Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Illusions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Пол Остър. Книга на илюзиите

Американска. Първо издание

 

Paul Auster. The Book of Illusions.

© Paul Auster, 2002. Faber and Faber, 2002

 

© Ангел Игов, превод, 2008

© Стефан Касъров, художник на корицата, 2008

 

ИК „Колибри“, 2008

ISBN: 978-954-529-605-5

 

Коректор: Любов Йонева

Формат 84/108/32.

Печатни коли 18.25

 

Цена 12 лв.

 

Предпечатна подготовка Васил Попов

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

9

По-късно през седмицата я погребах до родителите й в католическото гробище на двайсет и пет мили северно от Тиера дел Суеньо. Пред мен Алма не беше споменавала за никакви роднини и тъй като не се появиха представители на семейства Грунд и Морисън да вземат тялото й, аз покрих разходите за погребението. Имаше да се вземат мрачни решения, гротескни варианти, които се въртяха около относителните предимства на балсамирането и кремацията, около дълготрайността на дървения материал и цената на ковчезите. После, след като се спрях на традиционно погребение, произлязоха нови въпроси: за дрехите, нюансите на червилото, лака на ноктите, прическата. Не знам как успях да се справя с тези неща, но предполагам, че минах през тях така, както минават всички други: едновременно бях там и ме нямаше, едновременно бях на себе си и не бях. Спомням си единствено, че отхвърлих предложението за кремация. Стига вече огньове, казах, стига пепелища. Вече я бяха срязали, за да извършат аутопсията, но не им дадох да я изгорят.

В нощта, в която Алма се самоуби, аз се обадих на шерифа от къщата си във Върмонт. Оттам изпратили за оглед заместника, някой си Виктор Гузман, но макар че той пристигнал в ранчото преди шест сутринта, Хуан и Кончита вече ги нямало. И Алма, и Фрида били мъртви, писмото, което бях получил, още седяло в машината, но малките хора се били изпарили. Когато пет дни по-късно си тръгнах от Ню Мексико, Гузман и останалите заместници продължаваха да ги издирват.

За останките на Фрида се погрижи адвокатът й, според инструкциите в нейното завещание. Церемонията беше извършена в беседката на ранчото „Блу Стоун“ — точно зад главната сграда, в Хекторовата горичка от върби и трепетлики, но аз нарочно не отидох. Вече бях прекалено изпълнен с омраза към Фрида и само от мисълта да ида на погребението й ми се повръщаше. Така и не се видях с адвоката, но Гузман му казал за мен и когато той се обади в мотела ми да ме покани на церемонията, аз просто казах, че съм зает. Той дърдори няколко минути за горката госпожа Спелинг и горката Алма, и колко ужасяваща била цялата история, и след това напълно поверително, почти без да спира между изреченията, ми съобщи, че имението било на стойност над девет милиона долара. Ранчото щяло да бъде обявено за продан веднага след като автентичността на завещанието бъде удостоверена и приходите, заедно с всички средства от осребряването на акциите и ценните книжа на госпожа Спелинг, щели да бъдат дарени на едно сдружение с некомерсиална цел в Ню Йорк. Кое? — попитах. Музеят на модерното изкуство, отговори той. Всичките девет милиона щели да отидат в анонимен дарителски фонд за съхраняването на стари филми. Доста странно, каза той, не мислите ли? Не, отвърнах аз, не е странно. Жестоко — може би, противно, но не и странно. Ако харесвате черен хумор, бихте могли да се смеете с години.

