Лари Нивън
Дар от Земята (13)

Глава 13
Всичко се случи изведнъж

Поли се носеше в плавен бяг. Газовият филтър беше прикрепен на носа й. Държеше ултразвуковия пистолет пред себе си, насочен някъде към средата на извитата вътрешна стена. Появи ли се противник, ще се окаже право на мерника. Отзад едва ли ще я нападнат. Движеше се твърде бързо.

Като член на вътрешното ядро на Синовете на Земята, Поли познаваше „Планк“ не по-зле от родния си дом. Кабината за управление на полета беше в противоположния край на концентричния коридор. Тя отбелязваше мислено вратите, покрай които минаваше. Хидропонната лаборатория… библиотеката…

Управление на полета. Вратата беше затворена. Нямаше стълба.

Поли приклекна, напрегна сили и подскочи. Тя увисна във въздуха и се вкопчи в напречната дръжка. Оказа се, че вратата не е заключена, а само притворена — просто никой не беше идвал тук от дълго време. За нещастие тя се отваряше нагоре — тоест навътре. Разочарована, Поли се пусна и се приземи върху пода.

Да се насочи към реакторното… не, там вероятно е поставена солидна охрана. Нали цялото Плато черпи електричество от централата.

Спря и пъхна замислено ръце в джобовете на панталона.

Пръстите й напипаха бележник.

Поли отново подскочи, вкопчи се с едната си ръка за дръжката, а с другата пъхна бележника между вратата и рамката точно на мястото, където трябваше да се намира езичето на бравата. Падна, отново подскочи, но този път удари металната врата с разтворена длан. Вратата се открехна нагоре и… се разтвори.

Далеч зад извивката на коридора някой извика:

— Ей, какво става там?

Гърдите й се повдигаха трескаво, но въпреки това се владееше чудесно. Подскочи за последен път, хвана се за рамката на вратата и се притегли нагоре. Ехо от тежки стъпки… Още преди някой да се покаже в полезрението й тя успя да затвори вратата. Тук имаше стълба, прикрепена за някогашния таван. Без никакво съмнение първоначалният екипаж на „Планк“ се е спускал по нея в тези шест кресла пред пулта за управление. Поли също се възползва от стълбата.

Тя се завъртя на последното стъпало, скочи във второто кресло, намести се удобно и обхвана с поглед командното табло. Една част от стената беше разрязана и между два от панелите вътре бе заварена най-обикновена метална пръчка. По време на полета бяха необходими и двата контролни пункта: реакторният отсек — за да се поддържа двигателят в работно и устойчиво състояние, а кабината за управление — за да се определя посоката на движение. Сега термоядреният реактор се използваше единствено за производство на електричество и контролното табло пред Поли беше мъртво.

Тя се озърна и забеляза метално шкафче, заловено с яки болтове за стената до вратата. Ако вътре има оксижен…

Имаше.

И ако в кабината няма възпламеняващи се газове… ако оксиженът работи…

Поли включи горелката и нищо не избухна. Тогава се зае да заварява вратата. Почти в същия миг привлече нечие внимание. До ушите й достигна приглушен тропот и глъчка от възбудени гласове в коридора. А след това почувства и съвсем поносимо вцепеняване — като от разсеян ултразвуков удар. Вратата чудесно изолираше парализиращия лъч, но Поли реши да не изпробва издръжливостта й. Все пак се постара да завърши със заварката, преди да се изкачи обратно по стълбата.

С помощта на горелката преряза пръчката. Работата вървеше бавно. Ако не беше заварила вратата полицаите сигурно щяха да се доберат до нея преди да е приключила. Но сега разполагаше с цялото време на света. На техния свят.

Мат изпълзя в коридора и направи няколко крачки, като се олюляваше. Дори не намери сили да затвори вратата на стаята за разпити. Вървеше прегънат на две, като притискаше с длани извора на болка в средата на тялото си. Така и не се сети да вземе втория пистолет.

