Тимъти Зан
Гонитба за Икар (21)

21.

В края на краищата излезе, че цялата огнева мощ е изразходвана в клуба — навън нямаше полиция, а само пъстра тълпа. Полицията може би беше заета с други по-спешни случаи и нашата безобидна престрелка не беше достатъчно важна, за да изисква специално внимание.

Особено без да има някакви оплаквания от страна на собственика на клуба; а и беше сигурно, че посланик Наск не би рискувал пат да изгубят контрол над „Икар“, като извика местните власти.

Което също беше добре, като се имаше предвид колко трудно се измъкнахме дори без намесата на властите. Вече беше среднощ, тълпите по улиците бяха поне два пъти повече, отколкото когато пристигнахме, и блъсканицата беше невероятна. В края на втората пресечка почти бях готов да извадя пистолета и да почна да стрелям, за да си разчиствам път.

Към блъсканицата се прибавяше напрежението от неизвестността дали и кога пат ще се прегрупират за ново нападение. Дори сред такава пъстра тълпа от различни раси Иксил и неговите порове са открояваха и привличаха далеч по-голямо внимание, отколкото ми харесваше. Но също като полицаите, пат и техните раболепни ликамски слуги не се появиха. Или вече бяха извели основната част от силите си, или Наск беше решил да съсредоточи каквото му беше останало на входовете на космодрума вместо да се мъчи да претърсва целия град. Надявах се, че неофициално възникналият космодрум, на който бяхме кацнали, не е отбелязан на неговата карта.

Оказа се, че нощният клуб не е много далеч от аптеката, където ликамите се бяха нахвърлили върху мен, което пък не беше много далеч от трамвайната спирка, на която бях слязъл. Иксил обаче ни поведе в съвсем различна посока. Разбрах тактическия замисъл на този план: на най-близката спирка естествено щяха да бъдат съсредоточени наблюдатели на пат.

Накрая стигнахме до някаква спирка и Иксил каза:

— Почакайте ей там. Ще проверя за нежелана компания.

— Правилно — съгласих се и помогнах на Еверет да седне на земята. — К’Тра може би имат мониторни камери и тук.

— Ще се погрижа за тях — обеща Иксил и се изгуби в гъмжащото множество.

— Какво беше това за мониторите? — попита Еверет и почеса крака си по краищата на лепенката за изгорено.

— Мониторните камери могат да бъдат използвани не от тези, които са ги поставили — казах аз. — Може би пат не си правят труда да ни търсят, защото вече са се включили в общоградската мониторна система.

— Факт, който Иксил, изглежда, веднага проумя — каза Никбар. Той се беше облегнал на стената срещу мен и ме гледаше замислено. — Иксил има ли някакъв военен опит, Маккел?

— Летим заедно шеста година — отговорих. — Не е споменавал за военна служба.

— Интересно — каза Никбар. Беше затворил очи и сега видях, че онова, което бях взел за замисленост, е просто голяма умора. — В някои отношения мисли като военен.

— Вероятно влияние от мен — казах аз. — Служил съм пет години в Бреговата охрана на Земята.

— Да, Тера ми разказа малко за твоята кариера — каза Никбар, отвори за кратко очи, после пак ги затвори. — Във всеки случай се надявам, че разбираш колко добър партньор е Иксил.

Не изпъчих гърди нито поех рязко дъх, нито извърших някои други неща, традиционно съпровождащи подобен момент на ослепително прозрение. Но с думите на Никбар последното от упоритите парчета на пъзела накрая си отиде на мястото. Сега знаех кой е убил Джоунс, кой се беше опитал да убие Иксил и работеше срещу нас, откакто „Икар“ излетя от Мейма.

И, което беше може би дори по-важно, знаех защо.

Иксил се появи до нас и каза:

— Всичко е чисто. — После помогна на Еверет да стане. — Хайде, трамваят идва.

