Фредерик Пол, Томас Т. Томас
Марс плюс (13)

Глава 12
Валхала

Златен Лотос, 16 юни

Деметра се чудеше дали да облече новата си рокля за вечерята с Лоул. От една страна, дори след едно обличане дрехата вече не бе толкова нова, а може би вече имаше някое леке или нещо подобно. Да не говорим за гънките. Вярно, можеше лесно да я изпере — щеше да й отнеме само две минути и още три за изсъхването. От друга страна, роклята бе неудобна за носене. Облечена в нея, трябваше всеки момент да внимава как ходи, а като сяда, да държи краката си прибрани и да си гълта корема. Гащеризоните й бяха далеч по-удобни и по-лесни за носене. За съжаление, Лоул вече я бе виждал с тях, и то няколко пъти. Беше се обличала с всички разцветки от гардероба си — виолетови, лавандулови и сиви, със или без цветовете на войната. Време беше да му покаже нещо ново. Но беше лудост тази малка рокля, която струваше безбожно скъпо, да бъде облечена само веднъж и след това забравена.

Като тегли чертата, Деметра разбра, че въобще не бе сигурна дали желае реакцията, която дрехата сигурно щеше да предизвика.

Или може би я искаше.

Накрая облече роклята.

Чез Гуереро, търговски квартал 1/10/12, 16 юни

В момента, в който видя Деметра, Лоул почувства сърцебиене и слабост в стомаха и коленете. Той знаеше, че тя е привлекателно младо момиче, умна и непредсказуема. Нямаше сдържаността и резервираната грация, която го бе привлякла към Елън. Кафлън цялата бе енергия и остроумие — по един съвсем момчешки начин и затова я възприемаше като приятел, като сестра. До момента, в който тя пристъпи към него, обляна в златистата светлина на хотелското фоайе. Носеше следващото нещо след нищото — блестяща коприна или сатен, или както го наричаха там. Розово-пурпурният материал съответстваше на цвета на устните й, които бяха яркочервени, в пълен контраст с бялата й кожа. Плодово оцветени, такива бяха. А зелените й очи изглеждаха като крехки малки листа, закрепени на малиново стебло. По дяволите, тя вече караше Митсуно да се чувства като поет.

Той й бе определил среща в най-добрия ресторант в Тарсис Монтс. Масите бяха с бели покривки, имитация на лен, приборите — от истинско сребро, внос от Земята. Струваха поне четирийсет Алтернативни марки за грам. Чашите за вино, макар полимерни, бяха оформени и полирани като кристал. Кухнята беше испано-френска, сосовете бяха сервирани в чинията под самата храна — това бе френската част и бяха подправени с лютиво чили и силантро^[1] — испанският принос. Останалата част от менюто предлагаше обичайната за Марс храна, приготвена така, че да изглежда чуждестранна.

Митсуно не бе в състояние да се наслади на вкуса й, въпреки че цената отваряше голяма дупка в седмичните му доходи. Той гледаше Деметра като омагьосан. Лицето й и бронзовите голи рамене изпълваха очите му и затъмняваха блясъка на среброто и кристала. Напълно заслепяваше рисуваните на ръка миниатюри от XVIII век, закачени на стената над главата й. И най-слабият полъх от екзотичния й парфюм веднага прогонваше всички аромати от храната и виното. Гласът и смехът й така изпълваха слуха му, че ако други жени танцуваха голи в залата, той едва ли щеше да ги забележи.

Тя ядеше сдържано, но оценяваше всяка хапка. Отпиваше от червеното вино и капката, останала на долната й устна подсилваше цвета на червилото й. Смееше се на подходящите места в техния ленив разговор, а зъбите й проблясваха от светлината на кехлибарената крушка, закрепена на тънка пластмасова тръба за масата.

Когато обра с лъжицата остатъка от десерта — крем от сладко сирене в хрупкава тестена кора — и я отмести настрана, Деметра се обърна към него с усмивка.

— Добре… беше приятна вечер.

— Тя… не трябва да свършва, нали?

— Не.

Само една дума, казана с тихо, спокойно съгласие, придружена от нежна усмивка и разбиращ поглед. „Не“, означаващо „да“.

В този момент Лоул реши да наруши дадената дума и да я заведе — нея, един чуждопланетянин и самообявил се шпионин, някой, върху който нямаше контрол или възможност за възмездие — на място, определено само за неколцина.

— Ела — той се изправи и нежно й предложи ръка.

Деметра се извърна в креслото, но не стана.

— Къде отиваме?