Исках да се отбия в ранчото за последно, но когато спрях пред портата, не събрах смелост да вляза вътре. Надявах се да намеря някоя друга снимка на Алма, да претърся къщата й за дреболии, които бих могъл да отнеса със себе си във Върмонт, но от полицията бяха поставили една от онези бариери с жълта лента, които се слагат на местопрестъплението, и внезапно краката ми омекнаха. Наоколо нямаше полицай да стои на пътя ми и не представляваше никакъв проблем да се мушна покрай бариерата и да вляза в имението, но не можех да го направя, не можех — така че обърнах колата и подкарах в обратната посока. Последните си часове в Олбъкърки отделих да поръчам надгробен камък за Алма. Отначало мислех да огранича надписа до самия минимум: „Алма Грунд, 1950 — 1988“. Но малко по-късно, след като вече бях подписал договора и бях платил на човека за работата, се върнах в офиса и му казах, че съм променил решението си. Помолих го да добави още една дума. Надписът трябваше да гласи: „Алма Грунд, 1950–1988, писателка.“ Освен двайсетте страници на предсмъртното писмо, които ми изпрати в последната нощ от живота си, никога не бях прочел и един ред, написан от нея. Но Алма бе загинала заради книга и справедливостта изискваше да я запомнят като автора на тази книга.

Прибрах се у дома. По време на полета до Бостън не се случи нищо. Някъде над Средния запад навлязохме в турбуленция, хапнах малко пиле, изпих чаша вино, гледах през прозореца — но не се случи нищо. Бели облаци, сребристо крило, синьо небе. Нищо.

 

 

Барчето в хола беше празно, когато влязох вкъщи, а вече беше твърде късно да излизам и да купувам нова бутилка. Не знам дали това ме спаси, но бях забравил, че в онази последна нощ довърших текилата и като нямах никакъв шанс да намеря забрава в радиус от трийсет мили около Уест Т. — където всичко вече беше затворило, — трябваше да си легна трезвен. На сутринта изпих две чаши кафе и отново се захванах за работа. Бях планирал да се съсипя, да се гмурна обратно в старите си навици на безутешна скръб и алкохолна развала, но в лятната светлина на онова върмонтско утро нещо вътре в мен устоя на порива към саморазрушение. Шатобриан тъкмо приключваше дългото си размишление за живота на Наполеон и аз се присъединих към него в книга двайсет и четвърта от мемоарите, на остров Света Елена със сваления император. Бил в изгнание вече от шест години; по-малко му били потребни, за да завладее Европа. Вече рядко напускал къщата, прекарвал дните си в четене на Осиан в италианския превод на Казароти… Когато излизал, Бонапарт крачел по каменисти пътеки, обрамчени от алое и дъхав зановец… или чезнел в гъстите облаци, които се стелели по земята… В този миг в историята всичко увяхва за ден; онзи, който живее твърде дълго, умира жив. Като се движим през живота, оставяме подир себе си три или четири свои образа, всеки един различен от другите; виждаме ги през гъстата мъгла на миналото, като свои портрети от различни възрасти.

Не знаех дали някак съм се излъгал да повярвам, че съм достатъчно силен, за да продължа с работата, или просто се бях вцепенил. Цяло лято се чувствах сякаш живея в друго измерение, усещах нещата около себе си и все пак в същото време бях встрани от тях, сякаш тялото ми беше обвито в прозрачна, ефирна тъкан. Прекарвах дълги часове с Шатобриан, ставах рано и си лягах късно и със седмиците постигнах равномерен прогрес — увеличих дневната си норма от три на четири страници от изданието на „Плеяд“. Личеше си, че е прогрес, чувствах, че е прогрес, но това беше също и времето, когато взех да ставам предразположен към разни странни разсейвания, пристъпи на завеяност, в които сякаш изпадах всеки път, когато станех от бюрото. Три месеца поред забравях да си платя телефонната сметка, не обръщах внимание на заплашителните известия в пощенската си кутия и уредих сметката чак когато един ден в двора ми пристигна някакъв мъж да прекъсне кабела. Две седмици по-късно отидох на пазар в Братълбъро, трябваше да се отбия също в пощата и в банката. Успях да пусна портфейла си в пощенската кутия, като си мислех, че е купчина писма. Тези произшествия ме озадачиха, но нито за миг не се замислих защо се случват. Да си задам този въпрос би означавало да падна на колене и да отворя вратичката на капана под черджето, а не можех да си позволя да надникна в онова мрачно място. Повечето вечери, след като привършех работа и се нахранех, седях до късно в кухнята и преписвах на чисто бележките, които бях нахвърлил, докато гледах „Вътрешният живот на Мартин Фрост“.

