мускул. Очите му се мятаха насам-натам из стаята, дирейки нещо, което нямаше.

За броени секунди и без някаква видима причина стаята за разпит се превърна в капан.

Разнесе се тропот и всички мускули на тялото му потрепнаха едновременно. Нямаше нищо, никаква поне видима причина за безпокойство. Но той, лишеният от нерви колос Кастро, бе започнал да се бои и от сенки. Стаята беше клопка, клопка!

— Сега ще се върна! — извика Кастро. Пристъпи към стълбата и започна да се изкачва, запазвайки с огромно усилие на волята изражението на Човек, Който Държи Положението под Контрол. Един от полицаите се обади:

— Но, сър! Какво ще правим със затворничката?

— Веднага се връщам — повтори Исус Пиетро без да спира.

Той се промуши през вратата, застана на четири крака и затвори люка. И остана на място.

Никъде не възнамеряваше да ходи. Някакво шесто чувство му бе изкрещяло „Излизай!“ — чувство, толкова силно, че дори не се замисли, а се втурна да изпълнява нареждането насред разпита.

От какво се уплаши? Може би се боеше, че ще научи някаква неприятна истина за Поли Торнкуист? Или го глождеше чувството за вина? Не, вече бе забравил желанието си да притежава тази колонистка девойка. А и не би допуснал подобна грешка, ако му се отдадеше случай да започне всичко отначало.

Нито един човек в Изпълнението никога не го беше виждал такъв: с отпуснати рамене, набраздено от тревожни бръчки лице, изправен насред коридора, сякаш не знаеше накъде да поеме.

При всички случаи трябва да се върне. Поли Торнкуист очакваше звука на неговия глас. Друг е въпросът дали знае или не онова, което Кастро трябваше да си изясни.

Той направи усилие да се овладее и се обърна с лице към вратата, а очите му се плъзнаха автоматично по сияещите лампи в средата на коридорната стена. Всички служители, работещи ежедневно в помещенията на бавнохода, бяха придобили този навик. Лампите бяха твърде ярки дори за тавана на коридора. Ала разположени в стената, те направо заслепяваха очите. Миг преди да се обърне към стената, Кастро зърна нещо и се втрещи удивено. Върху светещата повърхност на панела се виждаше синкава рисунка.

Мат почти бе стигнал пода на стаята, когато лаборантът с бялата куртка започна да се катери обратно. Той едва не изруга на глас и призова на помощ Мъгливите Демони, които и този път запазиха мълчание. След това, тъй като лаборантът всеки миг щеше да се сблъска с него, Мат се прехвърли върху обратната страна на стълбата и скочи. Подметките му изтрополиха по металния под. Всички глави в помещението се завъртяха рязко. Пристъпвайки колкото се може по-безшумно, Мат доближи близкия ъгъл, където се притаи.

От самото начало знаеше, че не бива да се осланя докрай на тайнствената си дарба. Все в някой момент ще престане да се бои, или надбъбречните му жлези ще изчерпят наличните си запаси от адреналин…

Полицаите вдигнаха очи към тавана. Лаборантът изчезна, като затвори люка след себе си. Само Кастро продължаваше да се държи странно, погледът му се щураше из стаята, сякаш търсеше нещо, но не го намираше. Мат започна да диша по-спокойно.

Човекът с кафето се беше появил тъкмо навреме. Мат вече се готвеше сам да отвори люка, или да си тръгне и да потърси кабината за управление на термоядрения реактор, преди да се върне. Тъкмо бе открил, че матовото стъкло на осветителния панел е достатъчно грапаво, за да го маркира с химикалката. Така щеше да знае зад коя от многото врати се намира Кастро.

Исус Пиетро продължаваше да се държи странно. През цялото време на разговора в кабинета на Главата Мат не бе преставал да се страхува от него. Но сега приличаше само на уплашен човечец с превързана ръка.

„Опасна мисъл — рече си Мат. — Не спирай да се боиш! Трепери!“

Внезапно Кастро се закатери нагоре по стълбата.

Мат прехапа долната си устна. Що за космическо преследване излезе от тази работа? Къде се втурна сега Главата? И как да задържи във вниманието си шест очи долу и още две, които се издигаха нагоре? Въпреки това той се насочи към стълбата.

— Но, сър! Какво ще правим със затворничката?

— Веднага се връщам.

Мат отново отстъпи в ъгъла. Затворничката?

