Фредерик Пол, Томас Т. Томас
Марс плюс (3)

Глава 2
И всички ние ще я посрещнем, когато тя се появи

Златен Лотос, Жилищен квартал 4/21/9, 7 юни

Хотелската стая на Деметра в Златен Лотос приличаше повече на килер. След като стовари куфарите си на пода, за нея почти не остана място. Трябваше много да внимава, за да не се удари в тях. Леглото се спускаше странично на ремъци, точно както в ареста на Хюстънската палата на правосъдието, само дето тези бяха чисти и не толкова изтъркани. Екранът и клавиатурата на терминала бяха вградени в голата скала. Банята беше обща и се намираше чак в края на фоайето и то с лимит за водата.

Но стаята все пак й даваше някакво чувство за уединение. Беше място, където човек може да си смени необезпокоявано дрехите. Деметра се огледа. Ако свали леглото и закачи дрехите си, ще забие нос в монитора. В този момент върху екрана се изписа: „Мога ли да ви помогна, миз^[1] Кафлън?“

— Имаш ли възможност за гласова комуникация? — написа тя с два пръста.

— Да, терминалът е оборудван — отговори неутрален мъжки глас, с три октави по-висок от нормалното, който идваше от скрития някъде микрофон.

— Можех и аз да ти го кажа — намеси се Сладурчето. — Просто питай, Дем.

— Благодаря, и сама ще се оправя — Мммм, Мрежа… Как мога да се добера до Долината Маринерис?

— Тази област в момента се експлоатира от Каньонланд Девелопмънт Лимитид, Северна Зеландия, с цел създаване комплекс за живеене и производство на храна, като се очаква в началната фаза да поеме настаняването на 1500 човека — отговори терминалът с металически глас. — Наречен е на името на 1900 километровата разломна система и на многото й притоци, оформени от потоците в древните времена, когато се е предполагало, че Марс е разполагал със значителни количества свободно течаща по повърхността вода. Областта включва и някои от най-ниските падини, регистрирани на планетата.

Докато мрежата говореше, екранът показваше различни фотоси от Долината.

— Строителните дейности в тунелния комплекс се предават непрекъснато по канал 39 — Библиотечни услуги — с цел информация и забавление на гостите на Златен Лотос. По канал 43 е възможно пътешествие с Виртуална Реалност — В/Р — за терминали, поддържащи В/Р. Молби за бъдещ жителски или търговски статус могат да бъдат подадени от този терминал като…

— Може би по-късно — прекъсна го Деметра. — Виж, аз просто искам да отида там и да видя мястото. Как мога да се добера до Нещо-Което-Вози, и в коя посока да поема като изляза навън?

Паузата продължи цял куп наносекунди.

— Личен транспорт по марсианската повърхност трябва да бъде заявен при Пристанищния управител на Тарсис Монтс. Предимство имат деловите пътувания. Тъй като комплексът Каньонланд в Долината Маринерис се намира на 2600 километра оттук, трябва да отделите поне четиринайсет дни. — Екранът й показа нещо като сребристочервен пътнически автобус, подскачащ на осем шарнирни кокили. — Приблизителната цена за подобна експедиция е…

— Пропусни. Изтъкна ми поне три причини защо не мога да се добера дотам, но по възможно най-вежливия начин. Права ли съм?

Още една мъчителна пауза.

— Персоналните пътувания по марсианската повърхност са изключително трудни за неадаптирани хора — отбеляза мрежата.

— Добре, а как пътуват неадаптираните?

— С прокси.

— Моля?

— Прокси… личност или механизъм, екипиран със записващи и телеметрични функции, с чиято помощ може да извършите виртуални пътешествия.

На екрана се появи човек с шлем, покрит с камери и антени и веднага след него — метална топка с неопределени размери, покрита с подобна апаратура. Тя се движеше на тънки паешки крака и протягаше две почти човешки ръце, от чийто вид на Деметра започна да й се повдига.

— Добре — Кафлън прехапа устни. Имаше нещо недоизказано и чувстваше, че е много важно да разбере какво е то.

— Мммм… как мога да наема прокси? — попита тя.

— Чрез някой интерактивен В/Р терминал.

— Ти такъв вид ли си?

— Този модул не е оборудван.

— Как да получа достъп?

