Лари Нивън
Дар от Земята (4)

Глава 4
Въпросният човек

Болницата беше командният център на този свят. Един не особено голям свят, чиято населена територия заемаше едва 20000 квадратни мили, но тъкмо тази част сериозно се нуждаеше от управление. Освен това светът имаше нужда от значително количество електроенергия, от изпомпване на колосални маси прясна вода от реките на Дългия водопад и най-вече — от щателно медицинско наблюдение. Болницата беше голяма, сложна и многообразна. Двата бавнохода оформяха източния и западния й край. Тъй като космическите кораби представляваха кухи цилиндри с отварящи се навътре шлюзове (към Таваните — както ги наричаха в този район, защото при изкуствена гравитация по време на полет те съответстваха на „горе“), то коридорите в непосредствена близост до тях бяха извити, пресечени и значително затрудняваха ориентирането.

Тъкмо по тази причина младият мъж в кабинета на Исус Пиетро нямаше никаква представа за своето точно местонахождение. Дори и да успееше да напусне кабинета и да преодолее охраната, неминуемо щеше да се заблуди. И той го знаеше. Толкова по-добре.

— Ти отговаряше за взривното устройство — започна Исус Пиетро.

Мъжът кимна. Имаше русолява, пригладена на една страна коса. Под очите му се бяха оформили тъмни полумесеци, като от недоспиване, но представата бе измамна, тъй като младият човек бе спал почти през цялото време след залавянето си край дома на Хари Кейн.

— Изплашил си се — премина в настъпление Исус Пиетро. — Иначе как ще обясниш, че не си дръпнал ръчката. Нарочно си я притиснал, за да не задействаш детонатора неволно.

Мъжът вдигна поглед. На лицето му се четеше нескрит гняв. Той не помръдна от място, тъй като беше безсилен да предприеме каквото и да било.

— Не се ядосвай. Тези детонатори често дават засечки. Ние въобще…

— Когато се свестих бях сигурен, че вече съм мъртъв! — изкрещя мъжът.

— … не им се доверяваме. А и всички твои действия са напълно обясними. Човек трябва да е луд, за да посегне доброволно на живота си. Не, не се опитвай да ме прекъснеш. Не ме интересува какво възнамеряваш да ми кажеш. Искам да чуя за колата в мазето.

— Смятате ме за страхливец, нали?

— Е, чак пък страхливец.

— Аз откраднах колата.

— Виж ти? — скептичният тон на Исус Пиетро всъщност не беше престорен. Той не вярваше на този човек. — Тогава, може би ще ми обясниш как никой не е разкрил кражбата.

Мъжът се зае да разказва. Говореше развълнувано, настоявайки с всяка своя дума и жест Исус Пиетро да признае неговата смелост. А и защо не? Вече нямаше кого да предава. Животът му ще продължи точно толкова, колкото пожелае събеседникът му. На три минути път от тук се намираше приемната на органната банка. Исус Пиетро го слушаше с любезно изражение. Да, той си спомняше колата, която бе кръжала издевателски в течение на пет дни над Платото. Нейният бивш притежател, също екипарий, тогава си изпати заради своята небрежност.

— А след това я скрихме в мазето и вдигнахме отгоре коралова къща — завърши разказа си младият мъж. — Имахме грандиозни планове. В багажника скрихме цял арсенал от оръжия — бомби и един откраднат ултразвуков парализатор. Но сега няма кой да ги използва.

— Само че и колата я няма.

— Какво?

— Изчезна — днес по обед. Снощи в бъркотията ни се е изплъзнал Келер. Тази сутрин той се е върнал в дома на Кейн, взел колата и долетял е нея почти до Болницата, преди да му пресечем пътя. Само Мъгливите Демони знаят какво е искал да направи.

— Страхотно! Последният полет на нашия… хъм, не можахме да измислим подходящо название. Нека бъде въздушен флот. Последният полет на нашия славен въздушен флот. Кой казвате го е направил?

— Келер. Матю Лей Келер.

