Тимъти Зан
Гонитба за Икар (20)

20.

Това беше последното, което очаквах да видя. Последната личност в спиралния ръкав, за която бих помислил, че може да влезе с арогантно спокойствие в бърлогата на пат. Отворих уста да кажа нещо — каквото и да е, — но той ме изпревари.

— Виждам, че сте го хванали — каза той на Наск. — Навреме.

— Да, хванах го — отговори Наск, значително по-малко изненадан от появата на Никбар от мен. — Ти кой си?

— Как смееш да ми задаваш такъв въпрос? — презрително изръмжа Никбар. — Къде гледа, когато Брош показа картата ми за самоличност на монитора?

— Видях ясно само печата на генералния директор — отвърна Наск. — Не и номера или ранга.

С крайно сдържана въздишка Никбар извади от вътрешния си джоб калъфка с документ за самоличност и я сложи на бюрото.

— Добре. Заповядай.

Наск я взе и я разглежда почти половин минута. Останалите стояха по местата си и мълчаха. Аз също. Никбар огледа стаята и всички грозници подред, погледна и мен за кратко и съвсем безразлично, след това отново се обърна към Наск.

Той почти неохотно затвори калъфката и я сложи на бюрото.

— Е? — попита Никбар.

— Ще изпълня всичко, което наредите — каза Наск. Гласът му прозвуча почти сърдито.

— Добре — каза Никбар. — Брош ми каза, че ти си посланик на Палмари. Ако ми кажеш, че това е някаква пристройка на посолството, бих искал доказателство за това.

— Разбира се, че не е посолството — каза категорично Наск, бръкна в робата си и извади калъфка с картата си за самоличност. — Избрах това място точно защото не исках срещата да се състои на официално място.

— Тогава къде сме все пак? — попитах аз.

Наск ме погледна, но не отговори. Никбар разглеждаше документите на Наск и дори не си направи труда да ме погледне. Погледнах ликамите, но изглежда, никой от тях не искаше да говори с мен. След малко Никбар затвори картата на Наск, остави я на бюрото до своята и попита:

— Докъде стигнахте?

— Ами хванахме го. — Наск ме посочи. — Това е началото. — Той се изкашля. — Ще ме простите, че се изненадах от неочакваното ви появяване, но никой не ми е съобщил, че ще дойдете.

— Още по-изненадан ще си, ако ти кажа името на кораба, с който дойдох — сухо каза Никбар. — Един малък независим транспортен кораб на име „Икар“.

Тримата пат сякаш едновременно хванаха един и същ проводник под високо напрежение.

— „Икар“? — възкликна Ениг. Прозвуча повече като пъшкане, отколкото като членоразделна реч.

— Вие не четете ли последните бюлетини на собственото си правителство? — намуси се Никбар. — Моята снимка трябва да е разлепена из цялото посолство и да ме идентифицира като човек от екипажа на „Икар“.

— Няма такива снимки — каза Наск. — Още изграждаме профила на екипажа на „Икар“ чрез събиране на данни от различни донесения и нямаме никакви картини или скици.

— Немарливост — измърмори Никбар.

— Правим всичко каквото може с онова, което имаме — настоя Наск. — Беше чист късмет, че телохранителите на Ениг са видели Маккел да отива към аптеката и са го познали въпреки маскировката.

— Телохранителите на Ениг? — Никбар се намръщи и погледна към Ениг.

— Да — каза Наск. — Ениг и Брош са първи и втори пилоти на товарния кораб „Предпазлив“.

— Цивилни? — възмути се Никбар. Очите му хвърляха мълнии. — Въвели сте цивилни в тази операция?

— Нямах избор — отвърна остро Наск. — Не можех да включа моя персонал, по същата причина не заведох Маккел в посолството. Освен това Брош и Ениг вече не са съвсем цивилни. Техният кораб е единственият, който в момента е на планетата, а след като вземем „Икар“, ще имаме нужда от пилот да го откара на Аут. Така че мобилизирах и двамата.

— Разбирам — каза Никбар. — Значи знаете къде е корабът?