— Чудесно — казах аз. — Вие тримата тръгвайте. Ще се срещнем на кораба.

Погледнаха ме така, сякаш неочаквано ми е изникнала втора глава.

— Какво си намислил? — попита Никбар.

— Трябва да свърша работата, за която дойдох — отговорих аз. — Не можах да взема борандис за Шон. Като стана дума за това, Наск ми взе всичките пари.

— Аз ще отида за борандис — каза Иксил. — Ти се връщай с другите.

— Те са ранени, Иксил — напомних му аз. — Ти си единственият здрав тук. Те се нуждаят от твоята помощ, за да се приберат благополучно.

— Ами ти? — възрази Еверет. — Не е безопасно да обикаляш самичък.

— Той е прав — съгласи се Никбар. — Иксил, помогни на Еверет да се прибере. Аз ще отида с Маккел.

— Иксил може би също ще се нуждае от твоята помощ — казах аз. — Еверет може да изпадне в шок и да трябва да се носи. Всъщност, Ревз, ти също можеш да изпаднеш в шок и няма начин аз да мога да те занеса на кораба. — Погледнах по линията. — И ако не тръгнеш, ще изпуснеш трамвая.

— Но… — започна Никбар.

— Не се хаби — посъветва го Иксил и сложи ръката на Еверет през рамото си. Пикс и Пакс затърсиха нови позиции. — Няма смисъл да спориш с него, когато е решил нещо.

— И какво ще стане, ако ликамите пак го пипнат? — изръмжа Никбар.

— Ликамите са мъртви или разпръснати — казах аз. — Лично аз съм повече загрижен какво ще се случи, ако пат намерят кораба и вие не сте там да го защитите. Наистина ли смятате, че Тера и Чорт могат да отблъснат едно организирано нападение сами?

— Той е прав — съгласи се неохотно Еверет.

— Разбира се, че съм прав — казах аз. — Един час след като се приберете, ще се върна. Ако не се върна, Иксил по-добре да се опита да излети. Отправете се към скришното място на Еверет, а аз ще се опитам да дойда там. А сега ми дайте пари.

— На — каза Иксил, извади портфейла си, подаде ми го и ме погледна спокойно. — Трябва да има достатъчно.

— Благодаря — казах и го взех. Видях, че има много, което му се ще да ми каже, но не искаше да го прави пред другите. — Тръгвайте.

— Пази се — каза Иксил.

— Имай вяра в мен — успокоих го аз.

Те тръгнаха, а аз отворих портфейла. Триста коммарки; повече от достатъчно. После се смесих с тълпата и тръгнах подир тях. Отчасти това беше обикновена предпазливост от моя страна, желание да бъда в задна позиция, в случай че не всички ликами са убити или разпръснати. Главно обаче исках да съм сигурен, че тримата наистина ще се качат на трамвая.

Скрит зад една група сканкси наблюдавах как тримата се качиха. Помотах се, докато трамваят потегли, после тръгнах да търся аптека.

Бях очаквал да нямам никакви трудности с купуването на борандис и наистина беше така. Десет минути след като влязох в аптеката бях отново на улицата с борандис за двеста коммарки, грижливо прибран във вътрешния ми джоб. Върнах се на спирката и зачаках следващия трамвай.

Той беше почти празен — пред празненствата повечето пътници отиваха към градовете, а не в обратна посока. Малкото пътници ме караха да съм по-подозрителен, отколкото ако трамваят беше препълнен, но пък можех да седна и да си почина. Общо взето, предимствата и недостатъците бяха еднакви.

Пътуването беше спокойно. Не видях нито пат, нито ликами, нито някакъв признак, че съм наблюдаван или следен. И след като пътувах, както ми се стори, доста кратко, вратите се отвориха на спирката на космодрума.

