Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Illusions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Пол Остър. Книга на илюзиите

Американска. Първо издание

 

Paul Auster. The Book of Illusions.

© Paul Auster, 2002. Faber and Faber, 2002

 

© Ангел Игов, превод, 2008

© Стефан Касъров, художник на корицата, 2008

 

ИК „Колибри“, 2008

ISBN: 978-954-529-605-5

 

Коректор: Любов Йонева

Формат 84/108/32.

Печатни коли 18.25

 

Цена 12 лв.

 

Предпечатна подготовка Васил Попов

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

5

Половин час по-късно Алма започна да разказва. Вече бяхме на седем мили във въздуха, носехме се над безименни провинции нейде в Пенсилвания или Охайо и тя не спря да говори чак докато стигнахме Олбъкърки. Историята спря за кратко, когато кацнахме, но отново продължи, щом се качихме в колата й и поехме към Тиера дел Суеньо, два часа и половина път. Докато се движехме по пустинните магистрали, здрач смени следобеда и нощ — здрача. Доколкото си спомням, разказът завърши едва когато стигнахме портата на ранчото — и даже тогава не беше съвсем завършен. Тя говори почти седем часа, но те се оказаха недостатъчни да вмести всичко.

В началото оплиташе нещата, скачаше от миналото в настоящето и обратно и ми трябваше известно време, докато стъпя на краката си и подредя хронологията на случките. Всичко било в книгата й, всички имена и дати и основните факти, и нямало нужда да предъвкваме подробностите от живота на Хектор преди изчезването му — не и този следобед в самолета във всеки случай, та нали ще мога сам да чета книгата през следващите дни и седмици. Съществените неща били онези, свързани с отшелническата съдба на Хектор, годините, които прекарал в пустинята, пишейки и режисирайки филми, които никога не стигнали до зрителите. Тези филми били причината да отида с нея до Ню Мексико и колкото и да било интересно, че истинското име на Хектор било Хаим Манделбаум и че се родил на борда на холандски параход насред Атлантическия океан, това не било адски важно. Не било съществено, че майка му умряла, когато бил на дванайсет, нито че баща му, дърводелец без интереси в политиката, бил пребит почти до смърт от антисемитска и антиболшевишка тълпа в събитията от La Semana Tragica в Буенос Айрес през 1919 година. Това накарало Хектор да се премести в Щатите, но баща му още преди това го подканвал да емигрира, така че кризата в Аржентина просто ускорила решението му. Нямало смисъл да се изброяват двайсетината професии, през които минал в Ню Йорк, а още по-малко — да говорим какво му се случило след като се добрал до Холивуд през 1925 година. Бил съм достатъчно добре запознат с ранните му занимания като помощник, сценичен работник и понякога статист в купища изгубени и забравени филми, та да се връщаме на този период; достатъчно съм бил наясно с оплетените му отношения с Хънт, та пак да ги обсъждаме. Тази история оставила Хектор с горчив опит от шоубизнеса, но той нямал намерение да се предава и до нощта на 14 януари 1929 година последното нещо, което минавало през ума му, било, че някога ще трябва да напусне Калифорния.

Година преди да изчезне Хектор бил интервюиран от Бригид О’Фелън за „Фотоплей“. Тя влязла в къщата му на „Норт Ориндж Драйв“ един неделен следобед в три часа, и в пет те вече били и двамата на пода, търкаляли се по килима, търсели дупките и цепнатините в телата си. Хектор имал навика да се държи по този начин с жените и това съвсем не бил първият път, когато използвал уменията си в съблазняването за бързо и решително завоевание. О’Фелън била само на двайсет и три, будна католичка от Спокейн, завършила в Смит и върнала се на запад, за да се захване с журналистика. По една случайност Алма също била завършила в Смит и използвала връзките си там, за да се добере до екземпляр от годишника за 1926 година. Стандартната снимка на О’Фелън била неубедителна. Много близко разположени очи, според Алма, много широка брадичка, а късата й прическа не правела добра услуга на чертите й. И все пак имало нещо страшно живо в нея, някаква палава искра, спотаена в погледа й, загатнат шемет. Имало и снимка от представлението на „Бурята“, организирано от театралния кръжок, където О’Фелън изпълнявала ролята на Миранда с ефирна бяла роба и едно-единствено бяло цвете в косата. Алма каза, че била прекрасна в тази поза, крехко създание, кипящо от живот и енергия — с отворена уста, ръката изнесена напред, точно в момента, в който произнася реплика. Журналистиката на О’Фелън била в духа на епохата. Изреченията й били отсечени и цветисти, обичала да изпъстря статиите си с остроумни подмятания и находчиви игрословици, които я придвижили нагоре в йерархията на списанието. Материалът за Хектор бил изключение, много по-искрен и откровено хвалебствен от другите й текстове, които Алма била чела. А силният акцент бил само леко преувеличен. О’Фелън го подсолила мъничко за по-смешно, но в общи линии така говорел Хектор по онова време. С годините английският му се подобрил, но през двайсетте той още звучал като че ли току-що е слязъл от парахода. Може да е скочил успешно на холивудска земя, но довчера бил само поредният втрещен чужденец, застанал на кея, с цялото си земно богатство натъпкано в картонен куфар.

В месеците след интервюто Хектор продължил да дефилира с всевъзможни красиви млади актриси. Харесвало му да го виждат на публични места с тях, харесвало му да спи с тях, но и двете неща не продължавали дълго. О’Фелън била по-интелигентна от всичките му познати жени и щом му омръзнела поредната играчка, Хектор неизменно се обаждал на Бригид и предлагал да се видят пак. Между началото на февруари и края на юни той посещавал апартамента й средно по веднъж-два пъти на седмица, а в средата на този период, през по-голямата част от април и май, прекарвал с нея всяка втора или трета нощ. Нямало съмнение, че е привързан към нея. С времето между тях се установила приятна близост, но докато по-неопитната Бригид възприела това като знак за вечна любов, Хектор никога не се залъгвал, че те са нещо повече от добри приятели. Виждал я като своето приятелче, своята сексуална партньорка, своя доверен съюзник, но всичко това не означавало, че имал каквото и да било намерение да й предложи брак.

Като репортерка, тя трябва да е била наясно какви ги върши Хектор в нощите, в които не спи в нейното легло. Стигало й само да отвори сутрешния вестник, за да проследи подвизите му, да попие намеците за най-новите му увлечения и флиртове. Даже половината истории за него да били измишльотини, имала предостатъчно основания за ревност. Но Бригид не била ревнива — или поне не давала признаци. При всяко обаждане на Хектор тя го посрещала с разтворени обятия. Никога не го разпитвала за другите жени, не го обвинявала, не вдигала скандали, нито пък го поучавала да се върне в правия път и затова чувствата му към нея през цялото време нараствали. Това бил нейният план. Била влюбена в него и вместо да му натрапва прибързано решение за общия им живот, решила да чака търпеливо. Рано или късно Хектор щял да спре с похожденията си. Неистовото женкарство щяло да му омръзне. Щял да се отегчи; щял да изхвърли всичко това от живота си; щял да види светлината. И тогава тя щяла да е там, пред него.

Така планирала нещата трезвомислещата и изобретателна Бригид О’Фелън и за известно време изглеждало, сякаш Хектор ще си намери майстора с нея. Въвлечен във всевъзможни пререкания с Хънт, притиснат от изтощението и от ежемесечния нов филм, който му висял на главата, Хектор ставал все по-малко склонен да пилее нощите си по джазклубове и нелегални барове, да изразходва енергията си в безцелни съблазнявания. Апартаментът на О’Фелън му станал убежище и спокойните вечери, които прекарвали двамата в него, му помагали да удържа баланса между двете си глави. Бригид била проницателен критик, и понеже знаела повече от него за шоубизнеса, той все повече разчитал на нейната преценка. Всъщност тъкмо тя го посъветвала да прослуша Долорес Сейнт Джон за дъщерята на шерифа в предстоящия „Реквизит“. Бригид следяла кариерата на Сейнт Джон в последните няколко месеца и по нейно мнение двадесет и една годишната актриса имала потенциала да се превърне в следващия хит, новата Мейбъл Норманд или Глория Суонсън, новата Норма Талмидж.

Хектор се вслушал в съвета й. Когато Сейнт Джон влязла в офиса му три дни по-късно, той вече бил изгледал два нейни филма и възнамерявал да й предложи ролята. Бригид била права за таланта на Сейнт Джон, но нищо в думите й, нищо в изгледаните от Хектор сцени не предвещавало какъв пленителен ефект ще има върху него присъствието й. Едно нещо било да я гледаш как играе в неми филми, съвсем друго — да стиснеш ръката й и да я гледаш в очите. Някои други актриси навярно били по-впечатляващи върху целулоидната лента, но в истинския свят със звук и багри, в телесния, триизмерен свят на петте сетива, четирите елемента и двата пола Хектор никога не бил срещал създание, сравнимо с нея. Не че Сейнт Джон била по-красива от другите, не че казала нещо забележително по време на двайсет и пет минутната им среща онзи следобед. Ако трябва да бъдем честни, изглеждала по-скоро глупавичка, във всеки случай не по-интелигентна от средното ниво, но в нея имало нещо диво; някаква животинска енергия пулсирала по кожата й и излъчвала оттам сигнали, които не му давали да откъсне очи от нея. Очите от другата страна били почти прозрачни, сибирскосини. Кожата й била бяла, косата — много тъмночервена, червена на границата с махагон. За разлика от косите на повечето американски актриси през юни 1928 година, тази била дълга и стигала до раменете й. Известно време приказвали на общи теми. После, без никакъв преход, Хектор й казал, че ролята е нейна, стига да я иска, и тя приела. Никога преди не се била снимала в такъв тип комедия и очаквала с интерес предизвикателството. Станала от стола, стиснала ръката му, и излязла. Десет минути по-късно, докато образът на нейното лице все още пламтял в съзнанието му, Хектор решил, че Долорес Сейнт Джон е жената, за която ще се ожени. Тя била жената на живота му; и ако излезело, че не го иска, изобщо никога нямало да се ожени.

Тя се представила добре в „Реквизит“, изпълнила всичките указания на Хектор и дори сама внесла някои находчиви жестове, но когато той я поканил и в следващия си филм, тя реагирала уклончиво. Били й предложили роля във филм на Алън Дуон и това било просто прекалено добра възможност, за да я отхвърли. Хектор, който уж омагьосвал всяка жена от раз, с нея не стигал доникъде. Не успявал да се изрази достатъчно добре на английски и всеки път, когато бил на косъм от това да декларира намеренията си, се отдръпвал в последния момент. Чувствал, че ако нещо сбърка думите, ще я изплаши и ще си пропилее завинаги шансовете. Междувременно продължавал да прекарва по няколко нощи седмично в апартамента на Бригид, и понеже нищо не й бил обещавал, понеже бил свободен да се влюбва в която си поиска, не й споменал нищо за Сейнт Джон. След като свършили със снимките на „Реквизит“ в края на юни, Сейнт Джон заминала някъде в Техачапи за филма на Дуон. Останала там четири седмици и за това време Хектор й написал шейсет и девет писма. Каквото не могъл да й каже лице в лице, най-сетне събрал куража да го напише на хартия. Повтарял го отново и отново и макар че всеки път го казвал по различен начин, посланието оставало едно и също. Отначало Сейнт Джон изпаднала в недоумение. След това се почувствала поласкана. После започнала да очаква писмата му и накрая осъзнала, че не може да живее без тях. Когато се върнала в Лос Анджелис в началото на август, казала на Хектор, че отговорът е „да“. Да, обичала го. Да, щяла да се омъжи за него.

Не уточнили дата за сватбата, но говорили за януари-февруари — по това време Хектор трябвало вече да е изпълнил договора си с Хънт и да е избрал следващия си ход. Настъпвал моментът да съобщи на Бригид, но той все го отлагал, не събирал смелост да го стори. Уж работел до късно с Блаущайн и Мърфи, редактирал лентите, търсел подходящо място за снимки, не бил добре. От началото на август до средата на октомври измислил купища извинения да не се вижда с нея, но така и не се решавал да я отреже окончателно. Дори в разгара на чувствата му към Сейнт Джон продължавал да посещава Бригид веднъж-дваж седмично и всеки път, когато пристъпел прага на жилището й, се мушвал обратно в старата уютна рутина. Бихме могли да го наречем страхливец, разбира се, но със същите основания бихме могли и да кажем, че изживявал вътрешен конфликт. Може да се е разколебал в решението си за Сейнт Джон. Може да не се е чувствал готов да се раздели с О’Фелън. Може да се е разкъсвал между двете жени, да се е нуждаел и от двете. Понякога от гузна съвест действаш срещу интересите си, но понякога го правиш и от страст, а когато в сърцето на един човек са наравно преплетени и гузната съвест, и страстта, от този човек е нормално да се очакват странни постъпки.

О’Фелън нищичко не подозирала. През септември, когато Хектор наел Сейнт Джон за ролята на своята съпруга в „Господин Никой“, тя го поздравила за сполучливия избор. Даже когато от снимачния екип се промъкнали слухове за някаква специална близост между Хектор и изпълнителката на главната роля, Бригид не се разтревожила особено. Хектор обичал да флиртува. Винаги хлътвал по актрисите, с които работел, но щом снимките свършели и всички се приберели у дома, бързо ги забравял. Но в този случай клюките не спирали. Хектор вече се бил прехвърлил на „Двойно или нищо“ — последният му филм с „Калейдоскоп“, и Гордън Флай подшушвал в колонката си, че скоро ще забият сватбени камбани за една дългокоса сирена и нейния мустакат комик красавец. Вече било средата на октомври и О’Фелън, която не се била чувала с Хектор от пет-шест дни, се обадила в студиото и го помолила да я посети в апартамента й вечерта. Никога преди не била отправяла подобна молба, така че Хектор отменил планираната вечеря с Долорес и вместо това отишъл при Бригид. И там, посрещнат с въпроса, чийто отговор отлагал от два месеца, най-сетне признал истината.

Хектор се молел наум за решителна развръзка, за изригващ женски гняв, който да го запрати залитащ на улицата и да приключи нещата веднъж завинаги, но когато съобщил вестта, Бригид само го изгледала, поела си дълбоко дъх и заявила, че не е възможно той да обича Сейнт Джон. Не било възможно, защото обичал нея. Да, казал Хектор, обичал я, но наистина щял да се ожени за Сейнт Джон. Тогава Бригид се разплакала, но така и не го обвинила, че я е измамил, не пледирала за своята кауза, не закрещяла гневно как несправедливо е постъпил с нея. Към себе си бил несправедлив, казала, и след като веднъж осъзнаел, че никоя няма да го обича така, както тя го обичала, щял да се върне при нея. Долорес Сейнт Джон била вещ, не човешко същество. Лъскава и опияняваща вещ, наистина, но под външната си обвивка била груба и плитка, и глупава, и не заслужавала да му стане жена. Тук Хектор трябвало да й отвърне. Случаят изисквал да отговори с някоя агресивна, язвителна забележка, която завинаги да разбие надеждите й, но скръбта на Бригид била прекалено силна за него, предаността й била прекалено силна за него и докато слушал кратките й, задъхани изречения, сърце не му дало да каже нужните думи. Права си, отговорил. Сигурно няма да продължи повече от година-две. Но трябва да мина през това. Трябва да я имам — и получа ли я, всичко ще се подреди от само себе си.