„Ама че съм и аз един завоевател на женски сърца — мърмореше саркастично той, наслаждавайки се на измъченото шептене на собствения си глас. — Ето ти и поредния провал.“

Зад ъгъла се показа нечия масивна фигура, пристъпвайки тежко. Исус Пиетро Кастро, с надянат газов филтър и тежкокалибрен пистолет, зареден с щадящи куршуми, едва успя да вдигне глава, за да избегне сблъсъка. Той спря на полукрачка и ченето му започна бавно да се отпуска, докато съзнанието му постепенно и на порции възприемаше сините очи, кестенявите коси, гневното, ожесточено лице на колонист и пропитата с кръв яка на униформата.

— Съгласен ли си с мен? — попита го мрачно Мат.

Кастро вдигна пистолета. Толкова за „късмета“.

Цялото унижение и гняв, бушуващи в душата му, изригнаха на воля.

— Добре де — изрева той. — Гледай ме! Хубавичко ме разгледай, дявол те взел! Аз съм Мат Келер!

Главата втренчи поглед в него. Но не стреля. Само го разглеждаше.

— Вече на два пъти съвсем сам се промъкнах във вмирисаната ти Болница! Минах през стени, през мъглата на бездната, през приспивателен газ и щадящи куршуми, за да спася тази проклета фуста, а когато я освободих, тя ме прасна в корема и ме скърши като цвете! Наслаждавай ми се сега!

Кастро гледаше и гледаше!

И накрая Мат осъзна, че той трябваше отдавна да го е прострелял.

Исус Пиетро поклати отрицателно глава без да откъсва очи от Мат. След това бавно, много бавно, премести единия си крак напред.

Мат изведнъж осъзна какво става.

— Не се обръщай — произнесе припряно той. — Гледай в мен. — Сега Главата стоеше достатъчно близо, Мат се пресегна и отмести встрани дулото на пистолета, без да изпуска от очи погледа му. — Продължавай да гледаш.

Блещеха се един в друг. Очите на Кастро изглеждаха ужасно — със силно разширени черни зеници и почти без бяло около тях. От устните му се стичаше тънка слюнка. Той буквално се топеше в собствената си пот — челото му беше оросено от милион ситни капчици. Изглеждаше като завладян от екстаз, преклонение, благоговение… или ужас. И не спираше да го гледа.

Свий зениците на този пред теб и ще получиш психогенна невидимост. А като ги разшириш, какво следва… Очарование?

Едно беше повече от сигурно — сега цялото внимание на Главата бе съсредоточено върху него. Мат сви ръката си в юмрук, вдигна го назад и… не можа да довърши замисленото. Беше все едно да нападнеш инвалид. А и Кастро беше почти инвалид — едната му ръка бе превързана.

Надолу по коридора, от посоката, в която бе изчезнала Поли, долетяха викове.

Главата направи още една мъчителна крачка, като че пристъпваше върху лепило.

Твърде много врагове — отпред и отзад. Мат издърпа пистолета от ръката на Кастро, обърна се и побягна.

Докато се промушваше през вратата на стаята с ковчега той надникна през рамо и установи, че Главата продължава да го гледа и очевидно все още бе под властта на запленението си. А след това тежкият метален люк се хлопна.

Най-сетне Поли прекъсна металната пръчка и командното табло се озари в светлина. Тя плъзна поглед по светещите циферблати, после се зае да ги оглежда по-внимателно.

Ако се вярваше на данните от таблото термоядреният двигател беше студен като пещерите на Плутон.

Поли подсвирна през зъби. Причината едва ли бе в някоя неизправност на пулта. Сведенията се потвърждаваха от няколко самостоятелни датчици. Изглежда някой бе решил да лиши от осветление всички обитавани от колонистите райони.

От тук не можеше да пусне двигателите. А да се добере до реакторното нямаше никакъв шанс — сама се беше затворила в капана. Очи в очи с отмъщението.

Ех, да беше сега на борда на „Артър Кларк“! Кастро никога не би посмял да лиши от електричество екипажа. Атомният реактор на „Кларк“ вероятно работеше под пълна пара. „Както и да е“ — помисли си тя с нарастваща възбуда и се плъзна обратно по стълбата. Може би ще открие начин да се добере до „Кларк“.

Исус Пиетро усети нечия ръка да разтърсва рамото му. Той се обърна и видя до себе си майор Янсен.

— Какво има?

