Тимъти Зан
Гонитба за Икар (15)

15.

Едно нещо е да предложиш да разглобиш един цял кораб отвътре навън. Съвсем друго да започнеш да го правиш.

Все пак съвсем скоро стана ясно, че самата природа на странната конструкция на „Икар“ ще ни помогне. На нормален звезден кораб всички преградни стени и палуби са солидно облицовани или заварени една към друга, а повечето различни секции са отлети или формовани според специфичните изисквания. На „Икар“ преградните стени и палубите бяха свързани със същите елементи, използвани от хората на Камерон за закрепване на вътрешните плочи на корпуса, което направи процеса на разглобяване бърз и лесен. Освен това цялото вътрешно сглобяване беше от същите плочи от по един квадратен метър: единична дебелина за вътрешния корпус и повечето стени, двойна или тройна за палубите и поддържащите прегради. В един от малкото моменти, когато останах сам с Тера, я попитах за това и тя потвърди предположението ми, че техниците на Камерон нарочно са го конструирали така. Моделираните или излети подпорни секции щели да предизвикат недоумението на митническите инспектори на Мейма, но никой не обръща внимание на простите градивни плочи от по един квадратен метър.

Инвентарът на Иксил включваше само три инструмента за свързващи елементи, но тъй като трябваше да се извърши много пренасяне, ограниченият им брой дори ни помагаше. Камерон, Бог да го благослови, беше използвал метални сплави с голяма якост, но малко тегло, което означаваше, че дори Шон и Чорт могат сравнително лесно да влачат плочите до тунела. Сменявахме се на около двадесет минути, внимавайки да не се претоварим. Както беше предположил Иксил, имаше доста физическа работа.

През първите шест часа се ограничихме само върху демонтаж, като започнахме с неносещите стени и подвижните прегради, местехме плочите в тунела и ги трупахме до люка. После реших, че имаме достатъчно материал да започнем изпълнението на плана на Чорт за промяна на външността. Все още имахме два скафандъра на борда — третия оставихме на Ксатру, когато предадох трупа на Джоунс заедно с рапорта за неговата смърт. Казах на Тера и Никбар да ги облекат, изпратих ги с Чорт навън и стиснах палци.

Беше по-добре, отколкото бях очаквал. Оказа се, че Чорт умее добре да работи със заваряващ апарат, най-малкото толкова добре, колкото Иксил, ако не и малко по-добре. Бях се тревожил за това как ще се монтират плочите; Тера реши всеки от двамата да сглобява цяла надлъжна секция и да я нагласява на място между двете сфери, след което Чорт да прави заваряването. Четиримата останали си сменявахме работата от демонтаж с по-деликатната задача за преместване на нещата от несъществуващите вече каюти в новите помещения във вътрешността на корпуса. Гравитацията от 0.85 g на голямата сфера направи задачата за вдигане и пренасяне по-лека и в същото време помагаше за избягване на инерционните проблеми и погрешни стъпки на средите с малка гравитация.

Дните протичаха по постоянна, макар и леко френетична програма. Чорт прекарваше всеки час, когато не спеше, навън, очевидно с удоволствие, с изключение на кратките периоди, когато трябваше да влиза за презареждане на респиратора си. Онези от нас, които можеха да се поместят в скафандрите — всички освен Еверет, — се редуваха да излизат навън с него. Останалото ни време беше разпределено между демонтаж, преместване на необходимата апаратура до вътрешния корпус и изхвърляне на останалото или в лежане върху преместените койки почти в кома, което състояние заместваше нормалния сън.

След словесните престрелки и пълното отсъствие на общителност, с които се отличаваше пътуването до този момент, се бях подготвил за нарастване на общото напрежение, което щеше да създаде цялата тази непланувана работа. Отново — и това наистина бе изненада за мен — не се случи. От време на време имаше хапливи подмятания или ругатни под нос, но иначе спътниците ми се държаха повече като чартърен екипаж, отколкото като случайно събрали се полувраждебни непознати.

От друга страна, не трябваше да съм изненадан от неочакваната промяна. Преди наджиките да ни изпуснат в Утено бяхме най-обикновени междузвездни превозвачи, вършещи скучна работа срещу ниско заплащане, без да очакваме нещо в края на курса и със смътна заплаха от възможно отвличане. Сега неочаквано бяхме във фокуса на историята с възможност да се прочуем и в същото време застрашени от пат и тяхната омразна икономическа империя. Имахме шанса за обезсмъртяване — и, което е по-важно, за може би сериозно забогатяване — и това безсрамно групово посягане към златния телец ни сплотяваше.