— Много обществени терминали, както и тези в някои лични апартаменти, са оборудвани с пълна зрително-звукова интерактивна реалност. Някои от тях препращат сигнали към вътрешното ви ухо, за да симулират чувство за равновесие, а други — към мозъчната кора, за да добиете усещане за мирис и вкус. Подобни възможности обикновено са свързани с допълнително заплащане…

— Благодаря, вече знам как мирише Марс. — На мръсни чорапи, накиснати във водка с мартини и много вермут, помисли си тя. — Къде мога да открия такъв терминал?

— Златен Лотос предоставя напълно окомплектована симулативна зала за почивка и забавление на гостите. Потърсете в обществените коридори механизъм, отбелязан с червено В, наклонена черта, червено Р — екранът показа изображението на знака.

— Благодаря, сега излизам и…

— Горещо препоръчвам — прекъсна я мрежата, което беше нещо ново за Деметра — посетителите, идващи за пръв път, да бъдат придружавани от опитен водач. Това е както за ваша безопасност, да не се дезориентирате, така и да се защити оборудването на колонията, което поради некомпетентността ви би могло да се повреди или изгуби.

— Ясно. Откъде да намеря водач?

— Много от нашите граждани биха се съгласили да придружават посетители срещу неголямо възнаграждение, което може да се заплати директно…

— Добре, намери ми някой.

— Ще ангажирам подходящ човек да установи контакт с вас — обеща неприветливо мрежата и млъкна. Сякаш за да подчертае края на разговора, екранът премигна.

— Това какво беше? — учуди се Деметра. — Май накрая успях да обидя и машина.

— Ти го правиш непрекъснато, Дем — отбеляза Сладурчето откъм китката й. — Нещата, които ми говориш…

— Затваряй си устата, Сладур.

— Няма нищо, Дем.

Внезапно й се стори, че стените я притискат. Въздухът в стаята беше задушен. Деметра стана и изчака леглото да се прибере. След като се убеди, че ключалката е нагласена за нейния пръстов отпечатък, излезе навън.

Тарсис Монтс, Селскостопански парцел 39, 7 юни

Джори ден Острайхър пристегна здраво пластмасовата пластина над кюветата със семена и я запечата с пистолета за пирони. За да избегне разцепването на материала, той вкара дулото в улея, издълбан в пресованата матрица.

Грижата за новата реколта — нискохидратен морков, занитен към тънкия почвен слой — беше само част от неговите задължения навън. Всеки марсиански гражданин имаше три или четири длъжности, определени от степента на адаптация и личните му умения. Отглеждането на различни култури ангажираше по-голямата част от населението.

Първи идваше инжекционният екип, който изграждаше непроницаема за марсианската атмосфера бариера от около един периметър. Стената достигаше в дълбочина до скалния слой или вечно замръзналия леден пласт. Друг екип подготвяше почвата с ротокултиватори, което означаваше да я раздроби и изравни. Трети разпръскваше сложна смес от химикали, включващи здравословна доза от азотни торове. Накрая пристигаше Джори с ролките филм, съдържащи семената, и ги приковаваше за горния край на дигата. Двупластовият филм бе направен от кооператив, работещ с добиван от газовите кладенци метан. Работниците запечатваха краищата и добавяха задържащи примки за впомпване на въздух и вода. Друг кооператив се занимаваше с покълването на семената, прикрепяше ги към филма и оставяха готовите ролки в отделението, откъдето Джори ги взимаше и ги „засяваше“. Това бе истинска колективна работа и всеки имаше дял от реколтата.

Работата на Джори не изискваше специални умения, но за сметка на това бе адаптиран за работа в естествената марсианска атмосфера. Той беше креол, нещо средно между старомодните киборги и неадаптираните хора. В студената и разредена атмосфера обикновеният колонист би издържал около петнайсет секунди преди да измръзне, а дробовете му да се взривят. От ултравиолетовите лъчи кожата му би потъмняла и обелила, броени дни след като се прибере в защитените помещения — ако изобщо стигнеше до тях. Киборгите, от друга страна, бяха вносна стока. Сложните хирургични операции, адаптирали ги за живот на повърхността, бяха достъпни единствено на Земята. Но след тях те ставаха по-скоро машини, отколкото хора.

