Фредерик Пол, Томас Т. Томас
Марс плюс (19)

Глава 18
Животни в клопка

Хармония Мунди, 20 юни

„Роджър…“ изображението на Дори се появи пред него по шорти и пуловер, с черни коси, развяващи се от постоянния вятър. Беше нощ, но това нямаше значение за призрачната холограма на първата му жена. Тя бе осветена от невидимо слънце, чието сребристо отражение прикриваше гърдите й.

— Какво има пак? — попита той уморено. Напоследък визитите й бяха зачестили. Проектирани от Александър Брадли и Дон Кейман, те бяха предназначени да натискат бутоните за разпознаване и желание, които той вече не притежаваше. Ако можеше да препрограмира гърбицата, щеше да я махне, но лицето и гласът на Дори бяха вградени до най-дълбоките нива в механизма му за оцеляване. Ако се опиташе да я изтрие, вероятно щеше да ослепее и оглушее.

— Отиди в Тарсис Монтс — нареди тя със същия сладък глас.

— Защо?

— Върви!

— Трябва ми причина, Дори. Все пак не си истинска.

— Тръгвай!

— Да не се е случило нещо с моята…

— Тичай, Роджър!

Не успя да зададе повече въпроси, тъй като краката му престанаха да стъпват тежко по неравната повърхност и се приготвиха за полет. Какво, по дяволите, ставаше? Усети как тялото му се обръща. Радиокомпасът му вече бе посочил Тарсис Монтс, намиращ се отвъд хоризонта.

— Тичай, Роджър!

Преди да успее да се спре, тялото му се втурна над разпръснатите скали в долината, пръстите му едва докосваха земята през десет метра, като оставяха само плитки вдлъбнатини в пясъка. Механичните му крака се движеха по собствено усмотрение. Дори изчезна. И Роджър Торауей внезапно се почувства много самотен.

Външен шлюзов контрол, 20 юни

Деметра тичаше през тунелите на Тарсис Монтс вътрешно убедена, че няма къде да избяга. Ако слезе надолу, в дълбините на комплекса, вероятно ще се озове в някой тунел без изход, където ще бъде обградена, хваната и убита. Ако пък се изкачи нагоре, към повърхността, единственият й изход бе да задигне някой скафандър и да избяга навън. Но това щеше да бъде отчаяна постъпка. Животът й щеше да зависи от запасите в резервоара на скафандъра. Накрая трябваше или да се предаде, или да се задуши.

Докато бягаше, Деметра преживяваше отново последните две години от живота си, но в нова интерпретация.

Фикция: Посети Марс, за да промени обстановката и да се възстанови след ужасния инцидент в козметичния салон.

Факт: Това не беше никакъв инцидент. Мрежата на Земята бе наредила на ножиците да се отклонят, както в миналото бе подтикнала хората да започнат програмата за киборги, създала Роджър Торауей.

А след „инцидента“, след вграждането на цял куп неврочипове в черепа й, колко от решенията й бяха взети от самата нея? Сигурно никога през тези две години не е съзнавала тихия гласец, шепнещ й „Изяж си зеленчуците“, „Учи дипломация“, „Учи марсиански изкуства“ и накрая — „Замини на Марс“. Освен това изкуственият интелект е наблюдавал речта й, зрението й, удрял е този или онзи неврон с „почти случайни“ електрически импулси, създавайки свои собствени натрапчиви принуждения.

Изведнъж Деметра осъзна защо непрекъснато използваше хотелския терминал в режим въпроси и отговори и защо толкова често заспиваше по време на докладите. Разбира се, машината можеше да съшие спомените й от всичко, което е видяла и чула през деня, а каквото имплантираният разум не е разбрал, тя щеше лично да артикулира в ухото на мрежата.

Фикция: Тексахомската корпорация за развитие на Марс, научила за планираната ваканция, й възлага една малка проучвателна работа — да шпионира Северна Зеландия, — тъй като е внучка на Алвин Бертранд Кафлън и следователно е политически лоялна.

Факт: Всичко, което правят северозеландците на Марс, може да се наблюдава и от Земята. Защо тогава ТКРМ е платила толкова много, за да я изпрати тук? Защото компютърът е казал, че пътуването е наложително. И след като мозъкът й вече е бил подправен и готов за действие, някой се е сетил, че тя е най-близкия и най-скъпия човек на Алвин Бертранд. А това улеснява нещата. Деметра винаги е имала най-добрите оценки в компютъризираните образователни тестове.

Но след като северозеландците не вършат нищо, което да си заслужава наблюдението, защо са изпратили цяла делегация за преговори с предполагаемото марсианско правителство? Отговорът беше лесен: Хари Ортис, главен консул на Северна Зеландия, е претърпял водолазен инцидент, за да се фиксира и неговият мозък. Той беше прикритието на Деметра. Сун Ил Сук, със своята електронна хормонална помпа, бе още един резервен вариант, ако Ортис се провали.

