Тази нощ небето беше безлунно. Помня как слязох от микробуса, стъпих на земята и си казах: Алма носи червено червило, микробусът е жълт, а небето — безлунно. В тъмнината зад главната постройка смътно различих контурите на Хекторовите дървета — масивни кораби от сянка, полюшвани от вятъра.

В началото на „Мемоарите на един мъртвец“ се говори за дървета. Открих, че за това си мисля, докато вървяхме към входната врата, опитвах се да си припомня своя превод на третия абзац от двете хиляди страници на Шатобриан — онзи, който започва с думите Ce lieu me plaot; il a remplacé pour moi les champs paternels и завършва със следните изречения: Чувствам се привързан към своите дървета. Посветил съм им елегии, сонети, оди. Всяко едно от тях съм галил със собствените си ръце, всяко едно съм освобождавал от червея, нападнал корените му, или от гъсеницата, вкопчила се в листата му. Познавам ги всички по име, като да са ми деца. Те са моето семейство. Друго нямам и се надявам да съм край тях, докато умирам.

Не очаквах да го видя тази нощ. Когато Алма се обади от летището, Фрида й каза, че Хектор най-вероятно ще спи, когато пристигнем в ранчото. Все още се държал, каза, но едва ли щял да е в състояние да говори с мен преди утре сутринта — при положение, че издържи дотогава.

Единайсет години по-късно все още се чудя какво щеше да стане, ако бях спрял, ако се бях обърнал преди да стигнем вратата. Какво щеше да стане, ако вместо да обгърна рамото на Алма с ръка и да тръгна с нея към къщата, бях спрял за миг, бях погледнал към другата половина на небето и бях открил една пълна кръгла луна, която ни огрява? Бих ли могъл да кажа тогава, че онази нощ небето беше безлунно? Ако не си бях направил труда да се обърна и да погледна назад, да, бих могъл да го кажа. Ако не съм видял луната, то не е имало луна.

Не намеквам, че не си направих труда. Държах си очите отворени, опитвах се да вникна във всичко, което се случваше наоколо, но няма съмнение и че много неща изпуснах. Каквото и да правя, мога да пиша само за онова, което съм видял и чул; за онова, което не съм — не. Това не е признание за провал, а по-скоро уточняване на методологията, излагане на принципите. Ако не съм видял луната, то не е имало луна.

По-малко от минута след като влязохме в къщата Фрида вече ме водеше към стаята на Хектор на втория етаж. Нямах време за нищо, освен за съвсем бегъл поглед, съвсем повърхностни първи впечатления — късо подстриганата й бяла коса, силното й, здраво ръкостискане, умората в очите й — и преди да кажа каквото и да било от нещата, които се очакваше да кажа (благодаря за поканата, надявам се, че той е по-добре), тя ме уведоми, че Хектор е буден. Би искал да ви види сега, рече, и в следващия миг аз гледах гърба й, а тя ме водеше нагоре по стълбите. Затова и нямах никакво време да огледам къщата — само забелязах, че беше голяма и просто обзаведена, с много рисунки и картини по стените (може би на Фрида, може би не), — нито пък да мисля за чудноватия човек, който отвори вратата, един мъж толкова дребен, че дори не го забелязах преди Алма да се наведе и да го целуне по бузата. В следващия миг в стаята влезе Фрида и макар да се сещам, че двете с Алма се прегърнаха, не мога да си спомня дали Алма беше с мен, докато се изкачвах по стълбите. Винаги я губя от поглед в този момент. Опитвам се да я намеря в спомените си, но никога не успявам да видя къде е. Щом изкача стъпалата, и Фрида е безвъзвратно изчезнала. Не може да е станало така, но така си го спомням. Винаги когато се виждам как влизам в стаята на Хектор, влизам сам.

Това, което ме порази най-много, струва ми се, беше простичкият факт, че той притежава тяло. Преди да го видя как лежи в леглото, не знам дали изобщо вярвах в съществуването му. Имам предвид в съществуването му като реална личност, така както вярвах, че съществува Алма, така, както вярвах, че съществувам аз; не по начина, по който вярвах, че е съществувала Хелън, или дори Шатобриан. Порази ме откритието, че Хектор има ръце и очи, пръсти и рамене, врат и ляво ухо — че мога да го докосна, че не е продукт на въображението. Толкова дълго бе стоял в главата ми, че беше някак съмнително дали би могъл да съществува някъде другаде.

Костеливите ръце с ръждиви петна по тях; напуканите пръсти и дебелите, изпъкнали вени; хлътналата плът под брадичката; полуотворената уста. Когато влязох, той лежеше по гръб с отвити ръце, буден, но безмълвен, вперил поглед в тавана, сякаш в транс. Но когато се извърна към мен, видях, че очите му са очите на Хектор. Набръчкани страни, набраздено чело, кожеста гуша, сплъстена бяла коса — и все пак разпознах в това лице лицето на Хектор. Бяха изминали шейсет години от времената на мустачките и белия костюм, но онзи Хектор не бе изчезнал напълно. Беше остарял, беше безкрайно остарял, но една частица от него се беше запазила.

Зимър, проговори той. Седнете до мен, Зимър, и загасете лампата.

Гласът му беше слаб и задавен с храчки — избоботени отдалеч въздишки и получленоразделни звуци, — но достатъчно силен, за да разбера какво казва. „Р“-то в края на името ми се чу с лека вибрация и докато се пресягах да изключа лампата на нощната масичка, се запитах дали няма да му е по-лесно, ако продължим на испански. Но след като светлината угасна, видях, че в далечния ъгъл на стаята има втора лампа — лампион с широк абажур от тънка кожа — и че в стола до него седи жена. Тя стана в мига, в който погледът ми падна върху нея, и аз като че лекичко се отдръпнах — не само защото ме стресна, а защото беше съвсем дребна, дребна като мъжа, който отвори вратата. И двамата едва ли имаха метър и двайсет. Стори ми се, че чух смеха на Хектор зад себе си (слабо просвирване, едва прошепнат смях), после жената ми кимна мълчаливо и излезе от стаята.

Коя е тя? — попитах.

Не се тревожете, рече Хектор. Казва се Кончита. Тя е част от семейството.

Просто не я видях, това е. Изненада ме.

Брат й Хуан също живее тук. Те са малки хора. Странни малки хора, които не могат да говорят. Без тях сме за никъде.

Да изгася ли онази лампа?

Не, тя не ми пречи. Не ми блести толкова. Така е добре.

Седнах на стола до леглото и се приведох напред, търсейки възможно най-близката позиция до устата му. Лампата в другия край на стаята бе не по-силна от свещ, но светлината беше достатъчна, за да виждам лицето на Хектор, да го гледам в очите. Над леглото пърхаше блед отблясък, жълтеникаво сияние, преплетено със сенки и с тъмнина.

Винаги е толкова рано, каза Хектор, но не ме е страх. Човек като мене не се дава лесно. Благодаря ви, че дойдохте, Зимър. Не вярвах, че ще го сторите.

Алма беше много убедителна. Трябвало е да я пратите при мен много по-рано.

Разтресохте ми кокаляците, сър. Най-напред не можех да приема това, което сте направили. Сега мисля, че съм щастлив.

Аз нищо не съм направил.

Написал сте книга. Отново и отново я препрочитах, отново и отново се питах: защо сте избрали мен? Каква беше целта ви, Зимър?

Накарахте ме да се засмея. Това е всичко. Счупихте някаква черупка вътре в мен и след това се превърнахте в моето оправдание да продължа живота си.

Книгата ви не казва това. Отдава почит на едновремешните ми неща с мустака, но за себе си не говорите.

Нямам навика да говоря за себе си. Кара ме да се чувствам неудобно.

Алма спомена някаква страшна скръб, неизразима болка. Ако съм ви помогнал да понесете тази болка, това е навярно най-голямото добро, което съм сторил.

Искаше ми се да съм мъртъв. Изслушах разказа на Алма този следобед и разбирам, че и вие сте се чувствали по същия начин.

Правилно ви е казала тези работи. Аз съм един смехотворен човек. Бог си направи много шеги на мой гръб и колкото повече знаете за тях, толкова по-добре ще разберете филмите ми. С нетърпение очаквам да чуя какво ще кажете за тях, Зимър. Вашето мнение е много важно за мен.

Аз нищо не разбирам от филми.

Но умеете да вниквате в чуждото дело. Четох и онези книги. Преводите ви, каквото сте писали за поетите. Неслучайно сте отделили години на въпроса с Рембо. Разбирате какво означава да обърнеш гръб на нещо. Възхищавам се от човек, който може да мисли по този начин. Това прави мнението ви важно за мен.

Досега сте се справяли без чуждо мнение. Откъде дойде тази внезапна нужда да узнаете какво мислят другите?

Оттам, че не съм сам. Тук живеят и други хора, не трябва да мисля само за себе си.

Доколкото разбрах, вие с жена си винаги сте работили заедно.

Да, така е. Но не трябва да изпускаме Алма.

Биографията?

Да. Книгата, която пише. След като почина майка й, разбрах, че й дължа това. Алма си няма нищичко и ми се стори правилно да изоставя някои от идеите си, за да й дам шанс в живота. Започнах да се изживявам като баща. Можеха да ми се случат и по-лоши неща.

Мислех, че баща й е Чарли Грунд.

Той е. Но и аз съм й баща. Алма е дете на цялото това място. Ако успее да направи живота ми на книга, може би нещата ще й потръгнат. Ако не друго, историята е интересна. Може да е глупава, но не е лишена от интересни моменти.

Казвате, че вече не ви е грижа за вас самия, че сте се отказали.

Никога не ме е било грижа за себе си. Какво ме засяга, ако други разберат за мен? Може би ще ги разсмее. Ето това би било добро постижение — отново да накарам хората да се смеят. Вие сте се разсмели, Зимър. Може и други да започнат да се смеят.

Само загрявахме, тъкмо вече навлизахме във вихъра на разговора, но преди да отговоря на забележката му, Фрида влезе в стаята и ме докосна по рамото.

Мисля, че сега трябва да го оставим да си почине, каза. Можете да продължите с разговора на сутринта.

Беше потискащо да те отрежат по този начин, но не бях в положение да възразявам. Фрида ми беше дала по-малко от пет минути с него, а той вече ме бе завладял, бе ме накарал да го харесвам повече, отколкото си мислех, че е възможно. Ако един умиращ човек може да излъчва такава мощ, казах си, представи си какъв е бил в разцвета на силите си.