— Още не — призна Наск. — Тъкмо бях започнал разпита. — Той ме погледна доста възмутено. — Сега, предполагам, въпросът е решен.

— Не съвсем — каза Никбар. — Останалите от екипажа знаят, че този тук е изчезнал, и са вдигнати по тревога. Трябва да сме внимателни, иначе рискуваме артефактът да бъде повреден.

— А това ще е много лошо — промърморих аз.

Никбар ме погледна, сякаш съм нещо, което е видял залепено за подметката му.

— Кои са тези? — попита той и махна към струпаните ликами. — Други повикани на военна служба?

— Те са охрана на личния ми кораб — каза Брош, очевидно подразнен от пренебрежението на Никбар. — Много способни бойци.

— Така ли? — каза Никбар, обърна се и огледа всички ликами един по един. — Да не би да имаш шапки невидимки за всички?

— Какво? — попита Брош стреснато. — Какви шапки?

— Това е единственият начин, по който ще можем да се доближим до „Икар“ достатъчно, за да можем да използваме тези оръжия — каза Никбар и потупа пистолета на най-близкия до него ликам.

— Да, разбирам — кимна Наск. — Правилна забележка. Брош, охранителите отвън имат ли плазмено оръжие?

— Само някои — отговори Брош притеснено. Очевидно не беше свикнал да има работа с високопоставени агенти. — Ще се обадя да питам колко са.

— Не по телефона — каза Никбар, когато Брош бръкна под робата си. — Не искаме нищо, което може да бъде проследено по телефонната система. Вие тримата — той посочи трима от ликамите — идете при другите и съберете плазмените им оръжия.

— Момент — протестира Брош и ме посочи. — Не можете да ги изпратите навън. Какво ще правим с него?

— Какво? Трябват ви повече от пет от твоите висококвалифицирани защитници да пазят един окован в белезници затворник? — презрително възкликна Никбар.

— Той има право — намеси се Наск. — Маккел е много опасен човек и вече се е измъквал от няколко капана. Ениг може да свърши тази работа с оръжията.

— Аз искам не по-малко от вас вие тримата да не излизате от тази стая — каза Никбар с глас, от който личеше, че губи търпение. — Вие дори не би трябвало да се намирате в тази част на града.

— Сега почва Панаира — каза Наск. — Всички раси се събират. — Той кимна на тримата ликами, които Никбар беше посочил. — Изпълнете заповедта.

— И донесете един за мен — добави Никбар, когато тримата тръгнаха към вратата.

— Не сте въоръжен? — учуди се Наск.

— Знаеш, че не съм — каза Никбар. — Не може да не си наблюдавал, докато Ениг и телохранителите му ме проверяваха за оръжие отвън.

— Моят въпрос беше повече в смисъл защо въобще нямате оръжие — каза Наск.

— Как да се кача с оръжие на борда на „Икар“, като Маккел си пъха носа навсякъде? — напомни му Никбар.

— Добре ни измами — изръмжах аз злобно. — Особено онази реч, която изнесе в машинната зала.

Той вдигна подигравателно вежди и каза:

— Така ли? Мисля, дадох ясно да се разбере, че според мен пат са несправедливо тормозени просто защото са технически по-оригинални от останалите. Сигурно не си слушал внимателно.

— Сигурно — промърморих и усетих как надбъбречната ми жлеза почва да отделя голяма доза адреналин. Бях слушал този разговор; бях чул всичко. И той в никакъв случай не отговаряше на онова, което Никбар казваше сега.

Което означаваше, че той или играе някаква напълно безсмислена игра с мен… или че тук става нещо съвсем друго.

И тогава, точно когато Никбар презрително ми обърна гръб и пак заговори на Наск, чух най-прекрасния звук, който бях чувал през живота си. Мек звук, едва доловим и, разбира се, съвсем не мелодичен. Но въпреки това звук, който ме изпълни с надежда.

Мекото кихане на каликсирски пор.