Разбира се, зад шанса да влезем в историята се криеше по-мрачното разбиране, че ако пат ни хванат, дори нашите лични истории бързо ще свършат. Това несъмнено също беше част от причината за сътрудничество.

Но каквато и да беше причината, през първите четири дни нямаше нищо забележително. Бяха толкова безинтересни, че по средата на петия ден изтеглих Еверет и Иксил от работния екип и ги пратих на кърмата в машинната зала да започнат прекалибровка на апаратурата, която йонната атака на наджиките беше разкалибровала. После, докато Чорт, Никбар и Шон работеха навън, отидох при Тера в компютърната зала за един ударен курс по непознати междузвездни двигатели.

Урокът не продължи толкова дълго, колкото се надявах.

— Това ли е всичко, което са намерили? — попитах, когато последната страница с данни се появи върху компютърния дисплей.

— Бъди благодарен, че имаме и това — хапливо каза Тера, но и по нейното чело се появиха бръчки на безпокойство. Може би и тя като мен започваше да разбира колко малки наистина са изгледите за успех на цялата тази схема.

Намръщих се на отвора от един квадратен метър — маскиран панел за достъп в сферата, който Тера, за щастие, знаеше как да отвори, и попитах:

— И никога не са влизали повече от два метра вътре?

— Не — каза тя. — Страхуваха се да не се оплетат в жиците и да не повредят нещо. Виждаш какъв лабиринт е вътре.

Легнах на пода и светнах в дупката. Беше права — вътре беше истинска джунгла.

— Прилича ми на машинно помещение — казах и осветих друга площ. Малкото, което можах да видя, приличаше на светещи панели. — Чудя се дали е проектирано така, или всички кабелни връзки са се омотали през годините. Ти каза, че има друг достъп от другата страна на сферата, нали?

— Да, зад второто табло с прекъсвачи в машинната зала — каза тя. — Таблото е на панти за по-лесно отваряне.

— Оттам по-добре ли се вижда?

— Всъщност не. — Тя посочи отвора. — Опитаха се да изпратят роботи, но интерфейсният кабел се оплете в жиците и доктор Чоу се страхуваше да не скъсат нещо, ако се опитат да го освободят. Имаха и един самонасочващ се робот, който влезе малко по-навътре, но нещо обърка сензорите му и той блокира.

— Е, без пълна представа какво става тук няма да стигнем доникъде — казах аз.

— Надявам се не предлагаш някой от нас да влезе вътре — каза тя. — Щом роботите не успяха, ти изобщо няма да успееш.

— Ще ми се да мисля, че съм малко по-компетентен от разни железа — казах. — Но при това положение мисля да започна с нещо малко по-малко.

— Как така? — намръщи се тя.

— Доведи Иксил — казах — и ще ти покажа.

Иксил не беше по-ентусиазиран от Тера от идеята ми.

— Не зная, Джордан — каза той. Галеше неспокойно Пакс, който се беше свил на лявото му рамо. — Във всяка конструкция на звезден двигател, за която съм чувал, има десетки места с високо напрежение и свързани с тях шокови кондензатори. Ако Пакс се допре до някой, ще загине.

— Той непрекъснато минава през силови изолационни тръби — напомних му аз. — Как избягва местата с нарушена изолация там?

— Той знае какво да очаква при нашите конструкции — каза Иксил. — Това е другопланетна, непозната конструкция със съвсем различни условни знаци. Поради тази причина дори линиите с ниско напрежение може да са останали без изолация. Ние с теб сме достатъчно големи да преживеем такива малки токови удари, но Пакс не е.

— Зная — отвърнах аз. — Ще ми се да беше обратното. Но не е. Трябва да видим какво има вътре и Пикс и Пакс са единствените очи, които имаме.

— Освен нашите — добави Иксил. — Защо вместо него не вляза аз?

— Не — възрази Тера част от секундата преди да отворя уста. — Няма начин.