Да се провали в какво?

Фикция: Деметра случайно среща Лоул Митсуно и Елън Сорбел, защото се познават с Джори.

Факт: Джори бе още един от инструментите на мрежата под директен телепатичен контрол. Всеки можеше да го разбере. Явно Елън и Лоул са го знаели отдавна.

Компютърната паяжина е използвала Джори, за да се добере до тях, тъй като е подозирала, че това, което правят в тайната стая, би могло да навреди на мрежата и нейните дългосрочни планове. А ако креолът излезе от играта, компютрите имат в резерва една напълно приемлива личност, която да се срещне и сприятели с въстаническите лидери. Едно богато момиче, преминало първите фази на обучение по шпионаж и насочено към погрешната цел — строежите в Долината. Сигурно мрежата си е мислила, че Лоул и Елън ще се изкушат да й покажат какво правят.

Доказателство за този сценарий бе начинът, по който срещна Джори. Тя бе помолила (или беше накарана да помоли) за водач до строежите в Долината Маринерис и мрежата й бе изпратила точно този креол. Второто доказателство бе начинът, по който машините я бяха прикрили в кабинета на Уей Ликсин по време на задължителния лекарски преглед при пристигането й. Мрежата знаеше, че бунтовниците са станали подозрителни спрямо всеки с биомеханични протези, така че бяха създали фалшиво изображение на екрана.

Добре измислено!

Сатанинската точност на плана спря дъха й. С два цели свята, цялото земно население и всеки гласов канал за данни на разположение, мрежата можеше да напише какъвто си поиска сценарий. Можеше да разполага със стотици, хиляди, милиони човешки кукли едновременно, предназначени за всяка предполагаема поредица от нейните действия в миналото и бъдещето. Земната й структура едва ли е принудила кибера в офиса на Травис Каунти Клерк да покаже съвпадение между генотипа на майка й и баща й по време на задължителните държавни кръвни проби, но със сигурност са й хрумнали някои идеи. После целият живот на Деметра можеше с лекота да се пренасочи чрез поредица от внимателни пренагласяния и пресичане в различни трансфери на данни. Например онзи курс по разговорен руски, който тя взе на осмо ниво, поради компютърна грешка…

И, мамка му! Деметра, която не обичаше дори да говори за секс пред машините, беше вкарана в леглото — не веднъж, а два пъти — от самите тях. Или пък недоверието, което чувстваше към киберите, също бе програмирано? Това имаше смисъл, разбира се — то бе идеалното прикритие за един предполагаемо чист оперативен агент.

Внезапно се оказа, че нищо от това, което бе казала, направила или помислила, не бе нейно. Всичко се превърна в потенциален шепот от жиците в главата й.

Накрая Деметра разбра, че се нуждае от помощ. Трябваше да открие някой независим от всичко това, който стои извън лапите на мрежата и нейните изкривени източници на информация, който може да взима свои собствени решения… Роджър Торауей. А дали неговото име не изплува в мозъка й благодарение на още една електронна принуда?

Няма как да разбере. Когато инстинктите не работят, опитай с интелекта. Киборгите може и да са били продукт на десетилетно стари компютърни проекции, но те бродят из марсианските пустини по своя собствена воля. Всички, които се интересуват от тях, знаеха, че по-старите модели, като Торауей, могат да прекъсват радиокомуникациите с мрежата. Това й даваше надежда, че той е свободен от външна намеса. А може да има и икономически интерес, за да се присъедини към войната, започната от нея срещу машините — все пак тя го беше наела. Но как да се добере до Торауей?

В този момент тя минаваше край един от обществените терминали, разположен на стената в коридора. Наистина ли бе толкова просто? Само да му се обади? Но тогава мрежата щеше да разбере къде е. Всъщност тя и без това знаеше, нали следеше електромагнитния шум от схемите в черепа й. Деметра нямаше повече тайни! Тя проучи и отхвърли менюто с опции.

— Терминал, свържи ме с Роджър Торауей. Където и да е и каквото и да прави. Трябва да говоря с него.

— Веднага, миз Кафлън.

Тази готовност й се стори странна. Преди, когато бе поискала…

— Деметра? — гласът бе равен и механичен. Със сигурност бе гласът на киборга. Екранът обаче не показа изображението му. Вместо това менюто изчезна и след няколко секунди се показа отново текстурното моаре. Беше почти хипнотично.

— Полковник Торауей? В беда съм. Имам нужда от помощ.

— Какво се е случило?

— Събрах се с хора, които… са убедени, че мрежата прави планове срещу човечеството. А сега мислят, че съм нещо като шпионин на машините…

— Защо мислят така?

— Заради няколко чипа в главата ми — медицински протези. Смятат, че съм поставена под компютърен контрол.

