Фредерик Пол, Томас Т. Томас
Марс плюс (15)

Глава 14
Тайното съзаклятие

Източен воден резервоар, 17 юни

Деметра изчака до средата на следобеда, за да е абсолютно сигурна, че Лоул ще изследва някъде скалите, търсейки вода, а Елън ще е заровила глава в някоя компютърна програма. Въпреки това беше неспокойна, когато се промъкваше през тинята от алгая, ослушвайки се за гласове и други шумове, идващи от тайната стая. Но всичко, което чу, бе бумтенето в резервоарите, впомпващи вода в тръбите. Тя откри зад тях изоставения тунел и гладката стоманена врата. Спомените й от срещата с Митсуно бяха малко смътни и се чудеше дали вчера вратата беше заключена. Ако не е била, то сега беше — с плоска метална скоба и голямо резе. Тя обви пръсти около гладката неръждаема обковка на ключалката и я дръпна за проба — дръжката издрънча върху дебелата метална скоба. Деметра застана срещу заключващия часовников механизъм. Четирийсет бели объркващи белега, номерирани по пет, бяха разположени върху една триъгълна платка. Тя отвори капака и прочете на задната му страна, че това е ключалка Crypton — запазена марка, със сериен номер AB-2301425-YA. Ето нещо, на което те учат само в курсовете по „Въведение в Шпионажа 101“: всяка търговска ключалка се продава с вградена комбинация. За удобство на компанията, продавачите и монтьорите, комбинацията се придържа към тези малки букви, които са част от серийния номер. Например всички ключалки тип „Crypton“ от серия „YA“ обикновено се отварят с поредицата 7–14–38, винаги от дясно на ляво и се завъртат на цял оборот в обратна посока, преди да се пристъпи от единия номер към другия. Разбира се, вградената комбинация винаги може да се промени. Това отнема на купувача, или на продавача, около двайсетина минути работа с микролост и бижутерска лупа. Но не всеки си правеше този труд.

Петнайсет секунди по-късно ключалката щракна и Деметра натисна с тяло вратата. Ръждивите панти заядоха, но вратата се отвори. След като влезе, тя се приближи до по-близките завеси, за да открие ключа на лампите. Крушките светнаха и разкриха пещерния интериор. Кафлън подмина леглото и завесите, закриващи тоалетната, и се запъти към задната стена.

Имаше нещо странно в това място. Всеки, който я беше потърсил, бе разбрал само за часове, че е изчезнала. Не просто излязла извън наблюдателния обсег на видеокамерите и микрофоните, разпръснати из комплекса. Хората би трябвало да го правят стотици пъти дневно — когато излизат на повърхността, когато седят тихо в стаите си или когато си взимат нещо от килера. Не, за девет часа мрежата и нейните системи са били напълно слепи за Деметра. Не изключени, както тя предпочиташе да ги държи, а в абсолютно неведение.

Деметра потърка черната едротъкана мрежа, която покриваше стените и тавана. Изглежда бе някакъв вид пластмаса, може би акрилитни влакна. Хвана края на тъканта и я разцепи с пръсти. В плата откри нещо, което приличаше на метална жица. Тя я проследи, като на определени интервали разнищваше черните нишки, докато не излезе извън подгъва. Там проводникът стигаше до една калаена топчица с друга жица, опъната паралелно на пода. Деметра я последва до един от нитовете, крепящ плата. Основната жица беше увита и запоена около стоманена пръчка, която бе заземена на поне 9–10 сантиметра в скалата.

И за какво би могло да послужи цялото това количество метал?

Имаше едно древно изобретение — клетка на Фарадей — което всеки можеше да използва като съедини набор от паралелни жици около единия край и след това ги заземи в една точка. Помагаше да се блокират електростатичните заряди и да се попречи на създаването на напрежение между нещата, лежащи от едната и другата страна на щита. Това със сигурност бе полезно при защита на стаята от електролитна корозия, като например от процеждащата се подпочвена вода. Или да екранира статичния шум, който пречи на деликатните схеми в някой радиоприемник във вътрешността на стаята. Но дали подобен екран може да се използва за блокиране на електромагнитни предавания? Ще екранира ли някое скрито устройство от засичане от дистанционните сензори? Дали защитава обитателите от телеметрично наблюдение?