— Но аз мога да видя какво има вътре — настоя той. — Има знаци, които аз зная как да разчета, докато на Пакс му липсва интелигентност за това. Ако вляза само малко, достатъчно, за да огледам тази плетеница, мога да го информирам какво съм намерил и да го пусна вътре тогава. С това ще му дам по-добър шанс.

Тера поклати глава.

— Съжалявам, Иксил, но не мога да позволя да го направиш. Никой не трябва да влиза вътре, докато не изготвим план на всички силови източници. Или Пикс или Пакс — или никой.

— Добре — каза той и въздъхна примирено. — Какво точно искаш да направи той?

— Трябва да намери път до центъра на сферата — казах аз. — Чорт и Никбар не са съвсем наясно с детайлите на тази конструкция с две сфери, но и двамата смятат, че някъде в центъра трябва да има резонансен кристал, вероятно с контролен панел или увит около кристала, или някъде наблизо. Ако са прави и ние можем или да разгледаме внимателно контролните табла… или, още по-добре, да ги свържем с нашата контролна система тук… може би ще можем да го активираме.

— Ако изобщо работи — измърмори Иксил и сложи Пакс на рамото си.

— Е, нещо вътре все пак използва енергия — напомних му. — Макар че нямам ни най-малка представа откъде се взима тази енергия. Предупреди го да внимава къде си пъха носа и да не бърза. Бездруго не бързаме кой знае колко.

Иксил само кимна — общуваше с разузнавачите си. После пое дълбоко дъх, вдигна Пакс от рамото си и го сложи на пода до отвора. За момент порът подуши ръба, малкият му нос се сбръчка, сякаш той не хареса миризмата. После със звук, който прозвуча почти като успокоителен писък, се вмъкна вътре.

Иксил моментално коленичи, взе фенерчето от ръката ми и светна.

— Не изглежда да има някаква гравитация там — каза той. — Пакс се движи покрай проводниците така, както го прави при нулева гравитация.

Погледнах Тера.

— Не зная — каза тя. — Макар че ако целта на гравитационното поле тук е да поддържа центъра на резонансната кухина празен, сигурно в по-малката сфера няма да има нужда от такова.

Няколко минути мълчахме. Накрая Иксил се изправи, върна ми фенерчето и каза:

— Изчезна зад нещо, което прилича на многокабелен куплунг.

— Няма да пострада — тихо каза Тера и сложи успокоително ръка върху рамото му. — Нали върши тази работа непрекъснато.

Иксил изсумтя; очевидно не искаше да бъде успокояван.

— По-добре да се върна в машинната зала… там има да се правят още много настройки, а Еверет не знае как. Ще ме викнете ли като се върне?

— Да — уверих го аз. — Всъщност, Тера, ти може да отидеш с него и да отвориш другия отвор за достъп, онзи, който каза, че е зад таблото с прекъсвачите. Ако Пакс се обърка с ориентировката, ще е добре да има втори изход.

— Добра идея — каза тя. — Да тръгваме, Иксил.

Те се изкачиха по малката кривина — все още малко ми се виеше свят, като гледах хора да ходят по корпуса — и изчезнаха през отворената херметическа врата в тунела с нулева гравитация. Въздъхнах, легнах на пода и светнах с фенерчето. Пакс беше изчезнал, макар че ми се стори да чувам случайни драскания от маневрите му в лабиринта. Внимателно си пъхнах главата в дупката и осветих вътрешността.

И тогава видях пролуката.

Все още лежах и я изучавах, когато Тера се върна.

— Той наистина се притеснява, нали? — каза тя и клекна до мен. — Твърди, че не били домашни любимци, но аз мисля, че наистина…

— Чоу и неговите хора правили ли са снимки на онова, което може да се види от този отвор? — прекъснах я аз.

Трябваше й половин секунда да превключи.

— Мисля, че да — каза тя. — Не ги споменах, защото…

— Покажи ми ги — заповядах. — Намери ми такава, която показва сив трапецоид, широк половин метър и с две дузини проводници, излизащи от златни конектори по краищата му.

Тя седна на компютъра и пръстите й заиграха по клавиатурата.

Станах и отидох при нея.

Оказа се, че хората на доктор Чоу са направили много снимки. На Тера й трябваше почти минута да намери онази, която търсех.

И когато я намери, предположението ми се потвърди.