— Сър, напълнихме „Планк“ с газ. Всички, които не са били предупредени, трябва да са в безсъзнание — ако не са в някое херметически затворено помещение. Макар лично аз не бих искал наоколо да се въргалят толкова много назални филтри. Тези, които търсим, разполагат с предостатъчно възможности да се снабдят.

— Добре — кимна Исус Пиетро. Все още не можеше да се съсредоточи. Изпитваше желание да остане насаме, да помисли… не, не биваше да остава сам. — Проверете и в стаята за разпити. Може да е там.

— Не, няма го. Или ако е там, тогава предателят не е само един. Защото някой се е промъкнал в кабината за управление и е заварил вратата. Добре, че реакторът беше изключен.

— Измъкнете го. Но огледайте и „ковчежното“.

Майор Янсен забърза към района на обща суматоха. Исус Пиетро продължаваше да се пита какво, или кого, ще открият в стаята за разпити. Дали призракът на Келер се е скрил вътре, или пък се е стопил, докато се е отдалечавал по коридора? Не знаеше отговора.

Но затова пък беше абсолютно сигурен, че призрак наистина е имало.

Никога през целия си живот нямаше да забрави очите му. Тези приковаващи, ослепяващи, парализиращи очи. Те ще го преследват до края на дните му — през всяка минута, колкото и много да са. Защото отсега нататък призракът сигурно няма да го изостави.

Изписука радиостанцията. Исус Пиетро я дръпна от колана и каза:

— Главата.

— Сър, получих серия от много странни съобщения — разнесе се гласът на мис Лосен. — Към Болницата се придвижват огромно количество въздушни коли. Някой, по негови думи, представляващ Съвета, ни обвинява в държавна измяна.

— Мен? В измяна?

— Да, сър — гласът на мис Лосен звучеше странно. И през цялото време го наричаше „сър“.

— На какво основание?

— Да попитам ли, сър?

— Да. И им наредете да се приземят отвъд защитния периметър. В случай, че не се подчинят, изпратете срещу тях патрулните коли. Това сигурно ще са Синовете на Земята. — Той изключи радиостанцията и си помисли: „Но откъде са се взели? И как са се сдобили с колите?“

Келер — ето го отговорът.

Радиостанцията изписука отново.

Гласът на мис Лосен беше жален, почти хленчещ.

— Сър, флотата се предвожда от самия Милард Парлет. Той ви обвинява в длъжностни престъпления, както и в измяна и ви нарежда да се предадете незабавно, тъй като ви очаква съд.

— Той е обезумял. — Исус Пиетро се опитваше отчаяно да си събере мислите. Ала твърде много неща ставаха едновременно. Дали пък затова и Келер му се беше явил одеве? Този път никакви загадъчни символи, или счупени пръсти. Само очите му… — Постарайте се да принудите стареца да кацне, без да му причините вреда. Останалите коли също. Наредете им да ги програмират на автопилот. Кажете им, че няма да им направим нищо. Дайте им една минута за размишление и ако откажат — свалете ги с ултразвук.

— Сър, смея да ви напомня, че Милард Парлет е по-старши от вас. Не е ли по-добре, ако вие се предадете?

— Не.

Радиостанцията замлъкна, откъсвайки го от ефира на Болницата и външния свят.

Мат се намираше на границата на нервния срив и го осъзнаваше. По някаква причина ударът, който му бе нанесла Поли, бе пробудил в него желанието да умре. Затова и беше излязъл в коридора — да го заловят.

Но този път беше различно. Той вдигна въргалящия се на пода ултразвуков пистолет и се отправи към стълбата. Бе решил да надникне предпазливо през вратата и да открие огън по първия противник, който се изпречи на мушката му.

Имаше ли смисъл? И без това всеки момент Поли можеше да взриви двигателите. Тази мисъл го накара да замръзне в подножието на стълбата.

Не, едва ли ще й позволят да стигне до там. Поли беше получила своя дял от спасението. Идваше време Мат да помисли за себе си. Той вдигна очи нагоре към отвора в тавана и изведнъж потрепери.

Това не е врата, а капан. Подаде ли си главата отгоре и онези, които дебнат там, ще го застрелят. Бедата е, че „късметът“ му работи само тогава, когато гледа противниците си в очите. Само че Мат не можеше да гледа едновременно на всички страни.