Деметра беше взела само основните курсове по физика, препоръчвани за млади дипломати. Но си спомняше, че някога, през 20-и век, когато телекомуникационните сигнали и енергийният пренос често са се осъществявали с подземни медни кабели, антикорозионните устройства, прикрепени от външната страна на изолацията, не са притежавали способност за блокиране на сигнали. Нито са спирали подслушването и крадците на електричество, извличано от повърхността на кабелите с електромагнитни тороиди. Явно тази мрежа от жици, облепваща стаята, бе предназначена за нещо. Може би пази нещо отвън, но не би могла да направи нищо за запазването на тайната отвътре.

Следвайки завесата до края на тайната стая, Деметра трябваше да премести част от запасите с консервирани храни и жизнеобезопасяващи медикаменти, които бе открила предишната нощ. Един полъх, ниско до пода, се плъзна по косъмчетата на ръцете й. Имаше отвор зад кутиите, трябваше да има. Тя се зае да премества по-големите кутии в средата на стаята. Когато освободи малко свободно пространство, Деметра дръпна завесата, приведе се над преградата и откри къс тунел. Беше около три метра дълъг, проходим само ако се пълзи на ръце и колене, а в края му бе закачен мъждукащ фенер. Очевидно същата незаконна схема, която осветяваше първата стая, даваше светлина и на това място.

Втората стая бе със същите тъмни завеси, но нямаше никакви удобни стари мебели или други глезотии. Само една маса от рециклирана пресована пластмаса и една сбирка от… елементи. Без да докосва нищо, Деметра ги провери. Докато проследяваше изолираните жици и мрежово екранираните кабели помежду им, започна да придобива ясна картина относно функцията им.

Тази кутия сигурно бе захранването. Беше доста голяма, дебелостенна, с охладител отзад и червен ключ отпред. Превключвателят имаше позиции „нула“ и „едно“, със светещ диод до единицата. Черният кабел, излизащ от него, се свързваше с… Сандъчето беше гладко като кутия за пица и от него тръгваха като паяжина паралелни кабели. Те влизаха в едно гнездо от модули, които можеха да бъдат периферии или идентични чипове с памет. Плоскостта му я убеди, че трябва да съдържа дънна платка — ръчно изградена схема с чипове, разположени на една равнина и запоени върху вградена златно-медна нишка. Това бе начинът, по който откривателите на кибернетиката са създавали своите прототипове. От друга страна, най-добрите търговски схеми, масово производство, от Земята, бяха положени в сферични слоеве и поставени в условия на микрогравитация. Подобно на Сладурчето, те представляваха едно цяло и приличаха на перли.

А това гнездо от модули — вероятно памет, сети се тя — изглеждаше повредено. Всички керамични капсули бяха разтворени, нещо бе човъркано във вътрешността им и отново бяха запечатани с течен епоксид… Ръчна изработка отвсякъде със сертификат за параноичност.

Това, което Деметра не можеше да открие, беше входно-изходният модул. Системата нямаше клавиатура, дисплей, шлем или ръкавици. Изглежда, нямаше връзка с ресурсите на мрежата. Тя се огледа за кабели, излизащи от масата в някоя посока или нещо, което да наподобява антена, но не откри нищо. Освен, че мрежата би могла да чуе кибер с подобна мощност по електромагнитните еманации на кабелите му, независимо дали са изолирани или не, самото му включване щеше да изпрати радиочестотния му подпис.

— Защо, копеле такова? — каза Кафлън на глас, като имаше предвид Митсуно.

Въпреки уверенията и очевидната му страст и нежност, Лоул я бе излъгал. От доказателствата, разпръснати по масата, неговото безопасно малко скривалище — „място, което ще ти хареса“ и, „където обикновено изискваме претърсване“, преди да се позволи на някой външен да влезе — разбра, че приютяваше неговото собствено киберустройство.

Като преброи модулите с памети и ги раздели на четири, тя предположи, че то оперира на нивото на изкуствения интелект. Вероятно с коефициент на Станфорд-Сънивайл от 600 и повече. И всичко, което почувства и обработи, мрежата ще разбере една наносекунда по-късно чрез електромагнитната интерферометрия.