Помня, че той ми каза нещо, преди да изляза от стаята, но не мога да се сетя какво. Нещо простичко и учтиво, но точните думи сега ми убягват. Май беше „очаквайте продължението“ или ако не, ще да е било „до утре, Зимър“: банална фраза, която не означаваше нищо особено съществено — освен може би неговата вяра, че той все още има бъдеще, колкото и краткотрайно да е то. Докато ставах от стола, той се пресегна и сграбчи ръката ми. Това си го спомням. Спомням си усещането за ръката му, студена и сякаш ноктеста, и си спомням как си помислих: това се случва. Хектор Ман е жив и в момента неговата ръка ме докосва. Спомням си и как си казах да запомня това докосване. Ако не доживееше до сутринта, това щеше да е единственото доказателство, че съм го видял жив.

След онези първи трескави минути нещата поутихнаха за няколко часа. Фрида остана на втория етаж, седнала на стола, който бях заел аз по време на визитата си при Хектор, а ние двамата с Алма слязохме в кухнята, която се оказа просторно, ярко осветено помещение с каменни стени, камина и разни домакински прибори, които изглеждаха като произведени в началото на шейсетте. Почувствах се добре там, добре ми беше да седя на дългата дървена маса до Алма и да усещам докосването на ръката й на същото място, където само преди миг ме бе докоснал Хектор. Два различни жеста, два различни спомена, насложени един върху друг. Кожата ми бе станала палимпсест от мимолетни усещания, и всеки нов пласт носеше отпечатъка на собствената ми самоличност.

Вечерята се състоеше в събрани оттук-оттам неща — някои топли, някои студени: леща, сух салам, сирене, салата и бутилка червено вино. Храната ни поднесоха Хуан и Кончита, „странните малки хора, които не могат да говорят“, и макар да не отричам, че някак си ме изнервяха, бях твърде ангажиран с други неща, за да им обърна по-сериозно внимание. Алма каза, че били близнаци и се хванали на работа при Хектор и Фрида като били на осемнайсет, преди повече от двайсет години. Мислено отбелязах перфектно оформените им миниатюрни тела, грубите им селски лица, сияещите им усмивки и очевидната им добронамереност, но да гледам как Алма разговаря с тях на езика на знаците ми беше по-интересно, отколкото да гледам как те разговарят с нея. Впечатлих се, че Алма е усвоила знаците толкова добре, учудих се как изстрелва изречения с резки извивки и пируети на пръстите си и понеже това бяха пръстите на Алма, тъкмо тях исках да гледам. В края на краищата времето напредваше и скоро щяхме да си лягаме. Напук на всичко друго, което се случваше в момента, това бе предпочитаната посока на мислите ми.

Сещаш ли се за тримата братя мексиканци? — попита Алма.

Онези, дето помогнали при строежа на първата къща.

Братята Лопес. В семейството имало и четири момичета, Хуан и Кончита са най-малките деца на третата сестра. Братята Лопес подготвяли площадките за повечето от филмите на Хектор. Те самите имали общо единайсет сина и баща ми обучил пет-шест от момчетата за филмови техници. От тях се състоял екипът. Бащите сглобявали площадките и апаратурата, а синовете зареждали камерите, придвижвали платформата, грижели се още за звука и за реквизита, били осветители, разносители… това продължило с години. Като деца си играехме с Хуан и Кончита. Това са първите ми приятели на този свят.

Най-сетне Фрида слезе по стълбите и седна при нас на кухненската маса. Кончита миеше чиния на мивката (беше се качила на столче и тялото й на седемгодишно дете демонстрираше сръчността на възрастен) и в мига, в който видя Фрида, я посрещна с продължителен, питащ поглед, сякаш очакваше някакви инструкции. Фрида кимна, Кончита остави чинията, избърса си ръцете в кърпата и излезе от стаята. Не бе произнесена и дума, но явно се качваше горе при Хектор, явно се редуваха да седят при него.

По моя преценка Фрида Спелинг беше на седемдесет и девет години. След описанието на Алма очаквах да видя някаква фурия — безкомпромисна, вдъхваща страх жена, титан някакъв — но жената, която седна до нас онази вечер, беше притихнала, кротка, почти резервирана в поведението си. Без червило, без грим, без каквото и да е усилие да направи нещо с косата си, но все пак женствена, все пак красива по някакъв чезнещ, безтелесен начин. Докато я гледах, започнах да усещам, че тя е от онези редки хора, у които умът в крайна сметка надделява над материята. Възрастта не смачква такива хора. Състарява ги, но не ги променя вътрешно, и колкото по-дълго живеят, толкова по-пълно и безпрекословно въплъщават своя дух.

Извинете ме за бъркотията, професор Зимър, каза тя. Идвате в труден момент. Хектор никак не беше добре сутринта, но когато му казах, че с Алма сте напът, той настоя да остане буден. Надявам се да не му е дошло в повече.

Хубаво си поприказвахме, отвърнах. Видя ми се щастлив, че съм дошъл.

Може би не е точно щастие, но той наистина го възприема някак много — не знам как, — много силно. Създадохте голямо оживление в тази къща, професоре. Сигурна съм, че го съзнавате.

Преди да й отговоря, Алма се намеси и смени темата. Чувала ли си се с Хюйлър? — попита. Дишането му не звучи много добре, нали така. Много по-зле е от вчера.

Фрида въздъхна, после прокара ръце по лицето си — изтощена от недоспиване, от твърде много тревоги и притеснения. Няма да се обаждам на Хюйлър, каза тя (и говореше по-скоро на себе си, отколкото на Алма, сякаш повтаряше доводи, които бе изтъквала вече сума ти пъти), защото единственото, което ще каже Хюйлър, е „докарайте го в болницата“, а Хектор не иска да ходи там. Гади му се от болници. Накара ме да му обещая и аз му дадох дума. Никакви болници, Алма. Така че какъв е смисълът да звъним на Хюйлър?

Хектор е с пневмония, каза Алма. Има само един бял дроб и вече едва диша. Ето затова трябва да се обадиш на Хюйлър.

Той иска да умре в къщата, отговори Фрида. От два дни все това ми разправя и аз няма да му скърша хатъра. Дала съм му дума.

Аз ще го откарам до Сейнт Джоузеф, ако си преуморена, каза Алма.

Само с негово позволение, отсече Фрида. А сега не можем да го питаме, защото спи. Ще пробваме на сутринта, ако държиш, но няма да го сторя без негово позволение.

Докато двете говореха, аз вдигнах поглед и видях, че Хуан се е качил на едно столче пред печката и бърка яйца в тигана. Когато станаха, той ги прехвърли в чиния и я отнесе пред Фрида. Яйцата бяха горещи, жълти и димяха — от синия порцелан се издигаше спирала от пара, сякаш самият мирис на яйцата бе станал видим. Фрида ги погледна за миг, но сякаш не разбра за какво й ги поднасят. Все едно бяха купчинка камъни или ектоплазма, паднала току-що от космоса — но не бяха храна и дори ако ги регистрира като храна, не показа намерение да ги сложи в устата си. Вместо това си наля чаша вино, но отпи само малка глътка и я остави обратно на масата. Много внимателно побутна чашата встрани, после с другата ръка побутна и яйцата.

В лош момент ме хващате, каза ми тя. Надявах се да поговоря с вас, да ви поопозная поне малко, но изглежда това няма да е възможно.

Винаги има утре, казах аз.

Може би, отвърна тя. В този момент мисля само за този момент.

Защо не си легнеш, Фрида, каза Алма. От колко време не си спала?

Не помня. От онзи ден, струва ми се. Нощта преди да тръгнеш.

Сега съм тук, каза Алма, и Дейвид също е тук. Няма нужда всичко да вършиш сама.

Няма, каза Фрида, и не съм вършила всичко сама. Малките наистина много ми помагаха, но трябва да съм на линия, за да разговарям с него. Той е вече твърде слаб, за да говори със знаци.

Иди си почини, каза Алма. Аз ще остана с него. Можем да останем двамата с Дейвид.

Надявам се да не възразяваш, рече Фрида, но ще се чувствам много по-добре, ако останеш тук в къщата тази нощ. Професор Зимър може да спи в старата къща, но бих предпочела ти да си горе с мен. Ако нещо вземе, че се случи. Така става ли? Вече пратих Кончита да постеле леглото в голямата стая за гости.

Няма проблем, каза Алма, но не се налага Дейвид да спи в старата къща. Може да остане с мен.

А! — възкликна Фрида, сварена тотално неподготвена. А професор Зимър какво ще каже за това?

Професор Зимър одобрява плана, казах аз.

А! — възкликна тя отново и за първи път, откакто бе влязла в кухнята, се усмихна. Беше невероятна усмивка, пълна с почуда и изумление, и докато погледът й се местеше ту върху Алма, ту върху мен, усмивката се разширяваше. Мили боже, каза тя, вие двамата май не си поплювате. Кой би помислил?

Никой, канех се да отвърна, но преди думите да излязат от устата ми, звънна телефонът. Беше чудато и неочаквано и понеже се случи веднага след като Фрида каза последните си думи, изглеждаше сякаш имаше връзка между двете събития, сякаш телефонът бе иззвънял моментално в отговор на въпроса. Звънът съсипа настроението безвъзвратно, угаси веселата светлинка, която бе започнала да играе по лицето й. Фрида стана и докато я гледах как върви към телефона (окачен на стената до отворения коридор, пет-шест крачки вдясно), ми се стори, че онзи, който се обажда, ще й каже, че на нея не й е позволено да се смее. Че усмивките не са разрешени в къща, очакваща смърт. Беше откачена мисъл, но това не означаваше, че интуицията ми е погрешна. Преди прекъсването се готвех да кажа „никой“ — и когато Фрида вдигна телефона и каза „ало“, се оказа, че на отсрещната линия няма никой. Ало, каза тя. Кой се обажда? И когато никой не отговори на въпроса й, тя го повтори, после постави слушалката на мястото й. Обърна се към нас и на лицето й беше изписана тревога.

Никой, каза тя. Никой, дявол да го вземе.

Хектор почина няколко часа по-късно, между три и четири сутринта. Когато е станало, двамата с Алма сме спели, голи под одеялата в стаята за гости. Правихме любов, разговаряхме, после пак правихме любов и не съм сигурен кога най-сетне телата ни са се предали. Алма бе пропътувала от единия край на Щатите до другия и обратно за два дни, бе шофирала стотици мили към и от различни летища и все пак се оказа, че е успяла да се изтръгне от дълбините на съня, когато Хуан почукал на вратата ни. Аз не можах. Проспах цялата шумотевица и олелия и в крайна сметка изпуснах всичко. След години наред безсъние и трескави нощи, най-сетне бях способен да спя добре, и то взе, че се случи точно в онази нощ, когато трябваше да съм буден.