— Този не го познавам. Какво е търсил в моята кола?

— Я стига с тази комедия. Никого не прикриваш. Той сам се спусна в пропастта. Сини очи, кестеняви коси, двайсет и една годишен…

— Казвам ви, никога не съм го виждал.

— Сбогом — Исус Пиетро натисна бутона под бюрото. Вратата се отвори.

— Почакайте малко. Ей, почакайте…

„Лъже — помисли си Исус Пиетро, след като отведоха заловения. — Вероятно е излъгал и за колата.“ Някъде във вивариума очакваше своя разпит истинският виновник за отмъкването на въздушната кола. Ако въобще колата е крадена. Исус Пиетро продължаваше да се съмнява, че може да е предоставена доброволно от екипарий — от неговия таен хипотетичен предател.

Той често се питаше, защо екипажът не разрешава да използват лекарства за извличане на истината. Лесно можеха да ги приготвят по инструкции от корабната библиотека. Веднъж, когато беше в добро настроение, Милард Парлет склони да даде някакво обяснение: „Ние притежаваме техните тела — каза тогава той, — разчленяваме ги на съставните им части при най-малкия повод, а дори когато успеят да умрат от естествена смърт, пак взимаме онова, което ни е нужно. Нима тези нещастници нямат право поне на собствени мисли?“

Това прозвуча като изповед от самите дълбини на душата, като мнение на човек, чийто живот зависеше изцяло от органната банка. Другите изглежда бяха на същата позиция. Ако Исус Пиетро наистина искаше да получи отговори на измъчващите го въпроси, оставаше му да се осланя само на собствените си емпирични познания за човешката психика.

Поли Торнкуист. Възраст: двайсет. Височина: пет фута и един инч. Тегло: деветдесет и пет паунда. Облечена в смачкана вечерна рокля, с модна за колонистите кройка.

Дребничка, мургава и мускулеста — в сравнение с жените, с които обикновено се срещаше Исус Пиетро. Мускули, заякнали от работа, а не от тенис. Дланите й бяха покрити с мазоли.

Ако беше израснала тук, на плато Алфа, в кръга на управляващите, тя сигурно щеше да се прослави със своята красота. И сега беше привлекателна — въпреки мазолите и загрубялата кожа на ръцете. Но подобно на повечето колонисти тя бе обречена на бързо състаряване.

Момичето изтърпя втренчения му поглед без да мигне, на всичко отгоре си позволи да го подкани с наглото:

— Е?

— Е? Ти си Поли Торнкуист, ако не греша.

— Не грешиш.

— Снощи, при ареста, в теб е открита фотолента. Откъде я имаш?

— Предпочитам да не ти казвам.

— Мисля, че накрая ще ми кажеш. А междувременно, за какво би желала да разговаряме?

Поли го погледна малко объркана.

— Ама вие сериозно ли?

— Сериозно. Днес разпитах вече шестима. Органната банка е пълна, а и работният ден приключи. Аз не бързам. Известно ли ти е какво те чака заради твоя филм?

Тя кимна уморено.

— Зная. Особено след днешния набег.

— О, значи всичко ти е ясно?

— Напълно. Синовете на Земята повече не са ви необходими. Винаги сме представлявали известна заплаха за вас и…

— Я не се надценявай.

— Но вие никога не сте се опитвали да ни унищожите. Поне досега. Ще попитате защо — защото служехме като източник за попълване на вашите проклети запаси от органи!

— Удивляваш ме. Това знаеше ли го, когато се присъедини към тях?

— Бях повече от сигурна.

— Защо тогава отиде при тях?

Тя разпери ръце.

— А защо отива всеки? Просто не можех повече да понасям сегашното положение. Кастро, какво ще стане с вашето тяло, когато умрете?

— Ще го кремират. Аз съм стар човек.

— Вие сте член на екипажа. При вас това е неизбежно. Само колонистите отиват в органната банка.

