Лари Нивън
Дар от Земята (11)

Глава 11
Разговор с Кастро

Мат видя отсреща четирима полицаи и в същия миг Лени се олюля. Той направи опит да се обърне и да побегне, но в коридора отекна ужасен звън, сякаш се беше озовал във вътрешността на църковна камбана. Така че промени намерението си и отскочи встрани, съзнавайки, че коридорът вече е под обстрела на вградените в стените ултразвукови оръжия.

— Затворете проклетата врата! — изрева някой в помещението. Един от пазачите се втурна да изпълнява заповедта. Мат почувства ултразвуково вцепеняване и коленете му започнаха да омекват. Той не сваляше поглед от четиримата противници.

Един от тях вече се навеждаше над Лени.

— Съвсем сама — произнесе полицаят. — Трябва да се е побъркала. Интересно, как се е сдобила с тази униформа?

Другият пазач се изсмя с нисък, дрезгав глас.

— Млъквай, Рик. Ела ми помогни да я пренесем на фотьойла.

— Виж, носи ловно оръжие. Добре, че не успя да стреля, а?

— Доста път е изминала, за да се добере до вивариума. Обикновено такива тук ги докарват.

Отново дрезгав смях.

— Газовата бомба не избухна. — Един от пазачите срита недоволно металната кутия зад вратата. От кутията внезапно се разнесе остро съскане. — Назалните филтри! Бързо!

Те затършуваха трескаво в джобовете си и извадиха странни на вид предмети, наподобяващи черни гумени носове.

— Добре. Трябваше да ги поставим по-рано. Ако бяхме напълнили стаята с газ всеки, опитал се да проникне тук, незабавно щеше да тупне на пода.

Мат взе да схваща за какво говорят. Беше задържал почти автоматично дишането в секундата, когато се разнесе съскането. Сега се изправи, доближи най-близкия пазач и дръпна гумената маска от носа му. Пазачът изстена уплашено, втренчи невиждащ поглед в Мат и рухна на земята.

Филтриращата назална маска бе снабдена с лента, която обхващаше главата и се закопчаваше на тила. Мат я нагласи върху носа си, колкото да установи, че дишането му е значително по-затруднено. Маската беше неудобна.

— Рик? Уф, този кретен. Къде, в името на Мъгливите Демони, се дяна маската му?

— Хващам се на бас, че я е забравил.

Един от пазачите включи портативната си радиостанция.

— Свържете ме с майор Янсен. Сър? Някакво момиче току-що направи опит да проникне във вивариума. Да, момиче, облечено с наша униформа… Съвсем сама, да… Спи в едно от креслата, сър. Решихме, че след като е положила толкова усилия, за да се добере дотук…

Мат все още усещаше световъртеж, макар че вратата бе отрязала пътя на парализиращите лъчи. Дали пък не го е прострелял някой заблуден щадящ куршум?

Той се наведе над Лени. Момичето лежеше в безсъзнание. Дрехите й бяха нашарени от ситни точици — отвърстията, където я бяха засегнали стъклените игли. Дробовете й сега бяха пълни с приспивателен газ. Когато всички други фактори прекратят действието си, девойката ще се пробуди. Сигурно за да бъде простреляна отново с поредния откос щадящи куршуми.

— И още нещо, сър. Тук е пълно с газ. Помислихме, че ще последват и нови… Не, сър, никого не сме виждали. Ако изключите ултразвуковите излъчватели ще погледна в коридора. — Той се обърна към останалите. — Уотс, я виж дали някой не се въргаля отвън.

— Та нали парализаторите са включени!

— Ей сега ще ги спрат. Провери!

От горния джоб на лежащия в несвяст пазач стърчеше химикалка. Мат я забеляза, извади я и изрисува върху челото му сърце и три капки, стичащи се надолу към носа. Този, когото нарекоха Уотс, открехна предпазливо вратата. След като се увери, че парализаторите са изключени той я отвори широко.

— Я вижте! — пазачът изскочи навън и се втурна към проснатото тяло на Фокс. Мат го следваше по петите.

— Този е от нашите — извика Уотс през рамо.