От друга страна тази стая също не беше кой знае колко подходяща за продължителна обсада. Достатъчно е обсаждащите да пуснат няколко кратки откоса с щадящи куршуми и всичко ще бъде решено. Ако не надзърнат вътре „късметът“ няма да им стори нищо, но затова пък може да ги спре с най-обикновен ултразвуков парализатор. Те го знаеха и тъкмо по тази причина нямаше да си пъхат главите и да се излагат на риск.

Не остава друго, освен да излезе навън.

Още нещо… филтърът… сега той е на носа на Кастро. Което означава, че Изпълнението сигурно е използвало газ. За Мат коридорът бе недостъпен.

Колко много досадни пречки! Той изруга и започна да претърсва джобовете на полицаите. Един от тях се размърда внезапно и направи опит да вкопчи вдървените си пръсти в гърлото му. Наложи се да го удари с нова вълна ултразвук преди да продължи обиска. Нито един от полицаите нямаше газов филтър.

Мат отново вдигна глава нагоре, към вратата. Би могъл, разбира се, да рискува и да излезе, надявайки се, че в коридора няма газ. Ами ако вратата тук е херметична и затова не се усеща нищо?

Да се прехвърли в някоя от съседните стаи. Високо на стената имаше още врати, но нямаше как да се добере до тях.

Едва сега съгледа малък овален люк точно под изхода, на мястото, където в нормалните стаи се разполагаха шкафовете за дрехи. Дали пък да не опита да се добере до него?

Шкафът не беше за дрехи. Или по-точно — не съвсем. Вътре имаше два космически скафандъра.

На всичко отгоре бе ужасно трудно да го отвори и да се пъхне вътре. Първо се изкачи до входния люк, от там се провеси, хвана се с едната ръка за дръжката на шкафа и я завъртя, а с другата драскаше отчаяно по стената. Накрая все пак се промуши, макар че сигурно доста ще се изпоти, докато излезе обратно — когато му дойде времето.

Скафандри. Висяха на закачалки и приличаха на смачкани човешки фигури. Плътна гумирана тъкан, тежък метален пръстен около шията със закопчалки за закрепване на сваления шлем. Отзад беше прикачена реактивна раница, а управляващото й устройство се намираше под брадата.

Работи ли още въздушният преобразувател? Съмнително, след повече от триста години. Но може би имаше известен остатъчен запас в бутилката. Мат напипа един от вентилите върху раницата, завъртя го и до слуха му достигна нарастващо свистене.

Значи запасен въздух има. Скафандърът ще го защити от приспивателния газ. А шлемът, напомнящ голям сферичен аквариум за рибки, няма да попречи на зрението и „късмета“.

Вратата към коридора се отвори и Мат сграбчи пистолета. След няколко безкрайни секунди през отвора се показаха чифт крака, които заслизаха надолу. Мат вдигна оръжието и ги удари с ултразвук. Човекът изхриптя от изненада, след това полетя право надолу и се удари в пода.

— Ей, излизай отвътре! — извика нечий безкрайно властен глас.

Мат се усмихна доволно. Остави безшумно пистолета и протегна ръка към скафандъра. Постепенно го завладя необичайна отпадналост и околният свят започна да придобива нереални измерения. Значи е бил прав в предположенията си за приспивателния газ.

Той отвъртя докрай вентила и пъхна глава в прозрачния шлем. Пое няколко дълбоки вдишвания, след това задържа дъх и се зае да мушка краката си в крачолите.

— Нямаш никакъв шанс! Излизай, иначе сами ще те измъкнем!

„Давайте“. Мат надяна шлема на главата си и отново започна да диша. Вече се чувстваше по-добре, но все пак внимаваше с по-резките движения. Още повече, че скафандърът се оказа тесен.

Вратата неочаквано се отвори и някой обсипа насрещната стена с дъжд от щадящи куршуми. През отвора надникна гневно лице с изцъклени от ужас очи. Мат вдигна светкавично оръжието и стреля право в лицето. И тази жертва увисна, но не падна вътре, а се изтърколи назад. Може би някой я беше изтеглил за краката.