Очакваше ме дълго ходене до „Икар“, освен ако шансът и намаляващата плътност на тълпата не ми позволяха да взема някоя от маршрутните коли. Но с кола или пеша пристигането ми щеше да се отложи малко. Вместо да завия надясно и да се отправя към „Икар“, аз се обърнах наляво и тръгнах към сградата на СтаррКомм.

Администраторът на чичо Артър ме задържа няколко минути, което само по себе си беше лош знак — означаваше, че трябва да го събудят, а събуден от сън чичо Артър винаги беше далеч от най-доброто си настроение. Като към това се прибавеха и новините, които се канех да му съобщя, вероятно щях да имам един от най-неприятните ни разговори.

Когато накрая дисплеят светна, разбрах, че моята оценка на положението е зловещо неточна. Чичо Артър не беше по пижама и набързо наметната над нея роба и косата му не бе разрошена в многопосочен ореол. Вместо това беше в безупречен вид, добре сресан и облечен с най-елегантните дрехи, които го бях виждал да носи от години.

Което означаваше, че вместо да го вдигна от леглото всъщност съм прекъснал заседание на по-високо ниво от това на веригата хранителни магазини, в чиито тъмни води беше плувал през по-голямата част от живота си. Опитах се да преценя дали това е по-добро, или по-лошо, отколкото ако го бях събудил, но чукащата ми глава не можа да реши тази задача.

А после го погледнах в лицето и усетих как в сърцето ми се промъкна студ. Беше гробовно лице, лице на човек, който е бил притиснат в ъгъла от враговете си, без да има къде да отстъпи. Лице на шахмайстор, останал само с цар и пешка, който болезнено разбира, че ще трябва да жертва пешката.

— Здрасти, Джордан — каза той подчертано безразлично. — Тъкмо говорехме за теб. Как е положението?

— Моето не е толкова напечено — отговорих аз. — Как е вашето?

— Не е много добро — призна той. — Къде си сега.

— На Палмари — казах аз. — И се надявам да напусна колкото се може по-бързо.

— Да разбирам ли, че имаш проблеми?

— Може да се каже и така — съгласих се саркастично. — Пат ме разкриха и пуснаха ликамските си слуги да използват главата ми за барабан. Моят екипаж успя да ме освободи, но двама души получиха плазмени изгаряния. Зная, че не обичате да се въвличате много в моя живот, но ни е нужна известна подкрепа. И то бързо.

Изражението му, ако въобще беше възможно, стана малко по-безразлично.

— Къде отиваш след като излетиш?

— Един от екипажа има приятел на Бейскрим, с уединена хижа, която не използва — казах аз. Усещах смъртния студ да се разпростира още по-дълбоко в мен. Той още не беше отговорил на искането ми за подкрепа, а и споменаването на Бейскрим би трябвало да го накара бързо да потърси данни на компютъра си. Но не го беше направил. — Предполага се, че е на пет дни полет оттук, което, мисля, е в обхвата поне на някои от вашите хора.

— Да, така е — съгласи се неохотно той. — Джордан… страхувам се, че няма да получиш подкрепа.

Погледнах го.

— Мога ли да попитам защо?

— Ако трябва да съм откровен, защото Земята се огъна — каза той и гласът му неочаквано стана злобен. — Преди по-малко от петнадесет минути в Женева беше публикувано официално съобщение, че никоя обществена, правителствена или частна организация или хора с граждански връзки със Земята, или светове, свързани със Земята, не трябва да дават информация, персонал, материали или друга помощ на звезден кораб, летящ под името „Икар“.

Устните му трепнаха.

— Ти беше изрично споменат, Джордан. Заедно с Иксил и трима други от екипажа, на които знаеха имената.

— Това е глупост — казах аз. Сърцето ми се разтупка. Чичо Артър беше последният ми шанс. — Те не могат да направят това. Залозите са…

— Залозите са точно такива, каквито ги мислят — каза той и се намръщи. — Не ти казах другата част. Десетина минути преди Женева да публикува съобщението, пат публикуваха свое. Целият каликсирски народ те анатемоса.

