Пол Остър
Книга на илюзиите (2)

2

Преди тялото е лицето, а преди лицето е тънката черна черта между носа и горната устна на Хектор. Потръпващо влакно от безпокойство, метафизично въже за скачане, танцуваща нишка озадаченост, мустачките са сеизмограф за вътрешните състояния на Хектор и тези мустачки не само те карат да се смееш, те ти казват какво мисли Хектор; допускат те всъщност до механизма на мислите му. Има и други елементи — очите, устата, внимателно премерените залитания и препъвания — но мустачките са инструментът на общуването и макар че говорят език без думи, техните чупки и потрепвания са ясни и разбираеми като съобщение, нащракано в морзов код.

Нищо от това не би било възможно, без намесата на камерата. Близостта на говорещите мустачки е творение на обектива. Във всеки от филмите на Хектор в даден момент ъгълът внезапно се сменя и далечният или среден кадър е последван от едър план. Лицето на Хектор изпълва екрана, всеки остатък от околността е елиминиран и мустачките се превръщат в център на света. Те се раздвижват и понеже умението на Хектор му позволява да контролира останалите мускули на лицето си, мустачките сякаш се движат сами, като животинче с независимо съзнание и воля. Устата леко се свива в ъглите, ноздрите се разтварят едва-едва, но в гротескните спирали на мустачките лицето си остава в общи линии неподвижно и в тази неподвижност човек се оглежда като в огледало, защото именно в такива моменти Хектор показва най-пълно и убедително човешкия си облик, отражение на това, което сме всички ние, когато останем насаме със себе си. Тези близки планове са запазени за критичните мигове в историята, средоточията на най-силно напрежение или изненада, и никога не продължават повече от четири-пет секунди. Когато дойдат, всичко друго спира. Мустачките се впускат в своя монолог и за няколко скъпоценни мига действието отстъпва пред размисъла. Четем съдържанието на Хекторовия ум, сякаш е напечатано с букви върху екрана и преди да изчезнат, тези букви се виждат ясно като сграда, като пиано, като торта в нечие лице.

В движение, мустачките са средство да се изразят мислите на всички хора. В покой не са нищо повече от орнамент. Те маркират мястото на Хектор в света, задават персонажа, който той трябва да пресъздаде, и определят кой е той в очите на другите — но мустачките принадлежат на един-единствен човек и каквито са абсурдно тънки и лъскави, не може да има никакво съмнение кой е човекът. Той е южноамериканският денди, латинолюбовникът, мургавият разбойник с гореща кръв, галопираща из вените му. Добавете зализаната назад коса и неизменния бял костюм — и резултатът е безпогрешно разпознаваема смесица от вихър и вежливост. Такъв е кодът на образите. Значенията са ясни от пръв поглед и понеже всяко нещо следва от предишното в тази осеяна с капани вселена на липсващи улични капаци и експлодиращи пури, видиш ли мъж в бял костюм да върви по улицата, знаеш, че този костюм ще го вкара в беля.

След мустачките костюмът е най-важният елемент в репертоара на Хектор. Мустачките са връзката с неговата същност, метонимия за копнежи, размишления и душевни бури. Костюмът въплъщава отношението му към обществото и както блести с лъскавината на билярдна топка на фона на околното сиво и черно, служи като магнит за зрението. Хектор го носи във всеки филм и във всеки филм има поне една дълга сцена, която се върти около заплахите, надвиснали над белотата му. Кал и машинно масло, сос за спагети и меласа, черни сажди и пръскащи локви — в някакъв момент всяка тъмна течност, всяко тъмно вещество, заплашват да опетнят непокътнатото достойнство на Хекторовия костюм. Този костюм е най-драгоценната му собственост и той го носи с прецизния, обигран маниер на мъж, излязъл да смае света. Облича го всяка сутрин така, както рицарят облича доспехите си, стягайки се за незнайните битки, които обществото му е приготвило за деня, и нито за миг не си дава сметка, че постига обратното на това, което възнамерява. Той не се защитава срещу потенциални удари, той сам се превръща в мишена, събирателната точка за всяка беда, която евентуално би могла да се случи в радиус от сто метра около неговата персона. Белият костюм е знак за уязвимостта на Хектор и придава известен патос на шегите, които светът му играе. Упорит в елегантността си, вкопчен във вярата, че костюмът го превръща в най-привлекателния и желания сред мъжете, Хектор въздига собствената си суета в кауза, на която публиката може да симпатизира. Вижте го как отупва жилетката си от въображаеми прашинки, докато звъни на вратата на своята приятелка в „Двойно или нищо“, и вече наблюдавате не демонстрация на самолюбие, а мъченията на самосъзнанието. Белият костюм прави от Хектор малък човек. Той печели публиката на негова страна — а, постигне ли веднъж това, на един актьор му е простено всичко друго.