— Наполовина член — поправи я той. Изпитваше желание за откровен разговор, а и не виждаше смисъл да се прикрива пред това момиче, което така или иначе беше обречено. — Когато моят… може да се каже псевдобаща навършил седемдесет години, той вече се нуждаел от тестостеронови инжекции. Но вместо това предпочел друг начин. — Момичето го погледна объркано, после изглежда разбра за какво говори, защото очите й се разшириха от ужас. — Виждам, че ме разбираш. Скоро след това жена му — майка ми — забременяла. Трябва да призная, че те ме възпитаваха почти като екипарий. Обичам ги и двамата. Не зная кой е бил баща ми — истинският ми баща. Може да е някой бунтовник, или крадец.

— За вас това, предполагам, е безразлично.

— Да. Но да се върнем към Синовете на Земята — малко припряно предложи Исус Пиетро. — Ти си напълно прана. Те повече не са ни нужни — нито като източник за попълване, нито за други цели. Вашата група от бунтовници беше най-многочислената на Планината Ягледай. Но когато му дойде времето ще приберем и другите.

— Не разбирам. Органните банки вече не са необходими, нали? Защо не публикувате новината? Целият свят ще празнува!

— Именно по тази причина я държим в тайна. Ах, тези ваши сантиментални хрумвания! Не, органните банки не са излишни. Просто сега ще ни е необходим далеч по-малък запас от суров материал. Но като средство за наказание на престъпленията, органните банки са също толкова важни, колкото са били всякога.

— Кучи син си ти — изсъска Поли. Лицето й почервеня, гласът й стана леден, тя едва сдържаше гнева си. — Направо трепериш, че ще забравим всякакъв страх, когато узнаем, че ни убивате напразно!

— Вие няма да умирате напразно. Това е престанало да бъде необходимост още от времето, когато е била извършена първата органна трансплантация между еднояйчни близнаци. Престанало е да бъде необходимост, когато Ландщейнер за първи път е класифицирал основните кръвни групи през 1900 г. Какво знаеш за колата в мазето на Хари Кейн?

— Предпочитам да не отговоря.

— Трудно е да се разбере човек е теб.

Момичето за първи път си позволи усмивка.

— И друг път съм го чувала.

Исус Пиетро зяпна изумен от собствената си реакция. Беше завладян от възхищение пред това крехко създание — и дори от страстно желание. Непокорната колонистка изведнъж се превърна в единствената жена на този малък свят. Исус Пиетро съумя да задържи каменното изражение на лицето си, докато вълната от чувства не се отдръпна. Това отне няколко секунди.

— А какво знаеш за Матю Келер?

— За кого? Искам да кажа…

— Че предпочиташ да не ми отговаряш. Мис Торнкуист, вие вероятно знаете, че на нашата планета няма лекарства за извличане на истината. В корабната библиотека се съхраняват подробни указания за това как да се приготви скополамин, но екипажът не ми позволява да се възползвам от тях. Бях принуден да изобретя други начини. — Той забеляза, че тя неволно се напряга. — Не, не. Няма да те боли. Ако си позволя да те измъчвам, ще ме изпратят в органната банка преди теб. Това, което ти предстои, по-скоро прилича на приятна почивка.

— Мисля, че знам за какво говорите. Кастро, що за човек сте вие? Та вие сте наполовина колонист? Защо поддържате страната на екипажа?

— В името на понятия като законност и ред, мис Торнкуисг. На нашата планета съществува само една сила, способна да ги създаде и запази и това е екипажът. — Исус Пиетро натисна бутона за повикване.

Не можа да се отпусне, докато не отведоха момичето, а след това изведнъж цялото му тяло се разтрепери. Дали Поли забеляза пламналото в него желание? Колко неловко се получи. Не, сигурно е решила, че той й се сърди. Да, така е станало.

Поли крачеше из лабиринта от коридори, когато изведнъж си спомни Матю Келер. Защо Кастро я бе попитал за него? Та той дори не е член на организацията. Дали пък това не означава, че Келер е успял да избяга?