В крайна сметка прекарал нощта в жилището на Бригид. Не защото смятал, че ще е добре за тях двамата, а защото Бригид го помолила да остане за последен път и той не могъл да й откаже. На следващата сутрин се измъкнал преди тя да се събуди и от този момент животът му започнал да се променя. Договорът му с Хънт изтекъл, започнал да работи върху „Точка и тире“ с Блаущайн, сватбата му наближавала. Два месеца и половина не получил никаква вест от Бригид. Мълчанието й го притеснило донякъде, но в интерес на истината бил твърде зает със Сейнт Джон, за да се замисли повечко. Ако Бригид била изчезнала, то определено било защото държала на думата си и гордостта й не й позволявала да застава на пътя му. След като оповестил намеренията си, тя се оттеглила и го оставила сам да плува или да потъва. Ако заплувал, навярно никога вече нямало да я види. Ако потънел, сигурно щяла да се появи в последния момент да го издърпа от водата.

Сигурно съвестта му се успокоявала, като си мислел тези неща за О’Фелън, като я превръщал в някаква висша форма на живот, която не чувства болка, когато й забиват ножове в тялото, която не кърви, когато я нараняват. Но при отсъствието на всякакви достоверни факти, защо да не се впуснеш в розови фантазии? Той искал да вярва, че тя е добре, че смело се справя с живота. Забелязал, че статиите й престанали да се появяват във „Фотоплей“, но това би могло да значи, че е заминала или че е захванала нова работа някъде другаде; за момента Хектор отказвал да обмисля каквито и да било по-мрачни възможности. Чак когато отново се появила на повърхността (пъхнала писмо под вратата му точно на Нова година), разбрал колко малодушно се е самозалъгвал. Два дни след като избягал от нея през октомври, тя си прерязала вените във ваната. Ако в апартамента отдолу не била прокапала вода, хазяйката никога нямало да отключи вратата и нямало да я намерят, преди да е станало твърде късно. Откарали я с линейка до болницата. След два дни се съвзела, но психиката й се сринала, така пишела, не можела да се съсредоточи, през цялото време плачела и лекарите решили да я задържат под наблюдение. Това довело до двумесечен престой в отделението за психичноболни. Била готова да прекара там остатъка от живота си, но само защото единствената цел в живота й била да намери начин за самоубийство, и нямало значение къде точно се намира. И тогава, точно когато се готвела за втория си опит, се случило чудо. Или по-скоро открила, че вече се е случило чудо и че тя живеела под неговия знак от два месеца. След като лекарите потвърдили, че наистина е така, а не си въобразява, тя вече не искала да умре. Загубила вярата си преди години. Не се била изповядвала от гимназиалните времена, но когато сестрата дошла да й даде резултатите от изследванията, тя се почувствала сякаш Бог е долепил устата си до нейната и отново й е вдъхнал живот. Била бременна. Било се случило през есента, в последната нощ, която прекарали заедно, и сега тя носела детето на Хектор в себе си.

След като я изписали от болницата, тя се изнесла от апартамента си. Имала известни спестявания, но не достатъчно, за да плаща наема, без да се връща на работа — а не можела да го стори, вече била напуснала списанието. Намерила евтина стая другаде, с желязна пружина на леглото, дървен кръст на стената и цяла колония мишки под дъските на пода, но нямало да му каже името на хотела, нито дори в кой град се намира. Било безполезно да я търси. Била регистрирана под фалшиво име и възнамерявала да се крие още известно време, докато бременността й напредне дотам, че той да не може да я убеди да направи аборт. Била твърдо решена да запази бебето и независимо дали Хектор смятал да се ожени за нея, или не, тя щяла да стане майка на детето му. Писмото й завършвало с думите: „Съдбата ни събра, любими, и сега, където и да съм, ти ще си винаги с мен.“

И после отново мълчание. Минали две седмици и Бригид упорито спазвала обещанието си да се укрива. Хектор не казал на Сейнт Джон нищо за писмото, но съзнавал, че шансът да се ожени бил почти нулев. Не можел да мисли за бъдещия им съвместен живот, без да мисли и за Бригид, без да се измъчва от образа на бившата си любовница, легнала в някой коптор в изпаднал квартал, бавно преминаваща към лудост, докато неговото дете расте в нея. Не искал да се отказва от Сейнт Джон. Не искал да изоставя мечтата как се пъхва в леглото й всяка нощ и чувства това гладко, наелектризирано тяло по голата си кожа; но мъжете трябвало да носят отговорност за постъпките си, и ако детето трябвало да се роди, той нямало как да избяга от стореното. Хънт се бил обесил на 11 януари, но Хектор вече не мислел за Хънт и когато на другия ден научил новината, не почувствал нищо. Миналото не било от значение. Само бъдещето го интересувало, а ето че бъдещето изведнъж увисвало под съмнение. Бил длъжен да развали годежа си с Долорес, но нямало как да го направи, преди Бригид да се появи пак, и тъй като не знаел къде да я търси, не можел да мръдне, не можел да се откъсне от мястото, където било заседнало настоящето заедно с него. Времето минавало и той започнал да се чувства, сякаш краката му са приковани с гвоздеи за земята.

Вечерта на 14 януари с Блаущайн свършили работа в седем. В осем Сейнт Джон го очаквала за вечеря у дома си в Топанга Кениън. Хектор щял да пристигне доста по-рано, но претърпял произшествие с колата си по пътя и изгубил четирийсет и пет минути да сменя гумата на синьото си Де Сото. Ако не била тази спукана гума, инцидентът, който променил живота му, може би никога нямало да се случи — защото точно тогава, докато клечал в мрака тъкмо след Ла Сиенега и повдигал с крик предницата на колата си, точно тогава Бригид О’Фелън почукала на вратата на Долорес Сейнт Джон; и докато Хектор привърши с малкото си затруднение и се върне зад волана, Сейнт Джон вече по случайност била изстреляла един трийсет и двукалибров патрон в лявото око на О’Фелън.

Или поне така казала и неадекватният й, ужасѐн вид не дал на Хектор никакви основания за съмнение. Не знаела, че пистолетът е зареден. Нейният импресарио й го бил дал, когато се преместила в тази изолирана къща в каньона преди три месеца. По принцип бил за самозащита, а когато Бригид й заразправяла всички онези безумства за бебето на Хектор и за срязаните й китки, и за решетките по прозорците на лудницата, и за кръвта от раните Христови, Долорес се изплашила и я помолила да си върви. Но Бригид не си тръгнала и след няколко минути вече обвинявала Долорес, че й е откраднала мъжа, заплашвала я с истерични ултиматуми, викала й дяволица, скитница и мръсна долнопробна курва. Само шест месеца по-рано Бригид била онази мила репортерка от „Фотоплей“ с хубавичката усмивка и чувството за хумор, но сега не била на себе си, опасна била, мятала се из стаята и крещяла с всичка сила и Долорес искала да я разкара оттам. Тогава се сетила за револвера. Бил в средното чекмедже на бюрото с капака в хола, на по-малко от десет метра разстояние, така че тя отишла до бюрото и отворила средното чекмедже. Не искала да натиска спусъка. Единствената й мисъл била, че вероятно видът на револвера ще е достатъчен да стресне Бригид и да я прогони. Но когато го извадила от чекмеджето и го насочила към другия край на стаята, нещото гръмнало в ръцете й. Звукът бил съвсем слаб. Само лек пукот; Бригид издала някакво странно грухтене и се свлякла на пода.

Долорес отказвала да влезе с него в хола (Ужасно е, казала, не мога да я погледна) и затова той отишъл сам. Бригид лежала по очи на килимчето пред дивана. Тялото й било топло и отзад по черепа й още се стичала струйка кръв. Хектор я обърнал и когато погледнал обезобразеното й лице, когато видял дупката на мястото на лявото й око, внезапно спрял да диша. Не можел едновременно да я гледа и да диша; за да си поеме дъх, трябвало да отмести поглед и след като веднъж го сторил, не събрал смелост да я погледне пак. Всичко било изгубено. Всичко рухнало. И нероденото дете в нея — и то мъртво и изгубено. Най-сетне той станал и се върнал в коридора, там намерил одеяло в гардероба. Когато пак влязъл в хола, я погледнал още веднъж, почувствал как дъхът му секва, после разгънал одеялото и го метнал върху дребното й, трагично тяло.

Първата му мисъл била да повика полицията, но Долорес се страхувала. Как ли щяла да прозвучи историята й, когато я питат за пистолета, когато я накарат за дванайсети път да мине през неправдоподобната серия от произшествия, когато я помолят да обясни защо тази двайсет и четири годишна бременна жена лежи мъртва на пода в хола й? Дори да й повярват, дори благосклонно да приемат, че пистолетът е гръмнал случайно, скандалът щял да я унищожи. Кариерата й щяла да бъде съсипана — както и кариерата на Хектор, впрочем, — а защо да страдат заради нещо, за което не са виновни? По-добре да се обадят на Реджи — имала предвид Реджиналд Доус, своя агент, същият глупак, който й бил дал пистолета — и да го помолят за помощ. Реджи бил о̀правен, знаел ги тия работи. Ако се обадят на Реджи, той щял да измисли как да се отърват.

Но Хектор знаел, че той вече не подлежи на спасение. Ако проговорели, щял да последва скандал и публично унижение; ако не, щяло да стане още по-лошо. Можели да ги обвинят в убийство, а стигнел ли случаят до съд, никой нормален човек нямало да повярва, че смъртта на Бригид е нещастен случай. Избери си отрова. Хектор трябвало да избира. Трябвало да избира и за двамата — и верен избор нямало. Забрави за Реджи, казал й той. Ако Доус подушел какво е направила, щял да я притежава изцяло. Тя щяла да пълзи пред него на окървавените си колене до края на живота си. Не можело да има трети човек. Или щели да отидат до телефона и да се обадят на ченгетата, или нямало да кажат никому. И ако нямало да говорят, трябвало сами да се погрижат за тялото.

Знаел, че за тези си думи ще гори в ада, знаел също, че никога повече няма да види Долорес, но все пак ги казал; и довели нещата докрай. Вече не ставало дума за добро и зло. Ставало дума как при тези условия да причинят най-малко вреда и как да не си съсипят един другиму живота без причина. Качили се в покрития крайслер на Долорес и отпрашили към планините на един час северно от Малибу, с тялото на Бригид в багажника. Трупът все още бил увит в одеялото; в багажника имало и лопата. Хектор я намерил под градинския навес зад къщата на Долорес и с тази лопата изкопал гроба. Давал си сметка, че поне това й дължи. Бил я измамил в края на краищата и най-удивителното било, че тя продължавала да му вярва. Думите на Бригид минали покрай ушите й. Тя ги приела като бълнуване, като лудешки лъжи на една обезумяла от ревност жена и даже когато доказателствата били поднесени току под прелестния й нос, отказала да ги приеме. Може би от суета, разбира се, от една чудовищна суета, която виждала в този свят само онова, което й се искало; но може би пък от любов, от любов толкова сляпа, че Хектор не можел дори да си представи какво е напът да изгуби. Естествено, така и не разбрал кое от двете е. След като се завърнали от зловещата си задача по хълмовете, той се прибрал у дома със собствената си кола и никога повече не видял Долорес.

Така изчезнал. Освен дрехите на гърба си и парите в портфейла си, не взел нищо друго и в десет часа на следващата сутрин бил във влака за Сиатъл. Бил убеден, че ще го хванат. Щом се разберяло, че Бригид я няма, със сигурност някой щял да направи връзка между двете изчезвания. Полицията щяла да го потърси за разпит и после да започне сериозно издирване. Но тук Хектор грешал, както грешал и за всичко останало. Той бил липсващият човек и за момента изобщо никой не знаел, че Бригид е изчезнала. Тя вече нямала работа, нямала постоянен адрес и тъй като до края на тази трета седмица от 1929 година не се върнала в стаята си във „Фитцуилям Армс“, долу в центъра на Лос Анджелис, момичето от рецепцията свалило принадлежностите й в мазето и дало стаята на друг. В това нямало нищо необичайно. Постоянно изчезвали хора, а как да оставиш стаята празна, като има нов наемател, който възнамерява да си плати. И дори ако момичето се разтревожело достатъчно, та да се обади в полицията, нямало какво да направят. Бригид била регистрирана под фалшиво име; как се издирва несъществуващ човек?

Два месеца по-късно баща й се обадил от Спокейн на някой си Рейнолдс, детектив от Лос Анджелис, който работил по случая до пенсионирането си през 1936 година. Двайсет и четири години след това костите на дъщерята на мистър О’Фелън най-сетне били изровени. Изкопал ги един булдозер при построяването на нов жилищен комплекс на края на Сими Хилс. Изпратили ги в съдебната лаборатория на Лос Анджелис, но по това време записките на Рейнолдс отдавна били заровени надълбоко и вече не било възможно да идентифицират самоличността на жертвата.

Алма знаеше за тези кости, защото си беше поставила задача да узнае. Хектор й казал къде са заровени и когато тя отишла до комплекса в началото на осемдесетте, разговаряла с достатъчно хора, които потвърдили, че на това място наистина са били намерени кости.

По това време и Сейнт Джон била отдавна мъртва. След изчезването на Хектор тя се завърнала у дома при родителите си в Уичита, изнесла изявлението си пред пресата и се оттеглила в уединение. Година и половина по-късно се омъжила за местен банкер на име Джордж Т. Бринкърхоф. Имали две деца, Уила и Джордж младши. През 1934 година, когато по-голямото дете още нямало три, Сейнт Джон изгубила контрол над колата си, докато шофирала към къщи в проливен ноемврийски дъжд. Блъснала се в електрически стълб и ударната вълна я изхвърлила с трясък през предното стъкло, което прерязало сънната й артерия. Според доклада от полицейската аутопсия умряла от загуба на кръв, без да дойде в съзнание.

Две години след това Бринкърхоф се оженил повторно. Когато Алма му писала през 1983 година с молба да се срещнат, вдовицата му отговорила, че той бил починал от бъбречна криза миналата есен. Децата обаче били още живи и Алма говорила и с двамата: с дъщерята в Далас, Тексас, и със сина — в Орландо, Флорида. Не че имали какво да й кажат. И двамата били толкова малки тогава. Били виждали майка си на снимка, но изобщо не си я спомняли.

Когато на 15 януари сутринта Хектор влязъл в Централната гара на Лос Анджелис, мустаците му вече ги нямало. Предрешил се, като отстранил най-разпознаваемата си черта, превърнал лицето си в друго лице чрез простия механизъм на изваждането. Очите и веждите, челото и зализаната назад коса също биха говорили нещо на човек, запознат с филмите му, но малко след като си купил билет, Хектор намерил разрешение и на този проблем. Междувременно, каза Алма, той си намерил и ново име.

Влак 921 за Сиатъл щял да потегли чак след час. Хектор решил да убие времето с чаша кафе в ресторанта на гарата, но щом седнал на бара и вдишал мириса на бекона и яйцата, цвърчащи в тигана, отведнъж му се догадило. Озовал се в клозета, заключен в едно от помещенията, на четири крака, бълвайки съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния. Всичко се изляло накуп, мизерните зелени течности и разръфаните кафяви остатъци несмляна храна — разтрисащо пречистване от срама, страха и отвращението — и когато пристъпът преминал, той се проснал на пода и останал там дълго, едва си поемал дъх. Главата му била свряна до задната стена и от тази позиция видял нещо, което иначе щяло да убегне от вниманието му. Точно зад тоалетната чиния, в сгъвката на тръбата, имало оставена шапка. Хектор се измъкнал от леговището си и установил, че е работническо кепе, здрава изработка, от вълнен туид, с къса козирка, щръкнала отпред — подобна на шапката, която носел той самият навремето, когато бил новак в Америка. Хектор я обърнал с хастара навън, за да се увери, че вътре няма нищо и че не е прекалено мръсна или прокъсана. И тогава видял, че отзад на вътрешната кожена лента е написано с мастило името на собственика: Херман Лосър. Хектор се изненадал, но го намерил за добро име, може би дори отлично име, във всеки случай не по-лошо от всяко друго. Той бил Хер Ман, нали? Ако започнел да се нарича Херман, можел да промени самоличността си, без напълно да я отрича. Това било важното: да се отърве от себе си за пред другите, но той самият да помни кой е. Не защото искал да помни, а тъкмо защото не искал.