Отворих очи чак в десет. Алма седеше на ръба на леглото, милваше ме по бузата и шепнеше името ми тихо, но настоятелно; и даже след като се протегнах и се подпрях на лакътя си, тя изчака още десет-петнайсет минути, преди да ми съобщи новината. Преди това имаше целувки и много интимно обсъждане на моментните ни чувства, после тя ми подаде голяма чаша кафе и едва след като я бях пресушил до дъно, започна по същество. Винаги съм й се възхищавал, че имаше силата и дисциплината да стори това. С това, че не заговори веднага за Хектор, ми казваше, че няма да позволи на историята да ни засмуче в по-нататъшното си развитие. Бяхме започнали своя собствена история и за нея тя беше не по-малко важна от другата — а другата беше целият й живот, целият й живот до мига, в който се срещнахме.

Радвала се, че съм го проспал, каза. Това й позволило да остане сама за няколко минути и да си поплаче, да остави най-лошото зад себе си, преди да почне денят. Щял да бъде труден ден, труден и изпълнен със събития и за двамата. Фрида изровила томахавката — напирала от всички страни, приготвяла се да изгори всичко колкото се може по-бързо.

Мислех, че имаме двайсет и четири часа, казах аз.

И аз така мислех. Но Фрида казва, че трябва да стане до двайсет и четири часа. Здравата се карахме за това, преди да тръгне.

Преди да тръгне? Искаш да кажеш, че не е в ранчото?

Беше безумна сцена. Десет минути след като Хектор умря Фрида вече говореше по телефона с някакъв човек от погребална агенция „Виста Верде“ в Олбъкърки. Помоли ги да пратят кола колкото се може по-скоро. Дойдоха към седем-седем и половина, което значи, че сега вече сигурно са там. Тя иска да кремира Хектор още днес.

Може ли да го направи? Не трябва ли да мине първо през цял куп формалности?

Трябва й само смъртен акт. След като лекарят прегледа тялото и установи, че Хектор е починал от естествена смърт, тя ще може да прави каквото си иска.

Сигурно си е била наумила всичко това предварително. Просто не ти е казала.

Абсурдно е. Ние ще седим в прожекционната и ще гледаме филмите на Хектор, а неговото тяло ще е в пещта, ще се превръща в купчинка пепел.

А после тя ще се върне и филмите също ще станат на пепел.

Имаме не повече от няколко часа. Няма да остане време да ги изгледаме всичките, но може би ще успеем да видим два или три, ако започнем веднага.

Не е кой знае какво, нали?

Тя беше готова да ги изгори още сутринта. Поне за това успях да я разубедя.

Звучи сякаш е обезумяла.

Мъжът й е мъртъв и първото нещо, което трябва да направи, е да унищожи творчеството му, да унищожи всичко, което са направили заедно. Ако спре и се замисли, няма да е способна да изведе нещата докрай. Разбира се, че е обезумяла. Обещала е да го направи преди почти петдесет години и днес е денят, в който трябва да изпълни обещанието си. Ако аз бях на нейното място, щях да гледам да приключа с всичко максимално бързо. Да го приключа — и да припадна. Затова Хектор й е дал само двайсет и четири часа. За да няма време да си промени решението.

Алма се изправи. Докато сновеше из стаята и вдигаше венецианските щори, аз се измъкнах от леглото и навлякох дрехите си. Имахме да си кажем още сто неща, но трябваше да ги отложим докато изгледаме филмите. Алма дръпна рязко шнура на щорите и през прозорците нахлу светлина, изпълни стаята със заслепяващ утринен блясък. Спомням си, че носеше сини джинси и бял памучен пуловер. Беше без обувки и чорапи и прелестните пръстчета на краката й бяха лакирани в червено. Нещата се развиваха неочаквано. Надявах се Хектор да се запази жив заради мен, да ми подари една поредица от бавни, изпълнени с размишления дни в ранчото и да не правя нищо друго, освен да гледам филмите му и да седя с него в мрака на старческата му стая. Трудно беше да избера между двете разочарования, да реша кое повече ме потискаше: невъзможността да разговарям пак с него, или знанието, че тези филми ще бъдат изгорени преди да имам шанса да ги видя всичките.

Като слизахме надолу, минахме покрай стаята на Хектор и когато надникнах вътре, видях малките хора да махат чаршафите от леглото. Сега стаята беше напълно гола. Предметите, задръстили бюрото и нощната масичка, ги нямаше (шишенца с хапчета, чаши, книги, термометри, пешкири) — и като се изключат завивките и възглавниците, разхвърляни по пода, нищо не подсказваше, че преди седем часа тук е умрял човек. Сварих ги тъкмо докато се канеха да махнат долния чаршаф. Стояха от двете страни на леглото с вдигнати във въздуха ръце, готови да задърпат едновременно от двата ъгъла. Нужна им бе координация, защото бяха толкова дребни (главите им едва стигаха до матрака), и когато чаршафът в миг се изду и се надигна от леглото, видях, че е оцапан с всевъзможни цветни и бели петна, последните интимни следи от Хекторовото присъствие на този свят. Когато умираме, всички изцеждаме пикня и кръв, насираме се като новородени, задушаваме се в собствената си слуз. Секунда по-късно чаршафът отново стана плосък и глухонемите прислужници започнаха да се придвижват по дължината на леглото от горе на долу; чаршафът се сгъна надве и тихо падна върху пода.

Алма беше приготвила сандвичи и напитки, които да отнесем в прожекционната. Докато вървеше към кухнята да вземе кошницата за пикник, аз се разтъпках из приземния етаж и разгледах бегло нещата по стените. Само в хола трябва да имаше близо четирийсет картини и рисунки, в коридора — още дузина: ярки вълнисти абстракции, пейзажи, портрети, скици с молив и туш. Никоя не бе подписана, но си личеше, че всички са рисувани от един човек, а това означаваше, че художникът е Фрида. Спрях пред една малка рисунка, окачена над шкафчето с грамофонни плочи. Нямаше да ми остане време да разгледам всички, затова реших да се съсредоточа върху тази и да пренебрегна останалите. Рисунката представляваше малко дете, видяно отгоре: двегодишно създание, проснато по гръб със затворени очи, явно заспало на креватчето си. Хартията беше пожълтяла, леко напукана по ръбовете, и като видях колко е стара, разбрах, че нарисуваното дете е Тад, мъртвият син на Хектор и Фрида. Голи ръце и крака с крехки стави; гол торс; нагъната памучна пелена, закрепена с безопасна игла; точно зад темето — намек за решетките на легълцето. Контурите бяха очертани бързо, с моментно вдъхновение — вихър от пулсиращи, уверени линии, нанесени навярно за по-малко от пет минути. Опитах се да си представя сцената, да си пробия път обратно към мига, в който моливът за пръв път е докоснал хартията. Майката седи до детето си. Което спи следобеден сън. Чете книга, но когато вдига поглед и го вижда в тази беззащитна поза — главата отпусната, склонена на една страна — измъква молив от джоба си и започва да го рисува. Понеже няма хартия подръка, използва последната страница на книгата, която се оказва празна. Когато рисунката е готова, тя откъсва страницата и я оставя настрани — или пък я оставя там и съвсем забравя за нея. И ако забрави, минават години, преди отново да отвори книгата и да открие изгубената рисунка. Чак тогава ще откъсне сухата, чуплива страница от книжното тяло, ще я сложи в рамка и ще я окачи на стената. Нямаше как да знам кога е станало това. Може би преди четирийсет години, а може би миналия месец, но когато и да се бе натъкнала на рисунката с нейния син, момчето вече е било мъртво — мъртво може би от много години, може би от повече години, отколкото аз бях жив.

Когато Алма се върна от кухнята, ме хвана за ръка и ме поведе по друг коридор със стени, покрити с варосан хоросан и с под от червен плочник. Искам да ти покажа нещо, каза тя. Знам, че времето ни притиска, но няма да отнеме повече от минута.

Стигнахме до края на коридора, отминавайки две или три врати по пътя, и спряхме пред последната. Алма остави на земята кошницата с обяда и извади от джоба си връзка ключове. Трябва да бяха петнайсет-двайсет ключа, но тя намери незабавно онзи, който й трябваше, и го пъхна в ключалката. Кабинетът на Хектор, каза. Повече време е прекарал тук, отколкото където и да било. Ранчото беше неговият свят, но центърът на този свят беше тук.

Беше пълно с книги. Най-напред това забелязах на влизане — колко много книги имаше вътре. Три от четирите стени бяха заети от секции, високи от пода до тавана, и рафтовете бяха натъпкани с книги до последния сантиметър. Това не бе всичко, имаше купчини книги по столове и маси, на килима, на бюрото. С твърди и с меки корици, стари книги и нови книги, книги на английски, испански, френски и италиански. Бюрото беше продълговата дървена маса в средата на стаята — съвсем същата като онази в кухнята — и помня, че едно от заглавията, които видях, беше „Последен дъх“ на Луис Бунюел. Книгата лежеше разтворена върху масата точно пред стола и затова се зачудих дали Хектор не я четял в деня, когато е паднал и си е счупил крака — последният ден въобще, който е прекарал в този кабинет. Канех се да я вдигна, за да видя докъде е стигнал, но Алма отново ме хвана за ръка и ме отведе до рафтовете в далечния ъгъл на стаята. Мисля, че това ще ти е интересно, каза. Посочи към една лавица с книги няколко сантиметра над главата й (но точно на нивото на моите очи) и видях, че всичките са от френски автори: Бодлер, Балзак, Пруст, Лафонтен. Малко по-вляво, упъти ме Алма, и докато придвижвах поглед вляво по заглавията, търсейки онова, което искаше да ми покаже, внезапно видях познатото златно и зелено издание на „Плеяд“ — Шатобриан, „Memoires d’outre-tombe“.

Не би трябвало да има никакво значение, но имаше. Не че Шатобриан беше някакъв забутан автор, но ме покърти това, че Хектор бе чел тази книга, че бе навлязъл в същия лабиринт от спомени, в който бях бродил аз през последните осемнайсет месеца. Това беше някак си още една допирна точка между нас, още една брънка във веригата от случайни срещи и чудновати съответствия, които ме бяха привлекли към него от самото начало. Свалих първия том от рафта и го отворих. Знаех, че с Алма трябва да бързаме, но не можех да устоя на изкушението да прокарам ръце по две-три страници, да докосна някои от думите, които Хектор бе чел в тишината на тази стая. Отворих я някъде по средата и видях, че едно от изреченията е деликатно подчертано с молив. Les moments de crise produisent un redoublement de vie chez les homines. Моментите на криза пораждат у хората удвоена жизненост. Или може би по-прямо: хората започват да живеят, едва когато гърбът им е опрян в стената.