Въздухът в шлема имаше неприятен метален привкус. Мат смръщи нос. Всеки друг на негово място щеше да се задоволи само с едно бягство от Болницата. Кой, освен „късметлията“ Мат Келер би предприел втори опит…

Някъде отдалеч взе да се надига приглушен тътен, който постепенно премина в рев. „Сега пък какво са намислили?“ — запита се той и вдигна пистолета.

Корабът се разтърси — веднъж, още веднъж. Мат откри, че подскача вътре в тесния бокс като гумена топка. „А аз си мислех, че този кучи син блъфира!“ Разпери ръце и крака, заклещи се в стените и успя да спре търкалящия се пистолет секунда, преди да излети навън.

Корабът подскочи рязко и изведнъж една от стените на стаята се сгромоляса навън. Мат почувства остра болка в скулата. Ревът се усили и стана нетърпим.

— Прекалено близо сме — каза Парлет.

Седнал на мястото на шофьора, Худ завъртя глава.

— Мисля, че сме достатъчно близко, за да можем да издаваме заповеди — възрази той.

— Глупости. Вие просто се боите да не ви обявят за страхливец. Отдръпнете се назад, казвам ви. Нека моите хора да се бият — те знаят какво да правят. Нали затова тренираха.

Худ сви рамене и намали скоростта. И без това колата им беше някъде към опашката на въздушното ято. На фона на звездната нощ се виждаха цял рояк червени габаритни светлини и във всяка машина седяха поне двама горди представители на Парлетовия род — шофьор и мерач.

Надвиснал като лешояд над радиостанцията в колата, Парлет внезапно изкрещя:

— Ей, тихо! Улових Дейдра Лосен! Слушай, Дейдра, положението е критично…

Всички останали — Хари Кейн, Лидия Хенкък, Джей Худ — млъкнаха, оставяйки на Парлет да говори.

Бяха му нужни няколко минути, но накрая той се облегна в креслото и се усмихна с хищните си, бели зъби.

— Постигнах своето. Тя ще предаде обвиненията ни по интеркома. А след това изпълнителите ще започнат да се трепят помежду си.

— Хич няма да ви е лесно, ако поискат да докажете обвиненията си — предупреди го Хари Кейн.

— Ни най-малко. Като му дойде времето ще мога да убедя дори самия Кастро, че е виновен в държавна измяна, злоупотреба със служебното положение и ако е необходимо дори в съпружеска изневяра. При условие че… — той направи пауза за по-голям ефект. — При условие, че овладеем Болницата. Падне ли ни в ръцете, те ще повярват във всичко. Защото тогава ще говоря само аз. Според буквата на закона аз управлявам Болницата, при това още от онези далечни времена, когато Кастро е бил колкото Худ. На ръст, искам да кажа. Не се смятам за чак толкова уникален. Ако не бях аз, на мое място сега щеше да е някой друг член на екипажа. Бедата е, че в действителност тази Болница принадлежи на Кастро и сега аз трябва да му я отнема. Всеки, който иска да завземе властта на Планетата Ягледай, първо трябва да си осигури контрол над Болницата — това е горчивата истина. Да видим какво ще се получи.

— Погледнете напред.

— Полицейски коли. Не са много.

— Летят в плътна формация. Виж, тук подготовката ни куца. Никой не ни е учил на въздушен бой.

— Защо?

— Не сме очаквали, че ще воюваме във въздуха. Готвехме се за сухопътен щурм на Болницата. Поради тази причина…

— В името на Мъгливите Демони, това пък сега какво е?

Парлет бе приведен напред, вкопчил нееднаквите си ръце в таблото. Той не отговори. Хари го разтърси за рамото.

— Какво е това? Изглежда едното крило на Болницата е обхванато от пламъци.

Парлет сякаш се беше вцепенил от изненада.

А след това цял един блок от далечния край на Болницата се отдели от централната сграда и бавно започна да се издига нагоре. От основата му изригваха оранжеви пламъци.

— Това е „Планк“ — промълви Милард Парлет. — Вдига се на стартовите си двигатели.

Поли седеше в най-горното ляво кресло. Стараеше се да манипулира невероятно внимателно с приборите за управление, но въпреки това ръчките се придвижваха с къси подскачания. Вероятно отвътре контролните механизми бяха покрити с плътен слой ръжда, която сега се отлепваше и задръстваше процепите.

Най-сетне температурата в реактора започна да расте.