Бил е твърде висок, за да играе класически клоун, твърде красив за обичайната роля на безобидния непохватник. Със своите тъмни, изразителни очи и изящен нос Хектор изглеждал като второкласен актьор в главна роля, блестящ романтичен герой, сбъркал снимачната площадка. Не бил дете, бил пораснал — и самото присъствие на такъв персонаж сякаш вървяло срещу установените правила на комедията. От смешниците се очаквало да бъдат ниски, уродливи, или дебели. Те трябвало да бъдат дяволчета или шутове, глупчовци или отрепки, деца, навлекли маските на възрастни, или възрастни с акъла на деца. Помислете за юношеската закръгленост на Арбъкъл, срамежливата му глуповата усмивка и начервените, женствени устни. Спомнете си показалеца, който се озовава в устата му всеки път, когато го погледне момиче. Минете после през списъка с реквизита и екипировката, оформили кариерата на признатите майстори: скитникът на Чаплин с несъразмерните обувки и парцаливите дрехи; храбрият пъзльо на Лойд с роговите очила; тъпунгерът на Кийтън с шапката като палачинка и замръзналото лице; идиотът на Ленгдън с тебеширенобялата кожа. Всичките са аутсайдери и понеже тези персонажи нито ни застрашават, нито предизвикват завистта ни, ние им стискаме палци да триумфират над враговете си и да спечелят сърцето на девойката. Единственият проблем е, че не сме съвсем сигурни дали ще знаят какво да правят с девойката, като останат насаме с нея. С Хектор такива съмнения въобще не ни тревожат. Намигне ли на момиче, голям е шансът то да му отговори със същото. А щом отговори, ясно е, че нито един от двамата не мисли за сватба.

Смехът обаче в никакъв случай не е гарантиран. Хектор не е точно симпатичен образ и не е някой, когото непременно съжаляваш. Ако успява да спечели съчувствието на зрителя, то е защото никога не знае кога да спре. Усърден и общителен, пълното въплъщение на l’homme moyen sensuel, той е не безпомощен чудак, а по-скоро жертва на обстоятелствата, човек с неизтощим талант за лош късмет. Хектор винаги има в главата си някакъв план, основание да върши каквото върши, и все пак сякаш всеки път изниква нещо, което му пречи да постигне целта си. Във филмите му гъмжи от чудати физически феномени, абсурдни механични повреди, предмети, отказващи да се държат както трябва. Човек с по-малко самоувереност би изгубил битката с тези препятствия, но като изключим отделни мигове на ярост (ограничени до мустачни монолози), Хектор никога не се оплаква. Врати се затръшват върху пръстите му, пчели го жилят по врата, статуи падат върху краката му, но той отново и отново се изправя и продължава по своя път. Започваш да го уважаваш заради упорството, заради душевното спокойствие, което го обхваща пред нещастието, но това, което приковава погледа ти, е как се движи. Хектор може да те омагьоса с всеки един от хилядата си различни жестове. С лека стъпка, пъргав, нехаен до степента на безразличие, той се промъква през пречките, които му поставя животът, без помен от неудобство или страх, и те заслепява с маневри и прикляквания, с внезапни пируети и танцови стъпки, със закъснели реакции, подскоци и чупки, сякаш играе румба. Наблюдавайте го как барабани с пръсти или ги кърши; наблюдавайте навременните въздишки, лекото врътване на главата, когато нещо неочаквано привлече погледа му. Тези миниатюрни акробатики са функция на персонажа, но освен това доставят удоволствие и сами по себе си. Даже когато по подметката му лепне лента за мухи и момченцето на хазяите току-що го е хванало с ласо (и ръцете му са привързани към тялото), Хектор продължава да се движи с необичайна грация и достойнство, без да се съмнява, че скоро ще успее да се измъкне от тази неприятна ситуация — дори ако в съседната стая го очаква друга. Толкова по-зле за Хектор, разбира се, но такъв му бил късметът. Важното е не колко умело можеш да избегнеш неприятностите, а как се справяш с тях, когато дойдат.

Най-често Хектор се оказва в дъното на социалната стълбица. Женен е само в два от филмите си („Домашно огнище“ и „Господин Никой“) и като изключим частния детектив, когото играе в „Копоят“ и ролята му на пътуващ илюзионист в „Каубои“, той е обикновен, ниско платен бачкатор, който се бъхти за други. Сервитьор в „Клуб по езда“, шофьор в „Почивка сред природата“, амбулантен търговец в „Дървени човечета“, учител по танци в „Тънко танго“, банков чиновник в „Човекът зад гишето“, Хектор обикновено е представен като млад мъж в началото на жизнения си път. Перспективите му не са дотам блестящи, но той никога не прави впечатление на неудачник. Твърде дръзко се държи за такъв и като го гледаш как си върши работата с уверената компетентност на човек, който вярва във възможностите си, разбираш, че му е писано да успее. Затова и повечето от филмите на Хектор имат два възможни финала: той или печели момичето, или извършва героична постъпка, която привлича вниманието на шефа му. А ако шефът е твърде дебелоглав, за да я забележи (богатите и силните са най-често представени като глупаци), то момичето вижда всичко и това си е вече награда и половина. В избора между любовта и парите любовта всеки път има последната дума. В „Клуб по езда“ например Хектор е сервитьор и успява да спипа един крадец на бижута, докато обслужва няколко маси, пълни с пияни гости на банкет в чест на авиаторката-шампионка Уанда Макнун. С лявата ръка цапардосва крадеца с бутилка шампанско и едновременно с това сервира десерт с дясната; и понеже тапата излита от шампанското и оберкелнерът бива окъпан с цял литър „Veuve Clicqout“, Хектор губи работата си. Но нищо. Енергичната Уанда е свидетел на подвига му. Тя мушва в джоба му телефонния си номер и в последната сцена двамата се качват заедно в нейния самолет и отлитат към облаците.

