Тимъти Зан
Гонитба за Икар (24)

24.

— Впечатлен съм, Джордан, наистина съм впечатлен — каза Брат Джон. — Значи затова стоя цяла вечер на верандата? Чакаше да видиш дали ще дойда?

— Всъщност не — отвърнах. — Недей! — казах на Никбар, когато той посегна към пистолета си.

— Да, послушай го — съгласи се Брат Джон. — Ако не ти се умира. Ти също можеш да пуснеш пистолета си, Джордан. Значи не ме очакваше да се появя, така ли?

— Не и преди да се стъмни — казах, оставих пистолета си на масата и чак тогава се обърнах. Брат Джон стоеше на вратата усмихнат и спокоен, охраняван от шестима огромни и невероятно зли на вид бандити. Лицата им бяха на хладнокръвни убийци, а оръжията, които бяха насочили към нас, правеха моя плазмен пистолет да прилича на детска играчка. — Всъщност Еверет ви чакаше да пристигнете.

— Не ми се прави на много хитър — каза Брат Джон. Гласът му все още беше весел, но в него прозвуча и заплаха. — Всъщност не си мислил, че ще ви пусна да дойдете тук преди нас, нали? Ние ви чакахме в задното крило на хижата почти цял ден. Не, аз мисля, че ти чакаше Еверет да се умори от бдението си и да влезе в къщата.

— Какво точно става тук? — попита Тера: мъчеше се гласът й да прозвучи спокоен, но безуспешно.

— Мисля, че това е очевидно — каза Брат Джон. Погледът му все още бе насочен към мен. — Ние ви вземаме „Икар“ и неговия другопланетен звезден двигател.

— Ще се опитам да обясня по-подробно — казах. Двама от телохранителите изправиха Иксил и Чорт и започнаха бързо, но внимателно да ги претърсват. Другите четирима ни държаха на мушка. — На Еверет му е казано да ни примами тук с обещание за сигурно убежище. Господин Райланд и неговите хора, както вече знаем, са чакали скрити в хижата. Планът е бил щом всички ние влезем вътре, да се промъкнат на кораба и да отлетят, като ни оставят безпомощни.

Бандитите не намериха оръжие нито у Иксил, нито у Чорт, блъснаха ги на столовете им и се заеха с Тера и Шон.

— Изненадана съм, че не ни изправиха до стената да ни разстрелят — отсече Тера. Гледаше сърдито Брат Джон и се мъчеше да не обръща внимание на ръцете, които опипваха тялото й.

— Подценяваш господин Райланд — казах й аз.

— Точно така — съгласи се Брат Джон. — В края на краищата вие вече ми дължите живота си. Моите хора на Палмари стояха на пост на космодрума по време на вашето бързо излитане. Както и на контролната кула, разбира се.

— Чудех се защо се измъкнахме толкова лесно — промърмори Никбар. — Най-малкото, което биха направили пат, беше да не ни позволят да излетим.

— Опитаха се — каза Брат Джон и се усмихна. — Наистина се опитаха. Беше упражнен натиск и правителствените власти издадоха нареждане. По някакъв начин диспечерите можаха да видят по-добро и по-убедително съображение.

— Това наистина му дължим — съгласих се аз. — Но когато казах, че го подценяваш, Тера, имах предвид нещо съвсем друго. Господин Райланд никога не би помислил да ни убие тук. Не и щом може да спечели малко допълнителни пари, като ни предаде на пат.

Тера ме погледна и зяпна.

— Искаш да кажеш… — Тя поклати глава и се обърна към Брат Джон. — Ти си боклук!

— Би ли предупредил приятелката си да млъкне, Джордан? — каза Брат Джон с глас, изпълнен с ноемврийски студ. — Особено след като стойността на живота ви забележимо спадна през последните три минути.

— Какво ще рече това? — попита спокойно Никбар. Бандитите бяха взели пистолетчето на Тера; сега беше ред на Никбар и на мен.

— Той иска да каже, че не е планирал да ни продаде на пат само за да получи малко повече в брой — обясних аз и трепнах, когато претърсващите ръце тръгнаха по натъртеното ми тяло. — Искал е да спечели повече време, за да изкара „Икар“ оттук и да го скрие някъде. Тъй като никой от нас няма да знае какво се е случило с кораба, пат биха могли да ни разпитват колкото си щат, без да научат нищо, което да им е от полза.