Херман Лосър. Написано, можело да се прочете и като Лесър, или пък като Лузър. И в двата случая, сметнал Хектор, намерил името, което заслужавал.

Шапката му прилягала забележително добре. Не била нито твърде широка, нито съвсем по мярка, и трябвало само да придърпа надолу козирката, за да прикрие характерния наклон на челото си, да замъгли пронизващата яснота на очите си. Значи след изваждането — събиране. Хектор минус мустаци, Хектор плюс шапка. Двете операции го извадили от уравнението и онази сутрин той излязъл от мъжката тоалетна, изглеждайки като всекиго, като никого, като самото въплъщение на Господин Никой.

В Сиатъл останал шест месеца, после се прехвърлил в Портланд за година и след това се върнал обратно на север, в щата Уошингтън, където останал до пролетта на 1931 година. Отначало чисто и просто ужасът го гонел по петите. Хектор смятал, че бяга, за да си спаси живота, и в първите дни след изчезването му неговите амбиции не били по-различни от тези на всеки друг престъпник: стига само да избегнел залавянето още един ден, отчитал деня като добре прекаран. Всяка сутрин, всеки следобед четял за себе си във вестниците, следял как върви разследването по случая, за да държи сметка колко са близо до разкриването му. Бил изумен от написаното, отвратен от това, как никой не бил положил поне малко усилие да го опознае. Хънт бил толкова маловажен, а всяка статия започвала и завършвала с него: борсови измами, фалшиви инвестиции, холивудският бизнес в цялото си проядено от червеи великолепие. Никой не споменавал името на Бригид, а преди Долорес да се върне в Канзас, не се и сетили да разговарят с нея. Ден след ден напрежението спадало и когато след четири седмици все още нямало важни разкрития и вестниците губели интерес, плановете му започнали да улягат. Никой не го подозирал в нищо. Можел спокойно да се прибере у дома, ако искал. Трябвало само да скочи на влака за Лос Анджелис — и щял да се върне в живота си точно на мястото, където го бил напуснал.

Но Хектор на никакъв влак не скочил. Нямало нищо, което желаел по-силно от това, да бъде в къщата си на „Норт Ориндж Драйв“, да седи на слънчевата веранда с Блаущайн и двамата да отпиват от студения чай, докато довършват последните подробности по „Точка и тире“. Да правиш филми било като да живееш в постоянен делириум. Била най-тежката, най-изнурителна работа, измисляна някога, и колкото по-трудна ставала, толкова повече Хектор се опиянявал от нея. Тъкмо научавал занаята, бавно овладявал тънкостите му и бил сигурен, че ако има още малко време, ще стане един от добрите. Нищо друго не искал за себе си: единствено да бъде добър точно в тази професия. Само това искал, ето защо само това никога вече нямало да си позволи да прави. Не можеш да доведеш едно невинно момиче до лудост, да му направиш дете, да заровиш тялото му осем стъпки под земята и да продължиш живота си постарому. Човек, извършил каквото той бил извършил, заслужавал наказание. И ако светът не правел нищо, за да го накаже, налагало се той да се накаже сам.

Наел стая в пансион близо до пазара „Пайк Плейс“ и когато в някакъв момент парите в портфейла му свършили, постъпил на работа при един от местните риболовци. Ставал всяка сутрин в четири, разтоварвал камиони в гъстата мъгла преди разсъмване, мъкнел кошници и сандъци, докато влагата на Пюджит Саунд вкоравявала пръстите му и си пробивала път към костите. Кратка почивка за по цигара и после поставял раци и стриди върху подложки от натрошен лед; следвали всевъзможни повтарящи се дневни занимания: тракането на мидите на везната, кафявите книжни кесии, късият, смъртоносен извит нож, с който разтварял стридите. Когато не работел, Херман Лосър четял книги, заети от градската библиотека, водел си дневник и не разговарял с никого, освен ако обстоятелствата не го принуждавали. Целта, каза Алма, била да пъшка под тегобите, които сам си бил наложил, да си направи живота колкото се може по-неприятен. Когато работата станала прекалено лесна, се преместил в Портланд, където се главил нощен пазач в една фабрика за бъчви. Първо данданията на закрития пазар, сега мълчанието на мислите му. В избора му на работа нямало нищо преднамерено, обясни Алма. Покаянието му било продължителен процес и наказанията, които си налагал, се менели според това какво най-много му липсвало в дадения момент. Мечтаел за компания, копнеел отново да бъде с жена, желаел тела и гласове наоколо и затова се зазидал в онази пуста фабрика, с усилие се обучавал в тънкото изкуство на себеотрицанието.

Борсовият крах го сварил в Портланд, и когато компанията производителка на бъчви „Комсток“ фалирала в средата на 30-те, Хектор останал без работа. По това време вече бил изчел няколкостотин книги; започнал със стандартните романи от деветнайсети век, онези, за които всички говорели, но той така и не опрял до тях досега (Дикенс, Флобер, Стендал, Толстой), и после, когато усетил, че вече е схванал нещата, започнал отново от нулата, решен да се образова систематично. Хектор не знаел почти нищо. Бил напуснал училище на шестнайсет и никой не си дал труда да му обясни, че Сократ и Софокъл не са един и същи човек, че Джордж Елиът е жена, или че „Божествената комедия“ е поема за живота след смъртта, а не булеварден фарс, в който накрая всички герои се женят за когото трябва. Условията винаги го притискали и той нямал време да се занимава с такива работи. Сега изведнъж разполагал с цялото време на света. Заключен в личния си Алкатраз, той прекарал затворническите си години в усвояване на нов език, на който да мисли за условията на оцеляването си, да разбира неспирната, безмилостна мъка в душата си. Според Алма трепетите на това интелектуално обучение лека-полека го превърнали в друг човек. Научил се как да се гледа от разстояние, да се вижда преди всичко като човек сред хората, след това — като комбинация от случайни частички материя, и накрая — като самотна прашинка; и колкото повече се отдалечавал от началната си точка, толкова повече се приближавал до величието, така каза тя. Бил й показал дневниците си от онези години и петдесет години по-късно Алма можела да проследи агонията на съвестта му. Никога не съм бил по-изгубен, цитираше ми тя по памет, никога не съм бил по-сам и уплашен — и все пак никога не съм бил толкова жив. Написал тези думи по-малко от час преди да напусне Портланд. После, сякаш мисълта му се развила, седнал отново и добавил нов параграф в края на страницата: Сега разговарям само с мъртвите. Само на тях вярвам, само те ме разбират. Като тях, и аз живея без бъдеще.

Носели се слухове, че в Спокейн има работа. Дъскорезниците търсели хора, няколко дървосекачески лагера на изток и на север от града наемали работници. Хектор не се интересувал от такава работа, но една сутрин, малко след затварянето на фабриката за бъчви, дочул двама души да си говорят за тамошните възможности и му хрумнала идея, а след като я обмислил, не можел повече да й устои. Бригид била отраснала в Спокейн. Майка й била мъртва, но баща й още живеел там, а в семейството имало още две по-малки сестри. От всичките мъчения, които можел да си представи Хектор, от всичките болки, които някак би могъл да си причини, нищо не било по-лошо от мисълта да отиде в техния град. Ако само зърнел мистър О’Фелън и двете момичета, щял да знае как изглеждат и лицата им щели да изплуват в ума му всеки път, щом го обхванела мисълта за бедата, която им причинил. Усещал, че заслужава да изстрада и това. Длъжен бил да ги направи истински, да ги направи в паметта си истински като Бригид.

Все още известен с цвета на косата си от момчешките си години, Патрик О’Фелън притежавал и държал „Спортните стоки на Червенокосия“ в центъра на Спокейн от вече двайсет години. На сутринта, когато пристигнал, Хектор намерил евтин хотел на две преки западно от гарата, платил в аванс за една нощ и излязъл да търси магазина. Това му отнело само пет минути. Не бил мислил какво ще прави, когато се озове там, но си дал сметка, че ще е по-безопасно да застане отвън и да се опита да види О’Фелън през прозореца. Представа си нямал дали Бригид го е споменала в някое от писмата си. Ако да, то в семейството щели да знаят, че той говори със силен испански акцент. Още по-съществено, ще са обърнали особено внимание на изчезването му през 1929 година, и тъй като Бригид липсвала вече почти две години, можело да са единствените хора в Америка, открили връзката между двата случая. Нужно било само да влезе в магазина и да си отвори устата. Ако О’Фелън знаел кой е Хектор Ман, подозренията му щели да се събудят след първите три-четири изречения.

Но О’Фелън никакъв го нямало. Хектор така си наврял носа във витрината, уж да разгледа изложения комплект стикове за голф, че виждал ясно вътре в магазина, но доколкото можел да установи от този ъгъл, вътре нямало никого. Нито клиенти, нито продавач зад касата. Рано било — малко след десет, — но табелката на вратата гласяла „отворено“ и вместо да остане на оживената улица с риска да привлече вниманието върху себе си, Хектор зарязал плана си и решил да влезе. Ако открият кой е, рекъл си, тъй да бъде.

Вратата издрънчала, когато я отворил, и голите дървени дъски заскърцали под краката му, докато вървял към касата в дъното. Помещението не било голямо, но рафтовете били препълнени със стока, сякаш имало всичко, от което би могъл да се нуждае един спортист: въдици и макари, гумени плавници и плувни очила, леки пушки и ловни карабини, тенис ракети, ръкавици за бейзбол, футболни топки, баскетболни топки, подплънки за рамене и шлемове, бутони и алпинистки обувки, наколенки и налакътници, колчета със знаменца, щанги, медицински топки. По протежение на магазина имало два реда опорни колони на равни интервали и на всяка от тях била окачена рамкирана фотография на О’Фелън. На всички снимки бил млад и зает с някаква спортна дейност. На една носел бейзболен екип, на друга — футболен; но най-често бил на пистата в оскъдното облекло на бегач. На един кадър апаратът го бил заснел в пълен разкрач, и двата крака във въздуха, на цели три метра пред най-близкия съперник. На друг се ръкувал с мъж във фрак и цилиндър: получавал бронзов медал на Олимпийските игри в Сейнт Луис през 1904 година.

Докато Хектор напредвал към касата, от задната стаичка излязла млада жена, която бършела ръцете си в кърпа. Гледала надолу, с глава наклонена на една страна, но макар че той почти не виждал лицето й, имало нещо в походката й, нещо в стойката на раменете й, нещо в начина, по който търкала пръстите си в кърпата, което го накарало да се чувства, сякаш пред него е Бригид. В продължение на няколко секунди сякаш последните деветнайсет месеца се стопили. Бригид не била вече мъртва. Била излязла от гроба, с пръсти и нокти изровила пръстта, в която той бил заровил тялото й, и ето я сега насреща — цяла-целеничка, без куршум в черепа и без дупка на мястото на лявото око, помагала на баща си в магазина му в Спокейн, Уошингтън.

Жената продължила към него, спирайки само да остави кърпата върху неотворен кашон, и зловещото в последвалите мигове било, че дори когато вдигнала глава и го погледнала в очите, илюзията продължила. И лицето й било същото като на Бригид. Имала същата челюст, същата уста, същото чело и същата брадичка. Когато след секунда му се усмихнала, видял, че и усмивката е същата. Едва когато се приближила на пет метра от него, започнал да забелязва някакви разлики. Лицето й било покрито с лунички, за разлика от това на Бригид, и очите й били малко по-тъмнозелени. Освен това били и по-раздалечени, съвсем мъничко по-встрани от основата на носа й, и тази едва доловима особеност в чертите й засилвала цялостната хармония на лицето й, правела го идея-две по-хубаво от това на сестра й. Хектор й се усмихнал в отговор и когато тя застанала зад касата и го попитала с гласа на Бригид дали може да му помогне, той вече не се страхувал, че всеки миг ще се строполи мъртъв на земята.

Търсел мистър О’Фелън, рекъл, не знаел дали ще е удобно да разговаря с него. Не направил усилие да скрие акцента си, произнесъл думата „миистер“ с пресилена вибрация на р-то и се навел по̀ към нея, за да не пропусне евентуалната реакция, изписана на лицето й. Не се случило нищо, или по-точно разговорът продължил като да не се е случило нищо и в този момент Хектор разбрал, че Бригид го е пазила в тайна. Била отраснала в католическо семейство и едва ли я е въодушевявала мисълта да признае на баща си и сестрите си, че спи с мъж, сгоден за друга жена, и че този мъж, чийто пенис при това бил обрязан, нямал намерение да разваля годежа си, за да се ожени за нея. В такъв случай те едва ли знаели и че е бременна. Нито че срязала вените си във ваната, нито че прекарала два месеца в болница, мечтаейки за по-ефективни начини на самоубийство. Възможно било дори да е спряла писмата си преди Сейнт Джон въобще да се появи на сцената, по времето, когато все още била достатъчно уверена, за да смята, че всичко ще се подреди по нейния начин.

Мислите на Хектор вече препускали в няколко посоки едновременно и когато жената зад касата казала, че баща й ще отсъства от града до края на седмицата, че бил по работа в Калифорния, Хектор разбрал за каква работа става дума. Червенокосият О’Фелън бил отишъл в Лос Анджелис да разговаря с полицията за изчезналата си дъщеря. Настоявал да направят нещо по случая, който се влачел вече твърде много месеци, и ако не останел удовлетворен от техните отговори, щял да наеме частен детектив, да започне издирването от самото начало. По дяволите разходите, ще да е казал на дъщеря си преди да тръгне. Нещо трябвало да се направи, преди да е станало твърде късно.

Спокейнската дъщеря обяснила, че замества баща си в магазина, докато го няма, но ако Хектор оставел името и телефона си, щяла да му предаде, като се върне в петък. Няма нужда, казал Хектор, щял да дойде лично в петък, и после, може би от учтивост или просто за да й направи добро впечатление, я запитал дали са я оставили сама да се оправя с всичко. Изглеждало му твърде трудоемка задача за сам човек.

Трябвало да са трима, отвърнала тя, но тази сутрин помощник-управителят се обадил, че е болен, а момчето, дето товарело стоката, го уволнили миналата седмица, понеже задигало бейзболни ръкавици и ги продавало на половин цена на хлапетата от квартала. В интерес на истината, й идвало малко нанагорно. От сто години не била помагала в магазина, не можела да различи патър от ниблик, едва успявала да се оправи с касовия апарат, без да натисне девет грешни бутона и да оплеска продажбата.

Била невероятно дружелюбна и открита. Не се и замислила, преди да му сподели тези неща от кухнята, и в хода на разговора Хектор научил, че я нямало четири години, защото учила педагогика в нещо, което наричала Щатския, и което се оказало Щатският колеж на Уошингтън в Пулман. Завършила през юни и сега се върнала у дома при баща си, канела се да започне работа като учителка на четвърти клас в началното училище „Хорас Грийли“. Не можела да повярва на късмета си. Именно в това училище учила като малка и, подобно на двете й по-големи сестри, била при мисис Неергард в четвърти клас. Мисис Н. преподавала там четирийсет и две години и било истинско чудо, че някогашната й учителка се пенсионирала тъкмо когато тя самата дошла да си търси работа. След по-малко от шест седмици щяла да застане в същата класна стая, където сядала всеки ден, когато била на десет години, и нима не било странно, нима не било смешно как понякога се нарежда животът?