Поли провери водните клапани.

Всичко изглеждаше така, сякаш някога, много отдавна, някой бе оставил бавнохода в състояние на пълна готовност за неочаквано и бързо излитане. Сигурно е било през първите години от съществуването на колонията, когато все още не са били напълно уверени, че планетата е подходяща за обитаване. А след това са забравили за нуждата от предпазливост.

Докато и самите бавноходи не са се превърнали в част от Болничния комплекс, органната банка била преместена извън стените на кораба, а апаратурата в хибернационното помещение била демонтирана. Някъде тогава корабите били преобразени в най-обикновени електростанции — ако се изключи стаята за разпити и може би още едно-две подобни помещения с по-особени функции.

За щастие никой не си спомнил за шкафовете със скафандри, разположени в тесни боксове зад вратата. Оставили съдържанието им непокътнато в продължение на векове.

Никой не си спомнил и за урановите пръчки в реактора и водните запаси в контейнерите на стартовите двигатели. Водата естествено не можела да се изпари — та нали контейнерите били пригодени за работа в междузвездния вакуум. А уранът…

Поли пусна вода в затоплените двигатели и „Планк“ изрева. Тя нададе победоносен вик. Корабът подскочи и се разтресе по цялата си дължина. Зад заварената врата се разнесоха приглушени викове.

Една шега може да се каже по сто различни начини. Ядреният двигател на „Планк“ беше мъртъв, но затова пък този на „Артър Кларк“ работеше на пълна пара. И когато Поли се вреже в него с масивния корпус на „Планк“, взривът ще е напълно достатъчен, за да изпепели цялото плато Алфа!

— Излитаме — прошепна възторжено тя.

„Планк“ се отдели от подлежащата скала, вдигна се на няколко фута и се приземи плавно. Отстрани изглеждаше, все едно гигантският кораб танцува върху невидима метална жица. Поли завъртя водния клапан — безрезултатно. Водното налягане бе достигнало максималната си граница.

От гърлото й се изтръгна тихо гневно ръмжене. Реакторът, както изглежда, бе издъхнал — той не беше в състояние де издигне кораба срещу притеглянето от 0.8 g на Планината Ягледай. Ако не бе отражателната престилка, която фокусираше ударната сила на въздушната възглавница, сигурно дори нямаше да се помръдне от място.

Поли се пресегна към креслото отдясно. Тя премести близката ръчка и в отговор върху кърмата на „Планк“ се завъртяха два стабилизатора. Корабът се накрени на една страна, люшна се обратно и побутна почти нежно сградата на Болницата — веднъж, още веднъж.

Ослепителни пламъци блъскаха с неистова сила по стените на Болницата. Това бяха нагрети до предел водни пари — до такава степен, когато кислородът и водородът се разделят и парата е в състояние да пробие всичко, което се озове на пътя й. Подобно на смъртоносен ураган ревеше тя по коридорите, прогаряйки тунели в стените там, където коридорите свършваха. Парата убиваше хората далеч преди да осъзнаят какво ги застига, тъй като още първото съприкосновение с нея ги ослепяваше.

Огнените протуберанси и на двигателя вече заливаха повече от една трета от първия етаж.

За хората вътре и извън Болницата; за хората, които никога не бяха се срещали, нито щяха да се срещнат, това беше нощ, в която всичко се случваше едновременно. Здравомислещите заключваха вратите си и търсеха нещо, под което да се скрият и да изчакат, докато отмине бурята на събитията.

— Лени. Това сигурно е Лени — извика Джей Худ. — Промъкнала се е.

— Илейн Матсън?

— Точно. Тя се е промъкнала в „Планк“. Представяте ли си само?

— Избрала е невероятно удобен момент. Имате ли представа какво ще последва, ако възпламени двигателя?

— Боже мой. Какво да правим?

— Продължавайте полета — нареди Парлет. — Сега вече е късно да напуснем зоната на ядрено поражение. Със същия успех бихме могли да си пробием път до нея, надявайки се, че мис Матсън ще забележи, когато везните наклонят на страната на колонистите.

— Още полицейски коли — обяви Хари Кейн. — Отляво и отдясно.

Поли отново премести ръчката за управление. Корабът се накрени на другата страна и започна да се отдалечава на тласъци от Болницата.