— Тера, ти каза, че баща ти е напуснал кораба на Потоси — казах аз. — Откъде знаеше? Баща ти остави ли ти бележка?

Тя поклати глава, после ме погледна.

— Не, нищо такова — каза тя с нотка на неопределен ужас, който прие от моето настроение. — Казах ти: нямаше го, нямаше го и багажа му.

— Правилно — кимнах аз. — Само че не си се сетила да погледнеш в малката сфера, нали?

Очите й се разшириха.

— О, не! Той не е… о, Господи!

— Не, не, не го видях — побързах да я уверя. — Искам да кажа…

— Няма никой?

— Да — потвърдих аз. — Но има пролука в кабелите. Сякаш някой си е проправил път, за да мине.

— Не е ли възможно да е бил Пакс?

— С човешки размери е — казах тихо. — Виж, той може би се крие там.

Тя поклати глава, кратко нервно движение.

— Не, през последните два дни работихме тук. Той щеше да чуе гласа ми и да излезе. — Тя преглътна. — Ако не е…

Погледнах отново през дупката и стигнах до неизбежното решение.

— Влизам — заявих и пристъпих натам.

Успях да направя само една крачка. Ръката й се стрелна към мен като гърмяща змия и ме хвана за китката.

— Не! — отсече тя. Стискаше със сила, която ме изненада. — Не! Ако той е мъртъв, това означава, че нещо го е убило. Не можем да рискуваме и теб.

— Такава загриженост за някакъв си мръсен контрабандист? — отвърнах язвително. Не беше добре да го казвам, но в момента не се чувствах особено добър. — А може би той не е мъртъв… може би е ранен или в безсъзнание, или парализиран. Може би не може да стигне до отвора и дори не може да те извика.

— Ако е влязъл, докато бяхме на Потоси, е вътре от единадесет дни — каза тя. Гласът й прозвуча глухо, но ръката й ме стискаше все така силно. — Всяко достатъчно сериозно нараняване, за да не може да излезе самичък, отдавна го е убило.

— Освен ако не е ранен току-що — отвърнах. Не бях склонен да се предам. — Може би още е жив.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ще изчакаме Пакс да излезе.

— Половин час — предупредих я аз.

— Един.

Възразих, отново я погледнах и се предадох.

— Добре, един час.

Тя кимна и цяла минута гледа в отвора. После неохотно изключи компютърната снимка, която бяхме гледали, седна до бюрото и помоли:

— Разкажи ми за себе си, Маккел.

Вдигнах рамене и седнах до нея.

— Няма много за разказване.

— Разбира се, че има — възрази тя. — Някога си имал надежди и планове, и мечти. Може би все още имаш. Какво щеше да правиш, ако не се занимаваше с контрабанда?

— Кой може да каже? — отвърнах аз. Тя не се интересуваше от моите надежди и мечти, разбира се. Знаех го. Просто търсеше някакъв разговор, нещо, което да я отвлече от мислите за баща й, плуващ мъртъв някъде между кабелите. — Някога мислех, че мога да направя кариера в Бреговата охрана на Земята. Това свърши, когато казах на един старши офицер какво мисля за него.

— Публично?

— Достатъчно публично да ме изправят пред военен съд — признах аз. — После се опитах да направя транспортна корабна фирма, само че отново си изтървах нервите и ударих един от партньорите.

— Странно — промърмори тя. — Не правиш впечатление на крайно саморазрушителен тип.

— Не се тревожи — успокоих я аз. — Аз съм саморазрушителен само когато се отнася за потенциално перспективни кариери. Когато става дума за лично оцеляване, не съм толкова избухлив.

— Може би проблемът е, че се страхуваш от успеха — предположи тя. — Виждала съм го у много хора.

— Това не е особено оригинална диагноза — казах аз. — И други мои познати са го предполагали. Разбира се, за непосредственото бъдеще моите възможности за всякакъв вид успех са доста скромни.

— Приблизително до средата на следващото столетие, предполагам.

— Приблизително.

Тя замълча за момент.

— Какво ще кажеш, ако предложа да откупя теб и твоя договор от онзи контрабандист?

Намръщих се. На лицето й не можах да открия никакъв хумор.

— Моля?

— Какво ще кажеш, ако предложа да откупя договора ти? — повтори тя. — Веднъж вече те питах, ако си спомняш. Ти доста подигравателно ме контрира — запита ме дали имам половин милион джобни.