— Ти, тъпо копеле.

Хоплити бар и грил, 17 юни

Лоул и Елън влязоха в любимата си дупка за запиване, все още коментирайки скалъпените данни от изследването в Елада.

— Знаеш, че няма начин едно корито от хризолитни кристали да се вклини настрани към седиментните слоеве — каза й Митсуно. — Няма начин това да се случи. Хризолитът е вулканична скала. Когато проникне в една формация, цялата добре подредена структура просто се изпарява. Това кажи на твоя кибер.

— Опитах, но той е упорит.

— Добре тогава, ще го надприказваме с помощта на Ат. Може би шефската програма ще налее малко разум в диодите му…

— Ето къде сте!

Лоул се обърна и видя Деметра, устремена към масата им. От пламъка в очите й личеше, че това не е щастливата жена, която бе оставил преди десетина часа.

— Деметра, радвам се да те видя.

— Ще ми кажеш ли за какво наистина служи този тунел? — попита тя.

— Какъв тунел? — той си сложи маска на лицето.

— Лоул, какво си… — започна разтревожено Елън.

— Тайната стая, където… — Деметра погледна Сорбел и челюстите й се стегнаха — … където се чукахме снощи.

— Лоул — прошепна Елън, — ти…?

Но Митсуно я отряза, като заговори бързо:

— Както ти обясних, Дем, това е място, където някои от нас отиват да се разтушат, да обсъдят нещата насаме, а така също и за малки купони. Всъщност не е голяма тайна. Наистина.

Деметра предъвкваше това поне десетина секунди.

— Тогава сигурно ще ми обясниш — каза тя с по-нисък тон — защо една минута след като попаднах там, всички се разтревожиха.

— Кой се е разтревожил?

— Сун, корейският плейбой, и Ортис, северозеландският дипломат. И двамата ме разпитваха тази сутрин, и двамата твърдяха, че съм им трябвала предишната нощ. Те веднага са тръгнали да ме издирват и не са ме открили.

— Е, мисля споменах, че тези тунели не са съвсем открити за публика — отвърна бавно той, опитвайки се да й сигнализира с очи. Не се ли сещаше, че мрежата чува всичко. — В тази част на комплекса няма нормална поддръжка. Няма терминали и оптични линии, или електронни… ъъ… наблюдателни точки. Така че хората, които са те търсили, не са били в състояние… хмм… да влязат в контакт.

— Лъжеш — контрира го остро тя. — Там имате компютър.

Лоул чу как Елън си поема дъх.

— Наистина ли? — попита той, а очите му се превърнаха в семафори. Това бе крайно опасен разговор и Деметра бе длъжна да го разбере. — Защо мислиш така?

— Видях го.

— О? И кога?

— Този следобед. Върнах се там.

— Защо го направи?

Кафлън направи пауза.

— Търсех си… обеците. Снощи ги забравих.

Митсуно не можеше да се сети дали е имала украшения или не. Спомняше си само, че бе ужасно гола, дори когато бе напълно облечена.

— Трябваше да ме попиташ — сгълча я той. — Щях да огледам за тях.

— Днес беше зает — вдигна рамене Деметра. — А освен това не си ми казвал да не се връщам.

— Но вратата е заключена.

— Евтина механична ключалка. Учили са ни как да се оправяме с тях.

— Учили са ви? — учуди се Лоул.

— Университетски курсове за бъдещи дипломати.

— Аха! Шпиони.

— Позна.

— Съжалявам за ключалката — каза той, надявайки се да я отвлече. — Но без енергия не можем да използваме каквато и да е електронна система.

— Така си и помислих. Но нали имате захранване за компютъра?

Лоул се изправи и я погледна право в очите.

— Ако в стаята има компютър, Деметра, за мен това е новост. Сигурно си видяла нещо друго и си го помислила за компютър.

— Не съм толкова тъпа, Лоул.

— Деметра, скъпа… — прекъсна я Елън.

Кафлън не я погледна.

— Целият коридор е като сметище — продължи тя гладко. — Сигурна съм, че ще откриеш парчета и части от терминали, В/Р устройства, стари кибери, регистратори и други изоставени неща. — Сорбел й смигна с очи. — Вероятно някои от тях са останали свързани, както са били изхвърлени от притежателя им, но нито един от тези боклуци не работи, разбираш ли ме?