Погледнах го и изречената от Наск заплаха срещу Иксил и неговия народ прозвуча в ума ми.

— Много бързо — казах аз. — Няма и час, откакто посланикът на пат отправи тази заплаха.

— Да — каза чичо Артър. — Не зная какво си направил, за да ги ядосаш, но изглежда, пат са решили да спрат да играят игрички.

— Повече ми харесваше, когато дебнеха, без да кажат на никого кого или какво всъщност искат. Женева забрави ли, че тук е включен и Арно Камерон?

Той вдигна рамене.

— Едва ли. Ако самият Камерон беше там, сигурен съм, че той би дърпал конците и дори би извлякъл облаги. Но доколкото зная, не е бил, а конците не се дърпат сами. — Той леко присви очи. — Освен ако ти не знаеш къде е.

— Дори и да знаех, сигурно нямаше да ви кажа — контрирах рязко. — Най-малкото не и пред агентите от печата с дълги уши.

Той погледна облеклото си и каза:

— Тази премяна ме издава, нали? Да, Женева беше достатъчно деликатна да изпрати двама представители да ми донесат лично копие от този указ. Но всъщност те не ни слушат.

— Ами значи трябва да ви благодаря за малките услуги — промърморих аз. — Край с нашето малко частно споразумение.

— Край, наистина — съгласи се той. — Малко съм изненадан, че властите не са ме забравили след толкова време.

— Жалко, че не са — казах и внимателно опипах буцата на тила си. Чувствах я с големината на грейпфрут, спечелил наградата на селскостопанска изложба. — Добре, значи ви е наредено да нямате работа с мен. И на вас, и на всеки друг от спиралния ръкав с десет пръста и червена кръв. Какво точно означава това?

Той въздъхна.

— Страхувам се, че означава точно това, което гласи. Не мога да имам въобще нищо общо с теб.

Изсумтях.

— О, стига! Откога държите сметка, че някой ви е казал какво можете и какво не можете да правите? Особено пък някой в Женева?

Той поклати глава.

— Ти не разбираш, Джордан. Това не е стратегическо или политическо решение от страна на държавници. Това е паническа реакция на хора, които са ужасени от онова, което пат биха могли да ни сторят, ако някой човек в спиралния ръкав — който и да било човек — бъде видян да ти помага.

— Това е смешно — настоях аз. — Пат блъфират… не може да не блъфират. Човешките стоки и товарите, свързани с хората, съставят поне четири-пет процента от товарите на пат. Те не могат да си позволят да изгубят всичко това с едно драскане с перото.

— Но го направиха с каликсирите — напомни ми той. — Да, зная, че каликсирският дял е минимален в сравнение с нашия. Но никой в Женева не е готов да нарече това блъф. — Той се поколеба. — И ако трябва да съм съвсем честен, и аз не съм убеден, че е блъф. Не и щом като може да се счита, че икономическото бъдеще на пат може да зависи от онова, което съдържа „Икар“.

Около половин минута никой от нас не каза нищо. Чичо Артър първи наруши тишината.

— А какво става с Рейланд и Антониевич? — попита той. — Съмнявам се, че Женева може да им връчи лично копие от указа.

— Не е трябвало да го правят — казах и се намръщих. — Посланикът на пат каза, че Брат Джон вече се бил отрекъл от всякаква връзка с нас.

— Много лошо — промърмори той. — Независимо какво мислиш за Антониевич, неговите хора може би имат ресурси да ви помогнат.

— Много странно, Тера изказа същото предположение — казах аз и подобно на обелка от лук от ума ми падна още една загадка относно убийството на Джоунс. — Макар че, за разлика от вас, на нея не й харесва идеята да предадем „Икар“ на престъпници.

— Не мога да кажа, че на мен ми харесва — призна чичо Артър. — Но ако трябва да избирам дали Антониевич, или пат да имат „Икар“… — Той поклати глава.