Креолите бяха перфектния компромис, най-доброто от двата свята. Хирургията, създала Джори, бе по силите на марсианската медицинска система. За разлика от киборгите, те имаха човешки вид. Можеха да се придвижват с лекота, почти незабележими сред неадаптираните хора. Освен това можеха да работят на повърхността до три часа без защитно облекло и да не получат повреди. Ако има нещо, което си струва да бъдеш на Марс, то бе да си креол. Не на последно място бе и допълнителното заплащане, което получаваха.

— Острайхър — каза мрежата в ухото му. Между останалите адаптации беше и невралният имплант, чрез който Джори бе в непрекъснат контакт с кибермрежата на колонията — звуково и зрително.

— Какво има? — попита той, като по-скоро си представяше думите, вместо да ги казва на глас.

— Възлагаме ти работа като придружител. Новопристигнал посетител от земната държава Тексахома.

— Добре, но сега съм зает.

— Договорът е гъвкав. Можеш първо да приключиш задълженията си навън.

— Посетителят има ли си име?

— Деметра Кафлън — визуалното изображение проблесна в шестнайсетбитова скица — малко бузесто личице и коса, хваната на конска опашка.

— Момиче? Мммм, чудесно!

— Деметра Кафлън е двайсет и осем годишна и е тясно свързана с политическите среди в Тексахома — продължи провлачено мрежата, явно измъкваща масива данни от някакъв файл. Тя често правеше това по собствено желание. — Миз Кафлън е учила три години и половина в Тексаския университет, Остин, специалност Политически отношения, но не е успяла да завърши. Освен с фамилните, тя не разполага с други известни на нас източници на доходи, но сметката й възлиза на… данните не са достъпни. Миз Кафлън е обявила посещението си на Марс като туризъм, но ние подозираме други причини и в момента ги изследваме чрез контактите си със Земята.

— Богато момиче! — Джори подсвирна. — Винаги съм ги обичал.

— Препоръчваме да бъдете предпазлив с тази личност, Острайхър.

— О, разбира се! Ще съм много внимателен… Тя каза ли колко ще заплати за услугите ми?

— Можеш да назовеш всяка разумна сума. Правителството на Марс ще посрещне разходите ти.

— Чудесно! Къде мога да я намеря?

— Миз Кафлън е настанена в Златен Лотос, но сега се движи из комплекса по модел, който все още не е анализиран. Когато приключиш задачите си в Селскостопански парцел 39, ще получиш инструкции за настоящото й местонахождение.

— Чудесно!

— Надяваме се, че ще си доволен — след миг гласът бе изчезнал от главата му и Джори остана сам.

Острайхър започна още по-усърдно да закрепва семенниците.

Бар „Червената кралица“, Търговски квартал 2/4/7, 7 юни

Търсейки си компания, Деметра Кафлън се вмъкна в един бар, наречен „Червената кралица“. Намираше се на Второ ниво и представляваше голям куб с половин дузина маси за правостоящи и без барман. Вместо него имаше вграден автомат със запазената марка на Мр. Миксолъджи, вездесъща из цялата населена с хора Слънчева система. Деметра искаше да си поръча тексахомска маргарита, но като си спомни как една такава машина, която я бе обслужила на Земята, направи чашата й на сол реши, че е по-безопасно да си поръча бира.

Повечето маси бяха заети, но след един дискретен поглед откри, че само половината от хората присъстваха в действителност. Останалите бяха холограми от проекторите, висящи над извитите ръбове на масите. Така хората в бара се наслаждаваха на питиетата си и разговаряха със своите приятели, които бяха някъде другаде — на друго ниво или в друга колония. Нямаше скучаещи самотници, а и не видя някой да остава достатъчно дълго, за да завързва случайни познанства. Цялата обстановка, от размерите на помещението до високите маси, сякаш казваше: „Вземи си питието, наслади му се и се връщай към заниманията си“. Дори при ниската гравитация, никой не би желал да стои прав дълго време облакътен на плота.

Деметра постоя малко, наблюдавайки посетителите, като пиеше бирата си на прогресивно нарастващи глътки. Реши, че не желае да се забърква с холограми, дори ако някоя маса евентуално се освободи.

Досега единственият човек, който познаваше на Марс бе д-р Лий. Когато чашата се изпразни, тя я захвърли в рециклатора и излезе навън да се поразходи.