— Провери документите.

Той взе да тършува по джобовете на падналия. Само веднъж вдигна глава, когато Мат минаваше край него, сетне отново се залови за работа.

— Това е Илейн Матсън — заяви Исус Пиетро. — Сигурен съм, че е тя. А вие уверени ли сте, че е била сама?

— Ако имаше някой с нея, сега щеше да е в същото състояние. Мисля, че е била сама, сър.

— Благодаря ви, майор Янсен — кимна Исус Пиетро, но не беше склонен да сваля гарда толкова бързо. — Как върви работата на издирвателните групи?

— Нищо не намериха, сър. Продължават да претърсват плато Алфа. Да се свържа ли с тях?

— Да. И ми позвънете. — Исус Пиетро затвори телефона и се облегна назад във фотьойла, смръщил вежди.

Бегълците сигурно се крият някъде на плато Алфа. Не могат всичките да участват в нападението срещу Болницата.

Илейн Матсън вече е в ръцете им. Това е добре. Това е направо чудесно. Вероятно тя е предизвикала онзи загадъчен взрив, за да прикрие своето проникване. Дали пък не е откраднала и полицейската униформа? Възможно. Напълно възможно.

Той разтвори шестото досие, оставено самотно до лъскавия парализатор. Животът на Поли Торнкуист:

Родена преди двайсет и две години, първо дете в семейството, не е била подозирана във връзки с нелегалната организация. „Баща й се сдобил с ляво око от органната банка, след като изгубил своето по време на лов. Предан, законосъблюдателен колонист. В семейството си се старае да поддържа строг ред и дисциплина.“

Израснала на Делта, в четвърти сектор. Следва в Колонийския университет, добра студентка. „Там се запознала с Джейхоук Худ.“ Влюбила се в него — първо сериозно увлечение. Защо? Худ едва ли е типичният образ на съблазнител на женски сърца — дребен на ръст, невзрачен, дори грозноват. Но някои момичета направо се захласват по интелигентните мъже.

След завършване на университета постъпва на работа в Ретранслационната станция на Делта. Чувствата им с Худ изглежда охладнели, но се запазили под формата на сърдечно приятелство. Затова пък Поли постъпва в редовете на Синовете на Земята. „Бунт против властта? Баща й едва ли би одобрил тази постъпка, ако знаеше за нея. Достатъчно е да видиш неодобрителните бръчки на мрачната му физиономия… Хъммм? Интересно — без тези бръчки той малко прилича на Джейхоук Худ.“

Всичко това може да се окаже полезно. В настоящия момент тя е подложена на ковчежна обработка — повече от трийсет часа. Ако сега чуе глас — единственият сетивен дразнител в нейната вселена — тя ще се заслуша в него. И ще му повярва. Също като другите. Особено, ако този глас я върне към някои важни събития от нейното близко и далечно минало.

Но засега ще се наложи да почака. Първо Синовете на Земята. Един по-малко, остават четирима… Исус Пиетро протегна ръка към чашата и установи, че кафето му е изстинало.

В главата му изникна въпрос. Той направи гримаса и го прогони там, откъдето се беше появил. Вдигна слушалката и произнесе в нея:

— Мис Лосен, ще ми направите ли ново кафе?

— Сигурен ли сте, че искате? Ще ви призлее от толкова много.

— Просто го донесете. И… — мисълта отново изскочи на воля и преди да успее да я прогони, той произнесе съвсем машинално… — донесете ми папката с досието на Матю Келер. Не тази, която е на бюрото ми, а от архива на покойниците.

Тя се появи само след минута, стройна и русокоса, с хладно-замислен поглед, с папката и кафето. Исус Пиетро незабавно разтвори папката. Мис Лосен се намръщи, изглежда искаше да го попита нещо, но видя, че не я забелязва и излезе.