Ами да, много е смешно, казал Хектор, много е странно. Сега знаел, че говори с Нора, най-младата от сестрите О’Фелън, а не с Диърдри — онази, която се омъжила на деветнайсет и се преместила в Сан Франциско. За три минути в нейната компания успял да установи, че Нора по нищо не прилича на мъртвата си сестра. Наистина напомняла за нея по външност, но напълно й липсвали нейната напрегната, всезнайковска енергия, нейната амбиция, нейният нервен, съобразителен ум. Тази сестра била по-мека, по-наивна, по-удобно се чувствала в собствената си кожа. Спомнил си как веднъж Бригид се описала като единствената от сестрите О’Фелън с истинска кръв във вените. Диърдри имала оцет, а Нора — топло млекце. Нея трябвало да кръстят Бригид, на Света Бригита, патронът на Ирландия, защото ако имало нейде човек, готов да се обрече на саможертва и добри дела, това била сестричката й Нора.

Хектор пак понечил да си тръгне и отново нещо го задържало. Хрумнала му нова идея — безумен импулс, нещо толкова рисковано и разрушително, че се потресъл как изобщо си го е помислил, да не говорим как дръзнал да го изговори.

Риск печели, риск губи, казал на Нора с извинителна усмивка и свил рамене. Истината била, че дошъл тази сутрин при мистър О’Фелън да търси работа. Бил чул за онази работа с момчето и се чудел дали мястото е още вакантно. Чудно нещо, рекла Нора. Случило се едва онзи ден и затова още не били пуснали обява. Смятали да го сторят чак като се върне баща й. Е, слуховете винаги са по-бързи, казал Хектор. Да, така е, отвърнала Нора, но все пак защо му било да става носач? Това било работа за посредствени хора, за широкоплещести мъже с ниска интелигентност и без амбиции, а той със сигурност можел да си намери нещо по-добро. Не е толкова сигурно, забелязал Хектор. Били трудни времена и в такъв момент всяка работа, за която ти плащат, е добра работа. Защо да не пробват? Тя била съвсем сама в магазина и той виждал, че може да й помогне. Ако й хареса как се справя, можела да каже някоя добра дума за него пред баща си. А, мис О’Фелън? Става ли?

Бил в Спокейн едва от час, но ето че Херман Лосър отново си имал работа. Нора стиснала ръката му, смеейки се на напористото му предложение, и Хектор свалил жилетката си (единствената прилична дреха, която притежавал) и се заловил за работа. Превърнал се в молец и прекарал остатъка от деня да пърха около гореща запалена свещ. Знаел, че крилата му могат да пламнат всеки момент, но колкото повече се приближавал до огъня, толкова повече усещал, че следва съдбата си. Както записал в дневника си онази нощ: Ако искам да спася живота си, трябва да стигна на милиметър от това да го съсипя.

 

 

Колкото и да е чудно, Хектор се задържал почти година. Първо като носач в задната стаичка, после като главен счетоводител и помощник-управител, под прякото началство на самия О’Фелън. Нора казала, че баща й е на петдесет и три, но когато Хектор му се представил в понеделник, установил, че той изглежда значително по-стар: може би на шейсет, може би на сто. Косата на някогашния спортист вече не била червена, някога стройното тяло не било вече стегнато и от време на време накуцвал заради артрита в коляното си. О’Фелън пристигал в магазина всяка сутрин точно в девет, но работата очевидно не го привличала и към единайсет-единайсет и половина обикновено си тръгвал. Ако кракът му бил добре, отивал в голф клуба за по една игра с двама-трима стари приятели. Ако не бил, сядал на ранен, но продължителен обяд в „Синчеца“ — точно отсреща, а после се прибирал вкъщи и прекарвал целия следобед в спалнята си да чете вестниците и да пие от ирландския „Джеймисън“, който внасял контрабандно всеки месец от Канада.

Никога не критикувал Хектор, никога не се оплакал от работата му. Нито пък някога го похвалил. О’Фелън изразявал задоволството си като не казвал нищо, а честичко, като се случел в по-общително настроение, поздравявал Хектор с леко кимване. Няколко месеца между двамата почти нямало друг контакт. В началото Хектор се нервирал, но после се научил да не го приема лично. Този човек живеел в пределите на някаква безмълвна затвореност, на дълговечна съпротива срещу света и сякаш плавал по повърхността на дните си без друга цел, освен да изчерпи часовете им колкото се може по-безболезнено. Никога не избухвал, рядко си позволявал усмивка. Бил почтен и хладен, нямало го дори когато бил там и изглежда изпитвал към себе си не повече съчувствие и състрадание, отколкото към другите.

Колкото О’Фелън бил затворен и безразличен към него, толкова пък Нора била отворена и дружелюбна. Та нали тя самата била наела Хектор, продължавала да се чувства отговорна за него, третирала го ту като приятел, ту като протеже, ту като нейния личен проект за превъзпитание. След като баща й се прибрал от Лос Анджелис, а главният счетоводител се пооправил от херпеса, магазинът вече не се нуждаел от услугите на Нора. Тя била заета да се подготвя за наближаващата учебна година, да посещава стари съученички, да жонглира с ухажванията на няколко млади господа, но до края на лятото все намирала по малко време да се отбие в „Червенокосия“ през ранния следобед и да нагледа Хектор. Работили заедно едва четири дни, но за това време установили традиция да делят сандвичи със сирене в склада през половинчасовата си обедна почивка. И сега тя продължавала да идва със сандвичите и те продължавали да прекарват този половин час заедно и да си говорят за книги. За Хектор, тръгнал по пътя на самообразованието, това било шанс да научи нещо. За Нора, тъкмо излязла от колежа и посветила живота си на чуждото обучение, било шанс да налее знания на един буден и любознателен ученик. Онова лято Хектор се сражавал с Шекспир и Нора четяла пиесите заедно с него, помагала му с думите, които не разбирал, обяснявала му това-онова от историята на театралната условност, изследвала психологията и мотивацията на героите. При един от тези семинари в склада, Хектор запецнал, докато произнасял думите „thou ow’st“ в трето действие на „Крал Лир“ и си признал колко много се смущава от акцента си. Не можел да научи този проклет език, казал, и винаги щял да звучи като глупак, когато говорел пред хора като нея. Нора отказала да слуша такива песимистични приказки. В Щатския била взела втора специалност логопедия, имало конкретни методи, практически упражнения и техники за подобрение на речта. Ако той поемел предизвикателството, тя му обещавала да го отърве от акцента, да отстрани всички испански следи в говора му. Хектор й напомнил, че няма възможност да плаща за такива уроци. Кой говорел за пари, отвърнала Нора. Ако той бил готов да се захване, тя била готова да помага.

Когато училището отворило врати през септември, новата учителка на четвърти клас вече била заета по обяд. Вместо това сядала с новия си ученик вечер, всеки вторник и четвъртък, в хола на О’Фелъновата къща. Хектор се сражавал героично с кратките i и e, с фъфлещото th, с беззъбото r. Неми гласни, междузъбни плозиви, лабиални окончания, фрикативи, палатални оклузии, фонеми. През повечето време не разбирал и думичка от това, което говорела Нора, но упражненията като че ли имали ефект. Езикът му започнал да произвежда непознати преди звуци и в крайна сметка, след девет месеца труд и повторение, стигнал до нивото, където ставало все по-трудно да се разбере откъде е. Не че звучал като американец, но не звучал и като пресен, необразован имигрант. Пристигането в Спокейн може и да било един от най-големите гафове в живота му, но от всички неща, които му се случили там, фонетичните уроци на Нора вероятно оставили най-дълбок и продължителен ефект. В следващите петдесет години всяка произнесена от него дума щяла да бъде повлияна от тях и те му останали за цял живот.

О’Фелън предпочитал да си седи в стаята вторник и четвъртък, или да излиза вечер да играе покер с приятели. Веднъж през ранния октомври телефонът звъннал насред урока, Нора отишла в антрето и го вдигнала. Разменила няколко реплики с оператора и после, с напрегнат и възбуден глас се провикнала към горния етаж, че Стегман бил намерил следа. Бил в Лос Анджелис и искал те да платят телефонната сметка. Да приеме ли? О’Фелън викнал, че слиза веднага. Нора затворила плъзгащите се врати между антрето и хола, за да остави баща си насаме, но той вече бил малко пиян и говорел порядъчно високо, та Хектор дочул няколко думи. Не всички, но достатъчно, за да разбере, че обаждането не носи добри новини.

Десет минути по-късно плъзгащите се врати се отворили отново и О’Фелън се дотътрил в хола. Бил обут в захабени кожени чехли, а тирантите му били разкопчани и висели надолу до коленете. Нямал нито вратовръзка, нито яка и трябвало да се хване за края на ореховата маса, за да стои прав. В следващите минути говорел директно на Нора, която седяла до Хектор на дивана в средата на помещението. На нейния ученик обърнал толкова внимание, колкото се полага на невидим. Не че О’Фелън го игнорирал. Нито пък се държал все едно, че го няма. Просто не го забелязал. А Хектор, който разбирал всеки мъничък нюанс в разговора, не посмял да стане и да си тръгне.

Стегман се предавал, казал О’Фелън. Бил работил по случая с месеци, но не попаднал на никаква надеждна следа. До гуша му дошло, казал. Не искал да им прибира парите повече.

Нора попитала как е реагирал на това баща й и О’Фелън отвърнал, че го запитал защо, ако бил толкова загрижен за парите им, постоянно искал те да плащат телефонната сметка. И после му заявил, че е мърляч. Щом Стегман не искал тази работа, той щял да намери друг.

Не, татко, рекла Нора, грешиш. Щом Стегман не може да я намери, значи никой не може. Той бил най-добрият частен детектив по Западния бряг. Нали така казал Рейнолдс, а на Рейнолдс можели да вярват.

Рейнолдс да върви по дяволите, казал О’Фелън. И Стегман да върви по дяволите. Да приказват каквото си щат, мътните ги взели, но той нямало да се откаже.

Нора заклатила глава и очите й се изпълнили със сълзи. Време било да приемат фактите, казала. Ако Бригид била жива, щяла да пише. Щяла да се обади. Щяла да ги извести къде е.

Разправяй ги тия на баба ми, отвърнал О’Фелън. Не била писала от четири години. Била скъсала със семейството и това бил единственият факт, който трябвало да приемат.

Не със семейството, поправила го Нора. С него. На нея Бригид й пишела през цялото време. Докато учела в Пулман, получавала писмо на всеки три-четири седмици.

Но О’Фелън не щял и да чуе. Нямал намерение да обсъжда това повече и ако тя не била на неговото мнение, нека върви по дяволите с проклетите си възгледи. При тези думи се пуснал от масата, олюлял се несигурно за миг-два, додето си възвърне равновесието, и излязъл залитайки от стаята.

Хектор не би трябвало да става свидетел на тази сцена. Той бил просто момчето за доставки, а не някой близък приятел, и не било негова работа да слуша личните разговори между баща и дъщеря, нямал право да седи в стаята, докато шефът му залитал наоколо, размъкнат и пиян. Ако в онзи момент Нора го помолела да си върви, тази история щяла да бъде погребана завинаги. Нямало да е чул каквото бил чул, нямало да е видял каквото бил видял и темата никога повече нямало да бъде спомената. Тя трябвало да каже само едно изречение, да скалъпи някакво извинение — и Хектор щял да стане от дивана и да й пожелае лека нощ. Но Нора не я бивало в замазването. Когато баща й напуснал стаята, в очите й още имало сълзи и сега, когато забранената тема най-сетне била излязла на открито, защо да крие каквото и да било?

Баща й невинаги бил такъв, казала тя. Когато тя и сестрите й били деца, той бил съвсем различен човек; сега не можело да го познаеш, не можело да си спомниш какъв е бил навремето. Червенокосия О’Фелън, Северната светкавица. Патрик О’Фелън, съпругът на Мери Дей. Татко О’Фелън, императорът на малките момиченца. Но като си помислиш за тия шест години, казала Нора, като си помислиш през какво е преминало през главата му, навярно не било толкова странно, че най-добрият му приятел се казвал „Джеймисън“ — онзи мрачен, безмълвен тип, който живеел горе с него, затворен в бутилките с кехлибарена течност. Първият удар дошъл със смъртта на майка й, тя умряла от рак на четирийсет и четири. Това било достатъчно лошо само по себе си, но бедите не спрели, семейните кризи следвали една след друга — юмрук в стомаха и после втори в лицето, и малко по малко това му разказало играта. По-малко от година след погребението Диърдри забременяла и когато отказала експресната сватба, която уредил баща й, той я изхвърлил от къщи. Това обърнало и Бригид срещу него. Най-голямата й сестра била последна година в „Смит“, на другия край на страната, но когато разбрала за случилото се, писала на баща си, че никога вече няма да му проговори, освен ако не върне Диърдри у дома. О’Фелън отвърнал, че няма да го стори. Той плащал, за образованието на Бригид, коя била тя, че ще го учи какво да прави? Тя сама платила таксата си за последния семестър и после, като се дипломирала, хукнала право към Калифорния да става писателка. Дори не се отбила в Спокейн да се обади. Била упорита като баща си, а Диърдри била два пъти по-упорита и от двамата, взети заедно. Това, че Диърдри се омъжила и родила второ дете, нищо не променило. Така и не говорела с баща си; нито пък Бригид. Междувременно Нора заминала да учи в „Пулман“. Поддържала постоянна връзка и с двете си сестри, но Бригид пишела повече и рядко се случвало да не получи писмо от нея поне веднъж месечно. Но в началото на третата й година в „Пулман“ Бригид спряла да пише. Отначало не изглеждало кой знае колко притеснително, но след като мълчанието продължило три-четири месеца, Нора писала на Диърдри да я пита дали има някакви вести от Бригид. Когато Диърдри отвърнала, че не я е чувала от шест месеца, Нора се разтревожила. Говорила с баща си и горкият О’Фелън, жадуващ помирение, съкрушен от вината за всичко, което причинил на двете си големи дъщери, моментално се свързал с полицията в Лос Анджелис. По случая бил назначен детектив на име Рейнолдс. Разследването тръгнало бързо и за няколко дни открили повечето съществени факти: че Бригид напуснала списанието, в което работела, че извършила опит за самоубийство и се озовала в болница, че била бременна, че се изнесла от апартамента си, без да остави нов адрес, че наистина била изчезнала. Колкото и да били мрачни тези новини, колкото и ужасяващи догадки да подсказвали фактите, изглеждало сякаш Рейнолдс е на косъм от разкритието какво се е случило с нея. Но малко по малко следата изстинала. Изминал месец, после още три, още осем и Рейнолдс не разполагал с нищо ново. Твърдял, че разговаряли с всичките й познати, че правели всичко възможно, но след като я проследили до Фитцуилям Армс, сякаш се блъснали в тухлена стена. Недоволен от липсата на напредък, О’Фелън решил да ускори нещата, като наеме частен детектив. Рейнолдс препоръчал някой си Франк Стегман и за кратко О’Фелън бил изпълнен с нови надежди. Само разследването дава смисъл на живота му, казала Нора, и всеки път, когато Стегман докладвал и най-незначителната нова информация, най-беглата възможност за следа, баща й хуквал с първия влак към Лос Анджелис, пътувал и нощем, ако се налагало, и на следващата сутрин първата му работа била да почука на вратата на Стегман. Но сега на Стегман вече му се свършили идеите и бил готов да се откаже. Хектор сам чул. Затова се обаждал и тя не можела да го обвинява, задето искал да се оттегли. Бригид била мъртва. Тя го знаела, Рейнолдс и Стегман го знаели, но баща й все още отказвал да го приеме. Обвинявал за всичко себе си и ако нямал повод за надежда, ако престанел да се заблуждава, че ще открият Бригид, не би могъл да си го прости. Това е то, рекла Нора. Баща й щял да умре. Болката щяла да му дойде в повече, щял просто да рухне и да умре.