Непредсказуем в държането си, изпълнен с противоположни импулси и желания, персонажът на Хектор е прекалено сложно очертан, за да се чувстваме наистина удобно в негово присъствие. Той не илюстрира типове, не е от познатите клиширани герои и всяко негово смислено действие се компенсира от друго, което ни изумява и обезпокоява. Той показва цялата дива амбиция на съсипващ се от труд имигрант, човек, решен да натежи на везната и да си извоюва място в американската джунгла; и все пак един случаен поглед към красива жена е достатъчен да го помете встрани, да разбишка внимателно градените му планове на пух и прах. Хектор е с един и същ характер във всеки филм, но предпочитанията му нямат фиксирана йерархия и никой не знае какво ще му хрумне в следващия момент. Той е едновременно плебей и аристократ, чувствен любовник и кабинетен романтик, мъж на прецизните, дори педантични маниери, който никога не се колебае да направи големия жест. Ще си даде последния грош на просяка на улицата, но няма да е мотивиран от жал или състрадание, а по-скоро от поетичността на този акт. Колкото и усърдно да работи, колкото и сръчно да изпълнява унизителните и често абсурдни задачи, които му поставят, Хектор излъчва усещане за дистанция, сякаш някак сам си се подиграва и се поздравява в същото време. Като че ли живее в състояние на иронично забавление — хем ангажиран в света, хем наблюдаващ го от голямо разстояние. В може би най-смешния си филм, „Реквизит“, той споява тези две противоположни гледни точки в един цялостен принцип на злодеяние. Това е деветият късометражен от серията и Хектор играе сценограф на малка, изпаднала театрална трупа. Отиват в градчето Уишбоун Фолс за тридневни представления на „Просяците нямат избор“, камерен фарс от видния френски драматург Жан-Пиер Сен Жан дьо ла Пиер. Когато отварят камиона да разтоварят реквизита и да го внесат в театъра, откриват, че всичко липсва. Ами сега? Пиесата не може без реквизит. Трябва да се обзаведе цял хол, да не говорим как ще се заменят няколко важни аксесоара: пистолет, диамантена огърлица и печено прасенце. Завесата трябва да се вдигне в осем часа на следващата вечер и ако не се намери отнякъде съвсем нов реквизит, трупата ще фалира. Директорът, един помпозен многознайко с папийонка на врата и монокъл в лявото око, надниква в празния камион и мигновено припада. Всичко е в ръцете на Хектор. След няколко кратки, но недвусмислени коментара от страна на мустачките, той трезво премисля ситуацията, приглажда безупречния си бял костюм и се захваща за работа. В следващите девет минути и половина филмът илюстрира известната анархистична максима на Прюдом: „Всяка собственост е кражба.“ В поредица от кратки, френетични епизоди Хектор снове из града и краде необходимите вещи. Виждаме го как спира доставката на мебели за склада на универсалния магазин и поема маси, столове и лампи, които натоварва в собствения си камион и бързо отпрашва към театъра. Задига сребърни лъжички, чаши и цял порцеланов сервиз от някаква хотелска стая. Вмъква се в складовото помещение на една месарница с фалшива поръчка от местен ресторант и излиза тържествено с цяло прасе на рамо. На частната вечеря с актьорите, където присъстват най-видните граждани на Уишбоун Фолс, той успява да измъкне пистолета на шерифа от кобура му. Малко по-късно сръчно откача огърлицата на една бъчвоподобна дама на средна възраст, омаяна от неговия чар. В тази сцена е по-мазен от всякога. Низък в преструвките си, отвратителен в лицемерния си жар, той все пак излиза героичен разбойник, идеалист, готов да се жертва за каузата си. Потръпваме гнусливо от тактиката му, но в същото време се молим да осъществи кражбата. Шоуто трябва да продължи, а ако Хектор не успее да прибере бижуто, шоу няма да има. За да се усложни интригата още повече, Хектор тъкмо е забелязал градската хубавица (която се оказва дъщеря на шерифа) и даже докато продължава любовното сражение със застаряващото женище, почва крадешком да хвърля погледи на младата красавица. За щастие, Хектор и жертвата му стоят зад кадифена завеса, наполовина пусната пред вратата от антрето към кабинета, и понеже той е застанал така, може да поглежда към кабинета, накланяйки леко глава наляво. Но жената остава скрита от погледа и макар че Хектор вижда момичето и момичето го вижда, то няма представа, че жената е там. Това позволява на Хектор да преследва и двете си цели едновременно — фалшивото съблазняване и истинското съблазняване — и понеже той ги редува в хитър монтаж от кадри и ъгли на снимане, двете неща се правят взаимно по-смешни, отколкото биха били поотделно. Това е сърцевината на неговия стил. Веднага щом се създаде някаква ситуация, към нея трябва да се прибави нещо друго, след това трето, и понякога дори четвърто. Филмите на Хектор се разгъват като музикални композиции, контрастиращи линии и гласове се вливат едни в други и колкото повече си взаимодействат гласовете, толкова по-несигурен и нестабилен става светът. В „Реквизит“ Хектор гъделичка врата на жената зад завесата, играе си на криеница с момичето в другата стая и накрая свива огърлицата в момента, в който минаващият сервитьор се подхлъзва върху робата на жената и излива цял поднос с напитки във врата й, което дава на Хектор нужното време да се справи със закопчалката. Постигнал е целта си — но само по една случайност, спасен за пореден път от хаотичната непредсказуемост на живота.

