Фредерик Пол, Томас Т. Томас
Марс плюс (1)

Пролог
Сред дюни в цвят на охра

Някъде сред Утопия Планития — 14 май 2043 г.

Роджър Торауей крачеше по фино оцветения в охра пясък. Имаше твърде малко човешки нерви, свързани със стоманени пищяли и твърди пластмасови нитове, които изграждаха долните му крайници. Поради това по-скоро чуваше скърцане подобно песен на щурец в редкия марсиански въздух, отколкото чувстваше някакво усилие в глезените си. Той погледна назад към следите, които бяха оставили с Фетя Михайловна Щев по повърхността на дюната. Налягането на въздуха бе по-малко от един процент от средното за Земята и бе невероятно ефирен, но това се компенсираше с маса, състояща се от 95% тежки молекули въглероден двуокис. Рядката атмосфера не бе в състояние ефективно да обменя топлинния товар, който слънчевата радиация изсипваше върху планетата, затова марсианският климат имаше тенденция към глобализация — единственият въздушен поток циркулираше от лятното полукълбо през екватора към зимните ширини. Така топлинните приливи връхлитаха от горещия ден към мразовитата нощ, достигайки огромни скорости. Роджър лично бе наблюдавал как скоростта им на повърхността понякога надвишава 100 м/сек и едрите песъчинки и дори по-малките камъчета прорязваха дюните, разпръсквайки по-фините частици и издигайки облаци от прах, които се задържаха в атмосферата с месеци.

Естествено следите им щяха да изчезнат със следващия щорм, който, според Торауей, щеше да настъпи след около 36 часа. Знаеше го както от собствените си наблюдения на температурата и налягането, така и от сведенията, получени от общопланетната кибермрежа, която използваше сателитни данни и предоставяше ежечасно информация за основните човешки колонии в Скипарели, Солис Планум и Тарсис Монтс. Той рядко посещаваше тези места, но от метеорологичните доклади можеше лесно да триангулира и екстраполира условията, с които вероятно би се сблъскал из обширните простори на марсианската повърхност.

Роджър Торауей, полковник в оставка от ВВС на Съединените Щати — една вече несъществуваща служба, както и повечето държави — беше видял доста от Марс в продължение на петдесетте години, прекарани в изследвания. Бе обиколил поне шест пъти планетата от Монт Олимпус до Елада Планития и бе бродил по полетата от северния до южния полюс. Беше посетил и знаменитото Марсианско Лице в областта Елизиум. Като гражданин номер едно на своя свят, Роджър чувстваше, че е длъжен лично да изследва този феномен. Още след като „Викинг 1“ през 1976 година изпрати първите фотографии на загадъчното скално образувание, наподобяващо усмихнато човешко лице, медиите започнаха безкрайни дебати относно вероятния му произход. Повечето хора твърдо вярваха, че е изкуствен артефакт, насочен към небето, както пиктографиите в Наска в перуанската пустиня. Но след като го сканира със собствените си очи, Торауей установи, че Лицето бе една илюзия, причинена от камерата — то бе абсолютно незабележимо на повърхността. Роджър не откри нито една от плоскостите и сенките, създали тази невероятна прилика с човешките черти. Нищо, освен хълмове със седловини и разпръснати скали. Дори не беше убеден, че е локализирал със сигурност двете сгурийни ями, които според снимките приличаха на очни ябълки.

Откакто бе пристигнал на Марс, Роджър често бе сам, но никога самотен. Понякога се срещаше с някой от останалите трийсетина киборга. Всички те бяха проектирани като самоподдържащи се единици, независими от вкопаните човешки колонии освен за енергийни източници, рутинни поправки, инструменти и оръжия. Киборгите не се нуждаеха един от друг — разменяха си само лични впечатления и много рядко се срещаха, за да си правят компания. Някои от тези човеко-машини, като Фетя Михайловна Щев, бяха конструирани енергийно по-независими от него. Тя бе второто по възраст същество на Марс, родено на Земята, но притежаваше много повече слънчеви батерии. Панелите й оформяха широк балдахин над главата, приличащ на кралски слънчобран — изглеждаха грозно, но й позволяваха да разчита изцяло на слабата слънчева радиация, попадаща върху Марс. Затова не се нуждаеше толкова често от микровълновите лъчи на орбиталния МХД генератор, намиращ се в един кратер на Деймос, докато Роджър зависеше от това допълнително зареждане на батериите за компютъра, който наблюдаваше спомагателната му сензорна система. Когато се срещаха под блестящия енергиен душ, той забелязваше, че от нея се излъчва здраве и облекчение. Понякога дори се усмихваше.