Поех си дълбоко дъх. Това беше. Всички парчета от пъзела накрая си отидоха на мястото и беше време да нанеса моя удар.

— А какво ще кажете, ако можете да имате всичко това? — попитах аз. — „Икар“ и всичко друго? Всичко, което винаги сте желали? Докъде бихте отишли, за да го вземете?

Един дълъг момент той не каза нищо, светлосините му очи бяха втренчени в мен по онзи начин, който винаги ме караше да чувствам, че иска да си пробие път до различни слоеве на душата ми.

— Говориш сериозно — каза най-после той.

— Адски сериозно — съгласих се. — Мога да го направя. Имайте предвид също, че ако не направим нищо, ще изгубим „Икар“. Или ще го вземат пат, или…

— Добре, убеди ме — прекъсна ме той. — Какво ти е необходимо?

През следващите десет минути му обясних всичко подробно.

 

 

Както можеше да се предвиди, когато напуснах сградата на СтаррКомм, нямаше маршрутни коли, което означаваше дълго ходене. Като имах предвид времето от един час, което бях дал на Иксил, тръгнах толкова бързо, колкото позволяваше чукащата ми глава и необходимостта да не изглеждам подозрителен.

Когато най-после се довлякох до кораба, не видях никого от другите навън. Но пък аз всъщност и не очаквах да видя някого, след като бях натоварил Иксил и Никбар да организират охраната. Чак когато стигнах до стълбата, открих Пикс, свит в сянката на един от плазовете за приземяване, възможно по-далеч от тълпата космонавти, разхождащи се наоколо дори в този час. Подсвирнах и той се спусна към мен. Успях да го хвана за ушите преди да има възможност да се опита да се изкатери по пищяла ми като по дърво.

— Иксил? — извиках тихо.

— Тук съм — чу се глас отгоре и отляво. Погледнах нагоре точно когато Иксил се появи зад празничните светлини, поставени по мое нареждане в пролуките на нашето камуфлажно покривало. — Някакъв проблем?

— Никакъв — казах аз. Той се промуши през една от по-големите пролуки и скочи на земята. — При теб?

— Беше много спокойно — каза той и махна с ръка на някого зад мен. Обърнах се и видях Чорт — тъкмо скачаше от една паркирана цистерна. — Чорт и Тера добре са се справили с илюминацията, нали?

— Добра работа — съгласих се и огледах светлините. — И сте заели много добро снайперистко положение.

— Всъщност идеята е на Чорт — каза Иксил, взе Пикс и го сложи на рамото си. — Той беше горе на пост, когато ние с Никбар и Еверет се върнахме. Тъй като каликсирите се забелязват малко по-лесно от креанците, го поставих на цистерната.

— Как е Шон?

— Зле, но не е в критично състояние. Този път поне не избяга. Тера се погрижи да бъде завързан здраво преди да заеме поста си на входния люк. — Той погледна нагоре. — Всъщност тя трябва да е още там — нито Еверет, нито Никбар бяха във форма да я сменят. Обади се преди да тръгнеш да влизаш — имам чувството, че е малко нервна.

— Много добре я разбирам — казах сухо и се обърнах към креанеца. — Как си, Чорт?

— Добре, капитан Маккел, благодаря — изсвири той и ме погледна внимателно. — Разбрах обаче, че ти си извадил лош късмет.

— Бил съм и по-зле — уверих го. — Остани с Иксил. Корабът е зареден, нали?

— Резервоарите са пълни догоре и всичко е платено — увери ме Иксил.

— Добре — казах аз, стъпих на най-долното стъпало на стълбата и хвърлих последен поглед наоколо. Никъде не се виждаха пат или ликами. Нито полиция или митничари. Но сега вече беше обелена последната люспа на лука, което всъщност не ме изненада особено. — Да тръгваме тогава.