— А това вярно ли е?

— Исусе, не знам! — изстена Деметра. — Имам предвид, как бих могла?

— Наистина.

— Само вие можете да посредничите между тях и машините. Хората ви уважават, а киберите не могат да ви навредят…

Торауей не отговори и това я разтревожи.

— Вие сте силен, полковник. Можете да ме защитите физически от всичко, което са замислили срещу мен.

— Хората ли имаш предвид?

— Да. Те вече убиха един предполагаем шпионин — креола Джори ден Острайхър.

— Убили? Как?

— Отвориха черепната му кутия и извадиха от мозъка му електронните части. Страхувам се, че искат да направят същото и с мен — с протезите ми. Ужасена съм, полковник.

— Не знам… — гласът му прозвуча студено. — Това не е моя работа.

— Вие също сте човек, поне отчасти — настоя тя. — Никога не го забравяйте!

— От доста години колонистите не искат да се намесваме в делата им. Последния път, когато ние…

Внезапно Деметра се почувства уморена и ядосана.

— Имаме сделка, полковник! — нахвърли се тя. — Вие ми помагате в замяна на фондовете в Дабъл Ийгъл Банк Остин, Тексас. Кажете си цената в която и да е конвертируема валута и ще я имате.

Отново тишина.

— Добре, Деметра — каза накрая той. — Минаха години откакто за последен път посетих тунелите и не мога да гарантирам, че присъствието ми ще има някакъв ефект върху това поколение хора.

— Просто ми помогнете, полковник. Къде се намирате сега?

— На няколкостотин ярда от Тарсис Монтс. Близо до главния шлюз.

— Чудесно! Можете ли да влезете вътре?

От терминала се чу скърцащ звук, нещо като цинично хилене.

— А рибите могат ли да плуват?

— Добре, не се плацикайте дълго. Аз съм точно отпред.

— Разбрах. Изключвам.

Моарето на терминала се сви и отново показа менюто. Деметра се извърна от стенния модул.

— Деметра!

Лоул Митсуно тичаше по рампата към нея.

Тя се огледа накъде да побегне, но неговите крака бяха далеч по-дълги.

Шлюзов контрол, 21 юни

Лоул зърна Деметра, докато се изкачваше по рампата към главния шлюз. Беше горд от себе си, че е разбрал точно коя посока би избрала, дори при обърканото състояние на съзнанието й. От шлюза тя би могла да открадне самоход и да се прехвърли в който и да е марсиански комплекс. Ако беше поела по друг маршрут, щяха незабавно да я заловят.

— Деметра! — извика той, щом я зърна.

Тя се обърна, сякаш да избяга, но спря. След секунда Лоул я бе притиснал към скалистата стена, държейки я за ръката. Така блокираше възможността й за бягство и едновременно с това внимаваше да не го ритне в слабините.

— Защо искаше да избягаш? — попита той.

— Ти, Елън, този доктор! Всички искахте да ме убиете, точно както Джори, след като открихте…

— Джори не е мъртъв.

— Със сигурност изглеждаше такъв.

— Не, просто е в безсъзнание. Трябваше да вземем нещо от мозъка му, а за да го направим се налагаше да премахнем определени…

— Както искате да ги премахнете от мен.

— Не, Деметра! Не искаме да те нараним…

— Елън иска! Видях го в очите й. Тя ме мрази — Деметра се оглеждаше диво — като животно, хванато в капан.

— Кълна се, че не е така — каза Лоул и се опита да си повярва.

— Няма да се върна в онази стая.

— Тогава къде…?

— Искам да се прибера в хотела. Ако искаш ще се заключа до следващия транспорт към Земята. Няма да говоря с никой за нищо. Просто искам да си отида у дома. — Но лудото движение на очите й продължаваше.

— Деметра — той се опита да привлече вниманието й. — Вече е малко късно за…

В този момент две ръце го сграбчиха отзад.

— То-о-о-о-о-ва… — гласът му изскочи от гърдите, когато някой го повдигна от пода и го разтърси като чувал. Зъбите му се треснаха и замалко да си отхапе езика. Само вроденият инстинкт спаси Лоул. Вместо да се бори, и вероятно да умре, той замря. Размахвайки крака на няколко сантиметра от земята, Митсуно висеше на два стоманени лоста, обхванали ръцете му. От силата на собствената му тежест стоманата започваше да разкъсва плата на ръкавите на якето и да се забива в бицепсите му. В един момент той погледна надолу и видя човешки оформени пръсти в нещо като добре прилепващи гумени ръкавици.

Деметра се дръпна от стената и заобиколи Лоул, гледайки го намръщено — сега не тя бе плененото животно.

— Не го наранявай, полковник.

Полковник? Торауей? Защо се намираше в комплекса? И откъде тя знаеше… ох, разбира се, от мрежата.