На следващата вечер завесата се вдига и представлението има зашеметяващ успех. Но месарят, собственикът на универсалния магазин, шерифът и дебелата жена са сред публиката и още докато актьорите приемат овациите и пращат въздушни целувки на ентусиазираната тълпа, един полицай поставя белезници на Хектор и го подкарва към затвора. Но той е щастлив и не показва и сянка от угризение. Спасил е представлението и дори заплахата да изгуби свободата си не може да омаловажи неговия триумф. Всеки запознат с трудностите, които срещал Хектор докато правел филмите си, няма как да не разчете „Реквизит“ като притча за неговия живот, обвързан чрез договор със Сиймор Хънт и изпитанията в работата с „Калейдоскоп“. Когато всяка карта в тестето е белязана срещу теб, единственият начин да вземеш някоя ръка е да нарушиш правилата. Сиромах човек — жив дявол, както казва старата поговорка, и ако те спипат на местопрестъплението, губиш, но поне не си се дал без бой.

Това бодряшко пренебрежение към последствията бива помрачено в единайсетия филм на Хектор, „Господин Никой“. Не му оставало много време, трябва да е знаел, че с изпълнението на договора приключва и кариерата му. Задавал се звукът. Неизбежен факт от живота, неотменимост, която щяла да разруши всичко съществувало преди, и изкуството, което Хектор овладял с такива усилия, щяло да загине. Дори ако можел да пренастрои идеите си така, че да се приспособи към новата форма, нямало да има смисъл. Хектор говорел със силен испански акцент и в момента, в който отворел устата си на екрана, американската публика щяла да го отхвърли. В „Господин Никой“ той си позволява да изпадне донякъде в огорчение. Бъдещето било заплашително, а настоящето — помрачено от нарастващите финансови проблеми на Хънт. С всеки следващ месец болестта се пренасяла по всеки орган на „Калейдоскоп“. Бюджетът се свивал, заплатите оставали неплатени, а високите лихви по краткосрочните кредити оставяли Хънт в постоянна нужда от пари в брой. Вземал заеми от дистрибуторите срещу бъдещите приходи и когато на няколко пъти се отметнал, кината започнали да отказват филмите му. По това време Хектор бил в стихията си, но тъжната истина била, че все по-малко хора имали възможността да го видят.

„Господин Никой“ е реакция на това задълбочаващо се неудовлетворение. Злодеят в историята се казва С. Лестър Чейс и открием ли веднъж корените на това странно и изкуствено име, няма как да не разпознаем в него метафоричния образ на Сиймор Хънт. На френски hunt е chasse; като махнем второто s, остава chase. Да отбележим, че Сиймор може да се чете като see more, а Лестър често се съкращава на Лес; така С. Лестър става на С. Лес — или see less — и значението на името вече е очевидно. Чейс е най-злонамереният герой във филмите на Хектор. Той си е наумил да унищожи Хектор и да го лиши от идентичност и привежда плана си в действие не като изстрелва куршум в гърба му или забива нож в сърцето му, а като го излъгва да изпие някаква магическа отвара, която го прави невидим. Фактически точно това направил Хънт с кариерата на Хектор в киното. Пуснал го на екрана и после направил всичко по силите си да не може никой да го види. В „Господин Никой“ Хектор не изчезва, но след като веднъж е изпил отварата, никой не може да го види. Той си остава пред очите ни, но всичките герои са слепи за присъствието му. Той подскача нагоре-надолу, пляска с ръце, разсъблича се на оживено място в града, но никой не го забелязва. Крещи в лицата на хората, но гласът му остава нечут. Той е призрак от плът и кръв, човек, престанал да бъде човек. Все още живее в света, но в света няма място за него. Ликвидирали са го, но никой не проявява любезността или загрижеността да го убие. Просто са го изтрили.

За пръв и последен път Хектор се представя като богат мъж. В „Господин Никой“ той има всичко, което човек би могъл да желае: красива жена, две малки деца и огромна къща, пълна с прислуга. В началната сцена Хектор закусва със семейството си. Има няколко традиционни комични момента, свързани с намазването на филия и с една оса, която каца в буркана със сладко, но сцената цели преди всичко да ни представи картина на щастието. Подготвят ни за загубите, които ще понесе Хектор, и без този бегъл поглед към личния му живот (перфектен брак, перфектни деца, пълна рапсодия за семейната хармония) злото, което предстои, не би имало същото въздействие. Така съдбата на Хектор ни поразява. Той целува жена си за довиждане и в момента, в който се обръща и излиза от дома си, се гмурва в кошмар.

Хектор е основател и президент на процъфтяващ концерн за безалкохолни напитки, корпорацията „Физи Поп Бевъридж“. Чейс е неговият вицепрезидент и съветник, уж най-добрият му приятел. Но Чейс е натрупал огромни дългове от хазарт и кредиторите му го притискат да си плати, инак лошо му се пише. Когато Хектор пристига в офиса и поздравява с „добро утро“, Чейс е в друга стая и разговаря с двама съмнителни типове. Не се притеснявайте, казва. Ще си получите парите до края на седмицата, дотогава вече ще съм поел компанията, а стоката струва милиони. Главорезите склоняват да му отпуснат още малко време. Но това е последният ти шанс, предупреждават го. Ако пак се забавиш, отиваш за храна за рибите. Мъжете изтрополяват навън. Чейс избърсва потта от челото си и изпуска продължителна въздишка. След това отваря чекмеджето на бюрото си и взема оттам някакво писмо. Преглежда го набързо и придобива неописуемо доволен вид. Със зла усмивчица го сгъва и го пъхва в горния джоб на сакото си. Явно колелата се въртят, но нямаме идея в каква посока.