— Така ли? Значи и ти си вътре? — по начина, по който го каза, Деметра не изглеждаше изненадана.

— В кое, скъпа?

— В това, което и двамата се опитвате да скриете. — Деметра сви устни, кимна веднъж и си замина.

Елън се обърна към Митсуно.

— Лоул, какво си направил?

— Не знам, но май е по-добре да го оправя.

— Тази вечер — каза му Сорбел.

Заповяда му.

Златен Лотос, 17 юни

Деметра отключваше стаята си, когато една ръка я докосна по лакътя.

— Деметра?

Без да поглежда, знаеше, че е Лоул. Вероятно бе дошъл за още обяснения. Тя дръпна рязко ръка.

— Не се опитвай да ме объркваш, Лоул. Знам, каквото знам.

Палецът й се опря до ключалката и вратата се отвори.

— Трябва да ти покажа нещо. — Той отново я хвана за лакътя, но този път леко.

— Не искам да… — но не го отблъсна.

През отвора на вратата се виждаше стаята. За нея това бе едно безопасно място. Тук беше леглото й, всичките й дрехи, имаше достъп до определено количество вода, терминал, който можеше да научи да приема диктовка и определено ниво на тактичност. След лайното, в което стъпи тази сутрин, всичко, което искаше, бе да влезе, да си легне и да заспи.

— Какво? — попита накрая.

— Не мога да ти кажа. — Лоул отново направи онова нещо с клепачите си. Дали не бе някакъв тик? — Трябва да ти покажа.

Деметра въздъхна:

— Далеч ли е?

— Знаеш пътя.

— Добре. — Тя затвори вратата, обърна се и тръгна с него.

След като минаха три нива и прекосиха четири тунела, тя провлачи стъпки.

— Ако мислиш, че отивам в онази стая, за да… те обслужа, забрави. Не съм в настроение.

— Не е това.

— Но ти каза, че стаята е за купони.

— И за други работи. Има за много неща да си поговорим.

— Говорихме вече. В Хоплити. Не си ли спомняш?

— Имам предвид насаме — Лоул се насочи надолу по коридора. Тя можеше да го последва или да го гледа как заминава.

Деметра забърза крачка, за да го настигне.

Когато стигнаха до стоманената врата, той закри с рамо ключалката, докато завърташе циферблата на резето, после изсумтя и я остави да гледа.

— Знаеш как да освободиш това, нали?

— Не.

— Тогава как…

— Знам комбинацията.

Той поклати глава.

— Следващия път трябва да съм по-внимателен.

Митсуно влезе и включи светлините. Стаята си беше както я бе оставил. Ако не друго, Деметра бе поне спретнат шпионин.

— Така, къде е компютърът, който си помислила, че си видяла?

— Не „помислила“. Видях го! Зад онази купчина — тя посочи към запасите — има тайна стая. По-тайна от тази. Компютърът е на масата.

Митсуно се успокои. Раменете му се отпуснаха.

— Добра работа си свършила тук, наистина. — Той отиде до купчината, хвана най-долната кутия и я отмести от пътя си, после тръгна с котешка походка през свързващия тунел. Деметра го последва.

— Йее, това наистина е компютър — каза той, застанал пред масата.

— Както казах, ти ме излъга.

— Не, не съм. Той не беше включен, когато правихме любов. Това беше твоето условие, нали?

— Но ти каза, че тези неща са винаги включени.

— Не и този. — Лоул се протегна към превключвателя на захранването и го премести на позиция „едно“. Единственият отговор бе топлината, полъхнала от жиците и кожуха. — Сега вече е включен.

— Каква е входно-изходната система? — попита Деметра. — Не можах да я разбера.

— Гласово опериране. Като твоето хроно.

— О! Може ли да ни чуе?

— Чувам ви.

Гласът беше дълбок и кух като на ръждива стара косачка за трева. Който е програмирал тази машина, явно не е обръщал голямо значение на персоналния модул — ако въобще има някакъв — или на интонацията. Беше същият като ключалката на вратата. Подразбиращите се опции бяха достатъчно добри.