Познанството ми с Алма бе траяло едва осем дни. Пет от тези осем дни прекарахме разделени и когато изчислих колко време сме прекарали заедно през останалите три, цялата сума излизаше петдесет и четири часа. Осемнайсет от тези часове бяха изгубени в сън. Още седем бяха пропилени в разнообразни краткотрайни раздели: шестте часа, които прекарах сам в къщата, десетината минути, в които бях с Хектор, четирийсет и едната минути, в които гледах филма. Това оставяше само някакви си двайсет и девет часа, в които наистина съм я виждал и съм я докосвал, в които съм се обгръщал в аурата на нейното присъствие. Правихме любов пет пъти. Ядохме заедно шест пъти. Изкъпах я веднъж. Алма бе влязла и излязла от моя живот толкова бързо, та понякога ми се струваше, че е била само плод на въображението ми. Това беше най-тежкото в приемането на смъртта й. Нямах достатъчно неща, които да си спомням, и затова минавах през едни и същи места отново и отново, продължавах да събирам същите числа и да стигам до същите жалки резултати. Две коли, един самолет, шест чаши текила. Три легла в три къщи в три различни нощи. Четири телефонни разговора. Бях толкова зашеметен, не знаех как да изразя траура си, освен като живея. Месеци по-късно, когато завърших превода и се изнесох от Върмонт, разбрах какво бе сторила Алма за мен. Само за осем дни тя ме бе върнала от света на мъртвите.

Какво стана с мен след това, няма значение. Това е книга от фрагменти, компилация от тъги и смътно запомнени сънища и за да разкажа историята, трябва да остана в пределите на самата история. Ще кажа само, че сега живея в един голям град, някъде между Бостън и Вашингтон, и че това е първото нещо, което пиша след „Безмълвният свят на Хектор Ман“. Известно време отново преподавах, после си намерих друга работа, която повече ми харесваше, накрая окончателно зарязах преподаването. Би трябвало да кажа също (за сведение на онези, които се интересуват от такива работи), че вече не живея сам.

Минаха единайсет години, откакто се върнах от Ню Мексико и през цялото това време не съм разговарял с никого за онова, което ми се случи там. Нито дума за Алма, нито дума за Хектор и Фрида, нито дума за ранчото „Блу Стоун“. Та кой би повярвал на подобна история, ако се опитам да я разкажа? Нямах доказателства, нямах свидетели, които да потвърдят версията ми. Филмите на Хектор бяха унищожени, книгата на Алма беше унищожена и единственото, което бих могъл да покажа като веществено доказателство, бяха моите жалки бележници, моята трилогия от драсканици в пустинята: записките от „Мартин Фрост“, откъсите от дневника на Хектор и един списък с имената на извънземни растения, който нямаше нищо общо с каквото и да било. Реших, че е по-добре да си държа устата затворена и да оставя мистерията на Хектор Ман неизяснена. Сега с творчеството му се занимаваха други хора и когато през 1992 година немите му комедии излязоха на видео (голяма кутия с три касети), мъжът с белия костюм бавно започна да събира почитатели. Това беше малко завръщане, разбира се, незначително събитие в света на развлекателната индустрия и милиардните пазарни бюджети, но беше все пак някакво удовлетворение и аз се радвах, когато попаднех някъде на материал, който споменаваше Хектор като слабо известен виртуоз в жанра, или като (по думите на Стенли Войбел в „Сайт енд Саунд“) „последния значим представител на изкуството на нямата комедия“. Навярно това беше достатъчно. Когато през 1994 година основаха фенклуб, ме поканиха да стана почетен член. Понеже бях човекът, отговорен за първото и единствено цялостно изследване на Хекторовото творчество, виждаха в мое лице основополагащия дух на движението и се надяваха да им дам благословията си. По последното преброяване, Международното братство на Хекторманиаците имаше триста членове, плащащи вноски, и някои от тях живееха в далечни места, като Швеция и Япония. Всяка година президентът на братството ме канеше да посетя годишното им събрание в Чикаго и когато най-сетне приех през 1997 година, залата стана на крака да аплодира лекцията ми. В последвалите минути за въпроси и отговори някой попита дали докато съм събирал материал за книгата, съм попаднал на някаква информация, свързана с изчезването на Хектор. Не, отговорих, за съжаление не. Рових се месеци наред, но не успях да стигна до никаква нова улика.