Излязохме бързешком навън в горещата лятна сутрин със сандвичите и студените напитки. Преди ден бяхме шофирали през опустошителна нюингландска буря. Сега се намирахме в пустинята, вървяхме под безоблачно небе, вдишвахме тънкия въздух, лъхащ на хвойна. Видях вдясно дърветата на Хектор, а докато заобикаляхме градината, във високата трева зазвъняха цикади. Земята бе напръскана с еньовчета, злолетница, бял равнец. Чувствах се превъзбуден, изпълнен с някаква налудничава решимост, смесица от страх, очакване и щастие — сякаш имах три мозъка и всички работеха едновременно. Гигантски планини се възправяха в далечината като стена; в небето кръжеше ястреб; на един камък кацна синя пеперуда. Не бяхме изминали и осемдесет метра от къщата, но вече чувствах как по челото ми избива пот. Алма ми посочи продълговата, едноетажна кирпичена постройка с напукани циментови стъпала и бурени, избуяли пред входа. Тук спели актьорите и техниците, докато се правели филмите, каза тя, но сега прозорците бяха заковани, а водата и електричеството — спрени. Комплексът за постпродукция беше още четирийсет метра нататък, но вниманието ми привлече сградата зад него. Звукозаписното студио бе огромна конструкция, грамадно кубично бяло петно, искрящо на слънцето, и в тази обстановка ми изглеждаше странно, по-скоро като самолетен хангар или гараж за камиони, отколкото като място, където се правят филми. Импулсивно сграбчих ръката на Алма, потърсих бързо пръстите й и ги сплетох с моите. Какво ще гледаме най-напред, попитах.

„Вътрешният живот на Мартин Фрост“.

Защо точно това, а не друго?

Защото е най-краткият. Ще успеем да го изгледаме до края и ако Фрида още не се е върнала, когато свършим, ще продължим със следващия по краткост. Не можах да измисля как иначе да го направим.

Моя е вината. Трябваше да дойда тук още преди месец. Не можеш да си представиш колко глупаво се чувствам.

Писмата на Фрида не звучаха особено гостоприемно. На твое място и аз щях да се поколебая.

Не можех да приема, че Хектор е жив. А после, след като веднъж го приех, не можех да приема, че е на смъртно легло. Тези филми стоят тук от години. Ако бях реагирал незабавно, можех да ги изгледам всичките. Можех да ги видя по два пъти, по три пъти, да ги науча наизуст, да ги смеля. Сега препускаме с един-единствен. Това е абсурдно.

Не се самобичувай, Дейвид. Месеци наред ги убеждавах, че трябва да дойдеш в ранчото. Ако някой има вина, то това съм аз. Аз се забавих. Аз се чувствам глупаво.

Алма отвори вратата с нов ключ от връзката и в мига, в който прекрачихме прага и влязохме в сградата, температурата падна с десет градуса. Климатикът беше включен и освен ако не го оставяха така през цялото време (в което се съмнявах), явно Алма беше дошла дотук по-рано сутринта. Изглеждаше незначителен факт, но след като помислих върху него няколко секунди, изведнъж ужасно я съжалих.

В седем или седем и половина бе изпратила Фрида с тялото на Хектор и след това, вместо да се качи горе и да ме събуди, беше отишла в сградата за постпродукция да включи климатика. Следващите два часа и половина бе седяла тук сама, беше оплаквала Хектор в постепенно изстиващата сграда, неспособна да се изправи отново пред мен, преди да си е изплакала очите. В тези часове сме могли да гледаме един филм повече, но тя не е била готова да започнем и по този начин част от деня бе изтекла между пръстите ни. Алма не беше твърда. По-смела беше, отколкото си мислех, но не беше твърда, и когато я последвах през хладния коридор към прожекционната, най-сетне разбрах колко ужасен ще бъде този ден за нея, колко ужасен е бил вече досега.

Врати отляво, врати отдясно; но нямаше време да отворя която и да било, нямаше време да влизам и да се ровя из работилницата на звукозаписното студио, нямаше време дори да попитам дали оборудването е още там. В края на коридора свихме вляво и тръгнахме по друг коридор — стените бяха необлицовани, от кухи бетонни блокове (бледосини, това си го спомням) — и накрая влязохме през двукрила врата в малката зала. Имаше три реда тапицирани столове със сгъваеми седалки — приблизително по осемдесет на ред — и подът леко се спускаше надолу. Екранът беше завинтен върху стената, без сцена или завеса отпред — правоъгълник от непрозрачна бяла пластмаса с мънички дупчици и ослепителен блясък. Зад нас беше прожекционната кабина, залепена за задната стена. Лампите в залата работеха; когато се обърнах и погледнах нагоре, най-напред забелязах, че има два прожектора и че всеки е зареден с филмова ролка.

С изключение на няколко дати и цифри, Алма не ми каза почти нищо за филма. „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бил четвъртият филм, направен от Хектор в ранчото, и след като приключил със снимките през март 1946 година, той работил върху него още пет месеца, преди да разкрие окончателната версия пред публика от няколко души на 12 август. Траел четирийсет и една минути. Както и останалите филми на Хектор, „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бил заснет на черно-бяла лента, но се отличавал някак си от другите по това, че би могъл да бъде класифициран като комедия (или като филм с комични елементи) и затова бил единственото от късните му произведения, което имало някаква бегла прилика с двулентовите му смехории от двайсетте. Била го избрала заради времетраенето, но това не значело, че не е добро въведение към останалите. Майка й изиграла първата си роля за Хектор в този филм и макар навярно това да не било най-амбициозното им творение, то било може би най-чаровното. За момент Алма извърна поглед. После си пое дълбоко дъх, обърна ми гръб и каза: Фей е била толкова жива тогава, толкова енергична. Никога няма да се уморя да я гледам.

Очаквах да продължи, но това беше единственият й коментар, единствената забележка, която можеше донякъде да мине за субективно мнение. Тя помълча още малко, после отвори кошницата и извади оттам тетрадка и химикалка — химикалката имаше фенерче, за да можеш да пишеш в тъмното. Просто ако ти хрумне да отметнеш нещо, каза. Докато взимах двата предмета, тя се приведе и ме целуна по бузата — някаква такава ученическа целувчица, — после се обърна и тръгна към изхода. След двайсет секунди чух почукване. Погледнах нагоре и я видях отново да ми маха от остъклената прожекционна кабина. И аз й махнах в отговор — може би дори й пратих въздушна целувка — и после, тъкмо докато се намествах по средата на първия ред, Алма приглуши светлините. Не излезе от кабината, преди да свърши филмът.

Трябваше ми известно време, докато навляза във филма, докато разбера какво става. Действието бе заснето с такъв безизразен реализъм, с такова скрупульозно внимание към подробностите на ежедневието, че не успявах да достигна до магията, заложена в сърцевината на историята. Филмът започваше като най-обикновена любовна комедия и в първите дванайсет-петнайсет минути Хектор се придържаше към мухлясалите клишета на жанра: случайната среща на мъжа и жената, недоразумението, което ги раздалечава, внезапният обрат и експлозията на желанието, гмурването в делириума, появата на затруднения, борбата със съмнението и преодоляването на съмнението — и всичко това водеше (така поне си мислех) към триумфална развръзка. Но после, след като вече бях изгледал към една трета от филма, осъзнах, че грешно съм го разбрал. Въпреки привидностите, действието не се развиваше в Тиера дел Суеньо, нито пък в ранчото „Блу Стоун“. Развиваше се вътре в главата на един мъж — и жената, влязла в неговата глава, не беше реална жена. Беше дух, образ, роден от въображението на мъжа, ефимерно създание, изпратено да му стане муза.

Ако филмът беше заснет на някакво друго място, може би нямаше да ми отнеме толкова много време, докато загрея. Непосредствената близост на обстановката ме обърка и в първите няколко минути трябваше да се боря с впечатлението, че гледам някакво изпипано, извънредно добре заснето домашно филмче. Къщата във филма беше къщата на Хектор и Фрида, градината беше тяхната градина. Пътят бе техният път. Имаше ги даже и дърветата на Хектор — може би изглеждаха по-млади и по-хилави отсега, но си бяха същите дървета, които бях подминал на път за постпродукционния комплекс преди по-малко от десет минути. Имаше я стаята, в която бях спал предната нощ, камъкът, на който бях видял да каца пеперудата, кухненската маса, от която бе станала Фрида, за да вдигне телефона. До момента, в който филмът тръгна пред мен на екрана, всички тези неща бяха реални. Сега, чрез черно-белите образи от камерата на Чарли Грунд, те бяха превърнати в елементи от един измислен свят. От мен се очакваше да ги приемам като сенки, но умът ми превключи твърде бавно. Отново и отново ги виждах такива, каквито бяха, не такива, каквито трябваше да бъдат.

Надписите излязоха в мълчание, без музика на заден фон, без никакъв звуков знак, който да подготви зрителя за предстоящото. Съществените факти бяха въведени с бели букви върху черни квадрати. Вътрешният живот на Мартин Фрост. Сценарист и режисьор: Хектор Спелинг. Участват: Норбърт Стайнхаус и Фей Морисън. Оператор: Ч. П. Грунд. Декор и костюми: Фрида Спелинг. Името Стайнхаус не ми говореше нищо и когато няколко мига по-късно актьорът се появи върху екрана, бях сигурен, че никога преди не съм го виждал. Беше висок, строен мъж около трийсет и пет с остър, наблюдателен поглед и леко изтъняваща коса. Не беше необичайно мъжествен или героичен, но беше симпатичен, човешки и лицето му бе достатъчно изразително, за да подскаже определена будност на ума. Приятно ми беше да го гледам и без съпротива се доверих на ролята му, но това ми беше доста по-трудно с майката на Алма. Без съмнение това допринесе за смута и объркването, които ме обзеха в началото на филма. Виждах пред себе си майката на Алма — но я виждах млада, петнайсет години по-млада, отколкото бе сега самата Алма — и неволно търсех в нея чертите на дъщеря й, търсех следи от прилика между двете. Фей Морисън беше по-тъмна и по-висока от Алма, безспорно по-красива от Алма, но телата им бяха сходно оформени и погледът в очите, наклонът на главата, тонът на гласа също издаваха родство. Не се опитвам да кажа, че бяха еднакви, но имаше достатъчно прилики, достатъчно генетични съответствия, за да си представям, че гледам Алма без белега й, Алма преди да съм я срещнал, Алма като момиче на двайсет и две-три години — Алма, която чрез майка си живееше в някаква алтернативна версия на своя собствен живот.

В началото на филма камерата бавно и методично проследява интериора на къщата. Плъзва се по стените, издига се над мебелите в хола и в крайна сметка се спира пред вратата. Къщата беше празна, разнася се гласът на разказвача и след миг вратата се отваря и вътре влиза Мартин Фрост с куфар в едната ръка и плик зеленчуци в другата. Докато затваря вратата зад себе си с крак, разказвачът продължава: Бях прекарал последните три години в писане на роман и се чувствах уморен, нуждаех се от почивка. Когато семейство Спелинг решиха да отидат в Мексико за през зимата, предложиха ми да използвам къщата им. С Хектор и Фрида бяхме близки приятели, а те и двамата знаеха как ме беше изсмукала книгата. Сметнах, че две седмици в пустинята може да ми се отразят добре, така че една сутрин се качих в колата си и потеглих от Сан Франциско към Тиера дел Суеньо. Нямах планове. Единственото, което исках, беше да съм там и да не правя нищо, да живея живота на камъните.