Ковчег. Това понятие почти бе изгубило смисъла си на Планината Ягледай, където всички — екипарии и колонисти — имаха обичая да кремират своите мъртъвци. Но този сандък до стената изглеждаше достатъчно голям, за да побере в себе си затворник.

Не му оставаше друго, освен да надзърне вътре.

Първо да се погрижи за охраната…

— Майоре, обажда се Главата.

— Благодаря ви, мис Лосен.

— Янсен, вие ли сте?

— Да, сър.

— Открих още едно кървящо сърце.

— Вътре в „Планк“?

— Да. Точно над стаята, където е ковчегът. Върху осветителния панел. А сега ето какво искам да бъде направено. Трябва да затворите шлюзовете на „Планк“, да напълните кораба с газ и да вкарате вътре отряд съоръжен с газови маски. Откриете ли непознат, ударете го с умерена доза ултразвук и го оставете за доразследване. Ясно ли е?

— Да, сър. Но да предположим, че предателят се окаже познат.

— Оставям сами да прецените. Имам основателни причини да смятам, че той не е полицай, макар че може да се окаже в униформа. Колко време ще ви е нужно?

— Около двайсет минути. Вместо асансьора мога да използвам въздушна кола, но едва ли ще спестим много време.

— Добре. Използвайте машини. Първо изключете асансьора. Искам максимално да използвате елемента на изненада.

— Разбрано, сър.

— Изпълнявайте.

Пазачите не създадоха никакви проблеми. Мат доближи един от тях отзад, измъкна ловко пистолета от кобура му и простреля и двамата.

Пистолетът остана в ръката му. Тежката метална дръжка предизвикваше приятно чувство. Гадеше му се от непрестанните вътрешни напъни да пробужда страха си. Подобна ситуация рано или късно можеше да доведе до сериозно увреждане на разсъдъка му. От друга страна, престане ли да се плаши, дори само за миг, и могат да го убият! Но сега поне за малко можеше да престане да се ослушва и да напряга сетивата си. Ултразвуковият парализатор беше по-сигурна защита от невидимата парапсихична сила. Бъдещето не изглеждаше така страшно, когато ръката му стиска хладния, солиден предмет.

„Ковчегът“ излезе по-голям, отколкото изглеждаше от вратата. Мат откри закопчалките — големи, метални и удобни за работа. Капакът беше тежък. Вътрешната му страна бе покрита с пенопласт със звукоизолираща повърхност от множество преплетени конически издатини.

Това вътре в ковчега бе изключително щателно опаковано в мека и плътна бяла материя, формата му смътно напомняше тази на човешкото тяло, но главата по нищо не приличаше на човешка. Мат почувства, че косата на тила му настръхва. Ковчег. Тялото, което лежеше вътре, не помръдваше. Дори да е открил Поли, със сигурност бе намерил само безжизненото й тяло.

И въпреки това той се зае да разопакова „мумията“, като започна от този край, където трябваше да е главата. Натъкна се на чифт ушни запушалки, а под тях и на човешки уши. Надеждата му започна да се пробужда.

Той размота меката материя и под нея се показаха две черни очи. Очите се втренчиха в него и след това премигнаха.

Това надминаваше всички надежди. Беше открил Поли — живата Поли!

Вярно, че повече приличаше на пашкул, отколкото на стройна девойка. Не след дълго тя самата се зае да му помага, като смъкваше плътните ленти от краката си и разкачваше датчиците. Кой знае каква полза от помощта й нямаше. Пръстите й очевидно не я слушаха. Мускулите на лицето, ръцете и краката й потръпваха ритмично. А когато направи опит да излезе от ковчега се наложи Мат да я подхване, защото щеше да се претърколи на пода.

— Благодаря — произнесе прегракнало Поли. — Благодаря ти, че ме измъкна от тук.

— Нали затова дойдох?

— Помня те. — Тя се изправи, вкопчвайки се в рамото му. Още не се бе усмихвала. Когато Мат измъкна мундщука от устата, лицето й изглеждаше като на хлапе, което очаква да го напляскат. Такова остана и до този момент. — Ти си Мат не-знам-кой-си. Познах, нали?

— Мат Келер. Можеш ли да вървиш сама?

— Къде сме? — тя не пускаше ръката му.

— Вътре в Болницата. Но имаме добри шансове да се измъкнем, ако правиш всичко, каквото ти кажа.

— Ти как попадна тук?