През март 1998 година навърших петдесет и една. Шест месеца по-късно, в първия ден от есента, точно докато участвах в конференция за нямото кино, организирана от Американския филмов институт в Уошингтън, получих първия си инфаркт. Вторият ме удари на 26 ноември, посред вечерята за Деня на благодарността в дома на сестра ми в Балтимор. Първият беше относително лек, от тъй наречените микроинфаркти, бих го сравнил с кратко вокално соло без акомпанимент. Вторият продра тялото ми като симфония с хор от двеста певци и пълен духов оркестър и едва не ме уби. Дотогава съвсем не смятах петдесет и една за напреднала възраст. Наистина не беше първа младост, но и не предполагаше човек да се подготви за края и да си вземе последно сбогом със света. Останах в болница няколко седмици и диагнозата на лекарите беше достатъчно обезсърчаваща, за да си променя мнението. Ако мога да използвам една фраза, която винаги съм харесвал, открих, че дните ми са преброени.

Не смятам за грях това, че пазих тайните си до този момент и не смятам за грях това, че сега ги казах. Обстоятелствата се промениха, а с това се промени и решението ми. Върнах се у дома от болницата в средата на декември и в началото на януари вече бях написал първите страници от тази книга. Сега е краят на октомври и като се приближавам до края на своя проект, установявам с мрачно задоволство, че това са и последните седмици на това столетие — столетието на Хектор, столетието, което започна осемнайсет дни преди раждането му и за чийто край никой трезвомислещ човек няма да съжалява. Ще последвам примера на Шатобриан и засега няма да направя опит да публикувам това, което съм написал. Оставил съм писмо с нужните указания до адвоката си, той ще знае къде да намери ръкописа и какво да прави с него, когато умра. Имам намерение да живея до сто години, но по всичко личи, че шансът ми не е голям, така че съм се погрижил за всичко необходимо. Ако и когато тази книга бъде издадена, драги читателю, можеш да бъдеш уверен, че мъжът, който я е написал, вече не е между живите.

Има мисли, които нахлуват в ума ти, мисли толкова могъщи и уродливи, че те развращават в мига, в който си ги помислиш. Страхувах се от онова, което знаех, страхувах се да не ме засмуче ужасът на онова, което знаех, и затова не изразих мисълта с думи, докато не стана твърде късно, за да ми повлияе. Нямам факти, с които да подкрепя твърдението си, нямам доказателства, които биха важали в съдебна зала, но след като в последните единайсет години отново и отново разигравах в ума си събитията от онази нощ, съм почти сигурен, че Хектор не умря от естествена смърт. Слаб беше, когато го видях, да, слаб и без съмнение на смъртно легло, но мислите му бяха ясни и когато в края на разговора ни сграбчи ръката ми, впи пръстите си в кожата ми. Така сграбчва човек, който е решен да живее още. Той щеше да се държи за живота, докато си свършим общата работа, и когато Фрида ми каза да изляза от стаята, аз напълно очаквах да го видя пак на сутринта. Помислете само с каква скорост се струпаха след това катастрофите. Алма и аз си легнахме и когато сме си легнали, Фрида се е промъкнала на пръсти в стаята на Хектор, взела е възглавница и го е задушила. Убеден съм, че го е направила от обич. Нямало е гняв у нея, нямало е чувство, че е предадена и трябва да отмъсти — имало е просто фанатична преданост към справедлива и свята кауза. Хектор няма как да е оказал особена съпротива. Тя е била по-силна от него. Съкращавайки живота му с няколко дни, го е избавила от лудостта да ме покани в ранчото. След години на кураж и твърдост, Хектор бе изпаднал в съмнения и нерешителност, бе стигнал дотам, че да постави под въпрос всичко, което е направил с живота си в Ню Мексико, и в момента, в който аз пристигнах в Тиера дел Суеньо, онова красиво нещо, което бяха направили с Фрида, бе заплашено от опасността да бъде разбито на късчета. Безумието започна в мига, в който стъпих в ранчото. Аз бях катализаторът за всичко, което се случи, докато бях там, аз бях последната добавка, която отприщи фаталната експлозия. Фрида трябваше да се отърве от мен, а единственият начин да го стори беше да се отърве от Хектор.