— Каква е… как го наричате? — попита Деметра.

— Лета.

— Какво е това?

— Шега, идеята е на Елън — обясни Митсуно. — Лета е река в Гърция, Евразийския континент на Земята. Предполага се, че водата има хипнотични качества, които карат хората да забравят.

— Какво да забравят?

— Всичко, което чуят например — Лета е паметта на нашето съобщество. Ние идваме тук, казваме нещо и после можем да забравим за него. Тя се занимава с помненето и корелациите.

— Кой е това „ние“? Ти, Елън и още кой?

— Една група. Вече си се срещала с д-р Уей Ликсин. Той е част от нашата организация.

— Вие сте бунтовническа група? — попита Деметра.

— Може и така да се каже. Да, революционери.

— И срещу кого въставате? Вие, марсианците, нямате нормално правителство. Поне аз не съм забелязала. Дори нямате и градска администрация. Така че, срещу кого?

— Срещу машините, както ти казах преди. Ние не им вярваме.

— Но ги използвате. Тази например — тя посочи към струпаните върху масата компоненти.

— Лета е специална. Елън я изгради от различни схеми. Всяко парче е придобито отделно и случайно, а после изчистено по електронен път, донесено и скачено. Лета знае само това, което Елън е поставила в паметта й. Всичко е правено с програмиране на глас, като се започне от операционната система, която тя написа на ръка — само с нули и единици. Не е донасяла нищо отвън, освен суров силикон и празни регистри. И, разбира се, няма връзка с външни източници. Лета е наше дете, родено и отгледано.

— Защо сте си дали толкова труд?

— Тя е нашият страж. Пречи на мрежата да разбере какво знаем. В първите дни си водихме бележки с молив и хартия. Беше досадно, но сигурно. Но хартията на Марс е рядкост, както химикалките, мастилото и моливите. Казвахме, че се интересуваме от изкуство и искахме бои, но дори това предизвикваше разследване от снабдителната секция. Така че вместо да привличаме вниманието им, решихме да направим Лета… Тя постави усилията ни за събиране на данни и съпоставката им на много по-високо ниво.

— Интересна история — каза Деметра, — но, разбира се, мрежата знае за всичко това.

— Няма как! — отвърна остро Митсуно.

— Със сигурност знае. Лета излъчва нискочестотни електромагнитни полета като всяко друго устройство. Сензорите на мрежата са в състояние да ги детектират и разшифроват.

— Това място е внимателно екранирано.

— Не. Видях фарадеевата ви клетка. Предпазва от статичното електричество. Може би и от земните потоци. Но не и да блокира полевите емисии. Всеки, разполагащ с приемател на километър оттук, може да чете мозъка на машината като отворена книга.

Докато говореше, Митсуно започна да се усмихва. Когато свърши, той вече се смееше с глас.

— Между нас и най-близкия възел на мрежата, главният проводник в Тарсис Монтс, има около един милион литра вода — каза той. — Тя блокира всички видове радиация.

— А модулите по повърхността — тя посочи над главите им. — Като вашите самоходи?

— Могат ли да прихванат източник през 40 метра плътна скала? Спомни си, тук тя има голям примес на желязо — добави сериозно. — Тунелът е прокопан прекалено надълбоко. Правили сме проверки. Повярвай ми, никой и нищо не може да открие тази машина.

— Добре — въздъхна тя. — Приемам, за сега, че сте открили начин да предпазите дейността си от вниманието на мрежата… Това предполага, че тя изключително много се интересува от това какво мислите. А не разбирам защо. Тя е просто машина.

Митсуно изглеждаше замислен. Докато размишляваше, той се протегна и несъзнателно изключи Лета, без дори да каже „благодаря“ за услугите й. Деметра почувства угризение. Един изкуствен интелект, даже арестуван — не, особено ако е арестуван — не става по-разумен като се прекъсват по случаен начин възприятията му. С такова отношение гледището за света на Лета трябваше да е нещо между това на пеленаче и психопат. Деметра си помисли за този мъртвешки глас. Не би искала да прекарва дълго време с нея или да й поверява някаква жизненоважна информация.