— Джей Худ смята, че притежавам нещо като вродена психогенна невидимост. Докато съм изплашен, не позволявам на другите да ме забелязват. Точно на това ще разчитаме двамата с теб. Ей, какво ти е?

— Щом ме питаш, ясно е, че не съм добре — тя се усмихна за първи път, откакто я бе измъкнал от ковчега, но това бе вялата усмивка на призрак — мъчително изкривяване на устните, което изчезна след няколко секунди. Без нея изглеждаше по-добре.

— Така изглежда. Почакай, седни тук. — Поли продължаваше да се държи за рамото му, сякаш се боеше, че ще падне. Мат я отведе при един от столовете. „Все още е в шок“ — помисли си той. — Я по-добре си легни. На пода. Лекичко… А сега вдигни краката на стола. Какво, в името на Мъгливите Демони, са направили с теб?

— Дълга история. — Поли смръщи чело и между веждите й се очерта дълбока бразда. — Което не пречи да ти я разкажа набързо. В интерес на истината, не са ми правили нищо. Нищо, съвсем нищичко. — Тя се излегна на пода и намести краката си така, както я съветваше Мат. След това зарея поглед в тавана. Сякаш гледаше в Безкрая.

Мат притвори уморено очи. От предишната хубавичка Поли не беше останало почти нищо. Косите й бяха разпилени й смачкани, лицето й бе изпомацано с грим, но въпросът не бе в това. Нещо я беше напуснало, а на негово място бе дошло друго. На бледото й лице бе изписан безмерен ужас от това, което може би все още виждаше там в Безкрая.

— Мат, как се озова тук? — попита тя накрая.

— Наложи се да те спасявам.

— Ти не си Син на Земята.

— Така е.

— Може и да си доносник. Набегът срещу дома на Хари беше в същата вечер, когато се появи.

— Каква вопиюща неблагодарност от страна на спасената девица.

— Прощавай. — Но очите й продължаваха да го разглеждат подозрително. Тя свали краката си от стола, надигна се и седна на пода. Носеше чужди дрехи от мека тъкан, като тези, които се използваха за спортуване. — Вече не вярвам в нищо. Дори не съм напълно сигурна, дали не бълнувам. Може още да съм в сандъка.

— Успокой се — каза Мат и я поглади утешително по рамото. — Не си…

Тя го хвана за ръката и го дръпна рязко — беше толкова неочаквано, че Мат едва не падна. Всички нейни движения бяха някак непремерени, преувеличени.

— Ти не знаеш какво беше вътре! Увиха ме като мумия и ме напъхаха и всичко беше все едно… все едно, че съм умряла! — Тя стискаше ръката му конвулсивно, забивайки малките си нокти в кожата му. — През цялото време се опитвах да си припомня разни неща, но не можех да стигна до тях. Ето защо… — тя млъкна, понечи да продължи, но устните й се раздвижиха беззвучно. След това се хвърли към Мат. Блъсна го, свали го на пода и се сгуши в обятията му. Нямаше нито капчица страст в движенията й. Тя се притискаше към него, сякаш се давеше, а той беше плаващ дънер.

— Ей — извика Мат. — Пистолетът. Изпуснах пистолета.

Поли не го чуваше. Мат погледна нагоре, към входния люк. За щастие не се чуваха никакви подозрителни шумове.

— Всичко е наред — помъчи се да я утеши той. — Сега всичко ще се оправи. Важното е, че се измъкна. — Тя зарови лице в рамото му и се разплака. — Всичко свърши… — Мат плъзна ръка по гърба й и започна да я масажира така, както бе направила Лени с него предишната нощ.

Странен бе начинът, по който Поли протягаше ръка, за да докосне някой предмет. Но Мат започваше да я разбира. По такъв начин тя се убеждаваше, че всичко наоколо е истинско. Времето, прекарано в „ковчега“, вероятно е било далеч по-страшно, отколкото той си представяше. Сигурно там вътре се губеше съприкосновение с реалността, както и вярата в солидността и материалността на всичко извън тази изкуствена утроба.

Поли продължаваше да се притиска към него и пръстите й опипваха всеки инч от тялото му, спираха се на всяка извивка. От близостта й Мат губеше представа за околната обстановка: вдлъбнатите метални стени, дебнещите в засада оръжия и Изпълнението изгубиха значение. Остана единствено Поли.

— Помогни ми — произнесе задъхано тя. Мат се претърколи върху нея. Меката материя на дрехата й се разпори с лекотата на хартия. За един кратък миг той се зачуди какъв смисъл е имало от нея. Но това също нямаше значение.