Матю Келер. Роден… учил… постъпва в редовете на опозицията на десетия месец от 2384 г., почти на средна възраст. „Защо толкова късно? И защо въобще постъпва?“ Там се оформя като професионален крадец и убиец, краде за организацията и избива офицери от Изпълнението, дръзнали да се мотаят в средата на колонистите. „Крадец? Проклятие! Дали пък тъкмо Келер старши не е откраднал колата?“ През четвъртия месец от 2397 г. е заловен в сектор 28 на Бета, впоследствие обвинен в държавна измяна и подложен на разчленяване за попълване на органната банка. „Ама че си хитрец, Пиетро. Поне половината персонал на Болницата знае, че онзи мошеник се хвърли в пропастта — четирийсет мили свободно падане до адския пламък и Мъгливите Демони.“

„Е, и какво от това?“ Исус Пиетро изля остатъка от кафето в кошчето, наля си нова чаша от каничката и отпи.

Трепереща сянка, някъде в периферията на полезрението. „В стаята има някой.“ Чашката подскочи в ръката му и парещата течност изгори болезнено устните му. Той я остави бързо и се огледа.

Отново се върна към досието.

Матю Келер. Що за идиотска приумица го накара да поиска неговото дело? Келер-старши е мъртъв. Пълзейки, препъвайки се, старият хитрец бе запратил безценното си тяло в бездната, само секунда преди…

— Кастро.

Исус Пиетро рязко вдигна глава.

Отново я наведе. Сведения от медицинските огледи… Не са цветущи, нито катастрофални. Твърде много хора бяха пострадали по време на масовото бягство, но някои от тях все още можеха да бъдат спасени. За щастие, органната банка е натъпкана догоре. Ще докарат свежи попълнения във вивариума едва когато от хирургическия сектор докладват, че са готови. И защо всичко това трябваше да се случи едновременно?

— Кастро!

Исус Пиетро завъртя глава — и миг, преди да насочи поглед към документите си спомни, че веднъж вече бе извършвал това движение. Така беше, нали? Одеве долови някакъв шум… и като че ли го повикаха по име. Той внимателно премести поглед към крайчеца на бюрото… Там като че ли стоеше някой.

Дрехи на екипарий.

Но смачкани, изкаляни, протрити, а ръцете, опрени върху бюрото, бяха с дълги, закривени и мръсни нокти. Ясна работа — колонист, облечен като екипарий. В кабинета на Исус Пиетро. Без да са му го водили. Как ли е преминал незабелязан покрай мис Лосен?

— Ти?

— Аз. Къде е тя?

— Ти си Матю Келер.

— Позна.

— Как си попаднал тук? — по някакъв начин Исус Пиетро успя да скрие треперенето на гласа си и изпита страхотна гордост от този факт.

— Не е твоя работа. Къде е тя?

— Кой?

— Престани. Къде е Поли?

— Виж, това не мога да ти кажа. На никого не бих го казал — заяви решително Исус Пиетро. Той не сваляше поглед от златната верижка върху откраднатия костюм на неканения гост.

С периферното си зрение Кастро забеляза две големи, доста изцапани ръце, които се протегнаха към дясната му китка. Новодошлият я притисна с цялата си тежест и когато Кастро със закъснение направи опит да се освободи, откри, че не му достигат силите. Изведнъж видя, че Келер е стиснал средния му пръст и го извива назад.

Болката беше заслепяваща. Исус Пиетро зяпна и завъртя очи нагоре, сякаш се молеше…

Той отново понечи да разтвори папката на Поли Торнкуист, когато ръката му бе пронизана от нова рязка болка. Кастро се дръпна като от нагорещен котлон. Рефлекс. Средният му пръст стърчеше почти под прав ъгъл спрямо останалите.

И как само го болеше! Какво, по дяволите, е направил, та…

— Е, Кастро?

Той си припомни, макар и смътно, че не бива да вдига поглед. В стаята имаше някой, или нещо, и то бе способно да принуждава хората да забравят. Исус Пиетро стигна до логичния извод и произнесе:

— Ти.

— Казах, че позна. Къде е Поли Торнкуист?

— Ти. Матю Келер. Ето че дойде, да си разчистиш сметките с мен.

— Стига с тия игрички. Казвай къде е Поли?

— Ти ли беше в колата, която нападна Болницата? Тази, дето се гмурна право надолу…

— Аз.