Сцената се сменя: офисът на Хектор. Влиза Чейс с нещо подобно на голям термос и пита Хектор дали би желал да опита новата напитка. Как се казва, пита Хектор. „Джазматаз“, отвръща Чейс, и Хектор кимва одобрително, впечатлен от звучното название. Без да подозира нищо, той оставя Чейс да му налее солидна доза от новото питие. Докато Хектор поема чашата, Чейс го гледа зорко и в очите му проблясват искри. Той чака отровната отвара да проработи. В среден план, Хектор вдига чашата към устата си и предпазливо отпива малка глътка. Носът му се сбърчва недоволно, очите му се облещват, мустачките му се изопват. Тонът е изцяло комичен; и все пак, докато Чейс го подканва и Хектор повдига чашата да отпие отново, зловещият подтекст на „Джазматаз“ става все по-ясен. Хектор отпива втора глътка, цъква с уста, усмихва се на Чейс и поклаща глава, сякаш за да намекне, че вкусът не е съвсем наред. Без да обръща внимание на критиката, Чейс поглежда часовника си, разперва дясната си длан и започва да брои на пръсти секундите. Хектор е озадачен. Но преди да каже каквото и да било, Чейс стига до последната, пета секунда и изведнъж, съвсем ненадейно, Хектор се изпъва в стола си и стоварва чело върху бюрото. Допускаме, че питието го е изпратило в безсъзнание, че временно е изгубил свяст, но докато Чейс стои и го гледа с празните си, безмилостни очи, Хектор започва да изчезва. Първо ръцете му бавно избледняват от екрана, после торсът му, накрая главата. Една част на тялото следва друга, докато накрая цялото тяло се разтваря в нищото. Чейс излиза и затръшва вратата зад себе си. Отвън спира, за да се наслади на триумфа си; обляга се на вратата и се усмихва. Появява се надпис: Сбогом, Хектор. Приятно ми беше.

След като Чейс си отива, за секунда-две камерата се задържа на вратата, после — много бавно — започва да се фокусира върху ключалката. Великолепен кадър, изпълнен с мистерия и напрежение. Отворът постепенно се увеличава, заема все по-голяма част от екрана, докато накрая надникваме в кабинета на Хектор. Само след миг вече сме в самия кабинет и тъй като очакваме да е празен, сме напълно неподготвени за това, което ни показва камерата. Виждаме Хектор с глава върху бюрото. Все още е в безсъзнание, но е напълно видим и като се опитваме да осмислим това внезапно и превратно чудо, можем да стигнем до един-единствен извод. Ефектът на питието трябва да е отшумял. Преди малко сме видели как Хектор изчезва и щом сега ни е пред очите, значи отварата не е толкова силна, колкото сме мислели.

Хектор бавно се събужда. Признаците на живот ни успокояват, отдъхваме си. Решаваме, че във вселената отново е настъпил ред и че сега Хектор ще се заеме с отмъщението си над Чейс, ще изобличи негодника. В следващите двайсет и кусур секунди Хектор преминава през някои от най-свежите, най-остроумни рутинни действия на смешника. Като човек, който се опитва да надмогне тежък махмурлук, той става от стола си, люшва се и залитва, тътри се напред-назад из стаята. Ние се смеем. Вярваме на очите си — и понеже сме уверени, че с Хектор всичко е наред, омекналите колена и световъртежът ни забавляват. Но точно тогава Хектор отива до огледалото на стената и отново всичко се преобръща. Той иска да се види. Иска да приглади косата си и да си оправи вратовръзката, но когато се взира в овала от гладко, лъскаво стъкло, лицето му го няма. Той няма отражение. Докосва се, за да се убеди, че е истински, да потвърди материалността на тялото си, но когато пак поглежда в огледалото, все така не може да се види. Хектор е озадачен, но не се паникьосва. Може би огледалото нещо не е в ред.

Излиза от кабинета си в залата. Край него преминава една секретарка с купчина документи в ръце. Хектор й се усмихва и помахва приятелски с ръка, но тя сякаш не го забелязва. Хектор свива рамене. Тогава от обратната посока се задават двама млади счетоводители. Хектор почва да им прави физиономии. Ръмжи. Плези се. Единият счетоводител посочва към кабинета му. Шефът дойде ли вече, пита. Не зная, отвръща другият, не съм го виждал. И докато казва това, Хектор стои точно пред него, на не повече от шест инча разстояние.

Следващата сцена е в къщата на Хектор, в хола. Жена му крачи напред-назад и ту кърши ръце, ту бърше сълзите си с носна кърпичка. Няма спор, че вече е научила вестта за изчезването на Хектор. Влиза Чейс, безчестният С. Лестър Чейс, организаторът на дяволския заговор по превземането на Хекторовата безалкохолна империя. Захваща се престорено да утешава младата жена, потупва я по рамото и клати глава с лъжливо отчаяние. Измъква от джоба на сакото си тайнственото писмо от сутринта и го подава на жената с обяснението, че го е намерил на бюрото на Хектор. Внезапен кадър с писмото в максимална близост. Скъпа и най-любима моя, четем. Моля те, прости ми. Докторът казва, че страдам от неизлечима болест и ми остават само два месеца живот. Реших да ти спестя агонията и да я прекратя сам. Не се тревожи за компанията. С Чейс тя е в добри ръце. Винаги, винаги ще те обичам, Хектор. На тези измами и лъжи не им трябва много време да подействат. В следващия кадър виждаме как писмото се изплъзва от пръстите на жената и полита към пода. Идва й в повече. Светът се е преобърнал и всичко е разрушено. Няма и секунда, и тя припада.