— Не съм сигурен какви чувства изпитваш — каза й Митсуно. — Очевидно е, че се страхуваш от машините заради това, което са ти причинили. Дори не се събличаш пред тях, а това предполага дълбоко вкоренен страх. В същото време не изглежда, че се замисляш много. По твоите собствени думи те са „просто машини“. Сякаш това обяснява всичко. Объркваш ме, Деметра.

— Много просто — тя успокояващо пое дъх. — Предпочитам да не мисля за тях. По-скоро ще се занимавам с хора. Или с неодушевени обекти като химикалки, хартия, ножове или вилици. За мен мрежата и братовчедите й са средното положение — не са хора, но не са и неодушевени. Не знам как да се отнасям с тях.

— Да разчитам ли, че ще запазиш нашата тайна?

— Разбира се! Имам предвид, какво има за издаване?

Лоул вече се мръщеше.

— Да се приписват мотиви на мрежата е най-новата игра на думи в наши дни — побърза да каже Деметра. — Като сложим черта на всичко, тя е просто една система, нали? Наистина много голяма, много бърза и толкова ужасно сложна, че понякога подхвърля очебийно случайни резултати. След известно време на човек може да му се стори, че тя е… добре де, жива. Както е времето на Земята. Всичко, което изглежда, че се движи по собствено желание и което има възможност да те удари когато поиска, веднага се превръща в магнит за човешкото любопитство. Дай на хората достатъчно време и недостатъчно разбиране и те ще те боготворят.

— Следователно ти не вярваш — каза Лоул простичко.

— Напълно съм сигурна — усмихна му се тя.

— А ако ти кажа, че тази автономна мрежа, представляваща свързаните системи на Марс и Земята, подхвърля нещо повече от случайни цифри?

Деметра остана със застинала усмивка. Митсуно забеляза изражението й и кимна.

— Не ми се иска да вярвам, но е истина. Доказателствата са навсякъде, събрани са в Лета, и ако разполагаме с цялата нощ и повечето от утрешния ден, компютърът може да ти го докаже. Но на кратко, ние открихме небалансираности из цялата система. Има дебити за консумирана енергия и захранване, които не са вписани никъде, в никаква сметка. Съгледвачите ни казват, че мрежата е замислила нещо, но все още не е изплувал моделът.

— О. К., ще се обзалагаме. Какво мислиш, че се случва?

— Мрежата се приготвя за атака срещу човечеството.

Деметра запази спокойно изражение.

— Дай ми пример.

— Три корабни товара от индустриални експлозиви — инертни, изключително компактни, с детонатори — са били поръчани за Марс, привидно за мините. Доколкото можахме да проследим товарните разписки и корпусните номера, те никога не са пристигали. По дяволите, те дори не са напускали ниската земна орбита! Когато разпитваш мрежата за тях, тя отрича самото съществуване на транспортите — и така чак до построяването им в орбита и цената на останалите товари, които знаем, че са пътували с тях. Още една случайна цифра?

— Добре, мрежата е направила грешка и се е опитала да я прикрие — каза Деметра. — Може да е вирус?

— После идва новият енергиен сателит, онзи, строящ се над областта Маринерис. Елън те помоли да го провериш, нали?

— Аз… ъъ… — Кафлън спря да помисли. — Аз взех В/Р към енергийната станция. Помислих, че ще включва преминаване през тази конструкция и ще се прикрепя към мониторната схема на строежа. Но явно сигналите някъде са се пресекли и видях нещо друго.

— Не е ли смешно, а?

— Какво се опитваш да кажеш?

— Машините изграждат тази станция привидно по договор със Северна Зеландия. Никой от тяхната агенция не е ходил да инспектира работата, дори с В/Р. Никой не е сигурен за мощността й.

— Но аз я знам — избухна Деметра.

— Нима?… И каква е тя?

— Три пъти по-голяма от проектираната консумация на строежите в Каньонланд. Знам само пропорцията, не и числата.

— Откъде знаеш?

— Сун Ил Сук ми каза.

— Добре, ще го намеря за минута… Така че енергийната станция е загадка. Въпреки че с помощта на телескопично увеличение от повърхността на планетата — тези неща работят с чиста оптика, нямат електронни подобрения на изображенията — откриваме някои странни неща във формата й. Виждаме неща, напомнящи оръдейни кули, може би въоръжени. Кой знае какво се случва вътре.