Често си мисля за всичко, което се случи на следващия ден. Все по-ясно виждам колко много неща останаха недоизказани, все по-ясно виждам паузите и мълчанията, чудноватата пасивност, която сякаш излъчваше Алма тъкмо в критичните моменти. Когато се събудих на сутринта, тя седеше до мен на леглото и милваше лицето ми с длан. Беше десет часа и отдавна вече трябваше да сме в прожекционната да гледаме филмите на Хектор, но въпреки това тя не припираше. Изпих чашата кафе, която тя бе оставила на нощната масичка, говорихме си, прегръщахме се и се целувахме. По-късно през деня, когато се върна в къщата след изгарянето на филмите, не изглеждаше особено разстроена от гледката, която бе понесла току-що. Не съм забравил как рухна и се разплака, но реакцията й беше много по-умерена, отколкото очаквах. Тя не се разкрещя, не изпадна в ярост, не се нахвърли с тежки думи върху Фрида задето бе запалила кладата преди крайния срок, посочен в завещанието на Хектор. Достатъчно дълго бяхме говорили предните два дни, за да съм наясно, че Алма е против изгарянето на филмите. Мисля, че изпитваше страхопочитание от размерите на Хекторовото покаяние, но също така вярваше, че то не е справедливо; беше ми казала, че през годините с Хектор много са спорили за това. Ако това бе така, то защо не се разстрои повече, когато видя как филмите изгарят безвъзвратно? В тези филми играеше майка й, баща й ги беше заснел, и все пак тя почти не ги спомена, след като пламъците утихнаха. Дълги години мислих за това нейно мълчание и стигнах до теория, която единствена ми се вижда смислена, която единствена наистина обяснява безразличието й онази вечер: тя е знаела, че филмите не са унищожени. Алма беше изключително интелигентен и изобретателен човек. Вече бе направила копия на ранните филми на Хектор и ги бе изпратила до шест различни архива, пръснати по света. Защо да не е направила копия и на късните му филми? Покрай писането на книгата си беше пътувала на доста места. Какво би й попречило да измъква по някой негатив всеки път, когато заминава, и да го отнася в някоя лаборатория да го копират повторно? Хранилището не се охраняваше, тя разполагаше с ключове от всички врати и не би имала никакъв проблем да внася и изнася неща незабелязано. Ако бе постъпила така, то сигурно бе скрила някъде копията и намерението й е било да изчака, докато Фрида умре, за да ги извади на светло. Може би щяха да минат години, но Алма беше търпелива, а и как би могла да предполага, че двете с Фрида ще умрат в една и съща нощ? Може да ми се отвърне, че в такъв случай би ме посветила в тайната, че не би я запазила за себе си — но може би възнамеряваше да ми каже като дойде във Върмонт. В дългото си, разхвърляно предсмъртно писмо не споменаваше въобще за филмите, но онази нощ Алма е била в състояние на нервна криза, тресяла се е в делириум от ужаси и апокалиптични самообвинения и всъщност не смятам, че все още е принадлежала на този свят, когато е седнала да пише писмото си. Забравила е да ми каже. Искала е да ми каже, но е забравила. Ако наистина е така, то филмите на Хектор не са изгубени. Просто са скрити и рано или късно ще дойде някой да отвори случайно вратата на стаята, където ги е оставила Алма, и историята ще започне отначало.

С тази надежда живея.

Край