Странно се получи снощи. Мат й харесваше. Заинтригува я. А после изведнъж… За него това е изглеждало, сякаш внезапно го е зарязала. Е, сега вече няма значение. Но Изпълнението трябва да го освободи. Той беше само едно от подставените лица. Кастро. Защо й наговори всичките тези неща? Дали пък това не е част от „ковчежната терапия“? Каквото и да я чака, ще търпи, докато може. Нека Кастро се безпокои за това кой още знае тайната на рамробот 143. Тя не каза на никого. Нищо, нека трепери.

Момичето зяпаше с приятно удивление извитите стени и тавана, боядисани в жизнерадостни тонове, спираловидната стълба и изтъркания, потъмнял килим от домашна трева. Тя разглеждаше вдигащия се на облачета прах под краката й и от време на време плъзгаше ръка по грапавата повърхност на строителния корал в местата, където боята се беше олюпила. Новият й пуловер сякаш сияеше сред мрачната атмосфера на изоставената къща.

— Колко е стара — прошепна тя. Говореше с аристократичен акцент, чудноват и забързан.

Мъжът вдигна ръка от талията й, за да й покаже с широк жест стаята.

— Ето как живеят те — произнесе той със същия акцент. — Точно така. Сигурно си видяла и другите къщи по време на полета към езерото.

Мат се усмихна, докато ги гледаше как се изкачват по стълбите. Той самият никога досега не беше виждал двуетажен коралов дом, твърде трудно беше да се раздуе строителният балон до подобни размери, а и вторият етаж след време се смъкваше, или провисваше, ако не бъде поддържан постоянно. Като толкова искат да видят как живеят колонистите защо не слязат на плато Делта?

Какво всъщност ги интересува? Техният живот сигурно е много по-разнообразен.

Странни хора са те. Трудно е да ги разбереш, не само заради напевната бързина, с която произнасят думите, но и заради това, че самите думи имаха други значения. Лицата им също бяха странни, чужди, с разширени ноздри и високи, изпъкнали скули. В сравнение с хората, които Мат познаваше, те бяха слабосилни, с недоразвити мускули и толкова грациозни и красиви, че Мат дори се усъмни дали говорещият е мъж. Което не пречеше видът му да бъде такъв, сякаш му принадлежи целият свят.

Подведе го изоставената къща. Дори реши, че всичко е загубено и ей сега ще го заловят, когато двамата горе неочаквано кацнаха пред къщата и взеха да я разглеждат, надничайки навсякъде. Но ако има късмет, може въобще да не слязат при него.

Беше се притаил в един шкаф, а сетне, докато оглеждаха другата част на къщата, изтича навън, сграбчи кошницата с припасите им и побягна към гората. Имаше едно място, където все още можеше да се скрие. Място, за което трябваше да се сети по-рано.

Той прескочи ниската каменна стена, без да изпуска кошницата с храната. Откъм страната на пропастта беше оставен тесен гранитен корниз — ширината му не надхвърляше три фута. Мат седна със скръстени крака, опрял гръб в стената, а краката му помръдваха само на няколко инча от зеещата долу пропаст. След това отвори кошницата с приготвената за пикника храна.

Беше повече от достатъчно за двама. Мат изяде всичко: яйцата и сандвичите, тубичките с крем, супата в термоса и маслините от паничката. След това ритна празната кошница в бездната и проследи полета й надолу.

Помислете:

Всеки може да зърне безкрайността, ако погледне в ясна нощ нагоре. Но само на планетата Планината Ягледай можете да видите безкрайността като гледате надолу.

Не, това не е истинска безкрайност. Както, впрочем и нощното небе. Виждат се няколко от по-близките галактики, но дори и вселената да се окаже крайна, вие пак надниквате на сравнително ограничено разстояние в нея. Така или иначе, важното беше, че Мат виждаше тази привидна безкрайност, докато гледаше надолу.

Кошницата продължаваше да се смалява и накрая изчезна.