— Знаеш ли, Джордан, наистина съжалявам, че те подценявах — каза Брат Джон, докато един от неговите хора прибираше пистолета ми. — Не, не, не сядайте — добави той. Ти и твоят другопланетен партньор идвате с мен. Знаеш ли, никога не си ми казвал, че той е другопланетянин.

— Да, зная — отвърнах аз. — Затова Еверет взе Джоунс за мой партньор. Вие не сте му казали, че Иксил е другопланетянин, защото не сте го знаели.

— Мразя другопланетяните — каза Брат Джон. — И мразя и онези, които ги харесват. Еверет, ти също ще дойдеш с нас. Останалите ще останат тук, докато не решим какво да правим с тях.

— Може би да вземем момичето, господин Райланд — каза Еверет. — Маккел каза, че тя е дъщеря на Арно Камерон.

— Сериозно! — учуди се Брат Джон и за пръв път, откакто беше дошъл, видях на лицето му истинска изненада. — На всяка цена вземете и нея. В края на краищата Маккел може би ще се нуждае от допълнителен аргумент за убеждаване.

— Убеждаване? — попита Никбар, докато един от бандитите дърпаше Тера да стане.

— Да — каза Брат Джон. Гласът му изведнъж бе станал леден. — Изглежда, нашият много, много способен приятел е направил нещо на контролните системи на „Икар“ и хората ми не могат да пуснат нищо.

— Не исках да си тръгнете, без да проведем този малък приятелски разговор — казах тихо и погледнах Еверет. — Еверет, кажи истината. Ти ни изнесе много добро шоу тук; но все пак ти уби Джоунс, нали?

— Значи въпреки всичките си шумни заплахи всъщност не си знаел със сигурност, а? — усмихна се подигравателно той. — Аз го убих, разбира се. Да не мислиш, че Чорт го е направил?

— Просто исках да съм сигурен — промърморих аз.

— Радвам се, че можахме да изясним това — каза Брат Джон. — Дар, Кинрик, вие останете тук. Другите елате с мен.

Тръгнахме към „Икар“. Брат Джон и Еверет вървяха напред с двама телохранители. Зад тях бяхме Иксил, Тера и аз, следвани от останалите, които спазваха почтителна дистанция от пет крачки в случай, че някой от нас внезапно изпита желание да се самоубие, като се опита да се спъне и да ги събори.

Вече беше по-тъмно. По-тъмно и по-студено. Лекият ветрец беше станал неприятен, направо сърдит. Думи, които, не по съвпадение, описваха и Тера — тя крачеше до мен в злобно мълчание и несъмнено стоварваше цялото обвинение за ситуацията върху моята глава. За да съм честен, трябва да призная, че не бих могъл да не се съглася с тази нейна гледна точка.

Но в момента за мен беше без значение студът, както и гневът на Тера и дори пистолетите на охраната. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху зарчето, което се търкаляше на въображаемата игрална маса пред очите ми. То беше хвърлено, играта беше започнала, и след няколко минути щях да разбера дали съм изгубил, или спечелил.

Когато стигнахме до „Икар“ и започнахме да се качваме по стълбата, видях една неясна фигура да чака в отворения люк. Пръв влезе Брат Джон, следван от своя телохранител и Еверет, после Тера, друг телохранител и Иксил. Останалите телохранители ме хванаха здраво и почти ме повлякоха нагоре. Или Брат Джон ме смяташе за най-опасен, или фактът, че аз бях онзи, който беше направил трика с кораба, ми беше спечелил това специално отношение.

Брат Джон беше тръгнал напред, но две негови приятелчета, охраната, неясната фигура, която бях видял, и Тера и Иксил все още чакаха в началото на тунела. Досега бях мислил, че телохранителите, които Брат Джон беше довел в хижата, са огромни и добре въоръжени, но тази група ги превъзхождаше по всичко. Махнаха ни мълчаливо с пистолетите си да тръгваме; също толкова мълчаливо ние минахме през тунела до главната сфера.

Люкът на сферата беше затворен. Водещият бандит го отвори и влезе, като леко загуби равновесие, когато мина през гравитационната промяна. Тера и Иксил влязоха след него, преодолявайки гравитационната промяна с елегантност, придобита от дългата практика. Задържах дъх и ги последвах.