Едно ниво над бара Деметра видя надпис, подканващ я да продължи още по-високо, към „Куполния град“. Реши, че ще е интересно. Въобще не й се спеше, въпреки че беше будна цели 23 часа. Това се дължеше на часовата разлика, която идваше от универсалното време в транспортния кораб, а сега бе в собственото ротационно време на Марс, където денят бе с 37 минути по-дълъг от земния. Освен това тунелите бяха равномерно осветени през цялото денонощие.

Деметра разбра, че напуска подземната част на комплекса, когато попадна на стръмен коридор, водещ нагоре. Двете врати на шлюза се отвориха едновременно и тя отбеляза, че още при първия признак за загуба на налягане те ще се залостят автоматично. Имаше и табелка с нарисувани експлозиви, чийто ред на възпламеняване беше описан с три удивителни от двете страни на вратата, която бе направена от оловни пластини. Очевидно тарсиските монтеанци, а може би тарсианци, тарси, монтси, монтсанци, или както и да се наричаха, подозираха, че декомпресията може да бъде придружена от ядрена атака.

След шлюза налягането се промени. Ушите й заглъхнаха и тя внезапно усети турбуленцията на атмосферата. Все едно беше в скафандър, където всеки удар на всмукващата помпа туптеше в ушите й и се отразяваше от материала на шлема.

След известно време Деметра зърна полупрозрачна пластмаса над главата си, която леко потрепваше — единственото доказателство, че само вътрешното въздушно налягане поддържа формата й и че от другата страна има силен вятър. Надяваше се, че проектантите са включили повече от един пласт за защита срещу разредения въглероден двуокис, свистящ по марсианската повърхност. Съдейки по светлината, преминаваща през ултравиолетовата филтрираща пластмаса, слънцето беше значително по-близо до хоризонта, отколкото при пристигането й.

Първият купол бе около петдесет метра в диаметър и двайсетина метра висок в центъра. Пространството бе преградено с високи вътрешни стени. Второто и дори третото ниво, стигащи до горните части на заграденото място, бяха направени от тръбно скеле, което не изглеждаше особено здраво. Деметра забеляза, че кубовете под платформите бяха покрити за удобство на хората, които живееха или работеха там. В противен случай те щяха да се радват само на скучния изглед към материята на купола.

Докато търсеше гранична стена и изглед към действителната повърхност на планетата, тя погледна през прага на един от кубовете, който не беше изцяло покрит. Беше офис, обзаведен с бюро, В/Р терминал, тръбен стол, кутия с дискове и нещо, което приличаше на старомодна дъска за чертане, но с двойка мишки и интерактивна повърхност. Надписът на вратата гласеше: „Гражданско инженерство, Д-2, Водни ресурси“.

Деметра разбра, че управленските служби в Тарсис Монтс разполагат с допълнителна площ за офисите си. Ако заблуден метеор пробие порестия материал и той не се възстанови моментално, то първите, които ще изприпкат в отвъдното щяха да бъдат нискоразрядните бюрократи от Гражданските служби. Това не изненада Деметра, която от опит знаеше, че обикновено управленията действат по такъв начин.

Куполът не разполагаше с външни прозорци. Тя се промъкна през подобна на иглу зала до следващата, която приличаше на гараж. Под балона се виждаха множество коли, подобни на насекоми. Деметра бе чела някъде, че крачещият механизъм е предпочитан начин за пътуване на планетите с ниска гравитация. Причината не бе само в пресечения терен. Самите колела не бяха подходящи за Марс, тъй като изискваха триене, а такова нямаше между колелата и пясъка. Човек можеше да си стои и да буксува неопределено дълго време и да не стигне там, закъдето е тръгнал.

Колите в гаража бяха с вдигнати люкове и отворени входни панели. Над тях работеха едновременно хора и машини. Деметра предположи, че това не е просто складово помещение, а ремонтна работилница.