Далеч по-назад я следваше разперила криле пластмасовата салфетка. Но тя също се изгуби от погледа му.

Не остана нищо, освен бялата пелена.

В някой далечен ден ще нарекат този феномен „платотранс“. Всъщност това беше форма на самохипноза, добре позната на жителите на Платото от всички социални слоеве и можеше да бъде сравнена с известните от миналото прояви на „високопланинска хипноза“, или „поглед в далечината“, една разновидност на религиозния транс, която се срещаше само в Астероидния пояс на Слънчевата система. Погледът в далечината бе истинска заплаха за всеки миньор, прекарал повече от допустимото в съзерцание на някоя звезда сред безкрайния космос. Платотранса започваше с продължителен, замечтан поглед надолу, в мъгливата пустош.

Цели осем часа Мат не бе имал никаква възможност да се отпусне. Едва ли щеше да му се отдаде и през настъпващата нощ, така че не биваше да изпуска своя шанс. Той се облегна назад.

Когато излезе от транса, Мат бе завладян от смътното усещане, че е изминало много време. Лежеше на една страна, с лице към пропастта, загледан в безмерната тъмнина. Нощта бе настъпила неусетно и той се чувстваше чудесно.

Докато не си спомни.

Изправи се и внимателно прескочи стената. Струваше му се, че са заменили стомаха му с пластмасовия макет от кабинета по биология. Ръцете му се тресяха. Отдалечи се на известно разстояние от стената и спря. В коя посока е болницата?

„Хайде стига — рече си той. — Това е смешно.“

Добре де, вляво от него се издигаше полегат склон. Зад себе си виждаше слабо сияние. Защо не опита там.

Тревата и почвата свършиха, когато Мат достигна върха. Сега под босите му крака имаше само камък, камък и скален прах, недокоснати през трите столетия, откакто колонията насаждаше с растения този свят. Мат стоеше на върха на хълма и разглеждаше Болницата. До сградата имаше не повече от половин миля, но пътят бе облян в ярка светлина. Зад нея и от двете й страни сияеха още светлини от прозорци на къщи, но всичките бяха построени на не по-малко от половин миля. На техния фон Мат забеляла зеления език на гората, която бе видял тази сутрин.

Почти в противоположна посока на тъмната, размита стена от дървета, към Болницата водеше равна линия от светлини, която се отдалечаваше от струпаните в покрайнините на оголената зона здания. Сервизен път.

Мат можеше да се добере до дърветата като се придвижва в покрайнините на заселената част. Дърветата щяха да му осигурят нужното прикритие, докато стигне стената, но тази идея му се струваше прекалено рискована. Защо Изпълнението ще оставя само този тесен пояс от дървета на иначе строго охранявания оголен участък? Гората сигурно беше натъпкана с инструменти за наблюдение.

Мат запълзя по корем върху голата скала.

Налагаше се да спира често. Този начин на придвижване се оказа безкрайно уморителен. Не му даваше покой мисълта какво ще прави, когато попадне вътре. Болницата беше огромна, а той не знаеше нищо за вътрешното й устройство. Плашеха го и светещите прозорци. Там никой ли не спи? Всеки път, когато спираше да си отдъхне, Болницата изглеждаше все по-близо.

Сега вече се различаваше по-добре и стената, която я обкръжаваше. Беше наклонена навън и в нея не се виждаше никаква цепнатина.

Намираше се само на стотина ярда от стената, когато се натъкна на жицата. Беше закрепена на забити в скалата метални куки, разположени на равни разстояния една от друга. Жицата приличаше на гола метална струна, изпъната на няколко инча над повърхността. Мат не я докосна. Прескочи я крайно предпазливо, без да се надига повече от необходимото.

Зад стената се разнесе приглушен тревожен звън. Мат замръзна на място. След това се обърна и с един скок се прехвърли обратно зад жицата. Остана да лежи съвсем неподвижно, стиснал здраво очи. Почувства слабо вцепенение, което означаваше, че го е засегнала ултразвукова вълна. Добре, че се намираше извън обсега й. Вдигна глава и се огледа. Четири прожекторни лъча шареха по голата скала. Площадката гъмжеше от полицаи.