Докато слушаме разказа на Мартин, го виждаме как се разхожда из различни части на къщата. Той отнася зеленчуците в кухнята, но в момента, в който пликът докосва масата, камерата рязко се прехвърля в хола, където го откриваме да разглежда книгите по рафтовете. Когато ръката му се пресяга към една от тях, изведнъж скачаме в спалнята на горния етаж, където Мартин отваря и затваря чекмеджетата на бюрото и подрежда нещата си. Едно чекмедже се затваря с трясък и миг по-късно той седи на леглото и се друса отгоре, за да провери матрака. Всичко това е накъсан, удачно оркестриран монтаж, комбиниращ близки и средно далечни планове в поредица от леко изкривени ъгли, смени на темпото и малки визуални изненади. Човек принципно би очаквал подобна поредица да се съпровожда от музика, но Хектор се отказва от инструментите в полза на естествените шумове: скърцащите пружини на матрака, стъпките на Мартин по плочките, пукането на хартиения плик. Камерата се фокусира върху стрелките на часовника и докато слушаме последните думи от въвеждащия монолог (единственото, което исках, беше да съм там и да не правя нищо, да живея живота на камъните), образът започва да се замъглява. Следва тишина. За секунда-две сякаш всичко е спряло — гласът, звуците, образите — и тогава съвсем внезапно действието се пренася навън. Мартин се разхожда из градината. Далечният план е последван от близък; лицето на Мартин — и после небрежно изброяване на околните обекти: дървета и храсти, небе, врана, която каца върху канадската топола. Когато камерата се връща при Мартин, той клечи и наблюдава едно мравчено шествие. Чуваме как вятърът прошумолява в клоните — продължително свистене, бучене, наподобяващо звука на прибоя. Мартин вдига поглед, слага ръка над очите си срещу слънцето и отново се пренасяме от него върху друга част от пейзажа: камък, върху който пълзи гущер. Камерата се накланя с един-два сантиметра и в горния ъгъл на кадъра виждаме как над камъка преминава облак. Но какво ли знаех, казва Мартин. Няколко часа тишина, няколко глътки пустинен въздух и съвсем внезапно в главата ми изплува идея за разказ. Като че ли все така става с разказите. Първо няма нищо. И в следващата минута то е вече там, заседнало е вътре в теб.

От лицето на Мартин в едър план камерата се разгръща в широка панорама на дърветата. Вятърът продължава да духа, дърветата и клоните се огъват под напора му и свистенето се усилва до пулсираща като дъх звукова вълна, понесен по въздуха ропот от въздишки. Кадърът продължава три-четири секунди по-дълго от очакваното. Това му придава странен ефект, усещане за безплътност, но точно когато вече ще се запитаме какво би могла да означава тази чудновата емфаза, се озоваваме обратно в къщата. Преходът е рязък, внезапен. Мартин седи на бюрото в една от стаите на горния етаж и трака усилено на пишеща машина. Слушаме чукането на клавишите, гледаме го как работи върху разказа си от различни ъгли и разстояния. Нямаше да излезе дълъг, казва той. Двайсет и пет или трийсет страници, най-много четирийсет. Не знаех колко време ще ми трябва да го напиша, но реших да остана в къщата, докато свърша. Това беше новият план. Щях да пиша разказа и нямаше да изляза, докато не е готов.

Картината постепенно потъва в чернота. Когато действието започва отново, вече е сутрин. Рязък кадър с лицето на Мартин ни го показва заспал, с глава отпусната върху възглавницата. През тънките капаци на прозорците се процежда светлина и докато го гледаме как отваря очи и се опитва да се разсъни, камерата се извърта и ни показва нещо, което не може да е истина, нещо, което противоречи на законите на здравия разум. Мартин не е прекарал нощта сам. До него в леглото има жена и с отдръпващата се назад в стаята камера виждаме, че жената спи под одеялото, легнала на хълбок и свита на кравай, обърната към Мартин — лявата й ръка е небрежно отпусната върху гърдите му, дългите й тъмни коси са се посипали по съседната възглавница. Мартин постепенно изплува от съня и забелязва голата ръка, легнала върху гърдите му, след това осъзнава, че ръката е част от нечие тяло и накрая рязко сяда в леглото, с вид като че ли току-що е получил токов удар.

Разбудена от тези внезапни движения, младата жена промърква, заравя глава във възглавницата и сетне отваря очи. Най-напред като че ли не забелязва намиращия се в съседство Мартин. Все още изтощена, все още борейки се да дойде в съзнание, тя се претъркулва по гръб и се прозява. Когато протяга ръце, дясната й ръка докосва тялото на Мартин. За секунда-две не се случва нищо, после много бавно тя сяда в леглото, вижда обърканото и ужасено лице на Мартин и изпищява. Миг по-късно отмята завивките, скача от леглото и започва да търчи из стаята, обзета от страх и притеснение. Няма никакви дрехи върху себе си. Нищо, ама съвсем нищичко, няма дори и намек за някаква прикриваща сянка. Прелестна в голотата си, с голите си гърди и корем изправени в пълна видимост пред камерата, тя се втурва към обектива, сграбчва хавлията си от един стол и припряно натиква ръце в ръкавите.

Минава известно време, докато изгладят недоразумението. Мартин, не по-малко раздразнен и стреснат от тайнствената си съседка по легло, се измъква от завивките и си обува гащите, след това я пита коя е и какво търси тук. Въпросът сякаш я обижда. Не, казва тя, ти кой си и какво търсиш тук? Мартин не може да повярва. Какви ги говориш, отвръща. Аз съм Мартин Фрост — макар че това хич не ти влиза в работата — и ако не ми кажеш веднага коя си ти, ще повикам полицията. Необяснимо защо изказването му я хвърля в изумление. Ти си Мартин Фрост? — пита тя. Истинският Мартин Фрост? Точно това казах току-що, отвръща Мартин, все по-ядосан с всеки миг, трябва ли да повтарям? Просто те познавам, отговаря младата жена. Тоест не че те познавам наистина, но знам кой си. Ти си приятел на Хектор и Фрида.

Тя пък как е свързана с Хектор и Фрида, държи да узнае Мартин, и когато тя го осведомява, че е племенница на Фрида, той я пита за трети път как й е името. Клер, казва тя най-сетне. Клер чия? След кратко колебание тя казва: Клер… Клер Мартин. Мартин изгрухтява с отвращение. Какво е това, казва, някаква шега ли? Нищо не мога да направя, отвръща Клер, това ми е името.

И какво правиш тук, Клер Мартин?

Фрида ме покани.

Когато Мартин й хвърля в отговор невярващ поглед, тя взема портмонето си от стола. Тършува из него в продължение на няколко секунди, измъква ключ и го вдига с два пръста пред Мартин. Виждаш ли, казва. Фрида ми го прати по пощата. Това е ключът от входната врата.

С растящо раздразнение Мартин пъхва ръка в джоба си измъква съвсем същия ключ и гневно го показва на Клер — направо й го тиква под носа. Тогава защо Хектор ми изпрати този на мен?

Защото… — отговаря Клер, отдръпвайки се надалеч от него, — защото… е Хектор. А Фрида ми прати този, защото е Фрида. Все ги правят някакви такива.

В твърдението на Клер има неопровержима логика. Мартин познава приятелите си достатъчно добре, за да разбере, че са напълно способни да си преплетат сигналите. Да поканят двама души в къщата по едно и също време — тъкмо това би могло да се очаква от семейство Спелинг.

С отчаяно изражение Мартин започва да крачи насам-натам из стаята. Не ми харесва това, казва. Дойдох тук, за да остана сам. Чака ме работа, а ако ти си наоколо, тогава… така де, тогава няма да съм сам, нали?

Не се притеснявай, казва Клер. Няма да ти се пречкам. И мен ме чака работа.

Оказва се, че Клер е студентка. Трябва да учи за изпит по философия, казва, и има да чете много книги, да натъпче в две седмици пропуснати лекции от целия семестър. Мартин е скептичен. Погледът му сякаш казва: „И с какво философията привлича такива хубави момичета?“ Той я подлага на разпит относно следването й, информира се в кой колеж учи, как се казва преподавателят, който води курса, какви книги има да чете и така нататък. Клер се преструва, че не забелязва обидата, стаена в тези въпроси. Учи в колежа „Бъркли“, заявява. Преподавателят й се казва Норбърт Стайнхаус, а курсът се нарича „От Декарт до Кант: основи на модерното философско проучване“.

Обещавам да съм много тиха, казва Клер. Ще си преместя нещата в друга стая, няма дори да забелязваш, че съм тук.

Мартин е изчерпал доводите си. Така да бъде, предава се той неохотно. Аз няма да ти се пречкам и ти няма да ми се пречкаш. Разбрахме ли се?

Разбрали са се. Дори си стисват ръцете и докато Мартин излиза, трополейки, от стаята, за да продължи с разказа си, камерата се извърта и бавно се спира върху лицето на Клер. Това е простичък, но пленителен кадър, първият път, когато я виждаме в покой, и понеже е заснет с такова търпение и лекота, усещаме, че камерата не се опитва да ни разкрие Клер, а по-скоро да надникне вътре в нея и да прочете мислите й, да я погали. Тя проследява с поглед как Мартин излиза от стаята и миг след като камерата се отпуска върху нея, чуваме превъртането на ключа. Лицето на Клер не променя израза си. До скоро, Мартин, казва тя. Гласът й е тих, почти шепот.

През остатъка от деня Мартин и Клер работят в отделните си стаи. Мартин седи на бюрото в кабинета, трака на машината, поглежда през прозореца, пак трака, мърмори си, докато чете изписаните думи. Клер, съвсем правдоподобна студентка в сините си дънки и синьото си потниче, се е излегнала на леглото с „Принципи на човешкото познание“ от Джордж Бъркли. В някакъв момент забелязваме, че името на философа е отпечатано върху предницата на потничето й: БЪРКЛИ — така по случайност се казва и колежът й. Трябва ли това да означава нещо, или е просто визуална игрословица? Докато камерата рязко сменя двете стаи една след друга, чуваме как Клер си чете на глас: И не по-малко очевидно изглежда, че разнообразните усещания и идеи, влияещи върху сетивата, макар смесени и съчетани помежду си, не могат да съществуват другояче, нежели във възприемащия ги разсъдък. И после: Второ, ще възразят, че съществува голяма разлика между истински огън и идеята за огън, между това да си представяш и въобразяваш, че си се изгорил, и това наистина да си.