Сферата изглеждаше повече или по-малко така, както я бях оставил, с изключение на вътрешните светлини, които светеха весело, и на осем други бандити, които ни гледаха заплашително. Четирима от тях, щамповани със същата матрица като сегашния ни ескорт, стояха в дъното; други трима работеха старателно върху навигационната апаратура на предната страна на корпуса — очевидно бяха пилотът и специалистите по двигатели, които би трябвало да управляват „Икар“.

Но вниманието ми привлече осмият мъж, онзи, който чакаше точно на дъното на сферата, сякаш не вярваше на другопланетната гравитация, която държеше техниците на половината път нагоре. Беше дребен, поне в сравнение с четиримата телохранители около него, над средна възраст въпреки признаците на подмладяваща терапия, носеше скъп тъмен костюм и някакво дискретно, но още по-скъпо бижу. Лицето му беше старо; изражението студено; очите безжизнени като на труп отпреди хиляда години.

Търкалящото се зарче беше спряло. Бях спечелил.

— Ти трябва да си Маккел — каза мъжът, когато Брат Джон ни поведе надолу по корпуса към него; гласът му беше също толкова безжизнен, колкото и очите.

— Да — казах аз. — А вие трябва да сте Антониевич. Много ми е приятно, че най-накрая се срещаме.

— Така ли? — каза той. Някои хора, или поне така казва поговорката, могат да те съблекат с поглед. Погледът на Антониевич сякаш сваляше и месото от костите ми. — Интересно. Повечето от онези, които довеждат пред мен, не изгарят от желание да се срещнем. Всъщност повечето пищят от ужас.

Преглътнах. През ума ми минаха всичките истории и слухове за случилото се с хора, заведени при Антониевич.

— Разбирам — казах скромно. — Но ако ми е позволено да бъда дързък, предполагам, че никой от тях не ви е донесъл такъв подарък, който ще ви предложа аз.

Крайчетата на устните му може би леко се повдигнаха нагоре, но трябваше микрометър, за да се измери това. Усмивката, ако това беше усмивка, направи очите му да изглеждат още по-безжизнени.

— Наистина ли? Аз пък мислех, че „Икар“ е мой по право.

— Така е — съгласих се, като пропуснах факта, че ако не бях докарал кораба тук, той нямаше да е негов по право. Като се имаше предвид ръстът и броят на неговите телохранители обаче, ми беше съвсем лесно да се въздържа от такива коментари. — Всъщност аз говоря за нещо съвсем друго. Или по-скоро за някого.

— Я чакай! — изръмжа Еверет и пристъпи към мен. — Не си приписвай заслуга за нея!

— Какъв е проблемът, Райланд? — попита Антониевич.

— Еверет твърди, че това момиче е дъщеря на Арно Камерон — каза Брат Джон без никаква следа от хумор в гласа. Може би всичко, включително и хуморът, избледняваше и повяхваше в присъствието на Антониевич. — Камерон е човекът, който…

— Зная кой е Камерон — пресече го Антониевич. — Кажи ми защо Еверет смята, че заслужава похвала за нея.

— Може ли да ви напомня, че не съм награда на никого? — намеси се Тера, като огледа всички, но запази най-унищожителния си поглед за мен. Не можех да я виня за това: ако не бях разкрил самоличността й по време на блестящата си оценка на положението в хижата, тя щеше да е просто още един анонимен затворник там.

Прокашлях се.

— Ако мога да обясня…

— Млък — каза Антониевич. Не повиши глас, нито промени интонацията си, дори не ме погледна — цялата сила на погледа му в момента беше съсредоточена върху Тера. И въпреки това устата ми се затвори почти от само себе си, опитът за моето посредничество бе пресечен като с гилотина. Присъствието на този човек, силата и злото, криещи се под повърхността, бяха почти физически качества като неговия глас или лице, или скъпия му костюм. За първи път разбрах как е успял да създаде такава огромна престъпна империя.

Тера не беше чак толкова впечатлена.

— Не зная кой сте вие — продължи тя, — но ако си мислите, че представлявам ценност за вас, жестоко се лъжете.

— Едва ли — кротко възрази Антониевич. — От всички, които са работили непосредствено върху този кораб, цял е останал само баща ти. Ти си лостът, с който ще го измъкна от скривалището му.