Изчервих се.

— Тогава не знаех коя си.

— Сега знаеш — каза тя. — И знаеш също… или трябва да знаеш, ако все още не знаеш… че имам значително повече от половин милион коммарки.

По тялото ми премина не съвсем приятна тръпка.

— Искаш да кажеш, че да ме избавиш от моето затруднение, породено от собственото ми твърдоглаво погрешно ръководене на бизнеса ми, е толкова важно за теб?

— Защо не? — попита тя. — Мога да си го позволя.

— Сигурен съм, че можеш — отговорих. Тази територия не беше безопасна. — „Камерон Индъстрис“ вероятно харчи половин милион годишно само за кламери. Което, ако мога да се изразя така, е адски по-добро капиталовложение, отколкото ще бъда аз.

— Защо реши, че си някакво капиталовложение? — контрира ме тя.

— По метода на елиминирането — отвърнах. — Не отговарям на изискванията за благотворителност и съм твърде стар, за да бъда осиновен.

Очаквах да се засегне. Но тя или беше много разтревожена за баща си, за да забележи неблагодарното ми отношение, или се дразнеше по-трудно, отколкото предполагах.

— Може би наградата ще е безопасното завръщане на „Икар“ на Земята — каза тя. — Възнаграждение за извършени услуги.

— По-добре почакай да стигнем на Земята преди да рискуваш с възнаграждението — предупредих я. — Освен ако, разбира се, не мислиш, че това е най-добрият начин да си осигуриш моята лоялност.

— Или ако искам да ти дам нов шанс — каза тя все още необяснимо невъзмутима. — Мястото ти не е при контрабандистите и престъпниците. Ти не си от техния тип.

Беше по-лошо, отколкото си мислех. Сега тя виждаше в мен благородство и нежност, и скромност. Трябваше да пресека това веднага, преди да възникне затруднение, от което нямаше да мога да изляза.

— Не го схващай като обида или нещо подобно — казах аз, — но висшето общество, сред което си израснала, не е точно средата, която е необходима, за да можеш да съдиш за хора като мен. Аз бих могъл да ти разкажа за човек с херувимско лице и маниери, който би могъл да поръча на главорезите си да ти изтръгнат сърцето и да наблюдава това, без да му мигне окото.

— Май много ги разбираш тия работи — коментира тя.

— Просто не искам да пострадаш от забъркване в неща, които ти не разбираш — промърморих. — Нещо повече, не искам и аз да пострадам. Остани си при корпоративните сливания или археологическите разкопки, или при онова, което си правила при баща си, Илейна Тера Камерон. Така ще живееш по-дълго.

Неочаквано се намръщих — бях се сетил за нещо.

— Илейна Тера Камерон — повторих. — ETC^[1]?

— Браво — похвали ме тя. — Това е малка шега от страна на баща ми. Аз съм четвърто дете, малко непланирано, и единствена дъщеря — мама искала да си има и момиче. А тя обикновено постига онова, което си е наумила.

— И оттук et cetera?

— Тя дори не го забелязала четири години — каза Тера. — Чак докато не започнах да се уча да пиша и да драскам инициалите си навсякъде.

— Бас държа, че е била благодарна на баща ти.

— Всъщност беше повече ядосана, че е пропуснала да открие шегата. Особено като се вземе предвид, че татко е специалист по такъв вид игра на думи.

— Но не е имало нищо такова с имената на братята ти, така ли?

Тя вдигна рамене.

— Поне никой не го е разгадал. Татко никога не би разкрил скритите си шеги с имената.

— Точно в неговия стил — казах аз. — Той има репутацията на играч, който непрекъснато има скрити карти.

— Само когато е необходимо — поправи ме Тера. — И никога не ги крие от семейството си и приятелите си. — Тя погледна към отвора. — Което прави всичко това още по-странно. Защо ще влезе вътре, без да ми каже? Особено след като нареди никой да не го прави?

— Може би се е страхувал, че пак ще вляза между двата корпуса да го търся — предположих аз.

— Но защо не ми е казал? — настоя тя. — Между инцидента и нашето приземяване на Потоси имаше ден и половина. Ако е мислел, че трябва да се скрие от теб, имаше достатъчно време да го обсъдим.