Разликата между двамата не бе само в енергийните им капацитети, Фетя бе продукт на някогашната Програма за киборги на Руската република. По нея се работеше паралелно, но тайно от програмата на щатската Национална лаборатория в Тонка, Оклахома, сега Суверенна държава Тексахома от Северноамериканското партньорство за свободна търговия — родното място на Роджър.

По типично славянски начин, създателите на Фетя бяха премахнали по хирургически път женствеността й, оставяйки в кибернетичните мозъчни гънки само зрънце от идентичността й. Но тогава, чудеше се Роджър, защо е запазила името си, вместо да избере серийния номер, като останалите киборги? Може би е изпитвала необходимост да съхрани нещо от своето човешко минало и навярно бе успяла — тя все още действаше, докато останалите й сънародници отдавна бяха мъртви, предали се много преди да се повредят.

Съществено преимущество на руските киборги бе външното им покритие. Някога искряща в черно, обвивката на Роджър, неговият „батманов костюм“, както го бе нарекъл някой на Земята, бе станала тъмнолилава от годините, прекарани под силната марсианска ултравиолетова радиация. Лъчението не бе блокирано от озонов щит, тъй като в планетарната атмосфера никога не бе имало достатъчно свободен кислород, за да го създаде.

Докато вървяха на запад, Фетя насочи десния си показалец към една купчина камъни, която изпъкваше на фона на сивите скали. Когато ръката й се изпъна докрай, китката й се изкриви под невъзможен ъгъл от 110 градуса и откри тъмна кухина, от която се подаваше тъпия край на почерняло деветмилиметрово дуло.

— Банг — чу Роджър гласа на Фетя в главата си.

— Все още ли разполагаш с муниции за това нещо? — Той не чу зареждане в редкия въздух. Не видя пламък или облак от разширяващ се газ. Дори с най-силно увеличение, не успя да регистрира разхвърчали се камъни и прах от купчината.

— Аха — крайникът й се сви, превръщайки се отново в ръка.

— В теб ли са?

— Не, твърде са тежки, а и без това тук няма по какво да стрелям. Покрила съм ги на едно място, но мога бързо да ги взема — и за деветмилиметровия, и за огнепръскачката в лявата ми ръка.

— Тогава… защо си правиш труда с тези движения?

— Тренирам. Поддържам рефлексите си — обясни Щев. — Прицелване и преценка на разстоянието, корекция на паралакса, мускулно напрежение и баланс. Тези подпрограми могат да ми изиграят лош номер, ако не ги държа в изправност.

— Уцели ли нещо? — не се отказваше той, като се опитваше да види повърхността чрез нейните осезания.

— Аха.

— Как разбра? — Роджър се интересуваше от всички киборги, чиито системи бяха различни от неговата.

— Така показва ретинното изображение — вдигна рамене Щев. — Точност 0,99.

— Отчиташ ли поправка за вятъра и параболичното отклонение?

— Да. Калибрирано е за марсианската гравитация, даже… Впрочем, би трябвало да е преди модулът да сведе сигурността си до 50% и да се повреди…

От собствен опит Торауей бе наясно с изграждането на инфопотоците. Въпреки тройната осигуровка, вградена в киберсистемата му, и непрекъснатите корекции и проверки с поддържащите модули в орбита, компютърно управляваните осезания на Роджър се бяха превърнали в обект на непрекъснати грешки, които наричаше „микроприпадъци“. Тогава светът потъваше в мрак за цели две-три секунди, докато поддържащият го компютър не се рестартираше и възстановеше механичното приемане на първичните сигнали. Съзнаваше, че остарява. Но каква е продължителността на живота на неговите механични и кибернетични системи, не бяха в състояние да кажат дори създателите му. Александър Брадли и останалите от интерфейсния екип в Тонка бяха предположили средно 50 години между две тотални повреди. Това щяло да позволи на Роджър да изживее един нормален човешки живот. А дали беше нормален? Беше ли все още човек? Обезцветяването на кожата и зачестилите микроприпадъци го безпокояха. Възможно ли е Брад и останалите проектанти да са го излъгали? Съществуваха ли и други грешки, вградени в неговото почти перфектно адаптирано към Марс тяло, някакъв вирус, чакащ времето си като бомба с часовников механизъм?