 

 

След онази вечер Нора продължила да му разказва всичко. Логично било да търси някого, с когото да сподели проблемите си, но от всички хора на света, от всички възможни кандидати, които би могла да избере, тъкмо Хектор получил този пост. Станал нейният довереник, получателят на информация за собственото си престъпление и всеки вторник и четвъртък, докато седял до нея на дивана и си пробивал път през поредния урок, чувствал как мозъкът му малко по малко се разпада. Открил, че животът е трескав сън, а реалността — безпочвен свят на фантазии и халюцинации, място, където всяко въображаемо нещо става истинско. Знаел ли кой е Хектор Ман? Нора всъщност му задала този въпрос една вечер. Стегман излязъл с нова теория и след като се оттеглил от разследването преди два месеца, през уикенда пак се обадил на О’Фелън и го помолил да му даде още един шанс. Открил, че Бригид била публикувала статия за Хектор Ман. Единайсет месеца по-късно Ман изчезнал и той се чудел дали е просто съвпадение, че Бригид изчезнала по същото време. Ами ако имало връзка между двата неразкрити случая? Стегман нищо не обещавал, но сега поне имал над какво да работи и, с позволението на О’Фелън, искал да проследи тази нишка. Ако успеел да установи, че Бригид е продължила да се вижда с Ман след написването на статията, може би имало основания за оптимизъм.

Не, казал Хектор, никога не го бил чувал. Кой бил този Хектор Ман? Нора също не знаела много за него. Актьор, казала. Преди няколко години направил известен брой неми комедии, но тя не била гледала нито една от тях. В колежа нямала много време да ходи на кино. Така е, казал Хектор, и той не ходел много често. Било скъпо, а освен това някъде прочел, че филмите били вредни за очите. Нора казала, че смътно си спомня тази история, но навремето не й обърнала особено внимание. Според Стегман Ман липсвал вече почти две години. А защо заминал, поинтересувал се Хектор. Никой не знае, отвърнала Нора. Един ден просто изчезнал и оттогава нямало никаква вест. Не звучи много обнадеждаващо, рекъл Хектор. Човек не може да се крие цяла вечност. Ако не са го намерили досега, навярно е мъртъв. Навярно, съгласила се Нора, навярно и Бригид е мъртва. Но имало разни слухове, продължила тя, и Стегман щял да ги проучи. Какви слухове, запитал Хектор. Че може би се е върнал в Южна Америка, казала Нора. Оттам бил. Бразилия ли, Аржентина ли, не можела да си спомни точно, но било изумително, нали? Кое му е изумителното, попитал Хектор. Ами че Хектор Ман бил от същия край на света, от който е и той. Какво съвпадение само. Забравяш, че Южна Америка е голяма, рекъл Хектор. Южноамериканците са навсякъде. Да, Нора знаела това, но и така да е, не било ли изумително, ако Бригид е заминала там с него? Само мисълта за това я карала да се чувства щастлива. Две сестри, двама южноамериканци. Бригид някъде другаде с нейния, а тя — тук със своя.

Нямало да е така ужасно, ако той не я харесвал толкова много, ако една част от него не се била влюбила в нея още първия ден, когато се срещнали. Хектор знаел, че тя му е забранена, че само мисълта да я докосне би била непростим грях, и все пак не спирал да ходи у тях всеки вторник и четвъртък, умирайки по малко всеки път, когато тя сядала до него на дивана и сгушвала двайсет и две годишното си тяло в бургундскосините кадифени възглавнички. Толкова било лесно да се пресегне и да помилва врата й, да прокара длан по ръката й, да се обърне към нея и да зацелува луничките по лицето й. Колкото и да били гротескни разговорите им (Бригид и Стегман, деградацията на баща й, издирването на Хектор Ман), още по-трудно му било да стъпква тези импулси, и трябвало да призове всеки грам от силата си, за да не премине браздата. След двучасовите мъчения често се отправял към реката, прекосявал града, докато стигнел една малка махала с рухващи къщета и двуетажни хотелчета, където можел да си купи двайсет-трийсет минути с някоя жена. Горчиво решение, но нямал друга възможност. Преди по-малко от две години най-привлекателните жени в Холивуд се избивали, за да скочат в леглото с Хектор. Сега си плащал като поп в предградията на Спокейн, пропилявал половин дневна заплата за няколко минути облекчение.

На Хектор не му и хрумвало, че Нора може да изпитва нещо към него. Той бил жалък образ, мъж, с когото не си струва да се занимаваш; и ако Нора благоволявала да му отделя толкова много време, то било само защото го съжалявала, защото била млада и ентусиазирана жена, която се възприемала като спасител на изгубени души. Света Бригита, както я наричала сестра й, мъченицата на семейството. Хектор бил голият африкански дивак, а Нора — американската мисионерка, която си пробивала път през джунглата, за да промени неговата орис. Никога не бил срещал човек толкова откровен, толкова обнадежден, толкова невеж относно тъмните сили, действащи в този свят. Понякога се чудел дали не е просто глупава. Друг път му се виждала изпълнена с някаква уникална, изтънчена мъдрост. А нерядко, когато се обърнела към него с онзи нетрепващ и упорит поглед в очите, му се струвало, че сърцето му ще се пръсне. Това бил парадоксът на онази година, която прекарал в Спокейн. Нора правела живота му непоносим и все пак Нора била единственото нещо, заради което живеел, единствената причина да не си стегне багажа и да не замине.

През половината време се опасявал, че ще й се обясни в любов. През другата половина се страхувал да не го хванат. Стегман вървял по следата „Хектор Ман“ три месеца и половина, преди да се откаже повторно. Там, където пропаднала полицията, пропаднал и частният детектив, но това ни най-малко не правело положението на Хектор по-сигурно. През есента и зимата О’Фелън ходил до Лос Анджелис на няколко пъти и изглеждало логично при някое от тези посещения Стегман да му е показал снимка на Хектор Ман. Ами ако О’Фелън е забелязал приликата между трудолюбивия си работник и изчезналия актьор? В началото на февруари, малко след като се върнал от последното си пътуване до Калифорния, О’Фелън започнал да гледа Хектор с други очи. Бил някак си по̀ нащрек, по-любопитен и Хектор, естествено, се обезпокоил, че бащата на Нора го е надушил. След месеци мълчание и едва сдържано презрение старчокът изведнъж започнал да обръща внимание на нищожния хамалин, който бачкал в задната му стаичка. Безразличните му кимвания били заменени от усмивки, а навремени, без видима причина, потупвал подчинения си по рамото и го питал как е. Нещо повече, когато Хектор пристигал у тях за вечерните си уроци, вратата вече отварял О’Фелън. Подавал му ръка, сякаш го е поканил на гости, и след това, някак неловко, но с очевидно доброжелателство оставал долу за миг и пускал по някоя забележка за времето, преди да се оттегли в стаята си на горния етаж. При всеки друг човек такова поведение би било разтълкувано като нормално — елементарният минимум, изискван от правилата на етикецията, но в случая с О’Фелън то било абсолютно стъписващо и Хектор се изпълнил с недоверие. Твърде голям бил залогът, та да налапа куката заради няколко учтиви усмивки и дружелюбни думи и колкото повече продължавала тази престорена сърдечност, толкова повече се плашел. Към средата на февруари усетил, че дните му в Спокейн са преброени. Слагали му капан — и трябвало да е готов да напусне града всеки момент, да избяга посред нощ и никога да не се появи отново пред очите им.

И изведнъж — ново двайсет. Тъкмо когато Хектор планирал да изнесе прощалната си реч пред Нора, един следобед О’Фелън го сгащил в задната стаичка и го попитал дали би искал повишение. Гойнс, помощник-управителят, напускал. Местел се в Сиатъл да управлява печатницата на зет си и О’Фелън искал да назначи нов човек на неговото място колкото се може по-скоро. Знаел, че Хектор няма никакъв опит в продажбите, но го наблюдавал, така казал, следял как се справя с работата и смятал, че бързо ще се ориентира в новите си задължения. Щял да има повече отговорности и да работи повече часове, но заплатата му щяла да се вдигне двойно. Искал ли да си помисли, или приемал веднага? Хектор приел веднага. О’Фелън стиснал ръката му, поздравил го за повишението и му дал почивка за остатъка от деня. Но тъкмо когато Хектор излизал от магазина, О’Фелън го привикал обратно. Отвори касата и вземи една двайсетдоларова банкнота, рекъл шефът. Сега иди до шивачницата на Преслър и си купи нов костюм, няколко бели ризи и две от ония вратовръзки, дето се връзват с двоен възел. Вече ще работиш отпред и трябва да изглеждаш безупречно.

Практически О’Фелън предал бизнеса си на Хектор. Назначил го за помощник-управител, но в действителност Хектор никому не помагал. Той бил натоварен да ръководи магазина, а О’Фелън, официално управителят на собственото си предприятие, хич нищо не управлявал. Червенокосият прекарвал твърде малко време вътре, та да се коси за разни дреболии, и след като веднъж разбрал, че пробивният му чуждестранен навитак се справя с отговорностите на новия си пост, вече почти не си правел труда да идва. По това време бил толкова уморен от бизнеса, че така и не научил името на новия носач.

Хектор се справял отлично като фактически управител на „Спортните стоки на Червенокосия“. След целогодишната изолация в портландската фабрика за бъчви и уединената теснотия на склада, шансът да бъде отново сред хора му дошъл добре. Магазинът бил като малък театър, а ролята, която изпълнявал, била в основите си същата, като във филмите му: съвестен подчинен, чевръст костюмиран счетоводител. Единствената разлика била, че сега се казвал Херман Лосър и трябвало да играе чисто. Без подкосявания и настъпвания, без комични чудатости и удари с тиган по главата. Работата му била да убеждава, да води сметките, и да защитава достойнствата на спорта. Но никой не искал от него да върши всичко това начумерен. Пак имал пред себе си публика и безбройни ситуации за изиграване и след като веднъж навлязъл в рутината, старите му актьорски инстинкти го завладели отново. Очаровал клиентите с речовитите си истории, омагьосвал ги с демонстрация на бейзболни ръкавици и въдичарски техники, спечелвал ги за постоянно с готовността си да смъкне пет, десет, дори петнайсет процента от официалната цена. През 1931 година портфейлите били тънички, но играта си оставала евтино развлечение, начин да не мислиш за всичко онова, което не можеш да си позволиш, и Червенокосият продължавал да поддържа приличен бизнес. Каквото и да ставало, момчетата щели да продължават да гонят топката, а мъжете — да мятат въдици в реките и да стрелят по дивите животни. И да не забравяме екипите. Не само за отборите от местните гимназии и колежи, но и за двестате членове на Боулинг лигата на Ротарианския клуб, десетте тима от Католическата благотворителна баскетболна асоциация, да не говорим за трийсет и шестте аматьорски отбора по софтбол. О’Фелън бил завзел този пазар преди петнайсет години и поръчките валели всеки сезон, точни и неизменни като фазите на луната.

Една нощ в средата на април, докато привършвали с Нора четвъртъчния си урок, тя се обърнала към Хектор и му оповестила, че е получила предложение за женитба. Думите й дошли отникъде, без нищо общо с досегашния разговор, и за един миг Хектор се зачудил дали е чул правилно. Такава вест обикновено се съпровождала от усмивка, може би дори смях; но Нора не се усмихвала и не изглеждала ни най-малко щастлива да сподели с него тази новина. Хектор запитал за името на младия щастливец. Нора поклатила глава, загледала се в пода и започнала да мачка края на синята си рокля. Когато вдигнала поглед, в очите й блещукали сълзи. Устните й се раздвижили, но преди да каже каквото и да било, станала рязко от мястото си, затулила устата си с длан и избягала от хола.

Изчезнала преди той да разбере какво става. Не му останало време дори да я извика и като я чул как тича нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си, разбрал, че няма да слезе обратно тази вечер. Урокът бил приключил. Трябвало да върви, рекъл си, но минали няколко минути, а той не мръдвал от дивана. В крайна сметка в хола доплувал О’Фелън. Било тъкмо след девет и Червенокосият се намирал в обичайното си вечерно състояние, но не чак дотам, че да губи равновесие. Той се втренчил в Хектор и това бил най-продължителният път, когато задържал очите си върху своя помощник-управител, измерил го с поглед от горе до долу и устата му увиснала в полуусмивка. Хектор не знаел дали тази усмивка изразява съжаление, или насмешка. По-скоро и двете едновременно, някакво състрадателно презрение, ако имало такова нещо, и Хектор я намерил за притеснителна — знак за някаква тлееща враждебност, каквато О’Фелън не бил проявявал с месеци. Най-сетне Хектор станал и попитал: Нора ще се омъжва ли? Шефът му се изсмял късо и саркастично. Откъде, по дяволите да знам, отвърнал. Що не я питаш сам? После изгрухтял в отговор на собствения си смях, обърнал се и излязъл.

Две вечери по-късно Нора се извинила задето си изпуснала нервите. Сега се чувствала по-добре, кризата била преминала. Отказала предложението и толкоз. Случаят бил приключен; нямало какво повече да му мисли. Албърт Суийни бил свестен човек, но още момче, а на нея й било писнало от момчета, особено от богати момчета, които пилеели парите на бащите си. Ако някога се омъжела, щяло да е за истински мъж, който знаел как да се оправя в живота и можел да се грижи сам за себе си. Хектор забелязал, че тя не може да обвинява Суийни задето имал богат баща. Не бил той виновен, пък и какво всъщност му било лошото да си богат? Нищо, казала Нора. Просто не искала да се омъжва за него — и туйто. Бракът продължавал вечно и тя нямало да каже „да“, преди да се появи подходящият човек.

Нора скоро се окопитила, но отношенията на Хектор с О’Фелън като че ли навлезли в нова, притеснителна фаза. Повратната точка бил онзи цирк в хола с продължителния втренчен поглед и краткия, дразнещ смях; и след онази вечер Хектор отново се почувствал сякаш го следят. Сега, когато О’Фелън идвал в магазина, не взимал участие в сделките или в обслужването на клиенти. Вместо да помогне или да застане зад касата, когато работата идвала в повече, той се намествал в един стол пред витрината с тенис ракети и ръкавици за голф и тихичко четял сутрешните вестници, но час по час надигал поглед с онази кисела усмивка, която опъвала устните му надолу. Сякаш възприемал помощника си като забавно животинче или играчка с механизъм. Хектор му докарвал добри пари, изнемогвал по десет-единайсет часа в денонощието, за да води О’Фелън полупенсионерския си живот, но всички тези усилия сякаш само настройвали шефа му по-скептично и по-снизходително. Колкото и да се тревожел, Хектор се преструвал, че не забелязва. Няма нищо лошо да те има за престараващ се глупак, мислел си; щял да преживее и обръщенията Мучачо и Ел Сеньор, но от такъв човек по-добре да стоиш надалеч и да гледаш гърбът ти да е обърнат към стената всеки път, когато влезе.