Не смееше да увеличава повече крена. Какъв ли е просветът под отражателната престилка? Един фут? Един ярд? Десет? Ако престилката докосне земята корабът ще рухне на една страна.

А това не влизаше в плановете й.

Вратата зад нея бе нагорещена до червено. Поли се огледа за миг, лицето й беше все така напрегнато. Ръцете й продължаваха да шарят нервно по пулта, а корабът, макар и неохотно й се подчиняваше. За да удари по „Артър Кларк“ ще трябва първо да заобиколи Болницата.

А след това ще го таранира — отново и отново, докато един от двата ветерана не се предаде.

Тя така и не забеляза, че червеното петно на вратата побелява и се превръща в постоянно разширяващ се отвор.

Корабът подскочи най-малко на три фута и Мат си блъсна главата във вратичката на шкафа. Когато вдигна поглед, отсамната страна на стаята, същата, която бе долепена до външния корпус, се оказа откъсната като лист хартия под агонизиращите вопли на стария метал. И Мат гледаше право в кабинета на Кастро.

Не можеше да разсъждава, не можеше дори да помръдне. Сцената приличаше на кошмарно видение, свят отвъд пределите на разумното и логичното. „Магия! — помисли си той и добави: — Само не отново!“

Болницата отплуваше назад, съвсем като на сън. Изглежда му бяха заглъхнали ушите, защото всичко това ставаше в зловеща тишина. Разстоянието нарастваше…

А вътре в шлема почти не беше останал въздух. През тръбичката се процеждаше само тъничка струйка. Мат започна да се задушава. Той разкопча скобите с вяли и неумели пръсти, захвърли шлема настрани и пое жадно с пълни гърди. Едва тогава си спомни за газа.

Но въздухът се оказа горещ и чист, въздух отвън, проникващ през зеещата в стената пробойна. Мат продължаваше да го поема, сякаш искаше да се запаси за всеки случай. Пред очите му играеха тъмни петна.

Корабът подскачаше нагоре-надолу като че се носеше по разпенено море. „Двигателят не работи равномерно“ — помисли си Мат, но реши, че не си заслужава да му обръща внимание. Сега вече нищо не заслужаваше вниманието му. Освен едно — Поли се беше добрала до управлението. Очевидно тя се опитваше да вдигне кораба. Невъзможно бе да се определи на каква височина се намираха, но светлинките на Болницата изглеждаха толкова малки, че навън цареше почти непрогледен мрак. Продължаваха да се издигат, помещението бе съвсем отворено към обкръжаващото ги пространство, а той нямаше шлем.

Сътресенията и вибрациите започнаха да намаляват. Мат скочи към стълбата. Скафандърът спъваше движенията му, но все пак успя да се залови за нея и се спусна на пода, борейки се с неустойчивата раница. Едва когато стъпи долу тя привлече вниманието му.

В края на краищата, щом стартовите двигатели на „Планк“ все още ги бива, защо да не работи и реактивното устройство на раницата?

Мат огледа плоското табло, управляващо се с леки докосвания на пръстите. Раницата беше снабдена с миниатюрни ракетни двигатели. В момента, естествено, го интересуваха тези, които бяха отдолу.

На каква височина се намират?

Мат докосна двете най-долни копчета и зад гърба му нещо избухна. Усещането беше такова, като че ли някой се опитва да го повдигне. До таблото имаше една-единствена ръчка. Вероятно с нейна помощ се управляваха всички сопла, или поне тези, които бяха включени.

Е, какво още му трябва? Да узнае на каква височина се намира?

Мат си пое въздух за последен път и се промуши през отвора в стената. Изведнъж го обгърна тъмнина и той завъртя рязко ръчката. Никаква реакция — и без това ръчката бе поставена на последното деление. Нужна му беше не повече от секунда преди да осъзнае, че раницата е предназначена за използване в космоса — в атмосферата и при налично притегляне тя вероятно не би могла да повдигне дори собствената си тежест.

Мат блъсна с юмрук пулта.

Докато двамата мъже с горелките продължаваха да разширяват отвора, майор Янсен надникна предпазливо в помещението отвъд. Бяха преместили една широка платформа непосредствено под вратата, така че да могат да работят едновременно двама души. Той също стоеше на платформата, но се повдигаше на пръсти, за да надзърне над раменете им. Виждаше кичур гарвановочерна коса над облегалката на най-близката седалка и една отпусната мургава ръка.