Тя откри прозорец към планетата едва когато стигна третия купол. Той изглеждаше като спортна зала — с висилки, бънджи, трамплини, акробатични мрежи и плувен басейн с кула за скачане. Разполагането му тук явно бе по-практично, отколкото в подземните тунели. Докато минаваше през вратата на купола, Деметра усети, че се изпотява от влагата, идваща от басейна. Миризмата на хлор я удари в носа. Помещението беше пусто и тя предположи, че всички са на работа. На няколко места стените бяха оставени прозрачни. Тя отиде до един от „прозорците“ и се опита да зърне върховете, ограждащи Долината Маринерис, където толкова й се искаше да отиде, но не можа да види нищо. Обърна се и тръгна към западния край на купола да се наслади на залеза. На Земята по-плътната атмосфера беше буфер за слънцето по време на изгрев и залез и човек можеше да гледа директно червеникавата му окръжност. Минималната въздушна покривка на Марс нямаше това свойство, но пластмасовият прозорец разполагаше с механизъм за потъмняване, нещо, което Деметра не очакваше да срещне тук, и тя намали прозрачността му. Сега можеше да гледа директно към сребристия простор на фотосферата, която беше наполовина от диаметъра на диска, видим от Земята. Лъчите на слънцето хвърляха оранжеви и червени отблясъци към конуса Павонис Монс, а космическият фонтан го обливаше с виолетова светлина.

— Мис Кафлън? — стресна я писклив поради хелиевата атмосфера мъжки глас.

— Да? — тя се обърна и видя млад мъж с бронзова кожа с широк гръден кош и плосък корем. Бедрата му бяха стройни, като на Микеланджеловия Давид. Деметра предположи, че има и красив стегнат задник.

— Аз съм Острайхър. Казаха ми, че се нуждаете от водач. — Беше гол до кръста, със сиви кожени шорти и работен колан. Тя забеляза, че беше обут само с леки пантофи. Черепът му бе гладък като дъното на меден съд с изключение на тила. Там висяха някакви тъмни сплетени пискюли, спускащи се по врата му като плитки на китайски мандарин. Когато обърна глава, Деметра забеляза, че това са кабели, завършващи с куплунги.

— Да… имам предвид… точно така — отвърна тя колебливо.

Първоначално помисли, че има нещо като брада или малка козя брадичка, но като се вгледа по-внимателно разбра, че това не са косми, а тъмни белези по кожата. Бръчките от двете страни на устата му представляваха куплунги за закрепване на дихателната маска. Ушите му бяха дълги, заострени като на немска овчарка и опънати назад. Нямаха ушни канали, а малки мембрани от прозрачна кожа. Те бяха идеални за разредената атмосфера, но можеха да функционират и при нормално налягане.

— Ъъъ… вие какво сте? — попита тя след неловка пауза.

— Креол — усмихна се той. — Адаптиран съм за работа на повърхността.

— Имате предвид киборг?

— Не, те са само жици, бутала и компютър там, където би трябвало да е мозъкът. Аз съм изцяло човек, с изключение на някои подобрения.

— А-ха. Ти ще си моето… прокси? Ще виждам през очите ти…

— Не. Аз съм личност точно като теб. Ще те придружавам, когато наемеш проксито. С моите знания за местността няма да се изгубиш.

— Знаеш ли областта Долина Маринерис?

— Разбира се, бил съм там хиляди пъти.

— Можем ли да отидем там?

Лицето на Джори замръзна, погледът му стана разсеян, а главата му се килна леко настрани. Припадъкът, ако това беше припадък, продължи около десет секунди. Деметра тръгна към него уплашена, че момчето може да падне и да се нарани.

— Днес не — каза накрая той, като фокусира погледа си. — Всички проксита в обсега на Долината в момента са заети, но резервирах един чифт за утре.

— Чифт? — попита Деметра и отстъпи назад.

— По дяволите, лейди, да! Аз бих могъл да отида дотам и пеша, но е отдалечено на… твърде е далеч. Марс става много студен през нощта, ако разбирате какво искам да кажа. — Той я изгледа с похотлив поглед.

— Разбирам, мистър Острайхър — каза студено Деметра. Надяваше се, че и той я разбира.

Марс, координати: 0° 2’ юг, 3° 7,5’ изток, 7 юни 2043 г.

От трясъка и бълбукането, което нахлу в микрофона, Сладурчето заключи, че Деметра пак е под душа — ревът на топлите струи въздух, заедно с повишената температура го доказваше. Добре, Сладурчето беше непромокаемо.