След това Поли каза:

— Е, все пак, аз съм реална.

А Мат, който все още се спускаше някъде от далечните върхове на Нирвана, попита умиротворено:

— На това ли му казваш помощ?

— Не зная какво точно съм имала пред вид. Нуждаех се от помощ и това е всичко. — Тя се усмихна лениво. — Да допуснем, че е ставало дума за друго. Тогава какво?

— Тогава следва, че съм се възползвал от моментната ти слабост. — Той отмести лекичко глава за да я погледне. Промяната беше невероятна. — Одеве се уплаших, че съвсем ти е хвръкнала чивията.

— Така си беше.

Мат погледна нагоре, към люка, и протегна ръка към пистолета. Нирваната свърши.

— Ти наистина ли дойде да ме спасиш?

— Да. — Нищо не каза за Лени. Поне засега. Няма смисъл да разваля хубавия миг.

— Благодаря ти.

— Моля. Не забравяй, че ни предстои да се измъкнем оттук.

— Не искаш ли да ме попиташ нещо?

Тя какво, проверява ли го? И сега ли не му вярва? Всъщност, защо трябва да му вярва?

Поли се размърда под него.

— Мат. Къде сме?

— В Болницата. В самата й сърцевина. Но можем да излезем.

Тя се измъкна под него и се надигна с плавни движения.

— Ние сме на един от бавноходите! Кой е този?

— „Планк“. Това има ли някакво значение?

Тя се хвърли към ултразвуковия пистолет на втория полицай с ентусиазма на спринтьор във финалните метри и го измъкна трескаво от кобура.

— Можем да взривим атомната централа! Да хвърлим цялата прокълната Болница заедно с екипажа в небесата! Хайде, Мат, размърдай се! Има ли охрана по коридорите?

— Да взривяваме ли? Да не си се побъркала?

— Ще превърнем на прах Болницата и по-голямата част от плато Алфа. — Поли събра смачкания и скъсан комбинезон, но като видя в какво състояние е го захвърли на пода. — Ще се наложи да си услужа с панталоните на някой от тези. Чака ни работа, Мат! Победата е близо! Само с един удар!

— Каква победа? Ние ще загинем!

Поли опря ръце на хълбоците си и го погледна с отвращение. Панталоните, които беше навлякла междувременно, й бяха твърде големи.

— Вярно, забравих. Ти не си Син на Земята. Добре, Мат, ще ти дам време да се измъкнеш. Интересно, дали ще успееш да напуснеш зоната на поражение. Лично аз се съмнявам в това.

— Дойдох тук, защото ти ме заинтригува. Не съм изминал целият този път, за да извършиш самоубийство. Искам да тръгнеш с мен.

Поли надяна куртката на полицая и я завърза на кръста си.

— Ти си свърши работата. Мат, не бих желала да съм неблагодарна, но пътищата ни се разделят. Това е, защото не ни съвпадат целите. — Тя се наведе, целуна го страстно, отблъсна го и прошепна: — Не мога да изпусна такъв случай. — След тези думи се отправи към стълбата.

Мат й препречи пътя.

— Без мен няма да изминеш и половин коридор. Нужен ти е покровител. Така че ще вървим заедно и ще напуснем Болницата — ако успеем.

Поли замахна и го удари.

Блъсна го със свити пръсти точно под гръдната кост, там, където ребрата се събираха в триъгълник. Мат се преви о две, опитвайки се да обхване с ръце пронизващата го болка. Не можеше да диша и само зяпаше с отворена уста като риба на сухо. Почувства нежно докосване на пръсти по лицето си и видя, че Поли смъква от носа му газовия филтър.

Зърна я с крайчеца на окото да пълзи нагоре по стълбата. Чу как се отваря металният люк и след миг как хлопва оглушително. Вътре в дробовете му се стичаше пламтяща лава. Опита се да си поеме въздух, но го проряза нова остра болка.

Не умееше да се бие. А и какъв смисъл, когато притежаваш „късмета на Мат Келер“? Само веднъж беше ударил в челюстта един от полицаите. И това бе целият му опит. Кой би очаквал, че тази крехка девойка може да удря толкова силно?

Най-сетне започна да се изправя — милиметър по милиметър. Поемаше си дъх на дребни, болезнени глътки. Когато болката над сърцето намаля до по-поносими размери, Мат се обърна и протегна ръка към стълбата.