Щях да съм изненадан, ако някой от другите го бе чул. Никбар разговаряше с нисък началнически тон с Наск — вероятно обсъждаха планове за предстоящото нападение над „Икар“, а ликамите продължаваха да ме гледат гадно. Бавно, все едно и аз ги оглеждам така, извъртях глава и накрая видях отдушника на пода.

Там беше, едва се виждаше в сянката на решетката: Пикс или Пакс, не можех да кажа кой от двата, с обърната настрана глава, сякаш се чеше. Също толкова бавно се обърнах отново към бюрото — не исках интересът ми към тази част на стаята да предизвика никакво неприятно любопитство.

Никбар гледаше косо към мен, без да спира да приказва на Наск. Спуснах клепач един милиметър надолу и в отговор получих също толкова микроскопично кимане. После той забеляза, че идентификационната му карта все още е на бюрото, и си я прибра в джоба. Не своята карта, разбира се, а онази, която бях взел от агента на пат на Дорсинд след опита на моето старо приятелче Джеймс Фулбрайт да спечели наградата. Очевидно моята първоначална оценка за Томпсън като малко повече от усърден счетоводител съвсем не беше вярна.

— И сега сигурно се чудиш какво ще правим с теб — сухо каза Никбар.

— О, не, не ми казвай — казах аз, като не забравих да вложа в гласа си същата злоба, като преди малко. — Аз обичам изненадите.

— Ако бях на твое място, нямаше да съм толкова лекомислен — укори ме Никбар. — Дали останалата част от екипажа на „Икар“ ще живее, или ще умре зависи изцяло от теб. Фактически ще кажа само, че… какво става, по дяволите? — Той скочи към стената. Наск възкликна уплашено.

И съвсем основателно. От отдушниците — и от горния, и от долния, неочаквано изскочи гъст светложълт пушек.

— Пожар! — изкрещя Ениг.

— Вие тримата, излизайте оттук! — отсече Никбар и се наведе над долния отдушник. — Охрана… затворете този отдушник.

Двама от петимата ликами вече подскачаха, опитвайки се да стигнат дръжката за затваряне на горния отдушник. Откъм долния се чу остър звук на счупен метал — и след миг Никбар изскочи извън пушека.

Държеше тримилиметровия пистолет на Фулбрайт.

Първите два изстрела повалиха двамата ликами, които все още ме пазеха. Третият охранител вдигна оръжието си, но изгуби последния си шанс, понеже се наведох настрана, изритах оръжието му и с още един ритник го повалих. Никбар систематично отстраняваше останалите охранители. Засилих се отново със стола на гърба и се хвърлих към Наск.

Той избута стола си назад и бръкна да извади нещо от чекмеджето.

— Спри — предупреди го един познат глас от входа.

Наск замръзна. Успях да спра, после бавно се обърнах. През черната мъгла, появила се пред очите ми от неочакваното усилие, видях Иксил с плазмен пистолет в ръка. Целеше се право в Наск, широките му рамене и спокойната поза отнемаха всяка надежда за бягство на двамата патиански пилоти, които стояха вцепенени пред него.

— Разбирам — каза Наск и бавно се изправи. Ръцете му бяха празни.

— Това тук е като повторно класово обединяване — казах аз. Гласът ми прозвуча като от много далеч — механичният чук, който очевидно беше свършил обедната си почивка и отново беше започнал да ме удря по тила, го заглушаваше. — Надявам се някой да се е сетил да донесе някакво болкоуспокояващо.

— Направихме нещо по-добро — увери ме Иксил, вкара Брош и Ениг при Наск и затвори вратата. — Доведохме Еверет. Чака отвън.

— Еверет? — повторих като ехо. — Аз му казах да стои при Шон.

— Тера и Чорт са при Шон — успокои ме Никбар. Сега той беше до мен и разглеждаше белезниците. — Дойде ни наум, че ти може би ще се нуждаеш по-спешно от медицинска помощ, отколкото той.

— Засега не, но може би ще се наложи — признах аз и кимнах към един от мъртвите охранители на пода. — Този. Ключовете са в торбичката на колана му. Как ме намерихте?