Обаче когато те кани в голф клуба си да изиграете осемнайсет дупки в някоя ясна неделна сутрин в началото на май, не казваш не. И не отказваш, когато те покани на обяд в „Синчеца“, не веднъж, а два пъти за една седмица, настоявайки да си поръчваш най-скъпите ястия в менюто. Докато не знае тайната ти, докато не подозира какво търсиш в Спокейн, можеш да понасяш напрежението от това постоянно следене. Понасяш го тъкмо защото намираш за непоносимо да си с него, защото го съжаляваш, че е станал такава развалина, защото всеки път, когато усетиш циничното отчаяние да се процежда в гласа му, знаеш, че и ти си отчасти отговорен за това, че то е там.

За втори път обядвали в „Синчеца“ една сряда следобед в края на май. Ако Хектор бил подготвен за онова, което щяло да последва, навярно щял да реагира другояче, но след двайсет и пет минути общи приказки въпросът на О’Фелън го изненадал отведнъж. Онази вечер, като се върнал в пансиона си на другия край на града, Хектор написал в дневника си, че за него вселената променила формата си в един-единствен миг. Всичко ми е убягвало. Всичко съм разбирал погрешно. Земята е небето, слънцето е луната, реките са планини. Друг свят съм гледал. После, докато събитията от вечерта още били пресни в паметта му, записал дума по дума разговора си с О’Фелън.

Та значи, Лосър, попитал го внезапно О’Фелън, кажи ми какви са намеренията ти.

Тази дума не я разбирам, отвърнал Хектор. Пред мен стои една чудесна пържола и имам сериозното намерение да я изям. За това ли питате?

Ти си умно момче, Чико. Знаеш какво имам предвид.

Моля да ме извините, сър, но тези намерения ме озадачават. Не мога да ги схвана.

Дългосрочните ти намерения.

А, сега разбирам. Говорите за бъдещето, идеите ми за бъдещето. Спокойно мога да кажа, че единствените ми намерения са да продължавам в същия дух. Да работя за вас. Да правя каквото мога за магазина.

И какво друго?

Няма друго, мистър О’Фелън. Говоря чистосърдечно. Вие ми дадохте златна възможност и аз възнамерявам да я оползотворя изцяло.

А кой според теб ходатайства да ти дам тази възможност?

Не мога да кажа. Винаги съм си мислил, че е било ваше лично решение, че вие самият ми давате този шанс.

Нора беше.

Мис О’Фелън ли? Никога не ми е казвала. Представа си нямах, че това е нейна работа. Вече й дължа толкова много, а ето че дългът ми нараства още повече. Вашите думи ме карат да съм по-скромен.

Харесва ли ти да я гледаш как страда?

Мис Нора да страда? Но защо, за бога, ще страда? Та тя е забележително, енергично момиче и всеки я уважава. Зная, че на сърцето й тежат семейни трагедии — както тежат и на вашето сърце, сър, — но като изключа сълзите, които понякога пролива за изчезналата си сестра, тя ми се е явявала само в най-живо и бойко настроение.

Тя е силна. Стяга се за пред другите.

Огорчава ме да го чуя.

Миналия месец Албърт Суийни поиска ръката й и тя му отказа. Защо мислиш, че го стори? Момчето е син на Хайръм Суийни — щатският сенатор, най-силният републиканец в района. Можеше да си живее царски следващите петдесет години, но каза „не“. Защо мислиш, че го стори, а, Лосър?

На мен ми каза, че не го обича.

Правилно. Защото обича друг. И кой мислиш, че е тоя друг?

Невъзможно ми е да отговоря на този въпрос. Нищо не знам за чувствата на мис Нора, сър.

Ти не си мека китка, нали, Херман?

Моля, сър?

Мека китка. Педал.

Не, разбира се.

Тогава защо не направиш нещо?

Говорите със загадки, мистър О’Фелън. Не разбирам.

Уморен съм, синко. Останало е едно-единствено нещо, заради което живея, и след като се погрижа за това нещо, искам само да се гътна на спокойствие. Помогни ми и ще сключим сделка. Кажи само една дума, амиго, и всичко е твое. Магазинът, бизнесът, всичко.

Предлагате да ми продадете бизнеса си? Аз нямам пари. Не съм в състояние да сключвам такива сделки.

Миналото лято се пръкна отнякъде в магазина да молиш за работа, а сега ти дърпаш конците. Бива те в това, Лосър. Нора беше права за теб и аз няма да й заставам на пътя. Никому вече няма да стоя на пътя. Каквото иска, това ще получи.

Защо все намесвате мис Нора? Мислех, че правите бизнес предложение.

Точно така. Но само ако ми се отплатиш с това. Да не би да те моля за нещо, което ти сам не искаш? Много добре виждам как се гледате. Трябва само да изиграеш своя ход.

Какво говорите, мистър О’Фелън?

Сам си отговори.

Не мога, сър. Наистина не мога.

Нора, глупако. В тебе е влюбена.

Но аз съм едно нищо, абсолютно нищо. Не може Нора да ме обича.

Ти може така да мислиш, може и аз така да мисля, но и двамата грешим. Сърцето на моето момиче се пръска — проклет да съм, ако седя отстрани и продължавам да я гледам как се мъчи. Две деца вече изгубих и това няма да се случи трети път.

Но аз не бива да се женя за Нора. Аз съм евреин и такива неща не са разрешени.

Какъв вид евреин?

Евреин. Има само един вид евреи.

Вярваш ли в Бог?

Какво значение има. Аз не съм като вас. Идвам от друг свят.

Отговори ми на въпроса. Вярваш ли в Бог?

Не, не вярвам. Вярвам, че човек е мярата на всички неща. И на доброто, и на лошото.

Тогава с теб сме от една религия. Ние сме еднакви, Лосър. Единствената разлика е, че ти се оправяш с парите по-добре от мен. Това значи, че ще можеш да се грижиш за нея. Друго не искам. Погрижи се за Нора и аз ще мога да си умра спокойно.

Поставяте ме в затруднение, сър.

Не знаеш какво значи затруднение, омбре. Ще й направиш предложение до края на месеца, или ще те изхвърля. Схващаш ли? Ще те изхвърля и ще изритам задника ти далеч от проклетия щат.

 

 

Хектор му спестил труда. Няколко часа след като излезли от „Синчеца“, той затворил магазина за последен път, прибрал се в стаята си и започнал да си събира багажа. По някое време вечерта заел пишещата машина на хазяйката си и написал писмо до Нора, дълго една страница, като го подписал отдолу с инициалите Х. Л. Не можел да си позволи да остави образец от почерка си, но не можел и да изчезне без обяснение, без да измисли някаква история относно внезапното си, мистериозно заминаване.

Казал й, че е женен. Не би могъл да измисли по-голяма лъжа, но в крайна сметка това било по-малко жестоко от едно директно отрязване. Жена му лежала болна в Ню Йорк и той трябвало спешно да хукне натам, присъствието му било наложително. Нора, естествено, щяла да бъде втрещена, но след като веднъж разберяла, че никога не е имало никаква надежда за тях двамата, че Хектор е бил недостъпен от самото начало, можела да се възстанови от разочарованието без никакви дълбоки белези. О’Фелън навярно щял да прозре измамата, но едва ли щял да сподели това с Нора. Той бил загрижен да защитава чувствата на дъщеря си и защо трябвало да възразява срещу отстраняването на този неудобен господин Никой, който така се бил загнездил в сърцето й? С удоволствие щял да се отърве от Хектор и малко по малко, като отмине пушилката, младият Суийни пак щял да идва на гости, а Нора — да се окопити. В писмото си Хектор благодарил за многото мили неща, които тя била направила за него. Никога нямало да я забрави, така написал. Тя била сияен дух, жена, извисена над всички други жени и самото им познанство през краткия период, който прекарал в Спокейн, променило живота му завинаги. Всичко било вярно и все пак всичко било фалшиво. Всяко изречение било лъжа, ала всяка дума била написана с вяра. Хектор изчакал да стане три часа през нощта, отишъл до къщата й и пъхнал писмото под входната врата — точно както нейната мъртва сестра, Бригид, в подобна ситуация преди две години и половина пъхнала едно писмо под неговата врата.

 

 

На следващия ден в Монтана направил опит за самоубийство, каза Алма, и след още три дни опитал пак в Чикаго. Първия път налапал дулото на револвера; втория път го опрял в лявото си слепоочие — но и двата пъти не успял да стигне докрай. В Чикаго отседнал в един хотел на „Саут Уебиш“ в покрайнините на Чайнатаун, и след втория неуспешен опит излязъл навън в лепкавата юнска нощ да потърси къде да се напие. Преценил, че ако излее достатъчно алкохол в организма си, ще събере кураж да се хвърли в реката и да се удави преди изгрев-слънце. Такъв поне бил планът, но малко след като излязъл да търси бутилка, попаднал на нещо по-добро от смъртта, по-добро от непретенциозното проклятие, към което се бил запътил. Това нещо се казвало Силвия Миърс и с нейна помощ Хектор се научил как да се самоубива, без да трябва да довършва работата. Тя и никой друг го научила как да пие собствената си кръв, тя го въвела в удоволствието да поглъща собственото си сърце.

Налетял на нея в една дупка на „Ръш Стрийт“ — видял я да стои до бара, докато поръчвал второто си питие. Не била кой знае какво, но цената, която казала, била толкова мизерна, че Хектор се навил. Така или иначе преди края на нощта щял да бъде мъртъв, а какво по-подходящо от това, да прекара последните часове от живота си с курва?

Тя го завела в „Бялата къща“ отсреща и след като си свършили работата в леглото, го попитала дали иска пак. Хектор отклонил предложението с аргумента, че няма пари за втори рунд, но когато тя заявила, че няма да му иска повече пари, той свил рамене и казал, защо не, и се качил върху нея повторно. Бисът скоро завършил с нова еякулация и Силвия Миърс се усмихнала. Тя го поздравила за изпълнението и го попитала дали смята, че има достатъчно течност да потрети. Не веднага, отвърнал Хектор, но след половин час може би нямало да има проблем. Това не я устройвало. Ако можел да свърши пак след двайсет минути, щяла да му отпусне още един път, но трябвало да го вдигне след десет. Тя извила очи към часовника на нощната масичка. Десет минути от сега, казала, броят се след като голямата стрелка стигне дванайсет. Това била сделката. Десет минути, докато почне, и още десет — да си свърши работата. Но ако в някакъв момент му омекне, трябвало да я обезщети за последния път. Това било наказанието. Три пъти на цената на един, а иначе да кихне паричките за целия сеанс. Е, какво? Искал ли да си ходи сега, или смятал, че ще се справи със задачата?

Ако не се усмихвала, докато задавала въпроса си, Хектор щял да я сметне за луда. Проститутките не предлагали услугите си безплатно и не подлагали на изпитание мъжествеността на клиентите си. Това било в стила на специалистките по камшика и тайните мъжемразки, на онези, които търгували с физическото страдание и перверзните унижения — но Миърс му се виждала просто неугледно, безгрижно момиче и като че ли не го предизвиквала, ами се опитвала да го вкара в някаква игра. Не, не точно игра, а по-скоро експеримент, научно изследване относно копулативната издръжливост на двукратно изтощен пенис. Сякаш го питала могат ли мъртвите да възкръсват и ако да, колко пъти? Догадки не се допускали. За да се стигне до убедителни резултати, изследването трябвало да се проведе при строго определени лабораторни условия.

Хектор й се усмихнал в отговор. Миърс лежала разкрачена на леглото, с цигара в ръка — уверена, отпусната, чувствайки се съвсем удобно в голотата си. Какво щяла да спечели от това, поинтересувал се Хектор. Пари, отвърнала тя. Купища пари. Е, това ме гръмна, казал Хектор. Лежала и му се предлагала безплатно, а в същото време говорела как ще забогатее. Това не било ли глупаво? Не било глупаво, а умно, отговорила тя. Можело да се спечелят много пари и ако той си го вдигнел до девет минути, имал шанса да ги спечели заедно с нея.

Тя изгасила цигарата и взела да шава с ръце по тялото си, да гали гърдите си, да милва с длани корема си, да прокарва пръсти по вътрешната страна на бедрата си, да докосва с тях космите си, вулвата, клитора; разкрачила му се, устата й се разтворила и езикът й се плъзнал по устните. Хектор не бил имунизиран срещу тези класически провокации. Бавно, но сигурно мъртвецът се надигнал от гроба си и когато Миърс видяла какво става, издала някакъв палав бръмчащ звук с гърлото си, продължителен единичен тон. Целящ сякаш едновременно да изрази одобрение и да вдъхне кураж. Лазар отново дишал. Тя се извъртяла по корем, пъшкайки една след друга разни двусрични думи и стенейки в подправена възбуда, после вдигнала задника си във въздуха и му казала да влиза. Хектор не бил съвсем готов, но когато притиснал пениса си в алените гънки на срамните й устни, той се втвърдил достатъчно, за да позволи проникване. Бил вече почти напълно изпразнен, но накрая все пак успял да изпусне нещо повече от потта си — доказателство за постижението, ако не друго, и когато най-сетне слязъл от нея и се пльоснал върху чаршафите, тя се обърнала и го целунала по устата. Седемнайсет минути, казала. Направил го три пъти за по-малко от час, а тъкмо това търсела. Ако искал, тя била готова да го вземе за партньор.

Хектор нямал идея какви ги говори. Тя обяснила и тъй като той продължавал да не разбира какво се опитва да му каже, му обяснила пак. Имало разни мъже, казала, богати мъже в Чикаго и из целия Среден запад, навити да плащат много пари, за да гледат как хората се ебат. Ааа, казал Хектор, говориш за порнография, за мръсни филми. Не, поправила го Миърс, никакви такива измишльотини. Представления на живо. Истинско ебане пред истински хора.

Била го правила известно време, но последния месец партньорът й попаднал в ареста, след като едно влизане с взлом взело, че пропаднало. Горкият Ал. Така или иначе пиел твърде много и трудно го вдигал. Дори да не се бил изключил сам от предприятието, май било време да му потърси заместник. Трима-четирима издържали теста през последните две седмици, но никой от тези юнаци не можел да се сравнява с Хектор. Тя харесвала тялото му, харесвала на усещане кура му, а на всичкото отгоре той имал и ужасно красиво лице.

А, не, възразил Хектор. В никакъв случай нямало да си покаже лицето. Ако тя искала да работи с него, той щял да носи маска.

Не че имал някакви скрупули. Навремето филмите му били популярни в Чикаго и той не можел да поеме риска да го разпознаят. Ролята му в спектакъла и без това била достатъчно трудна, не виждал как би могъл да я изпълнява, ако ще се страхува, ако всеки път, когато излезе пред публиката, ще тръпне дали някой няма да го извика по име. Това било единственото му условие. Ако можел да крие лицето си, щял да участва.

Миърс се колебаела. Защо ще си показва хуя пред хората, а няма да им дава да видят кой е? Ако тя била мъж, щяла да се гордее с това, което той имал. Щяла да иска всеки да знае, че е нейно.

Но те нямало да гледат него, казал Хектор. Тя била звездата; и колкото по-малко мисли публиката кой е той, толкова по-успешни щели да са представленията им. Като си сложи маска, няма да има самоличност, няма да има индивидуални характеристики, нямало нищо да възпрепятства въображението на мъжете, които ги гледат. Те не искали да го гледат как я чука, искали да си представят как те самите я чукат. Ако бъде анонимен, ще се превърне в двигател на мъжкото желание, в представител на всеки един мъж сред публиката. Неизтощимият Мистър Жребец, който спуква от ебане неутолимата Лейди Путка. Всеки един мъж — значи който и да е мъж. Но само една жена, допълнил, винаги и всякога една-единствена жена, и нейното име било Силвия Миърс.