— Ако смятате така, значи сте по-голям глупак, отколкото ви мислех — присмя му се Тера, очевидно без да я интересува дали го е обидила, или не. Срещу нашия малък кръг видях и Еверет, и Брат Джон да трепват, Пикс и Пакс също помръднаха уши. Не можеше да се говори така на Антониевич. — Баща ми добре разбира какво ще донесе този кораб на човечеството — продължи Тера. — И той никога не е допускал лични съображения да повлияят върху онова, което трябва да бъде извършено. Каквато и да е информацията, която той има за „Икар“, последното нещо, което ще направи, ще е да я даде на някой като вас. Още по-малко по принуда.

— Дори и ако залогът е животът на дъщеря му? — попита Антониевич учтиво и скептично.

— Дори и тогава — каза Тера високомерно и гордостта за момент скри всякаква следа от страх и несигурност. Почти си представих някогашно истинско кралско достойнство, изправено със същия кураж и презрение пред тълпи селяни.

И със същия резултат.

— Жалко — каза Антониевич. Гласът му бе почти изпълнен със съжаление. — В такъв случай ти въобще нямаш никаква стойност за мен. — Той погледна мъжа, който стоеше вдясно зад мен, и лениво повдигна ръка.

И изведнъж с крайчеца на окото си видях как той насочва пистолета си в лицето на Тера.

Не зная защо го направих. Антониевич блъфираше, знаех, че блъфира. Той никога не би убил потенциален заложник, чиято полезност не е била проверена, дори този заложник да е плюл в очите му. Знаех, че това е номер, и ако бях имал една секунда да помисля, щях да разбера, че наливам директно вода в неговата мелница.

Но бях обещал на Камерон да пазя дъщеря му и рефлексите просто си казаха думата. С дясната си ръка отбих пистолета, после се завъртях надясно и забих десния си лакът в слънчевия сплит, а с лявата ръка посегнах към оръжието.

Опитът ми беше съвсем близко до почти пълен провал — лакътят ми удари в твърда защитна жилетка, ръката ми пропусна пистолета и преди да мога да възстановя равновесието си, охранителят беше направил голяма крачка назад и ме гледаше с изражение, с което се гледат някои особено интересни видове насекоми. Почти единственото, поради което неуспехът ми не беше пълен, бе, че не паднах по лице.

Стегнах се, очаквайки неизбежната вихрушка от изстрели и пронизващата болка, която щеше да ги съпроводи, но рефлекторната ми мисъл отново не беше в крак с действителността.

— Интересно — каза Антониевич ледено спокоен в неочаквано настъпилото напрежение. — Ти беше прав, Райланд. Той наистина си пада малко рицар.

— И изглежда, освен това изпитва нежни чувства към госпожица Камерон — съгласи се Брат Джон с открита подигравка.

— Единствените чувства, които изпитвам към нея, са онези, които ти не би могъл да разбереш — изръмжах в отговор с лошото самообладание на човек, който току-що е бил унизен. — Лоялност например. Или някоя от другите емоции на съчувствие, което едно човешко същество изпитва към друго. Разбира се, в твоя случай аз използвам термина „човешко същество“ в неговия възможно най-широк смисъл, за да може да обхване дори и теб.

Злорадството изчезна от лицето на Брат Джон, красивото му лице изведнъж стана грозно.

— Слушай, Маккел…

— Достатъчно — прекъсна го Антониевич и ме погледна със същия поглед като към интересно насекомо, с който ме гледаше неговият телохранител. — Каквито и да са подробностите по недостатъците в неговия характер, ясно е, че Маккел не би искал на дамата да се случи нищо лошо. — Той леко повдигна вежди. — Това е ясно, нали?

После погледна към Тера. В очите й все още имаше малко предизвикателство, но лицето й беше забележимо побледняло. Атмосферата на смърт и зло, което заобикаляше Антониевич, беше започнала да достига и до нея.

— Какво означава това? — попитах аз, опитвайки за последен път блъфиране и заплаха.

Може би можех да си спестя тази неприятност.

— Не се прави на глупак, Маккел — укори ме Антониевич. — Не ти отива. Ще отключиш ли ключалките, които си сложил на системите на „Икар“? Или трябва моите хора да откарат госпожица Камерон в машинната зала?

Корабът изведнъж сякаш стана много студен.