— Всъщност изобщо не сме те губили — каза Никбар и се наведе да извади ключовете. — Тера искаше да знае къде точно щеше да отидеш, за да изпълниш поръчката.

Наск ни гледаше намръщено.

— Не се безпокой, че ще издадеш нещо — казах на Никбар. — В края на краищата те ме причакаха пред аптеката. Вече сглобяват мозайката.

— Почти сме я сглобили — тихо каза Наск. — И рано или късно ще ви хванем. И тогава ще искате да се бяхте спазарили тук и сега. Много ще искате.

— Искаш ли да се обзаложим, че няма да искаме — предложих му. Но не бях толкова сигурен. Защото поне в обозримото бъдеще парите определено бяха у пат. — Значи като излязох, тя ви извика и ви прати да ме проследите? — попитах Никбар.

— Фактически ние вече се бяхме организирали — каза Никбар и се зае с белезниците ми. — След като ликамите се нахвърлиха върху теб, те последвах дотук и после извиках Иксил. Той донесе химикалите, които ми бяха необходими, и докато приготвях димките и фитилите, изпрати поровете да разузнаят. Те се върнаха и им сложихме хамути да внесат димките и пистолета.

— И ме освободихте — казах и заразтривах китките си. Значи това беше правил порът в отдушника: беше прегризал коланите на хамута, така че да избяга, когато димката избухне. — Какво предвижда останалата част от плана?

Никбар кимна към тримата пат.

— Закопчаваме тези приятели един за друг и се махаме оттук.

— Добър план — казах аз. — Има само един проблем. Техният кораб. Трябва да е доста голям, иначе Наск нямаше да мисли, че ще могат да завладеят „Икар“. Ако се освободят преди да отлетим от планетата, може да им хрумне да се опитат да ни заловят.

— Прав си — призна Никбар. — Е… ако си съгласен, аз ще се оправя с това.

— Предупредих ви — каза Наск заплашително. — Убийството на наши граждани се наказва с най-строгото наказание, което можете да си представите.

— И как ще разберат кой го е извършил? — присмя се Никбар.

— Има начини — каза Наск все така заплашително. — Винаги има начини.

— Няма значение — казах преди Никбар да може да отговори. — Във всеки случай ние не можем да застреляме хладнокръвно невъоръжени цивилни.

— Тогава какво ще правим? — попита Никбар. — Ще ги оставим така?

— Ще ги оставим тук — каза Иксил, пристъпи напред и ми подаде пистолета си. — Но не точно така. Джордан, бъди така добър да ги пазиш; Ревз, ще ти бъда благодарен, ако отвориш горния отдушник, та Пикс да може да излезе.

— Какво ще правиш? — попитах го. Гледах с едно око тримата пат, а с другото Иксил. Той взе един от пистолетите с коронен разряд и почна да го настройва.

— Експеримент — каза Иксил. — Открих тези настройки, когато разглеждах оръжията, които донесе след твоята среща на Ксатру. Доста маломощен е… всъщност прекалено маломощен, за да служи като надеждно оръжие.

— За какво ти е тогава? — измърмори Никбар, докато смъкваше решетката от горния отдушник. Пикс отдавна чакаше и се хвърли през отвора почти преди решетката да е свалена. Тупна на пода, заобиколи телата на ликамите и се засили по крака на Иксил.

— Предполагам, че се използва за мъчение — каза Иксил. — Нещо, което причинява болка без риск от физическо увреждане.

— Прекрасна идея — казах и погледнах сурово Наск. Той не каза нищо, беше се втренчил в оръжието в ръката на Иксил.

— Наистина — каза Иксил, довърши настройката и се насочи към Брош.

— Един момент — каза Брош и бързо отстъпи назад. — Аз съм обикновен пилот на звезден кораб от гражданския търговски флот. Нямам нищо общо с разни заговори и така нататък.

— Разбирам — каза Иксил и хвана едната му ръка в желязна хватка. — И по тази причина искрено се надявам, че няма да боли много.

Притисна пистолета в лявата скула на Брош и натисна спусъка.