Застанал долу Исус Пиетро му извика:

— Още колко?

— Няколко секунди — отвърна един от работниците. — Ако не е заварила вратата и откъм пантите.

— Известно ли ви е накъде се движим? — попита Главата. — Защото аз вече знам.

Майор Янсен хвърли изпълнен с недоумение поглед надолу. Що за странни неща говореше Главата! А и видът му бе някак неестествен. Изглеждаше, сякаш не е в състояние да се съсредоточи върху събитията. „Съвсем е узрял за оставка — помисли си съчувствено майорът. — Веднага щом оправим тази история…“

— Известно ми е — повтори Исус Пиетро.

Майор Янсен вдигна глава. Сега не беше време да се занимава с душевните проблеми на неговия пряк началник. Имаше по-важни неща.

— И пантите е заварила — съобщи един от работниците.

— Ще се забавите ли?

— Още три минути.

Корабът продължаваше да се движи, приплъзвайки се върху огнената си възглавница. Пламъкът се понесе над гората с капаните, оставяйки след себе си широка, димяща, изпепелена ивица, но никой от участниците във въздушната битка отгоре не му обръщаше внимание. Съвсем скоро сред дърветата започнаха да избухват мини, а след това целият парк бе обхванат от пожар.

„Планк“ вече бе напуснал защитния периметър и се движеше в посока на къщите и магазините. Обитателите им без съмнение отдавна се бяха събудили от грохота на термоядрените двигатели. Едни зяпаха от прозорците и балконите, парализирани от необичайното зрелище, други бяха излезли на улицата. Но оцеляха само тези, които се бяха укрили в мазетата. И тук „Планк“ оставяше зад себе си само димяща диря от разрушение.

Единствено къщите от строителен корал се оказаха достатъчно устойчиви на огнената стихия.

— Проникнахме, сър. — Думите бяха почти излишни. Работниците избутаха тежката врата навътре, като използваха дебели предпазни ръкавици. Майор Янсен се промуши през отвора и запълзя нагоре, гонен от нарастваща паника.

Пултът пред Поли засили объркването му. Въпреки че познаваше добре устройството на цялата система за управление, не виждаше никаква ръчка, превключвател или лост, с чиято помощ да измени посоката на „Планк“. Накрая вдигна озадачено глава.

Кабината за управление на полета имаше продълговата форма. Тя пронизваше отвътре товарния отсек, стигайки до мястото, където външният корпус се съединяваше с вътрешния и отсамната й стена беше прозрачна. Майор Янсен надникна през външния корпус и видя какво става навън.

По-точно, видя сиянието на двигателите в долната част на полезрението. Вдясно — експлодираща коралова къща, последната от редицата. Малко по-напред — приближаващата се черна линия на пропастта.

И замръзна.

— Ще пропаднем — произнесе Кастро, застанал на стълбата зад него. В гласа му не прозвуча нито удивление, нито страх.

Майор Янсен захлупи лице и изпищя.

Исус Пиетро се промуши край него и скочи в най-лявото кресло. Решението му се базираше единствено на логиката. Щом майор Янсен не е открил нужното средство за управление, значи е гледал не към този пулт, към който е било необходимо. Той зърна ръчката за насочване на стабилизаторите и я изтегли.

Корабът се наклони назад и скоростта му започна да пада.

Макар и по-бавно, корабът премина отвъд ръба на платото.

Исус Пиетро се облегна назад в креслото без да откъсва поглед от пулта. Въздушната възглавница вече не държеше „Планк“. Исус Пиетро се чувстваше като в бясно носещ се надолу асансьор. Пред себе си виждаше черната сянка на стръмния склон, който прелиташе с нарастваща скорост. Накрая склонът закри половината небосвод, а другата половина бе озарена от звезди.

А след това изчезнаха и звездите.

Корабът започна да се загрява. Навън беше тъмно и горещо и старите стени на „Планк“ стенеха и трещяха под нарастващото налягане. Исус Пиетро гледаше и чакаше.

Чакаше да се появи Мат Келер.