По-късно следобед на вратата се почуква. Клер продължава да чете, но когато второ, по-силно почукване последва първото, оставя книгата й казва на Мартин да влезе. Вратата се отваря с няколко сантиметра и главата на Мартин наднича в стаята. Идвам да се извиня, казва Мартин. Не бях особено любезен сутринта. Не трябваше да се държа така. Това е сковано и непохватно извинение, но е изречено с такова смущение и колебание, че Клер няма как да не се усмихне развеселена, може би дори изпитваща мъничко съжаление. Имам да прочета още една глава, казва. Защо не се срещнем в хола след половин час да пийнем нещо? Добра идея, казва Мартин. Щом като така и така са се озовали заедно, по-добре да се държат като цивилизовани хора.

Действието се пренася в хола. Мартин и Клер са отворили бутилка вино, но Мартин все още изглежда нервен, не особено сигурен какво да мисли за тази странна и привлекателна читателка на философски трактати. В неловък опит за шега, той посочва потничето й и пита: Затова ли пише „Бъркли“, защото четеш Бъркли? Като минеш на Хюм, потниче с надпис „Хюм“ ли ще си сложиш?

Клер се разсмива. Не, не, казва, нали всъщност думите се произнасят по различен начин. Бъркли и Баркли. Първото е колежът, второто е човекът. Знаеш това. Всеки го знае.

Пишат се по един и същи начин, казва Мартин. Следователно са една и съща дума.

Пишат се по един и същи начин, възразява Клер, но са две различни думи.

Клер се кани да продължи, но внезапно спира, най-сетне разбрала, че Мартин се шегува. Устните й се разтягат в широка усмивка. Тя протяга ръка с чашата си и моли Мартин да й долее. Ти имаш разказ за двама души с едно и също име, казва тя, а аз тука ще те уча на принципите на номинализма. Сигурно е от виното. Вече ми се замая главата.

Значи си чела разказа, казва Мартин. Сигурно си един от шестимата души във вселената, които са чували за него.

Чела съм всичките ти неща, заявява Клер. Двата романа и сборника с разкази.

Но аз имам издаден само един роман.

Но тъкмо си свършил втория, доколкото знам. Дал си копие от ръкописа на Хектор и Фрида. Фрида ми даде да го погледна и аз го прочетох миналата седмица. „Пътешествия в скрипториума“. Мисля, че това е най-хубавото нещо, което си писал.

Сега вече, каквито и резерви да е имал Мартин към нея, те почти са се разнесли. Клер не само че е будна и интелигентна, не само има приятна външност, но познава и разбира творчеството му. Той си налива нова чаша вино. Клер разсъждава на глас върху структурата на новия му роман и докато Мартин слуша проницателните й, но ласкави коментари, се отпуска назад в креслото и се усмихва. За първи път от началото на филма замисленият, вечно сериозен Мартин Фрост е смъкнал гарда. С други думи, казва, мис Мартин одобрява. О, да, отвръща без сянка от колебание Клер. Мис Мартин одобрява Мартин. Тази игра с имената им ги отвежда обратно към гатанката за Бъркли и Баркли и Мартин отново иска от нея да обясни надписа на потничето си. Кое от двете е, пита. Човекът или колежът? И двете, отговаря Клер. Пише каквото ти искаш да пише.

В този миг в очите й проблясва мимолетна палава светкавица. Нещо й е хрумнало — мисъл, импулс, внезапно вдъхновение. Или пък, продължава Клер, докато оставя чашата си на масата и се изправя, въобще нищо не значи.

За демонстрация, тя съблича потничето си и кротко го хвърля на пода. Отдолу няма нищо, освен дантелен черен сутиен — съвсем неочаквано одеяние за такава ревностна изследователка на идеите. Но това, естествено, е също идея и сега, когато я е привела в действие с такъв отривист и решителен жест, на Мартин не му остава друго, освен да зяпне. И в най-смелите си мечти не би могъл да си представи, че нещата ще се развият толкова бързо.

Е, продумва най-накрая, това е един начин да се елиминира объркването.

Елементарна логика, отвръща Клер. Философско доказателство.

И все пак, продължава Мартин след нова продължителна пауза, елиминирайки едно конкретно объркване, само създаваш друго.

О, Мартин, казва Клер. Не се обърквай. Опитвам се да бъда колкото се може по-ясна.

Има една тънка линия между чара и агресията, между това да се нахвърлиш върху някого и да оставиш нещата да се случат естествено. В тази сцена, която завършва с току-що произнесените думи (Опитвам се да бъда колкото се може по-ясна), Клер успява да прекрачи едновременно и двете страни на спора. Съблазнява Мартин, но пристъпва към това по такъв изобретателен, шеговит начин, че на него не му и хрумва да се запита какви са мотивите й. Тя го иска, защото го иска. Това е тавтологията на желанието и вместо да дискутира нашир и длъж безкрайните нюанси на такова едно твърдение, тя направо се впуска в преследването. Този момент е висше достижение на остроумието и оттам нататък Мартин вече е наясно, че си е намерил майстора.

В крайна сметка се озовават в леглото. Това е същото легло, в което са се срещнали сутринта, но този път съвсем не бързат да се разделят, да хукнат в различни посоки при първото докосване и да скочат в дрехите си. Отварят вратата с трясък, влизат прегърнати и когато падат върху леглото в объркан възел от ръце и крака, и устни, ние не се и съмняваме къде ще ги отведе цялото това опипване и тежко дишане. През 1946 година правилата на киното изисквали сцената да свърши тук. Започнат ли мъжът и жената да се целуват, от режисьора се очаквало да премине от стаята към тъкмо излитащото ято врабчета, към морската пяна, обливаща брега, към влака, препускаш през тунела — някой от онези стандартни образи, които означавали плътска страст, задоволена лъст, — но Ню Мексико не било Холивуд и Хектор бил свободен да остави камерата да снима колкото си иска. Дрехите политат, вижда се гола плът и Мартин и Клер започват да правят любов. Алма с право ме предупреждаваше за еротичните моменти във филмите на Хектор, но погрешно допускаше, че те ще ме шокират. Сцената ми се стори по-скоро приглушена, почти болезнено изострена в баналността на внушенията си. Осветлението е мътно, по телата играят сенки и цялата работа трае не повече от деветдесет или сто секунди. Хектор целѝ не да ни раздвижи или възбуди, а да ни накара да забравим, че гледаме филм, и когато Мартин започва да прокарва устни по тялото на Клер (по гърдите й, по извивката на дясното й бедро, през окосмените й части към меката вътрешна страна на крака й), ни се иска да вярваме, че наистина сме забравили. И пак нито за миг не се чува музика. Единствените звуци, които достигат до нас, са звуците на дишането, на шумолящите чаршафи и одеяла, на пружините на леглото, на вятъра, втурнал се през клоните в тъмната неизвестност отвън.

На следващата сутрин Мартин отново започва да ни говори. На фона на монтаж, който преминава през пет-шест дена, той ни описва как напредва с разказа си и как все повече се влюбва в Клер. Виждаме го сам пред пишещата си машина, виждаме Клер сама с книгите си, виждаме ги заедно в разнообразни места от къщата. Готвят вечеря в кухнята, целуват се на дивана в хола, разхождат се в градината. В един момент Мартин клечи на пода до бюрото си, топи четка в кофа боя и бавно изписва върху една бяла тениска буквите ХЮМ. По-късно Клер е облечена във въпросната тениска, седи по турски на леглото и чете следващия философ в конспекта си, Дейвид Хюм. Помежду тези малки винетки са вмъкнати случайни предмети в едър план, абстрактни подробности без видима връзка с разказа на Мартин: канче с вряща вода, облаче цигарен дим, люшнати бели завеси пред полуотворен прозорец. Пара. Дим и вятър — каталог на безформени, безплътни неща. Мартин описва идилия, миг на цялостно и пълно щастие и все пак с тези образи-съновидения, преминаващи в процесия по екрана, камерата ни казва да не се доверяваме на повърхностния вид на нещата, да се съмняваме в това, което виждаме със собствените си очи.

Един следобед Мартин и Клер се хранят в кухнята. Мартин тъкмо й разказва някаква история (И тогава му казах: ако не ми вярващ, ще ти покажа. И бръкнах в джоба си, и…), когато телефонът звънва. Мартин става да го вдигне и веднага щом излиза от кадър, камерата обръща ъгъла и се плъзва по Клер. Виждаме как изписаното на лицето й радостно съпричастие се сменя със загриженост, може би дори тревога. На телефона е Хектор, който се обажда чак от Куарнавака, и макар че не чуваме неговия глас по линията, коментарите на Мартин са достатъчно недвусмислени, за да разберем какво казва Хектор. Изглежда през пустинята напредва студен фронт. Печката се била скапала и ако температурите наистина паднат колкото се очаква, Мартин трябвало да я поправи. Ако се обърка нещо, да се обадел на Джим, Джим Фортунато — от „Водопроводни и топлинни услуги“.

Това е някаква съвсем ежедневна работа, но докато се вслушва в разговора, Клер започва все повече да се притеснява. Когато Мартин най-сетне споменава името й на Хектор (Тъкмо разказвах на Клер за онзи облог, който направихме с теб последния път като идвах), Клер става и се втурва навън. Мартин е изненадан от внезапното й излизане, но изненадата му е нищо в сравнение с тази, която следва миг по-късно. Какво искаш да кажеш с това „коя Клер“? — пита Мартин. Клер Мартин, племенницата на Фрида. Не ни трябва да чуваме отговора на Хектор, за да разберем какъв е. Един поглед към лицето на Мартин и разбираме какво му е казал Хектор: че никога не е чувал за нея, че представа си няма коя е тази Клер.

В това време Клер е вече отвън и се отдалечава тичешком от къщата. В поредица от бързи, резки кадри виждаме как Мартин изхвърча през вратата и се втурва след нея. Вика я, но тя продължава да бяга и минават още десет секунди, докато я настигне. Пресяга се, сграбчва лакътя й изотзад, завърта я и я принуждава да спре. И двамата са останали без дъх. Гърдите пулсират, дробовете се борят за въздух, нито тя, нито той могат да говорят.

Най-сетне Мартин казва: Какво става, Клер? Кажи ми, какво става? Когато Клер не му отговаря, той се привежда към нея и изкрещява в лицето й: Трябва да ми кажеш!

Чувам те, отвръща Клер със спокоен глас. Няма нужда да крещиш, Мартин.

Току-що научих, че Фрида има един брат, казва Мартин. Брат й има две деца и, ти да видиш, и двете са момчета. Това прави двама племенници, Клер, но никаква племенница.