— Но как, тогава…

— Млъквай, Кастро. Отговори — къде е Поли? Казвай веднага. Жива ли е?

— Нищо няма да узнаеш от мен. Как се върна от бездната?

— Долетях.

— Искам да кажа — първия път.

— Кастро, ако продължаваме така, ще ти счупя всичките пръсти. Питам къде е Поли! Жива ли е?

— И да го сториш, мислиш ли, че ще проговоря?

Последва миг на колебание. Сетне двете яки ръце се сключиха около дясната му китка. Исус Пиетро изви от болка и посегна със сгърчени пръсти към очите пред него…

Беше стигнал някъде към средата на купчината текущи документи, когато почувства мъчителна болка в ръката си. Исус Пиетро установи, че два от пръстите на дясната му ръка са извити под прав ъгъл спрямо останалите. Той прехапа уплашено устни и се завъртя към интеркома.

— Изпратете ми лекар.

— Какво се е случило?

— Изпълнявайте и не задавайте излишни въпроси… — Очите му регистрираха мълниеносно движение. В кабинета имаше някой!

— Прав си — произнесе глас. — Нищо няма да постигна с мъчения.

В главата на Исус Пиетро започна да се оформя далечен, неясен спомен.

— Ти — каза той.

— Върви да хвърчиш с велосипед.

— Матю Келер?

Мълчание.

— Отговаряй, мътните те взели! Как успя да се върнеш?

Две яки ръце обхванаха дясната длан на Пиетро. Лицето му се изкриви от болка, той нададе пресипнал вик и сграбчи дръжката на парализатора, озъртайки се безумно в търсене на мишена.

Вдигна поглед от документите едва когато влезе лекарят.

— Няма смисъл да подменяме пръстите — заяви той след прегледа. — Само са изкълчени. — Анестезира ръката на Пиетро, оправи изкълчените пръсти и постави леки шини. — Как стана това? — сети се да попита накрая.

— Не знам.

— Не знаете? Изкълчили сте си два пръста на дясната ръка и не знаете как е станало?

— Я ме оставете. Казвам ви, не помня какво се е случило с дясната ми ръка. Мисля обаче, че тук трябва да е замесено онова адско привидение Матю Келер.

Докторът го погледна втрещено. И излезе.

Исус Пиетро огледа натъжено бинтованата си дясна ръка. „А, ясно.“ Истината бе, че не помнеше защо е превързана.

Което пък го накара да се сети за Матю Келер. И за Поли Торнкуист. Защо непрестанно се връщаше към тези двамата?

Що се отнасяше до Поли, тя вероятно се намираше в третия, заключителен стадий на обработката. Може да почака, разбира се.

Той опита кафето. Беше изстинало. Изля го обратно в каната. Ръката му бе като парализирана.

Защо непрестанно мисли за Поли Торнкуист?

— Пфу! — той стана, но заради превързаната ръка се получи малко несръчно. — Мис Лосен — обърна се към интеркома. — Изпратете ми двама души охрана. Отивам в „Планк“.

— Ще бъде изпълнено.

Исус Пиетро протегна ръка към парализатора на бюрото, когато нещо привлече погледа му — досието на Матю Келер-старши. Върху жълтата му обложка беше надраскана груба скица.

Две съединени дъги, свързани с черна линия. А под тях три мънички затворени примки. Кървящото сърце. Със сигурност по-рано го нямаше там.

Той разтвори папката. Почти можеше да подуши собствения си страх и го усещаше в студената пот на навлажнената риза. Сякаш се намираше в това състояние от много часове.

Анфас и профил. Сини очи, руса коса. Сбръчкана от възрастта кожа…

Нещо се размести в мислите на Исус Пиетро. За съвсем кратко лицето в папката стана по-младо. Изражението му се промени от изплашено в сърдито. Якичката беше пропита с кръв, а възглавничката на едното ухо беше откъсната.

— Охраната ви пристигна, сър.

— Благодаря ви — отвърна Кастро. Хвърли още един, последен поглед на лицето на покойника и затвори папката. Преди да си тръгне пъхна парализатора в джоба си.