Той се обърна, опасявайки се да не забележат бялото му лице. Разнесе се свистене. Наоколо се сипеха „щадящи куршуми“, игли от стъклоподобно вещество, които се разтваряха в кръвта. Не бяха като оловните, но рано или късно някой от тях щеше да го намери.

Неочаквано го прикова ярка светлина. После втора, трета.

От стената се разнесе глас: „Прекрати стрелбата!“. Свистенето на иглите постепенно утихна. Гласът заговори отново: властен, изпълнен с досада и ужасно засилен:

— Ей ти, ставай. Най-добре ела сам, но ако не желаеш, ние ще те довлечем.

Мат гореше от желанието да се зарови като къртица в земята. Но дори къртицата не би пробила твърдата, гладка скала. Той се изправи и вдигна ръце.

Никакво движение, никакъв звук.

Един от лъчите го изостави. След това и останалите. Известно време те кръстосваха наоколо, оставяйки ярки кръгли петна по охраняваното поле. Прожекторите угаснаха един след друг.

Отново се обади подсиленият от високоговорител глас. Този път звучеше леко озадачено:

— Кой вдигна тревогата?

— Не зная, сър — отвърна друг глас в нощта.

— Може да е бил заек. Добре, прибирайте се.

Силуетите по стената изчезнаха. Мат остана съвсем сам, все така вдигнал ръце. Почака малко, свали ги и се отдалечи.

Човекът беше висок и кльощав, с издължено, безизразно лице и тесни устни. Униформата му на полицай-изпълнител едва ли щеше да е по-чиста и изгладена, ако я беше облякъл за първи път. Седеше до вратата със скучаещо изражение, като човек, прекарал половината от живота си на този пост.

На всеки петнадесет минути трябваше да се изправя, за да разкършва схванатия си гръб.

Ковчегът сякаш беше конструиран за Гилгамеш^[1], или за Пол Бъниян^[2]. Стените му бяха от дъбови дъски, поне отвън. Осемте циферблата от едната страна изглеждаха свалени от друго място и прикачени към ковчега от сбъркал с професията си дърводелец. От кльощавия се изискваше да ги наглежда през определено време — за всеки случай. Всяка промяна в данните изискваше незабавна реакция. Но тъй като не се случваше нищо, той отново се връщаше при масата и продължаваше да чака.

Проблем: Необходимата ви информация се крие в главата на Поли Торнкуист. Как да я измъкнете от там?

Главата е неразделна част от тялото. А тялото — това е съзнанието.

Някои лекарствени препарати оказват влияние върху функциите на тялото и най-вече върху метаболизма — те водят до нежелани странични ефекти. А и без това употребата им не е позволена.

Мъчения? Можете да й изтръгнете ноктите, да счупите костите й. Но това едва ли ще реши въпроса. Болката възбужда адреналиновите жлези, а адреналинът действа на всичко. Непрекъснатата болка е в състояние да увреди необратимо тялото, което по-късно ще бъде използвано за попълване на резервите. Освен това мъченията противоречат на човешкия морал.

Приятелски разговори? Бихте могли да й предложите сделка. За нея живота и преселване в друг район на Платото, а в замяна всичко, което искате да узнаете. Ето една чудесна възможност, когато органните банки са претъпкани… Но с Поли едва ли ще сполучите да се разберете. И друг път сте срещали такива. Познавате ги добре.

Не остава друго, освен да й уредите приятна почивка.

Поли Торнкуист беше душа, самотно увиснала в пространството. Дори по-малко от това, тъй като наоколо нямаше нищо, което да бъде наречено пространство. Нито горещина, нито студ, нито налягане, нито светлина, нито тъмнина, нито глад, нито жажда, нито звук.