— Позволете ми да ви предложа сделка — казах аз. — Ако пуснете Тера, Иксил и мен да излезем оттук, ще отключа ключалките и ще ви дам нещо, което за вас ще бъде много по-ценно от нас тримата взети заедно.

— Ставаш банален — презрително каза Брат Джон. — Не ти е останало нищо, срещу което да се пазариш.

— Напротив — казах аз. — Имам Арно Камерон.

— Можеш да ни кажеш къде е? — попита Антониевич.

— Мога да направя нещо повече — казах аз, като се мъчех с всички сили да не гледам Тера. — Мога да ви го докарам. Още сега.

Атмосферата изведнъж се наелектризира.

— За какво говориш? — попита Брат Джон и се заоглежда, сякаш очакваше Камерон да изскочи отнякъде. — Къде е?

— Скрит е в по-малката сфера — казах аз. Ако им изложех цялата история, само щях да объркам работата. — Мога да вляза вътре и да го доведа.

— Хайде де! — каза Антониевич съвсем студено. — За глупаци ли ни мислиш, Маккел? Преди да се кача на борда хората ми провериха всеки кубически сантиметър в този кораб.

— Може би всичко навън, тук и в машинната секция, но не и в малката сфера — казах аз и поклатих глава. — Не визуално, във всеки случай. Това място е лабиринт от кабели и жици… трябват часове да се провери. Какво са използвали, сензори за топлинно излъчване на тяло или детектори за движение?

— И някои други специални прибори — каза Антониевич. Гледаше ме изпитателно. — Ти разбираш, че мъртъв Камерон не представлява разменна монета, нали?

— Не е мъртъв — уверих го аз. — Там има площ, която сензорите не могат да достигнат. Може би поради другопланетните машини.

Антониевич погледна Брат Джон, после се обърна към мен.

— Добре. Кажи ми къде е. Ще изпратя човек от моите хора да го потърси.

— Много трудно е да се намери мястото — казах аз. — Освен това, ако отиде някой друг, а не аз, той вероятно ще се бие. Може да унищожи всичко.

— Включително себе си — промърмори Брат Джон.

— Няма да те пусна — каза Антониевич с тон, който казваше, че няма да има повече дискусии по въпроса. — Кажи къде е.

Въздъхнах и казах с нежелание:

— Не е необходимо. Аз му казах, че когато е безопасно да излезе, ще отида или лично, или ще изпратя един от поровете на Иксил. В машинната зала има вход, през който може да се влезе.

— Добре — каза Антониевич. Сега, след като беше постигнал своето, той отново беше спокоен. — Изпрати го.

Погледнах Иксил и кимнах. Той кимна в отговор и Пикс се спусна по крака му и затича към тунела.

— Кажете на хората си, които са в тунела и в машинната зала, да не го спират — предупредих аз.

— Там няма никой — каза Антониевич. — Камерон ще дойде по същия път, така ли?

— Не, той ще излезе оттук — обясних аз и посочих покрития отвор до компютъра на Тера. — Оттук ще му е по-лесно.

— Отвори го! — заповяда Антониевич на един от телохранителите си. — Докато чакаме, Маккел, можеш да започнеш с поправката на кораба.

— Слушам — казах аз и плахо, с чувството на човек, който очаква да му трият сол на главата, погледнах Тера. Като знаех колко болезнено щеше да го преживее, трябваше да видя как реагира.

Бях приготвен за ярост, дори за истерия. Но на лицето й нямаше нищо такова. Вече не. Вместо това лицето й беше напълно лишено от емоция, безжизнено като очите на Антониевич, лице на човек, който вижда края на всичко с разбирането, че не остава нищо, което може да бъде спасено от пепелищата. Силната дъщеря на индустриалеца, гордата и дръзка кралица… всичко беше изчезнало. Нищо не беше останало освен една уморена млада жена, изправена пред неизбежността на собствената си смърт.

— Аз ти вярвах — тихо каза тя.

Заболя ме толкова силно, колкото очаквах.

— Съжалявам — казах аз. — Направих каквото трябваше.

Пресметнах, че ще са необходими около десет минути Пикс да отиде до центъра на сферата и да включи механизма на звездния тунел. Използвах времето да отключа ключалките, които бях поставил на щурвалната и навигационна системи на „Икар“, в резултат на което, когато се върнах при Антониевич и останалите, девет от тези минути бяха минали.