— Жалко, че не можем да предупредим Лени — каза Хари Кейн. — Сега вече всичко се промени.

— И какво щеше да й кажеш? — попита мисис Хенкък. — Хайде, яжте. — Тя постави на масата димяща купа и четири лъжици за гребане.

Седяха край масата в кухнята. Худ беше останал в хола да прави компания на Милард Парлет. Бяха настанили стареца в едно от креслата край камината, за да му е по-удобно. Изглежда всички имаха нужда от известна почивка.

Вятърът продължаваше да свири зад черните прозорци. Кухнята, а и цялата топла, светла къща, приличаше на приятно и сигурно убежище за изморените заговорници.

Временно убежище.

— Вие сте обмисляли всичко това повече от нас — поде Хари Кейн, след като приключиха с вечерята и се събраха край изкуствения огън. — И през ум не ни е минавало, че екипажът би се съгласил на компромисен вариант. Какво именно сте готов да ни предложите?

— Като начало — амнистия за Синовете на Земята, за вас и за всички останали живи във вивариума. Това няма да е трудно. А и вие сте ни необходими. Когато колонистите изгубят вяра в екипажа, вие ще се окажете единствената сила, способна да поддържа закона и реда в техните територии.

— Да, това ще е сериозна промяна.

— Трябва да обсъдим три варианта на медицинска помощ — продължи Милард Парлет. — Присаждане на тъкани, даровете от Земята и дребните лекарски интервенции. Вече разполагате със свободен достъп до стандартните лекарства на медицинските станции. Можем да ги разширим. Уверен съм, че ще съумеем да организираме свободен достъп до органичните сърца, черни дробове и прочие. Известно време ще ви се налага да посещавате Болницата за лечение посредством симбиотите от рамробота, но в края на краищата мисля, че ще можем да построим органични резервоари на Гама, Делта и Ета.

— Звучи чудесно. А какво ще стане с органната банка?

— Това е въпросът — кимна Милард Парлет и втренчи замислен поглед в огъня. — Не знаех какво да предприема по тази част. Да имате някакви предложения?

— Органната банка трябва да бъде унищожена — заяви решително мисис Хенкък.

— Да изхвърлим хиляди тонове трансплантационен материал? Да ги излеем в бездната?

— Да!

— А престъпността ще можете ли да ликвидирате? Не виждате ли, че поне засега органната банка е единственият начин да бъдат наказвани крадците и убийците? На Планината Ягледай няма затвори.

— Ами постройте, като няма! Стига сте ни убивали!

Милард Парлет поклати недоволно глава. В разговора се намеси Хари Кейн:

— Това няма да помогне. Чуй ме, Лидия. Разбирам чувствата ти, но ние не можем да го направим. Ако излеем трансплантационния материал срещу нас ще се вдигне цялото Плато. Няма да успеем да намалим престъпността по две причини — първо, защото смъртното наказание притежава известно сплашващо въздействие и второ, поради твърде голямото количество болни и застаряващи членове на екипажа, чийто живот, също като този на Парлет, зависи от функционирането на органната банка. Ако постъпим така със същия успех още сега трябва да обявим война.

Лидия се обърна за поддръжка към Худ.

— Аз съм пас — вдигна ръце той. — Според мен, всички вие забравяте нещо важно.

— И какво? — попита Хари.

— Не съм съвсем сигурен. Трябва да го обмисля докрай. А вие продължавайте беседата.

— Не разбирам — вдигна рамене Лидия. — Никого от вас не разбирам. За какво се борихме? За какво умирахме? Точно за това — да бъде унищожена органната банка!

— Изпускате нещо важно, мисис Хенкък — прекъсна я вежливо Парлет. — Работата не е в това, че екипажът няма да се съгласи, или че ще се възпротивят колонистите. Винаги ще има несъгласни. Този път лично аз няма да позволя да бъде нанесен удар срещу органната банка.

— Хайде де — поклати презрително глава Лидия. — Нали тогава и ти ще пукнеш?

— Да, ще си отида. Само че съм ви нужен.

— Защо? Какво толкова ценно има в теб, освен твоето влияние и умението да раздаваш безплатни съвети?