— Ще видиш. Ще ти хареса.

Те се отправиха на изток по една рампа, използвана от работещите на повърхността, минаха през някакъв шлюз и продължиха надолу из машинните помещения. Оттам поеха по тесен сервизен коридор до първото водно хранилище на комплекса, съдържащо 4000 мегалитра открита водна площ. Беше изкопано в скалата и защитено с покрив срещу експлозивното изпарение и пясъчните бури.

Митсуно и Кафлън прекосиха басейна по една метална решетеста пътека. Влажният въздух около тях се осветяваше от многобройните осигурителни лампи и от присветващото сребро на отраженията в спокойната вода. По тръбите висеше тиня от зелена алгая — несекващото ехо от протерозойския живот, следващо човешката колонизация навсякъде из Слънчевата система. Лоул чуваше високите токчета на Деметра да кънтят по влажния метал. Очакваше, че тя ще възнегодува от обстановката, но момичето го следваше мълчаливо и дори с очакване.

Двамата навлязоха в галерия от недовършени тунели, разположени на две нива — на 40 и 80 метра под повърхността. Митсуно знаеше, че земята тук бе неустойчива — ръждивочервената и богата на желязо скала беше твърде ронлива и несигурна за строежи, така че експанзията на комплекса в тази посока бе прекратена. Вместо това Тарсис Монтс се бе вкопал още по-дълбоко, но тези стари строежи не бяха отписани и официално изоставени, просто не бяха довършени.

Митсуно се поколеба пред металната врата, която водеше към убежището.

— Обикновено претърсваме хората, които водим тук — каза той. — Но…

Деметра Кафлън му отправи усмивка, отмести ръце от бедрата си, протегна ги и се завъртя на пръсти. Крайниците й сякаш горяха в мътната и премигваща светлина, отразяваща се от водохранилището. Една гънка на дрехата блесна като змия, увила се около кръста й, и отново се изпъна, след като завърши кръга.

— Не е необходимо — съгласи се той. После за пръв път тази вечер погледна китката й. — Носиш ли хроното си? Сладурчето?

Деметра поклати глава.

— Загубих я преди няколко дни.

Митсуно реши, че не е възможно да носи някаква протеза, поддържаща активни кибернетични схеми. Ако грешеше, то явно технологията за псевдокожа се бе развила достатъчно, за да е в състояние той да открие нещо съмнително. А и нали Уей Ликсин вече я бе сканирал и обявил за „чиста“.

Лоул отвори вратата и пантите изскърцаха от ръждата. Зад нея се намираше дълга стая с висящи груби платнища, които заглушаваха ехото от голата скала и спираха вечно сипещия се прах. Той потърси пипнешком ключа — светлината се включваше ръчно. Прекъсвачът беше свързан с една нелегална електрическа верига, която бяха прикачили към резервните светлини на басейна. Три клетъчни крушки се включиха и осветиха мебелировката. Тя бе стара и неподходяща, събрана от първата генерация изхвърлени вещи, преди градските рециклотрони да се доберат до тях. В допълнение към няколкото тапицирани стола, канапето и една ниска маса, в стаята имаше и едно старо легло с изхабени на места завивки.

— О — каза Деметра, минавайки край него. — Много е уютно. Много по-приятно от дупката, в която ме вкара Джори… — тя млъкна смутено. — Опа!

— Не се безпокой — усмихна се Лоул. — Чух всичко за това… Тук е също толкова спокойно — без кибери, без фиброоптика, никой не може да ни види.

Тя кимна.

— Има ли къде… ами… де се изкъпя?

Те се намираха на една ръка разстояние от няколко милиона литра прясна вода, но в тунела нямаше водопровод. Лоул я поведе през леговището до една завеса и я дръпна — в нишата зад нея Деметра видя химическа тоалетна и стоманена кофа. Лоул взе кофата:

— Извини ме, ще отида да напълня легена.

Когато се върна, Деметра бе застанала в центъра на помещението, осветявана от трите светлини. Стоеше изправена на високите си токчета, с леко раздалечени крака и с ръце на кръста и го гледаше почти предизвикателно. Сенки играеха по тялото й. Лоул се приближи и забеляза, че трепери. Той спря и се усмихна несигурно. Деметра пое дълбоко въздух и роклята й се свлече от гърдите, откривайки зърната, изправени и втренчени в него като очи. Митсуно разбра, че е съблякла роклята докато е бил отвън и до този момент просто я е поддържала прихваната в кръста. Деметра протегна пръстите на лявата си ръка, дрехата се изхлузи по бедрото й и увисна като простреляно знаме. После повдигна дясната си ръка и дрехата отлетя надолу. С изключение на обувките, тя беше съвсем гола. И продължаваше да трепери.