Съдейки по своята система за ориентиране, хроното прецени, че са в стаята на Деметра. Съсредоточи се в отварянето и затварянето на вратите, в звука „кланг!“, който означаваше, че гривната, към която бе прикрепена, се е ударила в някаква повърхност. Сладураната заключи, че нейната господарка се приготвя за сън, следователно беше време и тя да намали своята функционалност и да зареди батериите си от вълните, излъчвани от мрежата. След това хроното чу тракане от клавишите, включващи терминала.

— Връзка! — гласът на Деметра звучеше меко.

— Да, Дем? — отзова се веднага хроното.

— Не ти, Сладур. Искам стайния терминал.

— Няма нищо, Дем.

— Да, миз Кафлън — каза терминалът със синтетичен женски глас.

— Приеми писмо — заповяда Деметра. — Компресирай го за изпращане на Земята при първа възможност…

Сладурчето отмени командата си за изпадане в летаргия. Възможно бе шефката й по-късно да обсъди кореспонденцията си с нея, затова реши да слуша и ако може да открие номера на файла в мрежата.

— Запис — каза фалшивият глас.

— За Грегор Вайс, директор по изследванията, Тексахомска Корпорация за развитие на Марс, Далас. Виж останалото в твоята директория за Земята. Скъпи Грег…

Деметра млъкна.

— Мммм, пристигнах на Марс, на място, наречено Тарсис Монтс, без инциденти. А…, терминал?

— Да, миз?

— Можеш ли да сложиш вместо мен малко предлози и запетайки, където сметнеш, че звучат на място. И не е нужно да регистрираш всеки дъх, който си поемам, а?

— Добре.

— Текстът продължава. Придържам се към прикритието, което ти и деди измислихте за необходимостта от дълга ваканция, но никой не се е заинтересувал досега от мен. За присъствието ми тук знае единствено компютърната система, а и тя май не се интересува от моята особа. Накараха ме да отида на лекар, който ме прегледа за заразни болести, и това бе всичко.

Нов ред. Вече открих, че зеландците разработват Долината Маринерис. Те, или агентите им на Марс. Все още не съм се добрала до карти, но от показаното по мрежата, мястото на строежите е точно в областта, за която претендираме. Ерозиралите пластове съвпадат с въздушния снимков анализ, който ме накара да запаметя.

Нов ред. Строежът, както го наричат те, цитирам Каньонланд, отмени. Терминал, използвай три точки на това място…, твърдят, че ще бъде комплекс за живеене и добиване на храна. Изглежда копаят една обикновена колония като всички останали на тази прашна топка. Затова, според мен, все още не са разбрали, че областта Маринерис е на такава дълбочина, която позволява на въздушното налягане да нарасне по-бързо от всяко друго място по повърхността и да се формира открит воден басейн, ако — или когато — успеем да създадем условията. Не знам дали зеландците могат да се включат в нашата схема за тераформиране. Ти можеш ли да ми осигуриш по-добри разузнавателни данни от ТКРМ… Не, терминал, това е една дума, и се пише с главни букви… Исусе! Тъпа машина! Няма значение… Мисля, че ще са много нещастни, ако приключат копаенето на подземния си кошер, точно когато наводним местността с езеро или вътрешно море, или нещо от тоя род.

Нов ред. Както и да е, утре имам среща с един от местните. Ще отидем в Долината с някаква конструкция или механизъм. След като я огледам, евентуално ще можем да преценим от какво биха се оплаквали зеландците, когато пристъпим към нашия проект. Но ще имам повече информация, когато се върна.

Нов ред. Между другото… уа-а-а! Не, това беше прозявка, не го записвай! Казах ти: назад и го изтрий! Не, не всичко, по дяволите!

Нов ред. Кажи на деди, че съм в страхотна форма и напълно съм се възстановила от инцидента. И още нещо, да не се надява на трето поколение Кафлън. Това е служебно пътуване, а не някакъв корабен романс. Все пак ще ти кажа, Грег, че ако случайно се изкуша, бих избрала един малък секси тип с възможно най-гладката кожа, който срещнах днес…

„Дзанн-н-н!“

Сладурчето познаваше и този шум. Това беше или чаша, или капак върху гривната, блокиращ всички звуци. Деметра я поставяше винаги под нещо такова, когато говореше за секс. Интересно на какво си мисли, че диктува? Както и да е, Сладурчето няма да подслушва повече тази нощ. Време е за малко сок.