— Разполагам с неголяма лична армия. Имам повече от стотина преки потомци. Всички те доста дълго са се готвили за този ден. Не всички ще тръгнат след мен, но болшинството ще се подчинят на заповедите ми без каквито и да било колебания. Въоръжени са с ловно оръжие.

Лидия въздъхна напрегнато.

— Ние ще направим каквото е по силите ни, мисис Хенкък. Не искаме да унищожим органната банка, но можем да премахнем несправедливостта.

— Това, което действително трябва да се направи — заговори Хари Кейн, — е да се организира разпределение на трансплантационните запаси в банката по списък. Който се разболее първи… нали разбирате какво имам пред вид? Междувременно ще съставим нов кодекс от закони, според който екипариите имат същите шансове да се озоват в банката, каквито и колонистите.

— Не бива да се прекалява, Кейн. Помнете, трябва да удовлетворим интересите и на двете групи.

— Пфу! — подскочи гневно Лидия Хенкък. Трудно беше да се определи дали всеки момент ще избухне в плач, или се готвеше да премине в атака.

— Работата е в това — каза Парлет, — да направим всички равни пред закона. Без същевременно да извършваме преразпределение на собствеността. Съгласни ли сте?

— Не напълно.

— Следете нишката на моите разсъждения. Пред закона всички са равни. Престъплението изисква наказание. Колкото по-голяма е собствеността на един субект, толкова повече намалява възможността той да извърши престъпление. Получава се така, че членовете на екипажа има какво да губят, а колонистите — с какво да се сдобият.

— Да, звучи разумно. Но съществуват някои неща, които ние искаме.

— Да чуем.

— Собствени автономни източници за енергозахранване.

— Отлично. Докато не построим такива на Гама и Делта ще ви доставяме безплатна енергия. Могат да се поставят водноелектроцентрали на Мътното свлачище и Дългия водопад.

— Това добре. Ще са ни нужни и гаранции за свободен достъп до органната банка.

— Това вече е проблем. Органната банка — като всяка друга банка — разполага с ограничен резерв, от нея не може да се вземе повече, отколкото е внесено. Да не забравяме, че сега осъдените колонисти ще са много по-малко.

Худ се поклащаше на стола, опрял подметки в стената. Очите му бяха притворени, сякаш бе потънал в царството на мечтите.

— Да приложим тогава лотарийния принцип. И да насочим всички усилия за развитие на алопластията — финансите ще ги осигури екипажът.

— Защо екипажът?

— Ние нямаме пари.

— Може да въведем прогресивен данък. Нещо друго?

— Съществуват множество несправедливи закони. Искаме да строим къщите си така, както ни се харесва. Никакви ограничения по отношение на облеклото. Свобода на придвижването. Право да се закупуват автоматични уреди на същата цена, каквато е за екипажа. Настояваме да бъдат наложени строги ограничения в дейността на Изпълнението. Като например…

— Това пък защо? Те ще се превърнат в обикновена полиция и ще пазят законността и реда.

— Парлет, знаете ли какво е в дома ви да нахлуе отряд полицаи, сеещи около себе си щадящи куршуми и приспивателен газ? Имате ли представа какво остава след тях?

— Никога не съм бил бунтовник.

— Не говорете тогава!

Парлет се усмихна и поклати глава.

— Може да ви подразни, но ако бях на ваше място никога нямаше да допусна да ме заловят.

— Не в това е въпросът, а че Изпълнението можеше да си позволи да влиза във всеки дом. И си го позволяваше. А пострадалият дори не получаваше извинения в случай, че полицаите не открият никакви улики.

— Мразя да налагам ограничения на полицията. Това е сигурен път към хаоса. — Парлет надигна още димящата чаша. — Добре, имам една идея. Някога са използвали документ, наречен „разрешение за обиск“. Без него нито един полицай не е имал право да влиза в дома на заподозрян.

— Не звучи лошо.

— Ще поровя в библиотеката за подробностите.

— Още нещо. При сегашното положение Изпълнението притежава абсолютна власт над арестуваните. Те залавят когото си искат, решават сами дали е виновен или не, а след това го разчленяват на части. Трябва по някакъв начин да разделим тези функции.