Не знаех какво друго да направя, отговаря Клер. Трябваше да измисля нещо, което ще те накара да ми вярваш. Мислех си, че след ден-два сам ще разбереш — а тогава вече нямаше да има значение.

Какво да разбера?

До този момент Клер изглежда притеснена, гузна в някаква степен, не толкова засрамена, че е излъгала, колкото разочарована, че са я хванали. Обаче в мига, в който Мартин признава невежеството си, изражението й се променя. Тя сякаш е искрено потресена. Не схващаш ли, Мартин? — възкликва. Заедно сме от цяла седмица, а ти ми казваш, че още нищо не схващаш?

Той, иска ли питане, не схваща. И ние не схващаме. Интелигентната и красива Клер се е превърнала в загадка и колкото повече неща казва, толкова по-малко успяваме да следим мисълта й.

Коя си ти, пита Мартин. Какво, по дяволите, правиш тук?

О, Мартин, изхълцва Клер, борейки се с внезапно напиращите сълзи. Няма никакво значение коя съм.

Разбира се, че има. Голямо значение има.

Не, миличък, няма.

Това пък как го измисли?

Няма значение, защото ме обичаш. Защото ме желаеш. Само това има значение. Всичко друго е вятър.

Камерата се фокусира върху Клер в едър план и сцената избледнява. Преди да се появи следващият образ, чуваме в далечината глухото потракване от пишещата машина на Мартин. Черният екран бавно започва да се разтваря в нова сцена и докато постепенно просветлява, тракането като че ли се доближава към нас, сякаш влизаме отвън в къщата, изкачваме се по стълбите и вървим към стаята на Мартин. Когато образът окончателно идва на фокус, целият екран се изпълва от огромен, плътен кадър с очите на Мартин. Камерата се задържа в това положение два такта и после, когато отново се разнася гласът на разказвача, започва да се отдръпва, разкривайки лицето на Мартин, раменете на Мартин, ръцете на Мартин върху клавишите на пишещата машина и най-сетне Мартин в цял ръст, седнал зад бюрото. Без да спре движението си назад, камерата излиза от коридора и продължава по коридора. За съжаление, казва Мартин, Клер беше права. Наистина я обичах, наистина я желаех. Но как можеш да обичаш някого, на когото нямаш доверие? Камерата спира пред вратата на Клер. Сякаш по телепатична команда, вратата рязко се отваря — и ето че сме вътре, приближаваме се към Клер, която седи пред малкото огледало на масичката и гримира лицето си. По тялото й е прилепнал черен сатенен комбинезон, косата й е вдигната нагоре в хлабав кок, оголвайки врата й. Клер не приличаше на другите жени, продължава Мартин. Беше по-силна от всяка друга, по-дива от всяка друга, по-умна от всяка друга. Цял живот бях чакал да я срещна — и ето че сега, когато се намерихме, бях изплашен. Какво криеше от мен? Каква ли ужасна тайна отказваше да ми съобщи? Една част от съзнанието ми настояваше да се махам — направо да си вдигна чукалата и да си тръгна, преди да е станало твърде късно. Но друга част твърдеше, че това е изпитание. Че ако се проваля, ще я изгубя.

Молив за вежди, очна линия, руж по бузите, пудра, червило. Докато Мартин произнася объркания си, самоизпитателен монолог, Клер продължава да действа пред огледалото, да се преобразява от една жена в друга. Импулсивната хлапачка изчезва, а на нейно място изплува ослепителна, префинена изкусителка от света на кинозвездите. Клер става и се напъхва във впита черна вечерна рокля, мушва крака в чифт обувки със седемсантиметрови токове и вече едва я разпознаваме. Докарала е шеметен вид: хладнокръвна, самоуверена, самото въплъщение на женската сила. С тънка усмивка на устните тя се поглежда за последно в огледалото и излиза от стаята.

Скок в коридора. Клер почуква на вратата на Мартин и казва: Вечерята е готова, Мартин. Ще те чакам долу.

Скок в трапезарията. Клер седи на масата и чака Мартин. Вече е наредила ордьоврите, виното е отворено, свещите са запалени. Мартин влиза мълчаливо. Клер го поздравява с топла, дружелюбна усмивка, но той не обръща внимание. Изглежда нащрек, помръкнал, не съвсем сигурен как би трябвало да се държи.

Гледайки Клер подозрително, Мартин отива до предназначеното за него място, измъква стола и тръгва да сяда. Столът изглежда здрав, но в мига, в който Мартин отпуска тежестта си върху него, той се продънва с пукот. Мартин рухва на пода.

Това е дяволски смешен, съвсем неочакван обрат. Клер избухва в смях, но Мартин изобщо не изглежда развеселен. Проснат по гръб, той си лепва гримаса на уязвена гордост и на обида и колкото повече му се смее Клер (тя не може да се спре, наистина е адски смешно), толкова по-комичен изглежда. Без да каже дума, Мартин бавно се изправя на крака, сритва встрани останките от потрошения стол и придърпва друг на негово място. Този път сяда предпазливо и когато най-сетне се уверява, че този стол е достатъчно здрав, за да го издържи, насочва вниманието си към храната. Добре изглежда, казва. Това е отчаян опит да спаси достойнството си, да преглътне конфузната ситуация.

Клер очевидно е изключително зарадвана от похвалата. Нова усмивка озарява лицето й, тя се навежда към него и пита: Как върви разказът ти, Мартин?

Сега вече Мартин държи в лявата си ръка резенче лимон и се кани да го изстиска върху аспержите. Вместо да отговори веднага на въпроса, той стисва лимончето между палеца и средния си пръст — и сокът пръсва в окото му. Мартин изохква от болка. Отново Клер се залива от смях и отново нашият вкиснат герой ни най-малко не се забавлява. Той топва салфетката си в чашата с вода и започва да бърше внимателно окото си, за да спре смъденето. Изглежда съкрушен, окончателно сломен от тази повторна проява на недодяланост. Когато най-сетне оставя салфетката, Клер повтаря въпроса си.

И така, Мартин, казва, как върви разказът ти?

Мартин вече едва издържа. Заобикаляйки въпроса, той впива поглед право в очите й и пита: Коя си ти, Клер? Какво търсиш тук?

Клер невъзмутимо му се усмихва насреща. Не, казва тя. Първо ти ми отговори на въпроса. Как върви разказът ти?

Мартин изглежда сякаш ще се сопне. Вбесен от уклончивите й отговори, той продължава да я гледа втренчено и не казва нищо.

Моля те, Мартин, настоява Клер. Много е важно.

Мартин с усилие сдържа гнева си и саркастично измърморва встрани — не толкова в отговор на Клер, по-скоро като че си мисли на глас, сам си говори: Наистина ли искаш да знаеш?

Да, наистина искам да знам.

Хубаво… Хубаво, ще ти кажа как върви. Върви… (замисля се за момент)… върви (продължава да мисли)… Ами, всъщност, доста добре върви.

Доста добре… или много добре?

Ами… (мисли)… много добре. Да, бих казал, че върви много добре.

Виждаш ли?

Какво да виждам?

О, Мартин. Разбира се, че виждаш.

Не, Клер, не виждам. Нищо даже не виждам. Ако искаш да знаеш, истината е, че изобщо не знам къде съм.

Горкият Мартин. Едва ли положението е толкова зле.

Мартин й отвръща с крива усмивка. Стигнали са до задънена улица и за момента нямат какво повече да си кажат. Клер пренасочва вниманието си към храната. Яде с очевидна наслада, угажда си на небцето с малки, внимателни хапки от своето собствено произведение. Ммм, казва. Не е лошо. Как ти се струва, Мартин?

Мартин надига вилицата към устата си, но точно преди да поеме хапката, хвърля поглед към Клер, разсеян от тихите въздишки на удоволствие, които излизат от гърлото й; вниманието му се откъсва за кратко от непосредствената задача и китката му се извива надолу с няколко градуса. Докато вилицата продължава пътешествието си към устата му, от хапката се процежда тънка струйка сос и покапва върху ризата му. Най-напред Мартин не забелязва, но когато отваря уста и погледът му най-сетне се връща върху надвисналото парченце аспержи, внезапно вижда какво става. Той отскача назад и изпуска вилицата. Мили боже, възкликва. Пак го направих!

Камерата скача върху Клер (която избухва в смях за трети път) и постепенно я фокусира в едър план. Кадърът наподобява онзи, с който завършваше сцената в спалнята в началото на филма, но докато тогава Клер гледа с безизразно лице как Мартин излиза от стаята, сега лицето й е раздвижено, грейнало от веселие и по него сякаш е изписана почти трансцендентна радост. Спомних си думите на Алма: Тя е била толкова жива тогава, толкова енергична. Никой друг момент във филма не улавя това чувство за пълнота и жизненост по-добре от този. За няколко секунди Клер се превръща в нещо неразрушимо, във въплъщение на чистото човешко излъчване. После образът започва да се разтваря, разпада се на неподвижен черен фон и макар че смехът на Клер отзвучава още няколко такта, той също постепенно се разпада — заглъхва в ехо от разпокъсани въздишки, от все по-далечни кънтежи.

Следва дълга тишина и в продължение на двайсет секунди на екрана господства един-единствен нощен образ: луната в небето. Облаци минават бързешком, вятърът свири в дърветата долу, но с тези две изключения пред нас няма нищо друго, освен луната. Това е въздействащ, преднамерен преход; и за броени мигове забравяме комичните жестове от предишната сцена. Тази нощ, казва Мартин, взех едно от най-важните решения в живота си. Реших да не задавам никакви въпроси повече. Клер искаше от мен да се хвърля слепешката, на доверие, и аз реших да не я притискам, а да си затворя очите и да се хвърля. Нямах никаква идея какво ме чака долу, но това не означаваше, че рискът не си струва. И така, падах и падах… И седмица по-късно, точно когато вече си мислех, че всичко е прекрасно и нищо не може да го помрачи, Клер излезе на разходка.

Мартин седи зад бюрото в кабинета си на втория етаж. Извръща поглед от пишещата машина и надниква през прозореца, ъгълът на свой ред се обръща, следвайки неговата гледна точка, и виждаме отдалеч и отгоре как Клер върви сама из градината. Изглежда студеният фронт е пристигнал. Тя носи шал и палто, ръцете й са в джобовете, а земята е посипана с тънък слой сняг. Когато камерата се връща към Мартин, той все още гледа през прозореца, неспособен да откъсне очите си от нея. Ново завъртане, нов кадър с Клер, сама в градината. Тя прави още няколко стъпки и ненадейно, без никакво предизвестие, рухва на земята. Ефектът е страховит. Няма залитане или замайване, няма постепенно омекване на коленете. Между две крачки Клер се свлича в пълно безсъзнание и от внезапния, безмилостен начин, по който силите са я напуснали, изглежда сякаш е мъртва.