— Можете да ме свалите долу, сър — каза внимателно Лоул. — Няма да ви създавам проблеми.

Без да каже нищо, киборгът плавно го пусна, докато петите му докоснаха пода и краката му здраво стъпиха на земята. Лоул се обърна, за да потвърди предположението си. Полковникът беше по-голям, отколкото си го спомняше — над два метра висок, с широки рамене, загърнати от прилеповите крила на слънчевите батерии, фасетъчните му очи го наблюдаваха безизразно.

— И сега какво, Деметра — Лоул насочи вниманието си към нея. — Да те ескортираме ли до хотела?

— И двамата идвате с мен — каза Роджър с равен глас, който не бе променен от хелийното съдържание в атмосферата на тунела. — Знам едно… безопасно място.

Лоул погледна Деметра. Лицето й изразяваше смайване, граничещо с шок. Явно това не влизаше в плановете й.

— Мисля, че можем и сами да открием подобно място, полковник — незабавно отвърна Митсуно.

— Благодаря, Роджър — каза Деметра, приближавайки се до Лоул. — Но мисля да отида в стаята си. Оценявам вашето…

— И двамата идвате с мен.

Лоул почувства пръстите й да треперят в дланта му и здраво ги стисна.

— Той не… функционира правилно — прошепна тя. — Звучи различно отпреди.

Деметра не знаеше, че звуковият обхват на киборга надминава човешкия със сто процента. Слухът на Торауей би могъл да долови биенето на сърцето й, камо ли шепота, но той не реагира на казаното. Искрящите му червени очи не изразяваха абсолютно нищо. Стоеше като статуя. А може би беше забравил за тях? Лоул реши да го изпита. Все още държейки ръката на Деметра, той започна да се промъква покрай киборга надолу по рампата. С мигновено, недоловимо за окото движение, полковникът се премести и блокира пътя им за бягство. Лоул зави наляво, влачейки след себе си момичето. Киборгът отново препречи пътя им за отстъпление. Движеше се като овчарско куче, пазещо стадото си — без да ги докосва, но винаги между тях и целта им. Внезапно Лоул разбра, че той не им пречи да избягат, а ги насочва в определена посока. Лоул отстъпи назад по рампата и Деметра го последва. Торауей ги притисна отзад, движейки се плътно до тях, и ги подканяше да вървят. Скоро Митсуно започна да взима по две стъпала наведнъж, после, препъвайки се, по три. След още няколко секунди двамата с Деметра тичаха в посоката, желана от Торауей. Лоул знаеше, че не могат да надбягат киборга — никой човек не би могъл, — но се надяваше да му попречи да… предприеме други действия спрямо тях.

След десетина метра те достигнаха центъра на шлюзовия контрол — шестостенна зала, изпълнена с масивни врати. Всички бяха затворени с изключение на една, която стоеше подканващо отворена. Надниквайки през свързващия ръкав, Лоул видя интериора на стандартен самоход, подобен на онзи, който бяха използвали при пътуването им до Хармония Мунди.

— Предполагам, че трябва да влезем вътре — каза тя.

— Да. Моля, влезте — покани ги Торауей.

Митсуно поведе Деметра през люка, все още държащ я здраво с потната си длан, и я настани на предната седалка с лице към конзолата за инструменти и предното стъкло. Само когато им се наложи да използват и двете си ръце, за да поставят предпазните колани, те се пуснаха. Торауей ги последва, но не седна като нормален човек, а приклекна пред пулта, като препречи пътя между тях и шлюза.

Сигналът, който подаде, сигурно бе електронен, подобно на командите, с които Ат управляваше самохода. Задната врата се заключи с пневматична въздишка, пултът за управление се освети с появилата се информация за налягането, посоката на движение, нивото на батериите и въртящият момент на моторите. През страничните прозорци можеше да се види как коленните свръзки на шестте му крака се разгънаха и се разлюляха. Самоходът леко се оттласна, излизайки от комплекса, но движението се омекоти, когато се понесе по марсианската повърхност. Лоул, който познаваше терена около Тарсис Монтс, внезапно осъзна къде може да е това „безопасно място“.

— Не, полковник! Не можеш да ни водиш там! Ще умрем!

Той се устреми към пулта, надявайки се да превземе управлението и евентуално да обърне машината. Пръстите на киборга моментално стиснаха китките му като полицейски белезници и задържаха ръцете му на няколко сантиметра от управлението.

Деметра се обърна в седалката и се нахвърли върху киборга, опитвайки се да го избута встрани. Със същия успех можеше да се пробва и срещу скала.

— Недей, Деметра — каза Лоул, — ще се нараниш… Добре, полковник, няма да се повтори.

Стоманените ръце го задържаха още малко, колкото Торауей да издаде безшумна команда. Пултът почерня и самоходът продължи напред.