— Мислих за това, Кейн. Можем да създадем новите закони така, че нито един заподозрян да не бъде екзекутиран, докато не го признаят за виновен болшинството от предварително избрана съдебна комисия. Да речем десет човека — по пет от екипажа и от колонистите. Всички съдебни процеси ще са открити за обществеността и ще се предават по специален канал на стереовизията.

— Това звучи…

— Така си и знаех — Джей Худ се върна към участие в разговора като отпусна стола с трясък върху гладкия под. — Давате ли си сметка, че всяко от предложенията, които направихте тази вечер, отнема по малко от властта на Болницата?

Парлет се намръщи.

— Възможно. И какво от това?

— Разсъждавате така, сякаш на Планината Ягледай съществуват само две групи, радващи се на политическо влияние. А те са три! Вие, ние и Болницата — и последната е най-могъща. Парлет, сигурно само Мъгливите Демони знаят колко дълго изучавате Синовете на Земята. А посветили ли сте поне мъничко време, за да изучите Исус Пиетро Кастро?

— Познавам го доста отдавна. — Милард Парлет се замисли. — Във всеки случай зная, че е компетентен в работата си. Вярно, не съм запознат с неговия начин на разсъждение.

— Хари е запознат. Хари, как ще постъпи Кастро, ако се опитаме да наложим всички споменати ограничения на полицията му?

— Не ви разбирам — прекъсна го Милард Парлет. — Кастро е добър, лоялен служител. Каквото е правил, винаги е било в полза на екипажа. Може и да не го познавам като личност, но зная със сигурност, че гледа на себе си като на слуга на екипажа. Всичко, което приемем ние, ще приеме и той.

— Дявол да го вземе, Худ е прав — произнесе Хари Кейн. — Познавам Кастро по-добре от собствения си баща. Просто не помислих за това.

— Исус Пиетро е добър, лоялен…

— Слуга на екипажа. Правилно. А сега, бихте ли почакали минутка, Парлет. Оставете ме да се изкажа. Преди всичко — на кой екипаж? На кой екипаж е верен?

Парлет изсумтя. Вдигна чашата и установи, че е празна.

— Той е верен и лоялен не към някой определен екипаж — продължи Хари Кейн. — Собствено казано той дори не уважава по-голямата му част. Вярно, уважава вас, има и други, които се наместват в неговите идеали, но верността му е фокусирана в един своего рода идеален член на екипажа — човек, който не пръска пари заради прищевките си, любезен е с подчинените си, като не забравя за техните интереси и същевременно винаги е готов да постави колонистите на мястото им. Ето на този образ служи вашият Кастро. А сега да си припомним за миг онова, което възнамеряваме да извършим. Заповеди за обиск за полицията на Изпълнението. Отнемане правото на Изпълнението да решава кой от колонистите може да се възползва от трансплантационните запаси на органната банка. Лишаване от възможността да избират жертви за попълване на тези запаси. Какво още имаше, Джей?

— Енергията. Лишаваме Болницата от монопол върху електричеството. Аха, покрай всичко ще се наложи Кастро да уволни част от полицаите си — нещо като съкращаване на репресивния апарат.

— Вярно. Е, как смятате, дали всички екипарии на Платото ще тръгнат с вас?

— Съмнявам се. Тук сте прави, естествено. Може би ще успеем да размърдаме повечето. Поне що се отнася до политическата сила.

— Мътните я взели тази ваша политическа сила. Отговорете на това — на кого ще остане верен Кастро? Хайде, кажете ми — на кой екипаж?

Парлет разтри с длан схванатия си врат.

— Нали ви казах — разбирам накъде биете. При условие, че вашият анализ на личността на Кастро е верен, той ще застане на страната на консервативната фракция.

— Точно така ще стане, повярвайте ми. На страната на онези екипарии, които биха предпочели да умрат, вместо да приемат вашия компромис — и има такива хора, след които той ще тръгне. А Изпълнението просто ще го последва. Той е техният вожд.

— Освен това, в тях е оръжието — подметна Худ.