Митсуно излезе от транса си и тръгна към нея. Обви с длани бедрата й, вплитайки пръсти в коприната между тях. Тя протегна ръце, хвана го за китките, притегли го към себе си и плътно притисна тялото си към него. След това повдигна крака, уви ги около Лоул и започна бавно да се отърква в слабините му. Така и не стигнаха до леглото — поне първия път.

Някъде под земята, източно от Тарсис Монтс, 16 юни

Деметра се излежаваше в леглото, когато Митсуно се скри зад завесата. Дори и след като запуши ушите си, звукът от облекчаването му стигаше ясно до нея. Това бе добър случай за използване на звуков инвертор — за съжаление подобно оборудване би привлякло вниманието на мрежата към това чудесно усамотено място.

— Спомена, че претърсвате хората преди да ги пуснете тук — каза тя след известно обмисляне. — Много ли момичета си водил тук?

— Това не е място само за жени, които не искат да правят любов пред компютри.

— Предположих — каза тя и зачака.

Митсуно излезе иззад завесата, гол и все още възбуден, легна до нея и я притисна до себе си. С една ръка масажираше гърдата й с леки чувствени кръгове. Устните му докосваха ухото й.

— Е…?

— Какво, е? — попита сънливо той.

— Явно вашите хора имат подобни малки стаи, разпръснати из целия Тарсис Монтс.

— Това е реакция към… обществения характер на живота ни. Поне така предполагам. Какво е обратното на уединението? Публичността. Всички искаме да намерим свое собствено тихо кътче, дори ако това означава да откраднем тук или там по някой кубичен метър.

— И мислите, че киберите не знаят за тях? — попита тя невярващо.

— О, компютрите знаят всичко за тези места. Екскаваторите, които са ги прокопали, са били контролирани от машини. Почвата тук е нестабилна, така че мрежата е оставила монитори да следят за евентуално пропадане. Ние просто сме поставили около тях няколко лъжливи записа, така че тя чува само това, което се очаква да чуе от нас.

— Тоест вие идвате тук само за да се махнете от машините?

— Разбира се. Има някои неща, в които не искаме компютърната мрежа да се рови. Неща, които не са нейна работа. Така че подготвихме това място като убежище за конфиденциални разговори.

— И креоли като Джори никога не посещават това място? — настоя Деметра.

— Разбира се, че го посещават. Те са странна компания, затова ги водим на някои от нашите купони. Креолите са луди по човешки момичета, както вече си разбрала. Водим и киборги, просто да им замажем очите. Всички мислят, че това е само джумба-лумба и ние не ги разубеждаваме. Както и да е, мрежата не се интересува от необходимостта на човек да се уедини.

— Не е ли опасно да каните свързани с мрежата същества като креолите? Особено ако искате да запазите това място в тайна?

— Зависи от гледната точка — той повдигна рамене. — Когато машините-симбиоти станаха прекалено любознателни, открихме, че е по-лесно да им замажем очите, отколкото да… хм… предприемем директни действия.

Обучението по шпионаж й даде пълен набор от значения на фраза като „директни действия“. Тя си помисли на какво ли са готови Лоул и неговите приятели, за да защитят тайното си място. Вместо това зададе още по-настоятелен въпрос:

— Кои по-точно сте това „ние“?

— Няколко души, които в основни линии мислят като теб, че на компютрите не може да се има доверие. Не и безрезервно.

— Никога не съм казвала това — възрази Деметра. — Просто не ги харесвам особено.

— Има ли разлика? — попита Лоул и се прозя.

— Не съвсем… може би — отстъпи тя. — Но, както и да е…

Но преди да довърши мисълта си, той вече хъркаше в ухото й. Това не я изненада след изпитанията, на които го беше подложила.

Както и да е, канеше се да каже тя, начинът, по който бе подредена стаята подсказваше, че не се използва само за провеждане на купони и забавления. Хората идваха тук да заговорничат. Може би и да се скрият. Свидетелство за това бяха кутиите с консервирана храна, лекарствата и скафандрите, които откри на една от закачалките на стената. Деметра имаше още какво да научи за Лоул и неговите приятели. А те почти нямаше какво да открият в нея. Тя вече им беше разказала всичко. Но това добре ли беше или зле?

Деметра все още се опитваше да разбере, когато сънят я обори.