Следва увеличение откъм прозореца и на преден план излиза неподвижното тяло на Клер. В кадъра нахлува Мартин: тичешком, запъхтян, обезумял. Той се свлича на колене и поема в ръце главата й, търси признаци на живот. Вече не знаем какво да очакваме. Историята е прескочила в друг регистър и минута след като сме се заливали от смях, попадаме насред напрегната, мелодраматична сцена. Най-сетне Клер отваря очи, но е минало достатъчно време, за да сме наясно, че това не е съвземане, а по-скоро отлагане на екзекуцията, знамение за идващи беди. Тя поглежда Мартин и се усмихва. Безплътна усмивка, вътрешна усмивка, усмивката на човек, който вече не вярва в бъдещето. Мартин я целува, после се навежда, вдига я на ръце и я понася към къщата. Изглеждаше наред, казва. Мислехме си, че е просто някакъв малък припадък. Но на следващата сутрин Клер се събуди с висока температура.

Следващият кадър е с леглото на Клер. Мартин се суети наоколо като болногледачка, мери й температурата, тъпче я с аспирин, бърше челото й с мокра кърпа, поднася към устата й лъжица бульон. Нямаше оплаквания, продължава той. Кожата й беше гореща на пипане, но иначе изглеждаше в добро настроение. Не след дълго ме изгони от стаята си. Нареди ми да вървя при разказа си. Предпочитам да седя тук с теб, отвърнах, но Клер се разсмя, направи една уж нацупена физиономия и заяви, че ако не се върна към работата си на мига, то тя ще изскочи от леглото, ще си разкъса дрехите и ще хукне навън съвсем гола. А това не би й се отразило добре, нали така?

Секунда по-късно Мартин седи пред бюрото си и пише поредната страница от своя разказ. Този път звукът е особено интензивен — пръстите се мятат в бесен ритъм, шеметна енергия избухва на тласъци, — но после намалява, почти напълно се стапя в тишината и отново се разнася гласът на Мартин. Връщаме се в стаята. Виждаме поредица от изключително детайлни натюрморти в едър план, каталог на мъничкия свят край леглото на болната Клер: чаша вода, крайчецът на някаква затворена книга, термометър, нощното шкафче и топката на чекмеджето му. Но на следващата сутрин, продължава Мартин, температурата се покачи. Казах й, че днес няма да работя, независимо дали й харесва, или не. Останах при нея няколко часа и в късния следобед тя като че ли започна да се оправя.

Камерата отскача назад и ни показва стаята в широк план. Ето я болната, седи в леглото си и изглежда досущ като предишната жизнерадостна Клер. С престорено сериозен тон чете на Мартин откъс от Кант: … нещата, които виждаме, сами по себе си не са онова, което виждаме… така че ако отпадне нашият субект или субективната форма на сетивата ни, всички качества, всички пространствени и времеви връзки между обектите, та дори самото пространство и време ще изчезнат.

Нещата сякаш отново се нормализират. Като вижда, че Клер се оправя, на следващия ден Мартин пак се заема с разказа си. Работи без прекъсване два-три часа и после се отбива да види какво става с Клер. Когато влиза в стаята, тя е заспала дълбоко, свита под куп одеяла и юргани. В стаята е студено — толкова студено, че Мартин вижда собствения си дъх. Хектор го беше предупредил за печката, но Мартин очевидно е забравил да я оправи. Твърде много неща са се случили от онова телефонно обаждане насам и явно името Фортунато му е изскочило от главата.

В стаята обаче има камина и в огнището са оставени малко дърва. Мартин започва да пали огън, колкото се може по-тихо, за да не събуди Клер. Пламъкът захваща, той започва да намества дървата с ръжена и една цепеница случайно се изплъзва под останалите. Шумът прекъсва съня на Клер. Тя се размърдва, промърква, докато се бори с одеялата, и отваря очи. Пред камината Мартин се извърта на сто и осемдесет градуса. Не исках да те събудя, казва. Извинявай.

Клер се усмихва. Изглежда немощна, с пресушени физически сили, почти в безсъзнание. Здравей, Мартин, прошепва тя. Как е моето красиво мъжленце?

Мартин отива до леглото, сяда и поставя ръка върху челото на Клер. Гориш, казва.

Нищо ми няма, отвръща тя. Добре съм.

Това е вече трети ден, Клер. Мисля, че трябва да повикаме лекар.

Няма нужда. Дай ми само още малко аспирин. След половин час ще съм като новородена.

Мартин изтръсква три хапчета от шишенцето и й ги подава заедно с чаша вода. Докато Клер ги поглъща, той настоява: Не ми харесва тази работа. Наистина мисля, че трябва да те види лекар.

Клер му връща празната чаша и той я оставя обратно на масата. Кажи ми какво се случва в твоя разказ, казва тя. Това ще ми помогне.

Трябва да си починеш.

Моля те, Мартин. Съвсем мъничко.

Мартин не иска да я разочарова, но не иска и да подлага силите й на изпитание, затова свежда резюмето си до няколко изречения. Сега е тъмно, казва. Нордструм е извън къщата. Ана е напът, но той не знае това. Ако тя не се появи скоро, той ще падне в капана.

Тя ще успее ли?

Няма значение. Важното е, че е тръгнала към него.

Тя май се е влюбила в него, а?

Да, по своя си начин. Излага живота си на опасност заради него. Това е някаква форма на любов, нали?

Клер не отвръща. Въпросът на Мартин й е дошъл в повече и тя е твърде потресена, за да отговори. Очите й се напълват със сълзи, устните й потрепват, по лицето й засиява екстатично напрежение. Сякаш е достигнала до някакво ново познание за себе си, сякаш цялото й тяло изведнъж започва да излъчва светлина. Колко още остава, пита тя.

Две-три страници, отвръща Мартин. Почти привършвам.

Напиши ги сега.

Заникъде не бързам. Ще ги напиша утре.

Не, Мартин, напиши ги сега. Трябва да ги напишеш сега.

Камерата се спира за миг-два върху лицето на Клер — и после, сякаш изстрелян от нареждането й, Мартин отново е пред бюрото и пише. От Мартин скачаме при Клер, от Клер — обратно при Мартин, и в хода на няколко простички кадъра най-сетне разбираме какво се случва. Тогава Мартин се връща в спалнята и в още десет кадъра също най-сетне разбира.

Клер се гърчи в леглото, пронизва я от остра болка, с мъка се сдържа да не повика за помощ.

Мартин стига до края на страницата, издърпва я от машината и вкарва нова. Продължава да работи.

Виждаме камината. Огънят почти е изгаснал.

Пръстите на Мартин в едър план — тракат по машината.

Лицето на Клер в едър план. Тя е по-слаба отпреди, вече не се гърчи.

Лицето на Мартин в едър план. Той е зад бюрото, пише.

Едър план на камината. Само няколко въглена догарят.

Мартин в среден план. Написва последната дума от разказа си. Кратка пауза. След това издърпва страницата от машината.

Клер в среден план. Внезапно потръпва — и като че ли умира.

Мартин стои пред бюрото и събира страниците от ръкописа. Излиза от кабинета, държи готовия разказ в ръка.

Мартин влиза усмихнат в стаята. Хвърля поглед към леглото и миг по-късно усмивката му изчезва.

Клер в среден план. Мартин сяда до нея, слага ръка на челото й, но тя не дава признак на живот. Притиска ухо до сърцето й — отново никакъв признак на живот. С растяща паника захвърля ръкописа встрани и започва трескаво да разтрива тялото й с две ръце, отчаяно се опитва да я стопли. Тя е безжизнена; кожата й е студена; не диша.

Поглед към камината. Виждаме догарящата жарава. В огнището няма повече дърва.

Мартин скача от леглото. Сграбчва ръкописа си, извърта се и хуква към камината. Изглежда сякаш обсебен, обезумял от страх. Остава една-единствена възможност — и тя трябва да се използва незабавно. Без колебание Мартин смачква първата страница от разказа и я мята в огъня.

Едър план на огъня. Хартиената топка пада в пепелта и избухва в пламъци. Чуваме как Мартин смачква нова страница. Миг по-късно втора топка полита в пепелта и се запалва.

Рязко следва лицето на Клер в едър план. Миглите й потрепват.

Мартин в среден план — клечи пред огнището. Грабва следващата страница, смачква я и я мята при другите. Нов внезапен пламък.

Клер отваря очи.

С цялата бързина, на която е способен, Мартин мачка страниците на топки и ги хвърля в огъня. Една след друга всичките се озовават в огъня, всяка поредна се запалва от предишната и пламъците се разгарят.

Клер сяда в леглото. Премигва объркано; прозява се; протяга ръце; ни най-малко не изглежда болна. Тя е възкресена.

Идвайки постепенно на себе си, Клер се оглежда из стаята и когато вижда как Мартин клечи пред камината, как яростно мачка страниците от ръкописа си и ги мята в огъня, остава поразена. Какво правиш, възкликва тя. Боже мой, Мартин, какво правиш?

Купувам те обратно, отвръща той. Твоят живот, Клер, срещу трийсет и седем страници. Това е най-изгодната сделка, за която съм чувал.

Но ти не можеш да го направиш. Не е позволено.

Може и да не е. Но го правя, струва ми се. Промених правилата.

Клер е превъзбудена, всеки миг ще избухне в плач. Но Мартин, изхлипва тя. Не знаеш какво направи.

Без да обръща внимание на възраженията й, Мартин продължава да захранва пламъците с разказа си. Когато стига до последната страница, се обръща към Клер с триумфален поглед в очите. Виждаш ли, Клер — казва той. Само думи. Трийсет и седем страници — и нищо, освен думи.

Той сяда на леглото и Клер се хвърля в прегръдките му. Това е изненадващо спонтанен и страстен жест и за пръв път от началото на филма Клер изглежда като че ли се страхува. И го иска, и не го иска. Възторжена е; ужасена е. Досега винаги тя е била силната, винаги тя е била храбрата и самоуверената, но сега, когато Мартин е решил загадката на нейното очарование, тя изглежда безпомощна. Какво ще правим сега? — пита тя. Кажи ми, Мартин, какво, за бога, ще правим сега?

Преди Мартин да й отговори, сцената се пренася отвън. Виждаме къщата от петнайсет метра разстояние, застанала по средата на нищото. Камерата кривва нагоре, завърта се вдясно и се отпуска върху клоните на една висока канадска топола. Всичко е спокойно. Не духа вятър; клоните са неподвижни; не трепва нито лист. Минават десет секунди, петнайсет секунди — и съвсем внезапно екранът почернява. Филмът е свършил.

Към следващата част или към съдържанието

Пол Остър Книга на илюзиите (7)

Метаданни

Данни

Книга на илюзиите

Информация

История

Сваляне / Връзки

7

Пол Остър
Книга на илюзиите (7)