Камерата я проследява на пода и образът на нейното безжизнено, отпуснато тяло се разтваря в кадър, който ни показва Хектор. Той е напуснал офиса и броди по улиците, опитвайки се да осъзнае странното и ужасно нещо, което му се е случило. За да си докаже, че наистина няма никаква надежда, той спира на едно оживено кръстовище и се съблича по бельо. Танцува, ходи на ръце, надупва се към минаващите коли и когато никой не му обръща внимание, той мрачно нахлузва дрехите си и се маха. От този момент Хектор изглежда примирен със съдбата си. Не се бори със състоянието си, а по-скоро се опитва да го разбере и вместо да търси начин да възвърне видимостта си (например като нападне Чейс или като издири противоотрова, която да премахне ефекта на питието), той се впуска в поредица от импулсивни чудновати експерименти, в изследване на себе си и на това, в което се е превърнал. Неочаквано — с внезапен, мълниеносен удар — събаря шапката на един минувач. Аха, сякаш си казва, ето как стоят нещата. Човек може да е невидим за всички наоколо, но тялото му продължава да взаимодейства със света. Приближава друг пешеходец. Хектор протяга крак и го спъва. Да, хипотезата му определено е вярна, но това не изключва по-нататъшно проучване. Вече навлязъл в новото си амплоа, той повдига роклята на някаква жена и оглежда внимателно краката й. Друга една жена целува по бузата, а трета — по устата. Задрасква буквите на знака за спиране и само след миг един мотоциклет се блъска в минаващия трамвай. Промъква се зад двама мъже, потупва ги по раменете, сритва ги в глезените и успява да предизвика сбиване. В тези пакости има нещо и детинско, и жестоко, но те са забавни за гледане и всяка от тях прибавя нови факти към нарастващия куп от доказателства. Хектор вдига една заблудена бейзболна топка, която се търкаля към него по тротоара, и прави второто си важно откритие. Предметът, взет от невидимия човек, също изчезва от погледа. Не плава във въздуха — засмуква го пустотата, същата празнота, която обгръща самия човек, и щом влезе в тази призрачна зона, край. Момчето, изгубило топката, се появява тичешком на мястото, където очаква да я намери. Физическите закони повеляват топката да е там, но нея я няма. Момчето е втрещено. Хектор пуска топката на земята и си тръгва. Момчето поглежда надолу и, ти да видиш, ето я топката в краката му. Какво, за бога, става? Този малък епизод завършва с изуменото изражение на момчето в близък план.

На ъгъла Хектор завива и поема по булеварда. Почти веднага попада на отвратителна сцена, която те кара да свиеш юмруци. Един дебел, добре облечен джентълмен задига сутрешния вестник от сляпо вестникарче. Човекът няма дребни и понеже бърза твърде много, за да развали цяла банкнота, просто измъква един вестник и си тръгва. Вбесен, Хектор го настига и когато мъжът спира на светофара да изчака зеленото, Хектор мушва ръка в джоба му. Това е едновременно смешно и смущаващо. Не че изпитваме някаква жал към жертвата, но сме поразени от това, колко нехайно Хектор иззема ролята на закона. Дори когато той се връща до будката и подава парите на сляпото момче, не сме напълно успокоени. В първите няколко мига след кражбата оставаме с впечатлението, че Хектор ще прибере парите за себе си и в този малък мрачен интервал осъзнаваме, че той задига портфейла на дебелака не за да поправи извършената несправедливост, а просто защото знае, че ще се измъкне. Щедрата постъпка би могла и да не му хрумне. Сега за него всичко е възможно и вече не му се налага да спазва правилата. Може да върши добро, ако поиска, но може да върши и зло — и в този момент нямаме представа какво ще реши.

В къщата на Хектор жена му си е легнала.

В офиса Чейс отваря касата и вади оттам цял куп ценни книжа. Сяда на бюрото и започва да ги брои.

Междувременно Хектор се кани да извърши първото си значително престъпление. Влиза в бижутерия и пред няколкото невиждащи го свидетели нашият изтрит като с гума и попаднал в мрака герой опразва стъклената витрина от съдържанието й, взема с шепи часовници, огърлици и пръстени и преспокойно ги натъпква в джобовете си. Хем се забавлява, хем е съсредоточен и докато върши черното си дело, тънка, но забележима усмивка набръчква ъгълчетата на устата му. Всичко това изглежда хладнокръвен акт, продиктуван от каприз, и от това, което виждат очите ни, можем само да отсъдим, че Хектор е обречен.