Тя опита да се съсредоточи върху равномерното биене на сърцето си, но дори то беше изчезнало. Изгубено сред бездната на обкръжаващото я еднообразие. Същото можеше да се каже за тъмнината зад спуснатите й клепачи, здраво стегнати с непроницаема превръзка: тъмнината беше твърде еднообразна и Поли престана да я забелязва. Тя можеше да напряга мускули срещу нежно притискащите я меки пелени, но не усещаше никакъв резултат, тъй като те поддаваха съвсем малко. Устата й беше полуотворена, не можеше нито да я разтвори широко, нито да я затвори, заради гумения мундщук. Не можеше също така да си прехапе езика, или да го размърда. Не беше в състояние да предизвика дори минимално усещане за болка. Завладя я някакво безмерно спокойствие, което безшумно и неусетно я отнасяше в света на нищото.

„Какво се случи?“

Мат седеше в покрайнините на затревения участък на хълма над Болницата. Погледът му беше прикован в светещите прозорци. Юмрукът му удряше безсилно по коляното.

„Какво се случи? Там аз им бях в ръцете? В ръцете им бях!“

И никой не му попречи да се отдалечи. Объркан, безпомощен, победен, той очакваше високоговорителя да произнесе последната заповед. Но такава не последва. Сякаш го бяха забравили. Тръгна си, усещайки с гърба си смъртта, очаквайки парализиращия ултразвуков лъч, или пробождането на щадящия куршум, или гласа на офицера.

Постепенно, в разрез с всякаква логика, той осъзна, че никой не го преследва.

И тогава побягна.

Дробовете му престанаха да подскачат трескаво, но мислите му се гонеха все така объркано. Струваше му се, че никога няма да спрат. Продължи да тича, докато не се строполи, тук, на върха на хълма, където за първи път си даде сметка, че това, което го пришпорва, е ужасът пред смъртта и органната банка. Бягаше от невъзможното и неразбираемото, от една вселена, обитавана от безмерен страх и лишена от всякаква логика. Как успя да се измъкне от тази равнина на смъртта, без да бъде забелязан от безбройните дебнещи очи? Това приличаше на вълшебство и пробуждаше нови страхове.

Нещо беше разсеяло обикновените закони на природата, за да му спаси живота. Никога не бе чувал за сила, която би могла да го стори, освен… освен Мъгливите Демони. А Мъгливите Демони бяха персонажи от легенда. Така го бяха учили от малък. Те са басня, с която плашат децата, нещо като дядо Коледа, само че наопаки. Бабичките, които бяха заселили с тях непрогледната пелена на края на света, следваха една традиция, по-древна от самата история, но не по-стара от човека. Никой не вярваше в съществуването им. Те бяха само шега, макар с горчив привкус. Нещо, в името на което да изругаеш.

„Откриха ме, а след това ме оставиха да си ида. Защо?“

Дали не са го направили преднамерено? Съществува ли някаква причина, заради която Болницата би допуснала една колонистка отрепка до самите си стени, само за да я остави да се измъкне безпрепятствено?

Може би органната банка е препълнена? Сигурно имат място, където държат затворниците, докато им потрябват пресни попълнения.

Ами ако са решили, че е екипарий? Да, ето едно подходящо обяснение! Човешка фигура на плато Алфа — напълно естествено да е някой от аристокрацията. И така да е — защо поне не го задържаха за разпит?

Мат започна да се разхожда около върха на хълма, без да се отдалечава от него. В главата му цареше хаос. Преди съвсем малко бе поел на сигурна смърт, а стана така, че врагът дори не го забеляза. Оставиха го да си тръгне — кой, защо? И какво да предприеме сега? Да се промъкне до моста Алфа-Бета с надеждата, че и там няма да го забележат? Или да скочи от обрива, размахвайки ръце със смахнатата мисъл, че ще може да полети?

Най-страшното беше, че почти бе готов да повярва във второто. Вълшебство, вълшебство. Нали Худ спомена нещо за вълшебство.