Миърс приела аргумента. Това бил първият й урок по бизнес тактика и макар че не схванала всичко, което й говорел Хектор, харесало й как звучи, харесало й, че той искал тя да е звездата. Когато я нарекъл Лейди Путка, тя вече се кискала на глас. Къде се бил научил да говори така, запитала го. Не познавала друг, който казвал нещата толкова мръсно и в същото време толкова красиво.

Упадъкът си има своите добри страни, отвърнал Хектор, умишлено говорейки покрай ушите й. Ако един мъж реши да пропълзи в собствения си гроб, каква по-добра компания от жена с гореща кръв? Така умира по-бавно и докато плътта му е прикрепена за нейната плът, той може да живее от миризмата на собствената си развала.

Миърс отново се изкискала, без да разбира думите на Хектор. Всичко това й звучало като Библията, като приказките на проповедниците и крайпътните евангелисти; но Хектор изрецитирал краткото си стихотворение за смъртта и упадъка с такова спокойствие, с такава мила и дружелюбна усмивка на лицето си, че тя го приела като шега. И за миг не заподозряла, че той току-що й е признал най-съкровените си тайни; че срещу нея стои човек, който само преди четири часа е седнал на леглото си и за втори път през тази седмица е насочил към главата си зареден револвер. Хектор бил доволен. Когато видял празния й поглед, решил, че е късметлия, задето е попаднал на такава загубена, неугледна курва. Колкото и време да прекара с нея, винаги щял да е сам, когато са заедно.

Миърс била на двайсет и нещо, фермерска щерка от Южна Дакота, която избягала от дома на шестнайсет, година по-късно се озовала в Чикаго и излязла на улицата в същия месец, в който Линдберг прелетял над Атлантическия океан. В нея нямало нищо забележително, нищо, което да я различи от хиляди други проститутки в хиляди други хотелски стаи в същия момент. Изрусена перхидролка с кръгловато лице, мътни сиви очи и бузи, осеяни с белези от акне. Тя се носела с особената шармантност на мръсниците, но не притежавала магия, липсвал й чар да задържи интереса ти достатъчно дълго. Вратът й бил твърде къс за пропорциите на тялото й, малките й гърди били леко увиснали, а по бедрата и задника й започвали да се лепят тлъстини. Докато договаряли условията на споразумението си (шейсет на четирийсет, което Хектор намерил за повече от щедро), той внезапно се извърнал, понеже осъзнал, че няма да издържи, ако продължава да я гледа. К’во ти ста’а, Хърм, попитала тя, добре ли си? Добре съм, отвърнал Хектор, с очи, все още приковани в ронещата се мазилка в отсрещния край на стаята. Никога не съм се чувствал по-добре. Толкова съм щастлив, че мога да отворя прозореца и да крещя от кеф като откачен. Така се чувствам, захарче. Пощурявам, пощурявам от радост.

 

 

Шест дни по-късно Хектор и Силвия изнесли първото си публично представление. Алма изчислила, че от сделката в началото на юни до последното им шоу в средата на декември двамата са се появили заедно около четирийсет и седем пъти. Повечето им изпълнения били в Чикаго и околностите, но понякога идвали заявки отдалеч: Минеаполис, Детройт, Кливланд. Местата варирали от нощни клубове до хотелски апартаменти, от складове и бардаци до офис сгради и частни домове. Най-многобройната им публика се състояла от сто зрители (парти на студентското общество в Нормал, Илинойс), а най-малката — от един-единствен (десет различни пъти излезли за един и същи мъж). Актът се различавал според изискванията на клиентите. Понякога Хектор и Силвия изнасяли малки представления, дори с костюми и диалог, а друг път само влизали голи и се чукали мълчаливо. Сценките се базирали върху най-конвенционалните еротични блянове и се получавали най-добре пред малки до средни по размер групи. Най-популярно било клишето с медицинската сестра и пациента. На хората явно им харесвало да гледат как Силвия смъква бялата си колосана униформа и не пропускали да ръкопляскат, когато започнела да отлепва марлените превръзки от тялото на Хектор. Представяли още „Скандалът в изповедалнята“ (който завършвал с това, че свещеникът обезчестявал монахинята), а също и по-изпипаната история за двама либертинци, които се срещат на маскенбал в предреволюционна Франция. Почти всеки път зрителите били само мъже. Големите групи обикновено били доста буйни (ергенски партита, рождени дни), докато малките рядко вдигали какъвто и да било шум. Банкери и адвокати, бизнесмени и политици, спортисти, брокери и богати безделници: всички наблюдавали захласнати, сякаш под въздействието на някаква магия. Сравнително често поне двама-трима разкопчавали панталоните си и започвали да мастурбират. Съпруг и съпруга от Форт Уейн, Индиана, които наели дуета за частно представление у дома си, стигнали дотам, че се съблекли по време на акта и сами започнали да правят секс. Хектор установил, че Миърс била права. Можело да натрупаш бая пари, ако дръзнеш да дадеш на хората онова, което искат.

Той наел малък, икономичен апартамент в северната част на Чикаго и от всеки долар, който изкарвал, давал седемдесет и пет процента за благотворителност. Пъхвал банкноти от по десет и двайсет долара в кутията за дарения на църквата „Сейнт Антъни“, изпращал анонимни суми на Паството „Бнай Аврахам“ и раздавал невероятни количества дребни пари на слепите и сакатите просяци по улиците в квартала. Четирийсет и седем представления правели по-малко от две на седмица. Това му оставяло по пет свободни дена и той прекарвал повечето от това време в уединение, заключвал се в апартамента си и четял книги. Светът му се бил разцепил на две, каза Алма, и тялото и душата му вече не си говорели. Той бил едновременно ексхибиционист и отшелник, подивял развратник и самотен монах; и ако успял да оцелее толкова дълго с тези противоречия в себе си, то било само защото съзнателно тласкал ума си към вцепенение. Вече не се борел да бъде добър, не се залъгвал, че вярва в достойнствата на себеотрицанието. Тялото му установило контрол над него и колкото по-малко мислел за това, което прави то, толкова по-добре го вършел. Алма отбеляза, че през онези месеци спрял да пише в дневника си. Единствените записки били сухи и кратки бележки относно времето и мястото на представленията със Силвия — всичко на всичко страница и половина за шест месеца. Алма го приемаше като знак, че се е страхувал да се погледне, че се е държал като човек, покрил всички огледала в къщата.

Проблем имал само първия път, или по-скоро точно преди първия път, когато още не знаел дали ще се справи с работата. За щастие Силвия уговорила първото им изпълнение за пред един-единствен човек. Това в известен смисъл го правело поносимо — да излезеш пред публика по някак си интимен начин, под взора на един чифт очи, а не на двайсет, петдесет, или сто. В този случай очите принадлежали на Арчибалд Пиърсън, седемдесетгодишен пенсиониран съдия, който живеел самичък в триетажна тюдорска къща в Хайленд Парк. Силвия вече била ходила там веднъж с Ал и когато в уговорената вечер се качили с Хектор в таксито и поели към крайградската си цел, тя го предупредила, че вероятно ще се наложи да премине през акта два пъти, може би дори три. Онзи глупендер бил луд по нея, рекла. Седмици наред се обаждал и настоятелно питал кога ще дойде пак, та малко по малко тя надула цената до две стотачки и половина на празнене — двойно повече от предишния път. Не съм загубенячка, когато трябва да си изкарвам хляба, заявила гордо. Ако обслужим хубаво този дъртофелник, Хърми, няма какво да му мислим за кльопачката.

Пиърсън се оказал плах и срамежлив старец — кльощав като обущарско шило, с непокътната, грижливо вчесана бяла коса и огромни сини очи. Носел смокинг от зелено кадифе за случая и докато Хектор и Силвия влизали в хола, той постоянно покашлювал и приглаждал жилетката си, сякаш се чувствал неудобно в това контешко облекло. Предложил им цигари, предложил им питие (и двамата отклонили поканата) и после оповестил, че възнамерява да озвучи тяхното представление с грамофонна плоча, струнен секстет номер едно в си бемол от Брамс. Силвия захихикала като чула думата „секстет“, не разбирайки, че става дума за броя на инструментите в произведението, но съдията не реагирал. Вместо това поздравил Хектор за маската — която той бил сложил преди да влязат в къщата — и казал, че я намира за възбуждаща, че е хитра идея. Мисля, че ще се наслаждавам на това, рекъл. Възхитен съм от избора ти на партньор, Силвия. Този е безкрайно по-елегантен от Ал.

Съдията си падал по простите неща. Не се интересувал от провокативни дрехи, страстни диалози и изкуствено драматични сцени. Искал само да гледа телата им, казал, и след като приключил подготвителния разговор, ги насочил към кухнята, където да се съблекат. Докато ги нямало, пуснал музиката, изгасил лампите и запалил шест свещи на различни места в хола. Това бил театър без пиеса, сурово разиграване на самия живот. От Хектор и Силвия се очаквало да влязат голи и да се захванат за работа върху персийския килим. Това било всичко. Хектор трябвало да прави любов със Силвия и когато усети върховния момент, да се отдръпне и да еякулира върху гърдите й. До това опирало всичко, уточнил съдията. Струята била от изключителна важност и колкото повече разстояние преминела по въздуха, толкова повече щяло да му хареса.

След като се съблекли в кухнята, Силвия отишла при Хектор и започнала да прокарва ръце по тялото му. Целунала го по врата, дръпнала маската му и го целунала по лицето, после хванала с длан отпуснатия му пенис и го галила, докато се втвърдил. Хектор бил доволен, че се е сетил за маската. Тя го карала да се чувства по-малко уязвим, по-малко засрамен да излезе гол пред стареца; но въпреки това бил нервен и топлото докосване на Силвия му дошло добре, оценил това, че тя се опитва да премахне нередностите в системата му. Може да била звездата на акта, но съзнавала, че тежестта на доказателството зависи от него. За разлика от нея, Хектор нямало как да симулира; не можел просто да мине през движенията на престореното удоволствие и да се прави, че изпитва наслада. Трябвало в края на представлението да покаже нещо истинско и ако не тръгнел с неподправено желание, нямал никакъв шанс да се справи.

Влезли в хола хванати за ръка — двама голи диваци в джунглата от огледала с позлатени рамки и писалища в стил Луи XV. Пиърсън вече бил заел мястото си в далечния край на помещението: огромно кожено кресло с подлакътници, което сякаш го поглъщало, изкарвало го още по-кльощав и спаружен, отколкото бил. От дясната му страна стоял грамофонът и отгоре се въртяла плочата с Брамсовия секстет. От лявата му страна имало ниска махагонова лавица, отрупана с лакирани кутийки, нефритени статуетки и прочее скъпи китайщини. Това било помещение, изпълнено със съществителни и неподвижни обекти, анклав на мисълта. И в тази обстановка нищо не би могло да бъде по-нелепо от ерекцията, която Хектор внесъл със себе си — от глаголния спектакъл, който внезапно взел да се разиграва на девет-десет метра от креслото на съдията.

Ако старецът харесвал това, което гледал, то не показал никакви външни признаци на удоволствие. Станал на два пъти по време на представлението да смени плочата, но с изключение на тези кратки, механични прекъсвания, останал в същата позиция чак докрай, седнал на кожения си трон, преметнал единия си крак върху другия и положил ръце на коленете си. Не се пипал, не разкопчал панталоните си, не се усмихнал, не издал нито звук. Едва накрая, когато Хектор се изтръгнал от Силвия и така желаното изригване се случило, в гърлото на съдията сякаш се изтърколил някакъв тихичък, треперлив шум. Почти като ридание, помислил си Хектор, но пък, от друга страна — почти като нищо.

Така минал първият път, каза Алма, но така минал и петият, и единайсетият, и осемнайсетият път, както и още шест пъти. Пиърсън станал най-запаленият им клиент: отново и отново те се връщали в къщата в Хайленд Парк да се търкалят на персийския килим и да си приберат парите. Хектор осъзнал, че нищо не радва Силвия повече от парите, а за два месеца тя изкарала от акта достатъчно пари, за да загърби амбулантната търговия в „Бялата къща“. Не всичко отивало в нейния джоб, но дори след като дадяла петдесет процента на мъжа, когото наричала свой закрилник, доходът й оставал два-три пъти по-голям отпреди. Силвия била необразована селяндурка, полунеграмотна простакеса, която говорела в мъгла от двойни отрицания и умопомрачаващи малапропизми, но доказала, че има немалко акъл за бизнес. Тя уреждала заявките, преговаряла с клиентите и се грижела за всички практически страни: транспорта до и от мястото, наема на костюми, измъдрянето на нови ситуации. Хектор никога не се занимавал с каквито и да били подробности от този сорт. Силвия му се обаждала да каже кога и къде ще изпълняват следващия път и от него се искало само да чака, докато тя долети с такси да го вземе от апартамента му. Това били негласните правила, границите на техните отношения. Работели заедно, чукали се заедно, печелели пари заедно, но никога не си и помисляли да станат приятели; и освен в случаите, когато трябвало да отрепетират нова сценка, се виждали единствено за представленията.

През цялото време Хектор я смятал за безопасна. Тя не задавала въпроси, нито пък се ровела в миналото му и за шестте и половина месеца, в които работели заедно, той нито веднъж не я видял да погледне вестник, камо ли да говори за новините. Веднъж, по заобиколен начин, той споменал за онзи ням комик, който изчезнал преди няколко години. Как му беше името, попитал, потривайки пръсти, сякаш се мъчел да се сети, но Силвия му отвърнала с един от своите празни, безразлични погледи. Хектор приел това като знак, че не е запозната със случая. В някакъв момент обаче явно някой бил говорил с нея. Хектор така и не разбрал кой, но подозирал, че е нейното приятелче — тъй нареченият й закрилник, Биги Лоу, сто и двайсеткилограмово добиче, който започнал кариерата си в Чикаго като бияч по танцовите зали и сега управлявал нощния живот в „Бялата къща“. Навярно Биги й дал тоя акъл, натъпкал й главата с приказки за лесни пари и директни схеми на изнудване; а може би Силвия играела своята си игра, опитвала се да изцица от Хектор някой долар в повече за себе си. Така или иначе, алчността я завладяла и когато Хектор подушил какво си е наумила, оставало му единствено да избяга.

Станало в Кливланд, по-малко от седмица преди Коледа. Отишли там с влак по покана на един богат производител на гуми, изпълнили си френско-либертинския акт пред три дузини мъже и жени (дошли в къщата на индустриалеца да участват в редовната частна оргия, която той уреждал два пъти годишно) и сега седели на задната седалка в лимузината на своя домакин, на път за хотела, където щели да подремнат няколко часа, преди да се върнат в Чикаго следващия следобед. Току-що им били платили рекордна сума за свършената работа: хиляда долара за едно-единствено, четирийсетминутно представление. Делът на Хектор трябвало да е четиристотин долара, но когато Силвия преброила парите на гумения магнат, дала на партньора си само двеста и петдесет.

Това са двайсет и пет процента, забелязал Хектор. Дължиш ми още петнайсет.

Не мисля, отговорила Миърс. Толкова ти се полагат, Хърм, и аз да съм на теб, ще се радвам на късмета си.

Нима? И на какво дължа тази внезапна промяна във фискалната политика, драга Силвия?