— Освен ако не е мислел, че може да вляза неочаквано и да го открия — казах. — Не забравяй, че на кораба няма друго място, където би могъл да се скрие.

— О, разбира се, че има — възрази тя. — Каюта номер две на втората палуба — тази на Джоунс. След като Иксил свали бутона за отваряне и го сложи на собствената си врата, тя стана идеална за криене. Предвиждахме той да се премести там.

— С достъп за влизане и излизане през вътрешния корпус? — попитах аз и почувствах как лицето ми пламна, но се надявах, че тя няма да го забележи. Отново се бях изложил. Макар че, ако трябваше да съм честен, когато бях научил за тайния пътник, той вече беше изчезнал.

— Не можехме да поемем риска някой да го види, нали? Бяхме махнали някои от свързващите елементи на корпуса, така че да може бързо да влиза и излиза.

— Ясно! — възкликнах. Изпитвах към него все по-силно уважение — като към носител на Нобелова награда. Бях изминал цялата площ между двата корпуса от десния до левия борд и не ми беше дошло наум да проверя за разхлабени или липсващи съединителни елементи на вътрешния корпус. — Но той никога не е бил там.

Тя поклати глава.

— Планирахме да се премести, когато ти отиде да търсиш наркотика за Шон, но Шон избяга и всички трябваше да излезем да го търсим. После възникна проблемът с митницата и не можех да го потърся, докато митничарите не се махнат.

— Затова ли си била в машинната зала, когато Еверет те е търсил? — попитах. — За да вземеш инструменти?

Тя се усмихна напрегнато.

— Много си проницателен. Да, точно затова. И когато Еверет дойде, помислих, че сме открити, но той каза, че Шон е изчезнал, и изскочи навън, без да ме пита какво търся там. — Тя вдигна рамене. — После, разбира се, когато ти ме попита и изложих компютърната история, трябваше да разглобя компютъра и да твърдя, че е имало дефекти. Добре се получи с праха вътре. Това беше голяма изненада и за мен.

Чу се далечен слаб звук като от стържене на метал о метал и аз погледнах с надежда към отвора. Но нямаше никаква следа от Пакс. Вероятно някой от групата навън беше ударил в корпуса с нещо.

— Може би го е видял някой от другите — предположих. — С това може да се обясни решението му да се скрие другаде.

— Но тогава защо този някой не е казал нищо? — посочи основателно Тера. — Искам да кажа след оставената от него бележка, в която обяснява защо не е дошъл, не мислиш ли, че ако някой го беше видял на борда, нямаше да каже?

— Би трябвало — съгласих се. — Освен ако този някой не е имал причина да го запази в тайна. Може би баща ти го е хванал да върши нещо, което… ох, по дяволите!

Тера го разбра едновременно с мен.

— Отровата, която намери в каютата на Иксил — каза тя задъхано. — Разбира се. Татко по някаква причина е вървял по коридора и го е видял да я оставя.

Очите й се разшириха.

— О, Боже! Маккел… той може би не е влязъл самичък! Може би са го…

— Влизам — казах аз, взех фенерчето и го пъхнах в колана си. — В лечебницата има две санитарни чанти. Донеси ми едната.

Тя бързо затича по изкривената повърхност, стъпките й зловещо ехтяха в празното пространство. Отправих се в почти обратната посока през останалото от вътрешния корпус на „Икар“ към двата купа апарати от механичната и електронната работилници и взех един инструментален колан, електронен детектор за поле, няколко рула изолационна лента и няколко други неща.

Когато се върнах, Тера вече чакаше до компютъра.

— Ето чантата — каза тя. — Сложих и вода и няколко кубчета храна за първа помощ.

— Благодаря — казах аз, без да й напомням, че обременяването ми с ненужен товар ще направи движението ми през сферата още по-трудно. Но тя само се опитваше да ми помогне. Закачих чантата на колана си и казах колкото се може по-хладнокръвно: — Добре. Чао.

— Успех — тихо каза тя.

Погледнах я намръщено, зачуден дали не съм усетил в гласа й загриженост. Но после разбрах, че тази загриженост не е за мен, или поне не главно за мен. Беше за баща й.

Обърнах се, отидох до отвора, клекнах, поех дълбоко дъх и се вмъкнах вътре.