— Ти мислиш, че трите корабни товара от силни експлозиви са част от общата конструкция? Че те правят оръжие, което буквално виси над главите ни?

— В момента не знам какво да мисля. Знам само, че когато се опитваме да комуникираме с мрежата — твоята проста, подхвърляща случайни числа градинарска машинка, — получаваме увъртане вместо отговори. И моделът на лъжите изглежда доста отчаян.

— Хм… — Деметра стоеше и гледаше към изключения кибер. Изглеждаше доста грозен. Бе направен от изкривен метал и извити жици. Нямаше нищо от компактността и сферичната елегантност на Сладурчето.

— Какво знаеш за приятеля Сун? — попита накрая тя.

— Затова исках да те претърся. Още от момента на пристигането си, Сун Ил Сук беше малка работлива пчеличка, която бръмчеше навсякъде из Тарсис Монтс. И задаваше въпроси като…

— Знам — завъртя очи Деметра.

— Показа силен интерес към Елън и мен. Пускаше намеци, задаваше подвеждащи въпроси. Мисля, че се опитваше да получи покана за това място.

— Но вие не сте го водили?

— Не. По време на карантинните прегледи д-р Лий откри в черепа му имплант. Сун каза, че той поддържа хормоните за контрол на диетата му. Но ултравълновите проверки на д-р Лий показаха, че е самозахранващо се устройство с множество схеми в него. Много повече, отколкото са нужни за една хормонна помпа. Мислим, че е предназначено за други цели.

— Като?

— Наблюдение и записване на всичко, което Сун чуе или види. След това докладва обратно на контролиращото устройство, свързано с мрежата на Марс или някъде на Земята. Не че има някакво значение — Митсуно вдигна рамене, — разликата е във времето за обработка на сигналите.

— Не може да бъде.

— Мислех си, че и ти може да имаш интелигентна протеза. Но си чиста.

— Благодаря.

Митсуно я поведе обратно през ниския тунел в първата стая, където можеха да седнат в удобните кресла.

— И какво означава всичко това? — попита тя.

— Бих искал да ти дам точен отговор, но всичко, с което разполагаме, са предположения. Не сме сигурни дори, че наистина нещо не е в ред с компютрите ни. Но тази… мм… липса на сигурност ни тревожи.

— Това е като стария спор за разумността на делфините — каза Деметра. — Никой никога не ги е виждал да нападат човешко същество. Едни твърдят, че са враждебно настроени към хората и крият своите атаки. Други — че са приятели на човека, защото усещат интелект, подобен на техния, въпреки китоловството и другите хищнически действия на хората. И двете твърдения водят до доказване на тяхната разумност. По същия начин мрежата или извежда систематични грешки, или действа тайно, криейки намеренията си.

— Великолепен аргумент — отбеляза Лоул.

— Аха, но относно мрежата и двете предположения са знак за лоши намерения спрямо хората.

— Обмисляли сме едновременното изключване на всички компютри. Разбира се, това би било много трудно, понеже мрежата контролира запасите ни от въздух и вода. На практика, целият баланс на околната ни среда в тунелния комплекс е под киберконтрол.

— Без да смятаме социалната динамика — отбеляза Деметра. Имаше предвид системата за електронно наблюдение, газовите сензори, хранителните добавки и ограничителните гривни, които задържаха населението на Тарсис Монтс под точката на кипене. — Разбира се — продължи тя, — ако се опитате да изключите машината и не успеете, може да предизвикате всичко онова, от което се боите.

— Точно така — кимна той. — Възмездие. Затова те помолих, като приятел, като някой, който го е грижа какво може да се случи с Елън и мен и с всички тези хора, с които си се срещнала, да не казваш нищо, което си видяла или чула тук.

— Няма.

— Дори и между нас, ако не е в границите на тази стая.

— Казах, няма.

— Не се боим, че мрежата може да изпрати Гражданската Милиция да ни обгради. Но когато сме готови за действие, трябва да хванем машините напълно беззащитни. Трябва да успеем с първия опит.

— Знам — кимна Деметра. — Те са бързи като наносекундите.

— И никога няма да ни предоставят втори шанс.