Нищо физикално няма, пич. Говорим за долари и центове. Надуших нещо вкусничко, да ти кажа, и ако не щеш да го разправя на целия град, ще си траеш с твоите двайсет и пет. Няма вече четирийсет. Онова време мина, точка по въпроса.

Ти се ебеш като принцеса, скъпа. Разбираш секса по-добре от всяка друга жена, която съм срещал, но мисленето не ти е най-силната страна, или бъркам? Ако искаш да направим ново разпределение, хубаво. Да седнем и да го обсъдим. Но няма да сменяш правилата, без първо да се посъветваш с мен.

Окей, мистър Холивуд. Тогава зарежи маската. Ако направиш това, може да си променя решението.

Аха. Значи това била работата.

Когато някой тип не иска да си показва лицето, значи си има някаква тайничка, нали? А когато някое момиче надуши тайничката, играта става друга. Сключих сделка с Хърм. Ама няма никакъв Хърм, а? Той се казва Хектор и щом е така, започваме всичко отначало.

 

 

Тя можела да започва всичко отначало колкото пъти иска, но това щяло да стане без него. Когато след няколко секунди лимузината паркирала пред хотел „Куяхога“, Хектор й казал, че ще говорят пак на сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта, рекъл, искал да поразмисли малко, преди да вземе решение, но бил сигурен, че ще стигнат до споразумение, което да удовлетворява и двамата. После й целунал ръка, както винаги, когато се разделяли след представление — полуподигравателен, полукуртоазен жест, който бил станал стандартният им начин да си кажат довиждане. От триумфалната гримаса, която огряла лицето на Силвия, докато повдигала ръка към устата му, Хектор разбрал, че тя си няма и представа какво е сторила. Не го била изнудила да й дава по-голям дял от печалбата, просто сложила край на шоуто.

Качил се в стаята си на седмия етаж и следващите двайсет минути прекарал пред огледалото, опрял пистолета в дясното си слепоочие. Бил много близо до това да натисне спусъка, каза Алма, по-близо от предишните два пъти; но когато волята отново му изневерила, той оставил пистолета на масата и излязъл от хотела. Било четири и половина сутринта. Той отишъл пеша до автогара Грейхаунд, двайсет пресечки северно от хотела, и си купил билет за следващия автобус, излизащ от града — или по-следващия. Автобусът от шест часа тръгвал на изток към Йънгстаун, а този от шест и пет пътувал в обратната посока. Деветата спирка по западния маршрут била Сандъски. Това бил градът, където той така и не прекарал детството си, и като си спомнил колко прелестно му прозвучало навремето това име, Хектор решил да иде там — просто да види как изглежда въображаемото му минало.

Било сутринта на 21 декември 1931 година. Сандъски се намирал на шейсет мили разстояние и Хектор проспал по-голямата част от пътуването, събудил се чак когато автобусът спрял на автогарата след два часа и половина. В джоба си имал само малко над триста долара: двеста и петдесетте от Миърс, една банкнота от петдесет, която пъхнал в портфейла си, преди да тръгне от Чикаго на двайсети, и рестото от десетачката, с която платил автобусния си билет. Отишъл в бюфета на автогарата и си поръчал специална закуска: хемендегс, препечена филийка, картофи по селски, портокалов сок и слонска доза кафе. Докато преполовявал третата си чаша, попитал касиера дали има какво да се види в града. Просто минавал, казал, и едва ли някога щял да попадне отново тук. Сандъски не е голямо чудо, отвърнал касиерът. Само едно малко градче, нали, но на ваше място бих хвърлил един поглед на Сийдър Пойнт. Там е увеселителният парк. Има ги ледените пързалки и ездата, влакчето на ужасите и хотелските обирджии, всякакви работи има. Между другото, тъкмо там Кнут Рокни измислил предния пас, в случай че сте футболен запалянко. Сега през зимата е затворено, но все пак си струва да се види.

Касиерът му нарисувал и малка карта върху една салфетка, но вместо да завие надясно от автогарата, Хектор тръгнал наляво. Това го отвело на „Кемп Стрийт“ вместо на „Кълъмбъс Авеню“, а втората му грешка била, че по „Уест Монроу“ тръгнал на запад, вместо на изток. Стигнал чак до „Кингс Стрийт“ и едва тогава загрял, че върви в грешната посока. Никакво полуостровче нямало наоколо и вместо центрофуги и дяволски въртележки, пред него се изправяли в редица мрачни порутени фабрики и изоставени складове. Студ, схлупено небе, мирис на сняг във въздуха и едно осакатено трикрако куче — единственото живо същество на сто метра околовръст.

Хектор тръгнал обратно по стъпките си — и в момента, в който се обърнал, бил завладян от чувство за нищожност, от изтощение — толкова силно, толкова безпощадно, че трябвало да се подпре на една стена, за да не падне. Откъм езерото Ери духал леден вятър и макар че брулел лицето му, Хектор не знаел дали това е истински вятър, или само си въобразява. Не знаел кой месец е, коя година. Не можел да си спомни името си. Тухли и калдъръм, облачето пара от дъха му и трикракото куче, куцукащо към ъгъла и изчезващо от погледа. По-късно разбрал, видял картината на собствената си смърт, портрет на една душа в развалини, и дълго след като се съвзел и продължил, една част от него си оставала там, на пустата улица в Сандъски, Охайо, борейки се за глътка въздух, докато съществуването му се стичало като слюнка навън.

В десет и трийсет вече бил на „Кълъмбъс Авеню“ и си пробивал път сред тълпата, тръгнала на коледни покупки. Отминал киното на Уорнър Брадърс, маникюристкия салон на Естер Гинг и обущарницата на Капоци, видял как хората влизат и излизат от Кресгис, Монтгомъри Уорд и Улуъртс, чул един самотен Дядо Коледа от Армията на спасението да подрънква медено звънче. Като стигнал до Търговско-банковата и застрахователна компания, решил да влезе вътре и да развали две от петдесетачките си на банкноти от по десет, пет и един. Операцията била безсмислена, но тъкмо в този момент не му хрумвало нищо друго, което би могъл да направи, и сметнал, че вместо да блуждае в кръг, може би ще е добра идея да влезе за малко на топло, ако ще да е само за минута.

Неочаквано, банката била пълна с клиенти. Опашки от по осемдесет души, мъже и жени, се точели пред четирите зарешетени гишета, подредени едно до друго на западната стена. Хектор се наредил на най-дългата опашка, която се оказала втората откъм вратата. Миг след като заел мястото си, към опашката отляво се присъединила млада жена. Изглеждала като да е на двайсет и нещо, носела дебело вълнено палто с кожена яка. Като нямал какво друго да прави в момента, Хектор взел да я разглежда с крайчеца на окото си. Открил, че лицето й е забележително, интересно, с високи скули и грациозно оформена брадичка; харесал му замисленият, самовглъбен поглед, който доловил в очите й. В доброто старо време би я заговорил незабавно, ала сега се задоволил да я гледа, да фантазира за плътта, скрита под палтото, и да си представя мислите, понесени из тази нейна чудна, впечатляваща главица. По едно време тя неволно погледнала към него и като видяла как настойчиво я зяпа, отвърнала на погледа му с краткотрайна, загадъчна усмивка. Хектор кимнал, усмихнал се пак така кратко в отговор и след миг нейното изражение се променило. Тя присвила очи, намръщила се объркано, сякаш се опитвала да си спомни нещо, и Хектор разбрал, че е разпознат. Нямало никакво съмнение: жената е гледала филмите му. Познавала лицето му и макар че все още не можела да се сети кой е, едва ли щели да й трябват повече от трийсет секунди, за да реши загадката.

Това му се било случвало няколко пъти в последните три години и всеки път успявал да се изплъзне, преди човекът да започне с въпросите. Но точно когато възнамерявал да го стори отново, в банката всичко се обърнало с главата надолу. Младата жена стояла на опашката до входа и понеже била леко извърната към Хектор, не забелязала как зад нея вратата се отворила и в банката нахлул мъж с червено-бяла кърпа, омотана около лицето. В едната си ръка носел брезентов чувал, а в другата — зареден пистолет. Станало ясно, че пистолетът е зареден, уточни Алма, защото първото нещо, което направил обирджията, било да стреля в тавана. На пода, изкрещял, всички на пода! — и докато ужасените клиенти залягали, той се пресегнал и сграбчил най-близкия човек. Всичко било въпрос на дизайн, архитектура, топография. Младата жена отляво на Хектор стояла най-близко до входа и затова тъкмо нея сграбчил онзи, тъкмо в нейната глава опрял пистолета си. Никой да не мърда, предупредил мъжът, никой да не мърда, или на това птиченце ще му пръсна черепа. Рязко я сръгал и започнал да я тика към гишетата. С лявата си ръка я държал за раменете отзад, брезентовият чувал висял от стиснатия му юмрук, и очите над кърпата шарели бясно, без фокус, нажежени от страх. Не че Хектор взел някакво съзнателно решение да стори каквото сторил веднага след това, но още в мига, в който коляното му докоснало пода, установил, че отново е изправен. Не искал да се прави на герой и със сигурност не възнамерявал да се самоубива, но каквото и да изпитвал в този момент, не било страх. Гняв, може би, и солидна доза притеснение, че ще изложи момичето на риск, но не и страх за самия себе си. Важен бил ъгълът на атаката. Тръгнел ли веднъж, нямало да има време да спре или да смени посоката, но ако се втурнел към мъжа с всички сили и ако го нападнел откъм дясната страна — страната, където висял брезентовият чувал, — нямало начин онзи да не забрави за момичето и да не обърне пистолета си към него. Това би била единствената естествена реакция. Ако изневиделица те връхлети разярен звяр, забравяш за всичко друго.

Разказът на Хектор свършвал тук, каза Алма. Можел да говори за онова, което се случило до този момент, до момента, в който се затичал към мъжа, но не си спомнял да е чул изстрела, не си спомнял куршума, който се врязал в гърдите му и го съборил на земята, не си спомнял да е видял как Фрида се изтръгва от мъжа. От своята позиция Фрида можела да види по-добре какво се случва, но насочила цялото си внимание в това да се отскубне от ръцете на мъжа и затова също изпуснала до голяма степен по-нататъшното развитие. Видяла как Хектор рухва на пода, видяла дупката, която се отворила в палтото му, и кръвта, която рукнала оттам, но изгубила от поглед мъжа и не го видяла да бяга. Изстрелът все още кънтял в ушите й и при всичките онези пищящи и ревящи хора наоколо, не чула трите последвали изстрела, които пазачът отправил в гърба на мъжа.

И двамата обаче били сигурни за датата. Тя била запечатана в умовете им и когато Алма се разровила в микрофилмовите архиви на „Сандъски Ивнинг Хералд“, кливландския „Плейн Дийлър“ и още няколко местни вестника, някои изчезнали, други все още съществуващи, успяла да сглоби сама остатъка от историята. „Кървава баня на «Кълъмбъс Авеню», банковият обирджия загива в престрелката, героят откаран в болница“ — така гласели някои от заглавията. Мъжът, който едва не убил Хектор, се наричал Дарил Нокс, известен също като Лудия Нокс, двайсет и седем годишен бивш автомеханик, издирван в четири щата за серия банкови обири и въоръжени грабежи. Журналистите до един приветствали смъртта му, отделяли специално внимание на сръчната стрелба от страна на пазача — който успял да изстреля решаващия куршум точно в мига, в който Нокс изскачал навън, — но най-много се интересували от храбростта на Хектор, която величаели като най-брилянтната демонстрация на безстрашие, виждана в този регион от много години насам. „Девойката си беше пътник — твърдял един очевидец, цитиран в пресата. — Ако онзи юнак не беше хванал бика за рогата, не ми се ще да мисля къде щеше да е тя сега.“ Девойката била Фрида Спелинг, на двайсет и две, описана в различни вестници ту като художничка, ту като наскоро завършила колежа „Бърнард“ (sic), ту като дъщеря на покойния Тедиъс П. Спелинг, виден банкер и филантроп от Сандъски. В статия след статия тя изказвала благодарностите си на мъжа, който й спасил живота. Била толкова изплашена тогава, казала, толкова сигурна, че ще умре. Молела се той да се възстанови от раните си.

Семейство Спелинг предложили да поемат разходите по лечението на мъжа, но в първите седемдесет и два часа изглеждало малко вероятно той да оживее. Бил в безсъзнание, когато го откарали в болницата, и с всичките поражения и загубата на кръв, отчели, че е минимален шансът да се пребори с опасността от шока и риска от инфекция, шансът да излезе оттам жив. Лекарите отстранили унищожения му ляв дроб, измъкнали разпръснатите парченца метал, заседнали в тъканите около сърцето и после го зашили отново. За добро или зло, Хектор си намерил куршума. Не го бил планирал по този начин, рече Алма, но това, което не бил в състояние да свърши сам, го свършил друг — и иронията била в това, че Нокс оплескал работата. Хектор оживял след срещата си със смъртта. Просто заспал и когато се събудил след дългия сън, вече не помнел, че някога въобще е искал да се самоубива. Болката била твърде жестока, за да размишлява върху такива сложни теми. Вътрешностите му изгаряли и единственото, за което можел да мисли, било как да си поеме дъх, как да продължи да диша, без да избухне в пламъци.

Отначало имали само смътна идея кой е. Изпразнили джобовете му и претърсили портфейла му, но не намерили шофьорска книжка, нито паспорт, нито какъвто и да е документ за самоличност. Единственото нещо, където имало някакво име, била членска карта за клона на Чикагската обществена библиотека в Норт Сайд. На картата пишело „Х. Лосър“, но нямало нито адрес, нито телефонен номер, нищо, което да ги отведе до местоживеенето му. Според вестникарските статии, пуснати непосредствено след престрелката, полицията правела всичко възможно да извлече повече информация за него.

Но Фрида знаела кой е — или поне й се струвало, че знае. Била завършила колеж в Ню Йорк и като деветнайсетгодишна второкурсничка през 1928 година успяла да изгледа шест-седем от дванайсетте комедии на Хектор Ман. Не че се вълнувала особено от този жанр, но нещата му се давали в комплект с други, с част от анимациите и кинопрегледите преди основния филм, и запомнила достатъчно добре лицето му, за да го разпознае, като го види. Когато три години по-късно попаднала на Хектор в банката, липсата на мустаци първоначално я объркала. Спомнила си лицето, но не могла да го придружи с име и преди да се сети кой е, онзи Нокс влетял вътре и опрял пистолет в главата й. Минали двайсет и четири часа, преди да е в състояние отново да помисли за това, но след като ужасът от надвисналата смърт лека-полека взел да отшумява, отговорът й дошъл в проблясък на внезапна, неподлежаща на съмнение увереност. Нищо, че се предполагало мъжът да се казва Лосър. Тя била чела новините за изчезването на Хектор през 1929 година и си дала сметка, че ако той не е мъртъв, както мнозина вярвали, то значи живее под друго име. Единствената необяснима подробност била, че изведнъж се озовал в Сандъски, Охайо, но в интерес на истината повечето неща изглеждали необясними; и ако законите на физиката гласели, че всеки човек на света заема дадено пространство — тоест, че всеки по необходимост се намира някъде, — то защо това някъде, да не бъде Сандъски, Охайо? Три дни по-късно, когато Хектор излязъл от комата и проговорил с лекарите, Фрида отишла в болницата да му благодари за това, което сторил. Той не можел да говори дълго, но малкото, което казал, носело неотстранимите белези на чужд акцент. Гласът затвърдил убеждението й и когато, малко преди да излезе от болницата, се навела да го целуне по челото, тя знаела без сянка от съмнение, че мъжът, който спасил живота й, бил Хектор Ман.