Торауей погледна краката си — започваше да се тревожи за тяхното покритие. През годините, въпреки свръхточното си чувство за равновесие и слабата марсианска гравитация, бе имал доста падания и ожулвания. Е, все още разполагаше със запас от бързозалепващи се вещества, но скоро щеше да настъпи моментът, когато кръпките няма да са в състояние да запазят целостта си. Страхуваше се и от факта, че някой ден, от постоянната радиация, лъскавата му черупка може внезапно да се окаже… крехка. Но най-голямата му тревога не бе свързана с тялото му. МХД генераторът на Деймос представляваше петдесетгодишния му запас от гориво. Когато Роджър за пръв път стъпи на Марс, това му се струваше като цял един живот. Но тези години бяха почти изтекли. Той се чувстваше стар, макар и не в човешкия смисъл на думата. Изключение правеха случайните загуби на съзнание, породени от управляващия осезанието му компютър. Всъщност мъчителните операции, които го бяха превърнали в киборг, го бяха надарили с огромна сила. Но някой ден, и то скоро, би било добре да се направи нещо за стария магнитохидродинамичен генератор, изнесен в орбита.

Дали бе споменал за тревогите си на Фетя, или тя бе чула ехото от мислите му, докато циркулираха в компютъра на гърба му и се прецеждаха през мрежата?

— Роджър — каза тя, — колонистите непрекъснато строят нови орбитални енергийни станции. Може и да ти отпуснат малко сок.

— Не става — отговори Торауей. Всяка станция бе на геостационарна орбита, висяща точно над определена точка от повърхността и излъчваше енергия към отделен колониален комплекс. — Не обичам да стоя затворен в някакъв си тунелен град, като индианец във форт на американската кавалерия.

— Какво значи това?

— Ами… Ти би казала, като евреин край царска хазна.

— Олеле!

— Не искам да бъда ограничаван.

— Трябва да се върнеш сред хората и да се погрижиш за презареждането. Да потърсиш правата си като първи гражданин на Марс.

— Не е толкова просто, Фетя… Това е старомоден термоядрен механизъм, работещ с деутерий и тритий. Строителите му извличали оригиналното гориво от земните океани, но тук това е невъзможно поради ограничените водни запаси. Заместващото гориво може да пристигне само от Земята, което означава, че някоя колония трябва да го изтъргува. В замяна те трябва да дадат нещо, от което колонистите се нуждаят. Статутът ми на „пръв гражданин“ просто не притежава достатъчно тежест. Освен това не познавам ситуацията на Земята. Както и на Марс, ако трябва да съм честен. Подозирам, че напрежението около земните териториални претенции доста затруднява мирната търговия, особено за такава стока като термоядреното гориво.

— Няма да разбереш, докато не попиташ.

— Но това е унижение — да молиш.

— Унижение? Значи все още изпитваш човешки емоции? След толкова време? — Щев изсумтя в главата му. — Откога не си бил под налягане и не си разговарял гласно с хора?

— Откакто умря Сюли… О, бях и на погребението на Дон Кейман, но стоях зад една скала, докато траеше церемонията.

— И сега само преглеждаш компютърната мрежа, когато ти хрумне, разбира се.

— Да, понякога я прослушвам.

— Е, слушай по-внимателно. Открий от какво се нуждаят колонистите и им помогни да го получат. Хората са благодарни.

— Не знам…

— Тя е права, Роджър!

Гласът дойде от лявата му страна. Той се обърна и видя очертанията на първата си жена — Дороти. Тя крачеше с лекота зад него по билото на една дюна. Вместо скафандър носеше къси шорти, черните й коси бяха разпуснати и леко се развяваха от слабия марсиански вятър. Това беше битмапно изображение, което понякога му се искаше да се разпадне по-бързо от останалите неща, записани в компютъра му.

— Наистина трябва да говориш с администраторите за този МХД генератор — сребристият й глас бе настойчив. — Времето за зареждане изтича… Остават само осемстотин трийсет и два марсиански дни! Направи нещо!

— Добре, Дори. Ще говоря с тях — съгласи се той само за да разкара образа й.

— Какво? — попита Щев.

— Казах, че ще помисля.

— Добре. Боже, опази ни.

Роджър кимна. След няколко крачки погледна отново наляво, но Дори я нямаше вече. Дори не бе оставила следи по оцветения в охра пясък.