Не последва никакъв огън — токът беше много слаб, за да създаде искра. Но реакцията на Брош беше такава, сякаш Иксил беше включил върху лицето му хиляда волта. Той пое рязко дъх, главата му се отметна с такава сила, че моите собствени рани зачукаха от съчувствие. Иксил не му даде възможност да се отскубне, а стреля в другата скула. Брош отново ахна — звук, който, изглежда, граничеше с паника или истерия.

— Само още един — успокои го Иксил и стреля в челото над очите му.

Изведнъж Наск изръмжа нещо на езика на пат. Явно беше разбрал какво прави Иксил.

— Ти сакундиан другопланетен фразт…

— Сега ще минем на ръцете — каза Иксил, без да обръща внимание на ругатните на Наск и стенанията на Брош, и стреля в дланите на пилота. — И това — добави той и пусна Брош толкова бързо, че той едва не падна по гръб — е всичко.

— Да, наистина — съгласих се аз. — След като всичките тези чудесно имплантирани схеми са объркани или изгорени, корабът им е без първи пилот.

— След момент ще бъде и без втори — каза Иксил и се обърна към Ениг.

Ениг се държа по-достойно и поне не охкаше и не стенеше.

— Сега вече можем да ги закопчеем за бюрото — каза Иксил и захвърли с отвращение оръжието и взе плазмения пистолет от ръцете ми. — Ревз, ще приемеш ли тази чест?

Минута по-късно тримата пат бяха овързани като коледни пуйки. И тримата запазиха стоическо мълчание по време на операцията, но посланикът през цялото време гледаше Иксил и в изражението му имаше нещо, от което по гърба ми полазиха студени тръпки.

— Изглежда добре — казах аз, след като огледах свършеното от Никбар. Не че не вярвах, че е свършил работата както трябва, но не биваше да допускаме излишни рискове. — Обаче как се излиза оттук?

— Направо през клуба — каза Иксил, щракна с пръсти, Пакс изостави разглеждането на един от мъртвите ликами и забърза към него. — Ние сме в задните стаи на един нощен клуб.

— Трябваше да се сетя от музиката — отвърнах аз. Пакс зае обичайното си място върху рамото на Иксил. И изведнъж се сетих, че от известно време всъщност не чувам музика. Или изстрелите на Никбар бяха увредили слуха ми, или клубът неочаквано беше притихнал. Последното беше зловеща възможност. — Да се махаме оттук.

Тръгнах към вратата, като по пътя взех един от пистолетите с коронен разряд просто за да имам някакво оръжие. Никбар и Иксил заеха прикриващи позиции от двете ми страни. Никбар открехна вратата да огледа навън. Иксил наблюдаваше тримата пат.

— Чисто е — промърмори Никбар и тръгна да излиза…

— Каликс.

Обърнах се. Наск гледаше Иксил, в очите му се четеше смъртна заплаха.

— За стореното тук скъпо ще си платиш — тихо каза посланикът. — Ти и цялата ти раса. Ще си спомниш за тази нощ, когато гледаш хората ти да умират от глад.

Иксил го гледаше с безизразно лице. Зачудих се неспокойно дали не съжалява за избраната страна. Ако Наск просто не плашеше — и ако можеше да убеди генералния директор да го подкрепи, — пат имаха икономическата сила да направят живота на Каликсири отвратителен.

— Иксил — подкани го Никбар тихо.

Гласът му, изглежда, развали магията.

— Да — отвърна Иксил и се обърна. — Тръгвайте. Аз ще пазя отзад.

След секунда вървяхме по добре осветения пуст коридор. Все още нямаше музика; не се чуваше нищо освен стъпките ни.

— Какво направи, изплаши всички посетители с влизането си ли? — промърморих аз.

— Нещо такова — промърмори Никбар.

— Надявам се да си изплашил и ликамите — допълних аз. — Наск каза, че цяла група пазела сградата.

— Пазеха я — каза мрачно Иксил. — Ние с Еверет се оправихме с тях, докато пат бяха заети с теб и Никбар.

— Еверет…

— Нищо му няма. На пост е в главния салон — каза Иксил. — Ей там, вдясно.