Не, не за вълшебство. Той направо почервеня от усилие да докаже, че вълшебството нямало нищо общо. Говореше за… някаква психична сила. А Мат бе така погълнат от присъствието на Поли, че дори не го изслуша докрай. Твърде неприятно, защото това можеше да се окаже единственият му шанс за спасение. Иска или не, налага се да приеме, че притежава парапсихични способности, макар да не разбира в какво точно се проявяват. Все пак по-добре някакво, отколкото никакво обяснение.

— Аз притежавам психична сила — произнесе той. В тмнината гласът му прозвуча необикновено убедително.

Чудесно. А сега? Не помнеше нищо от разясненията на Худ за особеностите на парапсихичните способности. Можеше обаче да зачеркне идеята за скокове от ръба на пропастта. Каквато и да се окаже истината за неизследваните сили на човешкия мозък, те сигурно имат своя логична последователност. Едва сега си спомни странната увереност, която го бе завладяла пред стената на Болницата — че никой няма да го забележи, стига само да го пожелае. Затова пък никога не си бе помислял, че би могъл да лети — дори на сън.

Ще трябва да си поговори с Худ.

Но Худ е в Болницата. Може би дори вече не е между живите.

Дявол да го вземе…

Вълна от дребни, разпарцаливени облаци постепенно закриваше звездите. Градските светлини гаснеха една след друга, освен тези на Болницата. На Платото се възцари пълна тишина.

Какво пък… все пак опита да се промъкне в Болницата. Дори го разкриха. Само дето не го видяха, когато се изправи в сиянието на прожекторите. Защо? — въпрос, чийто отговор все още предстоеше да научи, също както и отговора на „как“?

Ако иска да постигне нещо трябва да рискува. Изправи се решително и отново пое напред. Проклинаше се за упоритостта си, но не спираше.

Добре де, щом е решил да си троши главата, защо не навлече по-ярки дрехи? Синя риза с оранжева якичка, малинова шапка с буквата „с“ в жълт триъгълник и очила с метални рамки — съвсем като в училище. Няма значение — ще се приближи така, както е сега.

Винаги си е падал по красивите жестове.

Вървеше по края на оголената земя, докато не стигна къщите. Сега пое по опустелите улици. Сградите от двете страни го наблюдаваха, мрачни, смълчани. Сигурно щяха да изглеждат красиви на дневна светлина. Що за хора живеят в тях? Весели, жизнерадостни, щастливи, вечно здрави и вечно млади. Как му се искаше и той да е един от тях.

Постепенно забеляза една особеност в къщите. Колкото и да се отличаваха по конструкция, цвят, стил и материал, всички притежаваха един общ, обединяващ признак. Всичките бяха обърнати с фасадите си към Болницата.

Сякаш Болницата ги изпълваше със страх. Или с чувството за вина.

Отпред изникнаха светлини. Мат ускори крачка. Вървеше вече половин час. Да, ето го и сервизният път, осветен от два реда лампи. По средата си имаше прекъсната бяла линия.

Мат стъпи върху нея и закрачи в посока към Болницата. Раменете му отново се напрягаха неестествено, сякаш долавяха полъха на дебнещата отзад смърт. Но опасността всъщност беше отпред. Органната банка символизираше най-унизителната смърт, която би могъл да си представи. Но имаше нещо, дори по-страшно от нея.

Случваше се да освобождават затворници от Болницата, за да разкажат как са ги съдили. Рядко, но се случваше. Мат вече се досещаше какво го чака.

Забележат ли го, ще го прострелят с щадящи куршуми, после ще го отнесат в Болницата на носилка. Когато се събуди, ще го отведат на първия и последен разпит с ужасния Исус Пиетро Кастро. Горящите очи на Главата на Изпълнението ще се впият в неговите и той ще чуе кънтящия му глас: „Келер, а? Да, ние разчленихме твоя чичо. Е, Келер? Появил си се тук, сякаш си екипарий, който има работа в Болницата. И каква е тази работа, Келер?“

Какво ще отговори тогава?