— Сега могат да стартират — казах на Антониевич и кимнах към техниците. — Заключил съм и компютъра и управлението на двигателя, но не мога да ги отключа, докато не се пуснат щурвалната и навигационната уредби и не се извърши автопроверката.

— Тогава да се качим горе — каза Антониевич. — Бездруго вече ми струваш доста много.

— Ще минат още няколко минути преди да мога да стартирам — казах му. — През това време искам да ви съобщя нещо.

Той повдигна вежди очевидно развеселен.

— Наистина ли? Нещо, което има връзка с теб и с другите, несъмнено?

— Съвсем не — казах аз. — Исках да ви кажа, че се носят слухове, че Женева се е огънала пред натиска на пат и е забранила всички граждани на Земята и свързаните с нея да оказват помощ на „Икар“.

— И мислиш, че такива забрани се отнасят до мен?

— Не до основните ви хора, не — казах аз. — Но много от вашите съдружници могат да изтърват нервите си при такъв натиск, особено при всички тайни правителствени и военни контакти, които имате и които сега ще бъдат обект на строг контрол. Прибавете към това наградата на пат, която вероятно се удвоява на всеки шест часа, и тогава може би и на вас ще ви е трудно да скриете „Икар“.

— Напълно разбирам предизвикателствата, пред които съм изправен — каза Антониевич. — Точно затова дойдох лично и доведох само най-верните си хора. — Той ми се усмихна с една от своите микрометрични усмивки. — Точно затова ще откарам „Икар“ в едно от частните си имения.

Погледнах Иксил и казах:

— Разбирам. И по пътя ще ни оставите някъде, нали?

Той се намръщи с друго микрометрично изражение.

— Кой е казал нещо за оставяне някъде?

— Такова беше споразумението — напомних му и на свой ред се намръщих. — Ще ви дам Камерон срещу Тера.

— А, да — каза Антониевич. — Забравих. — Той се обърна към щурвала и извика: — Джоданна?

— Щурвал готов, господин Антониевич — докладва един от техниците.

— Какво става с останалата част от кораба?

— Проверяваме го, сър. Изглежда наред.

Антониевич ме погледна и каза:

— За такъв способен човек, Маккел, понякога си учудващо глупав. Госпожица Камерон е много по-полезна като гаранция за сътрудничеството на баща й, за да я пусна. Колкото до теб и до твоя другопланетен приятел, вие двамата сте прекалено опасни, за да ви държа живи по-дълго, отколкото е необходимо. — Той пак погледна нагоре. — Джоданна?

— Да, сър — долетя отговорът. — Намерих серията, която използва. Сами можем да отключим компютъра и машинните системи.

Антониевич ме погледна.

— Бих казал, че моментът на излизането ти от употреба настъпи по-скоро, отколкото очаквах — тихо каза той. — Винаги давам право на осъдения на последна дума. Имаш ли такава?

Лек ветрец разроши косата ми.

— Не искам последна дума, Антониевич — казах твърдо, изправих се и затворих очи. — Стреляйте.

Въпреки че бях със затворени очи, сякаш стробоскопна светлина освети лицето ми. Множество стробоскопни светлини, дузина трепкащи избухвания, сякаш свети Илия сипеше огън от небесата. Чух ахване някъде до мен, чух писъка на Тера и разтревожената ругатня на Брат Джон.

И после тишина. Предпазливо, опасяващ се от друга поредица избухвания, отворих очи.

Антониевич стоеше неподвижно, лицето му бе абсолютно безизразно. Еверет беше съвсем бял. Лицето на Брат Джон също беше бяло, изражението му беше на човек, минал през гробище посред нощ.

Което беше, реших аз, след като се огледах, крайно подходяща аналогия. Телохранителите на Антониевич бяха изпопадали, все още с оръжия във вкочанените си ръце, а главите им пушеха с щипеща миризма на изгоряла коса и кожа, и кости. Наистина огън небесен.

Тера пак ахна — очевидно от гледката, която видя сега, след като зрението й се бе възстановило от блясъка на лазерния огън.

— Всичко е наред, Тера — бързо я уверих и отидох до нея. — Успокой се. Всичко свърши.

— Но… — Тя се обърна към тунела.

— Не там — казах й и посочих над нас. — Горе.