Той излиза от магазина. Необяснимо, първата му работа е да се отправи към кофата за боклук на бордюра. Пъхва ръката си надълбоко и издърпва хартиен плик. Очевидно сам го е оставил там и в плика очевидно има нещо, но не знаем какво. Когато Хектор се връща пред магазина, отваря вратата и методично посипва по тротоара някакво прахообразно вещество, вече сме окончателно озадачени. Това може да е прах, може да е пепел, може да е барут; но каквото и да е, няма никакъв смисъл Хектор да го разпръсва по земята. След броени мигове тънка тъмна линия води от входа на магазина до бордюра. След като е покрил тротоара, Хектор се прехвърля върху самото улично платно. Мушва се покрай колите, заобикаля трамваите, подскача напред-назад с риск всеки момент да го сгазят, и продължава да изпразва плика по пътя си: все повече заприличва на побъркан фермер, който се опитва да сее насред улицата. Линията пресича булеварда. Когато Хектор стъпва на отсрещния тротоар и продължава да сипе прахта, внезапно загряваме. Той прокарва следа. Все още не знаем къде води, но когато отваря вратата на сградата пред себе си и се вмъква вътре, заподозираме, че ни се готви нов трик. Вратата се затваря и ъгълът рязко се сменя. Виждаме панорамен кадър на зданието, в което Хектор току-що е влязъл: корпорацията „Физи Поп Бевъридж“.

И действието се забързва. В поредица от мълниеносни обяснителни сцени бижутерът открива обира, втурва се на тротоара и спира първия полицай, след това с трескави, панически жестове обяснява какво се е случило. Полицаят поглежда надолу, забелязва тъмната линия по плочките и я проследява с очи до сградата на „Физи Поп“ отсреща. Това май е следа, казва. Да видим къде води, включва се и бижутерът, и двамата се отправят към зданието.

Обратно към Хектор. Сега той върви по коридора и внимателно доизпипва следата. Стига до някаква врата и докато изсипва последните прашинки на прага, камерата изкривява ъгъла, за да ни покаже надписа на вратата: „С. Лестър Чейс, заместник-директор“. Точно тогава, докато Хектор все още клечи долу, вратата се отваря и отвътре излиза самият Чейс. Хектор успява да отскочи в последния момент — преди Чейс да се препъне в него — и докато вратата се затваря, той се промушва през отвора и с патешка походка се вмъква в офиса. Кулминацията на мелодрамата наближава, но Хектор постоянства в смешките. Останал сам в офиса, той забелязва ценните книжа, разпръснати по бюрото на Чейс. Бързо ги събира, изглажда ръбовете им с театрален педантизъм и ги пъхва в сакото си. Следва серия от бързи, ударни жестове, в която той пъхва ръце в страничните си джобове, вади оттам скъпоценностите и изсипва цялата купчина крадени вещи на бюрото на Чейс. В момента, в който оставя и последния пръстен, Чейс се завръща, потривайки ръце, с извънредно самодоволен вид. Хектор отстъпва встрани. Свършил си е работата, сега остава само да гледа как врагът му си получава заслуженото.

Това се случва в шеметен вихър от почуда и недоразумение, от въздадено и предадено правосъдие. Отначало скъпоценностите отвличат вниманието на Чейс и той не забелязва, че книжата ги няма. Губи време и когато най-сетне отмества бляскавата купчина и открива липсата им, вече е твърде късно. Вратата рязко се отваря и вътре се втурват полицаят с бижутера. Скъпоценностите са идентифицирани, престъплението е разкрито и престъпникът е задържан. Чейс е невинен, но това е без значение. Следата води до неговия офис и са го заловили на място с плячката. Той, естествено, протестира, опитва се да избяга през прозореца, мята бутилки с безалкохолни по нападателите, но след една щура сцена с главни действащи лица полицейска палка и байонет, в крайна сметка бива победен. Хектор наблюдава с мрачно безразличие. Дори когато Чейс е окован в белезници и изведен от офиса, Хектор не се радва на победата си. Изпълнил е плана си блестящо, но каква полза от това? Денят вече клони към края си, а той е все така невидим.

Той излиза обратно навън и тръгва по улиците. Централните булеварди са опустели и Хектор сякаш е единствената жива душа в града. Къде са оживените тълпи, които го обграждаха допреди малко? Къде са колите и трамваите, пълчищата хора, наводнили тротоара? За момент се питаме дали магията не се е обърнала. Може би Хектор отново е видим, казваме си, а всички останали са изчезнали. Тогава изведнъж отнякъде се задава камион и преминава на скорост през една локва. Пръски вода излитат от улицата и оцапват всичко наоколо. Хектор е окъпан, но когато камерата се извърта към него да ни покаже щетите, отпред костюмът му е непокътнат. Това би трябвало да е смешно, но не е и понеже Хектор прави всичко възможно да не е смешно (продължителен скръбен поглед към костюма; разочарованието в очите му, когато вижда, че не е опръскан с кал), този малък трик променя настроението на филма. С падането на нощта Хектор се прибира към дома си. Отваря, качва се по стълбите на втория етаж и влиза в спалнята на децата. Момченцето и момиченцето спят в отделни легла. Той сяда до момиченцето, вглежда се в лицето й за няколко секунди и посяга да я погали по косата. Но в последния момент се спира — осъзнава, че от докосването му тя може да се събуди, а като види, че няма никого, ще се уплаши. Сцената е трогателна и Хектор я изиграва сдържано и просто. Изгубил е правото да докосва собствената си дъщеря и като го гледаме как се колебае и в крайна сметка отдръпва ръката си, усещаме пълната мощ на проклятието, което тегне върху него. От този малък жест — дланта увиснала във въздуха, няма и на инч от главата на детето — разбираме, че Хектор е сведен до нищо.