Заобиколихме един ъгъл и видях крещящо украсена въртяща се сцена. Искрящите й светлини трепкаха въпреки че танцьорки нямаше. Имаше само две изгубени шалчета, просто за колорит. Над въртящата се сцена, от всичките три страни освен онази, на която бяхме ние, бяха масите — с изоставени бутилки и чаши, с разбъркани столове: доказателство за бързината, с която бяха напуснали посетителите.

Еверет не се виждаше никъде.

— Къде ли е? — промърмори Никбар.

— Не зная — каза Иксил. — Може да е излязъл по някаква причина.

„Или може би пат или ликамите са го отвлекли“ — помислих си, но не го казах. Ако беше така, историята не бе свършила.

— Къде е вратата? — попитах.

— Има авариен изход зад онези оранжеви светлини в ъгъла — отговори Никбар. — Извежда на алеята точно до една от главните улици.

— Да се надяваме, че е там — казах аз. — Води.

Никбар тръгна към оранжевите светлини, които беше посочил. Бяхме минали приблизително две трети от пътя, приковани като молци в отблясъците на трепкащите светлини, когато зърнах движение зад тъмните маси вляво.

— Внимавай! — извиках аз и посочих.

Предупреждението закъсня. Чу се приглушен пукот на лазерно оръжие и Никбар падна на едно коляно и почна да стреля към мястото, откъдето беше дошъл изстрелът.

— По дяволите — изръмжах аз, скочих до него и го бутнах на пода. Зад мен Иксил откри прикриващ огън с плазмения пистолет.

— Рамото — каза Никбар през стиснати зъби; гласът му почти не се чуваше сред съскането на плазмата от пистолета на Иксил и по-шумната серия от тримилиметровия пистолет. — Май не е много лошо. Можеш ли да го видиш?

Не можех, обаче можах да видя неясни движения в сенките — нашият нападател очевидно се местеше на нова позиция за следващия си изстрел. Но без оръжие, което може да стреля толкова далеч, нямаше голямо значение дали мога да го видя, или не. Вместо това аз се хвърлих към масите, сграбчих най-близката и я обърнах пред Никбар.

И в същия миг отдясно на нашия нападател блесна друг плазмен изстрел, придружен от отчаяно цвърчене.

— Улучих го — изкряска един дрезгав глас. — Давайте!… Улучих го!

— Стой тук — нареди тихо Иксил и ме бутна безцеремонно зад прикритието на масата до Никбар. И още докато залитах, се хвърли напред със скорост и бързина, изненадващи за същество с неговата големина и маса. Пикс и Пакс вече бяха изчезнали в лабиринта от маси и столове. Затаих дъх и зачаках изстрела, който щеше да го повали.

Но смъртоносният изстрел не дойде, а пак чух гласа му.

— Елате — извика той, махна ни и прибра плазмения пистолет в кобура си. — Това е Еверет. Ранен е.

Исках да кажа, че и ние сме ранени, но успях да се сдържа. Без да знаем дали друг нападател не се крие някъде в сенките, двамата с Никбар минахме през въртящата се сцена за рекордно време.

Еверет наистина беше ранен. Плазмено изгаряне, доста лошо, на дясното бедро точно над коляното.

— Май се разсеях — обясни той и успя да се усмихне, докато Иксил внимателно сваляше изгорения крачол от раната. — Извинявай.

— Не се безпокой за това — казах аз, взех плазмения му пистолет и бързо се огледах. Дори да имаше още нападатели, те се спотайваха. — Всички сме в същото състояние като теб. Къде е онзи, който стреля по нас?

— Някъде там — каза той и кимна настрана.

— Видях го — казах аз и тръгнах към някакъв безформен денк под един от столовете. Денкът беше друг от вездесъщите ликами. Още стискаше пистолета си. Причината за смъртта беше очевидна: плазмено изгаряне в гърба от малко разстояние. — Добър изстрел.

— Благодаря — каза Еверет и изпъшка, когато Иксил отлепи овъгления плат докрай. — Извинявай, че не го застрелях по-рано… но бях в безсъзнание. Колко лошо е това изгаряне, Ревз?