Макар че знаех какво да очаквам, трябва да призная, че картината беше поразяваща. Бяха дванадесет, струпани в центъра на сферата под влияние на чуждоземното гравитационно поле, и тъкмо започваха да се разпръскват в различни посоки към корпуса. Лицата като на смачкана игуана се виждаха само частично под шлемовете им, бронираните порове се бяха свили на широките им рамене — абсурден сюрреалистичен щрих към сцената.

Но нямаше нищо сюрреалистично или абсурдно в тежките военни лазери в ръцете им, нито в това как ги бяха насочили към Антониевич, Брат Джон, Еверет и тримата техници.

— Това са кралски каликсирски командоси — казах в оглушителната тишина, просто в случай, че моята публика е прекалено свенлива, за да попита какви са тези бойци. — Дадени ни от едно от правителствата от спиралния ръкав, което няма какво повече да губи, ако не се подчинява на пат.

Тера ги гледаше втрещено.

— Но… ти каза… къде е баща ми?

— Баща ти е в безопасност — казах й. — „Икар“ не е звезден двигател, разбираш ли. Той е звезден тунел, свързан с друг такъв тунел някъде в галактиката. Баща ти случайно го е включил и е бил изхвърлен на другия му край.

— И на другия край има каликсири? — попита Еверет смаяно.

— Едва ли — казах аз. — Или по-скоро нямаше допреди два часа. Каликсирите чакаха тук, скрити под дърветата, когато кацнахме. Това е причината, поради която кацнах толкова близко до клоните. След като се стъмни и след като те заведох в хижата и включих прожекторите на люка, така че светлината да прикрие движенията им, те използваха подвижната стълба на десния борд да се качат в машинната секция, да минат през люка отгоре и оттам в малката сфера.

— Ами Пикс? — попита Тера.

— Всъщност положих доста усилия да накарам господин Антониевич да нареди Пикс да влезе вместо мен — казах и погледнах Антониевич. Безжизненият поглед беше заменен от ясно и силно желание за смърт. Моята смърт. Но каликсирите вече слизаха на палубата около него и той завинаги беше изгубил шанса си. — Когато Пикс влезе вътре, отнесе със себе си визуални образи на броя, оръжието и приблизителното разположение на хората, които каликсирите трябваше да поразят. И след като те изскочиха изневиделица и от последното място, откъдето някой би очаквал да се появят, цялата атака беше почти детска игра. Единственият въпрос беше дали ще дойдат преди Антониевич да реши, че вече не съм му полезен, и да ме застреля.

Един от командосите идваше към мен. Едното му рамо беше празно — там беше стоял Пикс. Самият Пикс вече седеше на рамото на Иксил.

— Като говорим за пристигане навреме, командире, какво е положението в хижата?

— Превзета — кратко докладва той.

— За какво говориш? — попита Брат Джон. — Нали каза…

— Е, не всички са тук — обясних аз. — Една втора група беше скрита близо до хижата, за да се погрижи за онези, които нямаше да са в кораба. Веднага щом командирът е научил от паметта на Пикс, че Никбар и другите са взети като заложници там, той е съобщил подробностите на другата група.

Тера погледна Брат Джон, после мен.

— Но аз мислех, че ти работиш за тези хора — възкликна тя. — Нали каза, че им дължиш половин милион коммарки!

— Вярно — признах аз. — И още им дължа. Но, разбираш ли, аз работех за други хора много преди Джонстън Ското Райланд да се измъкне от дупката си и да ипотекира душата ми.

И най-после тя разбра.

— Искаш да кажеш, че…

— Да — казах аз и заех почти забравена войнишка стойка. Аз също имах своята гордост… и отдавна не бях способен да го кажа на никого. — Аз съм майор Джордан Маккел, разузнавач от Бреговата охрана на Земята със специална задача. Позволи ми да ти представя моя шеф: полковник Иксил Т’адее, Каликсирска специална команда за борба с наркотиците. Нашата задача през последните дванадесет години беше да проникнем в най-големите организации в спиралния ръкав за контрабанда на наркотици и оръжия и да се опитаме да ги унищожим.

Обърнах се към Антониевич.

— И както вече казах, господин Антониевич — добавих тихо, — много ми е приятно да се срещнем. Полицията из целия спирален ръкав от отдавна чакаше да излезете от леговището си, за да ви арестува. Радвам се, че удостоихте мен с тази чест.