Като призрак се изправя и излиза от стаята. Тръгва по коридора, стига до една врата и я отваря. Това е неговата спалня; ето я жена му, неговата Скъпа и Любима, заспала в тяхното легло. Хектор спира. Тя се мята в съня си, върти се наляво-надясно и рита завивките, в капана на някакъв страшен сън. Хектор приближава до леглото и предпазливо подрежда одеялата, изправя възглавниците и загасява нощната лампа. Конвулсивните й движения се успокояват и не след дълго тя заспива тихо и спокойно. Хектор се отдръпва, изпраща й въздушна целувка и сяда във фотьойла до леглото. Изглежда ще седи там цяла нощ, ще бди над нея като добър дух. Макар че не може да я заговори, може да я защитава, да я изпълва със силата на своето присъствие. Но невидимите мъже не са имунизирани срещу изтощение. Като всички други, те имат тела — и като всички други се нуждаят от сън. Клепачите на Хектор натежават. Премигват и се отпускат, затварят се и пак се отварят и макар че той се стряска и се буди на няколко пъти, става ясно, че губи битката. Миг по-късно се предава.

Екранът почернява. Когато отново се появява картина, вече е утро и слънчевата светлина нахлува през прозорците. Кадър с жената на Хектор, все още заспала в леглото. След това Хектор, все още заспал във фотьойла. Тялото му е изкривено в невъзможна поза, комичен възел от преплетени крайници и изкълчени стави, и тъй като не сме подготвени за гледката на този спящ, нагънат като черво човек, се разсмиваме — а с този смях настроението на филма се променя още веднъж. Скъпата Любима се събужда първа, отваря очи, сяда в леглото и лицето й казва всичко: по него бързо се сменят радост, неверие и умерен оптимизъм. Тя скача от леглото и се втурва към Хектор. Докосва главата му (която виси назад от облегалката за ръка) и тялото на Хектор изпада в спазъм от високоволтажни шокове, подскача в неистов вихър от ръце и крака и най-сетне застава във вертикално положение. Той отваря очи. Автоматично, сякаш забравил, че е невидим, се усмихва на жена си. Целуват се, но точно когато устните им се докосват, той се отдръпва смутен. Там ли е наистина? Развалена ли е магията, или само сънува? Той докосва лицето си, прокарва ръце по гърдите си и поглежда жена си право в очите. Ти виждаш ли ме, пита. Разбира се, че те виждам, отвръща тя, и очите й се изпълват със сълзи, тя се привежда към него и го целува повторно. Но Хектор не е убеден. Той се изправя от стола и отива до стенното огледало. Там трябва да търси доказателство: ако види отражението си, значи кошмарът е свършил. Резултатът е предрешен, но красивото нещо в тази сцена е колко бавно реагира той. За секунда-две изражението на лицето му остава непроменено и той се взира в очите, втренчени в него от огледалото, сякаш гледа непознат, сякаш за пръв път в живота си вижда това лице. Тогава камерата се приближава и Хектор започва да се усмихва. Непосредствено след онази смразяваща празнота, усмивката предполага нещо повече от най-обикновено преоткриване на себе си. Това, което вижда той, вече не е старият Хектор. Той е друг; и колкото и да прилича на предишния човек, сега е преобразен, преобърнат с хастара навън и изплют обратно като нов човек. Усмивката става все по-широка, по-лъчезарна, по-благоразположена към лицето в огледалото. Около нея постепенно се затваря кръг и не след дълго последното, което виждаме, е тази усмихната уста — устата и мустачките над нея. Мустачките потръпват за няколко секунди, после кръгът се смалява, после се смалява съвсем. Накрая се затваря и филмът свършва.

Фактически кариерата на Хектор приключва с тази усмивка. Той изпълнил условията на договора си с още един филм, но на „Двойно или нищо“ не може да се гледа като на нещо ново. „Калейдоскоп“ била вече на ръба на фалита, и нямала средства да финансира нова пълноценна продукция. Вместо това Хектор компилирал парчета отхвърлен материал от предишни филми и ги подредил в антология от смешки, случки с глупчовци и импровизирани побоища. Изобретателно ровене из отломките, но от него не научаваме нищо, освен че Хектор го бива и като компилатор. За да оценим по достойнство делото му, трябва да гледаме на „Господин Никой“ като на последния му филм. Той е размишление върху собственото му изчезване и при цялата си двусмисленост и скрити намеци, при всичките етични въпроси, които повдига, без да им даде отговор, преди всичко третира страха от загубата на идентичност. Хектор търси начин да се сбогува с нас, да се прости със света — и за да го стори, трябва да се унищожи в собствените си очи. Става невидим; и когато магията все пак се разваля и той си възвръща образа, не разпознава лицето си. Ние го гледаме така, както той гледа себе си, и в това зловещо удвояване на перспективата наблюдаваме как се сблъсква с факта на собствената си анихилация. Двойно или нищо. Тази фраза избрал за заглавие на следващия си филм. Няма дори далечна връзка между тази фраза и осемнайсетминутния тюрлюгювеч от препъвания и подскоци. Не, фразата се отнася до сцената с огледалото в „Господин Никой“; и когато Хектор разтяга устни в онази необикновена усмивка, за миг виждаме какво му готви бъдещето. С тази усмивка той си позволява да се прероди, но вече не е същият човек, не е онзи Хектор Ман, който ни е разсмивал и забавлявал предишните години. Виждаме го трансформиран в някого, когото вече не познаваме, и докато се ориентираме какъв ли ще е този нов Хектор, той изчезва. Около лицето му се затваря кръг и чернотата го поглъща. Миг по-късно, като никога в негов филм, на екрана се появява надписът „край“ — и това е последното, което остава от него.