— Адски ще боли, но не мисля, че има сериозна опасност — каза Никбар, който ровеше в медицинската чанта. — Как така са те оставили жив?

— Не зная — призна Еверет. — Но съм доволен.

— Аз също — съгласих се. — Можеш ли да ходиш?

— Защо, ще ме носите ли? — изсумтя Еверет, бръкна в медицинската чанта, като изблъска ръцете на Никбар, и извади две лепенки за изгорено. — Надявам се, че знаеш как се слагат.

— Имам по-дълга практика, отколкото ми се ще да си спомням — измърмори Никбар и махна овъглената риза от рамото си със стоическо безразличие към болката.

— А ти как си, Маккел? — продължи Еверет, като отвори една лепенка и внимателно я постави на изгореното си място. — Доколкото си спомням, дойдохме да спасяваме теб.

— Добре съм — уверих го. — Е, бих могъл да взема болкоуспокояващо за главата, но болките още не са започнали да стават много силни. С изключение на Иксил мисля, че вероятно съм в най-добра форма от всички.

— Ако бях на твое място, не бих изкушавал съдбата по този начин — предупреди ме Никбар. — Еверет?

— Готов съм — отговори Еверет и трепна, когато Никбар притисна лепенката към крака му. — Макар че може би ще се нуждая от малко помощ, докато упойката подейства.

Въздъхнах. Несъмнено бяхме точно подходящите хора да предизвикаме гигантския октопод на икономическото господство на пат. Човечеството разчиташе на нас — и човечеството беше в беда.

— Кажи ми някои по-добри новини — казах злобно.

— Всъщност мога — отвърна той, извади шише болкоуспокояващо и ми го подаде. — Намерих сигурно убежище. Поне временно.

Намръщих се.

— За какво говориш?

— По пътя от кораба насам влязох във връзка с един приятел — каза той. — Повиках го от станцията на СтаррКомм до трамвайните линии. Той е пенсиониран доктор, беше ми преподавател. Сега има частно заведение за ски и алпинизъм на един малък тих курортен свят на пет дни оттук и има и малък космодрум. Зареждане с гориво, земни изтласквачи, гравитационни лъчи — всичко.

— Той сигурно е свикнал с частни яхти — каза Никбар. — Може ли да обслужи кораб с размерите на „Икар“?

— Съобщих му размерите на „Икар“ и той каза, че може — отвърна Еверет. — И точно сега не е сезонът, което означава, че е празно.

— Има ли градове наблизо? — попита Иксил.

— Най-близкият е на двеста километра — каза Еверет. — Ще имаме време да свършим с камуфлажа на кораба и всичките ни изгаряния да заздравеят. — Той понижи глас. — Може би дори ще можем да пуснем звездния двигател.

— Звучи твърде добре, за да е вярно — казах аз. — Каква е уловката?

— Няма никаква уловка — отвърна Еверет. — Той няма представа кои сме и какви сме… казах му, че сте инвеститори, които се интересуват от закупуване на курорти като неговия и влагат много пари. Той дори няма да е там… след ден-два отива да закупува оборудване. Цялото имение ще е на наше разположение.

Погледнах Иксил и въпросително повдигнах вежди. В отговор той леко вдигна рамене; изражението му отразяваше собствените ми мисли. Дори това да се окажеше капан, при условие че пат вече дишаха във вратовете ни, нямахме какво да губим.

— Добре — казах. — Ще опитаме. Коя е тази планета?

Еверет се поколеба и се огледа.

— Трябва да знам — казах аз, отидох до него и долепих ухо до устните му. — Прошепни ми я.

Еверет въздъхна, дъхът му беше неприятно топъл на бузата ми.

— Бейскрим — прошепна той. — Северозападната част на континента Хайландия.

— Разбрах — казах и му стиснах ръка. Беше прав — дори прошепването тук беше рисковано. Но аз трябваше да зная коя е планетата и то преди да сме се върнали на кораба. — Окей. Вече можем да тръгнем.